От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Честита Новата Година на всички. Експедицията достигна успешно крайната точка и пътешественикът премина от новата в старата година на границата на Атлантическия и Тихия океани. Скоро ще сложа и новите постове.
А иначе много снимков материл с доста, за мен фантастични попадения ето тук. https://plus.google.com/photos/11661...ums?banner=pwa

[izo4x4]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Ех, Намибия, спомениии!!! Браво Сашо, уникален пътепис, голямо приключение!

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Ето още :-)

"Дни 39 - 41 (26-28 декември)

Хотелът бе неевтин, но страхотна алтернатива на безличните мастодонти с по 100 стаи, където личното отношение е непознато. След закуска и консултация относно маршрута ми, се озовахме в местния Мол. Бяхме като вманиачени потребители, треперещи да влязат в меката на магазините в Уиндхук. В столицата може би нямаше и 20 сгради, по- високи от 3 етажа, което беше по-скоро предимство. Дали заради Коледа или защото животът тук е такъв, нямаше хора по улиците, а колите бяха явление, когато минаваха по пустите улици.
В Мола бяхме ние и охраната. Към 9.30 магазините започнаха да отварят бавно врати и ние влетяхме в този за електроника. Кабел за зарядното нямаше. Пробвахме да купим нещо, което да има същия захранващ кабел. Бялото ради с розови кантове струваше 380 намибийски долара, доста скъпо като за един кабел. В другия магазин си спазарих Сони адаптер за 150 и с това се изчерпи нашето присъствие в този съвременен рай. Започнаха да се мяркат основно тъмни девойки и младежи, тръгнали на лов за стоки.
Летището на уиндхук е на 45 км, така че имах време като навигатор да прави последни сметки в двете навигации и хартиената карта. В първите две Сосувлей не фигурираше, нито пътят до там. Летището беше границата, в която нашата задруга се раздели и поехме колегата на север и аз на юг.

По пътя се срещаха често брадавични прасета – явно тук за Коледа не бяха в опасност.
Намибия носеше огромна част на нашия, европейския свят, така че трудната част от одисеята изглеждаше зад гърба ми. На картата пътищата изглеждаха добре – B – главни, C и D – второстепенни. Вторите всъщност си бяха черни пътища – някой равни, други почерпили вдъхновение от пътя до Марсабит. Обхвата малко след Уиндхук всеобхватно се загуби и останахме аз,Дефендърът и прахолякът. Навигацията даваше противоречиви и заобиколни пътища, а 300-те км макадам, нагънати пътища и пустиня искаха своя дан. Този ден спуках предното стъкло, а на фотоапарата му се развали автофокуса. След като стигнах до Сесрием – врата към парка, трябваше да нощувам в колата. За да видиш дюните на пустинята Намиб, трябва да си там по изгрев или залез. За да посрещнеш слънцето обаче, трябва да спиш в рамките на парка. А места нямаше освен за къмпингуващи.
В парка освен дюни, се въдят влечуги, птици, антилопи – поне това видях, докато карам към Сосувлей. След 60 км пътят за леки коли свърши, следваха дълбоки пясъци до края на резервата. За тези с 4х4 и поизпуснати гуми пътят е открит. За бързащи като мен става и без изпуснати гуми. Дефендърът се справи блестящо с коварния пясък.
Залезът посрещнах на дюна 45 – една от най- достъпните и висока „само“ 320 метра. Представете си планини от пясък. До хоризонта. В чудни форми извивки. А сега като малко дете си поиграйте с цветовете. Залязващото слънце позлатяваше ослепително-оранжевия пясък от едната страна, а другата ставаше черно-кафява. В средата си извивката на ръба бе пастелно-прасковена, а в краищата пурпурно – черна. Трудно за опиване и заснемане. Но вълшебно – изглежда абсолютно нереално, от друг свят. Заслужава си всяка дупка, тоновете прах и трудната нощ в колата.
Който не спазва вечерния час да е в лагера преди 20.30, получава мъмрене от управата и си ляга гладен. Ресторантът затварял в 21. Твърде изморен съм да си правя нудъли, затова след бърз душ задната седалка на колата е моя. Въпросът е къде да сложа краката, тъй като мястото е крайно ограничено. В крайна сметка умората надделява и през по-голяма част от нощта не усещам изтръпналите крайници или ръбовете на седалките. Така или иначе нощта ще е кратка.
27 декември

