Tweet
За разлика от България, зимата тук ни удари още в началото на Декември и вече повече от 2 месеца се редуват зверски студове-от -10 до – 30 и много сняг.
Благодарение на многото свободно време реших, че когато не съм на вън да рия сняг е добра идея да започна да си организирам фото албумите.
Вчера попаднах на снимки от първите ми опити за мото пътувания. Въпреки, че действието се развива през последните 2-3 години, се усетих, че много от подробнистите ми се губят. С времето което разполагам, сметнах, че с един куршум мога да убия 2 заека и сядам да нахвърлям историите в писмен вид.
Първо те може да представляват интерес за някои от вас, и второ имайки ги във писменн вид, качени на сървър ще мога да си припомням първите ми стъпки във мото туризма.
За съжаление, повечето снимки са на участниците, позитайки пред машините, но това е което имам.
Първият си мотор в САЩ, купих през 2000г. От тогава винаги съм имал двуколесно в гаража, но поради скучната природа наоколо карането ми беше доста ограничено, и на моменти дори си мислех да сменя хобито.
През пролетта на 2011 си седяхме на едно Бългаско кафе с няколко приятели, всички “мотористи” и изведнъж някой даде идеята да направиме една обиколка около езерото Мичиган. Предложението беше прието с доста резерви, но в крайна сметка се организирахме, направихме план и някъде в средата на Юли тръгнахме.
Решихме да пътуваме обратно на часовниковата стрелка, щяхме да преминем през Индиана, да покараме в Мичиган и да се прибереме през Уисконсин. Разстоянието беше около 1200 мили, отделихме 5 дни, 4 от които щяхме да караме, а един да отделиме за релакс и леки разходки.
Колегата Коко се нае да направи маршрута, както и да резервира къмпинги.
Ако не се лъжа тръгнахме в Сряда. Срещата беше пред един мол, на път към магистралата за Индиана.
Помня, че 30 минути преди да тръгна ми се обади Веско да ме информира, че мотора не пали. Оказа се, че акумолатора му прави проблем. Изчакахме го да се оправи някак и с един час закъснение потеглихме.
Първите 100 и няколко мили бяха магистрално каране, времето беше облачно и леко хладно-идеални условия за мото пътуване.
След като навлязохме в горите на Мичиган, хванахме малки пътища, с много завои и тунели образувани от короните на дърветата. Единственото ни притеснение бяха многото сърни, които притичваха до и през пътя.
Спряхме на едно кръстовище и започнахме да гледаме в картата за къмпинга в който трябваше да нощуваме.
Коко, който беше направил резервациите, след като започнал да принтира информацията за къмпинга решил, че първата страница е достатъчна и спрял следващите две. Оказа се , че ГПС координатите са били на последната. Стояхме като идиоти на пътя и нямахме никаква идея на къде да хванем. Някой забеляза един черен път и решиме да караме по него с надеждата, че ще ни заведе до къмпинга.
След 30 метра този път стана мокър пясък. От цялата група, никои не се сети да спре и да вземе решение да се върнеме, така, че продължавахме смело. Мотора се мяташе наляво, надясно като пияна балерина, до момента в които някой извика отзад, че имаме един паднал колега. Спряхме, но пясъка беше много влажен и нямаше никакъв шанс да подпреме моторите на стъпенките. Ванката-колегата жетрва успя да си вдигне мотора сам и започна един процес на обръщане, отне около 30 минути.
Тук разума надделя и се отправихме към първото село да питаме.
Спряхме пред местния затвор и докато Коко се обясняваше със един полицай, ние направихме малка фото сесия.
Оказа се, че сме на 2 мили от къмпинга. Вече беше към 6 и нещо, побързахме да опънем палатките и извадихме мезетата.
Коко, който в предишниа си живот (разбирай в БГ) е бил готвач се зае с ентусиазъм със скарата. Ние отидохме до домакина на къмпинга за лед и информация. Лед имаше, на въпроса ни дали има душове, ни беше отговорено, че някъде в ляво има река…
Поляхме обилно първата си вечер като мото пътешественици и някъде към 2, доста замаяни решихме да пробваме спрея за мечки, който Коко носеше. Мечки естествено нямаше, разочаровани се метнахме по палатките.
