Турция и Армения

[damon]

От: Турция и Армения

На третия ден откакто бяхме в Армения трябваше да пътуваме към гр. Горис през планините, съвсем близо до Нагорни Карабах. Първоначалните планове още преди да тръгнем бяха да минем през целия Карабах по този път и да излезем обратно в Армения на ез. Севан. Първия ден обсъдихме това с един арменец в Ереван, който каза че го е минавал с кола и би трябвало да няма проблем. Доста се чудихме щото трябваше да се минат около 80 км черен път през проход на над 2700 м. На втория ден в Ереван се разрових по-сериозно да видя някой дали е минавал от там. Намерих пътепис от руснаци с джип, които на всичкото отгоре са имали проблеми на границата при влизането обратно в Армения от руски граничари, които "помагат" на арменците. Като добавим многото кал и лошия път, които се виждаха по снимките, неустановения статут на една голяма част от Карабах по който минава пътя (на практика е нито на Армения, нито на Азербайджан) засега по-скоро решихме да караме до столицата на Карабах, а оттам щяхме да решаваме.

Първата спирка беше манастирът Кхор Вирап, съвсем близо до турската граница, а отзад се виждаше Арарат. Тук някакви местни хора, ми обясниха, че Арарат е най-високия връх в Света ако се мери от равнината. Нямало по-висок. Изобщо арменците имат един такъв навик всичко тяхно да е "най" - специално се рових да го проверя, но се оказа невярно. Арарат заема незавидното 48 място в тая класация.




Южно от Ереван е най-ниската част на Армения - 800 мнв, което представляват едни полета подобни на плодородната земя около Пловдив. Оттам нататък са голи хълмове и планини, проходи и стар лош асфалтс пушещи Камази:




На това спиране забелязвам нещо много неприятно - скъсаната пружина на левия заден амортисьор:


Още от сутринта усещах странно похлопване в задната част, но бях решил че е от лошите пътища. Твърде неприятна работа, почнахме да мислим. Моторът можеше да се движи и така известно време, но другата пружина поемаше доста товар и твърде вероятно и тя щеше да се скърши. Пружините са стари (вероятно набор на мотора - 1997 г.). Минавало ми беше през акъла, че вече са омекнали и не е лошо да се сменят предварително. Както и да е - звъннах на двама майстори в България - един на мотори, и един на коли - за съвет. Единодушно се стигна до извода, че трябва да се махне счупеното парче и да се замени с втулка със същата дължина. По този начин левия амортисьор щеше да работи частично и да поеме тежестта от десния. Мина ми и през акъла да търсим пружина, но в Армения намаше никакви мотори. Бях видял само един Хорнет в Ереван. Може би там можеше да се намери нещо, но Ереван беше 200 км назад по отвратителен път. Трябваше да намерим стругар - би трябвало да има по селата, пък и една втулка е проста работа. Спряхме в първата гумаджийница, събудих един младеж, който спеше и не знаеше руски. Тук започнах да забелязвам, че младите извън Ереван не знаят почти никакъв руски. Струг нямаше, та трябваше с ръце да му обяснявам какво ми търсим за да ми каже къде да търся стругар. Накрая ми заяви, че ни трябва "автоген" (което в последствие се оказа, че е оксижен) - да търсим Андраник (или нещо такова). След обикаляне и питане известно време едно момче с Лада ни заведе до човека с оксижена. Влизам при двама юнака - цех с всякакви стругове, фрези и прочее металообработване, и ми светна усмивката. Всъщност радвал съм се напразно, защото ми заявиха, че не могат да се занимават - не разбирали от мотори и прочее. Бях доста настоятелен обяснявайки, че няма да ги занимавам с нищо, просто искам да ми направят втулка с вид на тръба от произволен материал със съвсем приблизителна точност. Съвсем проста работа за хора, които шлайфаха колянови валове. Отказаха категорично, а аз не бях толкова изпаднал за да им се моля. Явно по света има всякакви хора... Продължахме нататък и спряхме на някакъв крайпътен сервиз с бензиностанция. Един човек се разтича, беше противоположност на предишните двама - каза, че струг нямат ама сега ще оправят работата. Като разбра, че сме от България почна да звъни на братовчед си, който живеел в Горубляне. Работата беше възложена на механик, който се трудеше над някаква стара Волга. Аз разглобих амортисьора за 10 мин, добре, че се сваля бързо:


