ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ВОДОПАДИТЕ ЕРАУАН

Предната вечер стигнах до откритието, че мястото на което сме попаднали в тайландската джунгла е райско. Оригинално обзаведените бунгала дори могат да минат за луксозни. Имаме си топла вода, масивни дървени мебели-уникати, климатици, вентилатори, кана за вода и кафе, просторни помещения, кърпи, еко сапун и еко шампоан... Всичко е еко. Даже и домашни насекоми си имаме от време на време. Аз намерих огромна стоножка в мивката, някой намери скорпион, а друг мишка във ваната... Но нали сме сред природата, та и това минават за еко находки.

Собственичката на хотела се оказа, че е член на кралското семейство. Съпругът й е внук на крал Рама V. Комплексът от бунгала е бил направен, за да си почиват на спокойствие и да си канят гости. Явно е имала възможност и е събирала или направо поръчвала да й изработват дървените и каменните маси, столове и пейки, с които е обзаведен целия комплекс. Самата тя идва рядко, но вместо нея това място управлява и стопанисва изключително приятния и интелигентен тайландец Уин.



Уин живее наблизо и говори чудесно английски. Учил го е сам. Работи за знатната дама от много години. Само веднъж за една година е опитал да поработи за повече пари в Патая, но съпругата му го помолила да се върне при нея и децата и сега отново е тук.

Къщичките, пръснати из гората са 23 на брой, но никога не ги дават всичките накуп. Винаги оставят резерва. В нашия случай повече от половината останаха празни, за да не ни притеснявали други хора, докато си почиваме. Всяка изглежда различно и са свързани с пътеки. На рецепцията даже има велосипеди за по-бързо придвижване.





Сенчесто е и жегата не ни тормози. Даже нощем се завиваме, което на фона на температурите в Тайланд е странно. От всички страни ни заобикаля гора и усещането за свобода е страхотно.







Сутрин Уин ни предлага два варианта закуски – американска и тайландска. Ако човек е гладен ще му допаднат и двата вида. Някои от нас, които не са свикнали да ядат рано, помолиха за фреш вместо храна и го получиха.



Дните в джунглата, обаче, не са предвидени за лежане. Имаме си планирани развлечения за цялата светла част от денонощието. Качваме се на два високопроходими пътнически пикапа и тръгваме към водопадите ЕРАУАН.



По пътя пресичаме река и спираме за снимки. Реката се казва Куай Яй.



Река Куай в действителност няма. Има Куай Яй (тази) и Куай Ной, на която се намира хотела и плаващия ресторант, в който обядвахме предния ден. При град Канчанабури двете се събират в река с име Ме Клонг, която се влива на свой ред в Тайландския залив.

Нашата цел е доста популярно туристическо място и посещението е добре да става по-рано сутрин, преди туристите от Банкок да са пристигнали с огромните автобуси.



Национален парк ЕРАУАН е забележителен най-вече с водопадите си, които са обособени на 7 стъпки или нива. Природата е не по-малка атракция, както и животинският свят.







По маркирана пътека вървим срещу течението на реката и последователно минаваме първото и второто стъпало на водопадите. Разстоянията между тях са приблизително от 200 до 500 метра.



Във водата има риби, а по дърветата маймуни. Другите животни са се изпокрили от хората.





Колкото по-навътре и нагоре стигаме, толкова изкачването става по-трудно. Ще спрем на петото ниво, защото по предварителна информация до шестото и седмото се стига доста по-бавно, по-трудно, а на финала се изискват и катерачески умения.

Междувременно минаваме покрай третата и четвъртата стъпки.





До петото стъпало или ниво стигаме за около час. То е най-красиво, а все още не е и пренаселено.







Събличаме се по бански и внимателно влизаме във водата. Вниманието е заради множеството камъни. Водата, както се вижда, изглежда много приятна за плуване. Изненадата, която се крие под повърхността са рибите. Застанеш ли за малко на място без да се движиш и веднага започват да ти кълват краката и да ти ядат умрелите епителни клетки. Попаднахме на безплатни фиш-спа процедури! Не всеки ги приема спокойно. Не знам защо хората изпитват такъв страх от рибите – та това тук не са пирани. А и да бяха – в Перу видяхме, че не са страшни.

Другата екстра на водопада е функцията „джакузи”. На снимките водата може да изглежда като мляко, но не – вода си е! И не, не сме в Рая, а в Тайландската джунгла.





И... това не са ангели! Само приличат на такива.



А това пък не са дяволи, а някакви страхливи покорители на водопади.



Мястото започна да се пълни с народ и е време да го освободим. Не защото не можем цял ден да се киснем, а просто имаме и други планове, които са свързани с часове.

До паркинга стигаме за по-малко от час. Там хапваме по нещо за обяд и се качваме отново на пикапите.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ХРАМЪТ НА ТИГЪРА

След водопадите се отправяме на кратко пътуване в посока Храмът на тигъра, както всички го наричат. Че сме наблизо си личи по огромната статуя на тигър вдясно от пътя.



Спираме малко по-нататък на паркинг и се отправяме към касата експедитивно, защото времето за снимане с тигрите в манастира е от 13:30 до 15:30, но влизането става не по-късно от 15:15 часа. Ние сме последните, които ще влязат. Плащаме бързо по 600 бата (30 лв.) на човек и проверяваме облеклото.



Тъй като манастирът е будистки, има задължителни норми за обличане, както навсякъде другаде. Отделно, за да можем да се доближим до тигрите, има още ограничения:
- Без червени или ярки дрехи!
- Без веещи се кърпи и шалове!
- Без дрехи, направени от материали, вдигащи шум като някои дъждобрани.

След като се обличаме подходящо и минаваме дресконтрол, се отправяме към входа, където всеки си пише името и часа на влизане.



След това се озоваваме в землището на манастира. Няма да е излишно да разкажа малко за това много интересно място. Информацията е официална и много съществена за разбирането на това, което ще видим.

Wat Pa Luangta Bua Yannasampanno
Храмът и манастирът Ват Па Луанта Буа Янасампано са основани от будисткия свещеник Пра Ачам Посит Кантитаро, наричан кратко Чан, през 1994 г. по нареждане на неговия учител, високоуважаван гуру на медитацията. Всъщност пълното име на учителя е заимствано за име на манастира.

От самото си основаване, храмът получава репутация като убежище на диви животни. В началото селяни донасят на монаха ранена дива кокошка. След тях сами идват пауни и още диви кокошки. Ранено диво прасе също се появява в манастира и монасите се грижат за него докато оздравее, за да го върнат обратно в джунглата. На следващия ден, след като го пуснали, глиганът довел цялото си 10-членно семейство в манастирския двор. В наши дни на територията на храма има безброй диви прасета.

Местните жители започват да докарват на монасите домашните си животни, които не желаят или не могат повече да гледат. Така тук се събират 4 вида елени, последвани от бивол, крава, понита и диви кози. Всички те се разхождат свободно из земите на манастира.

Първото тигърче пристигнало тук през февруари 1999 г. Било е женско от индокитайски подвид тигри и състоянието му е било много тежко. Когато е било на няколко месеца, майка му е била убита от бракониери до тайландско-мианмарската граница. Малкото е било продадено на заможен жител на Банкок, който наел някакъв местен да го излекува. Лечението нещо не потръгнало и въпреки, че тигърчето било инжектирано с формалин, то пак оцеляло. Когато го донесли в манастира било болнаво и се плашело от остри звуци. Под внимателните грижи на монасите животинката се оправила, но през юли 1999 се разболяла тежко и умряла.

