Черна гора 2014

[bgrali]

От доста време имах желание да видя Черна гора с нейната невероятна природа.
Тази година най-после тази моя мечта се осъществи.
Отделих доста време на логистиката, за да подбера местата, които не трябва да бъдат пропуснати. Също пътищата, по които да минем и местата, където ще спим. Намерението беше на спим в къмпинги, хотелите и многото хора не ни допадат, а и не са по нашите финансови възможности.
Бяхме двама човека, една кола и Гаргата (GPS-а - незаменим помощник когато се пътува в неизвестното, понякога по пътища, където няма никакви указателни табели). Както обикновено, пътувахме с целия катун - палатка, матраци, спални чували, маса и столове, хладилна чанта, походно барбекю, вода, ядене, пиене, дрехи и какво ли още не...
Искахме да видим не градовете, а уникалната природа на тази малка и нова държава - планините Дурмитор и Проклетие, дълбоките каньони и Которския залив.
Доста време отделих за зареждане на Гаргата с нужната информация - издирих безплатни топографски карти на Дурмитор и на цяла Черна гора, качих координатите на всички къмпинги в местата, които искахме да посетим. Качих и точки, през които да минем, защото в противен случай Гаргата показва налудничави маршрути, по които нямахме никакво намерение да се движим. За съжаление тя не може да работи с предварително заредени трекове, но все пак винаги успявах да я накарам да ни води по желания маршрут.
Ще пиша отделни постове за всеки ден, но това ще става, когато подбера и обработя съответните снимки.
Довечера ще кача пътеписа и снимките от първия ден - пътуването през Сърбия.

[bgrali]

Ден първи - пътуване през Сърбия

Ден първи
Пътуване през Сърбия, спахме в Камена гора - малко разпръснато планинско селце до границата с Черна гора.
Маршрутът за деня:


Статистиката:



Искахме да тръгнем много рано сутринта, но както обикновено, не успяхме. Загубихме и доста време, за да натоварим целия катун в колата. И тръгнахме от София в 8 сутринта - много късно, отчитайки датата и посоката, в която пътувахме.
Датата - 29 август, посоката - по главния път през Сърбия. В деня, в който може би най-много турски гастарбайтери се връщат от Турция към Европа.
До Калотина навсякъде около нас летяха с превишена скорост коли със западноевропейска регистрация и вътре със забрадени жени и бохчи с багаж.
На българската граница работят всички трасета, но огромна опашка. Загубихме час в чакане.
След това на сръбската - още над 40 минути - явно по-щателна проверка. В граничната зона се разхождат много туркини - почти всички със забрадки, повечето ужасно облечени. А сигурно повечето са родени на запад... Но това по нищо не личи. Странното е, че всички са с паспорти, явно турски, а не преминават границите с европейски лични карти. Не знам дали нямат европейско гражданство, или има друга причина.
Лошото за нас, изнервени от чакането, е че всички турски коли и пътуващите в тях много бавно минават през границите. За разлика от нас - и на двете граници преминахме за секунди.
След близо 2 загубени часа в чакане по границите влизаме в Сърбия и се отправяме към Ниш.
В района на Пирот спираме на бензиностанция, за да ползваме тоалетната и да си купя цигари (както знаете повечето, сръбските са доста по-евтини от нашите). Наоколо турско нашествие - навсякъде по идеално поддържаните зелени площи на бензиностанцията насядали на одеяла и черги куп турци и ядат. Не знам как собствениците понасят това нашествие.
Пред тоалетната - опашка от турци. Млада жена се опитва да поддържа хигиена и събира някаква такса. Заговорих се с нея и тя като дойде моя ред влезна и изчисти добре. Друго е да си говорите на близък език.
Продължихме към Ниш. Селата около нас изглеждат доста зле - не се различават от нашенските. На места се строи магистралата - поне в Сърбия в близките години ще има магистрала още от границата.
Карахме известно време през населени места с ограничения на скоростта. Наоколо красива природа - планини и ждрелото на Нишава. След известно време се качихме на магистралата. Тя се оказа с ужасна настилка - по-зле и от нашите окаяни участъци от Тракия. Но за сметка на това е платена.
По едно време Гаргата заграчи, че трябва да излезнем от магистралата. Естествено я послушахме, платихме си магистралната такса и влезнахме в някакво малко населено място - село или миниатюрно градче. При което тя се побърка и ни завря в задънено място пред някакви постройки. Първия, но не и последния проблем с нея през деня...
Наоколо имаше хора и един много любезен сърбин каза да караме след него. На един разклон спря и ни обясни как да продължим към Крушевац. Гледката около нас започна да се сменя - навсякъде обработени земи, селцата с добре изглеждащи къщи, почти във всеки двор имаше голяма полиетиленова оранжерия. По пътя продават на сергии това, което са произвели. Спряхме и си купихме от една баба диня на смешна цена - повече от два пъти по-евтино от дините в София.
Минаваме през Крушевац и продължаваме на запад. Това, което ни прави впечатление е, че никъде около нас няма мутро-барок, няма заградени с високи зидове неизвестни постройки - всички огради са ниски, колкото да покажат до къде е имота. Няма и лъскави коли и джипове. Всичко е чисто, добре поддържано и обработвано. И пътищата чак до границата с Черна гора са с изрядна настилка. Навсякъде по пътя има кафяви табели, които отбелязват абсолютно всичко, което може да заинтересува някого - дори местна мъничка църква.
Движим се из старите сръбски земи, с чисто сръбско население и принадлежали винаги на Сърбия. Които изглеждат много по-добре от близките до границите райони.
Минаваме през Кралево и Чачак и достигаме красиво езеро (или язовир). За разлика от нашенските около него не е застроено с лъскави вили и хотели. Времето напредва, ние сме закъсняли и още не спирали. За това няма снимки от тази част на Сърбия.
След езерото навлизаме в красиво дефиле - Овчаро- Кабларската клисура. На няколко пъти се появиха големи кафяви табели, показващи, че в околността има много манастири. Както разбрах, като се прибрахме, това е Сръбската Света гора - в околността има много старинни манастири.
На поредната талеба не издържахме и тръгнахме нагоре по отбивката - да видим манастира Преображение.
За пръв път през деня усетихме прохладния планински въздух. От другата страна на дефилето се извисяваха скали