Извадиха малък ъглошлайф и започнаха да ровят в боклуците за такава тръба. Изгориха ъглошлайфа и след малко домъкнаха по-голям. Намериха някаква ръждива тръба, показаха ми я за одобрение. Ставаше, но диаметърът беше точно колкото тубата на амортисьора та трябваше прецизно да се изшлайфа. Оставих го да се труди, докато изпия нещо разхладително. След 10 мин отивам да го видя в гаража и щях да подскоча до като видях как с един голям чук, сложил амортисьора на пода бъхти по втулката за да я набие. Как да му обясня, че тоя Олинс струва колкото Волгата! Казах му само по-леко да ползва чука. Както и да е - сложи втулката и всъщност впоследствие се оказа, че е станала много добре - съвсем стабилно и едвам я избих след 2 месеца. Единствено беше наранил пъпката, която ограничава въртенето на пружината. Накрая заглади частта от пружината която опира във втулката и се получи това:


Аз бях доволен, щото нещата изглеждаха солидни - амортисьорът поемаше точно тежестта. Притесняваше ме единствено да не би тази или другата пружина да се скъса отново, затова оставихме по-тежките багажи на Фейзъра. Той, като доста по-нов мотор, би трябвало да няма такива проблеми. Разплатихме се с хората - не искаха много, и пътуването продължаваше по план. Нямаше причина засега да бързаме да се връщаме по най-гладкия асфалт. А времето напредваше, имахме още около 120 км до Горис по лош път и минаване през прохода Воротан на 2400 м.


Ето го и Воротанския перевал:


Стана студено и започна да се стъмнява:


Арменски пейзаж - планини, и равнини на 2000 м:


Малко преди Горис:


Горис се оказа малко градче, което беше пълно с къщи за гости. Пообиколихме и бързо намерихме стая с баня и тоалетна, кухня, закуска, интернет за около 40 лв. на вечер. Решихме че ще останем за 2 дни. Пътуването през Карабах се отменяше, заради амортисьорния проблем - не ни се рискуваше да прибираме мотора с УАЗ-ка от там. От Горис до Степанакерт (столицата на Карабах) са 90 км и щяхме до отидем само до там.

Църква в Горис:

[damon]

От: Турция и Армения

На следващия ден имахме идея, преди да отидем до Карабах, да се разходим до манастира Татев - един от известните манастири в Армения.

Град Горис:


До манастира води съвсем нов модерен лифт, понеже пътят е лош. Или поне е бил лош. Когато стигнахме до там разпитах и ми казаха, че пътят ставал чакъл и не било добре. Но всъщност Митака каза, че си е перфектен асфалт. Трябваше да чакаме повече от час за кабинката и след известно мислене се отказахме. Времето напредваше, а на мен Карабах ми беше по-интересен от Татев.


Все още в Армения, а в далечината са Карабахските планини:




Нагорни Карабах е невероятно красив район. Сигурно това обяснява донякъде защо воюват за него. Войната там всъщност все още не е приключила и статута на непризната държава е твърде неясен. Официалното име е Република Арцах, арменците му казват само Карабах, а ние - Нагорни Карабах (възприето от руснаците).



Всъщност границите на Карабах са твърде неясни. Слез потушаването на конфликта Карабах е заселен с арменци, но така и не разбрах докъде точно, като според някои източници всъщност една част от територията се управлява от Азербайджан. Но войната там от 1994 г е "застинала" и реално не се знае кога ще избухне отново.

"Границата" представлява един пункт в който ти записват на тетрадка номера на т.нар. виза. Минаването не представлява особен проблем.


Първото село в Карабах - виждат се вече многобройните изоставени къщи на азерите. Всъщност някъде бях чел, че има толкова много свободна земя и къщи, че ако някой арменец иска да се засели - веднага му дават възможност.








Пътят до Степанакерт е около 90 км - само завои нагоре и надолу, спонсориран от цялата арменска диаспора, това е един от най-хубавите пътища в Армения.


Превала на прохода:


Трябва да кажа, че в Карабах не можехме да се закачим към мобилната мрежа. Би трябвало операторът да е арменски (и всъщост е), но не работеха.
Това е съвсем преди Степанакерт:


Ето го и града отвисоко - столицата на Нагорни Карах, Степанакерт:




Градът е малък, чист и спретнат. Има си министерски съвет и всякакви подобни сгради.


