Tweet
От: Rainforest Challenge 2012 - Melaka - 5 години по-късно
Поради топлото време и тежкия багаж, който носихме, решихме, че няма да си даваме много зор и ще вървим в края на колоната. За един такъв преход най-важното е да си разпределиш правилно силите. Също така е много важно в началото да не се напрегнеш рязко, защото се получават травми. Знаехме, че след около 30 минути ще тръгнат първите два джипа на маршалите, които осигуряват състезателното трасе. “Зоната на здрача” повечето пъти се маркира от скаути, ходещи пеш. Това е доста важна и отговорна задача. Промените на метеорологичните условия доста често влияят върху сложността на преминаване на участниците.След 2007г. се предвиждат и шорт кът връзки до най близкия асвалт. Челният дозор щеше да е Попай с неговия перфектно подготвен Wrangler CJ.
Първото препятствие бе преминаването на заблатена горска част. На е снимката главният готвач на състезанието. Ето за това ставаше дума, когато ви говорих, че всеки един, свързан със състезанието по някакъв начин, е участник в него. Познавам този човек от RFC 2007 – 10-тото и най-тежко до момента издание на надпреварата. Той също ни се кефеше много и почти постоянно ни носеше интересни храни и напитки в биваците.
Сабин мъкнеше 20-килограмова раница, а видеокамерата в ръката му не му позволяваше да балансира. Реши за по-сигурно да премине директно през водата, а не принудително да цопне целия в нея. Това е точката, от която няма връщане назад (a.k.a. to the point of no return). Част от журналистите и организаторите поеха наобратно към асфалтовия път, по който щяха да се върнат в бивака и да ни изчакат незйано колко време. От опит знаехме, че Jungle Boots на Altama са най-добрите за случая. При комбинация от мокри обувки и топло време кожата на обувките се свива бързо и нанася наранявания на краката. А на всички е известно, че в джунглата е изключително важно да си запазиш краката здрави и без наранявания. Понеже купихме обувките броени дни преди заминаването, Сабин не бе разтъпкал достатъчно добре кубинките си. Бяхме подготвени за подобни проблеми и той бързо се справи с неудобството.
Предвид това, че нямаше абсолютно никакъв път, състезателите ни застигнаха сравнително бързо. Предвижването пеш бе доста опасно заради отрязаните с паранг няколко седмици по-рано стебла. Те са срязани на такава височина, че да не нанасят поражения по колелата на джиповете. При невнимание при ходене се забиват точно в пищяла, а ако недай си Боже някой падне, би бил пронизан в слабините или корема. Оглеждането за змии допълнително забавяше темпото ни на придвижване.
В ниските части също бе разочароващо сухо. Очаквахме поне там да има влага и кал, която да затрудни участниците.
Започнаха обаче почти отвесни изкачвания. Интересно бе да се наблюдава т.нар. оф-роуд влакче, което представлява два, три или повече автомобила, вързани един за друг чрез колани. За такъв тип подпомагане са необходими доста умения на всички, вързали се в колоната. При синхрон тежките препятствия се преодоляват значително по-лесно.
Първата повреда възникна в медицинския джип. Някъде по дебелите клони бяха откъснали спирачен маркуч. Резбата в спирачния апарат се бе оронила и това наложи осигуряването чрез колан при всяко остро спускане.
Oще в самото начало си пролича, че тежката Toyota ще озори до безкрай пилотите си, а счупването на лебедката е въпрос на време.Адолф обаче действаше много хладнокръвно и без нерви и ненужни рискове.
Използвахме една от тапите, за да спрем за почивка. Страшната влага в комбинация с жегата и постоянното физическо натоварване обезводняват безпощадно организмите ни. За да компенсираме, начесто пиехме вода. Бяхме помъкнали общо 8 литра вода (5 при Сабин и 3 при мен). Още от началото се разбра, че това количество няма да ни стигне до никъде.Проблема с водата е класически прост..нейната тежест. Разчитахме на това, че ще вали дъжд и ще може да си пречистваме чрез различните уреди, които мъкнехме в раниците си. При разговор с колегите се учудихме, че те не носят почти нищо... а те пък се учудиха, че сме си приготвили храна и спални принадлежности.
Въпреки че Агнешка е ветеран в състезанието тя също изпитваше трудности при честата смяна на точките на връзване.Няма познати адекватни тренировки за този различен и непоносим за европейците климат.
Въпреки, че това не бе старата джунгла на Терангану и тук природата се бореше за всеки слънчев лъч и за всяка капка дъжд. На снимката отгоре лесно се забелязват джобовете за събиране на вода. Регистрирахме и няколко ухапвания от пиявици, а земята гъмжеше от различни по форма и големина бабалюги. От опит знаех, че през нощта щяха да станат повече и още по-досадни.