Манастирът е разположен в провинция Канчанабури – територия, граничеща с Мианмар. Около границата се намира най-обширният район в Азия, който е дом на най-голямата популация оцелели тигри в Индокитай. Когато има резервати, винаги има и бракониери. За убийството на тигър един нелагален ловец може да получи до 5800 долара, което е заплатата на обикновен земеделец за няколко години. Когато убият майката, малките или биват оставени да оцеляват сами в джунглата, или ги взимат като бонус и ги продават.

Две седмици след смъртта на първото тигърче две здрави мъжки малки били иззети от бракониери и били донесени в манастира. Били много мънички – едва на 2-3 седмици. Скоро след това местните селяни докарали още две мъжки тигърчета. Няколко месеца по-късно полицейски патрул хванал нови бракониери и предал на манастира 4 иззети малки женски тигърчета, допринасяйки за хармонията в колонията. Монасите нямали опит в отглеждането на едри хищници и като начало им построили големи кошари, които да предпазят останалите животни от тигърчетата.

С годините малките пораснали и за голяма изненада на монасите започнали да се размножават. С нарастването на фамилията тигри, монасите били изправени пред нуждата да осигурят повече пространство за своя сметка. През 2003 г. се захванали с амбициозен план да създадат широко пространство под открито небе, за да може всеки тигър да има по ½ акър земя. Следват нови и нови планове за осигуряване на условия за живот на тигрите, близки до естествената им среда при минимален контакт с хората.

И така, след тази информация, едва ли е необходимо да обяснявам наличието на дивите животни, които срещаме навсякъде около нас.



В Каньона на тигъра пристигаме последни и сме най-отзад на опашката за влизане.



Това е мястото за среща с тигрите. Последният човек трябва да е излязъл в 15:30, но ни успокоиха, че всеки, който е на опашката ще влезе.





Всички чанти се оставят отвън на една камара. Влизаме поединично с двама доброволци на човек – единият ни води за ръка, а другият върви и те снима с твоя фотоапарат.





За следващата снимка опитах да легна зад тигъра, но веднага панически ме помолиха да се изправя.





Бонусът ни като последни посетители е, че хващаме извеждането на тигрите от каньона и ни разрешават да ходим до тях, докато ги водят.



Хващаме и храненето на многобройните тревопасни животни с ряпа.



Остава ни малко време, за да видим не особено впечатляващия храм. Явно не това е основното за това място. Тук животът ври и кипи, а храмът е просто една невзрачна постройка на фона на всичко останало.



Има няколко въпроса, които много често хората си задават, посещавайки Храма на тигъра. Даже Марто каза, че е с противоречиво мнение за безкористността на монасите.

Защо тигрите спят и са толкова спокойни? Упоени ли са?
В действителност повечето хищници от рода на котките спят през горещата част на деня. Те стават активни сутрин и вечер, когато температурите са значително по-ниски. Всички тигри в манастира са отгледани от ръцете на монасите и са свикнали с хората. Поради това не се страхуват. По този начин те позволяват на хората да се снимат с тях и да ги докосват.

Къде отиват тези 30 лв. на човек, които плащаме за вход?
Седмичното изхранване само на тигрите струва на манастира около 25 000 лв. Още около 7500 лв. на ден са режийните разноски.

Надявам се, че разходката ви е харесала. Не знам дали има някъде по света друго място, където да можете да докоснете тигър безпрепятствено. Аз лично се чувствам въодушевен от преживяното.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ПЪРВА СРЕЩА СЪС СЛОН

От Храма на тигъра потегляме преди залез – към 16:30 часа. Все пак имаме още време, за да се отбием по светло до лагера Сомнуек, където ще имаме възможност да се изкъпем със слонове в реката.

Лагерът явно е направен за туристи, но други като нас няма. Местните, които живеят тук се грижат за животните и развиват бизнес покрай тях.





Върху гърба на всеки слон седи по едно дете, което явно има ролята на водач. С две думи, язденето на слон е детска работа.





Част от компанията ни се качва, а някои оставаме на земята, за да снимаме шоуто.





Минавайки покрай един мъжки с големи бивни, ме предупреждават да не се доближавам много. Явно женските са по-кротки и дружелюбни.



Групата ездачи влиза смело в реката...



Процедурата е следната: седиш си върху гърба на слона, а той се потапя целия под вода и ... ако успееш да се задържиш върху гърба му си добре. Ако не – падаш, плуваш все едно във вана със слон, и се покатерваш отново на гърба му.





За който не се е намокрил достатъчно, програмата предлага слонски душ.



Изкъпахме слоновете и е време да се връщаме обратно. Всички с усмивка на лице.





Не знам вие на какво мнение сте, но на нас местните деца ни изглеждат изключително сладки. Най-често на снимките са учудени и леко уплашени, но изглеждат като ангелчета.



Слънцето вече е на път да се скрие и е време да се връщаме в нашето горско убежище, което малко пресилено и неточно наричам хотел.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

СЪВРЕМЕННИТЕ БУДИСТКИ ХРАМОВЕ

На път към хотела съзираме красив храм вляво от пътя и молим тутакси Уин да спре пикапите, за да го снимаме. Мястото не е туристическо и е просто един храм с манастир към него, в който живеят монаси. Нито храмът е някакъв древен и значим, нито пък някой се е постарал да го напудри за туристи. Снимките го показват такъв, какъвто са го направили и използват будистите.







Характерни и впечатляващи са ярките цветове. Обитателите на манастира май не са особено радостни, че им нарушаваме спокойствието, но си позволявам да снимам и жилищата им.





Единственият монах, който виждам е хванал метла. Май не е удачно да влизаме по-навътре.

Задоволихме си любопитството и продължаваме нататък. Около 5 минути преди хотела спираме на паркинга на магазин 7-eleven, за да си напазруваме някои важни алкохолни напитки и покрай тях и нещо друго.



Най-важното тук, обаче, е „човекът с палачинките”. На една подвижна количка един местен прави много вкусни палачинки с банан и шоколад...



Поръчваме му такова количество, че му свършват бананите и се налага да му дадем от нашите, които си бяхме напазарували при водопадите ЕРАУАН. От тези калорийни бомби си взехме всички, а доста от нас по две.

Вечерта в хотела си спретваме пир край басейна с палачинки, ром с кола и дежурната риба от менюто на Уин. По някое време след полунощ започна да вали и през нощта се изсипа един тропически дъжд, което щеше да ни изиграе лоша шега на следващия ден.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ПРОХОДЪТ ХЕЛФАЙЪР

Сутринта след закуска тръгваме отново по програма. Като начало ще посетим един мемориал, свързан с Железницата на смъртта. След това ни очаква екшън-преход през джунглата с водачи от местно племе и обяд някъде там. Накрая ще се повозим на влак и ако остане време ще разгледаме още един водопад. Богат и амбициозен план, който изисква точност и експедитивност.

Разпределяме се в два минивана и тръгваме в 8:00 от хотела. Петнадесет минути по-късно сме пред мемориала „Хелфайър”.



Ще започна с малко по-подробни разяснения за Железницата на смъртта, защо се е появила, как е построена и защо толкова много хора са загинали при строежа.

ЖЕЛЕЗНИЦА ДО БИРМА
През декември 1941 г. с японската атака над Пърл Харбър и инвазията на Малайския полуостров започва Тихоокеанската война. По средата на 1942 японските войски се сражават срещу англичаните в Бирма като тяхната цел е инвазия към Индия. За да поддържат войската си там, те имали нужда от по-надежден път за доставките си, отколкото морския покрай Сингапур и Рангун. Така решават да построят 415-километрово железопътно трасе през джунглата и планините от Тайланд до Бирма.

СТРОЕЖЪТ НА ЖЕЛЕЗНИЦАТА
За да построят железницата, японците мобилизирали международна работна сила от приблизително 250 000 азиатски работници и над 60 000 военнопленници от Австралия, Великобритания, Холандия и САЩ. Строежът започнал едновременно от двата края – от южна Бирма през октомври 1942 и приблизително по същото време от Тайланд. На 16 октомври 1943 г. работещите от двете страни на линията се срещнали при Конкоита в Тайланд.