Влезнахме в манастирския комплекс и аз, четейки внимателно наставленията, останах много разочарована - явно няма да мога да влезна в църквата, защото съм с панталон (дълъг).



Разочарованието ми се оказа кратко, защото вратата на църквата беше заключена, а единственото живо в манастира, което видяхме, беше една котка...
Жилищните сгради бяха модерни и не заслужаваха внимание, но църквата се издигаше достолепно на фона на отсрещните скали.



В двора на манастира имаше и няколко гроба.



Времето напредваше и ние продължихме по пътя си.
Минахме през Ужице и Златибор и стигнахме до Златарското езеро (в действителност язовир, но явно сърбите нямат отделна дума за това техническо творение).
Приятно място за разходка, в което имаше малки лодки.



До язовирната стена имаше странно съоръжение - може би нещо като изкуствен плаж, или пък пристан?



По околните хълмове имаше къщи (не вили, явно хората си живеят постоянно на това място). Може би факта, че никога в бивша Югославия не е имало насилствено коопериране е обяснението за това, че всички селски райони са живи, пълни с хора, които обработват земята си и се издържат от това.



Вече се свечеряваше и трябваше да продължим. Минахме през Нова Варош и стигнахме до Приеполе (малко градче близо до границата с Черна гора, през което тече печално известната у нас река Лим). И тука започна проблема с Гаргата. Заграчи - завий наляво, а наляво - вход към бензиностанция. След нея - р. Лим. Продължихме направо и след секунди заграчи - завий надясно...
И се започна едно обикаляне по стръмните улички. Стигнахме до някъде, и от там се върнахме от където сме тръгнали. И отново се започна. Питахме местните къде е пътя за Плевля, показаха ни една миниатюрна уличка, по която и гаргата грачеше да вървим... Издрапахме до някъде и попаднахме на цигански катун. Отново питахме и казаха, да, от тука е пътя . А то едно тясно черно разорано, едвам минава една кола (при това на Гаргата и бяха забранени черните пътища!). Само при мисълта колко километра трябва да караме по това, ни прилоша.
Но за наше щастие след малко излезнахме на главния път - явно има няколко варианта, за да се измъкне човек от Приеполе на път за Плевля.
Продължихме по вече нормалния път и скоро достигнахме разклона за Камена гора. Гаргата каза да завием, а коментарът на човека до мене беше - сега къде ме заби? Пътчето тясно като за една кола, указателна табела естествено няма...
След няколко километра по стръмен и с много завои път стигнахме до "центъра" на Камена гора. Който се състои от 3 къщи една до друга с малки заведения в тях. Гаргата твърди, че там е къмпинга, а такъв определено не се вижда. При това започва да се стъмва. От едната къща излиза човек. Питаме го за къмпинг, а той казва - на 3 километра от тук (имаше и табела за това). Но това беше следващия къмпинг, който имаше. А не този, който търсихме. При коментара ни, че е далеко, а вече е почти тъмно, той каза - няма проблеми, опънете си палатката тука. Да, но няма тоалетна и не ми хареса. Тогава решихме да питаме има ли някъде стая, в която да преспим (не ни се опъваше палатка в тъмното). Той посочи един черен път и каза, че съвсем наблизо е това, което търсихме (къмпинг Бор, само че не беше къмпинг... - не винаги информацията в мрежата е вярна).



И така стигнахме до Конак Бор! Посрещнаха ни една жена - Милена и един голдън-ретривър.
Конакът се оказа долния етаж на една стара къща, състоящ се от хол и стая с две легла.












Всичко това за "огромната" сума от 1000 динара - около 17 лв!
Наистина тоалетната и банята бяха в новата къща, на 10-ина метра, но за една нощ това изобщо не беше проблем. А и в къмпинга обикновено санитарните пощения са на по-голямо разстояние от палатката.
Настанихме се ние, веднага извадихме и запалихме барбекюто, и в това време се запознахме и с част от останалите членове на семейството - децата Никола и Лазар. Бабата, обитаваща горния етаж на старата къща, не се появи.
Аз нарязах салатата, извадихме ракията, а Милена донесе домашна погача, домашно узряло сирене и домашен йогурт. Последният се оказа много различен от нашето кисело мляко - явно в тази западна част на Сърбия нашите си гадинки не живеят. Аз извадих кофичка истинско нашенско кисело мляко (прави се в един манастир близо до Земен) и децата много го харесаха. Оставих го Милена да се опита поне няколко пъти да подкваси истинско кисело мляко, преди гадинките да умрат.
Пържолите се опекоха и в това време се завърна съпругът на Милена - Живко. Извади тяхна джанковица, много добра. След малко донесе и бутилка червено черногорско вино - определено не беше добро.
Само да спомена, че за яденето и пиенето не ни взеха и стотинка.
Малко информация за това семейство и за селото.
Камена гора е разпръснато на доста километри по околните баири на височина от 800 до 1400 м над морето. Пейзажът много прилича на Родопския, но за разлика от нашата планина всички поляни и ливади са или окосени, или опасани. Няма буренаци и подивели храсталаци. Всяко семейство има няколко постройки близо една до друга, на собствената си земя. Няма огради. Всичко е пръснато по поляните. Има около 250 жители, живеещи постоянно там при зима близо 6 месеца. Децата през учебната година през седмицата са на пансион в Приеполе и се прибират в почивните дни.
На въпроса ми как се издържат, отговора беше - произвеждаме си сами повече от храната (крава, прасета, кокошки). Имат собствена гора, от която получават пари. Бедни, но горди и много симпатични хора, които не искат да напуснат красивото място, в което живеят.
Ако някой запита за къмпинга - Живко има желание да направи санитарни възли, за да има и малък къмпинг, но трябва да събере пари за това.
Да не забравя да дам и точните координати, ако някой реши да преспи там: N43 16.929 E19 33.962
Ето снимки, правени на следващия ден, но тематично свързани с този пост.
Постройките на нашите домакини - всички постройки в тази част на Сърбия и в северната на Черна гора изглеждат по този начин - много различно от нашенските селски постройки. Всичко е много чисто, спретнато и добре изглеждащо. Никъде за 10 дни не видях торище, неподреден двор и боклуци между къщите.
Оборът:



