Tweet
х. Безбог - х.Беговица. 10-14 сеп. 2007.
Хубавото на 1-вата класа в БДЖ е, че човек си спестява прекия контакт с пътнишкото видово разнообразие. Или поне го редуцира. Без да съм фЭн на сегрегацията, смея да твърдя, че... гранде микстурата в железниците /особено нощем/, за около 10 годинки влаков сървайвинг, вече не ми е толкова леко поносима като преди...
Та...
На 10-ти вечерта в ЖПърва класа за Пловдив, после до Септември с просто „класа”, а от там с теснолинейка за Добринище. Целта е Пирин. И няколко дни релакс с Децата на високо... Над страстите земни. Каката се е качвала до високото, Малчо само в полите ... Ще видим, ще видим...
До Септември добре... детският сън бори емоциите от дългото и досадно пътуване. В малкото влакче обаче, страстите избухват като „пенсинерски гняф”... Радко се въргаля по пода... крещи уразглезени детски ругатни, каката се гевези предтинейджърно... бе който не е ходил с Деца, той не знае. Но ... почасом замлъкват и се втренчват от прозорците навън, към бавно точещите се в началото Родопи, в очичките свети интерес и удивление... „уау... ау ... какви гори, какви Полета... ами колко са големи, жълти са... цветни са. Ами къде почват... а къде свършват... а къде е Пирин?...”
През моите очи всичко изглежда по-различно на подстъпите. Материално до безобразие. Джамии из Родопистан
и оръфан трибагреник на гарата в Банско.
Бе, не че съм превелик шовинист ... но мангизофилията понякота ме дразни ... особенно като почне да издухва народопсихологичните /малкото останали/ ценности. Тва е финала на нацията просто:shy: За нашата нация може пЪк и да е за добре, кой знае:shy: в смисъл, че ако хората осъзнаят, че края е близо ....края ни като Народ, може пък да започнат да забелязват и нематериалните ценности, ония вечните
Накрая слизаме в Добринище. Хищен дядо с изкорубена шкода /на любителите ще пратя т.т. данните му - в смисъл тел. и имена/ ни обръсва двайсетачка за транспорт до х. Г. Делчев... ама иначе пеш по разбития асфалт... мятаме се после на лифта и след 40 минути сме баш в Пирин. Хижата е Безбог, и ако не друго е разположена на чудно място, на брега на едноименното езеро.
Кратката разходка след настаняването беше ползотворна от боровинкофилска гледна точка. После се стъмни... Дяцата се креватират, а ние засядаме в столовата. Жена ми си лекува хремата с Ром+Коняк, аз си лекувам егото със същото ... накрая изяждаме и по едно шкембе. Преди лягане, докато се качваме към стаята ....чувам как пращят-горят от дъха ни ... термовизионните камери на гранична полиция от Кулата до Дуранкулак
...
През ноща фуча и вя. Дори сняг валя. Тръгваме за Тевно към 09 ч. на другия ден га се стопи студеното бяло агрегатно състоятние на водата, дето беше побелило околностите на Безбог... Напредваме бавно, спираме често... гледаме много.
Отвреме навреме гълчим Децата... те са обезумели... прелитат като болиди покрай пътеката, врещят... дразнат се:blink: Но, час по час се спират и се оглеждат с ЕЙ ТАКИВА ОЧИ. То, не че няма какво да се види...
Спираме за кратко на Попово езеро. То е голямо, синьо и има остров около средата.
За съжаление духа жилещ есенен вятър, излизат вълнички и затърчаваме към Самодивска порта.
Нагоре не е много лесно.
Някъде дори е почти отвесно. Но гледките стоплят сърцата.
Децата стават по-концентрирани...най-вече да не строшат по някой глезен. Еми кво да правиш, уникални картинки и панорами се виждат само от сърдити и неудобни местенца.
Радко ме вбеси точно преди излизане от лява кралевдворска...закрещях по едно време нервно, пфуй не ма е срам...ама он чупеше каратистски стойки на две-длани широка пътечка и крещеше като обезумял, че е „въздушен повелител”...роден катерач е видях, и аз пък сигурно неврастеничен татко. Другия път със седалка и с каска и осигуровка по правилата...Но пък на Кралевдворско порта лято с такъв тежък инвентар...смешно...ай ще видим. Може да съм вече по-спокоен татко...
