Италиански и австрийски езера

[Beduin]

Ето един пътепис от лято 2013:

Няколко години обикаляме с караваната из Европа, но все не отделяме достатъчно време за Северна Италия. Разгледали сме Венеция, Милано, Верона, Флоренция и Пиза, но това се е случвало все пътувайки нанякъде. От друга страна, австрийската част на Алпите продължава да ни тегли с красотата си. Бях обявил караваната за продажба, но когато започнаха да се обаждат, светкавично решихме: продажбата се отлага - отиваме до италианските и до австрийските езера.
Товарим наново всичко в караваната, зареждаме я с продукти и съставям маршрут. Настъпва дългоочакваният ден. По план, трябваше да потеглим сутринта и да спрем за нощувка в Хърватия, но непредвидени събития отменят тръгването ни и поставят под въпрос цялото пътуване. Към обяд решавам, че все пак ще пътуваме. Продължаваме с товаренето и към 16 часа успяваме да потеглим. Йе-е-е... отново сме в играта! Отново сме на път. Отново ни придръпва караваната при всяка неравност. Отново сме към Калотина и цялата Европа е пред нас. За втори път ни се случва да тръгваме следобяд. Затвърждава се мнението ми, че така пътуването е по-леко. Няма опашки по границите, няма напичане от слънцето, движението до Ниш е по-спокойно, магистралата до Белград е почти празна. Нямам нужда от много почивки и напредваме отлично – тръпката ни тегли. Голяма част от пътуването е по хлад. Настъпва нощта. Наближаваме Белград. Къмпингът в града е вариант за нощуване, но решавам да го пропуснем. Не се чувствам уморен и ще продължим още два часа до Хърватия. Предварително съм набелязал хубавия паркинг на мотел Spachva(45 02'44" N, 18 59'48" E), на първата хърватска бензиностанция. След полунощ преминаваме леко границата и отново сме в Европейския съюз. От две седмици Хърватия е член на ЕС. Наближаваме мястото за нощувка. Очакваме го с нетърпение, защото ни се спи. Виждам табелка за отбивка към някакъв пътен възел и към Spachva. Не става ясно отбивката за селище ли е или за мотела. Навигацията ми казва да карам направо. Тъмно е и не се ориентирам. Нямам много време за колебание и слушам навигацията. Отминаваме пътния възел и вдясно, зад мантинелата виждам бензиностанцията, а след нея – мотела. Очаквам, че ще има друг вход, през който ще ни преведе навигацията. Изведнъж се втрещявам – навигацията ме кара да прескоча мантинелата и да отида на паркинга. Няма друг вход или изход към магистралата. Продължаваме. Изгледах мечтания мотел и посърнах. Преизчисляване на маршрута и ... остават още 60 км. Кой ги прави тези карти на Хърватия!?... И друг път навигацията ни е забутвала на незнайни места в Загреб! Кой прави картите!?... Свалям доверието си от навигацията за Хърватия!... Продължавам по магистралата, но съм твърдо решен да спим пред мотела. След 6-7 км. стигаме до пътен възел с мост над магистралата. Отбивам се, минавам по моста, правя едно среднощно нарушение и се озовавам в лентата, която ще ни изведе на другото платно на магистралата. Навигацията веднага преизчислява маршрута, като намира правилният вход към мотела през пътния възел. Да, сега ми се подмазва! Отчела си е грешката!... Не й вярвам!... Кой прави картите?!... Кой?!... Кой?!... Ос-тав-ка!!!... Преминаваме през пътния възел, допълваме вода на бензиностанцията и влизаме в паркинга на мотела. Настаняваме се до един нощуващ кемпер, като се стараем да не вдигаме много шум. Мястото е встрани от ТИР-паркинга и от магистралата, поради което е достатъчно тихо.

Наспахме се чудесно. На сутринта разглеждаме наоколо. Пред нас е неработещ къмпинг с бунгала-бъчви.

Паркингът на мотела е много хубав. Наоколо е зеленина, горичка... Слънцето грее приятно. Очакваме един хубав ден. Закусваме и потегляме по магистралата през Хърватия, покрай Загреб към Любляна. След Славонски брод има участък до Загреб, в който няма газстанции. Още от границата съм допълнил газ и трябва да ни стигне до Загреб. Навлизаме във въпросния участък и колата превключва на бензин. Изминали сме само 150 км. от допълването, а трябваше да изминем 300 км. Нивомерът на газовата бутилка не работи, което е обичайно за по-стари бутилки. В Сърбия допълвах по-често, тъй като не пълнят достатъчно бутилката. Вече изгубих представа за количеството гориво. Предполагам, че има някакво запушване, тъй като се е случвало и друг път да превключи на бензин. Правя няколко опита да премине на газ, но не става. Спирам на една бензиностанция и започвам да ровя из газовата уредба. Жегата е скапваща. Губим час и половина, но нищо не откривам. Сумирам всичкото гориво, което съм заредил и подозирам, че просто е свършила газта. Продължаваме на бензин до Загреб. Зареждаме на първата срещната газстанция и нещата си идват на мястото. Какво са допълнили последния път?... Както и да е... Продължаваме и след няколко часа сме в Любляна. Досега не сме били в този град. Настаняваме се в сравнително скъпия къмпинг Ljubljana Resort(46 5' 52'' N, 14 31' 8'' E) и отиваме в центъра на града за предварително разглеждане и вечерна разходка. Любляна е малка столица – около 280 000 жители. Характерна архитектурна забележителност е Тройният мост – три моста, разположени ветрилообразно.


Правим вечерни снимки, разхождаме се и нахвърляме плана за следващия ден.

На сутринта разглеждам къмпинга. Има доста западняци, тъй като Любляна представлява интерес за туристите. Правя снимки на уникалния кемпер на едни холадци.






Такова чудо виждам за първи път. Не е ясно каква марка е, но двигателят е отзад и е дизелов.

Тръгваме да разглеждаме града. Започваме от крепостта, извисила се на хълма над града. Решаваме да се поглезим и се качваме с фуникуляра. Крепостта не е нещо впечатляващо. Построени са доста нови неща. Екскурзоводите разказват какви ли не истории, за да бъде интересно на туристите.


В петоъгълната кула на крепостта има малка изложбена зала. Попадаме на много интересна изложба. В началото на миналия век AlmaKarlin, дребна и слаба жена от региона тръгва на околосветско пътешествие. В джоба си имала около 150 долара. Владеела няколко езика и имала богата обща култура. Като свършвала парите, започвала да води езикови курсове в града, до който е стигнала. Правила е преводи на различни езици. Щом съберяла достатъчно пари – продължавала. Така за повече от 8 години успяла да обиколи света, като изучавала живота на хората в различните страни; животните, растенията. Написала няколко книги. На картата, на която е показан маршрутът й, изброявам над 50 места, в които е отсядала( http://www.almakarlin.si/index.php?lang=en&cat=3 ). Тази жена е имала по рождение зрителен проблем(кривогледство), но това не й е попречило да усвои толкова много знания. Тя е осъществила една мечта, превръщайки я в свое ежедневие за много години. Мечтата, която много хора имат като „риторична”(неподлежаща на изпълнение), тази дребна жена я е изпълнила по един удивителен начин. Гледам всичко това и ми увисва ченето. Излизам от изложбата дълбоко умислен.