Входът към горния етаж на старата къща (от другата стата на къщата от входа на долния етаж, почти без стълби - заради наклонения терен).



Кочината (по мое предположение)



Кокошарника:



Някаква стопанска постройка



Новата и старата къщи



Няколко снимки от околността:









Следва продължение (Камена гора - Каньона на Тара - Жабляк), но трябва да избера и обработя снимките.

[s_s1]

От: Черна гора 2014

Благодаря за споделеното!Много красиво.

[Bogoljub Gagic]

От: Черна гора 2014

Абонамент

[Венци- малкия]

От: Черна гора 2014

Същият маршрут минах преди няколко години.
Изключително красиво

[bgrali]

Ден втори - от Камена гора до Жабляк

Ден втори:
от Камена гора в Сърбия до Жабляк (в национален парк Дурмитор) в Черна гора.
Изминатият път:



Статистиката от Гаргата:




В западна Сърбия пътищата са хубави и се пътува с прилична скорост. Не може да се каже същото в Черна гора - и да е с идеален асфалт някой път, или има населено място с ограничение на скоростта, или пътят е с голям наклон и с остри завои (обичайната ситуация).
За почти 30 години зад волана не съм минавала през толкова много тунели, колкото преминах само за 8 дни в Черна гора. И не съм пътувала или карала по толкова остри обратни завои, както сега. Отделно липса на ограничения за скоростта, когато видимо се кара в населено място или обратното - някакво ограничение без видима причина. Пълно несъответствие между знаците за скоростта и това, което казва гаргата с обновена карта за Източна Европа.
Резултатът - най-използваната предавка е третата, често се наложи да караме на втора и дори на първа на някои моменти. Луксът да се кара на пета скорост беше почти забравен. В резултат на това средната скорост беше около 40 км, понякога и по-ниска. Отделно някои така наречени "магистрални" пътища бяха със ширината и състоянието на кошмарни общински в България.

Сутринта станахме, закусихме и се разходихме в околността на конак Бор. Снимките са в поста за предния ден. След това се сбогувахме с любезните домакини и потеглихме към Черна гора.
След излизане на главния път видяхме последното селце в Сърбия преди границатя - Ябука. Селцето отново е пръснато по баирите,



но има хубава нова църква.



Веднага след това стигнахме до сръбско-черногорската граница, която минахме без каквото и да е забавяне. Този пункт е най-западният за влизане от Сърбия в Черна гора и няма трафик. Нямаше и турски гастарбайтери, които да ни забавят.
След влизането ни в Черна гора се откри панорама към нови и неизвестни за нас планини.



Приближаваше обяд, беше много горещо и имаше мараня. За съжаление снимките през целия път не са хубави - слънцето високо, облаците прегорели. Но като имаме малко време и трябва да обиколим цялата страна, няма как да сме на всяко място рано сутрин или привечер, за да има по-качествени снимки.

Но за пръв път (не и за последен) видях нещо интересно - как си изхвърлят боклука хората от разпръснатите планински къщи. Оставят ги в завързани пластмасови пликове до пътя. В тази част на Черна гора нямаше изхвърлени около пътя боклуци (за разлика от по-оживените места).



След малко под нас се появи първото черногорско градче - Плевля.



Минахме през него и продължихме към моста на р. Тара - най-снимания мост в Черна гора, на Балканите и може би в цяла Европа. Започна се с първото катерене по планинските пътища и неусетно стигнахме до националния парк Дурмитор. Паркът включва в територията си уникалната планина Дурмитор и част от каньона на Тара - любимо място за любителите на рафтинга.



Качихме се пеша малко нагоре до един ретланслатор и за пръв път видяхме каньона на Тара от високо.



Всеизвестният мост беше ниско под нас.



Наоколо отново имаше разпръснати къщи с постоянно живеещи в тях хора.



Продължихме към моста с първото стръмно спускане с остри завои (поне тогава кака ми се стори, защото още не знаех какво ни чака в следващите дни).
Стигнахме до моста. А там пълна лудница - коли, автобуси, много хора. Поне има паркинг, където може да спре колата.
Мостът наистина е техническо постижение и е красив.