Тевното си е Тевно. То друго такова няма.
Обхвата е на една порта над заслона.
Горе има кръст ... стопли ми сърцето, след оная гледка на накъсаното знаме на гарата в Банско.
Камениците са супер при залез.
И падна нощ.
И дойде утро.
Аз пък през ноща имах едни екшън преживявания.... Който е ходил на Тевно, знае че това е заслон и се спи на едни нарове. Един до друг. И така 30-тина, че и повече човека като някой не са човеци а хуманоиди. До мен имаше един поляк. Беше се нацъркал като щурче...с бира... Цяла вечер щъкаше назад-напред – първо да драйфа, после да си търси някакви документи и пари....Накрая към 02 ч. като започна шумно да се вайка, че са му гепили някакви мангизи /на 2 хилки и косур метра надм. вис./ .... аз не издържах... и между нас се проведе кратък съскащ диалог...
Аз - Цо робиш бре к..во?
Той – Цо хцеш пане?
Аз – Пшел на .уй мудак...
Той – Пане руськи?
Аз – руськи, руськи...ей на, ся тъ заклах...Ай спи ве ..... ташунко.
Той – Добже.
И заспа, както седеше на леглото. И сутринта не смееше да си разкотви зъркелите от земята и на секи казваше „Айм сори фор найт екшън” кво ли може да значи, а? Е@ати и поляка. И аз нямам претенции да познавам полския език или да се правя на лош човек, но тогава май бях разбран правилно...
На сутринта се тръгна по-раничко към Беговица, дето като и скиваш покрива все пак трите часа си ги маршваш... а тя бега...за това е Беговица . За по-интересно през Мозговишка порта...и поглед към Долната Земя и Демянишка долина.
Слизането към Белемето се оказва пронизващо вятърничево.
Слиза се с крака и по задник. Поглед от горе
В самата долина на малкия почват да му куркат червата от глад .... куркането се чува отдалеч, звукът се конкурира с друг звук:grin: нечии зъби чаткат като кастанети от студ... Скриваме се зад един камък на завет и за ланч тайм после има и пиш тайм... Постепенно всичко утихва. Най-сетне изкачваме Каменишкия превал и тръгваме през слънчевата долина към хижата. Върховете бавно изостават Тук е топло и тихо и мирише на кравешки изпражнения.
Вървим час, после два .... покривът на хижата гледан отдалеч, си остава със същите микроскопични размери. Верно – много бега ве... По някое време над нас закръжава орел, планира бавно и ни оглежда внимателно с влажен поглед...сигурно решава, че кубинките ми ще му приседнат и солидно отлита по орльова си работа.
Вече три часа вървим....на малкия пак му закуркват червата. От храстите рипат изплашени говеда. Жена ми изостава да Му утоли ненаситния глад, ние с Каката продължаваме. Малко преди хижата срещаме стар приятел който сега живее в Сандански... Всички накуп пристигаме на хижата, настаняваме се, пием бири, разхождаме се насам натам, радваме се на Залеза Пирински, после всеки се свива на кълбенце под едни дебели одеяла и угрижено заспива.
На другия ден към 09 часа закуцукваме по една стръмна пътечка към Попина лъка. Наоколо гъби и гъбки.
Пътечката не само че е стръмна, но и камениста. След два часа търченето свършва...подминаваме Попина лъка и излизаме на х. Я. Сандански. Там за някой чайче, а за друг „Пиринка” и беж по пътя към гр. Сандански. По шосето често профучават коли, къпините покрай пътя са непокътнати....покътваме ги здраво до пълно посиняване на устни и езици, на малкия чак ушите му са синьо-черни от къпиновия сок, а каката просто прилича на една голама къпина. После омагьосвам едно бусче, то спира, канят ни да се качим и с достойнство се возим чак до града. Там на автобуса, после няколко часа в една ужасна дупка , дето някои и викат столица ... а часовете щаха да бъдат също покъртително ужасни, ако не бяха ВЕРНИТЕ НИ ПРИЯТЕЛИ от София които ни посрещнаха както винаги по очарователен начин и се грижиха чашите и устите ни да са пълни постоянно ... после на влака, и хоп ето ни пак във Варна.
