ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

14.04.2013. ОТ ПУНО ДО КУСКО.

Буенос диас Перу! Точно по средата на нашето пътуване ще ви разкажа за пътя от Пуно, разположен на езерото Титикака, към град Куско, център на вселената според инките. Какво толкова, ще каже някой! Да, наистина, разстояние от 400 км, което трябваше да изминем за 10 часа звучи по-скоро скучно и досадно, отколкото интересно. И точно заради това Мартин бе избрал изненадващ вариант на пътуване, който нито очаквахме, нито подозирахме, че съществува. А как точно, ще прочетете малко по-надолу.

Денят започна от автогарата на Пуно. В 7:15 се качихме на луксозен автобус на фирмата Wonder Peru. В целия автобус бяхме само нашата група и двама възрастни израелци. Освен нас имаше шофьор, разбира се, стюардеса и ... екскурзовод. Досещате ли се за какво става дума?



След като двамата израелци доста нахално окупираха първата седалка, всички останали се настанихме където ни харесва. Местата бяха удобни, с масички, стъпало за краката и достатъчно пространство, за да не се чувстваме притеснени. Получихме по една възглавничка, за желаещите да спят, както и освежаващи напитки със самото тръгване – кафе, кока-кола, вода и т.н. Аз изпих първия си чай от кока за деня.



Излязохме от Пуно и транзитно минахме покрай Хулиака (Juliaca), първото градче по трасето. Не спряхме, защото в този типично търговски град нямаше какво да се види. Предимството на Хулиака е в това, че е разположен на важен кръстопът и че в него се намира Андинският университет. Благодаря, на Ива, че се сети да снима докато аз дремех.



Както може би сте се досетили вече, през следващите 10 часа ни предстоеше едно развлекателно туристическо мероприятие. Какво именно? Още с тръгването екскурзоводът ни обясни, че ще направим 5 спирки по пътя. Първата в Пукара, а след това на прохода Ла Рая. Третата спирка щеше да е за обяд. Веднага след това щяхме да разгледаме много интересен град на инките – Ракчи и преди да пристигнем в Куско по план щяхме да спрем и да разгледаме една църква, която наричат Южноамериканската Сикстинска капела в едно малко, но красиво селце.

Ще се постарая да ви покажа най-интересното от местата, които видяхме. Започвам с първата спирка и археологическият музей Пукара. Автобусът спря на централния площад на малкото селце, точно пред впечатляваща с вида си църква.



Преди да успеем да се пръснем, екскурзоводът на пътуването ни помоли да останем заедно и да се насочим към нашата цел – музея. Обеща ни накрая малко свободно време за сувенири и снимки.



В района на Пукара са открити 3 пирамиди, които са в процес на реставрация. Цивилизацията, която ги е построила е съществувала от 200 г. пр.н.е. до 400 г. Уважавали са природата, но са имали страшнички обичаи. Обезглавявали са противниците си и са взимали главите им като трофеи. Практикували са и канибализъм – ядяли са враговете си, за да им вземат силата. Основните поминъци са били риболов, животновъдство, текстил. Имали са астрономически обсерватории. В района на археологическата зона са намерени много артефакти, които са помогнали на учените да проучат в детайли културата Пукара.



Вътре в музея е забранено да се снима, но на двора – няма проблем. За съжаление зоната на разкопките е затворена и не може да се влиза, така че музея е максималното, което ни предоставиха като информация.

Както навсякъде, така и тук, инките като традиция са усъвършенствали всички технологии на завладените племена. Те не са открили нищо – просто приемат, усвояват и доразвиват. Така са обогатявали познанията си и са се превърнали във велика империя. За разлика от тях, конкистадорите са унищожавали всичко, каквото са могли. Именно испанците са разрушили пирамидите, за да построят църквата Св. Изабел. В основата й са камъни с характерни дялани каменни фигури от културата Пукара.



Излязохме от музея и всеки оползотвори свободните 5 минути както му харесва. На мен ми харесваше църквата.





По оградата се забелязват интересни фигури на бикове. Те са пазители на дома и семейството.



Преди идването на конкистадорите, тези пазители са били лами, но докарвайки биковете в Перу, испанците са заменили езическите символи със своя бик.

Докато се качвахме лежерно в автобуса прегледах сергиите, на които се продаваха характерни за това място фигурки – копия на находките от културата Пукара. Разбира се, не липсваха и сувенири от основните поминъци на хората в района – текстил и керамика.



В 9:50 тръгнахме отново по маршрута. Планината, в основата на която са пирамидите, имала формата на пума. Човек трябва да има много добро въображение, за да я види! Във всеки случай гледките покрай пътя бяха наситени със спокойствие и красота!



Постепенно се изкачихме на 4335 м – наближавахме прохода Ла Рая (La Raya), който разделя департаментите на Пуно и Куско. Картината се промени. Покрай пътя започнаха да се извисяват планини със заснежени върхове и високопланински пасища.



Хората тук са предимно животновъди, но гледат и картофи. През зимата, обаче, температурите падат до -20 градуса по целзий и оцеляването е доста тежко.

Минаваме покрай обори и стада от лами и едър рогат добитък.



Андите започват от Венецуела и свършват чак в Аржентина. Дълги са над 7000 км и навсякъде се срещат малки и големи стада от лама и алпака.



С наближаването на прохода, времето се намръщи, а температурите паднаха.



Естествено, на самата граница между департаментите, има пазар. Мястото е красиво с гледка към глетчера Чимбоя (снимка на Весо).



Тук е едно не лошо място за пазаруване на сувенири. Трябва да се има предвид, обаче, че да купиш нещо на повече от половината от предварително обявената цена, си е минавка. Харесах за децата си традиционна андинска флейта – на кечуа я наричат тарка. Имаше вариант като сувенир, а имаше и реално използваем. Свалих цената наполовина и взех две от истинските на цената на една. Вкарах в употреба испанския си и пожелах на човека успешен ден и бизнес, а той се усмихна и се разделихме като приятели. След това цените за цялата ни група бяха на 50%.

След това си купих 2 шала, отново на цената на един. Отново бях любезен с жената, която ми направи отстъпката и се разделихме с най-добри чувства. Преди това тя се съгласи да се снимаме. Изглежда притеснена, нали?



На това пазарче имаше наистина голямо разнообразие от местни изделия. Таня щастливо се е потопила сред морето от текстил!



Тръгнахме си доста трудно и със закъснение. Продължихме с автобуса покрай река Вилканота, която по-нататък става Урубамба и се влива в Амазонка след като минава покрай Мачу Пикчу.

От тук нататък започват долините, с които е заобиколен Куско. В пейзажа се появиха евкалиптови дървета, внесени от Австралия през 1868 г. и развиващи се чудесно при местните природни условия.

Третата ни спирка е за обяд. От 12:20 до 13:00 спираме в крайпътно заведение на компанията Wonder Peru, в което хапваме вкуснотии на корем. Шведска маса с типични перуански ястия, между които себиче и месо от алпака, както и европейска кухня, салати и десерти, задоволиха апетита ни по най-добрия начин.





Обядът, както и всички посещения на туристически забележителности по пътя, влизат в цената на билета за това прекрасно пътуване.

Преди да си тръгнем, шоу направиха две любопитни домашни животни, които съвсем смело се настаниха в двора на заведението, докато не ги изгонихме с фотоапаратите си. Това бяха едно сури и една алпака, отделили се от близкото стадо.





Точно десет минути по-нататък по маршрута се отклонихме по един черен път и не след дълго спряхме на паркинг в някакво село. Времето беше топло и оставихме якетата в автобуса. От паркинга пеш се насочихме към близката църква, където беше и входът на следващата и може би най-голяма забележителност за деня – градът на инките Ракчи (Raqchi).



Селяните по правило преживяват основно от туризъм и се обличат с най-хубавите си дрехи, за да ни впечатлят.



Разположен в малкото село Сан Педро де Кача, недалеч от град Сикуани, южно от Куско, Ракчи е един от най-красивите и впечатляващи градове на инките. Служел е за административен център и като място за съхраняване на данъците, плащани на инките в земеделски продукти, събирани от териториите около Пуно. Затова тук има много хамбари за складиране на зърнени култури. В града е бил построен впечатляващ храм, посветен на бог Виракоча, както и дворци, обслужващи инките и техните благородници.

Селото е малко и бедно, но си има ярка забележителност, така че хората живеят относително добре. Отстрани на църквата се виждат и техните къщи.



Екскурзоводът от Wonder Peru отново помоли за нашето внимание и ни обеща свободно време накрая за снимки и пазаруване на сувенири. Човекът се беше подготвил с интересен разказ. Показа ни схема на Ракчи такъв, какъвто е съществувал в древността според археолозите (снимка от Ива).



Влизаме в града и спираме пред дълга стена, за да слушаме разказа.



Град Ракчи е имал 3 района:
– религиозен – стената, пред която сме спрели, е част от храм;
– земеделски, където инките са отглеждали плодове и царевица;
– жилищен.

Храмът, пред който сме, е на бог Виракоча и е дълъг 92 метра при височина 25 метра. Има по 11 колони от двете страни на стената, които са поддържали покрива.



Тук инките, както и покорените племена, са носели дарове. Едната половина на храма е била за мъже, а другата за жени. Построен е от Пачакуте – вожд на едно от четирите правителства на инките, през XIV век. Вратите и прозорците са с трапецовидна форма, което се предполага, че дава по-висока устойчивост при земетресения.

Ето как е изглеждал храмът според археолозите:



Малко стени са оцелели, а от колоните – само една.



Какво научихме още?

Инките са имали 3 закона, които са се спазвали много стриктно.
1. Не кради!
2. Не мързелувай!
3. Не лъжи!

Религията е била част от живота им и са почитали кондора, пумата и змията като свещени животни. Наблюдавали са нощното небе. Ще спомена само, че свещената река Урубамба е отражение на Млечния път на земята, а Чакана или Андинският кръст е символ, съответстващ на съзвездието Южен кръст.



Схемата на Чакана, която ни показа екскурзовода, дава взаимовръзката между четирите елемента на живота – въздух, вода, огън и земя. Свещените животни са част от елемента земя или така наречената Пачамама (Майка Земя).

Андинският кръст е бил изрисуван по стените на храма с червена боя, но всичко е унищожено от конкистадорите.

Вляво от храма се разпростира земеделският район на града, където няма какво да се види. Няма руини. Единствено по билото на планината зад него се забелязва част от петкилометровата защитна стена (като китайската), която е висока 3 метра и широка 2.



Преминахме към жилищния сектор. Постройките са подредени в две редици и са реставририрани частично.





Всичко тук е строено с вулканични камъни, но е било допълнително укрепвано със спойки от различни местни материали. Прозорците и вратите отново имат противоземетръсна трапецовидна форма.



Още една снимка на жилищния район, преди да кажа няколко приказки за едно от основните предназначения на Ракчи.



В планините около града е имало 160 житници за съхранение на зърнени храни. Повечето са разрушени и от тях са останали само части от стените.



Някои, обаче, са реставрирани и дават ясна представа как са изглеждали по времето на инките.



Зърното е било събирано и съхранявано в Ракчи и това е една от най-важните функции на това място. Не мога да кажа хамбарите към кой район на града спадат, но са разположени от дясната страна на жилищния, противоположно на земеделските полета.

Разходихме се по стената, която разделя жилищата от хамбарите. (Снимка от Весо).



На пода на житницата са слагали муня (андинска мента), която гони инсектите и паразитите. Върху нея насипвали реколтата и по този начин я съхранявали.



Времето ни изтичаше много бързо. Да снимаш ли, да гледаш ли или да бързаш към пазарчето за сувенири?

На излизане надниквам зад оградата на жилищата на персонала, работещ в комплекса.



Други детайли – може ли овца да ухажва куче? Май да!



Останаха ни точно 2 минути за пазарчето и атрактивните местни жители, които продаваха сувенири.







Почти всяка от местните баби плете по нещо докато седи да продава.

Сега имам възможност да снимам и църквата без да бързам.



Накрая се оказа, че всички чакаха само мен и Марто в автобуса, готови за тръгване. Е, след като тръгвахме от ресторанта на миналата спирка, чакахме израелците, които през цялото време ни лазеха по нервите. Този път бяхме аз и Марто.

В 14:10 продължихме към Куско с четвъртия ми чай от кока за деня. Доста пих, но и не усещах никакви проблеми с височината. Коката помагаше, а и вече бяхме свикнали. От тук нататък щяхме да се спускаме надолу.

Час и половина по-късно влязохме в село Андауайлияс (Andahuaylillas). В центъра на селото, на Пласа де армас, направихме последната спирка за това пътуване.



Какво беше забележителното тук? Защо се отбихме на това място?



Колониалната църква Св. Петър е наричана още Сикстинската капела на Южна Америка. Построена от йезуитите през XVI-XVII век и с рисунките на Анджелино Медоро, това е най-красивата църква в цяла Южна Америка. Издигната е на мястото на храм на инките и това си личи по запазения оригинален каменен под.



Фреските представят живота на Св. Петър и Св. Павел и са изографисани майсторски с много живи и свежи цветове. Вътре е забранено да се снима и следят много строго. Само ще отбележа, че над олтара, посветен на Св. Св. Петър и Павел, има слънце – интеграция на религиозните символи на инките в католическата религия.

Дворът на църквата е подреден и поддържан.



Излизаме отвън. Сега е моментът да забележим вековните дървета на площада пред храма.



Дърветата се наричат Pisonay. Нямам представа как се превежда на български, а и по нашите земи не се срещат такива. Някои от тях са на възрастта на църквата – около 400-годишни!



Селото си е село, но с прекрасен централен площад!

Това беше последно! Тук беше и най-ниската точка от маршрута – 3092 метра. Следва Куско на височина 3350.

По времето на инките, не всеки е можел да влиза в града. Трябвало е да има основание. Имало е контрол и това е ставало през врати по пътищата. Покрай една такава каменна порта, на която са брояли влизащите и излизащите, минахме малко преди да влезем в самия град.



От тук започва долината на Куско.

На автогарата ни посрещнаха и ни закараха до хотелчето, в което щяхме да останем няколко дни. Хубавото беше, че се намираше на 5 минути пеша от централния площад – Пласа де армас. Не говорим за лукс, но хотела, който всъщност е хостел, си е напълно годен, а най-хубавото беше, че освен нашата група нямаше никакви други туристи. Имахме си и известни проблеми... Куско е планински град и вечер ставаше доста студено, а перуанците нямат навика да ползват отопление. Имахме по няколко одеала, но си беше проблем да станеш и да отидеш до банята да речем... Да не говорим, че някои стаи имаха проблем с бойлера за топла вода. Домакините правеха всичко възможно да ни намерят печки и да оправят бойлерите, но успехът им бе променлив.

Оставихме си багажа по стаите, свързахме се с близките си през интернет, какъвто имахме, при това с добро качество... След това си направихме разходка по вечерните улици.





Стигнахме до Пласа де армас и се пръснахме из околните магазинчета. Уговорката ни бе да се срещнем малко по-късно, тъй като трябваше да се вечеря някъде.





Площадът е красиво осветен и предлага голямо разнообразие на магазини и услуги като обмяна на валута например. Куско е голям град с голям туристически поток, така че тук всичко е уредено и удобно за чужденците.



С Мартин минахме през един ресторант и запазихме маса за цялата група за 20:30 часа. След това всеки от нас се разходи самостоятелно, но всички маршрути обикаляха центъра на града. Засега нямах идея къде бих могъл да отида другаде.

Вечерята беше много вкусна, както във всички ресторанти в Перу. Аз хапнах пъстърва с гарнитура и за пиене лимонада. Държа да отбележа, че в Перу лимонадата си е натурална напитка от лимон, вода и захар, а не някаква газирана пародия. Вместо десерт си поръчах фреш от ягоди.



След вечеря се отбихме в един бар, в който имаше уроци по салса, но хванахме само последните 15 минути от тях, тъй като бяхме позакъснели. Поседяхме до полунощ и се прибрахме пеша – центърът беше на 900 м от хотела. Нямахме притеснения за сигурността си – навсякъде по туристическите места в Перу има туристическа полиция. Тук също.

В хотела се хванах отново за интернета. Хубавото бе, че работеше добре, а лошото, че заради него пак си легнах след 2 през нощта.


