Tweet
Когато тазгодишното далечно пътешествие дойде направо не ни се вярваше, че е истина. Толкова дълго го чакахме, планирахме и премисляхме. Най-накрая се получи следното: България – Румъния – Молдова – Украйна – Русия – Грузия – Турция. Като цяло целта беше Кавказ, където да се пробваме да се качим на Елбрус и после да акцентираме на Грузия. В петък вечерта верният автомобил беше натъпкан на макс като това включваше претъпкан багажник, 4-ма човека + 2 големи раници вътре и бокс багажник на покрива. И така събрахме се дружината и още вечерта поехме в посока Русе. Пътувайки в тъмнината на нощта си мислех как трябва да минат няколко дни за да се откъсна от лудницата и напрежението в работата. Не става веднага тая работа, но пък известно облекчение се прокрадна веднага след напускането на София. И така по късна доба приближихме Русе и на вече изпитано място в близост до Бесарбово разпънахме лагер 1.
На слдващия ден прекрасното утро ни посрещна и в ранни зори тръгнахме към Силистра. Като претеглихме нещата с бак от Силистра до Кълъраш е по-примамливо, отколкото така извстното с лошата си слава околовръстно на Букурещ. Пътя от Русе до Силистра е много приятен за каране и разстоянието се минава неусетно. На границата на излизане от България митничара като ни пита накъде сме се запътили, след като чу отговора поклати учудено глава и ни пожела приятен път. После бака за минути те хвърля на другия бряг на Дунава и вече сме в Румъния. Интересно ми беше самото разположение на границата между България и Румъния. Толкова беше близо, че буквално българите могат да си изхвърлят боклука в Румъния от терасите на блоковете.
В Румъния имаше за минаване само около 160 км, които се взимат на един дъх. Имаше само едно спиране, за да качим една диня за по път да има. Всъщност само тя липсваше на фона на всичкия този багаж, но пък добре дойде в жегата.На границата с Молдова минахме за около 1:30 часа. От румънска страна бързо, ама после си беше висене. То не, че колите бяха толкова много, просто процедурите са им супер тромави. В Молдова избрахме пътя през Вулканещи, който знаехме, че е по ненатоварен, отколкото този през Рени, където се влиза в Молдова само за 1 - 2 км. В нашия вариант се минават 48 км през страната, за което време опукахме румънската диня под една сянка и неусетно се озовахме отново на граница. Този път с Украйна. Ей тука ще се чака доста! От молдовска страна на митницата ме заговаря едно момче на чист български. Зарадвах се, поздравих го, а той вместо да се държи малко по на ниво като видя, че сме българи почна с неговите "Я отвори тук"; "Това са за к'во е", "Тук к'во криеш" и т.н. Беше голям сухар и се правеше на голяма работа. Не ни е правил проблеми, ама държането му беше доста тъпо. От украинска страна за разнообразие още много чакане. Руснаците се прибираха от море и не бяха хич малко, а като сложиш и не малко украинци за цвят и става мазало. И така след безкрайно чакане и после още много чакане...... УРААА......"Добре дошли в Украйна". Времето беше бая напреднало и щеше да е добре поне да стигнем до Одеса. Това, което ми направи добро впечатление първо тук, а после и в Русия бяха пътищата, които не минаваха през почти никакви населени места, а ги заобикаляха и самите селца бяха с отбивки на по няколко километра. Макар и с лошо качество, коловози и неравни пътищата поне бяха широки и не се налагаше постоянно да се намалява заради знаци и населени места. По този път обаче щещ-нещеш влизаш пак за малко в Молдова, но за щастие само ти дават билетче на входа и го взимат на изхода. На 40 км от Одеса започна да се смрачава и кривнахме от главния път, за да намерим място за нощувка. Още първия опит се овенча с успех и намерихме не лощо местенце. Вечерта се насладихме на не много студена украинска бира и така се изниза този ден изпълнен с висене по границите и път, ама няма как това си е част от ситуацията на изток.
Тъй като бяхме на не повече от 200 м от главния път ми направи впечатлени, че трафика не стихна цяла нощ. На сутринта след изгрев слънце събрахме лагера и тръгнахме с идеята да влезем в Русия днес, което е напълно постижимо. И така Одеса се показа съвсем скоро. Искаше ми се да се отбием да я разгледаме, но знаех, че това е свързано със задръствания и много мотане и в крайна сметка остана за другия път. На околовръстното спряхме да заредим и Краси срещна съвсем случайно негов съученик, който не е виждал от много години. Светът е малък, както много пъти сме се убеждавали. В покрайнините на Одеса се появи такава смрад на нещо като гниеща тиня с примес от други миазми, че направо не се дишаше. Откъде дойде това чудо не ми стана ясно, ама странно, че в близост имаше къщи, в които имаше живи хора. Явно са еволюирали и обонянието им е изчезнало като сетивен орган. Нямам друго обяснение.
От Oдеса нататък следва монотонно каране по безкрайните прави пътища на Украйна. Всичко щеще да е чудесно само настилката да беше по-равна. Има много бабуни и коловози (особено напречните на места са ужас). Но пък елате да видите как се обработва земята. От двете страни на пътя стотици километри всичко се обработва. Има си системи за напояване, а точно тогава беряха домати и товареха с тонове в Камази естествено. Тунингованите Лади и Волги също не липсваха като пердашеха с над 100 км/ч по неравните пътища. Кеф ми беше да ги гледам. Основните направления по пътя след Одеса са Миколайв - Херсон - Мелитопол - Бердянск - Мариупол и руската граница. Всичко беше строг транзит, но в Мелитопол спряхме да обядваме и да ударим по един от легендарните КВАС (продават се във малки цистерни из градвете или до пътя). Винаги е студен и е приятен в жегата.
В Мариупол пред нас се изпречи нещо ужасно - завод с размерите на малък град, който бълваше всякакви гадости. Не бях виждал нещо с такива мащаби досега. Приличаше на град от ръждиво желязо като от фантастичен филм за бъдещето, но от тези където всичко е измряло и има само пустини, мутанти и стари заводи. Малко се поулях май с описанието, ама си е бая завод и много смърди около него. След това започнаха едни живописни поля със слънчогледи и все така прави пътища. Качихме пак една диня за из път и се озовахме на границата с Русия. Там имаше български тираджии, които отиваха към Краснодар. Поговорихме кой какво и как и се наредихме на опашката. Тук предстоеше още повече чакане. Най-тъпото е, че имаше много идиоти, които се предреждаха и нямаше много установен ред. От украинска страна стана по-бързо, но после от руска беше по-зле. Попълват се едни емиграционни карти, прави се декларация за колата за временен внос в страната и естествено паспортна проверка и митница. Всичко на всичко 3:30 часа, но поне не се заяждаха за нищо и даже багажа не вадихме. Имаше един много смешен митничар, който беше чувал за България и за курорта Шкорполовци. Даже извади едно листче от джоба си и беше написано името на курорта. Само ни питаше нещо за там и повтаряше Шкорпиловци, Шкорпиловци...... Явно му беше много интересно това име. После се зачуди дали това не е в Унгария, но след като го уверихме, че не е се успокои и изчезна някъде. Абе бая тъп беше, ама поне не ни закачаше като завързахме разговор.
И така..... "Добре дошли в Русия". Ех, откога го чакахме. Вече беше се стъмнило и разходката из Ростов на Дон отпадна за жалост. Сега на дневен ред беше къде да се спи, ама така и така беше тъмно та дай да караме още, но първо да обърна внимание на радостта от цената на бензина. Някъде към 1,40 лв. Ми то беше толкова като взех книжка преди 10 години, а и с тия лади и жигули наоколо направо се върнах назад във времето. Не че нямаше и много нови и скъпи коли де. Още с влизането в Русия пътя стана с много хубава настилка и нова маркировка. Като цяло пътищата тук са хубави. Пресякохме Ростов и продължихме на юг, но не по пътя, който е за Краснодар, а по този за Ставропол, за да избегнем Цукерова Балка, където предварително знаехме, че има пост на ДПС, на който спират наред и тарашат яко. Нещо като вътрешна граница. На 30 км от Ростов свихме в едни ниви, за да нощуваме. Винаги съм мразел търсенето на място за лагер по тъмно, ама понякога няма как. В конкретния случай на въпросната нива беше пълен мрак и към 1:30 посред нощ. Изведнъж се светнаха едни фарове на 50 м от нас и един камион и една кола се изнесоха с пълна газ оттам. Хмм, абе не им беше чиста работата на тия със сигурност. Позамислихме се малко, ама останахме и разпънахме лагер 3.
