Tweet
В СЪРЦЕТО ТИ
Утринта беше сива , но това имаше имаше столичното си очарование на новата аерогара. Свъсеното време странно се изписваше по големите стъклени витрини , а светлината в салоните хвърляше златисти отблясъци по хората , отразяваше се от хрома по перипетите и пейките и придаваше някаква тиха луксозна феерия наситена с удобство , комфорт и топлина. Странното чувство , че оттук минава света се засилваше от пътници от всякаква раса, облекла и навици. На двустолна масичка насред кафеения салон бяха седнали двамина за които, като че ли света наоколо беше невидим. Взряли влюбени погледи, стиснали се за ръце красива дама в черно и добре облечен симпатяга на средна възраст те мълчаха усмихвайки се унесени един в друг. Приглушения глас покани пътниците за нейния полет и двамата станаха. На раздяла тя го целуна плахо, после усили страстта и отново замряха в прегръдка. Той чу най-нежния глас : “Когато се съберем...ще остана в сърцето ти завинаги мили мой! Ще те чакам ... моля те не ме оставяй да изстина сама!” и в отговор мъжът измърмори учестено : “Няма, няма мила...!”
Селцето беше на брега на Дунав. Бай Коста – пенсиониран фелдшер с хилава фигура, винаги угрижена физиономия и щръкнал мустак в ранната утрин ядно се въртеше из двора , тюхкаше се, залягаше под коша със сеното , после се покатерваше връз зимника и оглеждаше методично керемидите. Утрото беше, като вчерашното, но тук винаги е по-студено, но и по-свежо. Когато Методи спря джипчето пред портичката, бай Коста се понесе чевръсто към него. Методи слезе в цялото си ловно великолепие и с широка усмивка , но схвана че фелдшера не е в настроение :
- Какво става бай Коста – нещо лошо ли ?
- Здравей Методи – какво си що си....абе майни се- нощес пор е влизал и четири ярки сега са без глави. Ужас ти казвам. И този пес какво е пазил...знае да гони свине, а пор не знае – то може и да е лаял ама снощи попихме в съседа и не съм го и чул. Карай после ще се оправям с него...чакай да взема пушката.
И бай Коста дотърча с чифтето и палаша, качиха с хубавата возилка и отпрашиха към сборния пункт.
Трябва да се отбележи не без основание, че тази година по поречието на реката имаше дивеч – много от царевичните и слънчогледови ниви останаха неприбрани заради слабата реколта, което беше добре дошло за местните популации. Пусията на Методи беше хубава – като всичко в него. Като ти дава съдбата – дава докрай. Не след час чу в изсъхналата аморфа под дигата шум и пращене, приготви се , като имаше време да се наслаждава на всяко свое действие. Но животните бяха на път да го подминат в подножието на съоръжението, когато от другата страна се чуха два изстрела и някой гръмко изпсува на влашки. Отзад пък се чуваха приближаващите кучета и не след миг двете едри свине се изнизаха тихо от гъстото и с мощен бяг се набраха по ската на дигата. И така Методи спокойно и с цялото си великолепие даде два смъртоносни изстрела с невероятно гравираната си и скъпа пушка. Двата глигана, както си му беше реда си имаха трофейна стойност и медалиста гордо пристъпи към останките им. В това време дойдоха две кучета – едното разпознато като палаша на бай Коста, а не след минута доскача и стопанина му. Човека беше се поуспокоил и след като поздрави гостенина си се похвали и самия той – извади от торбата половин пор – съвсем прясно убит с едър снаряд. “По това ли гърмя бе?” засмя се Методи. Бай Коста му отвърна: “Аз от прасе лошо не съм видял, но от гад мръсна като тази...(другото е непреводимо на български защото не знам местния румънски диалект)!
Вечерта Методи щеше да пренощува у бай Коста и на другия ден отново да половуват двамата приятели. Независимо , че приключиха късно с оправянето на дяловете ( имаше и още слука, но от други ловци) двамата, уморени, но и щастливи сърбаха врялата пилешка чорбица и отпиваха ароматна гроздовица. По – късно Методи се отпусна, извади ароматни хубави папироси, почерпи събеседника си и запали-с огромно удоволствие глътна сладкия дим, очите му се свиха, тънките жилки около тях се уголемиха и с още по-невероятно удоволствие го изпрати обратно към голата крушка на тавана. После заразказва :
- Влюбен съм батка! Страхотна мадама е – живот и здраве ще я видиш. Никога не съм бил толкова палнат. Красива, стройна с добра душа...абе мечта жена ...а и умна и не че ти е колежка – докторка е! Живота малко така стана – не добре, но трябва да се върви напред. Беше жена на мой пръв приятел – само съм гледал от страни, ама сега разбрах какво е да си с такава жена. Като в рая...!