Работниците не са разполагали с почти никакво модерно оборудване. Повечето дейности са били извършвани ръчно. Скалите са разбивани с чукове и кирки, а камъните изнасяни на гръб в кошове. Повечето мостове са направени от дърво, отсечено в джунглата.

През април 1943 г. ритъмът на работа бил форсиран значително, за да бъде спазен срокът за завършване през август същата година. На работниците били наложени наказателни трудочасове и се работело и нощем. Светлините на газовите лампи, с които осветявали строежа, придавали адски вид на местността Коню, където се изсичал най-големият скален пробив за линията. Така името на този проход някакси естествено станало Хелфайър (адски огън). Ускорената работа и нечовешките условия на труд, болестите и недохранването коствали хиляди човешки животи.

В периода декември 1943 г. до август 1945 г. около 220 хиляди тона военни доставки са били транспортирани по линията. Съюзническите атаки са възпрепятствали експлоатацията, но тя не е била спряна. В наши дни са възстановени и се използват 130 км от трасето – от гара Нон Пладук до Нам Ток.

ЦЕНАТА
От 60 хиляди съюзнически военнопленници, работили на строежа на линията, 12399 са загинали. Между 70 и 90 хиляди цивилни работници също се счита, че са умрели. Причините, както стана дума, са липсата на пълноценна храна, напълно неадекватни медицински грижи и понякога бруталното отношение на пазачите. Ориз с малко сушени зеленчуци и сушена риба е било основното меню на военнопленниците. Болестите са били разнообразни и са включвали малария, дезинтерия, холера и тропически инфекции.

След приключването на войната оцелелите военнопленници били върнати в Сингапур, където били лекувани и възстановени бързо. Психическите травми, обаче, останали за цял живот. Телата на загиналите били погребани в Тайланд, а на американците – върнати в САЩ.

Възстановяването на прохода Хелфайър и превръщането му в исторически паметник става благодарение на оцелял австралийски военнопленник – г-н Том Морис. През 1984 г. той се връща в Тайланд и локализира прохода в местността Коню (Хелфайър). Успява да убеди австралийското правителство да подпомогне проекта и основава фондация за целта. През 1994 средствата за мемориала са събрани и той е открит за посетители на 25 април 1998 г.


Тръгваме по стълби надолу към мястото, където е минавала влаковата линия.



Мястото е разчистено, линията липсва, но се вижда как са изсечени скалите, за да се проправи път за нея.





Хелфайър е най-големият проход по цялото трасе.



Ето и газовите бамбукови лампи, с които са си светели нощем работниците и от които произлиза наименованието му.



В някои случаи, където е било възможно, са използвани вагонетки за изнасяне на раздробената скала.



Връщаме се по обратния път. Мястото сега изглежда прекрасно, но какво ли е било по време на строежа...

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ПОХОД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА

След мемориала ни очаква нещо, за което се готвим още от България – джунглата. Имайки предвид снощния дъжд, очакванията ми са или да завали отново докато скитаме из храсталаците, или да се окаже, че реките са непроходими, или кой знае още какво би могло да ни докара един порой на такова място! Щях да разбера аз, но по-късно...

Как се ходи в тайландската джунгла? Предварителните ми проучвания бяха доста противоречиви. От една страна температурите са много високи и блузи с дълъг ръкав и дълги панталони, с каквито обикновено се ходи на такива места са неудачни. Още повече, че се очакваше да се намокрим, прекосявайки потоци... От друга страна да ходиш с голи крака сред кой знае какви гадинки също не ми звучеше като добра идея. Затворени високи или ниски обувки ми запарват краката само като си помисля за тях, а и да газиш през реки с обувки означава да ги напълниш отвътре с вода. Да тръгнеш по джапанки е признак на пренебрежение към терена. В крайна сметка стигнах до компромисния вариант да се облека с леки, бързосъхнещи блуза и къси панталони, да си обуя бански под тях и на краката да съм с хубави, качествени трекинг сандали, с който да мога да джапам спокойно във вода. Проблемът с гадинките реших, че ще решавам на място с повишено внимание и репеленти.

Последната ми препоръка към някой, който би тръгнал на такова място е да помисли как би спасил техниката си от удавяне в случай на падане във вода или изсипване на пороен тропически дъжд. Друго, което не е добре човек да забравя е няколко лепенки за рани и дезинфекциращ гел за ръце, който може да се използва и за дезинфекция на рани.

И така, пътуваме с вановете от мемориала „Хелфайър” към някакво село в джунглата, обитавано от потомци на племената Карен. По пътя спираме, за да разгледаме плантация от каучукови дървета.





Забелязва се как на кората на дърветата се прави разрез и под него се монтира купичка за събиране на каучуков сироп.

С навлизането в района на селото се появяват и местни къщи – както се вижда доста скромни.





Децата на местните ни гледат изумено. Та ние сме си направо екзотика в техните очи!



Слизаме на едно по-широко място и докато изчакваме местните ни водачи да се появят, наблюдаваме играта на дечицата. Като си помисля, че най-вероятно не са и виждали компютър, направо се чудя на какво играят!







В този момент водачите се появяват с два пикапа 4х4 и се разпределяме по каросериите им.





Аз съм в първия, но защо ли... Още на първите 500 метра автомобилът изгасна два пъти, а си караме по съвсем културен черен път.



Продължаваме по-нататък като загасваме и спираме периодично, а задната джипка ни чака да тръгнем, защото няма шанс да се разминем.



При нас се вози екскурзоводката ни Ана. Винаги се усмихва, въпреки честите аварии и съмненията, че доникъде няма да стигнем така.



Отстрани покрай пътя се нижат една след друга ниви с тапиока и захарна тръстика.



Достигаме до някаква станция за изследвания и контрол на околната среда. След нея има бариера, през която ни пускат да минем.



Ето от тук нататък започва екшънът. Офроуд по кални пътища и като начало преминаване по мост, който бях готов да се закълна, че не може да издържи пикап с толкова товар!





След няколкократно спиране на двигателя в калта, достигаме до едно място, през което нашият шофьор даже не се и опита да мине. Спираме отстрани и пропускаме колоната. Местните със самоделния си джип минаха все едно карат по асфалт.





За сметка на това другата машина, която си е в по-добра форма по принцип, реши да продължи... И спря! Ама затъна качествено!



Налага се всички да слязат някакси в калта, за да могат шофьорите да измъкнат автомобила.



Всички ние съответно продължаваме пеша с повишено внимание къде стъпваме. Дъжд май няма да вали, реките все някак ще минем, но тази кал...



Още с първите стъпки в бамбуковата гора, нашата Жечка демонстрира с какви каскадьорски умения разполагат българските писатели. Предупредих я следващия път да ми каже навреме, че ще пада, за да си приготвя апарата за снимки.



Като стана дума за бамбуковата гора – тук наистина тя преобладава. Основните дървета са такива и понякога преминаването през тях създава известни затруднения.



Добре е да внимаваме къде стъпваме и какво пипаме, защото има всякакви гадини под, на и над земята.



Даже по едно време видяхме и кралска кобра, но тя избяга много бързо и нямаше как да я снимам.

Продължаваме по някакви обрасли пътеки и прекосяваме малки и по-големи потоци.



Точно се бях приготвил за снимка и Жечка ме предупреди да внимавам какво правя! Нямало да пада! А аз така хубаво си бях развил сценария във фантазията...



Прекосяването на реки, за което стана дума в началото, се оказа наистина доста мокро мероприятие и местните ни водачи помагат, за да не даваме безсмислени жертви.