Следва...

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

15.04.2013. КУСКО.

Не мога да кажа, че не се наспах, но в никакъв случай не ми е било топло. Голяма грешка беше, че си легнах без чорапи на краката. Марто, например, спа с яке. Много сме кекави! Температурите в Куско целогодишно са положителни. Само през зимата падат нощем до нула градуса, но все още не беше зима. Защо ли ни беше толкова студено!?

Студената нощ в Куско бе изместена от сутрешното слънце. Хотелчето ни предложи скромна закуска от хляб, масло и сладко с яйца на очи или бъркани... Сокът по изключение нe беше истински фреш, но чай от кока фалшив няма, така че него изпих с удоволствие.



Имаше какво да се желае от хотела и Марто поиска за следващия ден да купят поне шунка и кашкавал... Освен това ги прати да търсят печки за стаите, за да не умрем от студ още на втората нощ.

Днешния ден беше посветен на Куско. Тъй като хотелчето беше много близо до центъра, то се уговорихме да се срещнем на катедралата, където трябваше да ни чака и местния екскурзовод.

Предната вечер, при пристигането ни, уличката на хотела изглеждаше много невзрачно, но като изгрее сутрин слънцето, всичко става по-красиво.



Куско може би е първото място, на което срещнах улични кучета. Ефектът е, че трябва да внимаваме като ходим пеша, за да не направим грешна стъпка. Иначе не бяха агресивни и не притесняваха хората.



Тъй като денят беше нарочен за разглеждане на града, то ще показвам предимно градски пейзажи. Архитектурата на старата част на града е изцяло повлияна от колониалния стил на испанците.



След около 5-6 минути ходене излязохме на Пласа де армас и започнахме да търсим останалите от групата, които тръгнаха преди нас, за да пият някъде кафе. Хм. Нямаше ги, a имахме среща пред катедралата.

Централният площад на Куско е един от най-красивите и просторните. Освен обичайните административни сгради, тук има и много магазини, а парковата част е идеално поддържана. За разлика от другите градове, тук освен катедрала, има и църква.







Екскурзоводът ни този ден беше Леонсио Вера или за по-кратко – Лео. Ще започна с неговия обзорен разказ за важността на този град.

Както вече знаем, Куско е свещен град за инките (на кечуа: Коско) и е бил пъпа на тяхната империя – център на четирите й части. Тук идва и връзката с андинския кръст Чакана – четирите провинции се казват Антисуйо, Кунтисуйо, Чинчайсуйо и Койасуйо. Всяка от тях съответства на една част на кръста, а в центъра им е град Куско.



Каквото е Мека за мусюлманите, това е бил Куско за инките. В града са идвали пилигрими от всички краища на империята на поклонение. Носили са дарове – цветя, растения, животни, вкл. и диви като гигантски жаби, змии анаконда, маймуни и др. Носили са също злато и сребро. Защо?

Среброто са считали, че са сълзите на важната богиня Кийа (луната). Златото са сълзите на най-важния за инките бог – Инти (слънцето). Толкова сълзи на слънцето са били събрани в Куско, че го наричали Златния град.

Кортес достигнал бреговете на днешно Мексико през 1524 г. Когато малко по-късно, през 1533 г., Франсиско Писаро започнал своя поход в Южна Америка и испанците влезли в Куско – тяхната алчност за злато била презадоволена със 700 тона от ценния метал, който открили тук. Но не! Те искали още и още! Продължили да обикалят териториите на инките и да плячкосват всички техни градове като взимали ценните метали, разрушавали дворците и храмовете им и строели свои на тяхно място. Това се случило и с Куско – на Пласа де Армас е имало огромни, покрити със злато, палати на инките, от които днес са останали само основите. Целта е била да бъдат покръстени индианците.

Още малко за града. Куско е бил построен във формата на свещеното животно – пума. Долината на инките, в която се намира Куско, е била отражение на звездното небе, а река Урубамба на Млечния път. Самият град е отражение на съзвездие, което те наричали „Пума”.

Най-накрая пред катедралата се събрахме цялата група и влязохме първо в нея.

Катедралата на Куско е строена на етапи и е съставена от 3 обединени църкви. Първата от тях е била построена върху основите на двореца на Виракоча инка.



Вътре е забранено да се снима, но ще кажа с няколко думи – една от гордостта на местните е колекцията от около 350 картини от школата за живопис на Куско. В целия град има 14 църкви и стотици картини. Повечето са анонимни, защото един художник е рисувал само част от картина. Друг – друга и така една творба е била дело на няколко живописци.

Строителството на катедралата е започнало през 1560 г. и е завършено през 1654 г. Испанците са използвали често стени от дворците на инките и това донякъде ги е спасявало при честите земетресения. Повечето големи трусове в Перу са в годините, кратни на 50, т.е. следващото бедствие се очаква през 2050 г. И така, постройките на испанците често са падали, включително и кулите на катедралата. Само стените не са мръднали и това се дължи на техниката и уменията на архитектите на инките.

На самия площад с голяма почит е издигнат паметник на един от най-великите инки – Пачакутек, син на Виракоча инка.



Освен катедралата тук е и църквата „Обществото на Исус”, издигната върху основите на Амаруканча, дворец на друг велик владетел на инките – Уайна Кхапак. Църквата е един от най-добрите примери за колониалния бароков архитектурен стил в Америка. В нея също има ценна колекция от картини.



Изглед към площада и към хълмовете около града от една точка за наблюдение, съвсем близо до централния площад.





Слязохме от площадката, заобиколихме катедралата и тръгнахме по улиците на града, следвайки Лео.



Едно отклонение. Полиция има навсякъде. Някакси от една страна се замисляш защо ли са там, а от друга си казваш – явно има защо и добре, че ги има.



Иначе са дружелюбни. Попитах ги на испански дали мога да ги снимам, а единия от тях даже ми даде да му държа кучето и да ме снимат с него. Усмихнати, сърдечни, добронамерени. След контакта бях една идея по-спокоен, че за сигурността се грижат такива хора.



Отново по улиците...





Една от запазените стени от времето на инките е на Паласио де ла Инка Рока. В наши дни е част от двореца на архиепископа. Подредбата на камъните изглежда хаотична, но в действителност могат да се различат фигури на различни животни – пума, змия, пиле...



На следващата снимка от Ива, която се сети да снима една картичка, са затъмнени част от камъните, за да се види по-лесно фигурата на пума.



Единият от камъните на стената има 24 ъгъла – 12 външни и 12 вътрешни, всички правени на ръка. В Мачу Пикчу има камък с 34 ъгъла, а в Торонтой с 40 ъгли.



Изкачвахме се по стръмни улички и се разминавахме на косъм с минаващите по тях автомобили.





На високото е разположен площад Сан Блас. Това е един от най-красивите райони на Куско – кварталът на художниците.





Тук Мартин предложи да седнем в едно заведение и да пием по един сок от плодове, кафе или коктейл – според желанието ни.



Това е мястото в Куско, където има голям избор от произведения на изкуството. Из малките улички на квартала можете да срещнете различни галерии и малки магазинчета за сувенири и по-стойностни творби. Цените са изключително приемливи, а търговците склонни на отстъпки. Реших след края на колективната разходка да се върна тук, за да разгледам по-подробно.

Продължихме по улиците в посока Кориканча. Старите дървени балкони са оригинални, направени с красиви дърворезби преди доста години.



По пътя към Кориканча минаваме покрай разкопките на Кусиканча – дворец за забалвения на инките, който е в процес на реставрация.





Първото, което виждаме от Кориканча е кулата на църквата Санто Доминго, построена на мястото на главния храм на Куско – Храмът на Слънцето.



Влизаме, разбира се. Освен църква тук е построен и манастир Санто Доминго. Това е най-важното място в целия град, а защо, ще обясня ей сега.



Комплекът Кориканча е построен от Пачакутек и е бил център на Куско по времето на инките, т.е. център на центъра на света на инките, а за тях – и на цялата вселена. Името произлиза естествено от езика на инките – кечуа. Кори означава злато, а канча – къща. Защо ли? Лесно е да се досетим – бил е покрит целия със злато! Много, много, ама много злато!

Гледката от Кориканча към града е много красива. Сякаш целият град е коленичил пред храма.



Църквата, построена върху основите и част от стените на светилището на инките:



И манастира Санто Доминго:



От този покрит със злато храм са тръгвали 42 лъча към четирите краища на империята.



СИСТЕМАТА ОТ СЕКЕ НА КУСКО
В столицата на инките и околностите й е имало разположени много храмове и свещени места: скали, пещери, извори и др., почитани от хората в Куско. На кечуа те се наричат уака. Тези точки уака са свързани помежду си с въображаеми линии, наречени секе. На кечуа думата секе означава линия.Те започват от Кориканча и като слънчеви лъчи се отправят към всички краища на империята.

Кориканча е бил центъра, от който тези линии тръгват. Около и зад стените на комплекса е имало 16 уака точки между които сгради, площади, свещени камъни и извори.

Йезуитът Бернабе Кобо е преброил и описал 328 уака, свързани с около 41-42 секе. Върху всяка от линиите са били разположени от 3 до 15 уака точки. Секе са били разпределени между четирите провинции на империята. Провинциите Чинчайсуйо, Антисуйо и Койасуйо имат по 9 секе всяка, а към Кунтисуйо водят 14 или 15 секе.

Има хипотеза от 1970 г., която свързва системата от секе и уака с календара на инките и съгласно която, всяка от уака точките съответства на един ден от годината, в който са се правели дарения на съответното свещено място. Има предположение, че уака точките са използвани и за астрономически наблюдения.

На въпросът ни към Лео къде свършват тези линии отговорът беше – „Никой не знае! Може би в Боливия, Чили или Колумбия”. Оказва се, че инките са ни оставили голямо богатство от загадки.

Как инките са си представяли създаването на света? Какви са били връзките между боговете, природата, която толкова почитали и хората? В Кориканча е намерена плоча от чисто злато, на която са били изобразени тези отношения.



Тъй като описанието е направено доста години след като вярванията на инките са били изкоренени, авторът му е черпил информация от предания и легенди, останали от древността.



Най-отгоре е 1. Оркорара или на кечуа „три звезди”. Вероятно тук са имали предвид съзвездието Южен кръст. Веднага под него е 2. Виракоча – изображение на създателя на небето и земята. Следват главните богове на инките – Инти (богът-слънце) и Кийа (богинята-луна). Инти бил покровител на мъжете, а Кийа на жените. Следват цяла поредица от богове и богини. Под 11. забелязвам андинския кръст Чакана. Най-долу във веригата са 21. Мъже, 22. Жени, 23. Дървета и 24. Складове за храна.

Инките са боготворяли природата – животни, езера, реки, планини, слънце, луна, дъга, гръмотевици... В Кориканча има храмове за всички тях и всичките са били покрити със злато и сребро. В градината е имало фигури на животни от тези благородни метали в естествен размер. Конкистадорите са имали много, много за ограбване. Всичко е било претопявано и изпращано към Испания с галеони.

Още едно питане към Лео – какви са били вождовете на инките, по какво са се различавали? Според неговите думи те са били по-силни и високи – около 2 метра. Обикновените индианци са достигали едва до 1,50-1,60 м височина. Един инка е имал една главна съпруга. Владетелите са имали привилегията да притежават допълнителни жени като броят им е достигал понякога до 400.

Преминахме към следващата зала в Кориканча, която ни показва подробности от архитектурните умения на инките и как са се справяли с основния проблем – честите и силни земетресения.

Първо се спряхме пред врата от камък, която има характерната, вече срещана в Ракчи, трапецовидна форма. Лесно е да се сетим защо.



Има няколко техники на строене, които да укрепват конструкциите на инките.
1. Отворите – врати и прозорци, са с трапецовидна форма.
2. Изградени са от камъни с много ъгли.

Освен това:
3. Камъните имат „мъжка” и „женска” части, които влизат една в друга.



Към третата техника има различни разновидности, а някои даже се комбинират с втората:



Инките са познавали бронза и са го използвали и в строежите. Как именно? Ами създали са още една противосеизмична техника.
4. Бронзови скоби за захващане на камъните един за друг.



Постройките са класифицирани в три архитектурни стила: граждански, религиозен (гладки и здрави стени) и военен. Перфектните им дворци и храмове са оцелявали и при най-тежките земетресения за разлика от тези на испанците след тях.

Малко след 14:30 приключихме с културната програма за деня и се разделихме с Лео. От тук нататък ни оставаше цял половин ден за „некултурната” част, а именно – мотаене по улиците, заведенията и магазините на Куско.

Разделихме се по интереси и плъзнахме из града.





Аз, Марто, Ива, Таня, Буба, Гери и Весо се върнахме към квартала Сан Блас, за да търсим нещо за ядене.



Намерихме си едно кафе, в което си поръчахме по един сандвич и безалкохолно – чича морада или фреш. Успяхме да впечатлим персонала с шумния си смях. Нямаше как – беше ни весело и забавно нон-стоп. Добре, че нямаше други клиенти в заведението.



От там аз и Веско продължихме да разглеждаме галериите. По пътя минахме през местенца, които нямаше как да видим предиобед. Една къща на художник, превърната в галерия ме впечатли особено много!



След това стигнахме отново до площадчето Сан Блас, където си бях харесал едни картини.



В малка схлупена галерийка, една художничка предлагаше своите рисунки с голям ентусиазъм.



Зарадвах я, след което с Весо си взехме такси до хотела. В Куско такситата са евтини, тъй като разстоянията не са никак големи. За около 4 сола се придвижваш докъдето искаш. Забравих да спомена, че градът не е голям и населението му е някъде около половин милион.

След като си отдъхнахме в стаите, имахме на разположение цяла вечер за нови подвизи. С Весо излязохме и тръгнахме по друг маршрут към центъра. Минахме покрай пазара Сан Педро, но за съжаление беше късно и вече го затваряха.





Иначе тук се продават предимно месо и зеленчуци. За чувствителните на миризми хора не го препоръчвам.

Свечеряваше се и се отправихме към Пласа де Армас.



Там случайно срещнахме Мартин. То как да не срещнеш някой познат в това малко градче. Тримата решихме да се качим на близкия хълм, на който светеше някаква църква. Не знаехме коя е и защо е там, но решихме да проверим.



Изкачването си беше сериозно, но слава богу не много продължително. От горе се откриваше гледка към града, която останахме да съзерцаваме най-малко половин час.



Едва на следващия ден щяхме да разберем какво е станало на това място и защо са построили тази църква.

Време беше да слизаме и да се срещнем с останалата част от групата, за да вечеряме и да спим, защото... Защото ни чакаше ново пътуване към едно от най-магнетичните места в Перу, а защо не и в целия свят? Досещате се, нали? Ще стигнем и до там, а дотогава – още малко търпение.


Следва...

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

16.04.2013. ДОЛИНАТА НА ИНКИТЕ.

Тръгваме от хотела в 8 часа сутринта с по една малка раничка. Ще ни е необходим багаж само за една нощ в Агуас Калиентес... Какво точно ни предстои?

През деня на 16 април трябва да разгледаме Долината на инките. Привечер по план пристигаме в Агуас Калиентес, селище в подножието на Мачу Пикчу. Нощувка. На следващата сутрин – разглеждане на едно от чудесата на света и гвоздей на нашето пътешествие. След това прибиране обратно в Куско.

В раничката взимаме само най-необходимото за една нощ плюс дъждобран, батерии и карти за фотоапаратите. Не забравяме и доброто си настроение – то си е постоянно с нас.

Флора е името на перуанката, която ще ни води през целия ден. Нейната задача е да ни качи на влака за Мачу Пикчу, след като ни е разказала и показала най-важните градове на инките в Свещената долина. Започнахме с малко височинна информация – кое от местата на каква приблизителна височина е разположено:

Град Куско – 3350 м.
Селището Писак – 2800 м.
Крепостта Писак – 3350 м.
Река Урубамба – на тези места е на около 2750 м.
Селището и крепостта Оянтайтамбо – 2700 м.
Агуас Калиентес – 1950 м.
Мачу Пикчу – 2400 м.
Уайна Пикчу – 2700 м.
Портата на слънцето – 2600 м.

Противно на очакванията, може да се каже, че ще слизаме от Куско към Мачу Пикчу.