Продължаваме разглеждането на Любляна. Всичко интересно е около реката.










Градът е спокоен и приятен.


Университетът





Разглеждаме „Драконовия мост”.


Попадаме и на моста с катинарите.

Този мост е с парапети от стоманени въжета. Като се съберат много катинари – просто изнизват въжетата и започват отначало.

Отделяме подобаващо внимание и на символа на града - „Тройния мост”.






Стъпалата на една наклонена улица са превърнати в заведение:


Следобяд се прибираме в къмпинга. Любляна е хубав град, но няма да му отделяме повече време – чакат ни още много други забележителности. Няма да уважим езерото Блед, защото сме запланували други езера. Цената на престоя ни в Словения, както и входните такси са на нивото на западноевропейските страни.

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

На сутринта се приготвяме за тръгване. Срещу нас е разположена една малка двуместна каравана ERIBAс подвижен покрив. През цялото време около нея се въртеше една жена на възраст над 60 години. Четеше книги, работеше на лаптопа... Сега виждаме, че е сама и се приготвя да пътува. Закачва си караваната съвсем сама и потегля преди нас... Поглеждам номера - белгийска регистрация... Ех, тези западняци! Какъв живот живеят!

Отново сме на път. Безгрижно влизаме в Италия и пристигаме в познатия къмпинг „ElBacan” до Верона. (45 26' 44" N, 10 50' 04" E; сайт: http://www.agriturismo.it/en/farmhou...962/index.html ). Понапече ни жегата. Докато разполагаме бивака, стопанката идва при нас, носейки поднос със студени праскови, поляти със сироп. Това е като еликсир след пътуването. Оглеждаме къмпинга и промените. Отсядали сме тук преди три години. Сега вече има безплатен интернет. Продължава да бъде безплатно ползването на пералня, микровълнова фурна, хладилник с камера. Непроменена остава и цената - 28 евро за четири души, с ток. В другите италиански къмпинги е доста по-скъпо. Отличен къмпинг от веригата „Агротуризъм”. В залата до рецепцията се провежда някаква забава за децата от съседните ферми. Събрани са от всички възрасти – веселбата е всеобща. Мероприятието свършва и един трактор с ремарке разкарва на два курса децата по фермите. В ремаркето са сложени няколко дървени пейки и децата сядат на тях. Удивен съм. Такова нещо в България е забранено.

На сутринта потегляме за разглеждане на езерото Гарда и градчето Сирмионе. Намираме си паркинг, максимално близо до стария град и намествам колата на сенчесто място. Тръгваме на пешеходна обиколка на градчето. Сирмионе е разположен на дълъг и тесен нос в езерото. Климатът около големите италиански езера е доста омекотен, благодарение на водата. Влажността е достатъчна за виреенето на страхотни растения. Паркингът е отрупан със зокуми. Тук зокумите са дървета, а не храсти.


В началото на стария град е крепостта.

В нея се е влизало основно по вода. Дори има вътрешен и защитен със високи стени, пристан за лодките. Нямаме много време за крепостта и се задоволяваме с „птичия поглед” от една картичка.

Продължаваме из стария град.


Приятни са разходките из стар град – тесни улички с каменни настилки, старинна архитектура, отвсякъде лъха на история и една друга култура. Тук е пълно с хотелчета и ресторанти. Главната улица е с ширина, колкото за една кола. Движението се управлява от светофари в двата края на улицата. Налага се едновременно движение и на пешеходци и на коли, което е доста изнервящо и за двете страни. Не пропускаме да се снимаме пред забележителните лилави цветове на пълзящо растение.


Свършва туристическата част и достигаме до санаториум с минерална вода.

След него са само хотели и скъпи имения. Натам не е интересно за нас. Това е от Сирмионе.






Тръгваме обратно и отново се смесваме с потока туристи. Хрумва ни да се приберем в къмпинга и в остатъка от деня да прескочим до Виченца. Така ще спестим един ден, който ще ни е нужен. Потегляме с колата и решаваме да минем по безплатния път, който е успореден на магистралата. Разстоянието е 60 км. Бях чел, че в Италия безплатните пътища, които са успоредни на магистралата са много добри и се пътува лесно и бързо. Явно това не важи за този участък. Пътят се оказа доста тежък – непрекъснато се появяват кръстовища, включвания, светофари, населени места, изпреварвания – същото като при градско движение. Пътуваме почти два часа и сто пъти съжалих, че не минахме по магистралата.
Във Виченца взимаме карта на града от едно туристическо бюро и тръгваме на обиколка. Красива е архитектурата на тези градове. Запазен е духът и културата от отминали времена. Тук всичко е пропито с много история, но нямаме достатъчно време, а историята не ни е силната страна. Започваме от театър Олимпико.



Малко църкви:






Стигаме и до централния площад. Всички обществени сгради в центъра са проектирани от един архитект – Андреа Паладио. Той създава ренесансовото течение в италианската архитектура. Сградите са построени само от тухли. Виченца се нарича още „градът на Паладио”. Този архитект променя визията на града. Повечето му сгради, сега влизат в списъка на ЮНЕСКО.










И самият Паладио:


Жегата бързо топи силите ни и следобяд се прибираме в къмпинга. Този път минаваме по магистралата. Прибираме се много бързо и леко, за което плащаме 3,80 евро. Чак ме хваща яд, че на отиване се забихме по онзи път.

[Asteri]

От: Италиански и австрийски езера

Интересни места, и много красиво, благодаря за споделянето!

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

На следващия ден потегляме сравнително рано към Падуа. Вече се придържаме само към магистралата. Край Падуа има няколко вили, които се посещават от туристите. Влизаме в първата.


Една част от вилата е достъпна за туристи, а в останалата живеят собствениците. Това е причината, вилата да е затворена за посещение в часовете за следобедна дрямка. Става обедно време и след нас затварят вилата. Заради неподходящия час, не можем да влезем и в съседната вила. Задоволяваме се с разглеждане отвън и потегляме с колата към голямата бяла църква на хълма над града. Църквата се оказва в реставрация и не можем да влезем, но правим снимки отвън.




От паркинга се открива хубава панорама към града.


Спускаме се с колата в центъра и тръгваме на пешеходна обиколка из Падуа. В сравнение с Виченца, този град се оказа по-жив. Улиците са по-широки, просторни, архитектурата е по-разнообразна, има повече хора.

































Попадаме на някакъв младежки протест пред общината. Доста атрактивно е, но не можем да разберем за какво протестират. Продължаваме по дългата централна улица и достигаме една от забележителностите на Падуа – “Прато делла Вале” един от най-големите площади в Европа.


