Tweet
К Ъ С М Е Т
( На сиромах човек и късметът му е сиромашки)
Доктора беше странна личност - от една страна обичаше да прави добронамерени и красиви жестове към околните, но веднага след подобен акт се загръщаше във воала на мизантропията си и се оттегляше с добре прикрито презрение към облагодетелстваните. Навярно му доставяше някакво удоволствие, което и той не искаше да анализира сам за себе си. Имаше и една слабост - беше ловец в едно планинско село и много държеше на присъствието си в могъщите тъмни дебри на границата между двата пояса - този на борите и този на буките. Обикновено заемаше пусия на високи места за да се любува на великолепния изглед към Перелиците и да поема свежия въздух на огромни порции от които кръвта му кипваше. Като, че ли всичките му прикривани комплекси излизаха на светло и се лекуваха именно тук - мястото където обикновено беше никой и никой не се впечатляваше от присъствието му. Като тази ранна утрин например - появи се с мощен джип, нова карабина с фин мерник, закусил и в неочаквано добро настроение. Другите ловци започнаха постепенно да се събират. Поздравяваха го за новите придобивки и цъкаха учудено на желязото. По някое време се появи Панчо - местния председател и ръководител на лова и весело поздрави всички. Панчо беше сиромах. Работеше в една свинеферма в полето, но всяка вечер се прибираше в къщи при сговорното си семейство в полите на Родопа. Тази седмица беше изпратил жена си и малката щерка на кални бани и бе останал сам, но отново всяка вечер си идваше в къщичката. Обливаше се със студена вода, ала винаги носеше онзи специфичен мирис на свине - и той, и дрехите му. Но пък беше душа-човек: весел засмян мъжага с щръкнали мустаци, поврътлив и неуморен. Все щеше да се пошегува и то с неща за които другите приемаха, че са сериозни. Откритият характер се допълваше от мускулество здраво тяло и невероятна усмивка оставяща впечатление , като че ли е захапал акордеон. Доктора харесваше първичността на този екземпляр, но никак не можеше да проумее защо Панчо идваше с дочените дрехи и цървулите на свинския лов - ми дори и свикналия с какви ли не миризми римски нос се набираше до основата си при допира с присъщата воня. Като правило обаче всеки искаше да го качи в колата, защото знаеха, че тази миризма направо е кадем и сама намираше свинете. Но доктора бе решил този път да сподели придобивките си с Панчо - покани го в колата си и му подари шарено ловно яке от разкошна материя, която при движение не издаваше никакъв шум. Панчо гледаше в захлас дрешката, доктора се усмихваше ехидно и в болното му съзнание се вясваше мисълта на какво ли щеше да се въвони след първото й обличане.
На този излет Панчо го остави в недълбоко дере, но със стръмни склонове, като гърба му облягаше в няколко едри назъбени камъка и върху тях нападали сухи едри клони. Доктора трябваше да стреля в едно направление в близък и далечен план по две преминаващи пътечки. Не остана много доволен, защото комплексите му трябваше да си почиват в изглед с гора от високи дървета и отсъствие на простор. Той прие нещата спокойно, още повече, че Панчо му рече, че към тези пусии са минали две стада. Като всеки предвидлив ловец, доктора огледа добре подстъпите за стрелба и тези за отстъпление - не дай бог. Отстъпление можеше да има само назад в острите едри камъни, но това беше само химера. После зачака. Някъде далеч долу се чуха първите гоначи, тишината се нарушаваше и от гласовете на няколкото гончета, които разлайваха по стари дири. Някъде надолу по първата пътечка пробяга сянка, но доктора не усети какво беше животното - ослушваше се за тропот от копита, ала не го долови - предположи, че е лисица или чакал, но това обостри вниманието му. Все пак успяваше да възприеме начеващия лов с всичките си сетива- подобни чувства нямаше как да изпита в собствената си клиника, в забързаното си ежедневие, пълно с обрати, с болни хора, с лукави мазници….