Започна едно от безкрайните изкачвания. Сега главна роля имаха навигаторите, а от здравината на лебедките зависеше дали изобщо ще има финиширали. В такъв вид екстрем е много важно да не изпускаш от поглед превозните средства над теб. При скъсване на въже е почти сигурно, че джипът ще тръгне рязко надолу и ще се спре чак когато срещне здраво закоренено дърво. Знаете, че на снимка трудно си проличават наклоните, но следващите снимки сме се постарали да ги уловим под точния ъгъл.
Снимането в джунгла не е като снимането в пустиня. За да заработиш добрия кадър, трябва да се примириш с факта, че ще си застанал по евентуалната треактория на свличащия се джип. Страничните снимки са почти невъзможна мисия заради бурната растителност. Другите ни трудности идваха от малките обективи и шарената сянка.
С настъпването на нощта започнаха и усложненията в трасето. Докторската джипка освен без спирачки се оказа и с проблеми в механичната лебедка. Дамският отбор със Suzuki-то претовари съединителя, а на Адолф му се налагаже да отсича почти всяко дърво, което усложнява преминаването на LC-то.
Нощен офроуд в екзотична държава дали е пустиня планина или джунгла няма значение това е радост за всички сетива а спомените са като в повтарящ се приятен сън.
Тишината в гората се разцепи от викове на хора, бръмчане на двигатели и чегъртане на лебедки. Сега вече човек можеше да придобие представа за наклоните от фаровете, светещи в подножието на баира. Бяхме ходили над 6 часа и започна да се усеща първата умора. Прасците на краката ми бяха станали като менгемета. Раницата вече прерязваше мокрите ми от пот рамене и врат.А жегата откъм гърба е непоносима.
Един от австралийските отбори бе пробил гума и трябваше да я сменят насред баира. Със Сабин започнахме да им помагаме. Джипът едвам се крепеше на един HiJack и малко хидравлично крикче под моста. Малко след този кадър Джъмбо (навигаторът) изпусна все още немонтираното колело и то се изтъркули с шеметна скорост подскачайки по склона. След предупредителните викове замлъкнахме и се заслушахме. Надявахме се гумата да не пребие някой от участниците, които бяха по-надолу. Няколко минути по-рано седяхме някъде там и със сигурност сме късметлии, че не пострадахме. За щастие всичко се размина без жертви. Най-учудващото е, че след половин час Джъмбо се върна пръхтейки и псуваики с колелото-беглец. Каза, че го е намерил 200 метра по-надолу в шубраците.Наказанието му беше Сизифово връщането на тежкото търкало в жегата по хлъзгавия наклон.
Нощното трофи е по тежко от рали рейда на фарове.При ралито най много да идеш за гъби в някои по остър завои.Тук опастната работа е извън сигурната кабина на автомобила.С текелажа в тъмното се работи почти на усет а травмите и нараняванията дебнат от всеки храст въже или ходене в хлъзгавите корени и клони.Счупванията на машината в тъмата е другата сигурна гадост.Нужно е екипажа да е много опитен и да действа в пълен синхрон.
На снимката до мен е Дагмара от Полша.Само след две седмици тя заминаваше за Перу като журналист на полския сборен отбор в рали Дакар.
Най-добре в трасето се чувстваха двата руски екипажа. Навигаторите работиха в тандем, а тесните Suzuki-та взимаха на зиг-заг претичващите дървета (претичващо дърво се нарича когато поради загуба на треактория автомобил се насочи челно към дърво). Руснаците бяха изнервени, защото движението бе доста бавно, а и бяха в екип с Нуцио.
В един момент медикомобилът тотално задръсти трасето. От два часа малайзийците се опитваха да отстранят терминален проблем в карданната лебедка. Всяка проба за продължаване по трасето завършваше със свличане на возилото по склона.
Баирът се превърна в адско стълбище. Отвесни почти двуметрови прагове започнаха да се редуват докъдето светеха фаровете. Нощта щеше да бъде дълга. Започнахме да се оглеждаме за място за бивак. Бивакуването в джунглата е малко по-различно от нормалното. Първата и най-важна задача е да се прецени при проливен дъжд откъде ще премине водата по баира надолу. След това трябва да се огледа за опасност от падащи дървета – най-голямата заплаха в джунглата. Желателно е в близост да има възмножно по-сухи дърва за огън. След като мястото е подбрано подът трябва да се изчисти от гниещата подгизнала листна маса. Така може лесно да се забележи ако някоя гадина пълзи в хола. Намерихме що-годе подходящо място на една от терасите.
Ето това е един от хилядите горски обитатели, на когото защитната реакция е да се маскира като клонка. Има и едни други, които като ги пречупиш на две, са кухи. Да се чудиш как живеят...?!?