На площада чрез изкуствен канал е оформен елипсовиден остров, до който се стига по четири каменни моста. На острова, в миналото се е организирал пазар за животни, а сега е място за разходка и почивка. Островът е заобиколен от множество мраморни статуи.








Слънцето напича доста силно и прекосяването на площада се оказва изпитание. Все пак стигаме до другата страна, където е базиликата Сант Антонио. Църквата е много голяма и е забележителна с мощите на Свети Антоний Падуански.


Не разполагаме с много време и пропускаме църквата. Докато се връщаме към колата, се наслаждаваме на архитектурния облик на града. Приятно е да се потопиш в друга култура, друг бит и изкуство. Завършваме разходката с мотаене в супермаркета и хапване на сладолед. Напускаме Падуа и се прибираме по магистралата.

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

На следващия ден потегляме към къмпинг LaSfinge(45 43' 46'' N, 8 37' 8'' E) на езерото Маджоре. Разстоянието не е голямо и пристигаме доста рано. Къмпингът е приятен. Има голям брой стационарни каравани. Местните го ползват като вилна зона. Събота вечер е и в къмпинга е гъмжило. Тук ще ни бъде новият базов лагер. Настаняваме се под дърветата на сянка. Имахме нужда точно от такова място. Наслаждаваме се на гледката към водата и на спокойствието. Приготвяме си вечеря и вършим някои битови дейности. Откъм басейна се чува музика – започва някаква веселба. С притъмняването, веселбата става по-убедителна. Местните са се облекли по-официално и отиват „на мегдана”. Любопитството ни завлича и нас при басейна. Оказва се нещо много интересно: дисководещият не е обикновен ди-джей, а е много добър певец, който пуска по някое парче само инструментал, а вокалът е от него. При това не просто пее, ами прави истинско представление – преоблича се, слага перуки, пее с женски глас, танцува с хора от публиката, свири на клавир. Управлява дори сценичното осветление. С всичко това се справя забележително. Музиката е много добре подбрана – танцувална, за всички възрасти. По-голямата част от танцуващите са местните хора, които се познават и дори си имат свои хореографии. Открояват се няколко двойки, които очевидно са се занимавали с танци. Много е приятно да присъстваме на забава извън Балканския полуостров – друга е нагласата на забавляващите се, други са музикалните жанрове, друг е духът на веселбата. Много силно впечатление ни прави една двойка на около 70 и повече години. Мъжът е с дълга бяла коса и атлетично телосложение. Жената е облечена с вкус и много добре изглеждаща. Спонтанно ги нарекохме „старците”, защото бяха най-възрастните. Явно са били танцьори, защото са постоянно на дансинга. Представят се отлично на всички танци: виенски валс, танго, фокстрот, ча-ча, румба, салса, пасо добле и какво ли не. Само да отбележа, че виенският валс е с много въртене и не е за всеки. На тях им освобождават дансинга, за да им се наслаждават. От годините са им се поизкривили краката, поради което се посритват, но това е част от веселбата. Разбираме, че са гости на къмпинга. Към полунощ празненството свършва. Беше страхотно! От няколко дни имаме възможност да се запознаем по-отблизо с талантите на италианците. Определено силата им е в изобразителното изкуство, архитектурата, дизайна и музиката. Има на какво да се научим от тях. Досега познавахме само италианците, дошли да правят бизнес в България, но те не са представителна извадка. Според последните изследвания, българите имаме общи генетични белези с хората от Северна Италия.

На сутринта се подготвяме за разглеждане на езерото Маджоре и по-точно Боромеовите острови. Докато се въртим около караваната, виждаме отново „старците” – французи са, с доста нов кемпер. Отзад са закачили два електрически велосипеда. Мъжът се връща от санитарния възел гол до кръста – със забележителни мускули за годините си и с татуировки. Събират последни неща в кемпера и се готвят да пътуват. Всички им махат дружески. Изненадите от тяхна страна не свършват – кемперът потегля, а зад кормилото е „бабката”. Е, такова пенсионерство пожелавам на всеки!

Пристигаме в Stresa – градчето, от което се взимат корабчетата за островите. Още с влизането на паркинга, към нас се закачва любезен мъж, който ни напътва за паркирането, обяснява ни къде да си платим паркинга, обяснява ни колко време ще ни е необходимо за разглеждане на островите, откъде да си купим билети, в колко часа ще потегли корабчето, къде има тоалетна и какво ли не още. Има и други като него – всеки си набира туристи за своето корабче. Обяснява ни, че по това време на годината няма смисъл да се ходи до Острова на камелиите(IsolaMadre), защото няма цветя. Остават за посещение IsolaBellaи IsolaSuperiore. В уречения час идва корабчето и се натоварваме една дузина туристи. Корабчето всъщност е лодка за около 20 души, с остъклен салон. Прехвърля ни на първия остров – Изола Белла. Трите острова са известни като Боромеовите острови. През 16 век богатата фамилия Боромео ги купува и започва да ги превръща в райско място.Този остров е бил една скала. Сега на него има дворец, градини с десет тераси, фонтани, статуи, ботаническа градина... Разглеждаме двореца отвътре – не отстъпва на другите известни дворци.











В приземната част, откъм водата има помещения, които са използвани през горещите летни дни. Облицовани са с различни камъчета и мидички. Изглежда малко подтискащо.


Помещенията нямат стъкла и полъхът на вятъра, в комбинация с близостта на водата подържат приятен хлад. Излизаме и тръгваме из градините.



Терасовидното им оформление създава по-различно възприятие. Климатът около големите италиански езера е мек, влажен и благоприятства отглеждането на най-различни растения, включително тропически. Не е за вярване как от една скала е направено всичко това. Докарани са огромни количества камъни, строителни материали, пръст...















































Островът не е голям и на където и да погледнеш, все виждаш водата. Поради ограниченото място, градините не са безкрайни и се обикалят по-лесно. За сметка на това, са по-интересни, защото са „по-концентрирани”. Мястото е чудесно за релаксиране, но нас ни напече жегата.


„Птичи поглед” на острова от една картичка

Наближава времето за лодката и се отправяме към мястото на кея. Пристаните за лодките са много странни. Там където акостира на лодката, дъното на езерото е с каменна облицовка и представлява рампа. Лодката просто излиза с носа си на сушата, като се качва по рампата. Върху каменната облицовка на дъното има няколко дървени греди, които намаляват щетите по лодката от такова паркиране. Лодките не се връзват – просто носа се забива между две автомобилни гуми. Отплаването става с двигателя на заден ход. Абе италианска работа! След няколко минути сме на рибарския остров IsolaSuperiore. Както показва името му, тук има рибарско селище. Островът е малък и тесен. Тук няма автомобилно движение. По дължината му минава една главна улица, която в централната си част е широка около метър. Въпреки всичко е приятно да се помотаеш по главната. Има си всичко – магазини, хотели, поща, заведения, църква. За този остров не е нужно много време. Отново сме на пристана, в очакване на лодката. Задуха вятър и надигна вълнички по езерото. В уречения час се качваме и потегляме към сушата. Капитанът затваря всички стъклени врати на лодката и я пришпорва към крайната точка. Не сме морски вълци и за нас това е голяма емоция. Лодката подскача от вълната, след това се забива в следващата и водната завеса залива изцяло остъклението. Доволни от видяното и преживяното се качваме в колата и потегляме към къмпинга. По пътя преминаваме през няколко курортни селища – наслада за душата. Както казах – италианците ги бива в архитектурата и дизайна. Удивляваме се на хрумването за водна бариера на един къмпинг.