В 4.45 часовникът ме избави от мъките на задната седалка и бързо се изнесох в посока Сосувлей. Изгревът посрещнах на един хребет пясък, който водеше до най- високата дюна в света – big Daddy (382 метра) и мястото, където казват, свършвал света – Dead Vlei.
Никак не е лесно изкачването по планина от тонове ситен оранжев пясък. Но показването на диска на слънцето само те кара да ускориш крачки, за да бъдеш там, на върха. На хребета, не на върха на big Daddy. Това дали е най- високата е леко спорно, но че толкова малки песънчинки с помощта на вятъра могат да се превърнат в впечатляваща планина е неоспорим факт.
Лека мъгла се стелеше около част от върховете на дюните. Трудно е да повярваш, че Набим е една от най-старите и сухи екосистеми в света. Поне за второто – но и то е научен факт.
Точно зад гигантската дюна се намира една долчинка, скатала друга природна забележителност – Dead Vlei (мъртво тресавище). Преди стотици години било влажна зона, но с промените в климата сушата и дюните настъпили, а слънцето изсушило до черно мъртвите дървета, които са на възраст около 900 г. Сега калцираното бяло дъно зловещо допълва скелетите на дърветата. Ако Земята има ръб, след който следва хаос, то така би изглеждал неговият край. Красив, но и тежък спомен, който навява какво може да бъде бъдещето.
В подобен апокалиптичен натюрморт се появиха два гарвана – неминуемо ти идва асоциация с Ботевото „Обесването на Васил Левски“.
Малко, след като си тръгнах, гъста мъгла се спусна над целия район. По тази причина пропуснах разположената на юг Big Mama, съперничеща си с най- високата дюна.
Вече преваляваше 10, затова без закуска тръгнах към Fish River canyon.
600 км офроуд изпълниха душата ми с мрачни мисли, а колата и всичко в нея – с бял фин прах, който полепна по всяка повърхност – открита или под културните натрупвания на дългото пътуване. Макадама се сменяше с едри парчета чакъл и скали, вълните от трапове, червения прах с бял, а белия с още по- бял. Един от най- предизвикателните пътища не бяха зад гърба ми, а пред Дефендъра. И до сега нямам обяснение как дълбоката пукнатина на челното стъкло след толкова много усукване и вибрации не се разшири. Но задна лява гума се. Спукването беше през едносантиметровия грайфер – ще да е бил дълъг и остър камък. Разбрах го, след като стигнах Хобос – врата за Fish River canyon. Изнервен, покрит с дебел слой бял прах, без да съм ял нищо вече 24 часа, не стоях дълго да се дивя на втория по големина каньон в света. Както много други неща, и тук класацията е относителна, приблизителна и условна. Каньона е дълбок и грандиозен, но по мое мнение не е като този в Аризона.
Чудех се дали след последните два дни тотално изтощение и битови неудобство, нямаше да има стаи в единствения хотел в околността, докато рецепционистката разсеяно зяпаше таблица на заетостта си. Не се наложи да издъхна в метър прах в колата и благополучно акостирах във възскъпичката, но златна за мен стая. След закуската на предния ден, сега слагах за първи път нещо в уста – беше кратка, но богата на калории и количество вечеря. T-bone ми се стори най- крехкото и вкусно месо, приготвяно от човешка ръка. След душа и вечерята ми просветна, за да се порадвам на интериора на хотела и ресторанта – стари коли от различни епохи и даже за тези ширини екзотични растения. А мушкатото – мушкатото беше като шипков храст! Не чаках дълго да се отправя в страната на Морфей, защото имаше опасност да вечерям втори път.