След около час и нещо ходене почти стигаме до водопада – крайната точка на това трасе.



Първата ни работа, излизайки на открито, е да измием калта от краката си.



Да, това беше нещото, което не бях предвидил – газенето в кал, ефект от снощния дъжд. Добре, че не съм с обувки – щяха да станат на нищо. Доволен съм, че сандалите ми не се пързалят по мокри камъни и че няма проблем да се мокрят изцяло. Единственият сериозен недостатък се оказа, че каишките като се намокрят и още повече, като се накалят, ми правят много неприятни протривания и мазоли по ходилата.

Нека се върна на водопада – много е красив! Зад него има още един, по-малък. По камъните спокойно може да се катерим и да се разхождаме без притеснения от подхлъзване.







Цялата група се отдава на снимки и релакс. Водата на реката е малко хладничка, но пък слънцето пече хубаво и компенсира.



Тръгваме обратно по друга пътека, която в началото минава направо през гората от бамбук, а след това излиза на кален път. В началото всичко е нормално – кално, но проходимо.



Да, но всичко хубаво има своя край. Така и проходимият път отстъпи на участък с червена лепкава глина, в която затъваш и едвам излизаш. Нашата Жечка, покорителка на джунглата, се справи блестящо, както и всички останали дами.



Е, никой не се сети да й обясни, че в локвите не се плува и тя се почувства задължена да провери.



От време на време трябва да се почива. Героите са изморени.



Всичко е добре, когато свършва добре. При нас краят на похода през джунглата е мястото, на което спираме да обядваме.



Намираме се в непосредствена близост до реката и до друг водопад, който приятно и успокояващо озвучава картината.



Докато си чакаме обяда, който местните трябва да донесат от селото, се отдаваме на кратка почивка на фона на приспивната песен на водата. Един от нашите водачи също се наслаждава на спокойствието и природния баланс.



Храната пристигна – току що опечено пилешко месо на бамбукова клечка и ориз, приготвен в бамбук, какъвто бяхме виждали вече. Нуждаем се от кратка инструкция как се яде ориза или по-скоро как да стигнем до него, разчупвайки бамбука.



След като Ана ни показа, всички се нахвърляме и омитаме храната за норматив. Няма нито един, който да се оплаче, че нещо не му харесва.



Десертът е сочен плод – по четвъртинка на човек. За пръв път виждам подобно рязане на ананас.



След приключването на обяда ни остава да се качим на джипките и да се връщаме надолу в посока селото.

Преди това, обаче, местните водачи ни организират кратко тарантула-шоу. Единият от тях намери дупка на паяк и с нож я разрови.



Извади тарантулата от леговището й и я ядоса с една пръчка.



Уплашеното животно зае застрашителна бойна поза...



Въпреки това, нашият водач я взе в ръка, за да ни покаже отровните зъби.



След това шокира всички ни като сложи паяка в устата си. Да, по принцип местните жители ядат тарантули. Даже казват, че ядейки ги поемат в малки дози техните токсини и постепенно формират устойчивост към отровата им.



Накрая попита кой иска да вземе в ръка паяка и аз нали съм си първа писта по принцип...



На пипане тарантулата е като от кадифе. Много приятно животно, нищо че буди такива страховити асоциации у повечето хора.

Накрая на шоуто връщаме стресираното животинче обратно в дупката му и тръгваме с пикапите към селото. Наближаваме паянтовия дървен мост и сърцето ми се свива.



Около километър преди да стигнем селото спираме. Местните ни чакат на това място с цяла флотилия от бамбукови салове. Ще ни пускат по реката да се борим с течението и ще ни гледат сеира.



Ето какво представлява рафтинг с бамбукови салове:









След около километър веселие и пределна концентрация в управление на това ново за мен превозно средство, стигаме селото, от което тръгнахме в началото.

Брегът е стръмен и някои се нуждаят от помощ за изкчаването му.



В самото село ни канят да разгледаме една местна къща.



Вътре една баба плете, а обзавеждането може да се нарече, че е в стил „хаос” – всичко накуп и под ръка! Най-важното е, че си имат телевизор, при това работещ.





Поглеждам си часовника и ... време е да гоним влака! Светкавично се качваме на вановете и кой мокър, кой сух, се понасяме обратно по пътя към първата спирка на влака от единствения останал в експлоатация участък на „Железницата на смъртта”.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ЖЕЛЕЗНИЦАТА. ДА СЕ ПОВОЗИМ!

На гара Нам Ток пристигаме около 10 минути преди да тръгне последният влак за деня. Това е последната спирка на 130-километровия участък, който е в експлоатация. Цялото трасе от 415 км на „Железницата на смъртта”, което е функционирало по време на войната, не би могло да бъде пуснато повече, тъй като години след това някъде по средата е било залято от езеро и линията останала под водата.





Всеки би могъл да си купи билети и да се качи на влака. За нас това е начин да разгледаме местата, покрай които минава линията на смъртта. Зад къщите като фон е планина с формата на легнала бременна жена.



Линията минава през тесни просеки в растителността и скалите и както си вися по прозорците да снимам, на няколко пъти храстите ме наказват... Не е добра идея да стърчиш от прозореца навън.



Във вагона е жега, но предвидливо са сложили вентилатори. Ако ме питате – не, не се моля на вентилатора. Просто Веско така ме е хванал в кадър.



Подминаваме спирка Там Красае, след която следва класически дървен мост. След като преминава по моста, влакът спира и слизаме. Идеята е да се върнем пеша по линията до предишната гара.





Добре, че някой умен човек се е сетил да сложи метални плочи по средата на линията, за да можем да стъпваме безопасно. Преживяването е емоционално – ами ако дойде влак? Къде ще се крием?



Влак няма да дойде, защото, ако си спомняте, хванахме последния.

Поглеждайки назад виждам как линията минава все едно стъпила върху скалата, за да заобиколи завоя на пълноводната река Куай Ной.



Ходене извън металната пътека не се препоръчва – кракът ви може да попадне между траверсите.



Малко преди спирка Там Красае в скалата има пещера, която е превърната в храм със статуя на Буда вътре.



След светилището следва перонът на гарата.



Някъде тук би трябвало да ни чакат минивановете, но преди да тръгнем искам да покажа за финал линията на смъртта отново. Гледката е красива!



Какво остана? От тук тръгваме към хотела в джунглата за последна нощувка. Имаме малко време преди слънцето да залезе и ще спрем да разгледаме още нещо интересно по пътя.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ВОДОПАДЪТ САЙ ЙОК НОЙ

Като един финал на деня решаваме да видим мястото, на което са снимани някои сцени от филма „Ловецът на елени”. Съвсем близо е до пътя към хотела и не ни коства нищо да спрем за малко. Водопадът е популярна местна дестинация, а водите му се вливат директно в река Куай ной.





До самия водопад се стига по бетонна пътека. Култивирана работа!





Изтръпнах като видях как местни деца се забавляват, правейки салта със скок във водата. Нима има нещо по-страшно от нашето въображение!



Други си правят пикник в гората наоколо. Защо не!



На излизане спираме да си напазаруваме разни местни снаксове. Не знам колко са полезни, но сме длъжни да опитаме от всичко.



След дълъг и емоционално наситен ден пристигаме в хотела, където кротко и търпеливо ни очаква басейна.



На следващия ден напускаме района Канчанабури и ще се отправим обратно към Банкок. По пътя ще спрем да разгледаме едно от най-красивите места в цял Тайланд. Някои вече знаят кое е то, а останалите ще трябва да проявят малко търпение.

[suzuki team]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

Не мога да намеря достатъчно силни думи за да опиша това което правиш за нас! Просто още един път едно ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ!!!