Идва кола – спират фонтаните, колата влиза, след което ги пускат отново.

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

На следващия ден потегляме към Торино за да го разгледаме. Наближаваме града и осъзнаваме, че май сбъркахме. Днес е понеделник и вероятно музеите ще бъдат затворени. Стигаме града и разбираме, че подозренията ни се сбъдват. Не можем да влезем в Кралския дворец(Палацо Реале). Според предварителната информация, този дворец си заслужаваше да се разгледа. Тръгваме на пешеходна разходка по централната улица.






Бароковата архитектурата ни потапя в духа на отминали времена. Минаваме и покрай сградата Антонели, бивша синагога, а сега - музей на киното.


През 19 век, това е била най-високата сграда в света с нейните 167м. Снимам я на части, защото обективът не може да я обхване.






В града има и други интересни музеи, но сме улучили почивния ден. Минаваме през един от най-големите площади в Европа и стигаме до моста над река По. Реката е доста голяма.


През Торино минават още две реки. Продължаваме още малко след моста, за да се качим до някакъв пантеон. Също е затворен.






Снимаме се, гледаме отвисоко и тръгваме обратно през града.




Тук е родното място на твърдия шоколад и на вермута. В Торино се произвеждат автомобилите Фиат и Ланча. Тук е създаден първият автомобил от царска карета и парна машина. Със сигурност в Торино има какво да се види, но на нас ни идва друга идея. Спестихме доста време – ще се върнем в къмпинга, ще закачим караваната и ще се преместим в къмпинга в Милано. Така ще спестим километри при предстоящото разглеждане на езерото Комо, както и от следващия преход към Инсбрук. Речено-сторено. На тръгване от къмпинга, собственикът ни подарява бутилка вино. Ех, тези италианци!

Разстоянието до Милано не е голямо и го взимаме бързо. Къмпингът ни е добре познат(Belvedere, 45 28' 25'' N, 09 04' 59'' E). Добре познати са ни и комарите. Нападат навсякъде – пред караваната, на чешмите, в баните, в тоалетните... Налага се да вечеряме в караваната.

На сутринта оглеждам къмпинга. В него има чакълест паркинг за автобуси, камиони и обслужващата техника. Там има оставени няколко явно бракувани каравани. По парцелите също има оставени няколко обрасли с бурени каравани и кемпери, които не са пипани с години. Тъй като ни предстои днес да разгледаме езерото Комо, ми хрумва, че може да се договоря с управата на къмпинга да освободим заемания парцел, като оставим караваната на паркинга до довечера. Идеята ми е вечерта да се махнем от тези комари и да се върнем на къмпинга край Верона. На рецепцията, обаче са непреклонни – ако караваната не напусне къмпинга до 12ч., трябва да си платим още една нощувка. Предупреждават ни, че ако я оставим пред входа на къмпинга, може да си я намерим разбита, каквито случаи е имало. На този къмпинг не само комарите са неприятни. Няма начин – ще останем за още една нощувка. Потегляме с колата към езерото Комо. Езерото е с три дълги ръкава и наподобява еблемата на Мерцедес. В южния му край е градчето Брунате, в което прекарва последните си години Пенчо Славейков. Не разполагаме с достатъчно време и това място ще го пропуснем. Упътваме се към центъра на емблемата – градчето Беладжио. Пътуваме по източния бряг на сушата между двата ръкава. Бях чел, че пътят е тесен и с много завои. Наистина на някои места ширината му е около 4 метра. Това е двупосочен път, отдясно – пропаст към езерото, отляво – отвесна скала. Разминаването с по-големи превозни средства е неприятно. Да се тегли каравана по този път е безумно. Стръмните склонове продължават и под водата. Дълбочината на езерото надминава 400 метра. Дъното му е повече от 200 метра под морското равнище. Малко преди градчето виждаме къмпинг, но в него има предимно палатки и по някой малък кемпер. Паркираме в началото на Беладжио и тръгваме към Вила Мелци.




Изглед към Беладжио.




Веднага до входа на парка й се намира японската градина. Като всички японски градини и тази създава спокойствие и релаксиращо настроение.











Топлият климат е причината за изобилието на рододендрони, кипариси и какво ли не. Около мен падат узрели шишарки от кипарис и аз си прибирам няколко за да си отгледам точно такова растение (по-късно ще разбера, че на практика е невъзможно да го отгледам от семе). Гледките към езерото и Алпите са завладяващи. Тук се е разхождал и творил Ференц Лист.

























Разхождаме се и ние, но след като не можем да сътворим нещо стойностно, се насочваме обратно към колата. Градчето Беладжио е забележително с разположението. Много романтично градче с живописни улички. Тук са идвали и продължават да идват много известни творци. Нямаме време да се разхождаме из Беладжио – трябва да отидем на западния бряг на езерото за да разгледаме вила Карлота. Между двата бряга непрекъснато сноват фериботи. Проучваме цените и се оказва, че е по-изгодно да преминем еднопосочно четиримата с колата, отколкото двупосочно четиримата без колата. Много добре – тъкмо няма да се връщаме по онзи изнервящ път. Натоварваме се 4-5 коли и акостираме на отсрещния бряг. Минаваме покрай забележителен луксозен хотел, с обвити със зеленина стени, и плаващ басейн.





Бързаме за да хванем по-голяма част от работното време на Вила Карлота. Като повечето забележителни постройки, вилата е построена през 17век.







Сменила е няколко собственици. Последно е купена от една принцеса като сватбен подарък за дъщеря й Карлота. Съпругът и е бил запален ботаник и е дал своя дан в крайното оформяне на градините. Хубавото изложение на склона и благоприятният климат са помогнали да се създаде този ботанически рай, в който има почти всичко – като се започне от кактуси и се стигне до тропическа гора. Всичко това е на открито и на доста голяма за обикаляне площ – 70 декара. Само бамбуковата гора е 3 декара. Разни редки растения са с учудващо големи размери.











Разбира се в тази жега, най-приятното място е тропическата гора – хладно и влажно, с пеещи птици.





Не се отпускаме много във времето - ако искаме да се насладим на всичко в тези градини, ще ни трябват повече от 3 часа.









