Tweet
БЕЛИ ВЪЛЦИ
Лятната ваканция свърши – училището грабна малък Стоянчо и някак неусетно се затърколиха дните. Есента отмина и малкия юнак дойде при баба и дядо за коледата. Снегът беше понатрупал , ръсеше отвреме навреме , а студът вечер свиваше и караше всичко живо да се приюти на топло и сигурно. В навечерието на коледа , баба и дядо постлаха масата , наредиха гозбици , запалиха свещици. И тогава Стоянчо получи първият си мъжки подарък – бай Стоян Вълчаря извади изпод миндера голяма кафява кутия и я подаде на хлапето – беше хубава въздушна пушка с познат дъх на смазка . Стоянчо стоеше омагьосан – в ръцете си държеше лелеяно бижу – най-съкровената си бленувана мечта. Дотолкова се прехласна , че забрави за лакомствата и елхата. Беше късна студена нощ когато малкия се канеше да заспи прегърнал първото си оръжие. Вълчаря излезе наметнал попротърканото джубе в кристалната студена нощ и посегна за цигара. В това време по двора му се стори , че премина сянка. Той тръгна нататък , отвори дървената портичка и влезна. И отново нещо премина , бързо и безмълвно. Човека се вторачи , но първоначално не разбра какво беше. И изведнъж около него се появи вихрушка – ледена , страшна , съвсем тиха. В белият вихър се мяркаха светулки , които преминаваха през него и от това тялото му трепереше ,а съзнанието започна да се замъглява. Не можеше да помръдне вече , и леден мрак започна да се настанява в сърцето му . Когато вече не чувстваше студа , не чувстваше себе си видя , че вихрушката внезапно спря , така както беше почнала. Около него в кръг бяха насядали едри огромни бели сенки. “Белите вълци !” му се мярна ! Очите им бяха светещи изумруди , челюстите стиснати . Огромен вълк тръгна насреща му и колкото повече се приближаваще , толкова човека се отпускаше в ледена прегръдка. “Време е – си рече!”. Смъртта рядко идва когато я очакваме ! Космически хлад обвиваше тялото на Стоян Вълчаря , а белите вълци щяха да преведат душата му в отвъдното подобаващо на .... изведнъж детски писък разцепи мъртвешката тишина! Стоянчо по риза и бос прелетя през портичката , за миг се прицели в големя вълк и пусна оловцето. То прелетя в празното пространство и цопна в една дъска. Детето захвърли пушката и се втурна към дядо си. Прегърна го силно , хлипайки и се замоли : “Оставете ми го ей... оставете ми го не ми го взимайте моля ви... моля ви...”. Времето вървеше неусетно докато се чу гласа на бабата : “Ей къде сте бе – къде в този студ сте хукнали голи... бързо в къщи...малеее какво сте се запрегръщали , по-бързо вътре!” !
- Крайчето минава оттук , не там – рече бай Стоян на малък Стоянчо и му помогна да върже кукичката по изкусен тертип. Хлапето повтори и този път се получи. После подбра червейче , наниза го ловко и заметна навътре във водата.
Бяха седнали на папурлив бряг до речния завой , на оформено заливче. Слънцето препичаше следобедно и чакането се разнообразяваше само от мухи и тук-там прелитащи рибарки. Стареца беше позадрямал , когато момчето го сбута. Той повдигна учудено големите си свъсени вежди и отдолу се показаха малки зеленикави очи. Стоянчо беше сложил пръст на устните си. После му посочи отвъд реката. Бай Стоян само премести поглед без да сваля вежди и мярна две сърни . Животните спокойно пиеха вода. В това време едната плувка рязко потъна и малките ръце инстиктивно засякоха. Шумът вдигна главите на сърните и те се вгледаха право в тях. После леко си тръгнаха. Малък Стоянчо издърпа рибето и го мушна в шарената торбичка. Бай Стоян седна , взе една сламка постави я в края на устата си и започна да събира такъмите. Момчето попита:
Бяха седнали на папурлив бряг до речния завой , на оформено заливче. Слънцето препичаше следобедно и чакането се разнообразяваше само от мухи и тук-там прелитащи рибарки. Стареца беше позадрямал , когато момчето го сбута. Той повдигна учудено големите си свъсени вежди и отдолу се показаха малки зеленикави очи. Стоянчо беше сложил пръст на устните си. После му посочи отвъд реката. Бай Стоян само премести поглед без да сваля вежди и мярна две сърни . Животните спокойно пиеха вода. В това време едната плувка рязко потъна и малките ръце инстиктивно засякоха. Шумът вдигна главите на сърните и те се вгледаха право в тях. После леко си тръгнаха. Малък Стоянчо издърпа рибето и го мушна в шарената торбичка. Бай Стоян седна , взе една сламка постави я в края на устата си и започна да събира такъмите. Момчето попита:
- Дядо защо ти викат Вълчаря?