Но лудницата около него никак не ми хареса. Явно това е една от основните забележителности на Черна гора. Моето мнение е друго - видяхме много по-красиви и величествени места по други каньони.
Наоколо освен туристите е пълно със магазинчета и сергии с какво ли не - от разни дрънкулки, местни ръчно направени неща до мед и сладка. Всичко на безбожни дори и за богатите западняци цени - едно бурканче от около 200 милилитра с мед струваше "само" 7 евро! Подобни неща на същите налудничави цени имаше на много от най-посещаваните места в Черна гора. И нито веднъж не видях някой турист да прояви какъвто и да е интерес към тях.
Въпреки лудницата природата беше красива. Ядосвах се, че сме на това място около обяд и няма как да станат хубави снимки.





Тара е предпочитано място за рафтинг и около моста има няколко къмпинга, предлагащи лодки, транспорт и всичко, необходимо за това силно усещане. На поляната вляво се вижда един от къмпингите.



Част от жиците, които загрозяват снимките, не са никакви жици, а стоманени въжета за тролеи - явно по всякакъв начин се опитват да печелят пари от чужденците, любители на силни усещания.









Слънцето ни напече много, времето напредваше и продължихме към Жабляк. Започна се едно бавно катерене по поредния склон.
След това за пръв път пед нас се появи истинския Дурмитор и стигнахме до Жабляк. Гаргата без проблем ни заведе до харесания от мене къмпинг, където останахме за две нощи.

Следва - информация за къмпинга и следобедно-вечерна разходка до Черното езеро.

[s_s1]

От: Черна гора 2014

Много красиво! Тази пробет минах брез Черна гора и останах очарован от красивата природа. Очаквам продължението с нетърпение.

[plaskom]

От: Черна гора 2014

Благодаря за споделеното! Черна гора ми е в списъка от бъдещи дестинации от 3 години когато посетихме Албания, но така и не ни остана време за тази страна с красива природа.
Абонамент!

[bgrali]

Ден втори - настаняване в Жабляк и разходка до Черното езеро

Ден втори
Настаняване в Жабляк

Плановете още от София ни бяха да спим два дни в Жабляк. В района на градчето има няколко къмпинга, но след щателно проучване на отзивите за тях се спрях на един малък къмпинг в селце близо до Жабляк, за който имаше много добри отзиви в мрежата: kod Boce
В къмпинга има много хубави малки бунгала за 2 човека. Веднага решихме, че не ни се опъва палатка и запитахме за цената - оказа се смешна - 12 евро за бунгало. Отново палатката остана неразпъната.
8 от бунгалата са разположени в кръг, в центъра на който има беседка. Нагоре има още 3 бунгала. Те са мънички, нямат санитарен възел, само 2 легла. На територията на къмпинга има още няколко беседки.
Къмпингът е много добре поддържан, чист и с много любезни собственици. На тихо и спокойно място, с красиви гледки към околността и Савин кук.
Има мивки и тоалетни на две места, в едната постройка има и бани, както и закрита столова с голям хладилник, газови котлони, тенджери, тигани, чинии, прибори, чаши.
През двата дни къмпингът беше пълен с хора от цяла Европа - много германци, холандци, австрийци, французи, чехи, унгарци, поляци и руснаци. Само за българите е почти непознат - миналата година е имало само веднъж нашенци, тази бяхме вторите. А ако човек има път в тази част на Черна гора, наистина е добре да отседне в него, ако не търси луксозни хотели.
Гледки от къмпинга:





Сутрин, докато човек си пие кафето, може да се наслаждава на огретия от слънце Савин кук:

Разходка до Черното езеро

Настанихме се в едно от бунгалата. Имаше още време и тръгнахме с колата към Черното езеро.
В края на Жабляк спряхме да снимаме околността



Под надвисналите облаци се извисяваха красиви непознати върхове на Дурмитор.



Минахме през градчето. Нямаше време да спираме и да го снимаме, а и нямаше нищо интересно - къщи и хотелчета в характерния за района алпийски стил и много хора и коли по улицата. Беше събота привечер и освен чужденците, в градчето имаше и доста черногорци, решили да се разходят през уикенда.
Продължихме към езерото. Стигнахме до препълнен паркинг, на който едвам намерихме място да паркираме.
Дурмитор има нещо характерно, което не знам да съществува другаде в Европа - достъпът до планината е платен! 3 евро на човек за 7 дни. Трябва да се пазят билетите, защото на следващия ден вече в по-високата част се появи служител на националния парк с кочан със същите билети и ако не бях запазила купените предишния ден, щеше да се наложи отново да плащаме.
Отделно 2 евро за паркинга.
Още нещо странно - от бариерата за достъп към езерото до самото езеро води асфалтиран път! (забранен за коли). Много е неприятно човек да е в планината на 1400 метра над морето на място забранено за коли, и да ходи около километър по асфалт.
Навсякъде по пътя гъмжеше от хора, доста от които руснаци. Покрай пътя местни продаваха пресни боровинки и диви малини, както и сладка от тях на безбожни цени. Не видях някой да купува каквото и да е.
Асфалтът стига почти до брега на езерото. От там започва широка алея (вече без асфалт), която обикаля езерото. Според табелата - за повече от час. Има и обикновени пътечки, които минават по-близо до езерото.
Това е най-голямото ледникова планинско езеро, което съм виждала. Няма толкова голямо в нашите планини.
Разположено е на североизток от вр. Мали Медед. Отляво се показва и малка част от Савин кук



Имаше доста облаци, които се отразяваха в тъмната вода





Тръгнахме по една пътечка покрай езерото. Мали Медед се отразяваше в него.



Слънцето с всяка изминала минута приближаваше хоризонта и отраженията на облаци във водата ставаха все по-красиви.