А това са съседите – съвременна вила с изглед към градините на Вила Карлота:


Невъзможно е да се опише цялата красота на градините – италианска, английска и ботаническа. Може да се сравни единствено с Рая. Краят на работното време ни притиска, краката вече не ни държат, но все пак успяваме да видим почти всичко. Всички сме категорични, че това са най-красивите градини, които сме виждали. Тук човек може да си прекара цял ден и ще запомни всеки миг. Уморени, но пълни с незабравими спомени потегляме с колата към къмпинга. Пътят от тази страна на езерото е съвсем нормален и се придвижваме по-бързо. Минаваме покрай град Комо, който е дал името на езерото, но не се отбиваме – след всичката тази красота, едва ли ще видим нещо по-впечатляващо.

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

На сутринта потегляме към Инсбрук(Австрия). Предстои ни да преминем южния дял от Алпите през прохода Бренер. Проходът е доста натоварен, с равномерен наклон и поемащ основния трафик между Италия и Австрия. Точно този трафик създава неясноти относно времето, необходимо за пътуването. Затова се стараех да съкратя, доколкото може, дължината на прехода. За наш късмет задръстванията по прохода бяха в обратна посока. Причината са ограниченията в скоростта на камионите при спускане. В този участък газстанциите са рядкост, но няколко километра преди границата с Австрия успяваме да заредим. Това е важно, защото в Австрия пропан-бутанът не е на почит. Северната част на прохода е по-стръмна и тук австрийците са направили един къс участък от магистралата, който е платен. Малко е дразнещо 20 минути след като сме си купили винетка, да плащаме за път. Както и да е – много скоро сме пред Инсбрук. Отминаваме го по магистралата и се изкачваме до набелязания къмпинг Rinn Judenstein (47 15' 36'' N, 11 30' 19'' E). Къмпингът е край малко селце, в подножието на склоновете и граничещ с боровата гора. Намираме се на около 400м. над Инсбрук. Големи тревни парцели, чист въздух, прекрасна гледка и чудесни санитарни възли. Всичко това на ниска цена. На рецепцията няма никой. Звънецът не предизвиква резултат. Избираме си най-привлекателното място и се настаняваме. Бързаме, защото се задава дъжд, а дъждът в Алпите е лятна буря. Няколко пъти проверявам за рецепционист и междувременно забелязвам едно листче, на което на немски приветстват семейства еди-кои си с добре дошли и ги уведомяват, че са им запазили еди-кои си парцели. Оказва се, че единият парцел е този на който сме се настанили. На самият парцел нямаше нищо. Само това листче на рецепция, лишена от рецепционист. На всичко отгоре табелката с номера на парцела се вадеше и някой я беше сложил завъртяна, показвайки друг номер. Решавам, че няма да се местим. Убеден съм, че тези немскоговорящи гости няма да дойдат – нощта настъпва, времето се разваля, а резервацията е едно листче веещо се на кабърче на таблото. Да, ама не – собственичката се появява по тъмна доба и ни обяснява, че не можем да останем на този парцел защото е резервиран. Опитвам се да опонирам, но нямам шанс. Събирам кабела, закачвам караваната, местим се на по-горен парцел и започва бурята. Собственичката вече е доволна.

На сутринта отчитаме единственият недостатък на къмпинга – граничи с църква. Долината около Инсбрук е известна като долината на камбаните. Камбаните бият през половин час. Тази се обади последно в 10 часа вечерта и устиска да мълчи до 6 часа сутринта. Приготвяме се да прескочим до Гармиш Партенкирхен в Германия. Собственичката на къмпинга идва при нас, за да ни каже, че тези с резервациите не са дошли и че съжалява, че ни е накарала да се местим. Абе, знам ви вас, немскоговорящите.
Тръгваме към Гармиш Партенкирхен, но преди това ще разгледаме музея на камбаните в Инсбрук, който при предишни пътувания не успяхме да видим. Докато слизаме към града, се наслаждаваме на чудни гледки. След снощния дъжд, утрото е ясно и над долината се вдигат малки облачета.






Свежата зеленина, синьото небе и красивите върхове са неповторима радост за окото. Минаваме край газстанцията и зареждаме. Инсбрук е едно от местата с газ в Австрия. Музеят на камбаните е във фабрика за леене на камбани, която работи и до днес. Интересно е да се види как се изработва от огнеупорна глина формата на вътрешната повърхност на камбаната; след това се покрива с восък и се изработва външната повърхност; покрива се с огнеупорна глина; нагрява се за да изтече восъка и се отлива. Накрая, чрез отнемане на материал от камбаната, се донастройва чистотата на тона. Научаваме, че основният тон на камбаната се получава от по-дебелата й част, която е на около 1/3 от височината от горния край. Орнаментите влошават чистотата на звука. Донастройването е в неголеми граници и ако полученият тон се отличава от правилния с повече от 1/16 от полутона, камбаната се претопява и се започва отначало. От такава гледна точка, шаблоните за изработване на камбаните са истинско ноу-хау. Разглеждането ни отне по-малко от час, но си заслужаваше.
Решаваме да влезем в града и да се помотаем из любимите места. Когато го посетихме за пръв път преди три години останахме възхитени от духа на тиролската столица.






От къмпинга бяхме взели разни зарибителни брошурки, които ни предлагаха да видим работилница за изработка на стъклени сувенири и украшения. Оказа се, че тук е само магазинът, а работилницата е в градчето Ратенберг.

Качваме се на колата и продължаваме към Германия. Проходът към Гармиш Партенкирхен започва със стръмно изкачване. Наклонът е 13% и пътят е доста оживен.

На снимката не личи добре наклона, но наистина е голям.

Добре, че не ни хрумна да минем оттук с караваната. Срещаме каравани, които преминават оттук, но при това движение - не мисля, че е добра идея. В обратна посока има направени през 200 метра джобове за аварийно спиране на камиони с отказали спирачки.


Преминаваме покрай един съвременен замък, преминаваме покрай хубави имения и не след дълго, сме вече в Гармиш Партенкирхен. Градчето е малко и е по-скоро курортно. Няма нищо общо с Инсбрук, освен връзката със ските. Къщите са красиво изрисувани и създават особено настроение.
















Това куче не за първи път се вози на колелото. Много опитно и отговорно стои на рамката. Колелото се движи с нормална скорост.













Както и в другите немски градове, навсякъде има разни „арт” неща. Разглеждаме „стъргалото” и околните улички. Мотаем се из преките, правим обиколка с колата, пазаруваме. Не ни е нужно много време за този град и потегляме обратно към Австрия. Околните върхове се белеят красиво огряни от следобедното слънце.





Оказва се, че не се белее сняг, а снежнобял камък. Такива върхове не сме виждали на друго място. Минавайки отново покрай съвременния замък, правим няколко снимки.



Преди Инсбрук се спускаме покрай аварийните джобове и отново се убеждавам, че този път е добре да се избягва от теглещите каравана.

[bochkata]

От: Италиански и австрийски езера

Чудесен пътепис и прекрасни снимки!
Благодаря за споделеното!

[sto101]

От: Италиански и австрийски езера

Благодаря много за споделеното пътуване!

Аз като почитател на Австрия, очаквам с интерес продължението. То не че Италия и Германия са ми по-малко любопитни, но към Австрия изпитвам особено влечение. Очакваме още много снимки и все така интересен разказ.

