Tweet
От: От Чикаго до Black Hills, South Dakota и обратно
Поизморени, станахме мързеливо към 8, за този ден нямаше специален план и решихме да не бързаме за никъде. Качихме се по моторите и тръгнахме към Hill City, малко селце на 20 мили от бивака.
Нахлухме в едно ресторантче и поръчахме бифтеци с яйца, нека ни е лошо.
В един момент се разбра, че двама от готвачите са български студенти, дошли на бригада. Заприказвахме се с момчетата – вече 4-та година идват в това забравено от бога село. Работят 4 месеца, по 100 (сто) часа на седмица.
Питахме ги дали има и други българи наоколо, те отговориха категорично, че са само двамата, едва ли не последните мохикани.
Е не точно, оказа се, че от другата страна на улицата, в един сувенирен магазин работи едно българско девойче. И тя на бригада. Видяла ми нашивката Bulgaria и ни заприказва. Тя не само ги познавала онези младежи, ами те са и съдействали да дойде.
Защо тези двамата я криеха остана мистерия.
Върнахме се в парка по пътища които цепят по диагонал и не съжалихме, защото се радвахме на невероятни гледки, скали, тунели изсечени в тях и.... народ, много народ.
Заредихме се от магазина за финалното празненство.
Днес все още не беше валяло и вечерта се очертаваше приятна, а компанията беше в чудесно настроение. Мисълта, че на следващият ден трябва да тръгваме обратно, и да караме 1000 скучни мили не можеше да наруши удоволствието и удовлетворението от прекараното досега време.
Легнахме с уговорката да станем рано и максимално бързо да се приготвим за път.
В 4 сутринта небето се отвори отново, дъждът плющя безмилостно по палатките, и градушката не закъсня. За щастие моята палатка не пропусна нито капка. А отвън- пълен погром. Кал навсякъде, локви, платнището разкъсано, но успяло да задържаи купчини лед , доказателство за отминалата градушка.
Събрахме мокрите доспехи, напъхахме ги по чантите и поехме назад.
Решихме да се върнем отново за 3 дни, като оставим за последния някъде около 200 мили. Пепи и Павката казаха, че ще карат с нас първият ден, а на следващия ще станат рано и ще се приберат направо в къщи.
Времето беше хладно, но сухо.
След около 350 мили се огледахме за къмпинг. Намерихме един, на една поляна, до някакво село с ирландско име. Къмпинга беше безплатен до 3 дни, имаше бани и тоалетни.
Скари, бири, както обикновено.
Времето се пооправи, усещаше се, че сме слезли от 1800 м надморска височина на 800.
На сутринта станахме, за да изпратим Пепи и Павката и започна поредното опаковане. Този път поне, всичко беше сухо.Тръгнахме към 9 в леко хладно време. След 100 мили каране температурите паднаха още, навлекохме всичките дрехи които имахме, включително и екипите за дъжд въпреки, че не се очакваше да вали.
След още 100 мили температурите паднаха драстично и решихме да се пробваме да се приберем по домовете още същия ден.Това което последва мога да го опиша с една дума - КОШМАР.В този ден изминахме 650 мили, 13 часа на моторите при 12С температура, силен вятър с непрекъснато променящасе посока. А ние с летни екипи. Аз и Веско си купихме по един чифт градинарски ръкавици, малко помогнаха.
Трудно ми е да опиша топлото чуството и облекчение, които изпитах когато спрях пред гаража на къщата. Тези от вас които карат мотори ще ме разберат.
Равносметката-7 дни, 2500 изминати мили, много емоции, супер компания, невероятни места и обещанието, че ще се върнем отново.
Поизморени, станахме мързеливо към 8, за този ден нямаше специален план и решихме да не бързаме за никъде. Качихме се по моторите и тръгнахме към Hill City, малко селце на 20 мили от бивака.
Нахлухме в едно ресторантче и поръчахме бифтеци с яйца, нека ни е лошо.
В един момент се разбра, че двама от готвачите са български студенти, дошли на бригада. Заприказвахме се с момчетата – вече 4-та година идват в това забравено от бога село. Работят 4 месеца, по 100 (сто) часа на седмица.
Питахме ги дали има и други българи наоколо, те отговориха категорично, че са само двамата, едва ли не последните мохикани.
Е не точно, оказа се, че от другата страна на улицата, в един сувенирен магазин работи едно българско девойче. И тя на бригада. Видяла ми нашивката Bulgaria и ни заприказва. Тя не само ги познавала онези младежи, ами те са и съдействали да дойде.
Защо тези двамата я криеха остана мистерия.
Върнахме се в парка по пътища които цепят по диагонал и не съжалихме, защото се радвахме на невероятни гледки, скали, тунели изсечени в тях и.... народ, много народ.
Заредихме се от магазина за финалното празненство.
Днес все още не беше валяло и вечерта се очертаваше приятна, а компанията беше в чудесно настроение. Мисълта, че на следващият ден трябва да тръгваме обратно, и да караме 1000 скучни мили не можеше да наруши удоволствието и удовлетворението от прекараното досега време.
Легнахме с уговорката да станем рано и максимално бързо да се приготвим за път.
В 4 сутринта небето се отвори отново, дъждът плющя безмилостно по палатките, и градушката не закъсня. За щастие моята палатка не пропусна нито капка. А отвън- пълен погром. Кал навсякъде, локви, платнището разкъсано, но успяло да задържаи купчини лед , доказателство за отминалата градушка.
Събрахме мокрите доспехи, напъхахме ги по чантите и поехме назад.
Решихме да се върнем отново за 3 дни, като оставим за последния някъде около 200 мили. Пепи и Павката казаха, че ще карат с нас първият ден, а на следващия ще станат рано и ще се приберат направо в къщи.
Времето беше хладно, но сухо.
След около 350 мили се огледахме за къмпинг. Намерихме един, на една поляна, до някакво село с ирландско име. Къмпинга беше безплатен до 3 дни, имаше бани и тоалетни.
Скари, бири, както обикновено.
Времето се пооправи, усещаше се, че сме слезли от 1800 м надморска височина на 800.
На сутринта станахме, за да изпратим Пепи и Павката и започна поредното опаковане. Този път поне, всичко беше сухо.Тръгнахме към 9 в леко хладно време. След 100 мили каране температурите паднаха още, навлекохме всичките дрехи които имахме, включително и екипите за дъжд въпреки, че не се очакваше да вали.
След още 100 мили температурите паднаха драстично и решихме да се пробваме да се приберем по домовете още същия ден.Това което последва мога да го опиша с една дума - КОШМАР.В този ден изминахме 650 мили, 13 часа на моторите при 12С температура, силен вятър с непрекъснато променящасе посока. А ние с летни екипи. Аз и Веско си купихме по един чифт градинарски ръкавици, малко помогнаха.
Трудно ми е да опиша топлото чуството и облекчение, които изпитах когато спрях пред гаража на къщата. Тези от вас които карат мотори ще ме разберат.
Равносметката-7 дни, 2500 изминати мили, много емоции, супер компания, невероятни места и обещанието, че ще се върнем отново.
Коментар