Тръгвайки от хотела, започваме почти веднага да се изкачваме по път, който ни води извън града. Бях обещал да кажа нещо за църквата, до която се качвахме пеша предната вечер. Да, докато минавахме покрай нея, Флора ни каза две неща – първо, че това е църквата Сан Кристобал и второ, че е построена на мястото на двореца на Манко Капа. А кой е той?



Все още никой не знае кога и как са се появили великите владетели на инките. Може би някъде около 1100 г., а може би 100 години по-късно... Мненията са много противоречиви. Едно нещо, обаче, е тясно свързано с тяхната поява – основаването на град Куско като център на Вселената. Идването на Манко Капа бележи именно това ново начало. Той е първият „велик инка” или както ги наричат „сапа инка”, владетел на Куско, родоначалник на първата династия на инките, син на Инти и Кайа – богът на слънцето и богинята на луната. Титлата еволюирала от владетел на Куско в император на инките и се предавала по наследство от баща на син чак до последния сапа инка – Тупак Амару.

Следващото място, на което спираме само за минутка, е една отбивка на пътя, от която се вижда комплекса Саксайуаман – много важна стратегическа крепост на инките и вторият най-важен религиозен център след Кориканча.



Мястото е съвсем близо до Куско и когато испанците покорили инките, го разрушили, а камъните са използвани за строежа на испанските колониални сгради. Така и не стана ясно кой точно го е построил, но се предполага, че Саксайуаман е използван за съхранение на продоволствия и за защита на града от нападения със стратегическата височина, на която е построен.

Точно тук се намира голямата статуя на Исус, която се вижда от Куско и се откроява вечер с белия си цвят на фона на нощта. Направена е от мрамор и варовик и е дарена от Палестина през 1945 г. Флора ни каза, че през 1820 г. тук са дошли много палестински преселници, които са били експулсирани от Перу през 1920 г. Статуята е опит за тяхната реабилитация.



Преди да продължим с автобуса, се снимаме за спомен с местни жители. Вляво виждате една лама, а до мен – алпака. Овцете не ги броим.



Около един час преди да пристигнем в Писак, спряхме на една тераса за снимки. От тук се откриваха красиви гледки към долината на река Урубамба, а красотата привлича и пленява душата.





Близкият връх е обвит красиво и зловещо в облаци. Явно боговете ни се заканват недвусмислено заради това, че сме нарушили спокойствието на долината.




ПИСАК
Малко по-нататък отново спряхме, но този път, за да видим отвисоко самия град Писак. Дали е град или е село е спорно, защото от снимката се вижда колко е малък.



Дано на снимката да се виждат терасовидните склонове на планината над градчето – всички те са направени от инките и се използват и до ден днешен от местните земеделци.

Писак е известен с традиционния си пазар за местни изделия и сувенири, който се провежда в неделя, вторник и четвъртък на Пласа де Армас. До него се стига по едни много тесни улички и е цяло чудо за мен как автобусите с туристи успяват да минават, без да бутнат някой балкон!



Часът е 9:30 и имаме на разположение около час за разглеждане, кафе, пазаруване на бужута и сувенири, тоалетна и интернет.

Като начало, Флора ни предложи да влезем в типична местна пекарна за Empanadas – нещо като банички от тесто с пълнеж от кашкавал, месо или спанак. Влязохме в Horno Colonial или, преведено на български, Колониална фурна.



Веднага си заявихме за опитване от всички видове „пълненки”. Като допълнение се предлага традиционната чича морада – сок от черна царевица.







Това, което пропуснахме, беше перуанския специалитет: печено морско свинче с картофи. Не изглежда много привлекателно, нали? Докато са живи са много по-симпатични.



След това минахме през бижутерийния цех и магазин, свързан с пекарната. Напазарувахме красиви подаръци за любими хора и излязохме на площада. В този момент се разпръснахме всеки накъдето му изглеждаше по-привлекателно.

На снимката по средата е пекарната с бижутерията, а синята сграда вдясно от нея беше мястото ни за среща – единственото кафе с интернет на площада и със странното име „Синята лама”.



За мен най-голям интерес представляваха многоцветните сгради и сергии. Тук наистина имаше огромно изобилие от интересни предмети, но как да купи човек всичко? А даже и да можех да купя много неща, то как ли щях да ги мъкна до България!







Пазарът е красив и заради мястото, на което се намира.



Когато около теб е пълно с красиви екзотични детайли, заглеждайки се, някакси не усещаш как времето минава. Отправих се към мястото на срещата за тръгване, но групата бе едва наполовина.



Между другото, за който пътува към Мачу Пикчу – ако не сте си сменили достатъчно пари в местна валута още в Куско, Писак е последната възможност. Нататък курсът е изключително неизгоден, а и няма много-много къде да се сменя. Колкото по-далеч се намираме от големия град, толкова местните по-трудно приемат долари при за разплащане. Основанието им е, че трябва да ходят твърде далеч, за да ги обменят. Прави са си!


КРЕПОСТТА ПИСАК
Качихме се на автобуса, за да продължим към върховете над Писак, където се намира античната крепост на инките. Минахме по тясната уличка на сантиметри от балконите и тръгнахме нагоре към планината. Според табличката в началото – имаме да преодоляваме денивелация от 550 м.



От автобуса се виждат земеделските тераси, които освен за отглеждане на култури, служат и за укрепване на склона.



Естествено, скоро стигаме до входа на комплекса Писак. На касата има табелка с цени – за местни билетът е 70 сола, а за чужденци – 130. Доста скъпо излиза!



Касата, обаче, не ни трябваше. Мартин ни беше купил комбинирани билети за цялата Долина на инките, така че влязохме с тях. Имахме право да посетим всеки един от туристическите обекти по един път в рамките на два дни. Билетът е с дата и написано име по паспорт.

Дежурните продавачи на какво ли не... Зад тях се виждат първите постройки от времето на инките.



Времето изглежда приятно – разкъсана облачност и леко хладно, така че да се чудим дали да си слагаме горна дреха или не. През това време си мислех какъв страхотен естетически вкус са имали инките за местата, на които са правели градовете си.



Часът е 11:15 и Флора ни събира на едно място, за да ни разказва. Гледката е повече от прекрасна и на моменти даже забравям да я слушам.

Крепостта Писак е построена някъде около 1438 г. от деветия сапа инка Пачакутек. Тя представлява най-голямата забележителност в Долината на инките. Оригиналното й име е Pisaqa и е била столица на провинцията, включваща долината.

Освен важен политически, религиозен и административен център, Писак е притежавал нещо много важно за инките – земеделска лаборатория и астрономическа обсерватория. Най-високо са били разположени политическият център и инженерите, астрономите и свещениците.

В по-ниската част се виждат тераси. Около тях са били разположени къщите на обикновените жители. Основата на икономиката на инките и било земеделието. Терасите са служели за отглеждане на различни култури като същевременно са пречели на ерозията и са поддържали града.

Какво още може да се каже за земеделието? На терасите са изследвани 160 различни земеделски култури. Картофите, например, са от Перу, но не са ги открили инките. Те просто са разработили различни сортове и са ги адаптирали за отглеждане на височини до 4800 метра. Много важна друга култура е кинуа – единственото растение с протеини. Важен раздел от земеделието са били медицинските култури.

За обществото – всеки град на инките е имал стени и от една до пет врати за достъп. Така се е осъществявал социален контрол – само важните хора са живеели зад стените и колкото по-високо се намирал в йерархията, толкова по-високо живеел съответният благородник.



Стените на къщите са били измазани с кал и боядисани в червено и жълто. Мазилката е служела за изолация.

В скалите срещу града има дупки като малки пещери. Това са гробници. Според археолозите тук е най-голямото гробище на инките с около 10 000 гроба. Труповете са били мумифицирани и в гробовете заедно с тях са слагали керамични съдове, злато, сребро, текстил – всичко това с вяра в задгробния живот.

Докато говорим, леко започна да ръми. Побързахме напред, за да можем да разгледаме руините преди да ни е заваляло съвсем. Е, не успяхме!

Докато се крием от дъжда под един навес опитвам да снимам, но пейзажа стана доста мрачен. На снимката вляво са гробниците, а по средата се вижда източникът на прясна вода за града.



Нямахме безкрайно много време. Трябваше или да се върна към автобуса без да снимам, или да опитам, въпреки дъжда, да се кача до върха на крепостта и да рискувам да се намокря. Като че ли намокрянето ми се стори по-приемлив вариант от липсата на снимки.

Ето малко кадри, които направих от високото...







Един подслон на самия връх. Само че нямах време да изчакам да спре да вали.



От високото гледките са много интересни, само че не се вижда надалеч заради лошото време. Затова пък ефектно се снимат постройките и земеделските тераси под тях.



Най-накрая – поглед към входа на комплекса, мястото до което трябва да стигна, без да се намокря прекалено много. Защо ли не си взех дъждобрана от раницата...



Следва много внимателно спускане за норматив от крепостта към паркинга. Тревата и камъните бяха хлъзгави, а дъждът продължаваше да тормози всички посетители. Стигнах до автобуса, а малко след мен Веско и Марто ми донесоха варена царевица за обяд. Мммммного вкусна! И много едра.



В крайна сметка се събрахме. В автобуса се разсъблякохме, за да си изсушим дрехите и към 12:30 потеглихме отново на път. Следващата ни цел бе крепостта на инките Оянтайтамбо.

Шосето вървеше успоредно на реката, която досега наричах Урубамба. Да, наистина, същата река е, но когато стигнахме до най-големия град в долината, чието име също е Урубамба, Флора каза, че реката до това място се наричала Вилканота, а от тук нататък – Урубамба. От тук надолу започва и високопланинската джунгла, в която е разполжен Мачу Пикчу.


ЧИЧЕРИЯ
След около час път Флора ни предложи да спрем попътно в една чичерия. Чича е перуанската бира от царевица. Правят няколко вида, които ни обеща да опитаме. Всеки може да познае къде се предлага чича по червеното найлоново пликче, забучено на пръчка до входа.



Много странно. Така и не разбрах защо точно червена торбичка. Влязохме в един двор. То си беше цяла хасиенда. Няма да се увличам със снимки на красивите цветя, на играта с хвърляне на жетони в устата на една месингова жаба... Не мога само да се сдържа да не покажа фермата за морски свинчета. Бяха страшно много!



И по същността на въпроса. Видовете чича се определят от вида на царевицата и от добавките, които се слагат при приготвянето.





Жълтата чаша е обикновена царевична бира, а розовата е с примес от боровинки, ако не се лъжа. Тъй като аз лично не пия бира, се доверявам на останалите в групата, че вкусът на чичата не е нищо особено. Даже напротив, повечето въобще не можаха да я пият. Явно българският и перуанският вкус се различават в частта си по отношение на чичата.


ОЯНТАЙТАМБО
Около 14:30 се отклонихме от основното шосе и влязохме в едно селце. Не загрях веднага, но точно това се оказа селото с изключително трудното за четене и произнасяне име – Оянтайтамбо (Ollantaytambo). „Оянтай” е просто някакво име, а „тамбо” на кечуа означава „хижа”.

Флора се впусна в преговори с един полицай на площада, за да ни разреши да слезем от автобуса. Да, на площада в Оянтайтамбо е забранено спирането и след хиляди увещания ни разрешиха само 1 минута престой. Слизането се проточи малко повече и полицаят започна да нервничи и да се кара.



На това място трябва да се съберем накрая, за да отидем с автобуса до гарата. Сега, обаче, предстои експедитивно разглеждане на следващия от най-забележителните градове в Долината на инките.

Минахме покрай голяма стена, разделяща руините на крепостта от съвременната част на селището или по-точно от пазарчето пред входа на туристическата забележителност.



Влизам и започвам да снимам докато още има слънце. Хубавото е, че за разлика от Писак, тук не вали и е топло, но облаците ми приличат много на онези дъждовните и ... знае ли човек! Дано ни се размине!

Следващите две снимки са точно на входа. Комплексът започва от нивото на съвременното селище и е разположен нагоре по стръмния склон на планината.





Някъде около средата на XV в. император Пачакутек, деветият сапа инка, завладял селището Оянтайтамбо и го сринал със земята. След това присъединил земите му към своето кралско имущество и построил града отново. Всъщност градът е строен повече от 100 години и до идването на испанците все още не е бил съвсем завършен. Основната функция на това стратегическо място на границата с джунглата било да могат да отсядат благородниците на инките, когато пътуват. Съвсем близо до крепостта започва прочутият Камино дел Инка (Път на инките), по който за 4 дни и 3 нощи се стига пеша до Мачу Пикчу.

В Оянтайтамбо е поддържан военен гарнизон, направени са тераси за отглеждане на земеделски култури, а в околните скали, в техните високи части, са построени складове за храна. Виждат се на снимките.



Естествено е да се запитаме защо тези складове са строени на толкова неудобно и високо място. Обяснението не е сложно – там духа повече вятър, проветриво е, температурите не са толкова високи и храната се запазва по-дълго време.

Придвижваме се постепенно напред към стръмните стълби. По тях туристите се изкачват нагоре покрай терасите, докато стигнат до религиозната част на комплекса. През това време, разбира се, снимам колкото мога.



На следващата снимка е секторът със свещените извори, покрай които ще минем на излизане.



Много ми хареса панорамата към селището и околните върхове. Долу в ниското, между двата склона, минава пътят, по който дойдохме с автобуса.



Качихме 264 стъпала, за да стигнем до Храма на слънцето в Оянтайтамбо. От високото чудесно се виждат земеделските площи, а долу в ниското и сектора със свещените извори. Най-вдясно е пазарът за сувенири покрай който минахме влизайки в комплекса.



Едно кратко едноминутно видео, показва красотата на мястото, което инките са избрали за религиозната част на града си:

Храмът на слънцето е най-важната постройка тук, но доколкото стана ясно, така и не е била завършена. Минава се през трапецовидна врата, за да се „влезе” в това, което е било храм.



Надявам се на всички вече да е ясно защо вратите и прозорците имат трапецовидна конструкция. Стената на храма също е изградена чрез съвършените технологии на инките, за които писах при посещението на комплекса Кориканча. Флора ни обясни неща, които вече бяхме слушали.



Правят впечатление огромните камъни, които незнайно как са качени толкова нависоко. Естествено, за изграждането на храма на Слънцето са се използвали най-добрите материали, най-добрите технологии на най-доброто място в целия комплекс.





Самите огромни камъни, най-изненадващо, са докарвани от склоновете на отсрещната планина, намиращи се на около 7 км от тук. Виждат се на снимката – задните тъмни скали.



Никой по никакъв начин за момента не е успял да разгадае как тези огромни блокове, най-тежкият от които е 90 тона, са докарани до Оянтайтамбо. Още по-загадъчното е как са качени толкова нависоко... Правени са съвременни опити за възпроизвеждане на процеса. Учените са успели да докарат блоковете, макар и трудно, но за изкачването им са претърпели пълен провал.

Ето как изглеждат останките на Храма на слънцето:



Тук оставих групата, за да мога да снимам още от крепостта. В действителност времето ни за разглеждане се оказа, че не е никак много. Нямаме никакъв избор! Имаме си билети за последния влак към Агуас Калиентес за деня и задължително трябва да стигнем навреме до гарата.

Успях да снимам стените и постройките над Храма на слънцето до там, докъдето можех. Нататък, покрай склона, имаше пътека, но беше затворена за туристи.









Като погледнах надолу и ми се завъртя главата! Много хубава точка за наблюдение. Инките също са я оценявали и са наблюдавали пътищата, прекосяващи долината.



По-нататък не разрешават! И без това вече бях прескочил едно заграждение... Нямаше нужда да предизвиквам охраната повече.



Тъй като часът вече е почти 3 следобяд и имаме 15-20 минути до срещата на площада, трябва по най-бързия начин да сляза и да настигна групата. Догоних ги при Храма на водата.



Вътре в самия храм има изворче. Предполага се, че култът към водата е бил част от религиозния живот на инките.



Този извор го наричат „банята на принцесата”. Убийте ме, но не мога да ви кажа защо!



Вода, вода, още вода... Цели канали!





Преди да се запътим към изхода, един поглед отдолу – забелязват се малките тъмни прозорчета, в основите на терасите, които са друг вид складове за храни.



Изходът от крепостта е към пазарчето на централния площад.