Парламентът:


Президентството:




Изглежда, че Армения полага доста грижи за това селище. Навсякъде по центъра полагаха нов асфалт:


Това е "Музея на падналите герои", който беше затворен.


Иначе комуникацията с хората е почти нулева. Не че ние сме от най-общитетлните, но някак си в цяла Армения много малко хора се приближаваха дори до нас. В Турция би било доста по-различно. Разбира се навярно проблемът е в нас...


После тръгнахме на обратно по същия път. Багажът не беше в нас, но седейки сега съжалявам че не се опитахме да минем през целия Карабах.


Един от множеството монументи по пътя:






На връщане срещнахме президентския кортеж, или кортежа на някой друг местен тунеядец, който се състоеше може би от 10 коли и почти щяха да ни отнесат. За пръв път виждам толкова отвратително поведение на пътя - все едно возят автобус с умиращи деца.
На границата ни питаха дали нямаме камери и полюбопистваха какво е това оранжевото нещо (спота). Вместо да им обяснявам, им казах че е ГПС - навигатор и ни пуснаха. Митничаря завърши с думите: "Навигатор може, всичко може, само камери да няма да снимат пътя."



Арменски деца:

[choko]

От: Турция и Армения

Благодаря,страхотно е

[Dan7]

От: Турция и Армения

Чудесни снимки и репортаж!

[damon]

От: Турция и Армения

Забравих да спомена, че Степанакерт е най-източната точка, която сме достигали с нашите мотори. Оттам пътуването се "обръщаше" и трябваше да започнем връщането наобратно.

На другия ден тръгнахме на обратно по същия път, като в един момент завивахме на север към езерото Севан. Времето беше лошо - студено, мъгла и дъжд, на на тия надморски восичини е трудно да се оплакваш от времето.


Малко след Горис - арменската провинция Сюник. Оттук по тия планини по 160 км път се достига до границата с Иран:


Яз. Спандариан


Отново на прохода Воротан, този път с хубаво време.




Известния манастирски комплекс Нораванк:










И Арменския поп прави кръщене






От Нораванк поехме директно на Север към езерото Севан през прохода Селим (2500 м). Проходът е известен с това, че е част от пътищата на коприната. Проходим е само от май до ноември заради снеговете. Би трябвало да видим страхотна гледка, но с нашия планински късмет, разбира се точно като започнахме да катерим прохода, ни заваля дъжд, после задуха страшен вятър и накрая започнаха да падат светкавици. Както в цяла Армения и тук няма растителност, а пътят се изкачваше по планината все едно излизаш на връх Ботев. Не направих никакви снимки, видя ми се непосилно да извадя камерата в това време. Нямаше къде да се скрием и просто се надвах да минем прохода възможно най-бързо.
И като казах снимки, малко след превала забелязах нещо като мотор паднал извън пътя. Нагласих се да спирам, забелязах при приближаването че става дума за колело, а не мотор. И ако в моята глава имаше притеснения за тия хора - все пак вали силен дъжд, духа вятър и е студено, то насреща си заварвам един ухилен холандец, който на въпроса дали всичко е наред и трябва ли им нещо, той отговаря "А, нищо. Снимаме си филмче."

Ез. Севан - Арменското море, в миналото смятано за едно от трите арменски морета, заедно с ез. Ван и Урмия (в днешен Иран). На 1900 мнв, то се смята за едно от най-големите високопланински сладководни езера:


По пътя се отбихме до гробището на с. Норатус на брега на езерото. В момента най-голямото запазено гробище с арменски хачкари.








Тази баба ми разказа за "Сватбения камък" изобразяващ арменска сватба. Както на повечето места с някакви туристи и тук тя продаваше нещо, в случая - плетени ръкавици, шалове, чорапи и шапки.


"- Как е при вас сега - питам аз.
- Зле е. Много е зле - няма пари, няма работа, нищо.
- А навремето през Съветския съюз как беше?
- По-добре. Много по-добре. Имаше работа и пари. А виж сега - трябва да продавам чорапи.
- В България била ли си?
- Да, на море съм ходила във Варна - със самолет. Ама отдавна беше..."