В този следобед на дядо му определено не му се говореше , но преглътна и отговори вяло :- Преди години бях горски! Тогава имаше много от тези животни – вълците. Имаше и много добитък – имаше и хора. Понякога вълците правеха пакости – отвличаха де овце , де кози , че и други...аз пък му разбирах на този занаят и ме пращаха да помагам. Та затова.... – бай Стоян отново свъси вежди и се прозина. После продължи – сега няма вълци защото няма ни добитък , няма и много дивеч.
- А защо няма дивеч?
Стареца замълча ! Не му се говореше за това. Ако беше на друго място и пред други хора нямаше да отговори , но нямаше как – внучето го гледаше въпросително и наивно :- Защото вече ние сме вълците момче !
После се поразнежи и му разказа няколко от любимите си спомени за славните победи над страховити противници в миналото – хитри единаци и цели глутници. През целия път към къщи бай Стоян не спираше да говори – нещо изключително неприсъщо му , а малък Стоянчо клепеше в прахта до него с въдичка и шарена торбичка. По едно време коравата ръка на дядо му го спря толкова рязко , че рамото го заболя. Проследи с поглед другата ръка ,но не видя нищо по земята отпред . Дядо му взе въдичката и с върха му показа едно камъче. Кога се вгледа момчето видя нещо познато му само от книжките.- Това е пепелянка – ето рогчето. С нея трябва много да се внимава – много е отровна , а и никога не бяга.
Заобиколиха малките ромбчета и бай Стоян за втори път този следобед навдигна вежди , когато чу:- Дядо защо не сложихме белег до змията – ще мине друг и няма да я види!
Но стареца беше корав човек :- Такъв ще му е бил късмета. Да гледа къде ходи! – после се размисли “Може пък да е дете – босоляви циганчета щъкат насам понякога”. Върнаха се – змията беше насочила рогчето си към тях , но стареца заби тръстикова пръчка на крачка от камъка и завърза бяла кърпа.
Пътьом получи и друг въпрос : “Дядо , а кога идват белите вълци?”. Този въпрос го сепна и той спря отведнъж. Лицето му се изопна , постоя малко вгледан в нищото пред себе си и завъртя глава към хлапето. После каза с приглушен глас :- Белите вълци можеш да видиш само ако си смел , храбър , добър и истински човек и само когато уважаваш живините около себе си... – имаше и още нещо неизказано , но то го придави и той покашля. Продължиха мълчешком , а когато навлязоха в махаличката Стоянчо рече :
- Вярно ли е , че само ти можеш да ги видиш?
- Аз не съм ги виждал момче ! – гласът му стана твърд , но в себе си рече : “...но все някога и това ще стане”!