Да, но нямаме никакво време за пазаруване. Подминаваме сергиите и тъй като автобусът няма как да спре на Пласа де Армас, се налага да походим малко пеша по уличките на Оянтайтамбо.





Не успях да разкажа всичко за това място. Може би не е и време. Има още важни неща, които са свързани с Мачу Пикчу, конкистадорите и Манко Инка, но за това – по-нататък.

В този момент бързахме към гарата, намираща се в дъното на една пешеходна зона. Автобусът ни остави докъдето можа, разделихме се с Флора и поехме към влака.





Тези влакове като цяло са доста добри. Нашият даже е луксозен. И как не! Това е най-скъпият влак в света по думите на Мартин. За някакви си 40 км се плаща доста голяма сума. Обърнете внимание на панорамните прозорци по тавана. Всичко е измислено така, че туристите да са доволни и щастливи... и да дават пари!



Ние също сме доволни и щастливи! И така... Вече сме във влака към Мачу Пикчу! По пътя отляво и отдясно се откриваха зашеметяващи гледки на заснежени върхове, на обвити в облаци планини, на буйните води на река Урубамба или пък просто на самотни руини на постове на инките...

Пропуснах да покажа мястото, съвсем близо до Оянтайтамбо, откъдето започва Камино дел Инка.



Мартин е минавал по него, но ние нямаме тази възможност – къде ти 4 излишни дни!

По средата на пътя ни сервираха някакви снаксове и напитки – чай от кока, например. Бирата се плаща допълнително на цена 6 сола.

В 17:10 пристигнахме на гарата в Агуас Калиентес.




АГУАС КАЛИЕНТЕС
Изчакахме малко, за да дойде човек от хотела да ни вземе. Да не си помислите, че имахме трансфер или нещо подобно? Не! В Агуас Калиентес няма нужда от такива екстри. Всичко е на късо пешеходно разстояние от където и да си. Толкова малко селище, а колко туристи минават през него! И така, тръгваме пеша към хотела, а по пътя гледам с интерес неподправения колорит на полузавършените сгради.





Точно 20 минути ни отне да се настаним, да си уговорим среща на централния площад и да се пръснем из уличките на това странно селище.



На централния площад има както винаги църква. Вероятно и кметство, но не го видях. Виждат се доста заведения, но най-открояващото се и величествено нещо е статуята на сапа инка Пачакутек.









Шляейки се попаднах на влакови релси – явно последната спирка на влака не е съвсем последна. Иначе е пълно със заведения.



Преди да се съберем отново цялата група, една река, приток на Урубамба, ми привлече силно вниманието – водите бяха бурни и мътни.



Този факт, за най-голямо съжаление, ме навежда на мисълта, че някъде наоколо вали дъжд. Това хич не е добре! Да биеш толкова път до Мачу Пикчу и накрая да те удави як дъжд! Добре, че още не е започнало да вали. Искрено се надяваме на следващия толкова важен ден да имаме късмет.

За вечеря попаднахме в едно заведение, което ни предложи 20% отстъпка от цените в менюто. Вързахме се, влязохме, хапнахме стабилно, пийнахме – някои повече, други по-малко ... В крайна сметка, когато дойде време да плащаме, се оказа, че не само са забравили да ни сложат намалението, ами са ни друснали и такса за обслужване в размер на 20%. Стана скандал! Разправяхме се, собственичката на ресторанта няколко пъти ни преправя сметката, но кашата беше пълна. Накрая си сметнахме сами цените, извадихме отстъпката и й остававихме точно пари преди да си тръгнем. Препоръчвам да се внимава с цените и таксичките там – не е като в останалата част на Перу, където хората са супер приветливи и услужливи.

Вечерта приключи, а с нея и този наситен с впечатления ден. Легнах си и се молех наум за хубаво време на следващата сутрин... През главата ми минаваха кошмари как отиваме до Мачу Пикчу и попадаме в гъста мъгла, не успяваме да видим нищо и си тръгваме от Перу, пропускайки неговата най-известна и най-голяма забележителност. Стискам палци за късмет и се моля, моля, моля...


Следва...

[f500]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Страхотен Стас.Чел съм всичките ти пътеписи,но този ме впечатли най-много.Много добре построен и балансиран от към картинки и текст.Благодаря ,че сподели със нас това вълнувашто Пътешествие.Очакваме и продължението.Поздрави.

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Благодаря!
Продължението е за мястото, на което съм мечтал цял живот да отида. Длъжен съм да се постарая максимално.

[chris_vicom]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Още! Благодарности за досегашното! Още!

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

17.04.2013. МАЧУ ПИКЧУ.

Ставам рано... Пет минути преди да ми звънне телефона. При нормални обстоятелства даже прекалено рано, но днес е особен ден. Едвам събуждам Мартин. За него не е толкова вълнуващо – вече два пъти е идвал тук и тръпката не го държи в напрежение.

В лобито на малкото ни хотелче ни чака Фреди. Естествено това не е родното му име. Той е кечуа и се казва Интикиле, но чужденците трудно го запомнят, така че ни каза да го наричаме просто Фреди. Започна със страшничката новина, че предния ден един турист паднал от Уайна Пикчу, така че да не се делим и да бъдем много внимателни. Имайки предвид, че само аз имам билет за изкачване на острия връх, предупреждението някакси ми се стори още по-зловещо.

Проверяваме си билетите и паспортите и тръгваме към центъра на Агуас Калиентес. Изрично трябва да отбележа, че в комплекса Мачу Пикчу без паспорт и предварително закупен билет не пускат.

Стигаме до спирката на автобусите. Точно отсреща една жена продава сандвичи по 5 сола. Мартин ни посъветва да си вземем по един, защото „горе” не продават нищо за ядене.

Автобусите от Агуас Калиентес към Мачу Пикчу са средноголеми и правят непрекъснати курсове. Като се напълни – тръгва. Това е цяла сутрин. На връщане е по същия начин. Големите автобуси не биха могли да се движат по черния път с остри завои до града на инките.

След тридесет минути лyкатушене нагоре, точно в 6:20, стигаме до паркинга на комплекса. И сега да споделя най-голямото си разочарование – времето изглежда ужасно!



Така и така сме дошли дотук, влизаме! На входа ни проверяват билетите и паспортите. Моят билет включва изкачване до Уайна Пикчу и струва 152 сола. Перуанците хич не се шегуват с цените! Като се добави пътуването с влак и нощувката, без която не може, според Мартин това е най-скъпата за посещаване забележителност в света. Пак той ни предупреждава още веднъж, че вътре в комплекса няма заведения и тоалетни, така че който има нужда – сега е моментът.

От входа тръгваме по каменна пътека плътно един зад друг, за да не се загубим в мъглата. След около 10-15 минути виждаме силуети на някакви постройки.



Спираме, нареждаме се в кръг и Фреди ни прави церемония за пречистване с агуа флорида (ароматизирана вода с цветчета). Раздава по 3 листа от кока на всеки, които ще трябва да оставим в Храма на кондора – за бъдещето, за настоящето и за миналото. Това се прави като традиция от времената на инките и представлява връзката между боговете, Пачамама (майката-земя) и предците.



Поглеждам настрани и виждам само мъгла и прозиращи руини. Гледката определно не е каквато очаквах.



По думите на Фреди не бива да се притесняваме много, тъй като сме дошли рано, за да наблюдаваме изгрева на слънцето над Мачу Пикчу и било нормално градът да е в мъгла и облаци по това време. Обикновено между 8:00 и 8:30 мъглата се вдигала. Дано!

Докато не се вижда нищо, Фреди използва да ни разкаже основното за инките и мястото, на което се намираме. Започва с това, че на кечуа Мачу означава „стар”, а Пикчу – „планина”. На въпроса какво е Уайна отговорът е „млада”. Значи Мачу Пикчу и острата планина зад него са съответно стара и млада планина на езика кечуа.

Няма данни как се е казвал градът на инките, който ние днес наричаме Мачу Пикчу. Според Фреди, най-вероятното негово име е било Пата Ията (Pata Llahta), което преведено от кечуа е „град на върха”. Разположен е в джунглата на височина 2400 метра и е построен около 1439 г. от великия Пачакутек, за когото вече стана дума. Мястото е специално подбрано – събира енергията на 4 свещени планини – Янанти, Мачу Пикчу, Уайна Пикчу и Сан Мигел.

Завесата бавно се вдига. Гледките започват да загатват за истинското си величие. Градът, а под него и река Урубамба са обвити все още в мъгла.





Реката, която днес наричаме Урубамба, по времето на инките се е казвала Уилкамайо (Wilcamayo), което, отново от кечуа, се превежда като „свещена река”. Както вече споменах по-рано, тя се е възприемала като отражение на Млечния път върху земята.

В Мачу Пикчу са живеели едва около 500 души – благородници и висши свещеници. Градът е разделен на три основни сектора – земеделски, жилищен и религиозен с най-важните храмове и обсерватория. Извън жилищния сектор има гробище, както и каменна кариера, от която са черпили материал за строежите.

Преди да продължа с интересните исторически факти установявам, че слънцето успява да пробие мъглата и градът частично се разкрива в цялата си прелест. Като резултат – настроението ни удря тавана и всички сме оптимистично усмихнати. Веднага започват фотосесиите.





Намираме се в района на земеделските тераси до една къщичка, която служела като пост на градската охрана. Като слезем долу ще се види по-ясно.

Продължавам!
Мачу Пикчу е бил използван не повече от 100 години – според надписа на входа от 1450 до 1540 г. Защо толкова малко и какво точно се е случило?

1439 г. – Пачакутек започва да строи града. Защо и как – това никой не знае, но е ясно, че мястото е било специално – само за благородници и свещеници.

1532 г. – Испанците пристигат и започват да разрушават всички сгради на инките по пътя си като заграбват всичкото злато и сребро, което намират.

1533 г. – Франсиско Писаро влиза в Куско и разрушава главния храм на инките – Кориканча. Продължава да търси и ограбва други градове на инките, навлизайки все по-навътре в Свещената долина по поречието на р. Урубамба.

1536 г. – От крепостта Саксайуаман до Куско, Манко Инка започва революция срещу испанците, която инките, естествено, губят. След това вождът отстъпва и удържа цели три години позициите си в Оянтайтамбо. Докато е бил обсаден от испанците, стратегически е разрушил важен мост по Пътя на инките, с което е прекъснал подхода към Мачу Пикчу и е предотвратил откриването му от врага.

Междувременно почти целият град се открива пред очите ни и разказът на Фреди става все по-интересен.



Ще ви разкажа още малко преди да продължа нататък.

1540 г. – Манко Инка разпоредил евакуация на Мачу Пикчу, за да запази града в тайна. Жителите се преселили в Уилкабамба, където испанците ги открили и изтребили до крак. Така тайната за местонахождението на Свещения град останала погребана близо 4 века, а жителите му така и никога не се върнали.

24.07.1911 г. – Един северноамериканец обикаля Долината на инките и търси запазени градове. Името му е Хайран Бингам и е преподавател в университета в Йейл. Не, той не е търсил Мачу Пикчу. Даже не е подозирал за съществуването му. Докато издирвал останките на Уилкабамба в подножието на планината Мачу Пикчу местно семейство му споделило, че някъде високо под върха, докато събирали храна, били забелязали съвсем запазени каменни сгради. Семейството живеело в района едва от 9 години, но ето че подало изключително важна информация на изследователя.

Така г-н Бингам открил нещо забележително! Неразрушен град на инките! Може би единственият такъв. През същата година той направил само няколко чернобели снимки на руините след като ги почистил от дървета и никакви разкопки. Снимките са направени от същото място, на което седим и слушаме с интерес думите на нашия перуански екскурзовод.

1912 г. – Хайран Бингам започнал разчистване и разкопки на Мачу Пикчу. Намерил е керамични и текстилни изделия, но никакви идоли и свещени предмети. Всичките открити предмети се намират в музей в Йейл.

По искане на перуанското правителство университетът в Йейл се съгласил да върне всички реликви, ако Перу построи в Куско музей със същите параметри като този, в който се съхранявали те сега. Това щяло да коства около 80 млн. долара и останало неизпълнено.

Пуснах доста снимки на самия град. Ако погледнем в обратната посока би трябвало да видим връх Мачу Пикчу, единият от четирите енергийни източника според инките.



Да, той е там някъде зад мъглата, но не се вижда. За сметка на това отпред вляво забелязваме голям церемониален камък. Виждат се издълбаните в него стъпала. Тук ще спомена, че в календара на инките е имало две много важни дати – 21 юни (зимното слънцестоене), когато на този камък се е принасяла в жертва лама и 21 декември (лятното слънцестоене).

Докато бяхме в Куско, екскурзоводът Лео ни обясни, че столицата на инките е построена във форма на едно от свещените за тях животни – пума. Това се вижда ясно на снимка от гугълмапс с очертания на старата част на града.



За разлика от Куско, Мачу Пикчу е построен във форма на друго свещено животно – кондор. Това ще се наложи да видя ясно чак когато се кача на върха на Уайна Пикчу. Единствено от там се виждала тази форма.

Докато седим и слушаме, една любопитна лама мина покрай нас, надникна и продължи нагоре по каменната пътека незнайно накъде.



Междувременно мъглата отново се спусна над руините и им придаде отново досадната вече загадъчност.





Най-добре ще е сега да спомена и за останалите градове на инките, които се намират наблизо. След като прочетете тези интересни теории от перуанския ни гид, ще разгледате и многото снимки, които съм направил.

Недалеч от Мачу Пикчу е открит един по-голям град на инките. Неговото име е Чоке Кирао (Choke Kirao или Choquequirao), което на кечуа означава „златна люлка”. Открил го е също Хайран Бингам, но две години по-рано – през 1909 г. Този град е бил напълно разрушен от испанците и затова ученият не е бил особено заинтригуван от него. Понастоящем това място е трудно достъпно – само по суша с четиридневен пешеходен преход през джунглата. Намира се и на по-голяма височина – 3033 метра. През 2014 г. предстои началото на изграждане на лифт до там, който се очаква да заработи в края на 2015 г. Тогава може и да го посетим, но да не се отклонявам. През 1560 г. Чоке е бил открит от испанците и разрушен.

Предполагам си спомняте за секи линиите, които тръгват от главния храм на Куско – Кориканча. Е, една от тези линии води към Чоке Кирао на север, друга – към Мачу Пикчу на изток. Интересното е, че една от линиите между тях, на североизток, със сигурност води към нещо, но засега никой не знае към какво точно. След като през 2001 г. италиански археолог е открил в Рим йезуитски доклади от 1600 г. за скрит дълбоко в джунглата много богат град, наречен Паитити (Paititi), множество международни експедиции се впускат да го търсят, но засега неуспешно.

И така, изградена е много сериозна хипотеза, че някъде между Мачу Пикчу и Чоке Кирао се намира Паитити – голям и много богат град на инките. Фреди твърди, че преди около 3 години учени от Куско са открили предполагаем път до изгубения град, наречен още Ел Дорадо (Златният). Търсенето напредва изключително трудно заради опасните и труднодостъпни терени, но вероятно до няколко години градът ще бъде открит.

Какви ли още изненади са останали скрити за съвременния свят! Какво още предстои да научим? Никой не знае, но със сигурност ще следя с интерес откритията в Перу.

Мъглата и облаците нямат значение. Време е да започнем обиколката на Мачу Пикчу. Фреди имаше още какво да ни разкаже, но там, на място. Спускаме се по каменен път към главната врата на града и след малко я стигаме.





Не изглежда особено внушителна, но е играла важна роля за контрол на достъпа до градската част – не всеки е имал право да влиза. Охраната се е грижила за сигурността и е затваряла вратата в случай на нужда чрез система за залостване.

Преминаваме и попадаме на нещо като улица с каменни постройки отляво и отдясно, вероятно служили за жилища.



Като начало се спираме пред една по-голяма сграда, за която Фреди обясни, че служела за склад за храна. Прозорците й гледат на изток и имат функция за охлаждане с цел по-добро съхранение на продуктите.



На следващата снимка се вижда ясно земеделския сектор и малката стърчаща на върха къщичка на охраната, където изчаквахме да се вдигне мъглата. Разположена в самия край на Пътя на инките, мястото й е такова, че се вижда идеално целият град.