Решихме, че преди да разпънем хамаците ще се наядем. Бат’ Съби отвори два плика от космическите храни. Беше лукс да разполагаш с топла манджа без да си я приготвял дълго време. Използвахме предварително донесени стикове, напоени със смола и догарящия карбид от храната, за да спретнем нашия лагерен огън. Едно от най-трудните неща в джунглата е паленето на огън. Представете си да запалите домати, моркови и краставици. Дори и след разпалването на буен огън трябва да се действа много внимателно поради опасност от задушаването му. Пушекът е допълнителен бонус, разгонващ всички насекоми.
Огънят дава уют и радост в тази враждебна среда. След изгаряне, въглените се разпиляват и по този начин се образува нещо като защитен кръг.
Руснаците също се пробваха да запалят огън, но дълго време не им се получаваше. Сабин им занесе малко от нашите вълшебни стикове. След това опънахме хамаците
Преди лягане трябва багажът да е предпазен от дъжд и вдигнат от земята.
Правилото за обувките гласи, че или ги прибираш в тентата, или трябва да са здраво стегнати с връзките в горния край. В предишните дни Сабин бе забравил тази подробност и беше приютил в една от кубинките си гнусен паяк.
След проверката за пиявици и други гадости по цялото тяло се унесохме в приятен сън.Хамаците с комарник и тента на Хенеси се оказаха добро убежище от всичко навън.
Не така добре спаха друга част от журналистите и състезателите в “Зоната”. Повечето от тях дори не си носеха челници или фенери. Раздадохме си трите резервни. От всички видове, които имахме, установих, че най-добре и най-силно работиха тези на Zebra. Бяхме дали един подобен на Олег, който се наложи да продължи напред по трасето и по възможност да се прибере в лагера. Той не разполагаше нито с дрехи, нито с хамак, нито с храна. Една от полските журналистки прекара нощта, спейки на капака на състезателен джип. Само това, че не заваля, я спаси от кошмарна нощ.
Страхотно е да се събудиш до две бамбини наобед на 20-метровата си луксозна яхта в някоя баровска марина, но още по-хубаво е да станеш рано сутрин в събуждащата се джунгла схванат, изжулен и отново във влагата и при бабалюгите.
Къде да го еба сме забутали газовия котлон и джезвето за кафе?! Това е и най-тихото време време в дъждовната гора – когато нощните гадини сдават караула на дневните. Издигащото се слъце между дърветата оцветява с червени петна доминиращото зелено.
Някои от състезателите бучаха моторно и врякаха нервно през цялата нощ. Колоната се бе разтеглила на близо километър. Предишната вечер бяхме разделили останалата ни вода по братски – на Сабин 1,5л, а на мен 0,5л. Коментарите ни се въртяха около това кой как е спал и програмата за деня. С учудване забелязахме, че през нощта едва не съм паднал заедно с хамака надолу в урвата. Дебелото около 50 см в диаметър дърво се бе прерязало от каиша на хамака. Някои от местните бяха прекарали нощта по клоните на дърветата, други в колите, а трети на импровизирани легла.
Sony видеокамерата се оказа наистина най-силното ни оръжие. Някои от снимките в репортажа са от опцията докато снима видео да прави и фотокадри. Няколко пъти Сабин се подхлъзна и се влачи с нея по склоновете. А понякога с учудване я виждах оставена направо върху калната земя като стар сандал.
Ето докъде се бяха добрали част от екипажите. Абсолютно всички бяха рухнали физически, а по GPS ни оставаха точно 10 км до излизане от “Зоната”.
Американецът бе получил повреда, по-точно издухала гарнитура на главата на двигателя. Спрях се за минута и започнах да мисля как би могъл да я закрепи колкото да стигне до бивака. При разговор с него се оказа, че съединителят му също не е наред, а лебедката е счупена. Возилото бе купчена закотвен скъп боклук в средата на джунглата. Тръгнахме заедно с него и навигаторът му през просеката.
Като за капак на всичко в края имаше сюрприз от паднал през трасето ствол на огромно дърво. Това бе интересно място и се отправихме към него. След няколко часа се оказа, че първите баири са били за загрявка. Следваха още по-стръмни и обрасли изкачвания, маркирани с червено-бели ленти.
Кой болен мозък бе решил, че от тук ще могат да преминат джипове?! Та ние го катерим с огромни мъки пеш... Въпреки това следите на Попай продължаваха безкомпромистно нагоре. Чудих се в кой момент Сабин ще започне да изхвърля багаж от тежката си раница. Той имаше добра подготовка от хокея и не се даде лесно. То и на мен не ми бе особено леко... преди 5 години бях доста по-слаб и издръжлив. За тази година се бях подготвил повече психически, като карах колело в дъжда.