Хубавото на 1-вата класа в БДЖ е, че човек си спестява прекия контакт с пътнишкото видово разнообразие. Или поне го редуцира. Без да съм фЭн на сегрегацията, смея да твърдя, че... гранде микстурата в железниците /особено нощем/, за около 10 годинки влаков сървайвинг, вече не ми е толкова леко поносима като преди...
Та...
На 10-ти вечерта в ЖПърва класа за Пловдив, после до Септември с просто „класа”, а от там с теснолинейка за Добринище. Целта е Пирин. И няколко дни релакс с Децата на високо... Над страстите земни. Каката се е качвала до високото, Малчо само в полите ... Ще видим, ще видим...
До Септември добре... детският сън бори емоциите от дългото и досадно пътуване. В малкото влакче обаче, страстите избухват като „пенсинерски гняф”... Радко се въргаля по пода... крещи уразглезени детски ругатни, каката се гевези предтинейджърно... бе който не е ходил с Деца, той не знае. Но ... почасом замлъкват и се втренчват от прозорците навън, към бавно точещите се в началото Родопи, в очичките свети интерес и удивление... „уау... ау ... какви гори, какви Полета... ами колко са големи, жълти са... цветни са. Ами къде почват... а къде свършват... а къде е Пирин?...”През моите очи всичко изглежда по-различно на подстъпите. Материално до безобразие. Джамии из Родопистан
и оръфан трибагреник на гарата в Банско.
Бе, не че съм превелик шовинист ... но мангизофилията понякота ме дразни ... особенно като почне да издухва народопсихологичните /малкото останали/ ценности. Тва е финала на нацията просто:shy: За нашата нация може пЪк и да е за добре, кой знае:shy: в смисъл, че ако хората осъзнаят, че края е близо ....края ни като Народ, може пък да започнат да забелязват и нематериалните ценности, ония вечните
Накрая слизаме в Добринище. Хищен дядо с изкорубена шкода /на любителите ще пратя т.т. данните му - в смисъл тел. и имена/ ни обръсва двайсетачка за транспорт до х. Г. Делчев... ама иначе пеш по разбития асфалт... мятаме се после на лифта и след 40 минути сме баш в Пирин. Хижата е Безбог, и ако не друго е разположена на чудно място, на брега на едноименното езеро.
Кратката разходка след настаняването беше ползотворна от боровинкофилска гледна точка. После се стъмни... Дяцата се креватират, а ние засядаме в столовата. Жена ми си лекува хремата с Ром+Коняк, аз си лекувам егото със същото ... накрая изяждаме и по едно шкембе. Преди лягане, докато се качваме към стаята ....чувам как пращят-горят от дъха ни ... термовизионните камери на гранична полиция от Кулата до Дуранкулак
...През ноща фуча и вя. Дори сняг валя. Тръгваме за Тевно към 09 ч. на другия ден га се стопи студеното бяло агрегатно състоятние на водата, дето беше побелило околностите на Безбог... Напредваме бавно, спираме често... гледаме много.
Отвреме навреме гълчим Децата... те са обезумели... прелитат като болиди покрай пътеката, врещят... дразнат се:blink: Но, час по час се спират и се оглеждат с ЕЙ ТАКИВА ОЧИ. То, не че няма какво да се види...
Спираме за кратко на Попово езеро. То е голямо, синьо и има остров около средата.
За съжаление духа жилещ есенен вятър, излизат вълнички и затърчаваме към Самодивска порта.
Нагоре не е много лесно.
Някъде дори е почти отвесно. Но гледките стоплят сърцата.
Децата стават по-концентрирани...най-вече да не строшат по някой глезен. Еми кво да правиш, уникални картинки и панорами се виждат само от сърдити и неудобни местенца.
Радко ме вбеси точно преди излизане от лява кралевдворска...закрещях по едно време нервно, пфуй не ма е срам...ама он чупеше каратистски стойки на две-длани широка пътечка и крещеше като обезумял, че е „въздушен повелител”...роден катерач е видях, и аз пък сигурно неврастеничен татко. Другия път със седалка и с каска и осигуровка по правилата...Но пък на Кралевдворско порта лято с такъв тежък инвентар...смешно...ай ще видим. Може да съм вече по-спокоен татко...
Тевното си е Тевно. То друго такова няма.
Обхвата е на една порта над заслона.
Горе има кръст ... стопли ми сърцето, след оная гледка на накъсаното знаме на гарата в Банско.