[I.Stoyanov]

От: Италиански и австрийски езера

Благодаря !

[Виктор (V69)]

От: Италиански и австрийски езера

Очаквам с интерес продължението. Разказваш и показваш много увлекателно и приятно. Гармиш Партенкирхен не е от местата от които човек остава толкова очарован, че да му се иска да се върне, но пък сте били близо до замъка Neuschwanstein (Нов лебедов камък) Около 60 километра ви е било разстоянието до него, но щеше да ви остави незабравим спомен.Всъшност, като ви гледам как си обикаляте, може вече и да сте били там. Ратенберг където е стъкларския цех е туристическа дестинация и е добре поддържано в старинен вид селце с много стъкларски магазинчета по главната и почти единствена улица. Намира се на 40-45км източно от Иннсбрук. Ако човек кара по национала(Тиролерщрасе- 171), а не по магистралата си заслужава да се отбие, но специално да бие път до там...мисля, че не си заслужава. За белите камъни над Гармиш: Има подобни светлосиви почти бели скали между Куфщайн и Кицбюл. Изключително красив район е. Нарича се Wilder Kaiser И е най подходящ за разглеждане преминавайки по път 178. Чакам да вида на къде сте продължили и какво още сте видяли.


Поздрави!

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

Нойшванщайн сме го разглеждали преди няколко години, заедно с Линдерхоф и Херенхимзе. Тогава обикаляхме с китайска четириместна палатка. Под този замък брахме много студ. На сутринта, докато се мъчех да се раздвижа, гледах как пушат коминчетата на караваните. Тогава разбрах, че ни трябва каравана.

Да продължим нататък...


На сутринта потегляме към следващия базов лагер. Разстоянието не е голямо, но по пътя имаме програма. Отбиваме се в малкото градче Ратенберг, за да разгледаме стъкларските работилници. Обработката на стъкло, тук е основен занаят. Не знаехме, че е толкова разпространен по тези места. Бяхме чували за остров Мурано край Венеция, но не го бяхме посещавали.





Работилниците са една до друга по „стъргалото”. Влизаме в няколко от най-големите и виждаме как се правят. Изработването е доста интересно. Виждаме и други работилници – за рисуване върху стъклените предмети. От ръцете на тези хора излизат страхотни рисунки директно изпод големия абразивен камък. Градчето вдъхва спокойствие и безгрижие, но нас ни чака още път. Потегляме отново към крайната точка - Zell am See. Там ще търсим къмпинг около езерото.

Пристигаме в Panorama camp в близост до езерото, но се оказва пълен. Къмпингът е малък и е основно със стационарни каравани. Обръщаме и се насочваме към Sportcamp Woferlsgut(47 17' 02'' N, 12 49' 01'' E). Къмпингът не е на езерото, но затова пък е огромен, много хубав, има свободни места и работи целогодишно. Досега не бяхме отсядали в толкова уреден къмпинг. Взимат ни такса за включване към ток, но изразходваната електроенергия си я заплащаме отделно по електромер. Санитарните възли предизвикват възхищението ни - наподобяват римска баня. В къмпинга има малко езерце с големи декоративни риби; има и голямо езеро с по-малки недекоративни риби; има конна база; има миниголф, проектиран от един от най-добрите специалисти в тази област. Има ресторант, хотел. Всичко е чудесно. От къмпинга има много приятна гледка към близките хълмове. Настаняваме се и от запад се задава сериозна буря. За наш късмет, облакът ни отминава. Денят още не е свършил, но въпреки това си оставаме в къмпинга – много е приятен.

На сутринта потегляме с колата на мероприятие – проходът Гросглокнер. Преминаването през прохода се заплаща, но това е нещо като входна такса. Можем да се мотаем цял ден из прохода и да се върнем откъдето сме тръгнали. Дават ни брошурки с цялата нужна информация за местата, на които е интересно да се спре. Те са около петнайсетина. Проходът е нещо като голям екологичен музей. Веднага след пункта за плащане започва стръмно изкачване. С красиви завойчета пътят се издига във височина. Усещаме миризма на изгоряло. Няма причина да е от колата. Миризмата е доста натрапчива и след малко спирам и оглеждам всичко по колата – няма нищо. Продължаваме нагоре и на първото място за спиране, оставяме колата.



Тръгваме по пътеката, виеща се през гората и поляните. Пътеката е образователна за различните видове дървета; за животните – като се започне от кравите и се стигне до птиците. Песента на всеки вид птица може да се чуе на запис в гората, след избирането й от информационно табло. Озвучаването е страхотно - повярвах, че слушам истински птици, скрити в дърветата. Поразходихме се, и отново на колата към следващата точка.
Не спираме на всички оформени места – нямаме толкова време. По една отбивка стигаме до най-високата и най-оживена част. Паркингът е пълен. Принуден съм да паркирам колата в нарушение. Включвам аварийните мигачи, грабваме фотоапарата и знамето и бегом нагоре по стълбите.



Изкачваме се на площадка за наблюдение. От тук гледката е във всички посоки.




Снимаме се с българското знаме. Хората около нас го приемат като атракция и ни питат на коя държава е знамето. Казваме им, че е на България. Един младеж ни казва на български: „Аз разбирам малко български. Ама малко!”. На терасата е монтиран мерник показващ най-високия връх в района – Гросглокнер, който е дал името на прохода.















Слизаме отново на паркинга. Днес е неделя и много от местните хора са тръгнали на разходка с колите си, с моторите си и дори с ретро-автомобилите си. Снимам се до едно ретро Порше.




Правим още няколко снимки и продължаваме към една от следващите точки. Тук имаме възможност да се разходим по алпийската част и да погазим из снежните преспи. Не е кой знае какво, но все пак се поразтъпкахме по високото. Снимаме алпийските цветя, скупчени на „миниоазиси”.







В една от точките за спиране разглеждаме музей на флората в района. Тук научаваме, че тези „миниоазиси” са сложна биосистема, която лесно може да се наруши. Растенията са така групирани, че взаимно си поддържат висока температура и влажност, която съществено се различава от околната. Затова не бива да стъпваме върху тях, защото ще ги унищожим. Тези музеи представят много интересна информация по забавен и достъпен начин. Има музеи за фауната, за билките, за мармотите. Всичко това е безплатно. Преминаването на прохода е много образователно.

Продължаваме към другите точки и се отбиваме по пътя към ледника Pasterze. Едната от спирките е при интересен водопад. Точно в този момент, обаче завалява летен алпийски дъжд, и снимките са буквално между капките.



Нямаме възможност да му се наслаждаваме повече и продължаваме към ледника. Дъждът се усилва. В този момент се разминаваме с ретро-поршето – без гюрук, бягат от дъжда. Можехме да им влезем в положението и да разменим колите, но трябваше да доплатят – все пак нашата е с покрив и е по-нова. Скоро стигаме до глетчера. Тук има голям паркинг на няколко етажа, ресторант, кафенета. Има построен фуниколяр към ледника, но.... ледникът вече не е там.