Баир след баир... баир след баир и... пак баир. В началото на всяко изкачване се надявахме това да е последното и да видим лагера в ниското. Още повече, че по GPS вече трябваше да сме съвсем близо. Като морски вълни в кошмарен сън – стръмнините не свършваха. Използвахме едно от билата, за да се охладим, обдухвани от вятъра. Седяхме близо 10 минути.В такъв момент човек се сеща че сме страшко крехки създания съществуващи единствено заради милоста на тази планета.Целият живот се крепи на температурни разлики от от едва петнадесетина градуса.
Най-лошото бе, че вече нямахме почти никаква вода.
Разбира се през целия път не се обезкуражихме и не спирахме да се майтапим със себе си. Направихме серия от идиотски клипчета “Нападение в дъждовната гора”. На снимката може да видите тази кора от дърво, приличаща на страшен изрод, хранещ се с човешко месо.
Намерихме място, където се бе задържала дъждовна вода. Интересно е, че лентата, която е на главата на Сабин, е пълна със специален гел, който при намокряне с вода държи хладно. Главата се явява основен регулатор на топлината на тялото и при нужните познания помага много за охлаждане или стопляне.
Борбата на видовете в джунглата както нагоре се води и надолу – превземане на територия и площ. На много места привидно хилави дръвчета бяха разцепили и направили на парчета титанични скали.
GPS-ът вече сочеше, че трябва да сме подминали бивака, когато пред нас ненадейно изскочи червеният CJ на Попай. Дънер като Китайската стена препречваше основното трасе и алтернативните подходи в ляво и дясно. Стволът бе дълъг над 30 м. Ентусиастът Попай се бе приготвил да го презкача на лебедка с риск да изкърти всичко по силовото предаване.
Бях силно респектиран от способностите на този човек и машината му, преминала през всички трудности до тук.На всичкото отгоре той изглежда едва сега почваше да се забавлява по джиперски.
Ето каква зла гад бе сбрана в коша на добродушно изглеждащия Wrangler. Също така той бе “въоръжен” с предна и задна механични лебедки.
Най-добрата новина бе, че група скаути бе тръгнала от бивака и на това място донесоха раници с вода. След кратък разговор разбрахме, че трасето не е 16, а 21 км. Тук трябва да вметнем, че психическата нагласа заема доста важен дял от представянето на хората при подобни трудни ситуации. И когато си се настроил, че ще се бориш 16 км, а се окажат с 5 повече, изнервянето от това, че краят все не идва, само допълнително ще усложни и удължи агонията. Другият вариант е да не разполагате с GPS, който да брои всеки изминат метър. Без измервателен уред рано или късно ще загубите представа за разстояние и искате или не, ще ходите до края.
Кхан и Руди също бяха на това място. Питаха ни как сме преминали маршрута и бяха притеснени от това, че назад в трасето има други хора без вода. Всички очаквахме дъжд, който така и не заваля. От една страна това е добре, от друга – не, защото на тези географски ширини дъждът както дава живот, така го и отнема. Не исках и да мисля какво щеше да стане при обилен валеж. Катеренията на сухо бяха почти невъзможни, а ако всичко бе подгизнало, сигурно единственият вариант е да се използва алпинитско оборудване.При намокряне дрехите и багажа натежават екстремно.Ходилата са скапват а пиявиците атакуват и без това изтормозеното тяло.
Руди ни каза, че Олег се е прибрал преди час-два в лагера, като е изминал целия маршрут в тъмното с помощта на едно челниче. Бахти дивия руснак! Тоя ще излезе много добър...
Помните, че преди да тръгнем ви казах, че най-важните в джунглата са нож, въже, игла и пинсета. Някои от растенията имат отвратителни бодли, които след забиване по тялото причиняват непоносима болка. Използвахме почивката, за да отстраним най-досадните тръни. След около още час ходене се озовахме над голямо езеро, около което беше разположен бивакът.Гледката на толкова много вода ме възбуди приятно.Беше нещо като награда за усилията.Двадесетина километра силно пресечен терен и влагата се оказаха точно за не тренираните ни телеса.Знаех че психически можеше да понесем поне три пъти по толкова.Спомних си че предишния път изминахме близо 71км. без храна и почти никакъв подслон в подгизналата джунгла.Сега просто топлината и тежкия багаж ни измъчиха.
Toва е краят на “Зоната на здрача”. След това последно спускане ни чакаше медицински екип и маршали, които ни отметнаха от списъка. На нас доктори не ни бяха нужни. Знаех, че имаме 10-тина бири Тайгър в сака. Само хвърляхме мръсните дрехи и отивахме на плаж.
Колко, кои и как успяха да излязат от “Зоната” и да продължат напред в състезанието, както и дали заваля дъжд в предизвикателството на дъждовната гора, ще разберете в следващата част на репортажа.