28 декември

Днес бе денят, в който казвах „Чао“ на черните прашни пътища, влизайки в Южна Африка. Вкусът на прах ще е дълго време в устата ми – скърцащ и горчив – такъв беше вкусът на част от Намибия.
За пръв път дълго ме разпитваха и проверяваха, преди да ме пуснат в Южна Африка. Или това, че съм сам и с кола, потънала в бял прах ги караше да се питат какъв ли е този прах....
Беше чудесен ден за минаване на близо 1000 км, от които само 100-ина по черно.
Литър дизел в ЮАР е към 12 ранда, 1$ се обменя за около 8 ранда.
В първия град – Упингтън спрях, за да обменя малко долари и останалите намибийски долари. Банката намерих бързо, но не толкова бързи бяха в обслужването. Чакането 20 минути не обещаваше бързо обмяна. Момата си даде зор, но с всичките тези формуляри, странни български имена и прочее. Първо писах молба, после тя – формуляр. След това втори. Подписвахме се. Тя изпрати по пневматична система един от формулярите, копира паспорта и всяка банкнота, провери ги по два пъти. Клиентката, която заварих при момата – едър представител на местното женско население тип мамутка – към 130 кг живо тегло, заспа. Буквално. С хъркане. На бюрото. След като свършихме с доларите, същото се повтори за намибийските пари. Мамутката се посъбуди, видя накъде върви работата и захърка още по- звучно. Май аз бях единственият, на който му бе смешно. Ще кажеш, банката е любимо място за сутрешна дрямка на местното народонаселение. Което не е чудно с тези процедури.
Стъпвайки на пръсти, да не събудя звяра, се изнизах от банката. Чудех се какво ли ще намеря в офиса на мобилния оператор. Тук бяха сравнително бързи и се сдобих с предплатена SIM карта за мобилния рутер. Имах интернет, стига да имаше обхват – бавно се завръщах в познатия свет. Пътя беше толкова досаден – рядко лозови масиви, почти навсякъде – скромни храсти и малко добитък. И тук ограничението беше 120 км – разумно спрямо липсата на много села или трафик.
В 19.00 бях влязъл в Бюфорд уест само да разбера, че стаята, която ми бяха запазили, била дадена на други изнурени туристи. Вехтото хотелче наблизо ме приюти. Вида му не даваше добри сигнали за кухнята на ресторанта му, затова вечерях в една от добрите къщи за гости в околността. Девойка на средна възраст от Англия бе тук на сватбено пътешествие, а младеж се местеше далеч от родителите си в Кейп Таун и правеше прощално пътешествие в страната си. Историята на разглезения лабрадор Марк не разбрах, но домакинята Сурета се беше справила блестящо с лазанята. Трябваше да измисля утре къде ще съм, затова вечерта беше кратка.

[Джамбазов]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Чудесен разказ и невероятни снимки.

Незнам само защо администрацията там ми напомня по качество много на нашата...

[CarTest™]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Бъркаш!!
Нашата е по-зле!

Ще разбереш след няколко дена, когато се опитат да внесат Дифендъра от ЮАР в България, при това без мито ....

[zzlatev]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Ще ви разправя една истинска история, случваща се на мой бял приятел в ЮАР през средата на 90-те години. До един момент било апартейд и в банката работели бели хора. 20 години един и същи служител движел финансите му и той прекарвал по 10 минути в банката, когато било необходимо. Всичко се движело професионално и учтиво. После отменили апартейда, и заменили белите служители с тъмно зелени. И оттогова и той, лоялния клиент на тази банка от десетки години, местен жител, чака по половин час за всякакви глупости. Просто мързела и нежеланието за работа, да не кажа глупостта, са познати не само по нашите ширина, но там народопсихологията на тъмно зелените е друга, те не бързат за никъде и не виждат смисъл заради някакъв си пътешественик( или за когото и да било друг) да си размърдат малко мозъка или ръцете.
Изпитал съм го на собствен гръб в Мозамбик.