Наоколо има информационни табла, на които подробно е описано как е изглеждал глетчера през годините. Това е най-дългият ледник в Австрия. Дължината му вече е под 9 км.



От снимките се вижда чувствителното оголване на околните възвишения и изтъняването на ледената покривка. Тази сграда е направена около 2000 година над края на глетчера. Сега вместо лед има сивкави камънаци, натрупани безформено и нови езерца. За да стигнем до ледника трябва да повървим нагоре пеша около половин час.



Замисълът на това място за наблюдение е бил страхотен, но за съжаление с много малък срок на годност. Тук неминуемо ни налягат тежки мисли. Още помним 2000 година – скоро беше. В геологически план е било преди миг. За това време глетчерът е достигнал до предсмъртно състояние. За съжаление глобалното затопляне е нещо много страшно, за което обикновеният човек не си дава сметка. Лошото е, че усилията на хората засега не водят до значими резултати.
След тъжните размишления поемаме обратния път. Вятърът се усилва, и не е приятно за пешеходни разходки. Снимаме се пред изкуствения водоем с две язовирни стени. Водата в езерата, подобно на други алпийски езера е със синьозелен цвят.



Слънцето се снишава и гледките стават още по-красиви. Наслаждаваме се на всичко.










Гросглокнер не е просто проход. Това е преживяване, на което трябва да се посвети един цял ден. Наклоните и завоите са сериозни и на тях трябва да се насладим, а не да ги преминем. Разбира се през прохода преминават камиони, каравани... Мисля, че преминаването с каравана оттук е безсмислено упражнение, лишаващо пътуващите от удоволствието на Гросглокнер.
В последната част от спускането се оказваме сами на пътя. За да не натискам постоянно спирачките, използвам първа предавка. И това е без караваната. Сега разбирам защо сутринта усетихме миризма на изгоряло – слизащите са прегрели спирачките. Има доста шофьори, които се спускат по-динамично. Да не говорим за мотоциклетистите - за тях тук е райско място. Има дори колоездачи, които се спускат бясно и според мен - безумно.

След прохода решаваме да разгледаме и градчето Zell am See. Приятно курортно градче на брега на езерото. Навсякъде виждаме къщи в типичния за района стил.





Разхождаме се по уличките, зазяпваме се по магазинчетата със сувенири – просто се наслаждаваме на живота в алпийското градче.

[Виктор (V69)]

От: Италиански и австрийски езера

В този град имам една интересна случка. Попаднахме в магазин за италиански сладоледи. Че си облизахме пръстите и поръчахме още не е толкова интересно, ама продавачката... Стилно облечена, хубава прическа и като цяло добре изглеждаща жена на около 30-35г. Още като я видяхме и жена ми предположи, че не е от месните. Беше лудница вътре, но тя се справяше доста добре. По едно време и звънна телефона и тя започна да говори на италиански. Жена ми веднага отбеляза, че е прекалено хубава за да е австрийка и явно сладоледа наистина е италиански. При втората ни поръчка попитах продавачката, австрийка ли е или италианка. Отговорът и беше:"От Кортина Д' Ампецо-Италия съм, но всъщност съм родена и израснала в София-България"...

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

На сутринта напускаме най-уредения къмпинг, на който сме били и потегляме към Wolfgangsee. Водени от брошурките от къмпинга, решаваме пътьом да видим най-голямата ледена пещера в света. Звучи интригуващо. Такова нещо не сме виждали. Отбиваме се и спираме на паркинга на замъка Erlebnisburg, известен още като Hohenwerfen.



Виждаме табела на немски, която казва, че пътят към пещерата е забранен за каравани. Табелата ни се струва недостатъчно убедителна и решаваме, че не е много забранен. Потегляме с караваната към пещерата и след два километра срещаме забранителен знак за каравани. Това вече е красноречиво. Обръщаме на един разклон и се връщаме на паркинга. Виждаме оставени кемпери на паркинга и решаваме, че няма да е проблем да откачим тук караваната. За всеки случай питам служителката дали можем да оставим караваната. Тя ме гледа доста глуповато и ми казва, че няма проблем. В този момент обаче, един мустакат австриец – шофьор на туристически автобус, се намесва и обяснява на момичето с категоричен тон, че не можем да оставим караваната на паркинга. Този пък кой го пита? Можело извън паркинга. Добре, откачваме караваната на едно пусто място извън паркинга и потегляме с колата нагоре. Наистина наклонът е сериозен – движим се на първа. Пътят е тесен и с лоши завои. Набираме чувствителна височина и стигаме до голям паркинг. Тук оставяме колата, взимаме храна, вода, топли дрехи, обуваме обувки и тръгваме нагоре. Слънцето пече безмилостно. Склонът е югозападен и няма сянка. Стигаме до касата, където научаваме, че ни предстои пешеходно изкачване 20-30 минути до станцията на лифта, след лифта още 20-30 минути пешеходно изкачване до пещерата. Тръгваме нагоре и разбираме, че тези минути ще бъдат много повече, тъй като се движим доста бавно – слънцето пече, а наклона си го бива.


С доста почивки по оскъдните сенки, стигаме до лифта. Опашката е сериозна и чакаме още около 50 минути. Лифтът е скъпичък, но вариантът изкачване пеша, според табелите ще отнеме 90 минути. Реално би отнело повече – денивелацията е голяма, а пътеката е по припека. Идва и нашият ред на лифта, след което отново започваме изкачване по жегата. В този момент ни се струва много шантаво да мъкнем нагоре пуловери, шапки и якета. След доста повече от обявените минути, най-после стигаме до входа на пещерата.








Разпускаме на сянка и се наслаждаваме на гледката. Някъде там долу до реката сме оставили караваната.