В близък план е разположена религиозната част на града. Малките и стръмни тераси отляво са служели предимно за укрепване на планината срещу ерозия. Със сигурност е имало жертви при строежа.



За разлика от тях, по-широките тераси са служели за отглеждане на различни култури, а около тях са живеели земеделците. Някои данни сочат, че в тези къщи са живеели и учители.



Нека се върнем на градската част. От гледната ми точка в момента се вижда ясно разделението на града: в средата е централния площад, отляво е религиозния, а отдясно жилищния сектор. Земеделската част остава зад гърба ми.



Жилищна част. Покривите на сградите са били от дърво и слама. При евакуацията вероятно жителите са си взели дървото, което на тези височини е доста дефицитен материал.





Храмът на слънцето е един от най-изящно построените в Мачу Пикчу. За строежа са използвани камъни без спойка, за разлика от останалите сгради в комплекса. Приликата на облата му форма с Храма на слънцето в Кориканча кара Хайран Бингам да твърди, че е посветен именно на този важен бог на инките. Построен е върху естествена скала и има три прозореца. Два от тях са свързани с двете важни дати за инките – 21 юни и 21 декември, когато слънцето е огрявало олтара по средата по специфичен начин.



Третият прозорец има редица пробити кръгли отвори в краищата, през които някои считат, че влизали змии към олтара. Затова го наричат Прозорец на змията. Според историците храмът не е имал покрив.

На следващата снимка, отляво на Храма на слънцето, се забелязва къща с покрив, която наричат Къщата на инката. Така и не разбрах защо. Зад едно от редките дръвчета в средата се намира Храмът на кондора, а вдясно е единият от четирите върхове, източници на енергия според инките.



Каменната кариера на Мачу Пикчу е източникът на материал за строежите. Слава богу тя си е била тук и не се е налагало да мъкнат големи каменни блокове от километри разстояние, както при Оянтайтамбо.





Инките не са познавали желязото по това време. Използвали са специални техники за разбиване и оформяне на каменните блокове. С бронзови инструменти са пробивали дупки, след това са забивали дървени клинове, които при намокряне се разширявали и цепели камъните. Така са оформяли големите камъни. Малките са подлежали на други методи на обработка.



Според Фреди, Мачу Пикчу е строен от около 10 000 души в продължение на почти 50 години.

Сега няколко думи за растителността. Най-голямото дърво в самия град е от 1968 г. Старите са били изсечени при разкопките. Тъй като Мачу Пикчу се намира в пояса на високопланинската джунгла, биоразнообразието е богато. Наоколо растат добре познатите маракуя и авокадо, както и много не толкова популярни плодове и билки. Много известен е храстът кока, който инките са отглеждали заедно с муня като билки и като средство за преодоляване на височинната болест.

Кока:


Муня:


В района са открити също 255 вида от прекрасния род на орхидеите. На височина стигат доста над човешки ръст.



От животните успях да снимам само една чинчила и огромна стоножка.





Продължаваме да разглеждаме религиозната част на Мачу Пикчу. Следва Храмът на трите прозореца, в който се счита, че са правени церемониални жертвоприношения към богинята на земята – Пачамама.



Трите прозореца символизират бъдещето, настоящето и миналото. Камъните на входа са оформени като андинския кръст Чакана, но само неговата горна половина. На 21 юни сянката на камъка е оформяла долната половина на кръста.

Основният храм няма име. Големият камък по средата е за дарове – например листа от кока. Използвал се също и за жертвоприношения на лама, но само по време на фестивалите, които са се провеждали на централния площад.



Отляво на Основния храм Фреди ни показа камък, който бил с формата на Чакана и служел за компас. Север е в посока Уайна Пикчу, а юг сочи връх Мачу Пикчу.



Следва сграда, която служела за медитация.



Качваме се на най-високата сграда в комплекса – нещо като пирамида. От нея се вижда все още обвитият в облаци връх Мачу Пикчу на юг.



Вижда се също и финалния участък на Пътя на инките (Camino del inca), който завършва при сградата на охраната над земеделския сектор. Ако си спомняте – началото му видяхме от влака предния ден.



Тази сграда или по-скоро пирамида се нарича Интиуатана (Инти е „слънце”, уатана е „място, където е вързано”). Можем да си преведем името като „Място, на което е вързано слънцето”. Формите на религиозните вярвания на инките са свързани със земеделския календар и включват церемонии, които комбинират астрологически и инженерни познания, съчетани с религиозни поверия. Именно това е функцията на Интиуатана – астрономическа обсерватория за нуждите на жреците.



Още няколко думи... На върха на Интиуатана поради някаква причина е издялан от камък силует на Уайна Пикчу.



Освен това тук откриваме специален астрономически камък с причудлива форма. Явно сенките, които хвърля слънцето в определени моменти, са служели за някакви наблюдения.



Погледът на север от Интиуатана показва Учуй Пикчу (по-ниския връх) и Уайна Пикчу. В основата му се виждат две къщи със сламени покриви, към които всички се насочваме.



На следващата снимка вляво се вижда Интиуатана, а отзад, обвит в облаци е връх Мачу Пикчу. Виждат се и поддържащите града тесни тераси, за които стана дума по-рано.



Слизаме от обсерваторията и пресичаме централния градски площад. В действителност е доста по-широк, отколкото изглеждаше от високо.



Достигаме до най-отдалечения край на градската част, където се намират двете къщи със сламени покриви. Наричат се уайрана и служат за отдих.



Покривите не са оригинални. Възстановени са и слава богу, защото изморените туристи могат да седнат и да си починат преди да продължат с разглеждането на жилищния сектор. Това е мястото от което тръгват пътеките към Учуй Пикчу (2496 м, 45 минути), Уайна Пикчу (2693 м, 2 часа) и Храма на Луната (2266 м, 4 часа).

Има още нещо на това място. Това е Свещеният камък (Roca Sagrada) във формата на морско свинче. Това е и краят на религиозния сектор на Мачу Пикчу.



Преминаваме в жилищния сектор, където са живели около 500 души според Фреди. Били са само благородници и са обитавали стаи в групи по 5-10 човека.





От тук се вижда много хубаво религиозният сектор от другата страна на площада. Докато бях там нямаше как да го снимам в общ план.



Също и земеделските тераси на фона на връх Мачу Пикчу, който така и не се освободи от мъглата. Лявото дърво на снимката е именно онова най-старо в комплекса, засадено през 1968 г.



В тази част на Мачу Пикчу се намира още една обсерватория.



Характерното за нея са двете водни огледала, служещи за определяне на позициите на слънцето и луната, както и на звездите. Тази сграда по разбираеми причини не е имала покрив.



На края на жилищния сектор има една различна структура – Храм на кондора.







Ако си припомним трилогията на инките – змия-пума-кондор, ще разберем респекта към тази птица. Построен върху естествена скала, големите камъни на снимката представляват крилата. Тялото е на земята, заедно с главата и характерната „яка” за възрастните мъжки кондори.

Човката сочи на изток. Върху камъка на пода (тялото на птицата) са правели жертвоприношения на лама или на морски свинчета. В нишите по-високо са поставяли мумии на благородници.

Има още едно предположение, че този храм е служел също и за затвор, както и за място, на което инките са принасяли в жертва враговете си. Дали тази по-кръвожадна теория е вярна, никой не може да докаже.

Влизаме през една ниша под скалата.



На специален камък вътре оставяме трите листа от кока, които Фреди ни даде на влизане в Мачу Пикчу, като дар към Пачамама.

Време е да се разделим. Аз се връщам обратно към пропусквателния пункт за Уайна Пикчу, а всички останали се насочват към Портата на слънцето.

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Не ми отне много време да стигна до пропуска, където проверяват отново билета и паспорта. Записват също часа на тръгване и връщане.



Часът е 10:45 и по принцип съм закъснял, но не фатално. Имам право за вход между 10:00 и 11:00. Интересното е, че на входа има даже опашка! В никакъв случай последните от опашката няма да минат преди 11:00. Все си мисля, обаче, че при закупен билет едва ли ще ги върнат.



Капацитетът за качване до върха е 400 души на ден. Разделени са на две групи по 200 – едните тръгват между 7:00 и 8:00 нагоре, а другите като мен – между 10:00 и 11:00. Разширението на билета, включващо и Уайна Пикчу струва по спомен 25 сола допълнително и е добре да се доплати не по-късно от седмица преди деня. Желаещите са много и местата свършват бързо. Защо е този график? Ще се убедите сами като ви покажа пътеките нагоре.

Фреди ми каза предварително, че височината на върха е около 2700 метра. Там имало обсерватория на инките и голям олтар. Каза, че имало тесни тераси и 2 сгради. Предупреди ме да внимавам много, защото вчера се били качили 400 души, но се върнали 399. Един турист бил паднал... Ужас!

Ето върха на Уайна Пикчу, сниман от Веско:



С леко притеснение тръгвам по пътеката. И как да не се притеснява човек след приказките на Фреди!





Минавам близо покрай по-малкия връх Учуй Пикчу, за който има отклонение от главната пътека.



От тук нататък следва тежкото драпане нагоре. Независимо, че има стълби, издялани в камъка, те са влажни и на места хлъзгави. И, както ще видите от снимките, някъде има осигурителни въжета, а на други места се разчита на нашето внимание, стабилност и физическа форма.





Някои от стъпалата достигаха на височина до половин метър! Сега става ли ясно защо има ограничение на броя хора, допускани за изкачване?

През цялото време си повтарям, че трябва да внимавам и че трябва да бързам. Това второто не го препоръчвам на никого. Просто при мен желанието да видя всичко ме кара да не губя много време в преходи. Идеята ми беше след като сляза от върха да настигна групата при Портата на слънцето, откъдето Мартин каза, че се открива също много красива гледка към града на инките.

От мен се лее пот и мисля, че пулсът ми се вдигна на поне 180 удара в минута. Наистина, ако ходиш бавно вероятно няма да е никакъв проблем да се качиш, но моето бързане и повишено внимание ме изтощиха бързо. Добре, че си бях взел енергийна напитка и вода в достатъчно количество.

В един момент пред очите ми се откриха терасите, за които говореше Фреди и реших, че съм на финала.



Да, но не. Пътеката продължава вдясно.



Вече виждам и къщите, за които ми казаха...



И точно реших, че съм стигнал и вече ще е лесно, когато пътеката ме отведе право към една дупка между камъните. Поседях, огледах се да не би да греша, но ... очевидно трябва да се провра през нея.





Явно не бях единствен... Само че аз носех голям фотоапарат в ръка. През пещерата се минаваше почти пълзешком и в стремежа си да не ударя апарата в скалата, успях да се нацапам порядъчно с кал, да си ударя главата в тавана и най-накрая да изцапам с кал и обектива.

Следващата снимка е малко накриво, но ме разбирате защо... Това е последната дупка, след която се стига до върха.



От нея се изкачвам по дървена стълба, която някой предвидливо е сложил. Чудесно, защото можеха да изпробват и катераческите ни способности...



На върха съм! Е, хората тук не са малко, не се познаваме, но всички сме като победители и се усмихваме.



Поседях и аз, докато не се сетих, че Портата на слънцето ме зове. Погледнах как охраната минава напряко по една скала към пътеката, спомних си за туриста, който не се върнал вчера и се огледах за по-нормално място за слизане.



Намерих, разбира се. Даже хората са сложили табелки – който иска може да продължи към Голямата пещера или както Фреди я нарече – Храмът на луната. Останалите тръгват наляво към Мачу Пикчу.



Още един поглед към върха...



Дали този огромен камък не е именно олтара, за който говореше Фреди?

Ясно беше, че за пещерата нямам време. Малко по-напред, обаче, има групичка хора и реших, че още малко почивка няма да ми навреди. Все пак слизането щеше да е не по-малко трудно от качването, а пулсът ми все още бие лудо.





Реших, че докато почивам е удачно да си упражня испанския. Набързо се запознах с охраната – симпатичен усмихнат перуанец с име Раул. Поводът беше именно този паднал вчера турист. Направо го попитах къде се е случило това. Човекът ме погледна и попита какво точно имам предвид. Помислих, че явно не съм успял да му обясня добре какво питам и го направих отново с други думи. Отговорът му беше простичък и лесен за разбиране. Не вчера, а онзи ден е имало инцидент. И не е паднал турист, а туристка. При това не е паднала от скалата долу, а просто се е хлъзнала по някакъв камък и си е навехнала крака. Била е с приятеля си и той й е помогнал да слезе до долу. Нищо страшно не е станало. Защо ли му беше на Фреди да ме тормози така!

Раул ми предложи да ме снима, а после един турист ни снима заедно за спомен.





Приказвахме си доста. Разпитва ме за моята страна, обяснява ми за неговата. Показа ми с неговия бинокъл някакво място, където съвсем скоро били открили нови постройки на инките... Въобще, станахме приятели за нула време. Даже си разменихме шапките. Аз му дадох моята с козирка, а той ми даде неговата, която раздават служебно на охраната на Мачу Пикчу.

И да си дойдем на думата – най-важната гледка от Уайна Пикчу, която не може да се види от никъде другаде, това е контура на града, наподобяващ по форма на кондор.



Главата на кондора сочи на юг към Портата на слънцето и сякаш посреща пътниците, а опашката сочи към мястото, на което съм се качил в момента. Едното крило на кондора било сгънато... Това е за хора с въображение и е още едно доказателство за това, че инките строят градовете си с форма на животни по предварителен план, а не безразборно.

Време е да тръгвам надолу. Раул ми показа откъде да мина и като разбра, че ще ходя към Портата на слънцето, ми каза да потърся там неговия приятел Луис, който щял да ми покаже неща, до които туристите нямат свободен достъп. Благодарих му.

На слизане минавам точно през къщите, които се виждаха при изкачването ми. Даже влязох в една от тях.





Гледката е невероятна. Отново снимам като този път хващам върха Мачу Пикчу и извивките на черния път, водещ към града на инките. Вижда се също и мястото, където е Портата на слънцето, но самата нея няма как да различа от такова разстояние.



Следващата снимка направо е като карта на града...



На снимката на земеделския сектор ясно се забелязва просеката в горния ляв ъгъл, което е края на Пътя на инките. Точно по нея трябва да тръгна, когато сляза долу, за да стигна до Портата на слънцето.



Слизането на места е по-трудно от изкачването. Изисква голяма концентрация, за да не се пребиеш.



Успях да се справя с времето по-добре от очакваното. Качване за 40 минути, вместо за 60. Слизане за 25 минути, вместо за 60. Като сложим и 25 минути приказки с Раул, всичко ми отне общо час и половина. В 12:20 бях отново на пропусквателния пункт в подножието на Уайна Пикчу.



Хуквам запъхтян по най-прекия път в подножието на религиозния сектор. Пътьом правя няколко кадъра. Много добре се вижда точно в този момент целият жилищен район.



И тъй като съм се устремил към къщичката на охраната, от която започва или по-скоро при която завършва Пътят на инките, няма как да не направя още един емблематичен кадър на Мачу Пикчу – този път без мъгла и облаци над града. Най-после имам късмет!



Слънцето се скри, жегата намаля, а аз ускорявам крачка по Пътя на инките. Мартин спомена, че до Портата на слънцето са около 3 км и се стига за час. Мисля да се справя по-бързо.



Ламите покрай пътя си пасат без да обръщат внимание на туристите. Някои хора ги заобикалят отдалеч – възрастните екземпляри са по-високи и едри от хората и с любопитството си малко плашат. Бебетата, обаче, са много сладки.



Колкото повече изминавам, толкова по-стръмна става пътеката. Опитвам се да топя разстоянието бързо и почти тичам.



Зад поредния завой пред очите ми се появява Интипунку (Портата на слънцето).



Очаквахте нещо повече ли? Да, и аз така. Е, това е всичко. Нещо като пропусквателен пункт на инките към свещения град. Мястото е лесно за защитаване в случай на нападение – притежава естествена защита от отвесни скали от двете страни на прохода.

Намерих двама местни. Попитах ги за Луис от охраната. Спогледаха се учудено и казаха, че не го познават. Явно не бяха негови колеги. Попитах ги за всеки случай дали това е Портата на слънцето. Да, това е. Еми ... поседях малко, поогледах се... След малко ми хрумна да попитам дали са видели една група от такива туристи като мен. Не, не бяха видели...