[Еделвайс]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

Еха, много увлекателно написано и невероятни снимки, благодаря за споделянето

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

АЮТАЯ

След няколко дни активна почивка в джунглата на север от Банкок е време да поемем по пътя на нашето пътешествие и в духа на крилатата фраза на Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече!”, да се опитаме ненаситно да видим още и още красиви места.

Историята на Тайланд започва с възникването през 1238 г. на кралство Сукотай в северната част на Индокитайския полуостров. Самият народ тай се е преселил по тези земи от Китай и е основал няколко кралства, които са попадали под едно или друго чуждо влияние. В крайна сметка около търговския град Сукотай, част от кхмерската империя, се оформило ново кралство, което извоювало своята независимост. От 1279 до 1299 г. кралството се разширявало, докато през 1378 г. станало васал, а през 1438 г. се превърнало в част от Кралство Аютая.

Тук стигаме до Аютая като столица на кралство, възникнало през 1351 г. и просъществувало до 1767 г., когато бирманците го превзели.

И така, през 1767 г. Бирма превзема, разрушава и изгаря до основи Аютая. Войната с бирманците е загубена, но генерал Таксин обединява кралството около нова столица – Тонбури. Провъзгласил се за крал през 1769 г., но не за дълго. Десетина години по-късно полудял, станал монах, преселил се някъде в джунглата и повече никой не чул нищо за него. През това време генерал Чакри движил всички дела, воювал с бирманците и през 1782 г. се провъзгласил за крал Рама I – първият от династията Чакри. През същата година основал нова столица на юг, на брега на река Чао Прая – днешен Банкок. През 1790 г. бирманците били победени и изгонени от Сиам, както по-късно била наречена империята.

Днес, на път за Банкок, ще спрем да разгледаме най-дълго просъществувалата столица на Тайланд – Аютая. Повече от 400 години цялата сиамска култура, търговия и живот са кипяли на това място. Естествено е, въпреки нещастния край на града, да открием интересни археологически места, свързани със славното му минало.

Пристигаме по обяд и на паркинга на един от храмовете се срещаме с местен екскурзовод, който ще ни разкаже най-важното за местата, които ще посетим.


ВАТ ПАНАН ЧОЕНГ

Храмът с това трудно за произнасяне име прилича повече на китайски и не случайно. Построен е от китайци през 1324 г. – 26 години преди да се появи Аютая като втора столица на Тайланд след Сукотай.



В действителност се намираме извън територията на древната столица, която е била заобиколена със защитни водни канали.

Каква е историята на този храм? Някога местният крал е трябвало да се ожени за китайска принцеса. Както е било прието, бракът се сключвал повече като сделка, отколкото по емоционални подбуди. В изпълнение на договореностите, принцесата била изпратена с лодка по реката и трябвало да бъде посрещната подобаващо като за бъдеща кралица. Е да, но не! Когато пристигнала никой не я очаквал. Дали тя е успяла да изненада местните или пък просто те са я пренебрегнали така и никой никога няма да разбере. Легендата гласи, че вследствие на преживяното огорчение, принцесата се самоубила задържайки дъха си. Когато научил това, кралят бил потресен и заповядал на това място да бъде построен храм. Тъй като тя била китайка, храмът построили китайци.

Тук днес хората идват да се помолят и да потърсят благословия. По стар будистки обичай за целта се използват цветове на лотос и ароматизиращи пръчици, които се купуват на входа.



Вътре храмът си е типично китайски.



Една от най-големите забележителности е 19-метровата позлатена статуя на Буда, покровител на мореплавателите.



Естествено, не можем да останем твърде дълго на едно място, а няма и смисъл. Аютая е сериозно предизвикателство за всички любители на историята и красотата, така че трябва да продължим. Следващото място е съвсем близо – тук разстоянията не са никак големи, само трафикът понякога губи време.


ВАТ ЯЙ ЧАЙМОНГКХОЛ

След по-малко от 5 минути спираме на паркинг и се събираме пред голяма каменна указателна табела.





Десетина метра пеш и сме във вътрешността на комплекс от антични постройки, ступи, статуи на Буда и пълчища от туристи. Времето е прекрасно, даже малко по-горещо от комфортното. Изчакваме се и изслушваме кратката лекция на екскурзовода. След това ще имаме малко време да обиколим и да снимаме.





Този храм е бил гордостта на сиамския народ още от XIII век. Цели 417 години никой не е нарушавал Сиамския доминион на Златния полуостров. Като най-ярък център на Сиам, Аютая привличала хора с различни изповедания, занаяти, говорещи различни езици. Яй Чаймонгкхол става образователен център. Мотото на храма гласи:
„Тези, които имат ясно съзнание ще живеят живота на съвършенството и ще се издигнат в слава. Тези, които са с неясно съзнание ще се оплакват, вървейки по пътя, от скръб и никога не ще достигнат пълнотата на мъдростта.”



Храмът живее с усмивките на Пра Буда Чаймонгкхол, с най-свещената статуя на Буда и др. свещени реликви. Тези статуи не само напомнят за времето на свобода, но също така приветстват посетителите от близки и далечни земи.





Който и пътник да наближи Аютая, може ясно да забележи на хоризонта изправената във вечността Велика пагода Чаймонгкхол, която при ясно слънчево време създава илюзия за мир и величие на победата на крал Наресуан Велики над бирманците преди четири века. Той е идол на тайландската армия и национален герой. Неговата победа налага господство над Златния полуостров, продължило векове. Манастирът до пагодата винаги е бил най-безопасното място за духовно уединение на краля.





Когато през 1767 бирманците превзели Аютая, това означавало крах за кралството. Изгорени били безброй дворци и храмове. Черен пушек, извиващ се в червени облаци над града месеци наред, обвивал върха на великата пагода. Каналите и реките били задръстени с тела, а водите станали червени от кръвта на убитите. Така Ват Яй Чаймонгкхол се превърнал в крепост, а след това в забравен за стотици години храм. Свещеният дух на полегналия Буда, дълъг 15 метра, запечатал всичко случило се в онези дни.





Ще отворя една скоба да поясня, че всички статуи на Буда в Тайланд носят дрехи в зависимост от сезона. Тъй като сме точно в началото на студения период, в храмовете наблюдаваме как обличат статуите в зимна премяна.



Като казвам студено ще поясня още, че в Тайланд сезоните шеговито са три: топъл, по-топъл и горещ. Очаква се да се наслаждаваме на температури, които рядко ще надхвърлят 30 градуса. Днешният ден, обаче, е изключение и на мен започва да ми става все по-изпотено.

За да завърша с това място, преди да си тръгнем ще добавя, че когато през XIX век времената се променили, Фракру Паванарангси върнал древния храм към живот и направил запомнящи се трансформации. Запазвайки античната красота и спокойствие, издигнал паметник на Крал Наресуан Велики и създал ново училище за медитации. Сега Ват Яй Чаймонгкхол е един от най-очарователните храмове в страната, привличащ много хора и развиващ Аютая като туристическа дестинация. Посещавайки това място ние сякаш пътуваме във времето и се потапяме в духа на Тайланд.


ПЛАВАЩИЯТ ПАЗАР НА АЮТАЯ

След този толкова пленителен храм, решаваме, че е време да хапнем по нещо и се отправяме към един от пазарите в Аютая, наречен „плаващ”.

Още при арката, служеща за вход към района на пазара, срещаме слонове. Оказва се, че в съседство има селище, в което местните отглеждат тези толкова мили и доходоносни животни.



След като оставяме вановете на паркинг се отправяме пеша към самия пазар. Защо го наричат плаващ? Много скоро ще разберем. За да влезем, минаваме по някое от дървените мостчета над многобройните канали наоколо и забелязваме множество от покриви покрай водата.