Утрото беше свежо, небето ясно и предвещаваше хубав ден. Имахме около 600 км за деня до заветната цел - градчето Терскол и подножието на връх Елбрус. Излязохме от ливадите на главния път и се сляхме с инензивния трафик. Огромно количество автомобили се движеха устремено към Ростов. Часът беше ранен и точно време за отиване на работа. Пътя хубав и широк, но с по една лента в посока. Хубавото беше, че тази една лента беше почти колкото 2 наши и беше възможно изпреварване дори и с насрещен трафик. Абе създаваше се малко предпоставка за произшествия особено, ако се задминава камион и трябваше да е с повишено внимание. Беше заринато с камази с ремаркета, които тровеха въздуха с тежки газове, а не ми се мисли за разхода им на гориво. Тяхната полиция ДПС дебнеше на всеки 5 - 10 км. Щеше да е голям късмет да не ни спрат. Колите с чужда регистрация са им специалитет. Спряхме на един Лукойл да ометем динята внесена от Украйна, която пак бая се ослади на всички. След Ставропол пътя стана нещо като магистрала. В насрещното мернах кола с плевенска регистрация и ми стана интересно откъде ли идват. Появиха се интересни табели като Баку; Азарбейджан; Грозний, Чечня и Махачкала, Дагестан. Последните две все свързвани с неприятни новини.
Приближавайки кавказките републики стила на шофиране се измени много и заприлича повече все едно си в някоя арабска страна. Появиха се и черни Мерцедеси и джипове Ауди с чеченска регистрация, които караха с космическа скорост и изпреварваха на магия, но сякаш никой не ги закачаше. Но пък нас не пропуснаха да ни спрат. Даже се учудих, че минахме толкова километри преди това да стане. Естествено се заядоха за някаква велика глупост. Едва се сдържах да не се изсмея. А по-точно ставаше въпрос за заобикаляне на камион от дясно на светофара при положение, че дясната лента беше свободна. Е да , ама за тях това е направо немислимо нарушение и искаха да ми вземат книжката, но ако им дам 300 долара всичко ще е наред. Абе я стига с тия глупости. Какви се тия глоби в щатски долари в Русия и то за такава глупост? Почна пазарлък, разправии, ама не ни се занимаваше, че бързахме и накрая на 1500 рубли (около 75 лв) се договорихме. Той взе парите и ги пусна в нишата на подлакътника на колата му, където лъснаха 20 пъти по толкова пари. Мизерници гадни. По-ужасни са от нашите катаджии. А и бяха такива мазници направо да те е гнус да ги гледаш какви лукави мишоци са. Честно казано очаквах го, защото бях предупреден какво да очаквам от тях. Абе айде това си е част от пътуването по тези места. Здраве да е! Не сме първите нито ще сме последните. Интересното е, че тоя тъпанар като ми взе книжката веднага си извади от джоба още няколко чуждестранни книжки да ми покаже, че е взел на други "съгрешили". Скоро след това се отклонихме от главния път за Налчик, Владикавказ и границата с Грузия. Надясно в нашата посока се простираше долината на река Баксан и водеше към сърцето на Кавказ. Планините наоколо започнаха да стават все по-високи и интересни. Величествено е! Преди един от градовете по пътя имаше бетонни прегради на самото шосе и войници, въоръжени до зъби с автомати. Там има знак 'СТОП' и спирането е силно препоръчително. После огражденията се заобикалят и се продължава по пътя. Спирахме за снимки тук-там и в късния следобед стигнахме Терскол. До тук бяха към 2450 км от София.
Настанихме се в хотел като имаше закуска и вечеря включени. И двете бяха бая обилни и включваха някои местни гозби. Горкия Калоян, който не яде месо. Можете да си представите погледа му като видя огромната чиния телешко с някакъв сос. Е, какво да се прави остана на салата и хляб, но пък Краси не прости и на неговата порция. Вечерта легнахме рано, за да си наваксаме за оскъдните часове сън предните дни.
Следвашия ден времето отново беше хубаво от сутринта, но следобеда го даваха да се намръщи. Тръгнахме към Чегетска поляна да се разходим.
Отляво се извисяваха величествените върхове Донгузорун и Накра, по чиито склонове ясно се очертаваше ледника "7" с формата на числото. Не след дълго се показа и Елбрус отдясно, но срамежливо се криеше в ниската облачност. Появи се и табела за гранична зона, която указваше преминаване само с разрешително и един украински гид ни посъветва да не изпитваме късмета си, ако нямаме разрешителни. Послушахме го. Пихме по една бира с хубавото име 5642 м на гледка към красавеца Елбрус и заслизахме оттам, защото прииждаха съмнителни облаци. После с опознавателна цел се разходихме по коритото на река Баксан и отидохме да си стягаме багажа за утре.
На следващата сутрин, както бяха прогнозирали беше гадно времето. Ама така се беше задънило сякаш с дни няма да спре. Ту вали порой, ту ръми леко като често се чува грохот от падащи скални късове по съседните склонове. Направихме един опит да се качим на лифта и да тръгнем нагоре, но беше безсмислено в това време и се отказахме. За следващия ден го даваха хубаво, което беше трудно за вярване при буквално апокалиптичните валежи този ден. Интересна беше една случка този ден. За хотела, където бяхме отседнали се минаваше по една тясна уличка, на която имаше паркингче. Та седи на улцата един в лада седмица с тъмни стъкла, спира ни и казва: ''трябва да платите, за да минете''. Моля??? Я пак. Това било негово. Е да, ама ние спираме пред хотела. Излъгах го, че там сме платили. Не искаше да отстъпи. После му казах, че не не разбирам какво ми говори, вкарах в употреба крилатата фраза "Do you speak English?". Той не вдяваше и махна с ръка да минаваме. По-късно същия ден пак минахме в другата посока. Той изскочи от ладата и загледа гневно след отминаващата кола. Ах, измекяр такъв. С тия руски номера за изкарване на пари. А няколко дни по-късно като си тръгвахме оттук пак имаше среща с него. Седеше отстрани на пътя и махаше трескаво да спрем. Е, спрях на 20 м, но само, за да се засиля повече. Помахахме му и му пожелахме много здраве, но да се върна на лошото време, което ни накара да прекараме деня в хотела дремейки. Така си мина деня, но да не повярваш към 22:00 ч наистина дъжда спря и небето започна да се изчиства. Супер!
Беше прекрасно ясно и хладно кавказко утро. Купихме билети за лифта (май някъде към 30 - 35 лв бяха като слизането после е безплатно) и потеглихме нагоре към Елбрус. Има две прекачвания докато се достигне най горната станция при Бочките. Това са огромни варели, които служат за нощувка срещу заплащане като вътре има само няколко дървени легла, но си е лукс за тези височини. От там с раничките и нагоре.
На 4200 м кривнахме малко и започнахме да копаем места за палатките. На такава височина, ако се копае интензивно човек бързо се задъхва. Изкопахме места, после окопахме палатките, натрупахме и камъни, абе направо като укрепления станаха. А гледката.....направо е трудна за описване. Особено острите зъбери в посока Грузия, окъпани в светлината на залязващото слънце.