В ляво от него се чуха изстрели, той се наостри до краен предел само, че каквито и животни да бяха минали по брега над него - така си и отидоха. Понечи да се изкачи за по-добра видимост, но си спомни заръката на Панчо , който беше на пусия някъде до него, да не мърда от там. Времето напредна с него и тишината. После нейде отпред се чу глас на гонач . Време беше да събира раницата и да тръгва. И когато се изправи изведнъж видя на около десетина метра от себе си огромно тъмно животно, което стоеше като нарисувано - дошло от нищото и с намерение да се върне пак там. Ловеца инстинктивно вдигна карабината и гръмна. Тежкия куршум бе отправен доста неточно, но все пак намери пътя към корема на нереза. Звера се сви от болката и стреса от трясъка. Беше в този стръмен дол с надеждата да отмине опасността, но не бе усетил човека. Изведнъж разбра, че не може да се върне по стръмното - тежкия удар сви мускулите му и чак му прималя от болката. Но глигана беше стар боец - изведнъж се отхвърли към щуращия се да презарежда оръжието доктор с едничка заветна цел да докопа съществото причинило му тази болка. Трябва да се признае последната доза хладнокръвие на човека, който веднага разбра, че вторият изстрел остава несбъднато пожелание и драчливата му фигура с един неграциозен полет се озова всред острите камъни. В този миг животното налетя с цялата си мощ и се удари в най-ниския камък. Глигана залитна, но отново се изправи и започна да се провира към ревящото същество насреща му. Но краката му се заклещваха, болката го изстискваше и трябваше да спре поне за малко. Над него изведнъж някой извика, чу се силен изстрел. Непосредствено отзад се появи куче, което излая първом после го захапа. Това обърка голямото животно - почти успя да стигне пискалото отсреща му, но сега се обърна за да отбие новия си нападател. В тази ситуация обръщането беше трудно - камъните го спираха или приклещваха постоянно.
Панчо чу изстрела , чу виковете на доктора и хукна натам. Когато почти стигна видя как единия от гоначите стреля във въздуха и се развика уплашено. Достигайки ръба на дола видя под себе си ужасна картина - огромен глиган, който се въртеше злобно между станалия на дух доктор и едро гонче, което постоянно избягваше атаките на страшната зурла. За изстрел в дивеча и дума не можеше да стане - рокошет от камъните можеше да убие човека. Панчо извади дълъг и тънък касапски нож, захапа го и се спусна надолу - когато успя да стъпи на един от падналите клони с единия крак, а с другия на островърх камък, съблече якето , наведе се и когато животното отново налетя към доктора, го метна на главата му. Прасето започна да върти голямата си глава опитвайки се да се освободи от настъпилата тъмнина и почти успя, но жилавата ръка на Панчо се провря до него и бутна острието в дебелия врат чак до дръжката, после ножа се извъртя, направи си път надолу през гърлото и с няколко невидими движения почти го преполови. В същия миг Панчо отново отскочи към доктора и взе пушката му. Успя да я зареди, но нуждата беше отминала - конвулсиращото тяло на горското животно издаваше последните му мигове. Панчо се обърна към сгърченото тяло на човека и го огледа, после го подхвана надигна го търсейки следа от рана. Но този ден само уплахата му беше на гости .
Дълго време не спираха приказките за случилото се - чак до вечерта около огъня. Като препатил Панчо извади някаква огнена течност и накара доктора да дръпне няколко дребни чашки на екс - така по не се усещаха. Та това до голяма степен притъпи емоцията на градския ловец! Доктора му благодареше, целуваше свинаря и плачеше по детски. А свинаря имаше таен яд - новото му яке може и да бе помогнало, ама вече на нищо не приличаше. Той нищо не каза, ама го прибра - зер като си дойдеше жената можеше да го позакърпи.
Вечерта се прибра още по-ядосан при вида на съсипаната дреха, накисна месото, после заспа в здрав сън. На следващия ден си сготви вкусна манджичка и хапна като гладен човек. Беше почти забравил станалото. И след два дена изведнъж изтръпна - откриха трихинелоза в свинското месо.
Веднага след визитацията доктора дойде и седна при усмихнатия пациент :
- Бе ти да не си вчерашен бе Панчо! Как можа да ядеш преди резултата да е излязъл…
- А бре докторе - жената я няма в къщи, сухо е , празно е, не ми се стои сам, па като не си и сготвя. - После сложи ръка на гърдите си и рече угрижено - Докторе от това знам, че се мре. Ако стане тъй ми кажи по овреме да заръчвам на моите какво да правят, че те без мен за къде са…докторе, докторе сиромах съм си аз - и късмета ми е сиромашки - нова дреха ми даде - не можах да й се нарадвам и отиде зян, месо донесох в къщи - то пък отровно…се тъй ми върви - да ти не разправям още!
Доктора се усмихна, прегърна угрижения Панчо, седнал някак си смешно в бялото легло и му каза:
- Не е така Панчо - не твоя късмет е сиромашки - моят е такъв, щото познавам само един истински човек и се радвам да го прегърна и излекувам!
После с разплакано лице дръгливата му фигура се понесе из коридора - беше тихо, а комплексите му си бяха отишли!