Слизайки от другата страна се потапяме в оживлението на търговията. Усещанията за мястото са твърде разнородни, за да могат да бъдат описани. Хубавото е, че никой никого не притеснява и не тормози, както би било на един ориенталски пазар.





Търговците предлагат, но не настояват. И защо пазарът е плаващ все пак? Част от сергиите се намират върху лодки, които спират до пътеката за купувачите и можем да си пазаруваме директно от тях.



Тази баба, например, предлага печени на скара банани. Срещу левче наши пари можеш да си купиш 5-6 бр. Пробвах, вкусни са!



Юлия си намира на една лодка нещо, което търси отдавна. Късмет!



Някои туристи обикалят пазара с лодки.



И понеже сме пеша, имаме възможност да видим, че пазара не е само лодков. Има си и нормални магазинчета като тази аптека, например.



Тъй като сме доста далеч от дома, нормално е да видим неща, които изглеждат необичайно. Аз лично не съм и подозирал, че цветовете на лотоса дават плод, който се яде. Е, на плаващия пазар продават такива плодове.



За да не съм съвсем капо, си купувам един кокосов сладолед в половин кокосов орех вместо купичка. С това и един кокосов орех за пиене минах вместо обяд.



Мотахме се по пазара около час. Имаше някакво театрално представление даже. Като общ вид нещата изглеждат доста туристически, но от друга страна, ако се загледа човек, ще открие напълно автентични изделия на хранителната, сувенирната и леката промишленост на едни много прилични цени.



Както се досещате отново бързаме! Защо? Ами защото Аютая е място, на което можеш да видиш толкова, колкото време имаш. Бързайки увеличаваме количеството информация, която запечатваме в съзнанието си и чрез фотоапаратите си. Качваме се на минивановете и се отправяме към следващия храм.


ВАТ ПРА ШРИ САНФЕТ

Не знам как успяват да кръщават толкова сложно за нас храмовете си, но името, изписано на санскрит, със сигурност има яснозапомнящ се смисъл. И да се чудя как да го кръстя по-лесно, няма да родя нищо смислено, така че получавате едно мегасложно име, което не ви задължавам да запомняте.

Като се замисля, спокойно можем да наречем това място Храмът на трите ступи. Именно те са най-отличителните белези на целия комплекс.



От входа все още не може да се обхване цялата територия на храма, а и е добре да започнем с малко информация. Къде сме, защо и какво прави мястото интересно?

Ват Пра Шри Санфет е разположен на островната част на Аютая, т.е. е заобиколен отвсякъде с водни канали и е бил най-важният храм в столицата. Намирал се е на територията на Кралския дворец и е послужил по-късно като модел за Храма на Изумрудения Буда в Банкок.

През 1350 г. Принц У-Тонг е заповядал да бъде построен дворец в район, наречен Нонг Сано. Дворецът е имал три дървени постройки. По времето на завършването му през 1351 г. принцът определя Аютая като своя столица и си дава титлата крал Раматибоди I.

Крал Бором Траилоканат, осмият крал на Аютая, построява нов дворец северно от този район и през 1448 г. превръща кралските имоти на предците си в свещена религиозна територия.

Това не е всичко. В кралските хроники на Аютая се споменава, че крал Боромрача II, след нахлуването си в Камбоджа през 1431 г., е отнесъл много свещени статуи на животни от Ангкор и като се върнал ги предоставил като дарения на този храм, в който се намираме и на Ват Махадат, който все още не сме посетили. Всичко това говори, че по времето на залеза на Ангкор, Ват Пра Шри Санфет е съществувал и е заемал важно място в религиозния живот.

Първата работа на крал Раматибоди II, след като седнал на трона през 1491 г., била да кремира останките на баща си, крал Бором Траилоканат, и на своя по-голям брат крал Боромрача III. През 1492 г. той построил две ступи – една на изток за баща си и още една за брат си, средната от трите сегашни.



През 1499 г. била построена зала за поклонение, а през следващата година крал Раматибоди II дал заповед да бъде издигната гигантска статуя на Буда в храма. Била е висока 16 метра върху пиедестал с дължина 8 метра. Теглото е било 64 тона и е била покрита с 343 кг злато. По онова време е била най-голямата статуя на Буда в целия свят. Този храм, намирайки се на територията на Кралския дворец, е бил използван основно от кралете на Аютая.

Третата ступа е била построена от крал Боромрача IV, за да съхрани мощите на крал Раматибоди II след неговата смърт.



В навечерието на бирманската инвазия храмът е включвал трите позлатени ступи, три позлатени квадратни постройки до тях, съхраняващи реликви и две много големи зали за молитва. Когато през 1767 бирманците превзели Аютая, сринали със земята и изгорили манастира. Останали само трите ступи. Статуите на Буда били откраднати или унищожени, а от по-големите взели само златото. Огромния Буда бил напълно разрушен. Така нашествениците са вярвали, че отнемат силата на врага.

До началото на XX век се запазила само източната, първата ступа. Всичко останало, без големите зали, било реставрирано.





Разхождайки се виждаме множество останки от постройки, които все още са във вид на руини.

Приключваме с разглеждането на това място, а на излизане минаваме покрай съвременния храм, който все още приема будисти, за да се помолят и да получат благословия.



По пътя към вановете виждам за пореден път туристи, мързелуващи върху слон между храмовете на Аютая. Еми така е. Който бърза се движи като нас, с ванове.




ВАТ ПРА МАХАДАТ

Ват Махадат или „Манастирът на Великата Реликва” е разположен на изток от двореца и е бил главен кралски храм по времето на славните години на Аютая като столица. В основната пагода, наричана още чеди или ступа, били разположени реликви на Буда. Строежът е започнал през 1374 г. По времето на крал Сонг Тхам главната чеди се е срутила до основи, но е била възстановена по-късно при крал Прасат Тонг. Този манастир е бил разрушен по времето на последната война между Аютая и Бирма през 1767 г. и до ден днешен е оставен във вид на руини.

Влизайки през входа, вече на залез слънце, попадаме сред антични постройки в кхмерски стил.







Не съм особено компетентен на тема архитектура, но червените кхмерски постройки изглеждат атрактивно, особено когато слънцето залязва и цветовете стават топли и контрастни. За съжаление си имаме и облаци, така че картинката не е максимума, който ми се иска.



Красивите кули имат интересни орнаменти. Досега не бях виждал подобни.





Почти всички статуи на Буда са били обезглавени от бирманците, за да отнемат силата на враговете си. Само две са останали цели до наши дни.





Ето едната оцеляла статуя на Буда:



Съвсем близо до нея се намира една от емблематичните забележителности на този храм – Главата на Буда. Това е всичко, което е останало от древната статуя, направена от пясъчник. Тялото е изчезнало, но главата, в стил на периода Аютая, лежи сред корените на местни дървета от векове. Има специална пояснителна табела, че когато се снимаме, не бива да седим по-високо от нея. Затова е направено малко столче за сядане долу ниско, почти на земята.



Като заобиколим главната ступа намираме и другата оцеляла статуя на Буда:



Под земята някога са били намерени мощи на Буда и заради тях е построена централната ступа. Е, очевидно е разрушена и все още е във вид на руини, въпреки че е най-важната постройка на този храмов комплекс.



Само детайли са се запазили и подсказват за отминалото величие и слава.



И този храм е разгледан, а на излизане хвърлям един меланхоличен поглед към живия спомен за унищожената красота.



Времето е основен лимитиращ фактор при разглеждане на исторически забележителности. Затова и снимането някак остава на заден план. Не можеш да направиш 10 хубави снимки за 20 минути. Не е логично.

Яхваме превоза си и тръгваме в посока Банкок, за да спрем на още едно великолепно място.