- Че защо са се разделили? – попита Коста вторачено - ...да не си...?
- Ооо не! Тъжна история! Беше запален рибар и тя винаги с него... е много по-дебел ( разбирай богат) от мен и затова си разнообразяваха живота ей така за удоволствие. Ходеха къде ли не – по островите по океаните...но най-много обичаше тук по – нагоре по Дунава. Напоследък се бяха сдърпали нещо...не зная точно! Миналата година беше това. А след седмица отново дошли тук лятоска за няколко дена на палатка. Хора – разни! И станала беля – ухапала го змия – сигурно е била пепелянка – с рогче била казва жената. Те имаха цял куфар с лекарства под ръка...имало и серум. Поставила серума и понечили да отидат в болницата в града. А колата се повредила...абе каръшка история. Той развил някакъв процес на непоносимост и докато стигнат – още бил жив ама нищо не могли да сторят – спряло сърцето. Когато отшумя всичко отидох да я видя и успокоя – та така се успокоихме взаимно. Нещо обаче се скара със свекървата – продаде всичко и отиде да живее в чужбина. Вчера отлетя! Ще ме чака Коста – така ще стане. То и аз сгъвам цирка тук – парите под мишница и хайде при нея. Надявам се на пожизнено щастие...
Фелдшера беше се съсредоточил върху разказа на Методи, после се отръска като от сън и го попита :
- Това ли е ?
- Аха – ами какво пък – един път се живее Коста!
- ...и то не за дълго – продължи бай Коста с тих съскащ глас.
- Колкото толкоз... – философски поде богатия симпатяга – е ама не ти ли харесва бе ... пак ще си идвам и ще ловуваме като и сега....страшни спомени са и особено от дне, а?
Бай Коста се изправи някак си сериозен, отиде до прозорчето и се вгледа в тъмнината :
- Мама му и пор...одеве сложих два капана – е па има още десетина кокошки...и тази непоносимост викаш му е свършила работа на твоя човек ?
- Жалко наистина...направили са всичко но нямало дни...
- Те и твоите може да не са повече...слушай братле около Дунав та чак до средата на равнината никога не е имало отровни змии..
Не бързаше по магистралата към столицата, цигарите бяха отвратително горчиви, а в главата му се въртеше страшен шепот : “ ...ще остана в сърцето ти ...”!
Анелин
Утринта беше сива , но това имаше имаше столичното си очарование на новата аерогара. Свъсеното време странно се изписваше по големите стъклени витрини , а светлината в салоните хвърляше златисти отблясъци по хората , отразяваше се от хрома по перипетите и пейките и придаваше някаква тиха луксозна феерия наситена с удобство , комфорт и топлина. Странното чувство , че оттук минава света се засилваше от пътници от всякаква раса, облекла и навици. На двустолна масичка насред кафеения салон бяха седнали двамина за които, като че ли света наоколо беше невидим. Взряли влюбени погледи, стиснали се за ръце красива дама в черно и добре облечен симпатяга на средна възраст те мълчаха усмихвайки се унесени един в друг. Приглушения глас покани пътниците за нейния полет и двамата станаха. На раздяла тя го целуна плахо, после усили страстта и отново замряха в прегръдка. Той чу най-нежния глас : “Когато се съберем...ще остана в сърцето ти завинаги мили мой! Ще те чакам ... моля те не ме оставяй да изстина сама!” и в отговор мъжът измърмори учестено : “Няма, няма мила...!”
Селцето беше на брега на Дунав. Бай Коста – пенсиониран фелдшер с хилава фигура, винаги угрижена физиономия и щръкнал мустак в ранната утрин ядно се въртеше из двора , тюхкаше се, залягаше под коша със сеното , после се покатерваше връз зимника и оглеждаше методично керемидите. Утрото беше, като вчерашното, но тук винаги е по-студено, но и по-свежо. Когато Методи спря джипчето пред портичката, бай Коста се понесе чевръсто към него. Методи слезе в цялото си ловно великолепие и с широка усмивка , но схвана че фелдшера не е в настроение :
- Какво става бай Коста – нещо лошо ли ?
- Здравей Методи – какво си що си....абе майни се- нощес пор е влизал и четири ярки сега са без глави. Ужас ти казвам. И този пес какво е пазил...знае да гони свине, а пор не знае – то може и да е лаял ама снощи попихме в съседа и не съм го и чул. Карай после ще се оправям с него...чакай да взема пушката.
И бай Коста дотърча с чифтето и палаша, качиха с хубавата возилка и отпрашиха към сборния пункт.