[stargazer]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Просто мързела и нежеланието за работа, да не кажа глупосшта, са познати не само по нашите ширина

Едни приятели в Зимбабве така убеждаваха баща си да не се прибира (за постоянно) в България: Тате, тука като го видиш, че е тъмно зелен и си знаеш, че е идиот - в България как ще ги разпознаваш?

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

още..

"Дни 42 - 44 (29- 31 декември)


Тази сутрин навих часовника за пръв път след 8. Което си беше безсмислено, защото изкуках в 6. Нямаше какво да правя дълго в посредствената стая, затова и бързо се изнесох.
По тайни канали, включващи tripadvisor.com се носеше мълвата, че Сурета прави най-доброто каре агнешко на света и вероятно някъде в челната десетка на агнешките изобщо. Каро е полу-пустиння област, която заема значителна част от ЮА и в която липсата на вода е приютила дребни полусухи храсти и жилави треви. Въпросните цъфтящи в малки ситни жълти цветове треви са едно от малкото ядливи за една овца неща в Каро. И тъй като цветовете са много ароматни, агнешкото от Кару е с неповторим аромат. Дотук с маркетинга на местните месни стоки. Сурета не беше много сигурно, че има човек на планетата, готов да се лиши от подозрителната закуска на потвърдено гадничкия ми хотел, но в 9.30 бях готов за кулинарно приключение. С две думи – агнешкото е великолепно, рецептата е на сигурно място под ключ и ще се пробва с българско агнешко. Бавното готвене – 9 часа беше направило соса и агнешкото неповторими. Градчето изпратих само с добри спомени и доволни вкусови рецептори и се впуснах на юг, където столицата на щраусите - Oudtshoorn , надявам се, ме очакваше.

По съвет на приятели минах по странични пътища, които водеха към Prince Albert, а после минаваха през парка Groot Swartberg.
Селцето бе приказно място с подредените красиви къщи, великолепни градини и тихо безвремие. Старите къщи изглеждаха току що построени и само годините от 18-19 век подксазваха, че няма да видите файтон на следващия завой. Може би Толкон е черпил вдъхновение от такива места.
Малко след него е входа за Groot Swartberg – черен път, виещ се по щрелото на реката и куполите на планината. Понякога пътчето се стеснява, провира през клисурата, издига стотици метра нагоре и се чудиш как ще се разминете с идващия насреща. Честите спирания се неумолими, за да чуеш птичките, помиришеш тревичките и насладиш на взимащата дъха и ума гледка. Предизвикателния път, праха, вибрациите и стръмните урви са по- скоро част от удоволствието, отколкото от негативите.

С изкачването она последната част от парка, се ширват зелените поля на долината. Тук някъде трябва да е и Little Karoo.
На пътя за града се е сгушила най-голямата пещера в Южна Африка – Канго. Дълга над 4 км, само малка част от нея е достъпна за туристи. Посетителския център предлага изобилна информация, но най-вече място за вечен покой на парите ти – храна, напитки, сувенири, кино са на разположение на разглезените туристи. Пътникопотока е огромен предвид предновогодишните почивни дни. Влиза се само в група с гид, който разказва за милионите стари сталактити или показва образът на дявола, застинал във варовикови утайки. Отлично осветена и подредена, пещерата е задължителна спирка за всеки. Особено, когато навън е 35 градуса на сянка. Жегата не пречеше на представители на местна етническа група Цветнокожи да похапват ориз от багажника на колите си. Тази етническа група е една от най- богатите генно в света. Предците й са хора от Индия, Индонезия, Мадагаскар, племена от западна и южна Африка. Отличават се с прави тъмни коли и тъмен цвят на кожата. Тази етническа груп,а както стана ясно по- натам по съвет на Митко, се готвеше за парад на 2 януари в Кайп Таун.
След пещерата си резервирах стая в прилична къща за гости и се понесох към Oudtshoorn .