ВАТ ЧАЙ ВАТТАНАРАМ

На път към въпросното великолепно място спираме за снимки при още един красив храм в популярния за времето кхмерски стил. Построен е през 1630 г. от крал Прасат Тонг като първи в неговото царуване и в памет на неговата майка. Името означава „Храм на дълго царуване и славна ера”.



След разрушаването на Аютая от бирманците, храмът е бил изоставен и обезлюден. Впоследствие крадци са продавали тухли от него и са му нанесли още поражения. Възстановен е и е паметник на Юнеско, както и всички останали забележителности в града.

Преди няколко години е бил сериозно наводнен и едва преди 2-3 месеца е бил отново отворен за посетители след наложилата се реставрация.

Това спиране е кратко, така че продължаваме към обещаното великолепие.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ДВОРЕЦЪТ БАНГ ПА-ИН

От Аютая пътуваме едва 18 км в посока Банкок и стигаме до малко населено място – спретнато и чисто. Минивановете ни стоварват на един паркинг и пеша стигаме до добре охраняван вход. Намираме се пред кралска резиденция и за да влезем се налага да минем контрол на облеклото.



Веднага след входа попадаме в нещо като просторен парк и тръгваме по алея, без да сме наясно къде се намираме и какво ще видим. Знам само, че екскурзоводката ни в Канчанабури ни го препоръча като задължително за посещение място. Ще се наложи да отворя брошурата, която ни дават с билетите за вход и да проверя за какво става дума.



Историята на Кралския дворец в Банг Па-Ин ни връща назад в XVII век. Според хрониките на Аютая, крал Прасат Тонг (царувал 1629 – 1656) е имал дворец, построен на остров Банг Па-Ин в река Чао Прая. А защо точно там?

Според холандски пътуващ търговец, крал Прасат Тонг е бил незаконнородено дете на крал Екатотсарот (царувал 1605 – 1610), който в своята младост претърпял корабокрушение на този остров и е имал дете от жената, която се е грижила за него там. Момчето пораснало и станало пръв министър. След като узюрпирал трона се провъзгласил за крал Прасат Тонг. Върху родната земя на майка си, остров Банг Па-Ин, построил манастир, а след това и дворец с езеро. Хрониките споменават само една постройка – Айсаван Тифая-арт, построена през 1632 – годината, в която се родил неговия син, бъдещият крал Нарай (1656 – 168. Не е ясно дали дворецът е използван до падането на Аютая през 1767 г., но през 1807, когато известен поет е минавал от там, мястото било описано като изоставено и обрасло.

Дворецът бил съживен отново от крал Рама IV от династията Чакри, по-добре познат на Запада като крал Монгкут (1851 – 186, който си построил временна резиденция в стил на готически манастир. Неговият син и наследник, Рама V също построил някои сгради.



В наши дни дворецът е от времето на крал Чулалонгкорн (Рама V, 1868 – 1910), а по специално от периода 1872 – 1889 г., когато са били построени повечето от запазилите се павилиони.

Днес дворецът се използва понякога от крал Бхумибол Адулядей (Рама IX) и кралица Сирикит като резиденция и за организиране на банкети и приеми. Както всички подобни структури, дворецът има външна и вътрешна част. Външната е публично достъпна и се използва за някои церемонии, а вътрешната е запазена само за кралското семейство. В миналото вътрешния дворец е бил недостъпен за мъжката част от двора.

Това, което забелязвам още с първите постройки е, че всяка една е в различен стил. По нататък ще видим европейски, тайландски и китайски архитектурни елементи един до друг в странна комбинация и единство.

Отляво на алеята има воден канал, а от другата страна е двуетажна сграда в колониален стил от 1879 г., предназначена за братята на Рама V и техните семейства.



Покрай водния канал се стига до външно езеро, около което съвсем ясно се вижда комбинацията от архитектурни стилове.





Сградата от тайландски тип се казва Айсаван Тифая-арт, но тази е построена от Рама V по средата на езерцето през 1876 г. Името умишлено повтаря това на първия павилион, построен от крал Прасат Тонг в миналото. Постройката е копие на една сграда в Кралския дворец в Банкок, построена от баща му, Рама IV.

Ние се разхождаме в прекрасната градина и преминаваме от място на място по красиви мостове над каналите и езерото, от които се откриват гледки като от приказките.







Лека полека стигаме до любимата резиденция на Рама V, когато отсядал тук. Обикновено идвал по три пъти годишно. Построена е през 1877 г. във вид на дървена вила в швейцарски стил.



По думите на принц Октомски, придружавал бъдещия цар Николай II на Русия при посещение в Тайланд през 1890 г., тази сграда била „луксозно обзаведена с изтънчен вкус и комфорт”. За съжаление при ремонтни дейности била запалена по случайност и изгоряла през 1938 г. Понастоящем е реставрирана по волята на кралица Сирикит.



От това място се открива гледка към пъстроцветна кула в средата на езерото.



Функциите на тази кула са основно за наблюдение на парка и околностите. Качваме се по извити стълби нагоре и се убеждаваме, че си струва човек да се наслади на гледката от високо.



Сложното име на пъстроцветната постройка се превежда като „Кралска резиденция „Небесна светлина”. Този двуетажен павилион в китайски стил е построен като еквивалент на Китайската търговска палата и е представен на крал Рама V през 1889 г.

На входа е запазена изящна мозайка с изображение на дракон.





Отново по думите на принц Октомски „Това е наистина дворец на романтиката, с орнаменти по пода, масивни мебели от абанос, свободно използвани злато, сребро и порцелан за декорация и нежни дърворезби по колоните и прозорците.”



На първия етаж има трон в китайски стил, а на втория – олтар, посветен на кралете Рама IV и Рама V с техните кралици.



Доста внимание отделям на тази част от двореца, но ми се струва една от най-красивите, поне за мен като европеец. Излизам отвън и обикалям китайския „квартал”.











Оставям зад гърба си великолепието на късчето природа, китайското изящество и строгостта на кралския дух, за да продължа към другите тайни на Банг Па-Ин.





Стигаме до мемориал на кралица Сунандакумариратана. Очевидно е загинала, но как?

През 1881 г. кралицата пътувала по река Чао Прая към двореца Банг Па-Ин. Нейната лодка, обаче, се обърнала и потънала, а кралицата се удавила. Всички свидетели на случилото се останали неподвижни по местата си, тъй като по онова време, който докоснел член на кралската фамилия, бивал екзекутиран незабавно за осквернение на кралската особа.



След тази случка кралят построил този мемориал и отменил забраната да бъдат докосвани кралските особи.

Минавам и покрай входа за лодки на двореца.



След това по най-красивия мост – сякаш сме в градината на някои от известните европейски дворци.



Отправям се към „Съвършенното и сияйно небесно жилище”. Това е постройка от 1876 г. отново на крал Рама V, използвана за резиденция и тронна зала.



Залите за аудиенции и предверията са украсени с маслени картини, изобразяващи историята на Тайланд, но вътре снимането е забранено, така че не мога да ги покажа.



Частните апартаменти във вътрешната част на тази сграда все още се използват от кралското семейство, когато посещава Банг Па-Ин.

Излизам и се ориентирам към изхода, но преди това минавам от другата страна на езерото и се наслаждавам на гледката.



Облаците понякога могат да пречат, но в други случаи дават допълнително очарование на кадъра. Езерото не би било така привлекателно, ако нямаше отражения на живото небе.





На прощаване ще обърна внимание на построения отново от Рама V през 1880 г. паметник на крал Прасат Тонг от Аютая, наречен „Резиденция на Краля на боговете”.



Събираме се на паркинга при минивановете, с които дойдохме до тук, и продължаваме към Банкок.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ОТНОВО В БАНКОК

От Аютая до Банкок пътят е кратък. Може би някакви 80 км. От двореца Банг Па-Ин, обаче, имаме 60 км и това ни отнема около час. Още повече, че влизайки в столицата се потапяме в голямата лудница.