Благодарение на многото свободно време реших, че когато не съм на вън да рия сняг е добра идея да започна да си организирам фото албумите.
Вчера попаднах на снимки от първите ми опити за мото пътувания. Въпреки, че действието се развива през последните 2-3 години, се усетих, че много от подробнистите ми се губят. С времето което разполагам, сметнах, че с един куршум мога да убия 2 заека и сядам да нахвърлям историите в писмен вид.
Първо те може да представляват интерес за някои от вас, и второ имайки ги във писменн вид, качени на сървър ще мога да си припомням първите ми стъпки във мото туризма.
За съжаление, повечето снимки са на участниците, позитайки пред машините, но това е което имам.
Първият си мотор в САЩ, купих през 2000г. От тогава винаги съм имал двуколесно в гаража, но поради скучната природа наоколо карането ми беше доста ограничено, и на моменти дори си мислех да сменя хобито.
През пролетта на 2011 си седяхме на едно Бългаско кафе с няколко приятели, всички “мотористи” и изведнъж някой даде идеята да направиме една обиколка около езерото Мичиган. Предложението беше прието с доста резерви, но в крайна сметка се организирахме, направихме план и някъде в средата на Юли тръгнахме.
Решихме да пътуваме обратно на часовниковата стрелка, щяхме да преминем през Индиана, да покараме в Мичиган и да се прибереме през Уисконсин. Разстоянието беше около 1200 мили, отделихме 5 дни, 4 от които щяхме да караме, а един да отделиме за релакс и леки разходки.
Колегата Коко се нае да направи маршрута, както и да резервира къмпинги.
Ако не се лъжа тръгнахме в Сряда. Срещата беше пред един мол, на път към магистралата за Индиана.
Помня, че 30 минути преди да тръгна ми се обади Веско да ме информира, че мотора не пали. Оказа се, че акумолатора му прави проблем. Изчакахме го да се оправи някак и с един час закъснение потеглихме.
Първите 100 и няколко мили бяха магистрално каране, времето беше облачно и леко хладно-идеални условия за мото пътуване.
След като навлязохме в горите на Мичиган, хванахме малки пътища, с много завои и тунели образувани от короните на дърветата. Единственото ни притеснение бяха многото сърни, които притичваха до и през пътя.
Спряхме на едно кръстовище и започнахме да гледаме в картата за къмпинга в който трябваше да нощуваме.
Коко, който беше направил резервациите, след като започнал да принтира информацията за къмпинга решил, че първата страница е достатъчна и спрял следващите две. Оказа се , че ГПС координатите са били на последната. Стояхме като идиоти на пътя и нямахме никаква идея на къде да хванем. Някой забеляза един черен път и решиме да караме по него с надеждата, че ще ни заведе до къмпинга.
След 30 метра този път стана мокър пясък. От цялата група, никои не се сети да спре и да вземе решение да се върнеме, така, че продължавахме смело. Мотора се мяташе наляво, надясно като пияна балерина, до момента в които някой извика отзад, че имаме един паднал колега. Спряхме, но пясъка беше много влажен и нямаше никакъв шанс да подпреме моторите на стъпенките. Ванката-колегата жетрва успя да си вдигне мотора сам и започна един процес на обръщане, отне около 30 минути.
Тук разума надделя и се отправихме към първото село да питаме.
Спряхме пред местния затвор и докато Коко се обясняваше със един полицай, ние направихме малка фото сесия.
Оказа се, че сме на 2 мили от къмпинга. Вече беше към 6 и нещо, побързахме да опънем палатките и извадихме мезетата.
Коко, който в предишниа си живот (разбирай в БГ) е бил готвач се зае с ентусиазъм със скарата. Ние отидохме до домакина на къмпинга за лед и информация. Лед имаше, на въпроса ни дали има душове, ни беше отговорено, че някъде в ляво има река…
Поляхме обилно първата си вечер като мото пътешественици и някъде към 2, доста замаяни решихме да пробваме спрея за мечки, който Коко носеше. Мечки естествено нямаше, разочаровани се метнахме по палатките.
. Поздрави и с пожелания за още много спомени!
Коментар