Анелин
( На сиромах човек и късметът му е сиромашки)
Доктора беше странна личност - от една страна обичаше да прави добронамерени и красиви жестове към околните, но веднага след подобен акт се загръщаше във воала на мизантропията си и се оттегляше с добре прикрито презрение към облагодетелстваните. Навярно му доставяше някакво удоволствие, което и той не искаше да анализира сам за себе си. Имаше и една слабост - беше ловец в едно планинско село и много държеше на присъствието си в могъщите тъмни дебри на границата между двата пояса - този на борите и този на буките. Обикновено заемаше пусия на високи места за да се любува на великолепния изглед към Перелиците и да поема свежия въздух на огромни порции от които кръвта му кипваше. Като, че ли всичките му прикривани комплекси излизаха на светло и се лекуваха именно тук - мястото където обикновено беше никой и никой не се впечатляваше от присъствието му. Като тази ранна утрин например - появи се с мощен джип, нова карабина с фин мерник, закусил и в неочаквано добро настроение. Другите ловци започнаха постепенно да се събират. Поздравяваха го за новите придобивки и цъкаха учудено на желязото. По някое време се появи Панчо - местния председател и ръководител на лова и весело поздрави всички. Панчо беше сиромах. Работеше в една свинеферма в полето, но всяка вечер се прибираше в къщи при сговорното си семейство в полите на Родопа. Тази седмица беше изпратил жена си и малката щерка на кални бани и бе останал сам, но отново всяка вечер си идваше в къщичката. Обливаше се със студена вода, ала винаги носеше онзи специфичен мирис на свине - и той, и дрехите му. Но пък беше душа-човек: весел засмян мъжага с щръкнали мустаци, поврътлив и неуморен. Все щеше да се пошегува и то с неща за които другите приемаха, че са сериозни. Откритият характер се допълваше от мускулество здраво тяло и невероятна усмивка оставяща впечатление , като че ли е захапал акордеон. Доктора харесваше първичността на този екземпляр, но никак не можеше да проумее защо Панчо идваше с дочените дрехи и цървулите на свинския лов - ми дори и свикналия с какви ли не миризми римски нос се набираше до основата си при допира с присъщата воня. Като правило обаче всеки искаше да го качи в колата, защото знаеха, че тази миризма направо е кадем и сама намираше свинете. Но доктора бе решил този път да сподели придобивките си с Панчо - покани го в колата си и му подари шарено ловно яке от разкошна материя, която при движение не издаваше никакъв шум. Панчо гледаше в захлас дрешката, доктора се усмихваше ехидно и в болното му съзнание се вясваше мисълта на какво ли щеше да се въвони след първото й обличане.
На този излет Панчо го остави в недълбоко дере, но със стръмни склонове, като гърба му облягаше в няколко едри назъбени камъка и върху тях нападали сухи едри клони. Доктора трябваше да стреля в едно направление в близък и далечен план по две преминаващи пътечки. Не остана много доволен, защото комплексите му трябваше да си почиват в изглед с гора от високи дървета и отсъствие на простор. Той прие нещата спокойно, още повече, че Панчо му рече, че към тези пусии са минали две стада. Като всеки предвидлив ловец, доктора огледа добре подстъпите за стрелба и тези за отстъпление - не дай бог. Отстъпление можеше да има само назад в острите едри камъни, но това беше само химера. После зачака. Някъде далеч долу се чуха първите гоначи, тишината се нарушаваше и от гласовете на няколкото гончета, които разлайваха по стари дири. Някъде надолу по първата пътечка пробяга сянка, но доктора не усети какво беше животното - ослушваше се за тропот от копита, ала не го долови - предположи, че е лисица или чакал, но това обостри вниманието му. Все пак успяваше да възприеме начеващия лов с всичките си сетива- подобни чувства нямаше как да изпита в собствената си клиника, в забързаното си ежедневие, пълно с обрати, с болни хора, с лукави мазници….
