Tweet
Ще ви разкажа накратко за една доволно екзотична дестинация - Танзания, и в частност о-в Занзибар (по-скоро източното му крайбрежие). Тъй като времето, с което разполагам, не съответства на желанието ми да пусна всичко изведнажка, ще ва замола 
, да не ми набивате много шишове. Работата ще стане, само че поле-поле (както казваха местните). Това поле-поле е нещо като маняна, само че без елемента на спешност и неотложност.
Та така....
Малко предистория. През 2012г. група от четирима български юнаци-харпунджии прави бърза организация и съответно двуседмично посещение на о-в Занзибар. Запленени от очарованието на океана, природата и местните жители, решават през 2013г. да повторят пътуването. Към тези 4 броя нашенски лъвове, се присъединяваме още 4 балкански лева с цялото си бойно снаряжение. За пълнота и изчерпателност ще добавя, че единият от втората четворка левове не беше харпунджия, а дойде "за борбите" както се казва. Това обаче не попречи, всичките 8 дзвера да направим една яка група от съмишленици и по-важното "съдейственици", които ) успяха да достигнат далечен Занзибар и да се приберат живи и здрави (с малки изключения
и преизпълнени с емоции.
Самолетните билети изискваха да се явим на 10.02. у Цариград (Истанбул), летище Ататюрк, за да прехвръкнем за някакви си 7-8 часа до Дар Ес Салам, Танзанийско. Натоварихме се на две коли и беж къде Свиленградската митница. Първите четири лъва минахме безпроблемно, докато останалиге хищници ги прекараха с багажа и колата през рентгена. Нещо не са се харесали на комшиите явно. Или по-скоро, когато ги питаха какво носят, не казаха паролата "запкън" т.е.харпун. Като казахме запкън и Африка, нашата митничарка се ухили, като че ли е имала поне няколко афери с африкански мачота, и ни пусна по живо - по здраво. Докато чакахме другата кола да сваля и качва багажа, се повеселихме с местен продавач на гевреци. Хапнахме по едно геврече, почерпихме го с нашенска баница (да види той къде е родината на баниците
). Накрая се присъедини и другата кола, ние насъскахме срещу тях геврекчията, който ги ошмули с по една турска лира за геврече, и доволни, че не сме се прекарали само ние - потеглихме към 18 милионният конгломерат Истанбул.
Дето се вика в игри, закачки пътя минува и се изтипосахме на Ататюрк еарпорт и започна голямото сваляне на багаж. Колани, харпуни, екипировка, абе свръхбагаж колкото искате. Проблема с багажа започна тутакси след като се явихме на чекинга. Единият лъв, освен харпуня, носеше и два кайта, които бяха натъпкани в двуметров сак (крокодила, както го кръстихме). Започна една суетня около крокодила, идваха и си отиваха разни служители, всеки го гледаше, подритваше, почесваше се и се чудеше що да чини и как да го претегли и таксува. Това беше крокодила:
Най-накрая с малко финансови аргументи, тезата ни беше възприета и крокодила го отделиха в един ъгъл, за отделно товарене. Малко разногласия имаше и за калъфите с харпуни, тъй като и те не можаха да минат по лентата, та ги заделиха при крокодила и всички заедно ги грабна един амуджа и ги отнесе във вярната посока. За да уплътним времето, апнааме и пийнааме лекинко и айде в салона за последно чакане преди самолета.
Накрая, "черковата пусна" и ние се намърдахме в самолета. Някои се намърдахме по-добре от останалите , които само точеха лиги и сучеха мустаци, но такава е съдбата: "Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет" .
Пак хапнааме няколко пъти, пийнааме за затвърждаване на българо-танзанийската дружба :001: и след 7-8 часа у въздухо, кацнааме на Дар Ес Саламскиот еърпорт. Започна едно писане на прошения за визи, едно преоблачване по дребни гащи, щото жегата те удря директно у епиглотиса. Не знаеш дали да дишаш през носа с отворена уста, или през устата със запушен нос . Както и да е, срещу 50 хамаркански пари (задължително емисия след 2004г., по-стари копюри у Танзанийско не приемат) се сдобихме с 90-дневна туристическа виза за Републиката, ръководена от Революционното Танзанийско правителство.