Отново Мали Медед



Заобикаляме част от езерото, а отраженията са все така красиви







В тази част вече почти нямаше хора, но започна да се стъмва и се наложи да се връщаме обратно. Непростим пропуск - много рядко се случва да сме в планината, а фенерите да си стоят в колата.
Разделихме се с езерото, а слънцето залязваше над околните върхове.






Когато стигнахме на паркинга, той беше вече почти празен. Потеглихме обратно към къмпинга.

Вечерта в Жабляк

Прибрахме, седнахме в близката беседка и след дълги обяснения със собственичката за разрешение запалихме барбекюто. Странното е, че както в Камена гора в Сърбия, явно и в тази част на Черна гора до болка познаният ни предмет, наречен барбекю, е явно неизвестен. На въпроса ми дали можем да запалим барбекю до беседката, отговорът беше, че има специално място за това - явно за нея думата барбекю беше открит огън в огнище - има две такива в къмпинга, оградени с камъни за сигурност. Наложи се да й покажа самото барбекю и да я успокоя, че няма никаква опасност да подпалим дървената беседка.
Докато се печаха пържолите, бяхме на ракия и салата. По някое време в беседката дойдоха две двойки млади холандци. Носеха бутилка от ужасното червено местно вино, а към него - някакви пакети със сладки и солени боклуци. Явно северните нации изобщо не знаят какво се яде с виното...
Пържолите станаха готови, и ние си дояждахме салатата и допивахме ракията. Почерпихме холандците с малко от едната пържола с обяснението, че червено вино се пие точно с печено месо. Хареса им, но изобщо не разбраха какво месо ядат. Питането беше агнешко ли е или телешко. А надали някой нашенец може да сбърка добре изглеждаща свинска вратна пържола с нещо друго.
След като извадихме нашето вино (асеновградски мавруд) ги почерпихме с него. Черногорското така и го зарязаха недопито, а 3-литровата туба почти свърши. Гледаха странно надписите на непозната за тях азбука и ги снимаха. Без да искаме, май направихме реклама на един от малкото запазени наши сортове вино.
Вечерта напредваше и трябваше да лягаме да спим - на следващия ден ни чакаше същинския Дурмитор.

Следва.

[bgrali]

Ден трети

Ден трети
В Дурмитор - сбъднатата ми мечта

От няколко години гледам снимки в мрежата на странните и красиви върхове на Дурмитор и се влюбих в тази планина.
Дойде деня, в който да я видя в цялата й красота на живо.

Този ден колата беше само за да достигнем до най-високото възможно място с нея.
Сутринта станахме рано и закусихме, гледайки красивия Савин кук.



Качихме се на колата и тръгнахме на юг. Навсякъде около нас се издигаха кокетните алпийски къщи на селцата, а над тях се извисяваха върховете на Дурмитор.

Връх Мали Медед



Връх Савин кук в цялата си красота. Савин кук е може би най-известния ски-център на Черна гора. За разлика от разораната и съсипана ски зона над Банско е много трудно през лятото да се види каквато и да е следа. Единствено лифтовете подсказват за това, че през зимата там има писти и много скиори. Няма и огромни хотели и прекомерно застрояване - основната база е в Жабляк, а не до пистите. Значи може да има алпийски ски и непокътната природа.



Някъде по улея е пистата. Но през лятото природата е същата, както е била от хилядолетия, без белезите от човешкия стремеж към бърза печалба. Единствената човешка намеса, която се вижда, са коловете на лифтовете.



Явно много от местните жители разчитат на екологичното животновъдство, а не се хвърлят в безумно застрояване на чудовища, които после не могат да се напълнят или да намерят собственици.



Въпреки това на доста места се виждат новопостроени сгради, явно с цел да станат хотелчета, на които стоят надписи "Продава се". Дано да останат само тези и да се запази това уникално място във вида, в който е сега.
Отклонихме се от главния път и продължихме по тесен път с много добър асфалт, който прекосява южната част на планината. Постепенно се изкачвахме на горе и се появяваха нови върхове.

Връх Ранисава





Ранисава и Седлена греда



Високопланинските пасища в планината се използват през лятото. Хората са построили кокетни къщички, в които спят през това време на годината. Те се вписват в околния пейзаж и са неразделна част от него. Тази човешка дейност не вреди на планината, а запазва стабилна екосистемата на високите пасища.



На хоризонта се появяваха нови върхове.
Връх Седлена греда



Ранисава, Седлена греда и Стожина



Седлена греда и Стожина



Ранисава и Седлена греда



Ранисава от близо



Седлена греда







Продължихме да се изкачваме с колата на горе и в долината (дола, или на местен език само "до") се появи малко езерце, с указателна табела за името му на пътя.



Пред нас за пръв път се показа и един от уникалните като геоложки строеж върхове - Увита греда. Не мога да си представя какви сили са били нужни и какви катаклизми е имало преди много милиони години, за да изглеждат по този начин някои от върховете в южната част на Дурмитор.





Зад Увитата греда надчинаше и връх Сурдуп.





Неочаквано пред нас се появи малко ресторантче. Не изглеждаше зле, но определено му липсваше типичния покрив на околните къщички.
Ресторант "Седло".



Достигнахме и най-високата част на пътя - Седло. Спряхме колата на малка отбивка край пътя.



На югозапад имаше доста различна гледка - Добри до и рида Лояник.



Пътят се виеше надолу сред красиви долини и странно увити върхове.



Сложихме в раницата шише с вода, якетата, дъждобраните и сандвичи и тръгнахме по една пътека, водеща към Боботов кук. Беше ясно, че няма време, за да стигнем до него и да се върнем, а и с моите куци крака беше най-малкото неразумно - и да се кача нагоре, после ще ми е много трудно да слезна. Но се надявахме, че до някъде ще можем да стигнем, и да видим още красиви върхове. Пътеката водеше към порта под Увита греда.