В ляво от него се чуха изстрели, той се наостри до краен предел само, че каквито и животни да бяха минали по брега над него - така си и отидоха. Понечи да се изкачи за по-добра видимост, но си спомни заръката на Панчо , който беше на пусия някъде до него, да не мърда от там. Времето напредна с него и тишината. После нейде отпред се чу глас на гонач . Време беше да събира раницата и да тръгва. И когато се изправи изведнъж видя на около десетина метра от себе си огромно тъмно животно, което стоеше като нарисувано - дошло от нищото и с намерение да се върне пак там. Ловеца инстинктивно вдигна карабината и гръмна. Тежкия куршум бе отправен доста неточно, но все пак намери пътя към корема на нереза. Звера се сви от болката и стреса от трясъка. Беше в този стръмен дол с надеждата да отмине опасността, но не бе усетил човека. Изведнъж разбра, че не може да се върне по стръмното - тежкия удар сви мускулите му и чак му прималя от болката. Но глигана беше стар боец - изведнъж се отхвърли към щуращия се да презарежда оръжието доктор с едничка заветна цел да докопа съществото причинило му тази болка. Трябва да се признае последната доза хладнокръвие на човека, който веднага разбра, че вторият изстрел остава несбъднато пожелание и драчливата му фигура с един неграциозен полет се озова всред острите камъни. В този миг животното налетя с цялата си мощ и се удари в най-ниския камък. Глигана залитна, но отново се изправи и започна да се провира към ревящото същество насреща му. Но краката му се заклещваха, болката го изстискваше и трябваше да спре поне за малко. Над него изведнъж някой извика, чу се силен изстрел. Непосредствено отзад се появи куче, което излая първом после го захапа. Това обърка голямото животно - почти успя да стигне пискалото отсреща му, но сега се обърна за да отбие новия си нападател. В тази ситуация обръщането беше трудно - камъните го спираха или приклещваха постоянно.
Панчо чу изстрела , чу виковете на доктора и хукна натам. Когато почти стигна видя как единия от гоначите стреля във въздуха и се развика уплашено. Достигайки ръба на дола видя под себе си ужасна картина - огромен глиган, който се въртеше злобно между станалия на дух доктор и едро гонче, което постоянно избягваше атаките на страшната зурла. За изстрел в дивеча и дума не можеше да стане - рокошет от камъните можеше да убие човека. Панчо извади дълъг и тънък касапски нож, захапа го и се спусна надолу - когато успя да стъпи на един от падналите клони с единия крак, а с другия на островърх камък, съблече якето , наведе се и когато животното отново налетя към доктора, го метна на главата му. Прасето започна да върти голямата си глава опитвайки се да се освободи от настъпилата тъмнина и почти успя, но жилавата ръка на Панчо се провря до него и бутна острието в дебелия врат чак до дръжката, после ножа се извъртя, направи си път надолу през гърлото и с няколко невидими движения почти го преполови. В същия миг Панчо отново отскочи към доктора и взе пушката му. Успя да я зареди, но нуждата беше отминала - конвулсиращото тяло на горското животно издаваше последните му мигове. Панчо се обърна към сгърченото тяло на човека и го огледа, после го подхвана надигна го търсейки следа от рана. Но този ден само уплахата му беше на гости .
Дълго време не спираха приказките за случилото се - чак до вечерта около огъня. Като препатил Панчо извади някаква огнена течност и накара доктора да дръпне няколко дребни чашки на екс - така по не се усещаха. Та това до голяма степен притъпи емоцията на градския ловец! Доктора му благодареше, целуваше свинаря и плачеше по детски. А свинаря имаше таен яд - новото му яке може и да бе помогнало, ама вече на нищо не приличаше. Той нищо не каза, ама го прибра - зер като си дойдеше жената можеше да го позакърпи.
Вечерта се прибра още по-ядосан при вида на съсипаната дреха, накисна месото, после заспа в здрав сън. На следващия ден си сготви вкусна манджичка и хапна като гладен човек. Беше почти забравил станалото. И след два дена изведнъж изтръпна - откриха трихинелоза в свинското месо.
Веднага след визитацията доктора дойде и седна при усмихнатия пациент :
- Бе ти да не си вчерашен бе Панчо! Как можа да ядеш преди резултата да е излязъл…
- А бре докторе - жената я няма в къщи, сухо е , празно е, не ми се стои сам, па като не си и сготвя. - После сложи ръка на гърдите си и рече угрижено - Докторе от това знам, че се мре. Ако стане тъй ми кажи по овреме да заръчвам на моите какво да правят, че те без мен за къде са…докторе, докторе сиромах съм си аз - и късмета ми е сиромашки - нова дреха ми даде - не можах да й се нарадвам и отиде зян, месо донесох в къщи - то пък отровно…се тъй ми върви - да ти не разправям още!
Доктора се усмихна, прегърна угрижения Панчо, седнал някак си смешно в бялото легло и му каза:
- Не е така Панчо - не твоя късмет е сиромашки - моят е такъв, щото познавам само един истински човек и се радвам да го прегърна и излекувам!
После с разплакано лице дръгливата му фигура се понесе из коридора - беше тихо, а комплексите му си бяха отишли!
Анелин
Коментар