Забелязал съм че възрастните хора винаги си спомнят с носталгия към миналото време. Наскоро в Събрия имах подобен разговор. И всъщност в миналото живота на тия хора навярно не е бил нито толкова лесен, нито толкова хубав, но може би заради младостта всичко им се е струва сега като да е било по-лесно и по-хубаво.

А новите гробове също са доста интересни. Определено арменците влагат много в гробищата си. Сякаш една голяма част от енергията и ресурските, които са спестили в живота си, могат да се видят в гробовете им.







Малко след това пристигнахме в главния град на езерото - гр. Севан. Огледахме брега и наверихме някои добри места за палатка в нещо като парк с разни бунгала. Решихме да спрем там, но и да попитаме за палатката, за да нямаме разправии после. Един чичко, който вероятно беше съдържателя на курортното място каза: "Палатка ли! Каква палатка на тоя студ! Аз ще ви дам "домик" с "горячая вода"."

"Домик"-а, беше в стила на руските масови курорти - след кримските приключения от предишната година не можех да бъда изненадан - един фургон. Но какъв фургон! Лукс - със спалня, хол, баня и тоалетна. Всъщност беше с пъти по-добре от палатката наистина, и водата, понеже идваше от проточен бойлер, си беше "горячая". Струваше около 20 лв., което напълно ни устройваше.


Хапнахме и севанска щука:


А Севан си беше все така неприветлив. Местните казаха, че не сме идвали там ако не се изкъпем, но нямах и намерение. Беше не повече от 12-13 градуса. Всъщност сезонът тук започва в началото на юли, и завършва най-късно в средата на август. А вече беше 2 септември и нямаше никой.

[darkrose]

От: Турция и Армения

Много хубави снимки. Много атмосфера и детайл
Благодаря.

[hankruma]

От: Турция и Армения

Страхотен пътепис

[damon]

От: Турция и Армения

На сутринта езерото не изглеждаше привлекателно за къпане, но поне не валеше:






Това е снимка от п-в Севан, който преди е бил остров, но руснаците решават да използват езерото за напояване, което води до екологични последици. Зад този проект стои същия инженер (арменец между другото) заради чиито планове Аралско море вече почти го няма. Все пак в момента са направени няколко канала за пълнене на езерото и дълбочината e почти възстановена, предотвратявайки катастрофа подобна на аралската.


Манастирът Севанаванк:




Завъртяхме обратно да заредим в Севан, и тук ни удариха в колонката. Напълниха ми нещо като 19 л, макар, че би трябвало на 17,5 да съм минал на резерва, а аз си имах все още под резервата. Поне бензинът беше евтин, а и авансът не причукваше както след зареждането в Ереван. Някъде в околностите на Севан - всъщност това не е главния път. По главните пътища нещата са по-добре.


Тунелът Дилижан (2257 м), завършен наскоро, който премахва най-високата част от прохода Дилижан. От там се слиза в гр. Дилижан - спа курорта на Армения.


От Дилижан има два пътя към Грузия - единият е през Ванадзор, а другия е през Ижеван. Вторият се води по-бърз, но минава точно по границата с Азербайджан. Според сайта на Форин офис там е опасно и отвреме навреме има престрелки. Разбира се трябваше да пробваме да минем - питахме местни хора в Дилижан и отговориха, че няма никакъв проблем и оттам си минава обществения транспорт.


Там някъде отсреща е границата с Азербайджан. Беше пълно с изоставени азерски къщи и села по пътя:






Малко след това влязохме в Грузия - "Здравейте европейски братя!" и готово.
Това е на азерските бензиностанции Сокар - азерската държавна петролна компания:


Азерите очаквано са доста по-непринудени в комуникацията от грузинци и арменци:


С този усмихват мустакат човек водим следния разговор:

"- Откъде идвате?
- От Армения.
- А, Армения! Мани я Армения. Какво толкова видяхте там?
- Ами има много планини, красиво е.
- Какво и е красиво на Армения, нищо няма!? Сега къде отивате - в Азербайджан нали? - усмихвайки се.
- Не, прибираме се. Много трудно се влиза с мотор в Азербайджан.
- Ех, там трябва да отидете, да видите Азербайджан - каква красота е там! В Армения няма нищо! В Азербайджан вървете.
- Ще идем, ще идем, но друг път."

Не ми се обясняваше сега за безумните правила за влизане с МПС в Азербайджан, визите и корумпираните полицаи, които ни спираха да видим тия красоти.