Поради топлото време и тежкия багаж, който носихме, решихме, че няма да си даваме много зор и ще вървим в края на колоната. За един такъв преход най-важното е да си разпределиш правилно силите. Също така е много важно в началото да не се напрегнеш рязко, защото се получават травми. Знаехме, че след около 30 минути ще тръгнат първите два джипа на маршалите, които осигуряват състезателното трасе. “Зоната на здрача” повечето пъти се маркира от скаути, ходещи пеш. Това е доста важна и отговорна задача. Промените на метеорологичните условия доста често влияят върху сложността на преминаване на участниците.След 2007г. се предвиждат и шорт кът връзки до най близкия асвалт. Челният дозор щеше да е Попай с неговия перфектно подготвен Wrangler CJ.
Първото препятствие бе преминаването на заблатена горска част. На е снимката главният готвач на състезанието. Ето за това ставаше дума, когато ви говорих, че всеки един, свързан със състезанието по някакъв начин, е участник в него. Познавам този човек от RFC 2007 – 10-тото и най-тежко до момента издание на надпреварата. Той също ни се кефеше много и почти постоянно ни носеше интересни храни и напитки в биваците.
Сабин мъкнеше 20-килограмова раница, а видеокамерата в ръката му не му позволяваше да балансира. Реши за по-сигурно да премине директно през водата, а не принудително да цопне целия в нея. Това е точката, от която няма връщане назад (a.k.a. to the point of no return). Част от журналистите и организаторите поеха наобратно към асфалтовия път, по който щяха да се върнат в бивака и да ни изчакат незйано колко време. От опит знаехме, че Jungle Boots на Altama са най-добрите за случая. При комбинация от мокри обувки и топло време кожата на обувките се свива бързо и нанася наранявания на краката. А на всички е известно, че в джунглата е изключително важно да си запазиш краката здрави и без наранявания. Понеже купихме обувките броени дни преди заминаването, Сабин не бе разтъпкал достатъчно добре кубинките си. Бяхме подготвени за подобни проблеми и той бързо се справи с неудобството.
Предвид това, че нямаше абсолютно никакъв път, състезателите ни застигнаха сравнително бързо. Предвижването пеш бе доста опасно заради отрязаните с паранг няколко седмици по-рано стебла. Те са срязани на такава височина, че да не нанасят поражения по колелата на джиповете. При невнимание при ходене се забиват точно в пищяла, а ако недай си Боже някой падне, би бил пронизан в слабините или корема. Оглеждането за змии допълнително забавяше темпото ни на придвижване.
В ниските части също бе разочароващо сухо. Очаквахме поне там да има влага и кал, която да затрудни участниците.
Започнаха обаче почти отвесни изкачвания. Интересно бе да се наблюдава т.нар. оф-роуд влакче, което представлява два, три или повече автомобила, вързани един за друг чрез колани. За такъв тип подпомагане са необходими доста умения на всички, вързали се в колоната. При синхрон тежките препятствия се преодоляват значително по-лесно.
Първата повреда възникна в медицинския джип. Някъде по дебелите клони бяха откъснали спирачен маркуч. Резбата в спирачния апарат се бе оронила и това наложи осигуряването чрез колан при всяко остро спускане.
Oще в самото начало си пролича, че тежката Toyota ще озори до безкрай пилотите си, а счупването на лебедката е въпрос на време.Адолф обаче действаше много хладнокръвно и без нерви и ненужни рискове.
Използвахме една от тапите, за да спрем за почивка. Страшната влага в комбинация с жегата и постоянното физическо натоварване обезводняват безпощадно организмите ни. За да компенсираме, начесто пиехме вода. Бяхме помъкнали общо 8 литра вода (5 при Сабин и 3 при мен). Още от началото се разбра, че това количество няма да ни стигне до никъде.Проблема с водата е класически прост..нейната тежест. Разчитахме на това, че ще вали дъжд и ще може да си пречистваме чрез различните уреди, които мъкнехме в раниците си. При разговор с колегите се учудихме, че те не носят почти нищо... а те пък се учудиха, че сме си приготвили храна и спални принадлежности.
Въпреки че Агнешка е ветеран в състезанието тя също изпитваше трудности при честата смяна на точките на връзване.Няма познати адекватни тренировки за този различен и непоносим за европейците климат.
Въпреки, че това не бе старата джунгла на Терангану и тук природата се бореше за всеки слънчев лъч и за всяка капка дъжд. На снимката отгоре лесно се забелязват джобовете за събиране на вода. Регистрирахме и няколко ухапвания от пиявици, а земята гъмжеше от различни по форма и големина бабалюги. От опит знаех, че през нощта щяха да станат повече и още по-досадни.