Трябва да се отбележи не без основание, че тази година по поречието на реката имаше дивеч – много от царевичните и слънчогледови ниви останаха неприбрани заради слабата реколта, което беше добре дошло за местните популации. Пусията на Методи беше хубава – като всичко в него. Като ти дава съдбата – дава докрай. Не след час чу в изсъхналата аморфа под дигата шум и пращене, приготви се , като имаше време да се наслаждава на всяко свое действие. Но животните бяха на път да го подминат в подножието на съоръжението, когато от другата страна се чуха два изстрела и някой гръмко изпсува на влашки. Отзад пък се чуваха приближаващите кучета и не след миг двете едри свине се изнизаха тихо от гъстото и с мощен бяг се набраха по ската на дигата. И така Методи спокойно и с цялото си великолепие даде два смъртоносни изстрела с невероятно гравираната си и скъпа пушка. Двата глигана, както си му беше реда си имаха трофейна стойност и медалиста гордо пристъпи към останките им. В това време дойдоха две кучета – едното разпознато като палаша на бай Коста, а не след минута доскача и стопанина му. Човека беше се поуспокоил и след като поздрави гостенина си се похвали и самия той – извади от торбата половин пор – съвсем прясно убит с едър снаряд. “По това ли гърмя бе?” засмя се Методи. Бай Коста му отвърна: “Аз от прасе лошо не съм видял, но от гад мръсна като тази...(другото е непреводимо на български защото не знам местния румънски диалект)!
Вечерта Методи щеше да пренощува у бай Коста и на другия ден отново да половуват двамата приятели. Независимо , че приключиха късно с оправянето на дяловете ( имаше и още слука, но от други ловци) двамата, уморени, но и щастливи сърбаха врялата пилешка чорбица и отпиваха ароматна гроздовица. По – късно Методи се отпусна, извади ароматни хубави папироси, почерпи събеседника си и запали-с огромно удоволствие глътна сладкия дим, очите му се свиха, тънките жилки около тях се уголемиха и с още по-невероятно удоволствие го изпрати обратно към голата крушка на тавана. После заразказва :
- Влюбен съм батка! Страхотна мадама е – живот и здраве ще я видиш. Никога не съм бил толкова палнат. Красива, стройна с добра душа...абе мечта жена ...а и умна и не че ти е колежка – докторка е! Живота малко така стана – не добре, но трябва да се върви напред. Беше жена на мой пръв приятел – само съм гледал от страни, ама сега разбрах какво е да си с такава жена. Като в рая...!
- Че защо са се разделили? – попита Коста вторачено - ...да не си...?
- Ооо не! Тъжна история! Беше запален рибар и тя винаги с него... е много по-дебел ( разбирай богат) от мен и затова си разнообразяваха живота ей така за удоволствие. Ходеха къде ли не – по островите по океаните...но най-много обичаше тук по – нагоре по Дунава. Напоследък се бяха сдърпали нещо...не зная точно! Миналата година беше това. А след седмица отново дошли тук лятоска за няколко дена на палатка. Хора – разни! И станала беля – ухапала го змия – сигурно е била пепелянка – с рогче била казва жената. Те имаха цял куфар с лекарства под ръка...имало и серум. Поставила серума и понечили да отидат в болницата в града. А колата се повредила...абе каръшка история. Той развил някакъв процес на непоносимост и докато стигнат – още бил жив ама нищо не могли да сторят – спряло сърцето. Когато отшумя всичко отидох да я видя и успокоя – та така се успокоихме взаимно. Нещо обаче се скара със свекървата – продаде всичко и отиде да живее в чужбина. Вчера отлетя! Ще ме чака Коста – така ще стане. То и аз сгъвам цирка тук – парите под мишница и хайде при нея. Надявам се на пожизнено щастие...
Фелдшера беше се съсредоточил върху разказа на Методи, после се отръска като от сън и го попита :
- Това ли е ?
- Аха – ами какво пък – един път се живее Коста!
- ...и то не за дълго – продължи бай Коста с тих съскащ глас.
- Колкото толкоз... – философски поде богатия симпатяга – е ама не ти ли харесва бе ... пак ще си идвам и ще ловуваме като и сега....страшни спомени са и особено от дне, а?
Бай Коста се изправи някак си сериозен, отиде до прозорчето и се вгледа в тъмнината :
- Мама му и пор...одеве сложих два капана – е па има още десетина кокошки...и тази непоносимост викаш му е свършила работа на твоя човек ?
- Жалко наистина...направили са всичко но нямало дни...
- Те и твоите може да не са повече...слушай братле около Дунав та чак до средата на равнината никога не е имало отровни змии..
Не бързаше по магистралата към столицата, цигарите бяха отвратително горчиви, а в главата му се въртеше страшен шепот : “ ...ще остана в сърцето ти ...”!
Анелин
Коментар