Обличаме топлите дрехи и се нареждаме при групата за следващото влизане. Входът на пещерата е затворен с метална врата. Когато излиза предишната група, вратата се отваря с трясък и хората изхвърчат като тапи, съпътствани с подобаващи писъци. Заедно с тях от вратата идва пушек и миризма на ацетилен. Водачът ни раздава карбидни лампи и ни обяснява, че в пещерата няма осветление, за да се запази ледът. Инструктира ни, че отварянето на вратата е придружено със студен вятър с висока скорост, който ще ни пречи да влезем, а на излизане ще ни изхвърли. Отварят вратата и влизаме. Наистина има един участък от 4-5 метра, в който борбата е голяма. Шапките отлитат, а всички карбидни лампи изгасват. Входът на пещерата е в най-ниската й част и тук студеният въздух излиза с висока скорост. Навътре е тихо и спокойно. Движим се по дървени скари и стъпала. Водачът ни предупреждава, че ни предстои да изминем 700 стъпала нагоре и още толкова надолу. Водата от топящите се снегове по върховете се просмуква през цепнатините и влиза в пещерата, където под въздействието на студените въздушни течения се превръща в лед. Всяка година ледените образувания променят формата си. За разлика от ледената покривка на повърхността на Земята, която намалява своите размери, тук ледът се натрупва все повече. В най-дебелата си част е десетки метри и се е събирал в продължение на хиляди години. Ледът, подобно на този в Антарктида, представлява интерес за изследователите, тъй като носи ценна информация. Водачът използва запалена магнезиева тел за осветяване на образуванията, за които говори. Светлината е силна, но не съм убеден, че това спомага за опазването на пещерата. Навсякъде има ивици магнезиев окис - остатъци от горенето на магнезиевата тел. Ледените образувания не са толкова разнообразни като варовиковите. Въпреки това е интересно да се видят. До сега не бяхме влизали в ледена пещера, а тази е най-голямата в света. Голямото количество стъпала не се оказват проблем – все пак температурата е под нулата. Обиколката е към края си и се насочваме към металната врата на изхода. Последните крачки стават от самосебеси – изхвърчаме, подбрани от въздушната струя, а карбидките угасват. Навън жегата е вече по-приятна. Преобличаме се и тръгваме надолу. Слизането е много по-лесно. Срещаме хора, които се изкачват към пещерата леко облечени, по джапанки, водят малки деца, носят бебета и нямат друг багаж. Учудваме им се къде са тръгнали, след като са немскоговорящи и би трябвало да са прочели предупрежденията. Повече за ледената пещера: http://www.eisriesenwelt.at/en/home.html . Качваме се на колата и слизаме при караваната – чака си ни на пустото място. Закачваме и потегляме към Wolfgangsee. Разстоянието до там не е много голямо, но скоро няма да се настаним. Очаквам пълни къмпинги. Наистина е така – обикаляме поредицата къмпинги от западната страна на езерото и никъде не ни приемат. Губим доста време. Въвеждам координатите на някакъв къмпинг, който е по-далече от езерото. Оказват се грешни. Накрая се насочваме към източната страна на езерото и спираме на първия къмпинг – отново няма места. С тежки мисли продължаваме към следващия, и ... изненада! Попадаме на стахотна находка. В този къмпинг винаги има свободни места. Голямата поляна не е парцелирана и могат да се настаняват всички желаещи. Санитарните възли са добри. От поляната нямаме директна гледка към езерото, но да не бъдем максималисти. Настаняваме се на новия ни базов лагер.

[Beduin]

От: Италиански и австрийски езера

Къмпингът, в който намерихме спасение се казва Appesbach, с координати 47 43' 57'' N, 13 27' 49'' E.

На следващия ден потегляме с колата към Залцбург, за да заредим газ. По пътя разглеждаме St. Gilgen – градче на северния край на езерото. Разхождаме се из приятните улички, достигаме и до брега на езерото.





















Заигравам се с лебедите във водата. Подавам им празна ръка – не реагират. Взимам някакво боклуче от пристана и им го подавам – готови са да ми изядат ръката.

Веднага правя аналогия с врабчетата пред парижката катедрала. Там, ако държиш в ръката си по-голяма троха хляб, врабчетата кацат на ръката и кълват хляба. Ако държиш парченце бисквита – не ти обръщат внимание. Хитри са врабчетата - търсят на хляба мекото и отдалече го разпознават. А тези лебеди са просто „големи бели птици”.

Продължаваме към Залцбург. Зареждаме и се отбиваме да видим отново градините на двореца Мирабела.





Тук сме идвали преди шест години, по същото време на годината. Тогава беше преминал периодът на розите, докато сега са в разгара си. Очевидно условията в различните години са доста различни.













Спомнихме си и друго: тогава около всички обработваеми площи в Австрия миришеше силно на естествена тор. Сега въздухът е чист. Явно не е времето за торене. Помотахме се из градините и отново на колата. Нямаше как да отминем това място, след като сме дошли до тук. Продължаваме към Hallstatt. Маршрутът за движението ни не е много оптимален, но вчера беше неделя и нямаше как да заредим газ. Навлизаме сред високи и стръмни склонове. Точно преди Hallstatt влизаме в еднопосочен тунел с една лента. На всичко отгоре, тунелът е нагънат S-образно. Замислих се какво ли би станало, ако някоя кола се повреди тук. Това е единственият достъп до градчето. Скоро се настаняваме на паркинга и тръгваме на пешеходна разходка. В района има солни мини и Hallstatt е възникнал като миньорско селище. До тук се е стигало само по вода. От всички страни градчето е заобиколено от отвесни скали и стръмни клонове. Отсрещните върхове се отразяват в тихата повърхност на езерото. Селището е много живописно и не случайно е в списъка на ЮНЕСКО.

Започваме с новата част:






От снимката не може да се усети спокойствието, което създава отражението във водата на бялата постройка.



Продължаваме към стария град. Склонът е много стръмен и къщите са правени на тераси. Пести се всяка педя. На много места виждаме засадени круши или кайсии до стената на къщата. След това дървото се оформя като пълзящо растение по фасадата:


Виждаме нещо много интересно: рампа за домашната котка. Много от къщите имат такова съоръжение. Котката излиза през специална люлееща се вратичка на втория етаж на къщата и тръгва по система от наклонени дъски, докато слезе до нивото на двора. След това се прибира пак по рампата.

Гледка към новата част:


и към старата част:


Ръчно рисувани шишенца със сол на фантастични цени:









Масите на заведенията са от другата страна на крайбрежната улица, поради което има знак „Внимание притичващи сервитьори!”.




Пълзяща круша.





Снимаме картички, с изгледи през раличните сезони:






Още една картичка:

Градчето е малко, но това не пречи да има две църкви.






Центърът е доста оживен. Подготвя се някакво место празненство.






Къщите до водата са много добре поддържани, с гаражи за лодките.



Стигаме до края на селището и се връщаме.


Друго пълзящо дърво. Покрай стеблото му минава рампата за котката.




Гробището е маломерно, поради липса на място.




Слънцето залязва и светлината му създава неповторимо усещане.
Притъмнява и иззад върховете се показват гъсти облаци. Предстои разваляне на времето. Тръгваме обратно към колата. На площадчето подготовката за празненството е в разгара си и по всичко личи, че скоро ще започне. Местните са облекли носии и се стичат при сцената. Решаваме да останем. Започва фолклорна програма с песни и танци. Върхът на изненадата е музикално трио. Басистът свири на много интересен самоделен инструмент: един метален варел, с отвор около 20 см.; на цилиндричната му част е закрепена дървена летва с дължина около метър. От върха на летвата до края на отвора е опънато въже. Това въже изпълнява ролята на струна. Летвата е грифът на инструмента. На летвата има 4-5 ивици с различни цветове – това са позициите, на които се натиска струната за отделните тонове. Оказа се, че варелът има много силен и верен звук.

Не можем да останем повече и тръгваме към колата. Прибираме се в къмпинга и внезапно излиза силен вятър, вдигайки вълни в езерото. Много скоро започва и дъждът. Яхтеният клуб на къмпинга, запалва сигналния фар, който помага на лодките да се приберат. Тази вечер оставаме в караваната.