Направо съм учуден къде ли са се дянали всички останали! Нито ги срещнах по пътя, нито на самата порта. Чисто и просто ги няма! Двамата местни ми казаха, че облаците, които идват носят дъжд и е време да се изнасяме.

Преди да тръгна снимам града на инките и от тази, противоположна на Уайна Пикчу, гледна точка.



Лео, екскурзоводът ни в Куско, беше казал, че Мачу Пикчу не е построен във форма на кондор, а във форма на крокодил. Даже и от тук не успявам да открия подобна прилика.

През цялото време досега гоних групата, но очевидно не успях да я настигна. От тук нататък няма смисъл да бързам, освен ако не ме е страх от дъжда, който започва лека полека да капе.

Някъде около средата на обратния път до града срещу мен изскочиха изненадващо поне половината от хората, които досега гонех. Хубава работа!

Оказа се, че след като сме се разделили, първо са излезли от комплекса, за да използват тоалетните, след това са се върнали обратно и са посетили Моста на инката, снимка на която ми предостави любезно Весо.



Не са останали особено впечатлени. След това се насочили бавно и полека към Интипунку, където се срещнахме. Аз и Мартин останахме да ги чакаме на пътеката, докато останалите стигнат до Портата и се върнат. През това време започна вече наистина да вали.

Събрахме се всички и облякохме дъждобраните. Заприличахме на семейство барбарони в град на инките.



Часът е 14:00 и над Мачу Пикчу вали дъжд. Не се учудвам – сутринта започнахме с мъгла и облаци, след това изгря постепенно слънцето, съблякохме се по къси ръкави... Малко по-късно слънцето се скри зад някакви плътни облаци и в ранния следобяд заваля напоителен дъжд и стана студено.

Какво още ни остава да видим. Ами, нищо! Това беше. Някой предложи да се скрием в къщата на охраната, да събираме енергия от мястото и да изчакаме да спре дъжда. Ами... разделихме се – някои останаха, а аз, Мартин, Таня и Весо си тръгнахме.

Преди това ето две снимки на дъждовния Мачу Пикчу.





Най-накрая ще използвам възможността, предоставена ми от Ирина Досева, която пътува малко преди нас до Перу, да ви покажа още една, трета гледна точка към тайнствения град на инките. Дотук успях да направя лично снимки от върха на Уайна Пикчу, а след това и от Портата на слънцето. Ирина се е качила на върха Мачу Пикчу и ми даде няколко снимки от там специално за пътеписа.



На мен и от тук формата на града не ми прилича на крокодил. А на вас?

Снимките на Ирина са много хубави – като гледам май е уцелила доста по-добро време от нас. Много ясно се вижда река Урубамба и джунглата около града.







Следващата снимка е страхотно попадение – джунгла, древен град, река като змия, зелени планини...




Време е да се върна към моята история. Аз, Марто, Весо и Таня излизаме от Мачу Пикчу и хващаме първото автобусче към Агуас Калиентес. Забравих да си сложа печат в паспорта, че съм посетил това място. То моя и без това е временен... Вие, обаче, когато отидете, не пропускайте тази възможност!

За 30 минути в автобуса до Агуас Калиентес заспах дълбоко. Емоциите и изминатите 12,5 км пеша из комплекса ме бяха изцедили докрай.

Нашият влак към Оянтайтамбо тръгва в 19 часа. Имаме достатъчно време за убиване. Сядаме в едно заведение, за да изпием по чаша чай от кока, кафе или фреш и да използваме безплатния интернет.

Междувременно река Урубамба беше полудяла от дъжда, който се изсипа. Бученето й е страховито.



След заведението се разделяме и аз персонално се потапям сред многото сергии със сувенири. Искам да купя някои подаръци – има какви ли не неща и повечето са ръчно изработени. Да се чуди човек какво да избере!

***

Малко по-късно се събрахме в хотела. Взехме си багажа и се отправихме към гарата. В 19:00 се качихме на влака за Оянтайтамбо. От там се прехвърихме на автобуса, който ни докара, и пътувахме по тъмно неизвестно за мен време, защото отново съм заспал. Събудих се 5 минути преди да пристигнем пред хотелчето в Куско.

На следващия ден пътешествието ни ще продължи в посока Амазонската джунгла и е желателно хубаво да се наспим. Пожелавам на всички лека нощ и се потапям в студения океан на щастието, наречен легло. Макар и в неотоплена стая при 5 градуса външна температура, сънят ме превзе светкавично.


Следва...

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Мачу Пикчу рано сутрин е обвит в мъгла и облаци

Изгрев над Мачу Пикчу

Във вътрешността на Мачу Пикчу

Мачу Пикчу по обяд – най-благоприятният момент за разглеждане и снимки

Свещеният град на инките не винаги е гостоприемен. Още в 14 часа дъждът гони туристите.

[s_s1]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Страхотен пътепис!


Струва ми 1/2 работен ден да разгледам снимките и прочета тази част от пътеписа. Седя си пред компютъра и имам почти реално усещане, че не съм тук, а някъде... на Мачу си Пикчу...

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Ако имате въпроси и коментари, ще се радвам да отговоря, стига да мога. За мен лично много голям интерес представляват неоткритите градове на инките като Паитити, например.

[Rabin]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

Евала с двете ръце и двата крака, просто изживяваш една моя мечта. Ако се видя у пари някой ден - ще ги похарча точно за такова нещо.

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

18.04.2013. МАДРЕ ДЕ ДИОС.

Днешният ден отново е специален – ще се потопим в необятната джунгла на р. Амазонка при един от нейните притоци. Това ще бъде нещо съвсем различно от преживяното до момента и го очаквам с приповдигнато настроение.

Сутринта ставам малко по-рано с идеята след закуска да се разходя до пазара Сан Педро в Куско, покрай който минах предната вечер, но беше затворен. Поканих Весо да ме придружи и добре, че дойде, защото по някаква причина си бях преместил часовника на друга часова зона и като нищо щях да закъснея за предстоящия полет. Както и да е, пазарът се оказа разочарование и се прибрахме навреме за трансфера ни от хотела към летището.

Разделихме се на две – Мартин с част от хората тръгна около час преди нас към летището, а аз и останалите в 10:00. Уговорката е да се чакаме в офиса на фирмата, която ще ни обслужва в Пуерто Малдонадо.

Вътрешният ни полет е в 11:50 с TACA PERU от Куско до Пуерто Малдонадо. Авиокомпанията, която чувам за пръв път, ни предложи чудесно обслужване и удобен и чист самолет. Заслужава висока оценка.



На изхода от миниатюрното летище в Пуерто Малдонадо, което преведено от испански звучи като „прокълнатото пристанище”, би трябвало да ни чакат. Всъщност името на града няма нищо общо с проклятия. Просто е кръстен на пътешественика-откривател Фаустино Малдонадо, който пръв е стъпил на това място.



Естествено, всичко е под контрол – чакат ни с автобус, в който се натоварваме с всичкия си багаж. След няма и 10 минути спираме на входа на една градина с къщичка. Това е офисът на Inotawa Lodge, където ни посреща собственичката Кристина – перуанка, но с нетипично бяла кожа и говореща отлично английски и испански. Явно има някаква европейска жилка в кръвта си. Всъщност лоджията и този офис са на нея и на сина й Рамон.





Намерихме си първата половина от компанията! Сега целта е тук да си оставим големите куфари, за да не ги мъкнем из джунглата. Нещо, което би било адски непрактично – точно толкова, колкото и да тръгнем за там с високи токчета и вечерни тоалети. След това с по една малка раница и предвождани от местен водач ще се отправим към вътрешността на Амазонската джунгла.

В този момент се появи Мартин с една красива девойка, приличаща на местна, но не съвсем. Може би ще ме попитате коя е тя? Ще задоволя любопитството ви. Преди седем години една наша сънародничка пристига и се установява в Пуерто Малдонадо. Започва да работи като социален работник и така си изкарва прехраната. Живее под наем и никак не й е било лесно. Наслаждава се на работата си и живота като свободен човек. Запознава се с местните хора, научава езика им и става една от тях. Радва се на гостопримеството им и споделя с тях несгодите на нелекия живот в джунглата. Днес е щастлива, че посреща голяма група българи – това е Мила.

Появи се и нашият водач за джунглата. Представи се като Джоел. Вероятно това не му е истинското име, но като за туристи е удобно. Даде ни кратки инструкции и всички заедно се отправяме отново към автобуса, с който тръгваме към пристанището на града. От там ще продължим с лодка.

По пътя получаваме малко информация от Мила за района, в който се намираме.
Департаментът, чиято столица е Пуерто Малдонадо се казва Мадре де Диос. Така се казва и една от реките, които минават през него. Разделен е на три провинции като ние сме в една от тях, наречена Тамбопата по името на реката към която сме се запътили. Като площ този департамент на Перу е голям – 85 000 кв. км, но за сметка на това населението му е много малко – 100 000 души. При тръгването минаваме покрай дълъг район на самозаселили се покрай пътя перуанци, които се намират в постоянен конфликт с властите и в частност с полицията. Терените са на военни, които пък нямат редовни документи за собственост – пълна каша.



Движим се по черен път, който през дъждовния период, от декември до март, става на практика непроходим. Освен това е достатъчно тесен, за да се разминаваме на една боя разстояние с насрещните превозни средства.





Освен мините, тук на практика няма индустрия. Най-хубавото, което всъщност е голямо нещастие, е, че тук има петрол и злато в големи количества. Терените по тази причина са много скъпи, а хората са полудели и всеки е хукнал да рови земята. В това число и двама наши сънародници. Цари анархия, която правителството се опитва да овладее. Все още има въоръжени организирани банди.

В Пуерто Малдонадо освен Мила има още един българин, който отлежава в затвора за трафик на кокаин, и както споменах – двама миньори в златна мина. Основните сфери на заетост на населението са свързани с мините, строителството, дърводобива, събиране на бразилски орех, папая, банани, ориз. Напоследък се обръща особено внимание на развитието на екотуризма. Заплатите са около 700-800 сола на месец. Доход от 1200 сола за този район се счита за висок. За сравнение наемът на стая с тоалетна на месец е 250 сола, а ако е в центъра на града – 300 сола. (За референция: 1 сол = 0,60 лв.)

В сладки приказки към 14:30 стигаме до края на пътя. Спираме и слизаме, при което аз се оглеждам малко учудено докато жените се ориентират към тоалетните...



Успявам да загрея – да, това е пристанището, въпреки че не се познава по нищо. Единственото, което ме навежда на тази мисъл е вида на река Тамбопата между клоните на дърветата.



Персоналът, който се возеше с нас в автобуса, започна да разтоварва багажа и да го пренася към реката. Джоел ни помоли да не пречим, заемайки място на пътеката. Освен нашите куфари, пренесоха и доста хранителни стоки.



Нашият ред е накрая. Ама пристанището си го бива, нали? Никакви кейове, никакви кораби, никакви бетонни постройки... Всичко е еко!





Река Тамбопата се влива в река Мадре де Диос, която на свой ред в Амазонка и Атлантическия океан. Реките в департамента са пълноводни и са много удобни за транспортиране на стоки и товари от и към отдалечените райони на джунглата. Някои изследователи са търсили в този район и тайнствения град Паитити, за който стана дума предния ден, но построяването на трансконтиненталната магистрала, свързваща Тихия и Атлантическия океан и минаваща през Мадре де Диос, е прекъснала тези издирвания.

Натоварихме се. Тръгваме срещу течението на реката, а до мен се оказа, че седи съпругата на Рамон, собственика на лоджията. Майка й е от Япония, а бащата перуанец, но майчината кръв при нея явно е по-силна. Време е да си „измием” ръцете с антибактериален гел, защото предстои обяд.



Съпругата на Рамон се казва Каролина и по време на целия път си говорихме на испано-английски. Сега, обаче, ни сервираха храната и е време да я пробваме. Изглежда необичайно – нещо увито в листо.



Внимателно разгъвам свитъка и оставам приятно изненадан. Вътре има съвсем вкусно ястие от ориз, зеленчуци, яйце и соево месо – 100% вегетарианско.



Всички са гладни и, както се забелязва, концентрирани върху ориза. На малкия Сашко нещо като че ли не му е по вкуса... Няма пържени картофки, нито пица. Няма и да има!



Трябва да отбележа, че храната е супер екологична, полезна, чиста, а даже и много вкусна. Събрахме виличките и салфетките, а листата, които ни служеха за чинии, съвсем естествено изхвърлихме през борда.



Заедно с нас в лодката пътува персоналът на лоджията и шаманът Мануел (най-вляво), който е познат на Мила и който ще има специална роля при нашето пребиваване в джунглата.





Плаваме почти цял час по реката и картините около нас са все едни и същи.



Започвам да се отегчавам, когато най-накрая стигаме до крайната цел – пристана на лоджията. Подобно на пристанището на Пуерто Малдонадо, и тук има само една проста дървена стълба, пльосната върху засъхналата кал към водата. Именно по нея ще трябва да се изкачим.



Слизането от лодката става с повишено внимание и баланс. Джоел все пак държи едно въже, за да не се отплесне носа на лодката и да се топнем с дрехите.



Като казвам, че сме пристигнали, не съм съвсем точен. От тук нататък тръгваме след Джоел по пътека през джунглата, която трябва да ни отведе до „хотела”.



Преходът не е дълъг. Едва ли е повече от 5 минути нормално ходене, но нали сме граждани, попаднали сред дивата природа, та ни се наложи да се поизчакаме, да разгледаме, да попитаме това-онова и т.н. Важното е, че все пак стигнахме!

Ето и парадния вход на лоджията:



А това е лобито с рецепцията и хамаците за почивка:



Гумените ботуши са задължителни при излизане в гората. Имат много функции като това да не те ухапе змия или някоя буболечка, но най-вече – да не се накаляш и да не си съсипваш собствените градски обувки.



Сещате ли се защо са обърнати с подметките нагоре? Това го разбрах чак вечерта, но ще ви го кажа веднага – тарантулите имат навика да се завират по дупки и ако ботушите са обърнати нормално, има опасност някой внушителен паяк да си ги хареса за къща. Това не би било приятно усещане за този, който би се опитал да ги използва.

Връщам се към лоджията и специфичната й същност. Направена е от дърво и разполага с 10 стаи, разположени веднага след рецепцията, както и няколко бунгала за настаняване на гости. Електричество, както се досещате, в джунглата, няма. За осветление се използват антични бензинови лампи. Водата, която се употребява тук, е от реката. Моля?! Замислих се. Та реката на идване ми се стори ужасно мътна, да не кажа кална! Да, така е. Водата се пречиства и след това стига до душовете. Пречистването е спорно, защото от мивката и душа тече мътна водичка, с която не бих си измил зъбите. Звучи адски страшно, нали? Спокойно, за пиене и миене на зъби се изполва ... отново вода от реката, но значително по-добре филтрирана и дезинфекцирана със специална система.

Първо влизам в една произволна стая, просто ей така, да я погледна.



Както се вижда от снимката, стаята е хубава, просторна и има тераса с изглед към джунглата. Това, което няма, е стена към терасата, т.е. помещението е напълно отворено и не се затваря по никакъв начин.

С Мартин получихме номера на своята стая. Ключ нямаме, защото стаите нямат врати, а просто едни бели пердета. Всичко е толкова хубаво и автентично... Добре, че в цялата лоджия сме само ние и персонала.





Белите балдахини над леглата се спускат, когато легнеш да спиш, за да не те хапят комари или да те полази нещо. С това прозрение вече се чувствам съвсем в безопасност!

Покривът на всички стаи е общ и спокойно можем да си говорим през стените. Терасите са много приятно място, особено, ако се уговорим всички едновременно да излезем на тях.





На някои от вас условията в лоджията може да ви се сторят шокиращи, но помислете – кога сте живели в истинска джунгла? Какво пък толкова може да стане? Всичко е толкова натурално...

Оставяме си багажа по стаите, затваряме си вратите, т.е. дръпваме си перденцата, и се отправяме към трапезарията.



Предвидено е, че дъждовете понякога продължават с дни и тези преходи между отделните части на комплекса са покрити със сламени покриви.