Идеята беше да спим 3 часа и да се пробваме веднага нагоре, защото след този ден го даваха само лошо времето. Не беше добра идеята, защото почти без аклиматизация шансовете не бяха големи, но и нямахме много избор. В хотела ни бяха казали, че преди една седмица е имало 5 дена само слънце. Късмет какво да се прави. Всъщност Елбрус изглеждаше толкова близък и достъпен, но това е измамно и до там бяха около 7 часа в най-добрия случай. И така наредихме раниците, хапнахме, стопихме сняг за пиене на примуса и хайде в топлите чували. В 1:00 ч часовникът иззвъня. Време беше! Навън ясно и хубаво, но с леден вятър. Отне известно време инсталирането на цялата екипировка по нас (котки, гети, пикели и т.н.), но към 2 и нещо потеглихме нагоре. Наоколо неспирно минаваха ратракове, возещи туристи решили да си спестят 2-3 часа ходене до т.н. Скали на Пастухов – 4700 м. Терена беше много стръмен, котките се забиваха сигурно във фирнования лед и се чуваше ритмично хрущене. Групата ни от 4-ма започна да оредява. Останахме 3-ма, а на 4950 м (според ГПС-а) останахме двама. Малко завидях на двамата, които блажено поеха надолу. Стъпка по стъпка с Краси кретахме нагоре. Вече беше съмнало, духаше леден вятър, а ние пръхтяхме нагоре и обезводняването беше неминуемо. Консумирахме течности но не достатъчно. На 5200 м спряхме за съвещание. Липсата на аклиматизация си казваше своето и бяхме бая изцедени. Почти заспивахме прави и крачките ставаха все по-трудни. Май беше по-разумно да обръщаме, въпреки че повечето и по-трудно беше минало. Точно подсичахме източния връх и скоро щеше да дойде по-равен участък, но въпреки това решението беше взето. Надолу. Погледнах към Елбрус. Сякаш почти можех да го докосна. Обърнах се и заслизахме. Ще остане за другия път. Слизането или по-точно тътренето надолу траеше бая време. При вида на палатките усмивка грейна на лицата ни. Освободихме се от екипировката и буквално се гмурнахме в чувалите. Ех, блажена почивка. В късния следобед се размърдахме. Всички се чувстваха добре. Остатъка от следобеда мина в суетене около палатките, ядене и топене на сняг. На следващото утро трябваше да съберем лагера и да поемем надолу преди да се развали времето. Прибрахме лагера на сутринта и слязохме до лифта. Първия участък не работеше и го минахме пеша. После долу в хотела платихме по 10 лв на човек само, за да се изкъпем и тръгнахме към Грузия с идеята да разгледаме Владикавказ (столицата на Северна Осетия) за малко. Излязохме от долината на Баксан и продължихме в посока Налчик. След него Беслан, където имаше билбордове с надписи "Още помним"(става въпрос за кървавия атентат в училище, където са загинали много хора). На влизане в Северна Осетия очаквах да има проблеми, но всъщност минахме за 3 минути. Имаше пункт, където само казахме, че сме планинари и ни пожелаха лек път. Това беше добре. Влязохме във Владикавказ и тръгнахме към центъра, ама то там няма нищо какво да се види. Пообиколихме с колата насам-натам, ама не намерихме дори и един обект, който да ни накара да спрем и направо отпрашихме към Грузия. Границата беше близо на около 20 км мисля. На нея гледам коли няма много, ама пак падна бая чакане. Ние стигнахме към 18:45 ч, а в Грузия влязохме в 22:15 ч. Тук лошото беше, че границата затваря в 22:00 ч и кой минал добре, а останалите чакат до утре. На опашката колите бяха руски, арменски, азерски, украински и ние българите за цвят. На самото гише от руска страна сложена една хубава рускиня. Явно за облик на държавата. Тя ни хвали какви хубави имена сме имали, колко ни били изрядни документите. Абе мила женица. Оказа се, че повечето са с някакви съмнителни и непълни документи и затова всичко е толкова бавно. После от грузинска страна никакви проблеми. 10 минути и влязохме. Пак една девойка беше - услужлива, ама не беше като рускинята руса и стройна. След границата пълен мрак и едва пътя се вижда. Само от време на време проблясваха табели на техния готин език. Много хубаво изглежда с тия ченгели. На 20 км след границата на входа на град Казбеги (Степантсминда) се показа хубава поляна за спане и без хич да му мислим разпънахме лагера.
Сутринта беше мъглива и хладна. Само най-ниските части на Кавказ се виждаха, което беше жалко, защото от мястото, където се намирахме трябваше да се вижда връх Казбеги - най-високият в Грузия. Но уви не се виждаше. Видяхме църквата кацнала на хълма отсреюа за малко, защото и тя скоро потъна в мъгла. Тази църква е един от символите на Грузия. Тръгнахме на юг. Природата наоколо беше уникална. Страшна красота! Предсоеше минаването на един проход (бивш военен път), през който се излиза от Кавказ. Става въпрос за 14 км черен път. Буквално на входа на прохода обаче пътят беше блокиран от полицейска кола и движението спряно за неопределено време. Оказа се каменопад, който е блокирал пътя и трябваше да се чака докато разчистят.
Това не беше хич добре, защото това е единствения път (или поне за кола), а обратно през Русия няма как, защото на излизане анулират визите. Тук извадихме късмет, защото след около час пуснаха движението. Пътя беше доста лош, но се минаваше.
Имаше и тирове. Ладите и жигулите пердашеха на пълна газ и изобщо не се съобразяваха с дупки и бабуни. Веднага след прохода имаше отбивка от пътя, за да се наслади човек на уникалната гледка! Малко по-надолу пък се намираше известен техен ски курорт, чието име не запомних. Нашата посока беше към Тбилиси като по пътя имаше 2 основни спирки. Едната беше на манастира Ананури.
Много е автентичен, а и един от уредниците ни покани в мазето да ни черпи манастирска ракия като разбра, че сме българи и му станахме интересни. Тя ракията беше хубава, само дето толкова силна, че очаквах да се самовъзпламени в чашата. Стените на манастира бяха изографисани с грузински текстове и това допринасяше за цялостния му автентичен облик. Хубаво местенце. Следващата спирка беше град Мцхета - старата столица. Града е малък и спретнат, с хубави къщи по центъра и калдаръмени улици. Кипи оживление навсякъде. Има и сватба в катедралата на пъпа на центъра, която е основната забележителност и ако не се лъжа е един от обектите на Юнеско. Обградена е с голяма градина с нарови дръвчета, рози и други растения. Хубаво местенце, но за 2-3 часа се вижда каквото има. Таксиджии ни предлагат да ни качат за 1 км от центъра до където бяхме паркирали на "много изгодна" цена. С усмивка отказваме, но и те с усмивка го приемат. Хубави хора са грузинците. Особено тези по малките населени места. Бяхме спрели за малко в едно селце и веднага дойде един човек да ни пита дали всичко е наред. Тук руския върви без проблеми, а понякога и англииския. От тук до столицата Тбилиси е съвсем близо. Още на влизане в Тбилиси трафика те поема и те води бясно към центъра, където кипят ремонтни дейности. Задръстванията не липсват, а хаотичното шофиране е начин на живот. Възлагаме на ГПС-а да ни заведе до един хостел и започва лутане по малки улички из цетралните части на града. Намерихме го, паркирахме пред него и тръгнахме из града. Тбилиси е един модерен град, но има и стара част. Прилича ми много на западноевропейски град, ако трябва да съм честен. Реновира се много усилено и скоро ще стане още по-хубав. Има даже и лифт, който те отвежда до съседния хълм, където е статуята на "Майка Грузия" (символа на града). Пак там има и крепост, където можеш да седнеш и да се насладиш на гледката с бира в ръка или с каквото си носиш. А гледката е супер. Вижда се града като на длан. Старата част, реката, която прорязва града, модерния мост, голямата църква и т.н. Направо не ти се тръгва оттук. В старата част на града имаше една часовникова кула, която е пример как не трябва да се строи, но това е била и целта на архитекта - да изглежда възможно най-абсурдно. На паркинг в центъра мяркам друга кола с българска регистрация. Явно Грузия не е толкова непопуляра дестинасия за сънародниците ни.
Винаги съм харесвал да отсядам в хостели. Срешащ се с много хора от какви ли не краища на света, които са пътешественици и повечето с един и същ начин на мислене. Вечерта с Краси излизаме на нощна обиколка из Тбилиси. Неделя вечер е и града направо кипи от живот. Младежи се редят на опашки пред дискотеки, заведенията за бързо хранене са пълни, трафикът не спира, а улиците са също пълни с народ. Хубаво е човек да усети и малко от нощния живот в различните градове по широкия свят. Ние го видяхме само като странични наблюдатели.
На сутринта натоварихме багажа и тръгнахме в посока град Поти.
Беше понеделник сутринта и задръстванията не липсваха. Отне ни не малко време да се изнижем от Тбилиси и хаотичния му трафик, но най-накрая пътувахме по магистралата в посока Кутайси. Времето беше мрачно и пръскаше дъжд от време на време. Не след дълго от дясната страна на магистралата изскочиха много и еднакви къщички от типа мини вилички. Бях чел някъде, че това са нови селища създадени за бежанци от Абхазия и Южна осетия. Дали е така не знам със сигурност. Пътя минава покрай град Гори - родното място на Сталин, където се намира и неговата къща, но ние нямахме много време и подминахме. Скоро магистралата изчезна и се превърна в обикновен път. Спряхме в едно село, където прасетата тичаха като бездомни кучета по улиците, за да си купим поредната диня. Човека много ни се зарадва и дойде да ни донесе динята до колата само, за да поздрави всички. Учуди се какво дирят българи в Грузия и ни изпрати с усмивка. Готини хора са грузинците. Мисля, че вече го бях споменал. Малко по-надолу спряхме, за да ликвидираме динята, че много се лашкаше в краката на Краси. Докато я режехме до нас мина стар дядо, сиромах човек. Подадох му парче диня и човека за миг грейна. Благодари няколко пъти, а лицето му сияеше сякаш е получил най-желания подарък. С колко малко понякога човек може да достави голяма радост. Човекът седна под сянката на близко дърво и на тръгване ни изпрати като стари приятели. Много мил човек. В ранния следобед стигнахме Поти и на няколко километра от града разпънахме лагера на плажа. Той беше подобаващо мръсен, да не кажа направо истинско сметище. Да им се чудиш как може да са чак такива мърльовци. Имаше дори умрял делфим, от който почти нищо не беше останало. Къпането в морето отпадна, въпреки че беше отдавна очаквано. Някои от местните се плискаха в мътната вода без особени притеснения. Други пък въртяха гуми в пясъка и резултата беше тотално окопаване. Добре, че имаше един поп с нова лъскава джипка, който се отзова и ги издърпа. Брей техните попове баровци като нашите. Всичко това се случваше и под зоркия поглед на стадо крави, които търсеха трева скрита нейде сред боклуците, а в един момент хубаво си легнаха на топлия пясък.