Гледайки улея, по който трябваше да минем, осъзнах, че за мене е мисия невъзможна, но все пак продължихме на горе.



Тръгнахме нагоре по улея. След малко отляво на него видяхме въже, сложено скоро. Но пътека не се виждаше, нямаше надлежна маркировка и решихме, че това е зимна пътека. За съжаление местната маркировка във формата на кръг не е информативна - не показва посоката на движение. Нашата е много по-добра.
Продължихме по улея, но скоро пред нас се появи ужасен сипей. С много мъркане и скимтене от моя страна издрапах по него, но след това стана още по-лошо. И двамата осъзнахме, че аз не мога да продължа с тези скапани крака нагоре. Слезнахме от сипея и се разбрахме аз да слезна до колата, без да лишавам другия от възможността да походи нагоре. Разбрахме се, че ако не съм около колата, ще ме намери в ресторантчето. За съжаление апаратът ми остана в мене, а снимките от другия (полусапунерка) не стават за показване...
В това време хора слезнаха точно от въжето. Явно там е минавала нормалната пътека. Много ми домъчня, но после разбрах, че и по нея би ми било почти невъзможно да мина.
Но сега имах време да се наслаждавам спокойно на красивите усукани върхове около мене и да ги снимам безкрайно.

Шарени пасове, Щит и Пруташ.



Болишка греда



Ридът Лояник и пасища в доловете.



Седлена греда



Долината на река Комарница



Сложих телеобектива, за да снимам по-отблизо причудливите суканици на природата.
Шарени пасови, Щит и Пруташ





Стожина и Валовитото езеро



Улеят на Увитата греда, който се оказа непреодолима пречка за мене.



Летни къщи в Добри до.



Слезнах почти до пътя и седнах на една пейка да чакам, наслаждавайки се на невероятното творение на природата.
След малко няколко кози излезнаха на пътя и спряха там. Един човек с мотор трябваше да почака, докато благоволят малко да се преместят.



Веднага след това две от тях отново блажено легнаха по средата на пътя - явно осъзнаваха, че те са си у дома, а ние сме нашественици.



Започна да духа леденостуден вятър, аз бях само по блуза, гладна и жадна. Якето ми някъде високо горе в раницата, останалите дрехи в бунгалото. Сандвичите и шишето с вода - също в раницата. В колата - бутилка 10 литра с минерална вода, няма чаша и няма как да пия. Скрих се за малко на завет в колата. Когато реших, че гладът и жаждата са по-силни от студа и се запътих към ресторанта, слезнаха щастливи от горе. Решихме, че е крайно време да изядем сандвичите. В това време се появи служител от охраната на парка с кочан билетчета. За негово съжаление не успя да ни прибере нови 6 евро, защото му показах нашите, закупени предишния ден на Черното езеро.
Беше време да потегляме надолу. Качихме се в колата и се прибрахме в къмпинга.

За съжаление не успях да се кача по-високо и да видя повече от Дурмитор, но и видяното през деня никога няма да забравя.

Следва.

[bgrali]

Ден четвърти - от Жабляк през р. Пива до р. Тара

Ето трека и статистиката за този ден от гаргата:

Отново в Дурмитор

Станахме сутринта, но навън времето не предвещаваше нищо добро - тъмносиво небе, околните планини не се виждаха. Дори и близкият Савин кук беше в облаците. Докато закусвахме, заваля и силен дъжд. Събрахме багажа и го натоварихме в колата, правейки опити да се запазим сухи с чадъри. Сбогувахме се с любезните домакини и тръгнахме по вече познатия ни път през Дурмитор.
За наш късмет като навлезнахме в планината дъждът спря, но върховете бяха в мъгла. До Седло не спирахме - бяхме видели тази част на планината вчера, а и в това време нямаше какво да се снима, освен мъгла и облаци.
С напредване на деня мъглата се вдигаше и започнаха отново да се виждат причудливите форми на околните знайни и незнайни върхове и островърхите къщички в доловете.
Седлена греда



Високите части на Щит и Шарени пасови се криеха срамежливо в мъглата. Пруташ изобщо не се виждаше.





Увитата греда от тази гледна точка не изглеждаше толкова усукана.



На запад, където беше нашия път, облаците се разкъсваха.





Седлена греда се опитваше да се покаже изцяло.



Долината на Комарница на юг. Някъде долу в ниското е Комарницкия каньон (наречен още невидим), защото е много тесен. Много трудно достъпен и надали някога ще имам възможността да го видя.



На изток от долината се издига Болишка греда - един от най-южните върхове на Дурмитор.



На запад от Седло доловете се оказаха доста оживени - крави и овце пасяха, без да се притесняват от мокрото и студения ватър.







Мъглата продължава да се вдига и вече се вижда и Пруташ.



Продължаваме по пътя и скоро достигаме пътеката за Шкръчките езера. Не се заблуждавайте от табелата, че там има къмпинг - просто има разрешено за опъване на палатки място, стига да успеете да занесете през камънака палатката, матрака и спалния чувал. Дивото бивакуване в Дурмитор е забранено.



Мъглата се беше вдигнала малко, не валеше. Имахме и малко време. За това тръгнахме по пътеката на горе. Показа се връх, който не се вижда от шосето.









Теренът ставаше все по-тежък за ходене. Отново заваля и с огромно съжаление потеглихме надолу към колата.
За последен път виждаме Болишка греда, която почва да се скрива зад рида Лояник.