Визи, багаж, всичко налице и се отправяме през едни коридорчета на сградата към следващия салон, в който трябваше да се чекираме за вътрешния полет Дар Ес Салам - Занзибар. Коридорчетата се оказаха тесни за нашите сакове, калъфи с харпуни и особено за крокодила. Доколкото можахме дадохме своя дан за пребоядисването на стените и след поредното разсъбличане и минаване през скенери и рамки, вече сме в другото салон. Тоалетни като слънце (след залез). Вода няма. Набързо се създаде организация първо да влязат тези с голямата нужда, а след тях да минат с "маркучите", другите с малката нужда, за да флоатираме бобрите по канализационната мрежа . След което видимо облекчени започваме надлъгването с тарамбуките за чекирането на багажа. Тук вече проблемът е ... по-скъп . Имаме право само на един къс багаж, не по-тежък от 23 кг. Като се има предвид, че всеки носеше сак (къде 30 кг.) и калъф с харпуни, бяхме лесна плячка за Танзанийските служители . Отстреляха ни до две, но благодарение на добрата политика в преговорите от наша страна, успяхме да сведем харча до поносими размери, след което и това препятствие беше преминато. Пропускам веселбата с тегленето на крокодила на малък кантар - легнал, изправен - във всички пози.
Пак рамки, скенери, заголване, вадене на колани с ножове и тежести от ръчния багаж и връщане за да ги оставим в чекирания багаж. Накрая се качваме на тазма/танзанийскиот витлови самолет от рода на АН24.
Жега като за световно. Стискаме зъби и почти на апнея преминаваме 30 минутния полет до острова. Стъпваме на заветната Занзибарска земя, получаваме багажа и веднага ни накачулват услужливи тарамбуки за да пренесат багажа до ангажираното автобусче до хотела.
Трансфера до хотела и от хотела до летището е предварително ангажиран. За да не се търсим с пищови, плащаме само половината цена, че да имат интерес на тръгване да ни откарат обратно до летището . Багажа е стифиран по всички правила:
Плащаме на шерпите, натоварваме се и хайде към източното крайбрежие
По пътя спираме на пазара , за да заредим малко Хекзотични плодове.
Бърз пазарлък и отново сме на път.
Движението е обратно на нашенското. Имаш чувството, че всеки момент огледалото на автобуса ще забърше по черната тиква я някой велосипедист, я някой моторист. Картинката, която се разкрива през стъклата на автобуса, загатва за мястото, където сме се озовали.
Хигиената е на пиадестал . За по-удобно стоките са разположени върху майката-земя. Предполагам, че така черпят сила от вековните корени на танзанийския человеческий род. Продава се всичко. От снопи с пръчки (като Кубратовите), до камиони натоварени с камъни. Скоро напускаме града и импровизираните пазари в покрайнините му и се отправяме към източното крайбрежие. Пейзажа е от палмови дървета и дървени колиби, покрити с палмови листа. По-заможните къщи са с каменни стени и ламаринени покриви .
След по-малко от час и няколко полицейски проверки по пътя, стигаме до заветното място - Бунгалъка, тоест хотела с бунгала, в които ще сме настанени за следващите две седмици.
Леглото на сахиб - белия господар.
Разхвърляхме багажа и с още един лъв влзаме на разузнаване в големия гьол. Резултата беше предварително известен - трябва лодка. Разходихме се набързо по плажа и попаднахме на миналогодишните лодкари - кептан Пандо и още един тарамбук, за чието име без пиенье не се сещам . Спазарихме набързо цената за следващите две седмици и доволни от свършеното и изморени от близо 30-часовия път, се отпуснахме в питиепродавницата.
Вечерта мина тихо, кротко и напоително. Родната огнена течност се разливаше нежно по вените ни, като ни караше да се чувстваме горди, че сме наследници на хората, измислили кехлибарената домашна ракийка. За да не забравим все пак къде се намираме, заръчахме и подобаващо мезе
Закуската беше предостатъчна, за да поемем нужните ни витамини и калории. Тъй като повечето дни гмуркахме след обяд, то пропускахме обяда и се задоволявахме със закуска и вечеря.
Малко снимки от района на хотела:
Басейна. За целия престой не събрахме смелост да се натопим в него. Имахме чувството, че бъка с бацили. Въпреки, че останалите посетители висяха постоянно на него. Или може би точно затова . Та така и не успяхме да си направим тренировките по статична апнея .
Един маймуняк се разхождаше най-невъзмутимо на оградата, точно до бунгалото ни.
Лодката, с която прайма български лъвове шеташе преди и след рифа:
Мустафа, малкият продавач на мидени черупки. Детето не знаеше стойността на парите. Повтаряше само цифричките, които му бяха казали за цена на всяка от черупките. Гледахме да не злоупотребяваме с това, когато се пазаряхме.