Бързо се разбра защо тук е столицата на щраусите – десетки ферми, отглеждащи хиляди птици, правеха пътя към града забавен и малко луд. Вместо крави и овце, ята не, стада птици се криеха на сянка, втурваха се към спрелия Дефендър или лениво ядяха. Градът е емблематичен с магазините за щраусови пера, изрисувани яйца и кожени изделия. Сигурно никъде не се споменава, че когато има най- много туристи, всичко е затворено.
Къщата за гости беше стара солидна постройка с дух, където единственото по- младо от 50 години нещо бяха чаршафите и климатика. Духът на къщата се допълваше от две жизнерадостни породисти кучета – майка и син, който търсеха внимание и игра.


30 декември


След Oudtshoorn беше време за Индийския океан. От тук започва и световноизвестния garden route. Райско кътче от ЮА, където зеленината, десетките лагуни и океанът са създали мечтата на мнозина. С напускането на малкото кару, климата и ландшафта рязко се измени. Планинският път беше потънал в мъгла, а температурите паднаха с 10 градуса. Но беше зелено, пълно с малки селца и тежък трафик.
Не следвах естествения маршрут към Найсна (Knysna), защото първо щях да се цъкля на голямата бяла акула . Затова се отправих към свърталището й, известно катоMossel bay. Градчето е първото място, на което стъпват европейци в ЮА. За 11.00 часа имах насрочена среща с няколко акули, радващи се на топлите води на залива, стаили спомена на безкрайните вечери тюлени до преди 2 месеца.
Най- голямата беше 4.5 метра – великолепни животни, ултимативни хищници, достигнали края на еволюцията си преди 40 милиона години. Докато не сме се появили ние и сме намалили рязко броя им. Когато си на 50 см от голяма бяла акула, осъзнаваш реалната картина - и тя е толкова далеч от филмите по Дискавъри. Сблъскваш се с властелина на океаните, който обаче не иска да има нищо общо с хората.
Домакините на лодката умело привличаха акулите с глави на риба тон без да им дават да ги докопат. Докато една акула, вместо да приближи стръвта странично, не изкочи от дълбините, глътнала трите едри глави и част от въжето. Никой не разбра и видя нищо – дори опитният екипаж на катамарана.
За вечерта имах резервация в Найсна, която не бях направил. Оригиналната ми потвърдена такава беше отказана и собственикът намерил друга къща, която да ме приюти – Boddls Club Houce.
Кацнала на върха на хълма срещу градчето и гледаща към лагуната на Найсна и Индийско-океанското крайбрежие, къщата поразяваше най-вече със собственика си. Облечен екстравагантно в дълга местна риза, Майкъл от Германия ме посрещна и настани леко хладно, за да стигнем до неговата странна и поучителна история.

Работил дълги години на мениджърска позиция, т.е. за добри плати, липса на лично време и много много стрес, риска от сърдечен удар растял, а животът бил предопределен – рухнало тяло и осигурени старини. Майкъл посетил преди година Найсна и сърцето му останало завинаги тук. Наел недовършената къща на богат англичанин и се споразумели до 12 месеца Майкъл да я изкупи ако нещата с къщата за гости потръгнат. Къщата работеше от 2 седмици и беше страхотно съчетание на архитектура и атмосфера. От терасата и можеш да наблюдаваш изгрева и залеза, всеки ден, Майкъл инвестираше парите и душата си в този африкански рай, без напрежение, без „трябва“, без оковите на ежедневието. Майкъл се беше освободил и сега се наслаждаваше на новия си живот, допускайки, че след години вятърът на дните може да го отнесе другаде. Беше смел, защото му стиска да смени рязко курса на собствения си живот на 53 и беше късметлия, че е намерил нов смисъл и призвание.
Помагаше му южноафриканец също с бизнес кариера и костюм в миналото. Тази вечер имахме дълги разговори на чаша вино с тях, с някои от гостите, всеки сам със себе си. На юг вълните на Индийския океан се блъскаха в малко заливче, а на север лагуната лажерно почиваше, обградена от светлините на Найсна.