Трапезарията изглежда съвсем обикновено. Тук ще се храним. В единия ъгъл на помещението, ако може да се нарече така покритият участък без стени, в който се намирам, има оставени термоси с гореща вода за кафе и за чай. Има и плодове, ако на някой му се яде.



В трапезарията всеки ден между 18 и 21 часа пускат генератор за ток, който обслужва кухнята и чрез който има възможност да си заредим евентуално батериите. Само че не батериите на телефоните, а на фенерите. Телефонът в джунглата е една от най-безполезните вещи, защото сигнал няма.

От трапезарията се вижда кухнята, в която ни приготвят храна за закуска, обяд и вечеря.



До трапезарията водят разни покрити с дървени дъски пътеки, явно идващи от бунгалата, пръснати из прекрасната градина.



На следващата снимка се вижда стената на кухнята вляво, мястото за пране по средата и бамбукови дръвчета вдясно, върху които мернах някаква малка маймунка. Точно зад бамбука е водната кула на лоджията.



При цялата описана картинка някой може да си помисли, че сме стреснати. Нищо подобно. Никой не се оплака от нищо. Всички сме впечатлени от мястото, ориентираме се бързо и седнахме на раздумка в трапезарията по на чаша чай.



Малко преди 18 часа тъмнината започва да превзема джунглата, а ние се ориентираме в посока рецепцията, където би трябвало да се чакаме за вечерна разходка.

Джоел ни посъветва да си сложим дълги панталони, чорапи заради галошите и да се намажем с репелент срещу комари. След залез слънце джунглата се активизира. Температурите падат под 30 градуса и времето може да се нарече почти перфектно.

Инструктирани сме да си гледаме в краката и да не вдигаме много шум, ако искаме да видим някое животно. Аз веднага се сещам за препарираната убита змия на рецепцията, която гидът ни нарече бушмастър. Той лично я бил убил в градината преди 4 месеца. Толкова била отровна, че до един час умираш неспасяемо. Бррр!

Подготвени с фенери, който носи, и с повишено внимание, тръгваме в колонка по един след Джоел. Навън е страшна тъмница и добре, че вървим по утъпкана пътека. Часът е 18:00.

Първо срещаме гигантски мравки с размери 2-3 см. Не е лошо да се пазим от тях, защото хапят много неприятно.



И както всичко в джунглата, гъсеницата, която намираме, отново е гигантска – 15 см.



Един малък черен отровен паяк е бил на лов и си е хванал жабче.



На връщане откриваме една тънка малка змия върху клоните на един храст. Веднага започваме да си я подмятаме от ръка на ръка. Веднага... не съвсем. Първо погледнахме въпросително Джоел и след това.



Под светлината на фенерите миниатюрен опусум седеше върху едно клонче като вцепенен. Какво ли му беше? Едва ли е само страх.



Най-накрая Джоел ни заведе в близост до едно от бунгалата, за да ни покаже къде живеят три паяка-тарантули. Бяха се настанили в отделни дупки в земята, разположени в триъгълник. За това, че тарантулите са ловци, а не плетат паяжини, се убедихме като видяхме в една от дупките една уловена мишка.

Перу е третата страна в света по биоразнообразие. Ние не видяхме много тази вечер, но в такива големи групи като нашата само едно е сигурно – че единствено най-глупавите животни не са избягали.

Обиколката ни отне час и половина. Сваляме си гумените ботуши и директно се отправяме към трапезарията, за да вечеряме. Вечерята, както и обядът в лодката, е предимно вегетарианска и абсолютно екологично чиста. Повечето продукти, използвани тук за храна, се отглеждат в градината. Единственото месо е пилешко в комбинация със зеленчуци. Останалата храна се състои от зеленчукова супа, спагети, пържен банан, салата, а за десерт – банан със шоколад.

Какво друго остава, освен да си лягаме да спим? Денят беше достатъчно пъстър откъм преживявания, а сега ни предстои и още едно, последно – заспиване в стая, отворена към кипящия нощен живот на джунглата.

Спускам балдахина над леглото, и се опаковам изключително грижливо подпъхвайки висящия чаршаф под дюшека, така че да не остават никакви пролуки.



Неусетно съм се пренесъл в страната на сънищата...

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

19.04.2013. АМАЗОНИЯ.

В просъница чувам нещо като барабанене на дъждовни капки. Дали по листата на дърветата или по покрива над мен – не знам. Леко отварям очи и осъзнавам, че вече е сутрин, но все още е тъмно. След това се сещам къде съм и че ако се измъкна от леглото ще се окажа в стая, на една ръка разстояние от джунглата. В следващия момент се стряскам, че навън вали и това ще е върховна гадост. Часът е 5:00 според часовника на ръката ми... Време е да ставам. Уговорката от предната вечер беше в 5:30 да сме на входа на лоджията.

Уф! Много е рано. Измъквам се от балдахина на леглото и се показвам на терасата. Навън въздухът е свеж и за щастие не вали. Звуковото възприятие за дъжд се оказа измамно – през нощта нещо капе от дърветата и трополи по покрива и листата на растенията. Това било!

Днес ще започнем деня с наблюдение на диви папагали. За целта ще трябва да се придвижим малко по-нагоре по реката до специално място, на което тези интересни птици си набавят минерали за организма.

Обличаме си по една горна дреха, защото толкова рано сутрин си е хладничко, а и на лодката духа силно. Нахлузваме си гумените ботуши на рецепцията и тръгваме след Джоел към реката. Стигаме бързо и тихо, но лодка няма! Капитанът Лусио явно се беше успал. Джоел дълго време го вика по име, докато най-накрая се чу пърпоренето на двигателя. След малко се появи и лодката.



Тръгваме...



Лусио винаги се взира внимателно към бреговете докато управлява. Така срещаме понякога интересни животни. Тази сутрин не останахме капо. Малко след тръгването виждаме на брега едно подобно на прасе същество. Наричат го капибара.



Капибарата е най-големият гризач в света, много предпочитана от местните ягуари храна. Хич не се смути от приближаването на лодката и имаме възможност да направим не лоши снимки.

Междувременно слънцето пробива леко полека над хоризонта и изпаренията над река Тамбопата се вдигат.



Лусио спира лодката до брега, забивайки носа в наслоената, но слава богу суха кал.



Чудя се, ако беше заваляло, както си помислих в просъница, дали щяхме да издрапаме по брега до здрава почва?

Пътеката не е дълга, но за сметка на това има участъци с повишена трудност.



Заслонът, до който стигаме е специално направен за наблюдение на папагали от стопаните на лоджията Инотауа. Те са открили това специално място в джунглата и са го превърнали в атракция за своите гости. Всеки си избира местенце за набюдение и застиваме безмълвно, за да не плашим птиците.





Папагалите са едни от най-умните хвъркати. Преди да кацнат някъде, задължително правят няколко обиколки в полет, за да проверят дали мястото е безопасно. Трябва да сме много внимателни, за да не ги изплашим в самото начало. Постепенно птиците накацаха по околните дървета и огласиха тишината с характерните си крясъци.





Малко по-късно първите от тях се залепиха за скалата и започнаха да кълват от нея соли и минерали, без които не могат да живеят. Опитвам се да правя снимки, но нямам подходящ обектив, така че, няма как да покажа нищо в по-близък план.

Джоел ни показа една брошура, в която са описани папагалите, които виждаме. Сред видяните са маракана (Ara severa), синьоглав папагал (Pionus menstruus) и тъмноглав дългоопашат папагал (Aratinga weddellii). Наистина, страхотни птици!

Още предния ден ни бяха казали, че в лоджията има фиксирани часове за закуска (8:00), обяд (13:30) и вечеря (19:30), така че е време да си тръгваме, за да хванем първото хранене за деня.



Слънцето вече е изгряло и мога да разгледам малко по-добре мястото. Всичко е построено от естествени материали и е измислено така, че да е максимално удобно. Предвидено е, че има дни, през които вали постоянно.





Ето как изглежда и трапезарията:



Закускихме с различни вкуснотийки, приготвени малко по-рано в кухнята, пихме кафета, чайове и фреш от странни плодове и сега се отправяме отново на разходка с лодка. Този път отиваме към едно езеро, където ни очакват нови интересни занимания. Джоел ни предупреди да си носим бански, защото ще има възможност да поплуваме.



В 9:00 тръгваме от рецепцията отново към реката. Качваме се на лодката и докато пътуваме нагоре по течението, покрай нас минават местни жители на път към града със събраната реколта от фермите си. Да, реката наистина е единствения разумен транспорт от вътрешността на джунглата към цивилизацията.



Слизаме на сушата и продължаваме по широка и хубава пътека, която очевидно e добре поддържана от някого.



След кратък преход стигаме до колиба, в която има някакви хора. Според обяснението на Джоел, тези местни са взели езерото на нещо като концесия. Поддръжат го, както и пътя до него. В замяна им плащаме някаква малка такса.



Живеят на страхотно място, но едва ли им е особено лесно.



Следва още един малък преход до самото езеро. Стигаме до нещо като пристан с няколко катамарана и там има пояснителна табела с текст, който звучи така:

Езерото „Трите Чимбадас”
Там, където земята се среща с водата, има едно голямо разнообразие на живот. Езера като „Трите Чимбадас” са ареали за живеене, хранене и репродукция на много застрашени от изчезване видове като черния кайман, различни птици и гигантската нутрия.
Семейството на гигантските нутрии се нуждае от спокойствие и достатъчно риба, за да изхранват малките, които се раждат почти всяка година в това езеро. Като бъдещи хора трябва да се научим да уважаваме нуждата от пространство на другите видове, по-специално в случая на големите хищници.
По време на твоето посещение на „Трите Чамбадас”, моля:
1. Зачитай фауната в защитените зони на езерото.
2. Следвай препоръките на своя водач по отношение на поведение и дистанция за наблюдение на фауната.
3. Само практикувай риболов и освобождаване на рибата, използвайки винаги въдица с корда.
По този начин ще можеш да се насладиш на по-продължителни гледки на естественото поведение на фауната – сега и при твоето следващо посещение!

Едва ли ще успеем да видим всички видове диви обитатели на езерото, но сме ентусиазирани да постигнем максимума според късмета си.

Качваме се на един от катамараните на брега. В него има всичко необходимо за туристическа обиколка – гребло за управление и въдици с корда за риболов. Джоел пък носи сурово пилешко месо за стръв. Ще ловим пирани!



Покрай брега има много важни тръстики. В тях се крият всякакви диви животни и ние сме длъжни да ги заобикаляме от разстояние.





Всъщност това езеро има формата на бумеранг. Как се е образувало? Обяснението е просто и логично. Тамбопата е река, която тече в район с ниска надморска височина и поради това прави много завои. По време на дъждовния период водата е много и се наводняват големи площи от джунглата. С времето, обаче, някои от завоите остават прекъснати, тъй като реката си е пробила корито напряко. Точно тези бивши речни участъци се превръщат в красиви малки езера. Поради многото ценни видове животни, които ги обитават, те са обявени за национални резервати.

Джоел се хваща за греблото, с което се задвижва тежкия катамаран. За да не се смущават животните, обитаващи резервата, моторни двигатели не се допускат. Аз пък с голям дървен прът се опитвам да насочвам носа, за да не се забием в тръстиките.





Задвижването на този странен плавателен съд изглежда лесно, но с тежестта на цялата ни група на борда задачата, повярвайте ми, никак не е лека.



По някое време ми стана жал за Джоел. Попитах го дали му е трудно и той кимна утвърдително. Предложих му да го отменя и той да си почине малко. Човекът прие с радост, но аз не знаех какво ме чака. Спътниците ми ме снимаха, но аз ще покажа само една снимка от Весо на момент, в който след безброй грешки успях да хвана цаката на технологията и започнах да се справям.



Развеселих групата, но успях да спечеля малко почивка на нашия водач. Насочваме се към подходящо за риболов на пирани място. Обикновено тези риби обитават краищата на водоема, близо до бреговете. Там най-често намират храна.



Спираме на място и вадим въдиците. Джоел извади кутията с накълцаната на ситно стръв. Като казвам въдици – представете си пръчка около метър и половина с пак толкова метра корда и кукичка на края. Набучваме месото на кукичките и хвърляме зад борда. След няколко минути Веско извади първата риба.



Точно тази, обаче, се оказа първата и единствената от целия улов, която не е пираня. Някакъв друг хищник клъвна на месцето на Веско.



Това не е важно. Според правилата пускаме уловените риби обратно във водата.

След още няколко минути започваме да вадим риба след риба. Уловихме поне 20-30 бели и жълти пирани за няма и 20 минути. Единствено не успяхме да хванем нито една от най-големия вид – черната пираня. Джоел ни демонстрира какви зъби имат тези страшни риби, подавайки им листо, което отхапват инстинктивно.





Човек не бива да си подава пръста, защото рибата спокойно може да му пусне кръв, а ухапването е доста болезнено.

Приключваме с риболова, пускайки обратно в езерото всички хванати риби. Джоел поема управлението от мен, тъй като ми е трудно да маневрирам покрай брега. Насочваме се към средата на езерото.



Техниката за придвижване с катамарана, демонстрирана от перуанеца, може да се види само на видеоклип:

Жегата мори всички. Риболовът също помогна за отпускането.



Някъде към средата Джоел спира и ни предлага да се изкъпем. Ами... всъщност... дали е безопасно?



Да, в действителност, въпреки всички легенди, пираните не нападат живи хора. Когато нещо плува във водата и е по-голямо от тях, те не се и опитват да го атакуват. Още повече, че в средата на езерото е малко вероятно да попаднем на голям пасаж от тези всеизвестни хищници.

Другото ми притеснение е, че в езерото има и то не малко на брой крокодили – бял и черен кайман. Череният кайман е силно застрашен от изчезване вид, а е и по-големият от двата – обикновено до 2-3 метра дължина. За разлика от него, белият кайман е значително по-малък – около метър до метър и половина. Джоел гарантира, че и двата вида не са агресивни като алигатора и никога не са нападали човек. Явно не бива да се притесняваме и от крокодилите.

Еми тогава – време е за смелчаците да скачат във водата!



Първи от борда се метна Мартин. Последвахме го аз и Иван. Малко по-късно към нас се присъедини и Велислава – единствената жена от групата, престрашила се да поплува заедно с кайманите и пираните. Явно Джоел не е бил достатъчно убедителен когато ни успокояваше.

Във водата прекарах около 30 минути. Най-накрая излязох с триста зора, защото вятърът носеше катамарана в обратна посока по-бързо, отколкото аз плувах. На всичкото отгоре като си погледнах тялото се оказа, че съм кален. Да, именно – водата в езерото е точно толкова кална колкото водата в река Тамбопата.



Разбира се, няма да си обличам дрехите засега, защото ще станат и те кални. Ще се пека на слънце и ще съхна. Мартин прави същото, само че май е заспал.



През това време се отправяме обратно към мястото, от което тръгнахме, а Веско въвежда нов тип управление на катамаран от двама души.



Малко ни остава, за да влезем между тръстиките и да приберем катамарана до брега... В този момент Джоел забеляза с бинокъла си един черен кайман, чиято глава се подава от водата в непосредствена близост до тръстиките на около 250-300 метра от нас. Е, не можахме да го видим от близо, но поне с бинокъл се убедихме, че тук има и големи коркодили.



Тръгваме си от езерото към реката и нашата лодка. Още в началото на пътеката забелязвам как едни мравки много интересно ни пресичат пътя, носейки листа. За пръв път виждам подобно явление.



Джоел ми каза, че тези мравки събират листа, полагат ги на специално избрано място, торят ги и чрез гниене отглеждат някакъв вид гъби, които използват за храна. С други думи – мравки-земеделци. Впечатлен съм!

Преживяването тази сутрин беше страхотно! Научих се да управлявам катамаран, плувахме с пирани и каймани в Амазонската джунгла, видяхме различни животни и научихме повече за природата. Калта по кожата и слънчевото изгаряне ми дойдоха като безплатен бонус.

Минаваме по обратния път и се качваме на нашата добре позната моторница, за да стигнем до лоджията за обяд.



Докато чакаме да ни донесат храната, наблюдаваме как нашите познайници от предния ден, страхливите тамарини, се престрашават и нападат оставените специално за тях банани. Персоналът на лоджията се грижи малките маймунки да не остават гладни, а ние имаме удоволствието да им се радваме седнали в трапезарията.