, да не ми набивате много шишове. Работата ще стане, само че поле-поле (както казваха местните). Това поле-поле е нещо като маняна, само че без елемента на спешност и неотложност.Та така....
Малко предистория. През 2012г. група от четирима български юнаци-харпунджии прави бърза организация и съответно двуседмично посещение на о-в Занзибар. Запленени от очарованието на океана, природата и местните жители, решават през 2013г. да повторят пътуването. Към тези 4 броя нашенски лъвове, се присъединяваме още 4 балкански лева с цялото си бойно снаряжение. За пълнота и изчерпателност ще добавя, че единият от втората четворка левове не беше харпунджия, а дойде "за борбите" както се казва. Това обаче не попречи, всичките 8 дзвера да направим една яка група от съмишленици и по-важното "съдейственици", които ) успяха да достигнат далечен Занзибар и да се приберат живи и здрави (с малки изключения
и преизпълнени с емоции.Самолетните билети изискваха да се явим на 10.02. у Цариград (Истанбул), летище Ататюрк, за да прехвръкнем за някакви си 7-8 часа до Дар Ес Салам, Танзанийско. Натоварихме се на две коли и беж къде Свиленградската митница. Първите четири лъва минахме безпроблемно, докато останалиге хищници ги прекараха с багажа и колата през рентгена. Нещо не са се харесали на комшиите явно. Или по-скоро, когато ги питаха какво носят, не казаха паролата "запкън" т.е.харпун. Като казахме запкън и Африка, нашата митничарка се ухили, като че ли е имала поне няколко афери с африкански мачота, и ни пусна по живо - по здраво. Докато чакахме другата кола да сваля и качва багажа, се повеселихме с местен продавач на гевреци. Хапнахме по едно геврече, почерпихме го с нашенска баница (да види той къде е родината на баниците
). Накрая се присъедини и другата кола, ние насъскахме срещу тях геврекчията, който ги ошмули с по една турска лира за геврече, и доволни, че не сме се прекарали само ние - потеглихме към 18 милионният конгломерат Истанбул. Дето се вика в игри, закачки пътя минува и се изтипосахме на Ататюрк еарпорт
и започна голямото сваляне на багаж. Колани, харпуни, екипировка, абе свръхбагаж колкото искате. Проблема с багажа започна тутакси след като се явихме на чекинга. Единият лъв, освен харпуня, носеше и два кайта, които бяха натъпкани в двуметров сак (крокодила, както го кръстихме). Започна една суетня около крокодила, идваха и си отиваха разни служители, всеки го гледаше, подритваше, почесваше се и се чудеше що да чини и как да го претегли и таксува. Това беше крокодила:Най-накрая с малко финансови аргументи, тезата ни беше възприета и крокодила го отделиха в един ъгъл, за отделно товарене. Малко разногласия имаше и за калъфите с харпуни, тъй като и те не можаха да минат по лентата, та ги заделиха при крокодила и всички заедно ги грабна един амуджа и ги отнесе във вярната посока. За да уплътним времето, апнааме и пийнааме лекинко и айде в салона за последно чакане преди самолета.
Накрая, "черковата пусна" и ние се намърдахме в самолета. Някои се намърдахме по-добре от останалите
, които само точеха лиги и сучеха мустаци, но такава е съдбата: "Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет" .Пак хапнааме няколко пъти, пийнааме за затвърждаване на българо-танзанийската дружба :001:
и след 7-8 часа у въздухо, кацнааме на Дар Ес Саламскиот еърпорт. Започна едно писане на прошения за визи, едно преоблачване по дребни гащи, щото жегата те удря директно у епиглотиса. Не знаеш дали да дишаш през носа с отворена уста, или през устата със запушен нос . Както и да е, срещу 50 хамаркански пари (задължително емисия след 2004г., по-стари копюри у Танзанийско не приемат) се сдобихме с 90-дневна туристическа виза за Републиката, ръководена от Революционното Танзанийско правителство.Визи, багаж, всичко налице и се отправяме през едни коридорчета на сградата към следващия салон, в който трябваше да се чекираме за вътрешния полет Дар Ес Салам - Занзибар. Коридорчетата се оказаха тесни за нашите сакове, калъфи с харпуни и особено за крокодила. Доколкото можахме дадохме своя дан за пребоядисването на стените и след поредното разсъбличане и минаване през скенери и рамки, вече сме в другото салон. Тоалетни като слънце (след залез). Вода няма. Набързо се създаде организация първо да влязат тези с голямата нужда, а след тях да минат с "маркучите", другите с малката нужда, за да флоатираме
бобрите по канализационната мрежа . След което видимо облекчени започваме надлъгването с тарамбуките за чекирането на багажа. Тук вече проблемът е ... по-скъп . Имаме право само на един къс багаж, не по-тежък от 23 кг. Като се има предвид, че всеки носеше сак (къде 30 кг.) и калъф с харпуни, бяхме лесна плячка за Танзанийските служители . Отстреляха ни до две, но благодарение на добрата политика в преговорите от наша страна, успяхме да сведем харча до поносими размери, след което и това препятствие беше преминато. Пропускам веселбата с тегленето на крокодила на малък кантар - легнал, изправен - във всички пози.Пак рамки, скенери, заголване, вадене на колани с ножове и тежести от ръчния багаж и връщане за да ги оставим в чекирания багаж. Накрая се качваме на тазма/танзанийскиот витлови самолет от рода на АН24.