Последен поглед и към Седлена глава. На това място с удоволствие бих прекарала няколко дни от живота си. Съвсем наблизо има къщичка. Дали тези, които прекарват там лятото заедно със стадата, осъзнават красотата, с която са обкръжени?



Приближавахме се към Пруташ. Това е може би най-странния върх в Дурмитор, който видях. От едната страна - отвесна стена, от другата - невероятно усукани на всички страни пластове. Пред него Увитата греда си изглежда съвсем права и нормална.













Виждаме и последните най-западни върхове на Дурмитор.





Пред нас изведнъж се показват нови планини - някъде в ниското между Дурмитор и тях тече река Пива, към която сме се упътили. Зад планините вече е Босна.



Облаците отново скриват Пруташ. Сякаш времето ни напомня, че трябва вече да се сбогуваме с Дурмитор.



Следва продължение.

[lubashki777]

От: Ден четвърти - от Жабляк през р. Пива до р. Тара

Страхотно !!!
Прочетох всичко и то...като се връщах отново и отново в планината и съзерцавах гледките.Уникална планина...!
Ще очаквам продължението с невероятен трепет!
П.П. Снимките са станали много хубави!
На мен също обаче ми се струва, че спрямо миналогодишните, тези са по-добри.Та задам и аз обратно твоя въпрос...нещо промяна в техниката или просто плод на още година опит?
П.П.П. Така съжалявам, че проблемите с коленете са те ощетили ...разбирам какво си почувствала от това ограничение...знаеш защо...
Поздрави!

[bgrali]

От: Ден четвърти - от Жабляк през р. Пива до р. Тара

Страхотно !!!
Прочетох всичко и то...като се връщах отново и отново в планината и съзерцавах гледките.Уникална планина...!
Ще очаквам продължението с невероятен трепет!
П.П. Снимките са станали много хубави!
На мен също обаче ми се струва, че спрямо миналогодишните, тези са по-добри.Та задам и аз обратно твоя въпрос...нещо промяна в техниката или просто плод на още година опит?
Поздрави!

Радвам се, че са ти харесали снимките. Няма никаква промяна на техниката. Предполагам разликата идва от друго - когато наистина нещо ми хареса много, както в случая, и снимките стават по-хубави, а и с голямо удоволствие и по-внимателно ги редактирам. А и с годините опитът си оказва влияние.

[bgrali]

Дурмитор - геоложки феномени и флора

Ще ви досадя още малко със снимки от тази малка планина (на площ приблизително колкото Витоша), в която се влюбих.

Геология

Не съм геолог и нищо не разбирам нищо от тази интересна наука, но със сигурност в южната част на Дурмитор има образувания, които никога не съм виждала и не знам какви природни катаклизми или нормални процеси са образували. Не мога да си обясня какви сили са предизвикали такова усукване на скалите. Най-интересното е, че повече от върховете на Дурмитор са си съвсем нормално изглеждащи. Само в южната част покрай шосето и наоколо на места има невероятно усукани пластове скали по върхове и дори по долините. Най-източно се издига Увита греда. Както името само говори, на места хребета изглежда много необичайно. Ето и снимки от близо на тези уникални камънаци. Пластовете и на самия връх са доста далеко от нормалното хоризонтално положение.





Следващото уникално усукано място е покрай пътя малко на запад от Седло.



След това са върховете Шарени пасови,Щит и Пруташ.
Гледани от изток, пластовете на тези върхове вместо хоризонтално са разположени вертикално.



От всички върхове и камънаци за мене Пруташ изглежда най-невероятно и направо налудничаво - отделни части на върха изглеждат по съвсем различен начин. Част от стената му си е нормална, пластовете на южната част от нея са вертикални. Юго-източните склонове на върха са усукани във всички посоки, а на юг има вертикално разположени зъбери по склона.

Флора

Растителността на Дурмитор също е много интересна.Но за да не пиша два пъти едно и също нещо и да не качвам едни и същи снимки, ето линк към друг форум, където съм качила снимки на някои от растенията, които видях. Надявам се в близките дни в него да има и добавени имена на растенията, които не разпознах.
Флората на Дурмитор

Ако някой геолог или човек, знаещ или предполагащ как са се образували тези усукани скали, много ви моля да пише. За мое огромно съжаление не успях да намеря информация в мрежата за това.

Този пост излезна много кратък, но обещавам следващия да е по-обстоен и без лирични отклонения.

[bgrali]

Ден четвърти - от Дурмитор до Тара (продължение)

След като се сбогувахме с Дурмитор, продължихме спускането към река Пива и Пивското езеро.
Първо минахме през поредното планинско селце. Наоколо пасяха овце, а отсреща се извисяваше планина, забулена в мъглата и облаците.





Минахме и покрай селската църква. За пръв път забелязах, че по селата гробищата са в оградените дворове на църквите.



Тесният път започна да се спуска стръмно надолу сред гори. След поредния завой пред нас се откри красива гледка - Пивското езеро и граж Плужине.
Пивското езеро е язовир на р. Пива. А Плужине е миниатюрно по нашите представи градче с население малко над 1000 човека, но е общински център (в Черна гора май няма по-големи административни единици от общините).
За огромно мое съжаление времето продължаваше да е облачно и много мрачно, а облаците и мъглите закриваха върховете на хоризонта. Естествено при такова време няма как човек да очаква снимките да са добри.

Плужине от високо:










Язовирът е тесен, приклещен между отвесните скали на каньона на река Пива. За мене Пивския каньон е по-красив от този на Тара. Но има язовир - няма рафтинг. За това не е толкова популярен.
Гледки от високо към язовира.