Малко преди Тбилиси:


Ето го и Тбилиси, което миналата година изобщо не видяхме, а тази заради дивите грузински шофьори искахме просто да минем колкото се може по-бързо:




После хванахме магистрата по познатия път от миналата година. Странно е като толкова скоро минаваме по същите пътища, които са толкова далече от България. Вече не беше непознато някак си. Близо до Горис:


Бяхме решили да преспим в Боржоми (нещо като спа курорт с известната си газирана минерална вода). Оттам тръгваше Транаджарската магистрала - около 180 км път през цялата верига на Малък Кавказ излизайки накрая на Батуми. Изключително красив път, който си бях харесал отдавна, но проблемът беше ,че имаше едно количество неасфалтиран път, вариращо между 30 и 60 км. С моята счупена пружина това можеше да преставлява проблем, но Дъг ми беше казал че ако не вали ще минем, а Митко беше минал с чопъра няколко месеца преди това. Решихме да проверим времето и да преспим, а на сутринта щяхме да вземем решение. Аз изобщо не исках да се връщам на главния път, а предпочитах да карам по камъни. Грузинските шофьора са такива откачалки, че карането там по нормален двулентов път може да изкара извън нерви и най-уравновесения шофьор.

Боржоми, прилича на Велинград:

[damon]

От: Турция и Армения

В Боржоми останахме в някаква къща за гости намерена от Lonely Planet. Сутринта имах ясното желание да караме по аджарската магистрала. Станахме рано, проверих времето на компютъра на хазяите - даваха го отлично и слънчево. Звъннах в 7 сутринта на Питона да го питам за пътя последно - той каза "Тръгвайте, няма проблеми, не помня ама го минах за 2-3 часа някъде." Митака, разбира се не знаеше колко е дължината на черния път ама предположи 30-40 км максимум.

Тръгнахме. Пък и аз предпочитах да си счупя мотора, но не и да се върна на асфалтовия път (който на всичкото отгоре знаехме от миналата година). Малко след Боржоми отново минахме през Акхацикхе - градът в който спахме преди няколко дни. На бензиностанцията ми казаха, че пътят е 60 км здрава, хубава "грунтовка", ама по-добре да си караме по асфалта. Даже и местните заобикаляли оттам като ходят на море, заради черния път. Дължината на грунтовката варираше от 20 км до 40, и аз си мислех че е някъде около средата, но за пръв път чувах за 60 км. Както и да е - нямаше да се връщаме точно сега.

Ето началото на Аджарската магистрала, пресичаща в средата Малък Кавказ през 180 км, докато излезе на Черно море при Батуми:


И началото на черния път:


Тук спуснахме малко гумите, уж за някакво успокоение. Само ще вметна, че нашите мотори са шосейни и това е една изключително неподходяща настилка. Гладките твърди гуми се пързалят много лесно по камъните, а малките ходове на твърдото окачване карат мотора да друса ужасно много. И все пак караше се. В началото не беше чак толкова лошо - с 15-30 км/ч можеше да се движим.

Все още на изкачването. Пътят беше доста твърд, но помня че имаше едно доста неприятно спускане с чакъл, където и двамата се пляскаме по челото чудейки се как Митака е минал оттук с чопъра.


По този край е традиция на такива пътища да им казват магистрала:


Хората с колите са ирански турист, с каквито в Грузия е пълно. Искали да стигнат до Батуми, и на картата това е най-прекия път. И наистина на повечето карти този път е нанесен като първокласен. Едната жена говореше чудесен английски и ме питаше "Това ли е пътя за Батуми? Ние май сме се объркали." - "Не, правилно се движите. Това е пътят." - "Колко остава още черен път?", на което аз отговорих "Не знам. Може да са 20, може и да са 40 км, а може и да са повече."

Тук сме спрели за охлаждане:




Ето и превала на прохода Годерзи (2025 м). До тук са около 20 км черен път:




Този човек от кръчмата на върха ни обясни, че хората наоколо живеят тук само лятно време, за да гледат животни. Зимата слизат в ниското.


Той каза, че остават още 15 км лош път до Куло, което перфектно се връзваше с моите очаквания от 35 км. Оттук нагоре уж се строял ски курорт, което предполага, че може би този път ще бъде асфалтиран в следващите години.