Започна едно от безкрайните изкачвания. Сега главна роля имаха навигаторите, а от здравината на лебедките зависеше дали изобщо ще има финиширали. В такъв вид екстрем е много важно да не изпускаш от поглед превозните средства над теб. При скъсване на въже е почти сигурно, че джипът ще тръгне рязко надолу и ще се спре чак когато срещне здраво закоренено дърво. Знаете, че на снимка трудно си проличават наклоните, но следващите снимки сме се постарали да ги уловим под точния ъгъл.
Снимането в джунгла не е като снимането в пустиня. За да заработиш добрия кадър, трябва да се примириш с факта, че ще си застанал по евентуалната треактория на свличащия се джип. Страничните снимки са почти невъзможна мисия заради бурната растителност. Другите ни трудности идваха от малките обективи и шарената сянка.
С настъпването на нощта започнаха и усложненията в трасето. Докторската джипка освен без спирачки се оказа и с проблеми в механичната лебедка. Дамският отбор със Suzuki-то претовари съединителя, а на Адолф му се налагаже да отсича почти всяко дърво, което усложнява преминаването на LC-то.
Нощен офроуд в екзотична държава дали е пустиня планина или джунгла няма значение това е радост за всички сетива а спомените са като в повтарящ се приятен сън.
Тишината в гората се разцепи от викове на хора, бръмчане на двигатели и чегъртане на лебедки. Сега вече човек можеше да придобие представа за наклоните от фаровете, светещи в подножието на баира. Бяхме ходили над 6 часа и започна да се усеща първата умора. Прасците на краката ми бяха станали като менгемета. Раницата вече прерязваше мокрите ми от пот рамене и врат.А жегата откъм гърба е непоносима.
Един от австралийските отбори бе пробил гума и трябваше да я сменят насред баира. Със Сабин започнахме да им помагаме. Джипът едвам се крепеше на един HiJack и малко хидравлично крикче под моста. Малко след този кадър Джъмбо (навигаторът) изпусна все още немонтираното колело и то се изтъркули с шеметна скорост подскачайки по склона. След предупредителните викове замлъкнахме и се заслушахме. Надявахме се гумата да не пребие някой от участниците, които бяха по-надолу. Няколко минути по-рано седяхме някъде там и със сигурност сме късметлии, че не пострадахме. За щастие всичко се размина без жертви. Най-учудващото е, че след половин час Джъмбо се върна пръхтейки и псуваики с колелото-беглец. Каза, че го е намерил 200 метра по-надолу в шубраците.Наказанието му беше Сизифово връщането на тежкото търкало в жегата по хлъзгавия наклон.
Нощното трофи е по тежко от рали рейда на фарове.При ралито най много да идеш за гъби в някои по остър завои.Тук опастната работа е извън сигурната кабина на автомобила.С текелажа в тъмното се работи почти на усет а травмите и нараняванията дебнат от всеки храст въже или ходене в хлъзгавите корени и клони.Счупванията на машината в тъмата е другата сигурна гадост.Нужно е екипажа да е много опитен и да действа в пълен синхрон.
На снимката до мен е Дагмара от Полша.Само след две седмици тя заминаваше за Перу като журналист на полския сборен отбор в рали Дакар.
Най-добре в трасето се чувстваха двата руски екипажа. Навигаторите работиха в тандем, а тесните Suzuki-та взимаха на зиг-заг претичващите дървета (претичващо дърво се нарича когато поради загуба на треактория автомобил се насочи челно към дърво). Руснаците бяха изнервени, защото движението бе доста бавно, а и бяха в екип с Нуцио.
В един момент медикомобилът тотално задръсти трасето. От два часа малайзийците се опитваха да отстранят терминален проблем в карданната лебедка. Всяка проба за продължаване по трасето завършваше със свличане на возилото по склона.
Баирът се превърна в адско стълбище. Отвесни почти двуметрови прагове започнаха да се редуват докъдето светеха фаровете. Нощта щеше да бъде дълга. Започнахме да се оглеждаме за място за бивак. Бивакуването в джунглата е малко по-различно от нормалното. Първата и най-важна задача е да се прецени при проливен дъжд откъде ще премине водата по баира надолу. След това трябва да се огледа за опасност от падащи дървета – най-голямата заплаха в джунглата. Желателно е в близост да има възмножно по-сухи дърва за огън. След като мястото е подбрано подът трябва да се изчисти от гниещата подгизнала листна маса. Така може лесно да се забележи ако някоя гадина пълзи в хола. Намерихме що-годе подходящо място на една от терасите.
Ето това е един от хилядите горски обитатели, на когото защитната реакция е да се маскира като клонка. Има и едни други, които като ги пречупиш на две, са кухи. Да се чудиш как живеят...?!?