Слънцето вървеше към залез и обагряше водата с огнени цветове. Замислих се, че не виждаме всеки ден залез на Черно море. По-често ни се случва да сме свидетели на изгрева от нашето Черноморие. Беше красиво макар и с цялата мръсотия наоколо. Ние така се бяхме разхвърляли да сушим дрехи, палатки и екипировка, че приличахме на малко селище разположено около колата. Местните наблюдаваха с интерес, но не ни закачаха. Вечерта запалихме огън и се насладихме на грузинска бира около лагерния огън. Беше приятна и спокойна вечер, а нощта гореща и задушна, но под съпровода на морските вълни.
На сутринта посоката беше към Батуми - перлата на Грузия. Паркирахме в центъра.
Града е модерен и пълен с туристи - главно турци и иранци. Централните части са бляскави и чисти, но отвъд този блясък в по-крайните квартали си е малък бардак, но това си е нормално.
Разходихме се из града и отидохме на плажа, за да се изкъпем. Плажа е каменист, но поне е чист. Ех, море.......блаженство! До нас имаше иранци. Две жени и един мъж. Можете да си представите картинката. Мъжът по бански се пече и плацика във водата, а двете жени опаковани и забулени като пингвини ровеха в камънака и умираха от скука. Направо ги съжалих и си представих как се варят в тези черни одежди под жаркото слънце. Не ги разбирам тези работи, но определено не беха много щастливи, особено като гледаха разголените хора наоколо, които се радваха на морето и слънцето. След няколко часа си взехме по един душ и потеглихме към турската граница, която е на има няма 10 - 15 км. Тук изненадата беше много приятна. Организирана работа. Минахме за 40 мин без проблеми заедно с чакането. ''Welcome to Turkey" Турция ни посрещна с широк двулентов крайбрежен път но който да ти е кеф да караш. Вече беше късния следобед и целта беше да стигнем около Трабзон, да хванем посоката към манастира Сумела и да спим там. Точно преди мръкване на около 5 км преди манастира изскочи чудно местенце. Веднага се разположихме без да му мислим. Утрото дойде и тръгнахме към манастира Сумела. Спира се на паркинг и после има около 30 минути по пътека. Манастира е доста впечатляващ.
Още от пагкинга се вижда кацнал на скалите. Всъщност по-точно е да се каже не кацнал, ами натикан в скалите. За да се влезе вътре се плащаше към 8 лири, но си заслужава.
Все пак е един от обектите на Юнеско. От там се разкрива и страхотна панорамна гледка към долината и боровите гори наоколо. Сякаш ми е нетипично това място за Турция, но близкото присъствие на Черно море обяснява нещата със зеленината и горите. Даже на паркинга си напълнихме изворна вода, която беше много хубава - нещо рядко срещано в сухата Турция. От тук отидохме в Трабзон, за да го разгледаме. Оказа се големичък град, но няма нищо интересно за гледане и след 2 часа мотане из града тръгнахме в посока Кападокия. Оказа се , че Турцоя е може би най-големия износител на лешници в света. В продължение на километри от едната страна на пътя се сушака изчистени лешници. Спрях да си купя един килограм и като попитах колко струва човека вдигна рамене, което значеше май – ми колкото дадеш. В сравнение с изкупните цени на едро със сигурност ще е по-добре. Дадох му 7 лири и остана доволен. Пътя продължава по крайбрежието до град Уние и после се отклонява на юг като се пресича планината, за да се слезе после в анадолското плато. Участъка от Уние до Никсар не е в много добро състояние. Неравен е, но на места се ремонтира. Ние стигнахме на около 40 км от Никсар този ден и опънахме лагера отстрани на малък черен път, окткъдето кола не мина. Само една заблудена лисица се навърташе наоколо. Сутринта слязохме от планината и навлязохме в сърцето на Анадола. Интересно място е това. Сухо плато, почти като пустиня и тук там по някое дърво и учудващо лозови насаждения, които явно се чувстват добре в тази пустош. Жегата беше на ниво, а пътищата перфектни и пусти (освен в градовете). На мен ми хареса. Тези земи имаха някакъв особен чар. На обяд стигнахме Кападокия.
Пътво разгледахме Ургюп, после Гьореме и накрая Учхисар.
Заслужаваше си.
Много интересно беше, но няма какво да се впускам в подробности, защото на всеки му е известно що за място е това.
Та пообиколихме, поснимахме доволно и вечерта се подслонихме в една тиквена нива на около 30 км от град Невшехир. Анадолският залез беше впечатляващ.
Сутринта ни посрещнаха женско куче с две малки. Като видяха бутилката с вода направо пощуряха. Сигурно не са пили вода от няколко дни. Сипах им в едно отрязано шише, но те толкова трескаво се бутаха, че постоянно я разливаха. Повторих процедурата няколко пъти и дано са успели все пак да пият малко. Горките животинки. За днешния ден програмата беше само път с една спирка на Туз Гьол (Соленото езеро).
Виждал бях и преди подобно нещо, но въпреки това ми хареса. Огромно, бяло, сухо солно поле се беше лепнало насред жълтеникаво-кафявата пустош.
След него се показа и Анкара - столицата, която не е особено интересна и затова минахме транзит. Оттук по магистралата и след няколко часа се показа огромният Истанбул. Беше петък следобед и пресичането му беше ужас. Километри задръстване, но за щастие по-голямо беше в другата посока. Бензина беше на червено и напразно се надявах да видим бензиностанция на главния път. Такава нямаше. Наложи се да изляза от магистралата и да вляза в града, за да заредя, а това разбира се беше свързано с още повече задръствания и бавене. Направо се чудя как живеят хората тук. Имах чувството, че всичките 15 000 000 милиона жители са с колите на пътя като от всяко едно пътче, което се включваше към главния чакаше километрична колона също. Луда работа е тоя Истанбул, но си има своя чар. Разглеждал съм го през 2008 година и ми хареса. След като минахме Босфора и моста вече слънцето клонеше към залез. Имаше още около час светло и решихме да кривнем от магистралата и да потърсим къде да разпънем бивака за вечерта. Започнаха едни обиколки по села в търсене на подходящо място, но всичко беше бая населено. Най-накрая в едно от селцата хванахме черен път, който ни изведе някъде в нивята и местенцето беше открито. Имаше и много отрупани с плод смокинови дръвчета. Да си призная злоупотребихме и бая хапнахме, ама то там са като нашите джанки по улиците. Навсякъде ги има и много не ги берат. Това беше последната вечер от пътуването и последният лагер. Толкова се бях откъснал от забързаното ежедневие и проблемите, че хич не ми се връщаше, за да свиквам отново с тях, но уви това е положението. Няма как. Направихме за хапване, пихме по една кошмарно скъпа бира и налягахме. Вечерта Калоян каза една велика мисъл: "Не знам как живеят тия хора в Турция. Жените им забулени, бирата им страшно скъпа, а за бензина да не говорим". Прав е човека!
Дойде и следващата слънчева утрин. Не бързахме за никъде и затова след лежерна закуска гарнирана с много смокини тръгнахме към Одрин, но не по магистралата, ами по второстепенния път за разнообразие. Второстепенен, ама с по две платна в посока и безплатен. В Одрин хапнахме доста вкусни гевреци и решихме да влезем в Гърция и оттам през КПП Капитан Петко Войвода в България, за да си спестим висенето на КПП Капитан Андреево. В Гърция се влиза бързо, кара се по един път към 20 км и после в България се влиза още по-бързо. Мисля, че лекото заобикаляне си заслужава в сравнение с чакането няколко часа. Пътя от границата до София мина неусетно и някак ми беше странно на влизане в града след дългото отсъствие и номадския живот. Бързо се свиква със свободата. И накрая с две думи за Русия - няма как да не те грабне тази необятна страна и Кавказ, а и русите рускини. Само катаджиите (ДПС) са им отвратителни. Грузия - нямам думи! Красива, дива, хубави хора и топло посрещане. Турция всички си я знаем с нейните предимства и недостатъци. Като се замисля пътуването се получи като пълна обиколка на Черно море дори и не само по крайбрежието. Така завърши това прекрасно пътуване, което като километри всичко е 5657 км.