В селският двор царуваше един навъсен властелин – едър ребат петел взел страха на всички околни птици , котката , а дори и палаша се привардваше понякога. Проклетата птица не позволяваше нещо да се случи в двора без неговото благоволение. В случая новодошлия натрапник – малък Стоянчо , беше неимоверно предизвикателство за търпението му. Детето се появяваше внезапно от нищото с див крясък и цялата пъстра птича общност изпадаше в истерия довела до розколебаването във възможностите на царят птица. Този ден беше за развръзка и уреждане на сметките по виждане на петльо. Когато хлапето се втурна с подкастрен кол предназначено за копие и изигра ловния танц на племето на семинолите , петела се изправи насреща му със зловещ вид. И последните кокошки се изпокриха и къде плахо , къде с нескрит интерес зачакаха бъдещето. Малък Стоянчо съзря наежения и зъл петел и вместо да хукне през глава както си му е редът , се изпъчи насреща му. Това дойде в повече на властника – очите му се зачервиха , сляха се с падналия гребен и той се понесе срещу невръстната обида като не забравяше да стъпва в пепелта от време на време . Спорен е въпроса дали петела видя забиващият се в земята в последният момент подкастрен кол между него и детето, но пък безпогрешно го улучи , а от последвалия удар се разкръсти и падна възнак в несвяст. Хлапето се надвеси над него и гордо стъпи на врата му. Изкуши се от мисълта да понатисне и прекъсне тънкият конец на петльовата душа. Изкушението се усили , когато все пак птицата се посъвзе , но явно усетила деликатното положение остана да лежи в пепелта. Детето изведнъж се сети за думите на дядо си – уважение към победения противник. Остави го и си тръгна гордо. Птицата се съвзе окончателно и без да погледне дори встрани се олюля до схлупения курник! Лятната ваканция свърши – училището грабна малък Стоянчо и някак неусетно се затърколиха дните. Есента отмина и малкия юнак дойде при баба и дядо за коледата. Снегът беше понатрупал , ръсеше отвреме навреме , а студът вечер свиваше и караше всичко живо да се приюти на топло и сигурно. В навечерието на коледа , баба и дядо постлаха масата , наредиха гозбици , запалиха свещици. И тогава Стоянчо получи първият си мъжки подарък – бай Стоян Вълчаря извади изпод миндера голяма кафява кутия и я подаде на хлапето – беше хубава въздушна пушка с познат дъх на смазка . Стоянчо стоеше омагьосан – в ръцете си държеше лелеяно бижу – най-съкровената си бленувана мечта. Дотолкова се прехласна , че забрави за лакомствата и елхата. Беше късна студена нощ когато малкия се канеше да заспи прегърнал първото си оръжие. Вълчаря излезе наметнал попротърканото джубе в кристалната студена нощ и посегна за цигара. В това време по двора му се стори , че премина сянка. Той тръгна нататък , отвори дървената портичка и влезна. И отново нещо премина , бързо и безмълвно. Човека се вторачи , но първоначално не разбра какво беше. И изведнъж около него се появи вихрушка – ледена , страшна , съвсем тиха. В белият вихър се мяркаха светулки , които преминаваха през него и от това тялото му трепереше ,а съзнанието започна да се замъглява. Не можеше да помръдне вече , и леден мрак започна да се настанява в сърцето му . Когато вече не чувстваше студа , не чувстваше себе си видя , че вихрушката внезапно спря , така както беше почнала. Около него в кръг бяха насядали едри огромни бели сенки. “Белите вълци !” му се мярна ! Очите им бяха светещи изумруди , челюстите стиснати . Огромен вълк тръгна насреща му и колкото повече се приближаваще , толкова човека се отпускаше в ледена прегръдка. “Време е – си рече!”. Смъртта рядко идва когато я очакваме ! Космически хлад обвиваше тялото на Стоян Вълчаря , а белите вълци щяха да преведат душата му в отвъдното подобаващо на .... изведнъж детски писък разцепи мъртвешката тишина! Стоянчо по риза и бос прелетя през портичката , за миг се прицели в големя вълк и пусна оловцето. То прелетя в празното пространство и цопна в една дъска. Детето захвърли пушката и се втурна към дядо си. Прегърна го силно , хлипайки и се замоли : “Оставете ми го ей... оставете ми го не ми го взимайте моля ви... моля ви...”. Времето вървеше неусетно докато се чу гласа на бабата : “Ей къде сте бе – къде в този студ сте хукнали голи... бързо в къщи...малеее какво сте се запрегръщали , по-бързо вътре!” !
- Това не ти казах дете лятос за белите вълци! – промърмори Вълчаря потръпвайки зиморничаво – а те няма да ме забравят , защото това е съдбата на вълчарите! – позахлипа малко до спящият си спасител и добави тихо – нито пък теб дете !
Анелин
Анелин
- великолепно !
Коментар