Решихме, че преди да разпънем хамаците ще се наядем. Бат’ Съби отвори два плика от космическите храни. Беше лукс да разполагаш с топла манджа без да си я приготвял дълго време. Използвахме предварително донесени стикове, напоени със смола и догарящия карбид от храната, за да спретнем нашия лагерен огън. Едно от най-трудните неща в джунглата е паленето на огън. Представете си да запалите домати, моркови и краставици. Дори и след разпалването на буен огън трябва да се действа много внимателно поради опасност от задушаването му. Пушекът е допълнителен бонус, разгонващ всички насекоми.
Огънят дава уют и радост в тази враждебна среда. След изгаряне, въглените се разпиляват и по този начин се образува нещо като защитен кръг.
Руснаците също се пробваха да запалят огън, но дълго време не им се получаваше. Сабин им занесе малко от нашите вълшебни стикове. След това опънахме хамаците
Преди лягане трябва багажът да е предпазен от дъжд и вдигнат от земята.
Правилото за обувките гласи, че или ги прибираш в тентата, или трябва да са здраво стегнати с връзките в горния край. В предишните дни Сабин бе забравил тази подробност и беше приютил в една от кубинките си гнусен паяк.
След проверката за пиявици и други гадости по цялото тяло се унесохме в приятен сън.Хамаците с комарник и тента на Хенеси се оказаха добро убежище от всичко навън.
Не така добре спаха друга част от журналистите и състезателите в “Зоната”. Повечето от тях дори не си носеха челници или фенери. Раздадохме си трите резервни. От всички видове, които имахме, установих, че най-добре и най-силно работиха тези на Zebra. Бяхме дали един подобен на Олег, който се наложи да продължи напред по трасето и по възможност да се прибере в лагера. Той не разполагаше нито с дрехи, нито с хамак, нито с храна. Една от полските журналистки прекара нощта, спейки на капака на състезателен джип. Само това, че не заваля, я спаси от кошмарна нощ.
Страхотно е да се събудиш до две бамбини наобед на 20-метровата си луксозна яхта в някоя баровска марина, но още по-хубаво е да станеш рано сутрин в събуждащата се джунгла схванат, изжулен и отново във влагата и при бабалюгите.
Къде да го еба сме забутали газовия котлон и джезвето за кафе?! Това е и най-тихото време време в дъждовната гора – когато нощните гадини сдават караула на дневните. Издигащото се слъце между дърветата оцветява с червени петна доминиращото зелено.
Някои от състезателите бучаха моторно и врякаха нервно през цялата нощ. Колоната се бе разтеглила на близо километър. Предишната вечер бяхме разделили останалата ни вода по братски – на Сабин 1,5л, а на мен 0,5л. Коментарите ни се въртяха около това кой как е спал и програмата за деня. С учудване забелязахме, че през нощта едва не съм паднал заедно с хамака надолу в урвата. Дебелото около 50 см в диаметър дърво се бе прерязало от каиша на хамака. Някои от местните бяха прекарали нощта по клоните на дърветата, други в колите, а трети на импровизирани легла.
Sony видеокамерата се оказа наистина най-силното ни оръжие. Някои от снимките в репортажа са от опцията докато снима видео да прави и фотокадри. Няколко пъти Сабин се подхлъзна и се влачи с нея по склоновете. А понякога с учудване я виждах оставена направо върху калната земя като стар сандал.
Ето докъде се бяха добрали част от екипажите. Абсолютно всички бяха рухнали физически, а по GPS ни оставаха точно 10 км до излизане от “Зоната”.
Американецът бе получил повреда, по-точно издухала гарнитура на главата на двигателя. Спрях се за минута и започнах да мисля как би могъл да я закрепи колкото да стигне до бивака. При разговор с него се оказа, че съединителят му също не е наред, а лебедката е счупена. Возилото бе купчена закотвен скъп боклук в средата на джунглата. Тръгнахме заедно с него и навигаторът му през просеката.
Като за капак на всичко в края имаше сюрприз от паднал през трасето ствол на огромно дърво. Това бе интересно място и се отправихме към него. След няколко часа се оказа, че първите баири са били за загрявка. Следваха още по-стръмни и обрасли изкачвания, маркирани с червено-бели ленти.
Кой болен мозък бе решил, че от тук ще могат да преминат джипове?! Та ние го катерим с огромни мъки пеш... Въпреки това следите на Попай продължаваха безкомпромистно нагоре. Чудих се в кой момент Сабин ще започне да изхвърля багаж от тежката си раница. Той имаше добра подготовка от хокея и не се даде лесно. То и на мен не ми бе особено леко... преди 5 години бях доста по-слаб и издръжлив. За тази година се бях подготвил повече психически, като карах колело в дъжда.