На слдващия ден прекрасното утро ни посрещна и в ранни зори тръгнахме към Силистра. Като претеглихме нещата с бак от Силистра до Кълъраш е по-примамливо, отколкото така извстното с лошата си слава околовръстно на Букурещ. Пътя от Русе до Силистра е много приятен за каране и разстоянието се минава неусетно. На границата на излизане от България митничара като ни пита накъде сме се запътили, след като чу отговора поклати учудено глава и ни пожела приятен път. После бака за минути те хвърля на другия бряг на Дунава и вече сме в Румъния. Интересно ми беше самото разположение на границата между България и Румъния. Толкова беше близо, че буквално българите могат да си изхвърлят боклука в Румъния от терасите на блоковете.
В Румъния имаше за минаване само около 160 км, които се взимат на един дъх. Имаше само едно спиране, за да качим една диня за по път да има. Всъщност само тя липсваше на фона на всичкия този багаж, но пък добре дойде в жегата.На границата с Молдова минахме за около 1:30 часа. От румънска страна бързо, ама после си беше висене. То не, че колите бяха толкова много, просто процедурите са им супер тромави. В Молдова избрахме пътя през Вулканещи, който знаехме, че е по ненатоварен, отколкото този през Рени, където се влиза в Молдова само за 1 - 2 км. В нашия вариант се минават 48 км през страната, за което време опукахме румънската диня под една сянка и неусетно се озовахме отново на граница. Този път с Украйна. Ей тука ще се чака доста! От молдовска страна на митницата ме заговаря едно момче на чист български. Зарадвах се, поздравих го, а той вместо да се държи малко по на ниво като видя, че сме българи почна с неговите "Я отвори тук"; "Това са за к'во е", "Тук к'во криеш" и т.н. Беше голям сухар и се правеше на голяма работа. Не ни е правил проблеми, ама държането му беше доста тъпо. От украинска страна за разнообразие още много чакане. Руснаците се прибираха от море и не бяха хич малко, а като сложиш и не малко украинци за цвят и става мазало. И така след безкрайно чакане и после още много чакане...... УРААА......"Добре дошли в Украйна". Времето беше бая напреднало и щеше да е добре поне да стигнем до Одеса. Това, което ми направи добро впечатление първо тук, а после и в Русия бяха пътищата, които не минаваха през почти никакви населени места, а ги заобикаляха и самите селца бяха с отбивки на по няколко километра. Макар и с лошо качество, коловози и неравни пътищата поне бяха широки и не се налагаше постоянно да се намалява заради знаци и населени места. По този път обаче щещ-нещеш влизаш пак за малко в Молдова, но за щастие само ти дават билетче на входа и го взимат на изхода. На 40 км от Одеса започна да се смрачава и кривнахме от главния път, за да намерим място за нощувка. Още първия опит се овенча с успех и намерихме не лощо местенце. Вечерта се насладихме на не много студена украинска бира и така се изниза този ден изпълнен с висене по границите и път, ама няма как това си е част от ситуацията на изток.
Тъй като бяхме на не повече от 200 м от главния път ми направи впечатлени, че трафика не стихна цяла нощ. На сутринта след изгрев слънце събрахме лагера и тръгнахме с идеята да влезем в Русия днес, което е напълно постижимо. И така Одеса се показа съвсем скоро. Искаше ми се да се отбием да я разгледаме, но знаех, че това е свързано със задръствания и много мотане и в крайна сметка остана за другия път. На околовръстното спряхме да заредим и Краси срещна съвсем случайно негов съученик, който не е виждал от много години. Светът е малък, както много пъти сме се убеждавали. В покрайнините на Одеса се появи такава смрад на нещо като гниеща тиня с примес от други миазми, че направо не се дишаше. Откъде дойде това чудо не ми стана ясно, ама странно, че в близост имаше къщи, в които имаше живи хора. Явно са еволюирали и обонянието им е изчезнало като сетивен орган. Нямам друго обяснение.
От Oдеса нататък следва монотонно каране по безкрайните прави пътища на Украйна. Всичко щеще да е чудесно само настилката да беше по-равна. Има много бабуни и коловози (особено напречните на места са ужас). Но пък елате да видите как се обработва земята. От двете страни на пътя стотици километри всичко се обработва. Има си системи за напояване, а точно тогава беряха домати и товареха с тонове в Камази естествено. Тунингованите Лади и Волги също не липсваха като пердашеха с над 100 км/ч по неравните пътища. Кеф ми беше да ги гледам. Основните направления по пътя след Одеса са Миколайв - Херсон - Мелитопол - Бердянск - Мариупол и руската граница. Всичко беше строг транзит, но в Мелитопол спряхме да обядваме и да ударим по един от легендарните КВАС (продават се във малки цистерни из градвете или до пътя). Винаги е студен и е приятен в жегата.
В Мариупол пред нас се изпречи нещо ужасно - завод с размерите на малък град, който бълваше всякакви гадости. Не бях виждал нещо с такива мащаби досега. Приличаше на град от ръждиво желязо като от фантастичен филм за бъдещето, но от тези където всичко е измряло и има само пустини, мутанти и стари заводи. Малко се поулях май с описанието, ама си е бая завод и много смърди около него. След това започнаха едни живописни поля със слънчогледи и все така прави пътища. Качихме пак една диня за из път и се озовахме на границата с Русия. Там имаше български тираджии, които отиваха към Краснодар. Поговорихме кой какво и как и се наредихме на опашката. Тук предстоеше още повече чакане. Най-тъпото е, че имаше много идиоти, които се предреждаха и нямаше много установен ред. От украинска страна стана по-бързо, но после от руска беше по-зле. Попълват се едни емиграционни карти, прави се декларация за колата за временен внос в страната и естествено паспортна проверка и митница. Всичко на всичко 3:30 часа, но поне не се заяждаха за нищо и даже багажа не вадихме. Имаше един много смешен митничар, който беше чувал за България и за курорта Шкорполовци. Даже извади едно листче от джоба си и беше написано името на курорта. Само ни питаше нещо за там и повтаряше Шкорпиловци, Шкорпиловци...... Явно му беше много интересно това име. После се зачуди дали това не е в Унгария, но след като го уверихме, че не е се успокои и изчезна някъде. Абе бая тъп беше, ама поне не ни закачаше като завързахме разговор.
И така..... "Добре дошли в Русия". Ех, откога го чакахме. Вече беше се стъмнило и разходката из Ростов на Дон отпадна за жалост. Сега на дневен ред беше къде да се спи, ама така и така беше тъмно та дай да караме още, но първо да обърна внимание на радостта от цената на бензина. Някъде към 1,40 лв. Ми то беше толкова като взех книжка преди 10 години, а и с тия лади и жигули наоколо направо се върнах назад във времето. Не че нямаше и много нови и скъпи коли де. Още с влизането в Русия пътя стана с много хубава настилка и нова маркировка. Като цяло пътищата тук са хубави. Пресякохме Ростов и продължихме на юг, но не по пътя, който е за Краснодар, а по този за Ставропол, за да избегнем Цукерова Балка, където предварително знаехме, че има пост на ДПС, на който спират наред и тарашат яко. Нещо като вътрешна граница. На 30 км от Ростов свихме в едни ниви, за да нощуваме. Винаги съм мразел търсенето на място за лагер по тъмно, ама понякога няма как. В конкретния случай на въпросната нива беше пълен мрак и към 1:30 посред нощ. Изведнъж се светнаха едни фарове на 50 м от нас и един камион и една кола се изнесоха с пълна газ оттам. Хмм, абе не им беше чиста работата на тия със сигурност. Позамислихме се малко, ама останахме и разпънахме лагер 3.