Долината е изключително красива и много заселена по това време. Навсякъде беше пълно с хора.


Надолу пътят се влоши. Стана сплъстена кал с много неравности, което още повече ни смъкна скоростта. Сега се сещам и защо Дъг ми каза, че би било проблем за нас ако вали. От другата страна пътят беше с по-твърда основа и по-песъчлива почва, а тук при дъжд си ставаше мазна кал. За щастие времето беше отлично:




Ето още едно приложение на УАЗ-а:


Карахме лекичко може би още час, очаквайки след всеки следващ завой асфалта. Всъщност беше приятно, докато не започнахме да се уморяваме:


Понеже почнах и аз да се чудя, защо караме толкова, а асфалтът не идва, реших да задам на Гармина да ми покаже колко остава до Куло, където уж започва асфалтът. Изписа нещо като 18 км! Аз бях втрещен след като очаквах, че би трябвало вече да сме стигнали, и по описанията на мъжа горе, и на Питона. А пътят наистина ставаше някак си още по-неприятен.




Малко преди тая снимка, толкова вече се бях зачудил, как Питона е минал от тук за 2-3 часа, и макар Гармина да ми показваше че се движим точно, реших да питам дали все пак натам е Батуми - може пък някъде да сме пропуснали отклонение. Грешка нямаше.


И накрая, след около 56 километра "грунтовка" снигнахме Куло за общо 4 часа и половина. Изядохме по един местен енергиен продукт наречен хачапури и продължихме.


Оттук имахме още около 90 км в планината покрай реката докато стигнем Батуми и Черно море. Но вече по асфалт - много приятен път за каране.




С местни хора по пътя:


В Батуми мислехме да търсим някакво евтино място за спане по описания на Митака. Тръгнахме към Кобулети, но нещо не го намерихме. От миналата година знаехме добро място за палатка точно на морето, и накрая спряхме там (снимката е от другата сутрин):

[damon]

От: Турция и Армения

Оттук нататък оставаше да се приберем. Имахме почти 2000 км без никаква идея да гледаме нищо - просто караме по най-бързия път. Миналата година минахме по най-интересния път покрай Черно море от Синоп до Амасра, така че сега щяхме да хванем възможно най-бързия вариант. Не че нямах идеи да отскочим до Ерзурум, но накрая надделя мнението да продължим по черноморската магистрала - не беше останало много време. Целта беше ясна - максимално бързо да се приберем обратно. Това е един от най-неприятните моменти в такова пътуване, щото вече на практика всичко е свършило, но все пак имаш още едни 2000 км.

Както съм споменавал и преди по турското черноморие се занимават с лешници, като основното място са сушене е по тротоарите:




Спряхме на палатка на нещо като къмпинг, само около 400 км след Батуми:


За пръв път опънах веригата:


И след като се изкъпахме в морето на този плаж, и после къпане със студена вода, аз изстинах. Жестоко изстинах.


На другия ден, цял ден карах в ужасно състояние и температура. Минахме почти 700 км, като късно вечерта пристигнахме в един град на около 150 преди Истанбул. Спахме в най-скъпия хотел на цялото пътуване, но аз не бях добре, а не можахме толкова късно да намерим нищо по-добре.

А тук обядваме на масата на пътните полицаи


На другия ден в жега и аз с постоянна температура, отвратителен трафик в Истанбул минахме оставащите 800 км до София. Единственото което ми помогна, за да се чувствам по-добре беше турския чай. (снимки почти нямам)

Ето и кратката статистика от навигацията:


Тук не изглеждам много добре, но все пак се превозих някак си:


Накрая се получи това (почти 7500 км):


КРАЙ

---------------------


Всички снимки са тук: https://picasaweb.google.com/nkitanov/TurkeyArmenia02#
А тук е картата със снимките: https://picasaweb.google.com/lh/albu...3332990369#map

[balkanski]

От: Турция и Армения

Много, много добре, браво!
Страхотни снимки и разбира се, чудесен пътепис!
Дестинацията е интересна и явно има много какво да се види, супер сте!

[suzuki team]

От: Турция и Армения

Браво на вас.Пожелавам още и големи трудови успехи!

[ичиконти]

От: Турция и Армения

Невероятно красиви места си посетил.Ей тая снимка е изключителна

[тахмисян /scaramouche/]

От: Турция и Армения

Чудесни снимки! Шат лав