Камениците са супер при залез.
И падна нощ.
И дойде утро.
Аз пък през ноща имах едни екшън преживявания.... Който е ходил на Тевно, знае че това е заслон и се спи на едни нарове. Един до друг. И така 30-тина, че и повече човека като някой не са човеци а хуманоиди. До мен имаше един поляк. Беше се нацъркал като щурче...с бира... Цяла вечер щъкаше назад-напред – първо да драйфа, после да си търси някакви документи и пари....Накрая към 02 ч. като започна шумно да се вайка, че са му гепили някакви мангизи /на 2 хилки и косур метра надм. вис./ .... аз не издържах... и между нас се проведе кратък съскащ диалог...
Аз - Цо робиш бре к..во?
Той – Цо хцеш пане?
Аз – Пшел на .уй мудак...
Той – Пане руськи?
Аз – руськи, руськи...ей на, ся тъ заклах...Ай спи ве ..... ташунко.
Той – Добже.
И заспа, както седеше на леглото. И сутринта не смееше да си разкотви зъркелите от земята и на секи казваше „Айм сори фор найт екшън” кво ли може да значи, а? Е@ати и поляка. И аз нямам претенции да познавам полския език или да се правя на лош човек, но тогава май бях разбран правилно...
На сутринта се тръгна по-раничко към Беговица, дето като и скиваш покрива все пак трите часа си ги маршваш... а тя бега...за това е Беговица . За по-интересно през Мозговишка порта...и поглед към Долната Земя и Демянишка долина.
Слизането към Белемето се оказва пронизващо вятърничево.
Слиза се с крака и по задник. Поглед от горе
В самата долина на малкия почват да му куркат червата от глад .... куркането се чува отдалеч, звукът се конкурира с друг звук:grin: нечии зъби чаткат като кастанети от студ... Скриваме се зад един камък на завет и за ланч тайм после има и пиш тайм... Постепенно всичко утихва. Най-сетне изкачваме Каменишкия превал и тръгваме през слънчевата долина към хижата. Върховете бавно изостават
Тук е топло и тихо и мирише на кравешки изпражнения.Вървим час, после два .... покривът на хижата гледан отдалеч, си остава със същите микроскопични размери. Верно – много бега ве... По някое време над нас закръжава орел, планира бавно и ни оглежда внимателно с влажен поглед...сигурно решава, че кубинките ми ще му приседнат и солидно отлита по орльова си работа.
Вече три часа вървим....на малкия пак му закуркват червата. От храстите рипат изплашени говеда. Жена ми изостава да Му утоли ненаситния глад, ние с Каката продължаваме. Малко преди хижата срещаме стар приятел който сега живее в Сандански... Всички накуп пристигаме на хижата, настаняваме се, пием бири, разхождаме се насам натам, радваме се на Залеза Пирински, после всеки се свива на кълбенце под едни дебели одеяла и угрижено заспива.
На другия ден към 09 часа закуцукваме по една стръмна пътечка към Попина лъка. Наоколо гъби и гъбки.
Пътечката не само че е стръмна, но и камениста. След два часа търченето свършва...подминаваме Попина лъка и излизаме на х. Я. Сандански. Там за някой чайче, а за друг „Пиринка” и беж по пътя към гр. Сандански. По шосето често профучават коли, къпините покрай пътя са непокътнати....покътваме ги здраво до пълно посиняване на устни и езици, на малкия чак ушите му са синьо-черни от къпиновия сок, а каката просто прилича на една голама къпина. После омагьосвам едно бусче, то спира, канят ни да се качим и с достойнство се возим чак до града. Там на автобуса, после няколко часа в една ужасна дупка , дето някои и викат столица ... а часовете щаха да бъдат също покъртително ужасни, ако не бяха ВЕРНИТЕ НИ ПРИЯТЕЛИ от София които ни посрещнаха както винаги по очарователен начин и се грижиха чашите и устите ни да са пълни постоянно ... после на влака, и хоп ето ни пак във Варна.
Благодаря за което и ще чакам следващия репортаж! Чудесен пътепис!
Бях по-малък /млад/ и беше голям кеф /всичко освен срещите със спасителите, де.../ Тогава просто много се катереше, наистина...зимно и с желание.....но, ставаха и издънки за съжаление...
Коментар