Утрото беше свежо, небето ясно и предвещаваше хубав ден. Имахме около 600 км за деня до заветната цел - градчето Терскол и подножието на връх Елбрус. Излязохме от ливадите на главния път и се сляхме с инензивния трафик. Огромно количество автомобили се движеха устремено към Ростов. Часът беше ранен и точно време за отиване на работа. Пътя хубав и широк, но с по една лента в посока. Хубавото беше, че тази една лента беше почти колкото 2 наши и беше възможно изпреварване дори и с насрещен трафик. Абе създаваше се малко предпоставка за произшествия особено, ако се задминава камион и трябваше да е с повишено внимание. Беше заринато с камази с ремаркета, които тровеха въздуха с тежки газове, а не ми се мисли за разхода им на гориво. Тяхната полиция ДПС дебнеше на всеки 5 - 10 км. Щеше да е голям късмет да не ни спрат. Колите с чужда регистрация са им специалитет. Спряхме на един Лукойл да ометем динята внесена от Украйна, която пак бая се ослади на всички. След Ставропол пътя стана нещо като магистрала. В насрещното мернах кола с плевенска регистрация и ми стана интересно откъде ли идват. Появиха се интересни табели като Баку; Азарбейджан; Грозний, Чечня и Махачкала, Дагестан. Последните две все свързвани с неприятни новини.
Приближавайки кавказките републики стила на шофиране се измени много и заприлича повече все едно си в някоя арабска страна. Появиха се и черни Мерцедеси и джипове Ауди с чеченска регистрация, които караха с космическа скорост и изпреварваха на магия, но сякаш никой не ги закачаше. Но пък нас не пропуснаха да ни спрат. Даже се учудих, че минахме толкова километри преди това да стане. Естествено се заядоха за някаква велика глупост. Едва се сдържах да не се изсмея. А по-точно ставаше въпрос за заобикаляне на камион от дясно на светофара при положение, че дясната лента беше свободна. Е да , ама за тях това е направо немислимо нарушение и искаха да ми вземат книжката, но ако им дам 300 долара всичко ще е наред. Абе я стига с тия глупости. Какви се тия глоби в щатски долари в Русия и то за такава глупост? Почна пазарлък, разправии, ама не ни се занимаваше, че бързахме и накрая на 1500 рубли (около 75 лв) се договорихме. Той взе парите и ги пусна в нишата на подлакътника на колата му, където лъснаха 20 пъти по толкова пари. Мизерници гадни. По-ужасни са от нашите катаджии. А и бяха такива мазници направо да те е гнус да ги гледаш какви лукави мишоци са. Честно казано очаквах го, защото бях предупреден какво да очаквам от тях. Абе айде това си е част от пътуването по тези места. Здраве да е! Не сме първите нито ще сме последните. Интересното е, че тоя тъпанар като ми взе книжката веднага си извади от джоба още няколко чуждестранни книжки да ми покаже, че е взел на други "съгрешили". Скоро след това се отклонихме от главния път за Налчик, Владикавказ и границата с Грузия. Надясно в нашата посока се простираше долината на река Баксан и водеше към сърцето на Кавказ. Планините наоколо започнаха да стават все по-високи и интересни. Величествено е! Преди един от градовете по пътя имаше бетонни прегради на самото шосе и войници, въоръжени до зъби с автомати. Там има знак 'СТОП' и спирането е силно препоръчително. После огражденията се заобикалят и се продължава по пътя. Спирахме за снимки тук-там и в късния следобед стигнахме Терскол. До тук бяха към 2450 км от София.
Настанихме се в хотел като имаше закуска и вечеря включени. И двете бяха бая обилни и включваха някои местни гозби. Горкия Калоян, който не яде месо. Можете да си представите погледа му като видя огромната чиния телешко с някакъв сос. Е, какво да се прави остана на салата и хляб, но пък Краси не прости и на неговата порция. Вечерта легнахме рано, за да си наваксаме за оскъдните часове сън предните дни.
Следвашия ден времето отново беше хубаво от сутринта, но следобеда го даваха да се намръщи. Тръгнахме към Чегетска поляна да се разходим.
Отляво се извисяваха величествените върхове Донгузорун и Накра, по чиито склонове ясно се очертаваше ледника "7" с формата на числото. Не след дълго се показа и Елбрус отдясно, но срамежливо се криеше в ниската облачност. Появи се и табела за гранична зона, която указваше преминаване само с разрешително и един украински гид ни посъветва да не изпитваме късмета си, ако нямаме разрешителни. Послушахме го. Пихме по една бира с хубавото име 5642 м на гледка към красавеца Елбрус и заслизахме оттам, защото прииждаха съмнителни облаци. После с опознавателна цел се разходихме по коритото на река Баксан и отидохме да си стягаме багажа за утре.
На следващата сутрин, както бяха прогнозирали беше гадно времето. Ама така се беше задънило сякаш с дни няма да спре. Ту вали порой, ту ръми леко като често се чува грохот от падащи скални късове по съседните склонове. Направихме един опит да се качим на лифта и да тръгнем нагоре, но беше безсмислено в това време и се отказахме. За следващия ден го даваха хубаво, което беше трудно за вярване при буквално апокалиптичните валежи този ден. Интересна беше една случка този ден. За хотела, където бяхме отседнали се минаваше по една тясна уличка, на която имаше паркингче. Та седи на улцата един в лада седмица с тъмни стъкла, спира ни и казва: ''трябва да платите, за да минете''. Моля??? Я пак. Това било негово. Е да, ама ние спираме пред хотела. Излъгах го, че там сме платили. Не искаше да отстъпи. После му казах, че не не разбирам какво ми говори, вкарах в употреба крилатата фраза "Do you speak English?". Той не вдяваше и махна с ръка да минаваме. По-късно същия ден пак минахме в другата посока. Той изскочи от ладата и загледа гневно след отминаващата кола. Ах, измекяр такъв. С тия руски номера за изкарване на пари. А няколко дни по-късно като си тръгвахме оттук пак имаше среща с него. Седеше отстрани на пътя и махаше трескаво да спрем. Е, спрях на 20 м, но само, за да се засиля повече. Помахахме му и му пожелахме много здраве, но да се върна на лошото време, което ни накара да прекараме деня в хотела дремейки. Така си мина деня, но да не повярваш към 22:00 ч наистина дъжда спря и небето започна да се изчиства. Супер!
Беше прекрасно ясно и хладно кавказко утро. Купихме билети за лифта (май някъде към 30 - 35 лв бяха като слизането после е безплатно) и потеглихме нагоре към Елбрус. Има две прекачвания докато се достигне най горната станция при Бочките. Това са огромни варели, които служат за нощувка срещу заплащане като вътре има само няколко дървени легла, но си е лукс за тези височини. От там с раничките и нагоре.
На 4200 м кривнахме малко и започнахме да копаем места за палатките. На такава височина, ако се копае интензивно човек бързо се задъхва. Изкопахме места, после окопахме палатките, натрупахме и камъни, абе направо като укрепления станаха. А гледката.....направо е трудна за описване. Особено острите зъбери в посока Грузия, окъпани в светлината на залязващото слънце.