Жега като за световно. Стискаме зъби и почти на апнея преминаваме 30 минутния полет до острова. Стъпваме на заветната Занзибарска земя, получаваме багажа и веднага ни накачулват услужливи тарамбуки за да пренесат багажа до ангажираното автобусче до хотела.
Трансфера до хотела и от хотела до летището е предварително ангажиран. За да не се търсим с пищови, плащаме само половината цена, че да имат интерес на тръгване да ни откарат обратно до летището
. Багажа е стифиран по всички правила:Плащаме на шерпите, натоварваме се и хайде към източното крайбрежие
По пътя спираме на пазара
, за да заредим малко Хекзотични плодове.Бърз пазарлък и отново сме на път.
Движението е обратно на нашенското. Имаш чувството, че всеки момент огледалото на автобуса ще забърше по черната тиква я някой велосипедист, я някой моторист. Картинката, която се разкрива през стъклата на автобуса, загатва за мястото, където сме се озовали.
Хигиената е на пиадестал
. За по-удобно стоките са разположени върху майката-земя. Предполагам, че така черпят сила от вековните корени на танзанийския человеческий род. Продава се всичко. От снопи с пръчки (като Кубратовите), до камиони натоварени с камъни. Скоро напускаме града и импровизираните пазари в покрайнините му и се отправяме към източното крайбрежие. Пейзажа е от палмови дървета и дървени колиби, покрити с палмови листа. По-заможните къщи са с каменни стени и ламаринени покриви .След по-малко от час и няколко полицейски проверки по пътя, стигаме до заветното място - Бунгалъка, тоест хотела с бунгала, в които ще сме настанени за следващите две седмици.
Леглото на сахиб - белия господар
.Разхвърляхме багажа и с още един лъв влзаме на разузнаване в големия гьол. Резултата беше предварително известен - трябва лодка. Разходихме се набързо по плажа и попаднахме на миналогодишните лодкари - кептан Пандо и още един тарамбук, за чието име без пиенье не се сещам
. Спазарихме набързо цената за следващите две седмици и доволни от свършеното и изморени от близо 30-часовия път, се отпуснахме в питиепродавницата.Вечерта мина тихо, кротко и напоително. Родната огнена течност се разливаше нежно по вените ни, като ни караше да се чувстваме горди, че сме наследници на хората, измислили кехлибарената домашна ракийка. За да не забравим все пак къде се намираме, заръчахме и подобаващо мезе
Закуската беше предостатъчна, за да поемем нужните ни витамини и калории. Тъй като повечето дни гмуркахме след обяд, то пропускахме обяда и се задоволявахме със закуска и вечеря.
Малко снимки от района на хотела:
Басейна. За целия престой не събрахме смелост да се натопим в него. Имахме чувството, че бъка с бацили. Въпреки, че останалите посетители висяха постоянно на него. Или може би точно затова
. Та така и не успяхме да си направим тренировките по статична апнея .Един маймуняк се разхождаше най-невъзмутимо на оградата, точно до бунгалото ни.
Лодката, с която прайма български лъвове шеташе преди и след рифа:
Мустафа, малкият продавач на мидени черупки. Детето не знаеше стойността на парите. Повтаряше само цифричките, които му бяха казали за цена на всяка от черупките. Гледахме да не злоупотребяваме с това, когато се пазаряхме.
. 
.
. На втория етаж също пращи от стока 
Коментар