Отново чувствам липсата на 300 мм обектив, но нямаше как да го мъкна на това пътуване.

Крайно време е да покажа колко здравословно се храним. Обядът ни се състои от зеленчукова супа, която не съм снимал, салата от домати и краставици, юка, приготвена като пържени картофи и някаква зеленчукова яхния. Всичко е много вкусно. За пиене обикновено имаме натурален плодов сок.







Обядът е само за тези от нас, които няма да ходят вечерта на церемонията аяуаска.

Тези няколко дни в джунглата са запълнени изцяло с различни разходки с опознавателна и развлекателна цел. Разбира се, който е изморен и не желае да излиза от лоджията, може да релаксира в леглото или в хамаците на рецепцията. Както вече споменах – тук няма никакви комуникации с външния свят и човек е добре да може сам да си запълва по подходящ начин времето или да се довери на нашите стопани от Инотауа.

За днес ни остават още няколко активни дейности – следобедна разходка в джунглата, посещение на ферма и вечерта по тъмно, точно преди вечеря, ни предстои лов на каймани. След вечеря е специалната церемония аяуаска.



Разходката в джунглата започваме в 15:00 часа и сме едва половината от цялата група. Тръгваме пеща и след около 20 минути ходене срещаме нещо, което ни развълнува. В калта на пътеката има ясен отпечатък от лапа на ягуар.



Ягуарът е животното, което най-трудно можеш да срещнеш в джунглата. Едно, че се пази от хората и второто е, че са останали много малко екземпляри. Джоел сподели, че през живота си е виждал едва два пъти ягуар. За разлика от него, брат му, който живее по-навътре по течението на реката, бил виждал десетина пъти. Ягуарът не напада хора. По изключение би могъл да нападне дете, ако е само в гората.

Спираме се при едно огромно 600-годишно дърво. Човек се чувства като мравка до него. Наричат го сейба.



Джоел се е хванал за една лияна, която стига до върха. Поглеждам нагоре и някъде много високо в клоните забелязвам дървена площадка. Обяснението е, че това дърво се използва от катерачи за тренировка. Наистина, височината е главозамайваща – толкова, колкото и дебелината на ствола.



Следващото дърво е интересно с това, че има способността да се мести в търсене на слънчеви лъчи. Нарича се Walking Pountry (на испански: Palmera Caminante).



Малко по-нататък Джоел ни пита дали познаваме бамбука. Да, разбира се! А знаем ли, че можем да си набавим вода от него, в случай на нужда?



Намираме зелен и здрав бамбук. Отсичаме с мачете участъка с два съседни възела на стъблото. Оглеждаме го внимателно дали няма дупчици. Отсичаме единия възел – ако има дупки, водата вътре ще изтече през тях. Ако няма дупки – водата е годна за пиене. И наистина, оказа се не само годна, но и страшно вкусна!

Можете ли да познаете какво е следващото дърво?



Плодовете му са едри и разноцветни. Голяма част от тях бяха окапали по земята...



Джоел, обаче, откъсна един подходящ и узрял според него плод от клона. Тези, които са по земята са наядени от животни и едва ли са годни за ядене. Не се знае колко време са лежали долу. Жълтите плодове стават за производство, зелените не са узрели, а жълто-зелените могат да се ядат сурови.



Ако досега не сте познали какво е това ще ви кажа – какао! Да, аз лично за пръв път го виждам във вид на дърво. Плодът е повече от странен. Водачът ни обели един и ни даде да опитаме. Уговорката е да смучем ядката без да дъвчем костилката, която горчи.



Вкусът е сладко-кисел и много приятен. Горчивата костилка е това, което ползват за производство на какао и впоследствие на шоколад.

Продължаваме нататък. Джоел спира често и ни обяснява кое растение за какво се използва и как местните хора се хранят и лекуват с плодовете на джунглата.

Това е плодът копасу:



Това пък е каня-каня и има същите съставки като аспирина и е идеално за лечение и сваляне на температура.



Цялата територия, в която се разхождаме, е в концесията на Инотауа – общо 42 хектара. Взели са да ги стопанисват. Дърветата какао и манго са засадени от предишен собственик и са ги наследили. Сега само се грижат за тях и ги стопанисват.

Срещаме вид фикус, който пуска лечебно мляко. Когато някой местен пипне стомашен паразит, пие от него и до няколко дни се оправя. В случай, че ти се наложи да пиеш замърсена вода, след това можеш да се лекуваш с това мляко от фикус.

Намираме и растението Бихау, което нашите домакини са използвали, за да ни приготвят храната в лодката на идване. То е едно от любимите на малките птички колибри.



Първоначално си помислих, че това е някакъв вид банан. Оказа се, обаче, че са от един род, но не ражда такива плодове. Това растение има листа, които на пипане са като пластмасови и когато завият храната в тях и я сложат във фурната, то не изгаря. Много ценно свойство.

Не помня всичко, а и не успявам да снимам всяко едно растение. Губи ми се растението „Драконова кръв” (Sangre de drago), което лекува гастрит, както и фикуса, който споменах по-горе. Не разбрах и за какво се използват дърветата, които имат бели стъбла като нашите брези, но нищо! Следващият път ще внимавам повече.



На прибиране пред нас се изпречи едно малко и много кално поточе.



Джоел намери една тояга и подпирайки се на нея, един по един, пресичаме балансирайки. Само че, Деси нещо загуби равновесие и цоп! Оказа се, че това никакво поточе е дълбоко може би повече от метър, а дървото, по което пресичаме прекалено тънко! Силно притеснен за техниката в ръката ми, минавам последен. Слава богу, сполучливо!



Часът е около 16:30. Какво следва? Нали не си мислите, че Джоел ще ни остави да скучаем?

Минаваме през лоджията за кратко. Който иска остава да си почива, а който обича да научава по нещо ново на всяка минута продължава. Следва разходка из фермата – мястото, където нашите стопани отглеждат различни плодове и зеленчуци за прехрана. Започваме веднага още с влизането в градината.

Първото на вид безинтересно растение е една лиана.



Само че тази лияна се казва аяуаска и има много важна роля в предстоящата довечера церемония. От стеблото й се приготвя отвара и само шаман има правото и привилегията да прави това, защото растението е свещено. Рецептата се пази в строга тайна.

Тръгваме из градината, която на пръв поглед изглежда малко запусната, но ще видите че в нея има достатъчно интересни насаждения.



Следва „кокона” – нещо като див домат.



А това е джинджър. Освен като подправка се използва като лекарство за стомах. Аз лично се сетих, че съм пил чай от джинджър, който има много приятен аромат. По-запознатите знаят, че тази билка има и много други лечебни свойства.



Следващото е една подправка, която повечето приятели от групата специално предупреждават да не им слагат в храната, когато поръчват в ресторант. Кориандър! Аз лично нямам нищо против него, но миризмата му е доста натрапчива, а в Перу се използва масово, точно както у нас слагат магданоз на всяко ядене.



Див босилек:



Плодът нони на следващата снимка все още не е съвсем узрял. Миризмата и вкусът му не са особено приятни, но е много здравословен. Твърди се, че помага за високо кръвно, а даже и при диабет. Използва се за лечение и на други заболявания в нетрадиционната медицина.



Карамболът или Starfruit, както го нарече нашият водач, вече е узрял. Каза ни също, че който иска може да го опита и аз не се поколебах.



Чак след като го изядох, Джоел каза, че най-многото, което може да ми се случи е да поема дежурството в тоалетната. Сакън!

Стигаме до нещо, което познавам. Предната вечер на вечеря си бях поискал люто и ми донесоха именно такива малки червени топченца, които се казвали ojo de pescado или „рибешко око”. Огнено люти са! Успях да изям само две за цялата вечеря!



Вървейки по пътеката през градината стигаме до някаква постройка. Оказва се, че това е съседната ферма, чиито собственици идват много рядко. Според Джоел не са останали много хора, които да издържат на този начин на живот. В XXI век да живееш без ток, вода, интернет и децата ти да не ходят на училище... Жертвата е прекалено голяма. Изкупните цените на земеделската продукция са твърде ниски, за да бъде заинтересован някой да полага колосалния труд за поддръжка на подобно стопанство.



Органичната ферма, както я нарече Джоел, предлага възможно най-здравословната и чиста храна. Тук всичко расте свободно от каквито и да било замърсявания.

Знаете ли, че папаята расте на дърво? За мен беше изненада, тъй като плодовете са доста големи с вкус подобен на пъпеш и по аналогия си мислех, че расте на земята.



Направи ми впечатление нещо като язва върху едно от дърветата.



Оказва се, че това е гнездо на термити, за които всички ние сме чували, но лично аз никога не бях виждал. Живеят само по дърветата и си правят покрити пътища, които ги пазят от птици. Разбутахме им малко от покрива на пътя и отдолу се виждат малки мравки.



Най-накрая ще ви покажа и едни от любимите ми плодове – бананите.



Този вид банани не са онези, които обикновено ядем. Наричат се Lady Finger (дамски пръст) и са най-дребните и най-сладките от всички видове. В магазините в България съм ги срещал, но на много висока цена.



Бананите са едногодишни растения и раждат еднократно. Садят се от издънки. След една година дървото е готово да ражда и след това го отрязват. Около него остават няколко нови израстъка, които на свой ред растат и раждат след година и т.н. Плодовете се използват за ядене и за готвене – има различни сортове. В лоджията вече имахме в менюто пържен банан от сорта за готвене.

С това приключи обиколката, а и слънцето вече залязва, така че е време да се прибираме.

Имаме малко време в лоджията, колкото да се преоблечем. В 18:15 се срещаме отново на така наречената рецепция. Вече е тъмно. Тук слънцето целогодишно залязва в 18 часа. На светлината на фенерите, тръгваме към лодката за ... лов на каймани.

Да, вечерта, както разбрахме още първия ден, е времето от денонощието, когато в джунглата започва да кипи живот. Много хищници излизат именно тогава на лов. Така са и кайманите. Тук могат да се видят два вида – бял и черен. Първият е по-малък и достига до 1,0-1,5 метра. Виж, черният, обаче, става доста по-голям – до 3 метра дължина. Той е и по-рядко срещания.

Около час обикаляме с лодката и с помощта на един голям фенер Джоел търси около брега светещи точки, както изглеждат очите на крокодилите нощем. За съжаление нямаме късмет и не откриваме нито един. Това е! Гаранция няма за нищо.

Прибираме се обратно за вечерята в 19:30. Тя, обаче, е само за онези, които няма да участват в церемонията аяуаска от 20:00 часа. На тях им е забранено да се хранят днес.

Нека сега да ви разкажа за тази церемония, за която стана дума вече няколко пъти. Наречена е по името на лианата, която видяхме малко по-рано днес. Пише се Ayahuaska, но на испански „h” не се чете, така че аз ще я наричам аяуаска.

Церемонията АЯУАСКА
Според индианците в джунглата, светът е създаден от огромна змия. Докато тя пеела, от устата й са изпаднали шарките и звуците. Когато пием отвара от лианата аяуаска ние се свързваме със змията, създала света. Самата напитка се приготвя по древна рецепта, пазена в тайна, и включва и други билки. Въздействието й е халюциногенно и затова дозировката за всеки е много важна и се прави от шамана съобразно негови критерии. Церемонията цели чрез връзка с космическата енергия да се пречисти човека, да се засили духа и здравето на колектива и на отделния индивид. Квалифицираният шаман ти помага по пътя и те предпазва от лошите духове, както и от отрицателната енергия. Много е важно кой точно шаман те води, тъй като много лесно би могъл да се отклониш сериозно от правилната посока. Като тип медицина, се счита, че аяуаска е една от най-силните и ефективни. Всеки човек сам върви по своя път по време на церемонията. Има хора, които въобще не се повлияват от процедурата. Затова е важно 3 дни предварително да се спазва диета: без месо, без алкохол, без секс, без люто, без лимон, без папая... В деня на церемонията не се яде въобще, а на следващия – отново диета. Ако тези условия не се спазват ефектът на аяуаска е по-слаб или никакъв. След церемонията хората реагират различно и непредвидимо, но за това – по-нататък.

***

Тази вечер половината от хората от нашата група се подложиха на това шаманско лечение. Останалите, честно казано, останахме малко притеснени да ги чакаме, въпреки че знаем, че няма да се приберат по-рано от ранни зори. Поне така ни беше казала Мила по-рано.

Легнах си като преди това събрах багажите – моя и на Мартин. На следващата сутрин ще си тръгваме рано и не знам дали Мартин ще е в състояние да го направи сам. Всичко може да се очаква.

[Stas]

От: ПЕРУ – ВЪЛШЕБНАТА ЗЕМЯ НА ИНКИТЕ

20.04.2013. ОБРАТНО В ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Тази нощ не беше лека за авантюристите, подложили се на церемонията аяуаска. Ефектът от процедурата е различен за всеки от тях. Повечето останаха доволни, но казаха, че не биха повторили. Боби, обаче, твърди, че се чувства прекрасно и няма против да опита пак. Таня, която имаше температура след дъжда в Мачу Пикчу, се събуди напълно здрава. Човек трябва да е готов за това, което му се появява в съзнанието, за да го приеме и осъзнае.

Аз самият не пожелах да подложа нервната си система на въздействието на аяуаска, а също нямам и здравословни оплаквания. Но като метод за пречистване и лечение на хора с определени проблеми, аяуаска може би е едно от най-ефективните средства. Гадното усещане при подложилите се е породено основно от изтичането на секрет от всички възможни места на тялото, започвайки с повръщане и... Който желае може да пробва и провери. Излишно е да ви плаша – не е опасно, стига да намерите истински добър шаман.

Ставаме и се събираме един по един за закуска в 7:00. Някои усмихнати, други сънени, а трети с особено изражение на лицето. Важното е, че всички сме добре.

В 8:00 се качваме на лодката и напускаме лоджията. Тъй като пътуваме този път по течението, стигаме до „пристанището” на Пуерто Малдонадо по-бързо.



В 9:00 слизаме на сушата и тръгваме по тесните черни пътища на Мадре де Диос, осеяни с дупки и паянтови дървени мостчета. Това продължава около час.

В офиса на Инотауа си взимаме куфарите и ... право към летището. Чекираме си багажа и вместо да чакаме на място да ни извикат за полета, Марто предложи да се разходим до центъра на Пуерто Малдонадо поне да го видим.

Качихме се в едно бусче, с което стигаме до централния площад на градчето. Няма нищо особено за гледане.





Денят е почивен и местните се забавляват. Подготвят се за някакво състезание с мотори на самия площад. Важното е животът да бъде цветен и динамичен!



В тази част на Перу основната атракция си остава джунглата. Всичко е диво и естествено, както е било преди десетилетия и даже преди векове – без ток, без комуникации, с вода от реката и 100% чистота... Дано се запази по-дълго.

В 13:20 излитаме за Лима. Мартин и половината група трябваше да тръгнат преди нас, но се оказа, че техният полет закъснява с три часа. Явно нашата половина ще стигнем първи.

Междинното кацане в Куско е атрактивно – самолетът минава в нещо като коридор от високи планини, за да стигне пистата. Гледката през прозореца е малко необичайна, но много красива.

В Лима кацаме в 15:30 и на летището ни чака бус, изпратен от хотела да ни вземе. Разстоянията в столицата са доста големи и трансферът отнема досадно много време. Хотелчето ни е от категорията малки семейни, но за наше щастие се оказва много приятно.



Настаняваме се веднага – всички сме жадни за баня с чиста течаща вода. Докато чакаме Мартин с останалите, се опитваме да източим цялата топла вода на света!

Междувременно се появиха и другите закъснели пътешественици. Разбираме се да се срещнем на рецепцията и да се разходим из града, да вечеряме и въобще – да го ударим на разпускане и шопинг.

Не знам аз лично какво ще пазарувам, но куфарът ми вече е на лимита от 23 кг, разрешени за чекиране.

Вечеряме в рибен ресторант Punto Azul (синя точка) и след това си подслаждаме живота в една сладкарница, която видяхме докато ходехме по улиците.

Прибираме се да спим. Естествено, всички сме изморени достатъчно. Следващият ни ден е последен в Перу и сме го нарочили за разглеждане на най-хубавите квартали на Лима без някаква конкретна програма.


Следва...