Идеята беше да спим 3 часа и да се пробваме веднага нагоре, защото след този ден го даваха само лошо времето. Не беше добра идеята, защото почти без аклиматизация шансовете не бяха големи, но и нямахме много избор. В хотела ни бяха казали, че преди една седмица е имало 5 дена само слънце. Късмет какво да се прави. Всъщност Елбрус изглеждаше толкова близък и достъпен, но това е измамно и до там бяха около 7 часа в най-добрия случай. И така наредихме раниците, хапнахме, стопихме сняг за пиене на примуса и хайде в топлите чували. В 1:00 ч часовникът иззвъня. Време беше! Навън ясно и хубаво, но с леден вятър. Отне известно време инсталирането на цялата екипировка по нас (котки, гети, пикели и т.н.), но към 2 и нещо потеглихме нагоре. Наоколо неспирно минаваха ратракове, возещи туристи решили да си спестят 2-3 часа ходене до т.н. Скали на Пастухов – 4700 м. Терена беше много стръмен, котките се забиваха сигурно във фирнования лед и се чуваше ритмично хрущене. Групата ни от 4-ма започна да оредява. Останахме 3-ма, а на 4950 м (според ГПС-а) останахме двама. Малко завидях на двамата, които блажено поеха надолу. Стъпка по стъпка с Краси кретахме нагоре. Вече беше съмнало, духаше леден вятър, а ние пръхтяхме нагоре и обезводняването беше неминуемо. Консумирахме течности но не достатъчно. На 5200 м спряхме за съвещание. Липсата на аклиматизация си казваше своето и бяхме бая изцедени. Почти заспивахме прави и крачките ставаха все по-трудни. Май беше по-разумно да обръщаме, въпреки че повечето и по-трудно беше минало. Точно подсичахме източния връх и скоро щеше да дойде по-равен участък, но въпреки това решението беше взето. Надолу. Погледнах към Елбрус. Сякаш почти можех да го докосна. Обърнах се и заслизахме. Ще остане за другия път. Слизането или по-точно тътренето надолу траеше бая време. При вида на палатките усмивка грейна на лицата ни. Освободихме се от екипировката и буквално се гмурнахме в чувалите. Ех, блажена почивка. В късния следобед се размърдахме. Всички се чувстваха добре. Остатъка от следобеда мина в суетене около палатките, ядене и топене на сняг. На следващото утро трябваше да съберем лагера и да поемем надолу преди да се развали времето. Прибрахме лагера на сутринта и слязохме до лифта. Първия участък не работеше и го минахме пеша. После долу в хотела платихме по 10 лв на човек само, за да се изкъпем и тръгнахме към Грузия с идеята да разгледаме Владикавказ (столицата на Северна Осетия) за малко. Излязохме от долината на Баксан и продължихме в посока Налчик. След него Беслан, където имаше билбордове с надписи "Още помним"(става въпрос за кървавия атентат в училище, където са загинали много хора). На влизане в Северна Осетия очаквах да има проблеми, но всъщност минахме за 3 минути. Имаше пункт, където само казахме, че сме планинари и ни пожелаха лек път. Това беше добре. Влязохме във Владикавказ и тръгнахме към центъра, ама то там няма нищо какво да се види. Пообиколихме с колата насам-натам, ама не намерихме дори и един обект, който да ни накара да спрем и направо отпрашихме към Грузия. Границата беше близо на около 20 км мисля. На нея гледам коли няма много, ама пак падна бая чакане. Ние стигнахме към 18:45 ч, а в Грузия влязохме в 22:15 ч. Тук лошото беше, че границата затваря в 22:00 ч и кой минал добре, а останалите чакат до утре. На опашката колите бяха руски, арменски, азерски, украински и ние българите за цвят. На самото гише от руска страна сложена една хубава рускиня. Явно за облик на държавата. Тя ни хвали какви хубави имена сме имали, колко ни били изрядни документите. Абе мила женица. Оказа се, че повечето са с някакви съмнителни и непълни документи и затова всичко е толкова бавно. После от грузинска страна никакви проблеми. 10 минути и влязохме. Пак една девойка беше - услужлива, ама не беше като рускинята руса и стройна. След границата пълен мрак и едва пътя се вижда. Само от време на време проблясваха табели на техния готин език. Много хубаво изглежда с тия ченгели. На 20 км след границата на входа на град Казбеги (Степантсминда) се показа хубава поляна за спане и без хич да му мислим разпънахме лагера.
Сутринта беше мъглива и хладна. Само най-ниските части на Кавказ се виждаха, което беше жалко, защото от мястото, където се намирахме трябваше да се вижда връх Казбеги - най-високият в Грузия. Но уви не се виждаше. Видяхме църквата кацнала на хълма отсреюа за малко, защото и тя скоро потъна в мъгла. Тази църква е един от символите на Грузия. Тръгнахме на юг. Природата наоколо беше уникална. Страшна красота! Предсоеше минаването на един проход (бивш военен път), през който се излиза от Кавказ. Става въпрос за 14 км черен път. Буквално на входа на прохода обаче пътят беше блокиран от полицейска кола и движението спряно за неопределено време. Оказа се каменопад, който е блокирал пътя и трябваше да се чака докато разчистят.
Това не беше хич добре, защото това е единствения път (или поне за кола), а обратно през Русия няма как, защото на излизане анулират визите. Тук извадихме късмет, защото след около час пуснаха движението. Пътя беше доста лош, но се минаваше.
Имаше и тирове. Ладите и жигулите пердашеха на пълна газ и изобщо не се съобразяваха с дупки и бабуни. Веднага след прохода имаше отбивка от пътя, за да се наслади човек на уникалната гледка! Малко по-надолу пък се намираше известен техен ски курорт, чието име не запомних. Нашата посока беше към Тбилиси като по пътя имаше 2 основни спирки. Едната беше на манастира Ананури.
Много е автентичен, а и един от уредниците ни покани в мазето да ни черпи манастирска ракия като разбра, че сме българи и му станахме интересни. Тя ракията беше хубава, само дето толкова силна, че очаквах да се самовъзпламени в чашата. Стените на манастира бяха изографисани с грузински текстове и това допринасяше за цялостния му автентичен облик. Хубаво местенце. Следващата спирка беше град Мцхета - старата столица. Града е малък и спретнат, с хубави къщи по центъра и калдаръмени улици. Кипи оживление навсякъде. Има и сватба в катедралата на пъпа на центъра, която е основната забележителност и ако не се лъжа е един от обектите на Юнеско. Обградена е с голяма градина с нарови дръвчета, рози и други растения. Хубаво местенце, но за 2-3 часа се вижда каквото има. Таксиджии ни предлагат да ни качат за 1 км от центъра до където бяхме паркирали на "много изгодна" цена. С усмивка отказваме, но и те с усмивка го приемат. Хубави хора са грузинците. Особено тези по малките населени места. Бяхме спрели за малко в едно селце и веднага дойде един човек да ни пита дали всичко е наред. Тук руския върви без проблеми, а понякога и англииския. От тук до столицата Тбилиси е съвсем близо. Още на влизане в Тбилиси трафика те поема и те води бясно към центъра, където кипят ремонтни дейности. Задръстванията не липсват, а хаотичното шофиране е начин на живот. Възлагаме на ГПС-а да ни заведе до един хостел и започва лутане по малки улички из цетралните части на града. Намерихме го, паркирахме пред него и тръгнахме из града. Тбилиси е един модерен град, но има и стара част. Прилича ми много на западноевропейски град, ако трябва да съм честен. Реновира се много усилено и скоро ще стане още по-хубав. Има даже и лифт, който те отвежда до съседния хълм, където е статуята на "Майка Грузия" (символа на града). Пак там има и крепост, където можеш да седнеш и да се насладиш на гледката с бира в ръка или с каквото си носиш. А гледката е супер. Вижда се града като на длан. Старата част, реката, която прорязва града, модерния мост, голямата църква и т.н. Направо не ти се тръгва оттук. В старата част на града имаше една часовникова кула, която е пример как не трябва да се строи, но това е била и целта на архитекта - да изглежда възможно най-абсурдно. На паркинг в центъра мяркам друга кола с българска регистрация. Явно Грузия не е толкова непопуляра дестинасия за сънародниците ни.
Винаги съм харесвал да отсядам в хостели. Срешащ се с много хора от какви ли не краища на света, които са пътешественици и повечето с един и същ начин на мислене. Вечерта с Краси излизаме на нощна обиколка из Тбилиси. Неделя вечер е и града направо кипи от живот. Младежи се редят на опашки пред дискотеки, заведенията за бързо хранене са пълни, трафикът не спира, а улиците са също пълни с народ. Хубаво е човек да усети и малко от нощния живот в различните градове по широкия свят. Ние го видяхме само като странични наблюдатели.
На сутринта натоварихме багажа и тръгнахме в посока град Поти.
Беше понеделник сутринта и задръстванията не липсваха. Отне ни не малко време да се изнижем от Тбилиси и хаотичния му трафик, но най-накрая пътувахме по магистралата в посока Кутайси. Времето беше мрачно и пръскаше дъжд от време на време. Не след дълго от дясната страна на магистралата изскочиха много и еднакви къщички от типа мини вилички. Бях чел някъде, че това са нови селища създадени за бежанци от Абхазия и Южна осетия. Дали е така не знам със сигурност. Пътя минава покрай град Гори - родното място на Сталин, където се намира и неговата къща, но ние нямахме много време и подминахме. Скоро магистралата изчезна и се превърна в обикновен път. Спряхме в едно село, където прасетата тичаха като бездомни кучета по улиците, за да си купим поредната диня. Човека много ни се зарадва и дойде да ни донесе динята до колата само, за да поздрави всички. Учуди се какво дирят българи в Грузия и ни изпрати с усмивка. Готини хора са грузинците. Мисля, че вече го бях споменал. Малко по-надолу спряхме, за да ликвидираме динята, че много се лашкаше в краката на Краси. Докато я режехме до нас мина стар дядо, сиромах човек. Подадох му парче диня и човека за миг грейна. Благодари няколко пъти, а лицето му сияеше сякаш е получил най-желания подарък. С колко малко понякога човек може да достави голяма радост. Човекът седна под сянката на близко дърво и на тръгване ни изпрати като стари приятели. Много мил човек. В ранния следобед стигнахме Поти и на няколко километра от града разпънахме лагера на плажа. Той беше подобаващо мръсен, да не кажа направо истинско сметище. Да им се чудиш как може да са чак такива мърльовци. Имаше дори умрял делфим, от който почти нищо не беше останало. Къпането в морето отпадна, въпреки че беше отдавна очаквано. Някои от местните се плискаха в мътната вода без особени притеснения. Други пък въртяха гуми в пясъка и резултата беше тотално окопаване. Добре, че имаше един поп с нова лъскава джипка, който се отзова и ги издърпа. Брей техните попове баровци като нашите. Всичко това се случваше и под зоркия поглед на стадо крави, които търсеха трева скрита нейде сред боклуците, а в един момент хубаво си легнаха на топлия пясък.