Баир след баир... баир след баир и... пак баир. В началото на всяко изкачване се надявахме това да е последното и да видим лагера в ниското. Още повече, че по GPS вече трябваше да сме съвсем близо. Като морски вълни в кошмарен сън – стръмнините не свършваха. Използвахме едно от билата, за да се охладим, обдухвани от вятъра. Седяхме близо 10 минути.В такъв момент човек се сеща че сме страшко крехки създания съществуващи единствено заради милоста на тази планета.Целият живот се крепи на температурни разлики от от едва петнадесетина градуса.
Най-лошото бе, че вече нямахме почти никаква вода.
Разбира се през целия път не се обезкуражихме и не спирахме да се майтапим със себе си. Направихме серия от идиотски клипчета “Нападение в дъждовната гора”. На снимката може да видите тази кора от дърво, приличаща на страшен изрод, хранещ се с човешко месо.
Намерихме място, където се бе задържала дъждовна вода. Интересно е, че лентата, която е на главата на Сабин, е пълна със специален гел, който при намокряне с вода държи хладно. Главата се явява основен регулатор на топлината на тялото и при нужните познания помага много за охлаждане или стопляне.
Борбата на видовете в джунглата както нагоре се води и надолу – превземане на територия и площ. На много места привидно хилави дръвчета бяха разцепили и направили на парчета титанични скали.
GPS-ът вече сочеше, че трябва да сме подминали бивака, когато пред нас ненадейно изскочи червеният CJ на Попай. Дънер като Китайската стена препречваше основното трасе и алтернативните подходи в ляво и дясно. Стволът бе дълъг над 30 м. Ентусиастът Попай се бе приготвил да го презкача на лебедка с риск да изкърти всичко по силовото предаване.
Бях силно респектиран от способностите на този човек и машината му, преминала през всички трудности до тук.На всичкото отгоре той изглежда едва сега почваше да се забавлява по джиперски.
Ето каква зла гад бе сбрана в коша на добродушно изглеждащия Wrangler. Също така той бе “въоръжен” с предна и задна механични лебедки.
Най-добрата новина бе, че група скаути бе тръгнала от бивака и на това място донесоха раници с вода. След кратък разговор разбрахме, че трасето не е 16, а 21 км. Тук трябва да вметнем, че психическата нагласа заема доста важен дял от представянето на хората при подобни трудни ситуации. И когато си се настроил, че ще се бориш 16 км, а се окажат с 5 повече, изнервянето от това, че краят все не идва, само допълнително ще усложни и удължи агонията. Другият вариант е да не разполагате с GPS, който да брои всеки изминат метър. Без измервателен уред рано или късно ще загубите представа за разстояние и искате или не, ще ходите до края.
Кхан и Руди също бяха на това място. Питаха ни как сме преминали маршрута и бяха притеснени от това, че назад в трасето има други хора без вода. Всички очаквахме дъжд, който така и не заваля. От една страна това е добре, от друга – не, защото на тези географски ширини дъждът както дава живот, така го и отнема. Не исках и да мисля какво щеше да стане при обилен валеж. Катеренията на сухо бяха почти невъзможни, а ако всичко бе подгизнало, сигурно единственият вариант е да се използва алпинитско оборудване.При намокряне дрехите и багажа натежават екстремно.Ходилата са скапват а пиявиците атакуват и без това изтормозеното тяло.
Руди ни каза, че Олег се е прибрал преди час-два в лагера, като е изминал целия маршрут в тъмното с помощта на едно челниче. Бахти дивия руснак! Тоя ще излезе много добър...
Помните, че преди да тръгнем ви казах, че най-важните в джунглата са нож, въже, игла и пинсета. Някои от растенията имат отвратителни бодли, които след забиване по тялото причиняват непоносима болка. Използвахме почивката, за да отстраним най-досадните тръни. След около още час ходене се озовахме над голямо езеро, около което беше разположен бивакът.Гледката на толкова много вода ме възбуди приятно.Беше нещо като награда за усилията.Двадесетина километра силно пресечен терен и влагата се оказаха точно за не тренираните ни телеса.Знаех че психически можеше да понесем поне три пъти по толкова.Спомних си че предишния път изминахме близо 71км. без храна и почти никакъв подслон в подгизналата джунгла.Сега просто топлината и тежкия багаж ни измъчиха.
Toва е краят на “Зоната на здрача”. След това последно спускане ни чакаше медицински екип и маршали, които ни отметнаха от списъка. На нас доктори не ни бяха нужни. Знаех, че имаме 10-тина бири Тайгър в сака. Само хвърляхме мръсните дрехи и отивахме на плаж.
Колко, кои и как успяха да излязат от “Зоната” и да продължат напред в състезанието, както и дали заваля дъжд в предизвикателството на дъждовната гора, ще разберете в следващата част на репортажа.
. Определено си заслужава.
че нещо взеха да ме лазят мравчици
Коментар