По отвесните скали растат странни чадъровидни борове, които не се срещат у нас. Един от тях ми напомни култовия филм на Луи дьо Финес "Кацнал на едно дърво".



Още преди да слезнем до реката, започнаха безкрайните на брой тунели. Прокопани в скалите, без да са с покритие вътре, без осветление. Къси, но многобройни.







След поредица от остри завои и малки тунели слезнахме на главния път и продължихме на север към Шчепан поле на границата с Босна.
Пред нас се извисяваха поредните отвесни скали, по склоновете освен широколистни дървета растяха и странните борове, а в ниското се виеше тъмно синята Пива.







Каньонът е много красив, и няма обектив, който да запечата красотата, която виждат очите. А и голямата част от пътя е под земята - тунелите следват един след друг. На много от местата с красиви гледки няка как да се спре, за да снимаме. Пътят е тесен, със завои, а отбивките са на малко места.
Отново започна да вали дъжд и видимостта съвсем намаля.
Стигнахме Шчепан поле - малко селце на границата с Босна на мястото, където се сливат Пива и Тара. Обединената река вече е Дрина и тече през Босна. И насреща ни огромна изненада - КПП за преминаване през границата! Моята логистика изведнъж потъна. А толкова внимателно издирвах място за спане в Черна гора, без да преминаваме границата. Според всички карти границата преминава по река Тара и този бряг, на който се намираме, трябва да е в Черна гора! Спираме и се чудим какво да правим. Селцето явно се изхранва основно с рафтинга - пред нас има нещо като къмпингче, но само поляна без постройки. А и е прекалено нагъсто застроено, за да ни хареса. След кратко съвещание решаваме да пробваме да минем през границата. Нямаме паспорти и нямаме информация дали Босна пуска с лични карти. Кратка справка със зелената карта на колата показва, че поне в това отношение нямаме проблеми. Въпросът с неизвестната за нас валута не коментираме.
На опашката пред нас има само няколко коли и минаваме пункта за минута. Никой не ни попита къде отиваме.
веднага след това главният път завива наляво и през мост пресича Тара. Но гаргата казва да караме направо, а и по картите в тази посока е мястото, което съм избрала за спане. Продължаваме по тесен път да се катериме нагоре. Реката остава ниско под нас. Дъждът продължава да ръми. А ние коментираме как без да искаме, сме посетили още една балканска страна.
След малко между дърветата се появиха скалите на отсрещния бряг на Тара.







Достигнахме разклон на пътя. Много табели сочат към пътя надолу към реката, всички с места за спане и предложения за рафтинг. Завиваме и се упътваме към мястото, което бях харесала. То се оказа последното - най-ниско долу до реката. Спираме и влизаме. Първото нещо, което ми прави впечатление, са големите чадъри с реклама на Никшичко пиво (единствената марка черногорска бира). А трябваше да сме в Босна... Посреща ни младо момиче и пита имаме ли резервации. Отговорът ни естествено е, че нямаме. Питаме можем ли да спим там. И в слабия дъждец ни залива леден душ - можем. Стая с три легла (нищо че ние сме двама, трябва да платим всичко) - 45 евро! Отново странно - не съм чувала, че валутата на Босна е евро! Преди да си отворим устата, израженията ни са били красноречиви. Следва друго предложение - стая с 6 легла, без санитарен възел, "само" за 33 евро! Интересно как всеки от нас ще се раздели на 3, за да използваме всички легла! В същото време прочитам надпис, който гласи, че който не спи на палатка, а в бунгало, задължително трябва да ползва пълен пансион - т.е. закуска, обяд и вечеря. Това естествено ни идва в повече и се упътваме към колата, без да кажем и дума повече. А съм сигурна, че нямаше никакви туристи там в момента.
Обръщаме и тръгваме нагоре по черния път. Следващото място е енто село Green. Изглежда по-добре и по-лъскаво, но решаваме да проверим какви са условията. Оставяме отвън колата и влизаме. Посреща ни едър мъж, който се представя като Мачо. Питаме дали можем да спим и при какви условия и той казва - да, 20 евро за двамата. Това вече е съвсем различно нещо. Човекът се извинява, че шефът му в момента пътува от Никшич, и че ключовете са в него (отново се учудих - как хора от една държава се разхождат просто така в съседната). Мачо ни покани вътре в едно помещение и без да пита дали искаме, ни сипа по една чаша силна местна гроздова ракия. Разприказвахме се и при въпроса ни в коя все пак държава се намираме, отговорът беше - Черна гора! Тогава се замислих, че не бяхме минали през второ КПП. Бяхме в нищото - излезнали от едната държава и не влезнали в другата...
След малко той се сети, че има резервни ключове. И ни настани.
Стаята беше с 4 легла, но естествено не плащахме за неизползваните. Имаше си собствен санитарен възел, като дори имаше душ-кабина. Отвън - покрита тераса с маса и пейки.
Седнахме на терасата и започнахме със салата и ракия, докато кипне на газовото котлонче водата за спагетите-полуфабрикат.
Гледката срещу нас беше впечатляваща въпреки дъжда, смрачаващото се небе и стелещите се мъгли. Беше и друга държава - Босна. Тара не се виждаше, скрита между дървета и скали ниско под нас.









Снимките са с лошо качество, защото са снимани на ISO 800 - определено ме мързеше да ходя до колата в дъжда, за да взема статива.
Въпреки влагата и хладното време беше много приятно, единствения проблем бяха многото, свирепи и гладни комари. Това беше единственото място в Черна гора, където имахме среща с тях.
По-късно комарите изчезнаха, но около нас имаше много различни насекоми, привлечени от светлината.







Следва...