Слънцето вървеше към залез и обагряше водата с огнени цветове. Замислих се, че не виждаме всеки ден залез на Черно море. По-често ни се случва да сме свидетели на изгрева от нашето Черноморие. Беше красиво макар и с цялата мръсотия наоколо. Ние така се бяхме разхвърляли да сушим дрехи, палатки и екипировка, че приличахме на малко селище разположено около колата. Местните наблюдаваха с интерес, но не ни закачаха. Вечерта запалихме огън и се насладихме на грузинска бира около лагерния огън. Беше приятна и спокойна вечер, а нощта гореща и задушна, но под съпровода на морските вълни.
На сутринта посоката беше към Батуми - перлата на Грузия. Паркирахме в центъра.
Града е модерен и пълен с туристи - главно турци и иранци. Централните части са бляскави и чисти, но отвъд този блясък в по-крайните квартали си е малък бардак, но това си е нормално.
Разходихме се из града и отидохме на плажа, за да се изкъпем. Плажа е каменист, но поне е чист. Ех, море.......блаженство! До нас имаше иранци. Две жени и един мъж. Можете да си представите картинката. Мъжът по бански се пече и плацика във водата, а двете жени опаковани и забулени като пингвини ровеха в камънака и умираха от скука. Направо ги съжалих и си представих как се варят в тези черни одежди под жаркото слънце. Не ги разбирам тези работи, но определено не беха много щастливи, особено като гледаха разголените хора наоколо, които се радваха на морето и слънцето. След няколко часа си взехме по един душ и потеглихме към турската граница, която е на има няма 10 - 15 км. Тук изненадата беше много приятна. Организирана работа. Минахме за 40 мин без проблеми заедно с чакането. ''Welcome to Turkey" Турция ни посрещна с широк двулентов крайбрежен път но който да ти е кеф да караш. Вече беше късния следобед и целта беше да стигнем около Трабзон, да хванем посоката към манастира Сумела и да спим там. Точно преди мръкване на около 5 км преди манастира изскочи чудно местенце. Веднага се разположихме без да му мислим. Утрото дойде и тръгнахме към манастира Сумела. Спира се на паркинг и после има около 30 минути по пътека. Манастира е доста впечатляващ.
Още от пагкинга се вижда кацнал на скалите. Всъщност по-точно е да се каже не кацнал, ами натикан в скалите. За да се влезе вътре се плащаше към 8 лири, но си заслужава.
Все пак е един от обектите на Юнеско. От там се разкрива и страхотна панорамна гледка към долината и боровите гори наоколо. Сякаш ми е нетипично това място за Турция, но близкото присъствие на Черно море обяснява нещата със зеленината и горите. Даже на паркинга си напълнихме изворна вода, която беше много хубава - нещо рядко срещано в сухата Турция. От тук отидохме в Трабзон, за да го разгледаме. Оказа се големичък град, но няма нищо интересно за гледане и след 2 часа мотане из града тръгнахме в посока Кападокия. Оказа се , че Турцоя е може би най-големия износител на лешници в света. В продължение на километри от едната страна на пътя се сушака изчистени лешници. Спрях да си купя един килограм и като попитах колко струва човека вдигна рамене, което значеше май – ми колкото дадеш. В сравнение с изкупните цени на едро със сигурност ще е по-добре. Дадох му 7 лири и остана доволен. Пътя продължава по крайбрежието до град Уние и после се отклонява на юг като се пресича планината, за да се слезе после в анадолското плато. Участъка от Уние до Никсар не е в много добро състояние. Неравен е, но на места се ремонтира. Ние стигнахме на около 40 км от Никсар този ден и опънахме лагера отстрани на малък черен път, окткъдето кола не мина. Само една заблудена лисица се навърташе наоколо. Сутринта слязохме от планината и навлязохме в сърцето на Анадола. Интересно място е това. Сухо плато, почти като пустиня и тук там по някое дърво и учудващо лозови насаждения, които явно се чувстват добре в тази пустош. Жегата беше на ниво, а пътищата перфектни и пусти (освен в градовете). На мен ми хареса. Тези земи имаха някакъв особен чар. На обяд стигнахме Кападокия.
Пътво разгледахме Ургюп, после Гьореме и накрая Учхисар.
Заслужаваше си.
Много интересно беше, но няма какво да се впускам в подробности, защото на всеки му е известно що за място е това.
Та пообиколихме, поснимахме доволно и вечерта се подслонихме в една тиквена нива на около 30 км от град Невшехир. Анадолският залез беше впечатляващ.
Сутринта ни посрещнаха женско куче с две малки. Като видяха бутилката с вода направо пощуряха. Сигурно не са пили вода от няколко дни. Сипах им в едно отрязано шише, но те толкова трескаво се бутаха, че постоянно я разливаха. Повторих процедурата няколко пъти и дано са успели все пак да пият малко. Горките животинки. За днешния ден програмата беше само път с една спирка на Туз Гьол (Соленото езеро).
Виждал бях и преди подобно нещо, но въпреки това ми хареса. Огромно, бяло, сухо солно поле се беше лепнало насред жълтеникаво-кафявата пустош.
След него се показа и Анкара - столицата, която не е особено интересна и затова минахме транзит. Оттук по магистралата и след няколко часа се показа огромният Истанбул. Беше петък следобед и пресичането му беше ужас. Километри задръстване, но за щастие по-голямо беше в другата посока. Бензина беше на червено и напразно се надявах да видим бензиностанция на главния път. Такава нямаше. Наложи се да изляза от магистралата и да вляза в града, за да заредя, а това разбира се беше свързано с още повече задръствания и бавене. Направо се чудя как живеят хората тук. Имах чувството, че всичките 15 000 000 милиона жители са с колите на пътя като от всяко едно пътче, което се включваше към главния чакаше километрична колона също. Луда работа е тоя Истанбул, но си има своя чар. Разглеждал съм го през 2008 година и ми хареса. След като минахме Босфора и моста вече слънцето клонеше към залез. Имаше още около час светло и решихме да кривнем от магистралата и да потърсим къде да разпънем бивака за вечерта. Започнаха едни обиколки по села в търсене на подходящо място, но всичко беше бая населено. Най-накрая в едно от селцата хванахме черен път, който ни изведе някъде в нивята и местенцето беше открито. Имаше и много отрупани с плод смокинови дръвчета. Да си призная злоупотребихме и бая хапнахме, ама то там са като нашите джанки по улиците. Навсякъде ги има и много не ги берат. Това беше последната вечер от пътуването и последният лагер. Толкова се бях откъснал от забързаното ежедневие и проблемите, че хич не ми се връщаше, за да свиквам отново с тях, но уви това е положението. Няма как. Направихме за хапване, пихме по една кошмарно скъпа бира и налягахме. Вечерта Калоян каза една велика мисъл: "Не знам как живеят тия хора в Турция. Жените им забулени, бирата им страшно скъпа, а за бензина да не говорим". Прав е човека!
Дойде и следващата слънчева утрин. Не бързахме за никъде и затова след лежерна закуска гарнирана с много смокини тръгнахме към Одрин, но не по магистралата, ами по второстепенния път за разнообразие. Второстепенен, ама с по две платна в посока и безплатен. В Одрин хапнахме доста вкусни гевреци и решихме да влезем в Гърция и оттам през КПП Капитан Петко Войвода в България, за да си спестим висенето на КПП Капитан Андреево. В Гърция се влиза бързо, кара се по един път към 20 км и после в България се влиза още по-бързо. Мисля, че лекото заобикаляне си заслужава в сравнение с чакането няколко часа. Пътя от границата до София мина неусетно и някак ми беше странно на влизане в града след дългото отсъствие и номадския живот. Бързо се свиква със свободата. И накрая с две думи за Русия - няма как да не те грабне тази необятна страна и Кавказ, а и русите рускини. Само катаджиите (ДПС) са им отвратителни. Грузия - нямам думи! Красива, дива, хубави хора и топло посрещане. Турция всички си я знаем с нейните предимства и недостатъци. Като се замисля пътуването се получи като пълна обиколка на Черно море дори и не само по крайбрежието. Така завърши това прекрасно пътуване, което като километри всичко е 5657 км.
Прикачени файлове
Коментар