Движим се по магистрала, което все още е напълно приемливо. Така нареченият „експресуей” се плаща на контролни пунктове, независимо кога си се качил на него.





Драмата настъпва в момента, в който слезеш от платените пътища. Задръстванията в този никак не малък град въобще не са за подценяване. Въпреки, че сме на 5 км от хотела няма начин да предположим в колко ще пристигнем. Може би след 15 минути, а може би след 30... А защо не и след цял час?



Още по-интересното е, че тук такова нещо като час-пик е много разтегливо понятие. Както споменах още първата вечер в Банкок, в задръстване можеш да попаднеш и в 3 през нощта. Зависи в кой квартал се намираш.

Стигаме в хотела, настаняваме се и се отдаваме на кратка почивка, защото... Защото Банкок не спи, та ние ли! Решаваме, че ще ходим на нощен живот.

Имаме само една вечер преди да се отправим на следващата сутрин към един от тропическите острови на юг. Затова ще си оползотворим времето като посетим нещо типично за нощен Банкок – площад Нана и еротичните барове там.

Преди това сядаме да вечеряме в някакво ресторантче, тъй като преди полунощ трудно ще намерим нещо интересно за гледане. Щях да забравя! Желаещите да опитат нещо екзотично могат да заменят вечерята с богати на протеини местни деликатеси.



Времето върви, нощта напредва... Животът в заведенията на Банкок започва да ври и кипи.



Квартал Нана е известен с травестит баровете си, където обикновено можеш да гледаш шоу в изпълнение на тези не съвсем мъже, не съвсем жени...

Избираме си бар „Каскада” и на входа ни посрещат мили „дами”.



Ще оставя на вас оценката за тези „момичета”. Моето мнение е, че са перфектно изпълнени, но човек като знае, че не са ... някакси му е трудно да ги възприеме. Отделно, че са доста настоятелни в ласките си и сам мъж, ако попадне сред тях ще бъде възнаграден богато, независимо дали иска.



Разбира се, нашата групичка разполагаше с достатъчно охранители-жени, така че оцеляхме през следващите 2 часа на постоянни усмивки, намеци и съблазни. Това е част от Банкок и няма как да го прескочим, нали?

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ОСТРОВЪТ НА СЛОНА

Едно от най-големите достойнства на Тайланд, което го превърна в туристическа дестинация номер 1 за 2013 г., са неговите плажове. От една страна вълните на Андаманско море, естествено продължение на Индийския океан, обливат сякаш безкрайната пясъчна ивица на Индокитайския полуостров, а от другата страна Тайландският залив, част от Южнокитайско море, гали с тихите си нежни води снежнобелите девствени плажове. Когато човек попадне някъде из островите, пръснати из огромния залив, има чувството, че това е мястото, за което е мечтал цял живот. Какво би било моето пътуване, ако не опитам от нектара на тези райски кътчета?

След сутрешна закуска в Банкок се отправяме на юг – сещате се защо. Стараем се да сме максимално експедитивни, за да можем още същия ден да се хвърлим в морето, забравяйки всякакви грижи, умора и житейски притеснения.

Естествено, за да стигнеш който и да било остров с автомобил е редно да минеш някакво разстояние по сушата и да завършиш с ферибот. Така се получи и сега. След около 5-6 часа пътуване под парещите лъчи на тропическото слънце стигаме до един пристан в северната част на Тайландския залив на около 300 км южно от Банкок.



Тези цветно-весели яхти не чакат нас. Ние сме на опашката за един грохнал ферибот. Не искам да мисля за надеждност и безопасност, защото иначе едва ли бих се качил на борда.



Преходът от континента до острова е около 30-40 минути и с облекчение акостираме на отсрещния бряг – остров Ко Чанг!



Името в превод от тайландски означава „Островът на слона”. В действителност това е архипелаг от 52 острова в югоизточната част на Тайланд, в близост до границата с Камбоджа. Основният остров е вторият най-голям в страната с ширина 14 и дължина 30 км, а общата сухоземна площ на групата е 650 кв.км.



Ко Чанг има силно изразен планински релеф и идеята да го обикалям с велосипед е неосъществима. Транспортът е само един вид – местните пикап-таксита. Срещу 50-150 бата те возят до която точка на острова пожелаеш. По цялото крайбрежие има къщи на местни жители и хотели. По-ясно изразени селища има малко. Някои от тях носят имената на плажовете: White Sand Beach (Белите пясъци), първото от север на юг, Kai Mook Beach (Перленият плаж), Klong Prao Beach и последното по-голямо селище е това, към което се отправяме ние след слизането от ферибота – Kae Bae Beach.

Селищата, по западния край на острова са основно туристически, а източния бряг се използва предимно за земеделие. Половин час пътуваме с вановете от ферибота до Кае Бае.

Като говорим за туризъм най-важното нещо, от което се интересуват гостите на острова, са хотелите и плажовете. Съобразно пътуването ми и местата, които разглеждам, имам поглед предимно върху курортното селище Кае Бае, но ще се постарая да покажа и някои други интересни места.

[Stas]

От: ТАЙЛАНД И КАМБОДЖА

ХОТЕЛИТЕ

Хората, които обичат да почиват на спокойно и натурално място, с естествена красота, красиви плажове и топла морска вода, ще оценят много високо Ко Чанг. Тук има както луксозни петзвездни хотели, така и прекрасни малки уютни и чисти места за отсядане, където се чувстваш енергийно зареден от близоста на природата. Всеки посетител може да се разходи из територията на хотелите и да разгледа какво му предлага всеки един. Като казвам всеки, имам предвид себе си – никой не ме спря да вляза където и да било.

Хотел Амари отскоро е в групата на петзвездните. Проектиран е прекрасно, както и всички останали хотелчета наоколо. Разбира се, местните не винаги изгарят от трудолюбие, но са любезни и услужливи, даже и да не разбират какво искаш от тях.





Стаите на хотела са просторни и комфортни. Всичко се плаща, разбира се, но като цяло не е скъпо.



На територията на хотела има красив басейн, а на плажа има разположени шезлонги под сянката на типичната тропическа растителност – кокосовите палми.





Съседният хотел разполага с прекрасна градина и редици от двуетажни къщички – една стая е един етаж. Всичко е перфектно поддържано и чисто.



Като говоря за по-малките и уютни места за спане, ще спомена хотелчетата Морски бриз и Райските бунгала. Позволявам си да ги изписвам на български, а не с оригиналните им имена – асоциациите, които будят наименованията им до голяма степен съвпадат с усещането да си там, на този райски остров.





Едно бунгало е една стая. Привечер животът в джунглата на острова започва да кипи. Около бунгалата обитателите на гората започват да изнасят своя концерт, а сред тях най-силно се откроява пронизителния звук на цикадите. Нощем, слава богу, е тихо. Сутрин те будят птиците и играещите в близката ферма малки слончета... Красотата блика от всички страни.



Моето бунгало разполага с климатик, вентилатор, баня с бойлер, телевизор, който така и не пуснах нито веднъж, всякакви кърпи, принадлежности за къпане... Особено полезен е вентилаторът за сушене на дрехи. Тъй като климатът на острова е много влажен и топъл, всичко изпрано съхне невъзможно бавно. Добре, че си нося 2 чифта бански!

Като запален акварист установявам, че пред хотела е сложена голяма кашпа, но не е пълна с пръст, а с вода. Във водата виреят лотоси, ей така, направо на улицата. За още по-голяма моя изненада откривам под листата декоративните рибки, които у нас отглеждаме задължително в аквариуми – гупи, хелери, молинезии, шлаери.



След краткия поглед върху хотелите се насочвам към плажовете. Слагам бански, грабвам една кърпа и ... към морето!