31 декември

Не можеш да не обичаш Южна Африка през декември. Когато пръжките и сърмите са основна храна в България, тук ще намериш череши, диня, манго и какъвто друг плод си пожелаеш. Закуската беше здравословна и бърза. Прехвърлих 2 туби дизел в резервоара, тъй като края на одисеята беше близо, а на контейнера не позволявха пълни туби. Сбогувах се с Майкъл и тръгнах към Найсна – за разходка и теглене на кеш. Беш приятно градче, но ако си в него и пропуснеш мащаба на лагуната и океана, силно положителните референции ще ти убягнат. В края на найсна има пазар на местни майстори, които се бяха съсредоточили в масовки за туристите и странно високи цени, но готови на преговори.

Днес беше първият ден от остатъка на моя живот и последния от отиващата си година. От една страна – ден като ден. Защо да чакаш точно този, за да започнеш с плановете, равносметката, пожеланията към близките и приятелите. От друга да си сам е леко тъжно. Но аз не бях сам – приятелите и семейството, както и може би много други бяха мислено с мен. В една малка част маршрута става магистрала, но по- голямата част е добре уреден двулентов или четирилентов път. Официалната крайна точка на експедицията беше Иглен нос, където щях да сменя 2012 за 2013, но преди това село Малгас предлагаше единствения в ЮА ръчен ферибот. Пътят беше черен, но си заслужаваше друсането с живописния район, фермите и щъркелите, търсещи жаби в окосените поля пшеница.
Къщата за гости на Иглен нос беше собственост на известен германски художник – Руди Нойланд и артистичното беше навсякъде – на повечето места на място.

Без време за душ, гостите бидоха поканени, както се полага на арт хотел, да участват в новогодишен арт проект. Всеки да изрисува за 10 секунди нещо на бялото платно. Малката група застаряващи шведи и двойката германци, в компанията на младежи швейцарски стажанти и под мъдрото ръководство на Руди и неговата съпруга, създадохме шедьовър... или почти. По- важен от резултата беше процесът на сътворение. Вечерята беше планирана за 20.00, така че имах малко време да забия победоносно меча на ръба на Африка.
Иглен нос е бил ветровито самотно място до преди 15-ина години, както сподели местен. Оттогава стотици са построили ваканционни къщи или хотелчета и днес всичко е подредено и цивилизовано. Мястото, където се срещат два могъщи океана не може да бъде спокойно и непрестанния грохот на вълните създава онова чувство на смирение пред силите на природата. Или поне у повечето от нас, за които носът не е купчина камъни, фон за снимки за спомен.

И така малко преди края на 2012 година, Иглен нос бе достигнат и дори подминат. Това заслужаваше отпразнуване. А великолепната вечеря, сготвена от самия Руди с изумителния стек от антилопа заслужаваше всичките чаши вино. Добра компания се оказа известен мотоциклетен немски журналист с жена си, така че в шеги и закачки изпратихме старата и сурвакахме Новата Година под звуците на индийско-атлантическите вълни."

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Пътешествието официално приключи снощи с пристигането на Пътешественика на "най-гостоприемния" вход на София, летище "Враждебна" :-)

"Дни 45 - 47 (1- 3 януари)


Сутринта беше млада, но пак трябваше да се види Иглен нос. И защото пожеланията на стотици души следваха да отплават в бутилка, в търсене на тропически остров или поне сбъдването им.
Нов ден, нови възможности и къде по-добро място да ги потърсиш, ако не във винената светия светих на ЮА – Стеленбош . Там освен Пенелопе – домакинята на къщата за гости, изглежда нищо не работеше. Препоръчаната винарна Jordan обаче предложи страхотни гледки, живописни поля с лози и чаша студено Шардоне в компанията на безчет диви патици и гъски, празнуващи в изкуственото езерце. Както винаги, имаше и НО. Компания от шумни американци, говорещи един през друг смущаваше идилията на патици, гъски и гости на шатото .
Стеленбош има дух със старите къщи и местния университет, но духа също почиваше след новогодишната нощ и бяха останали досадни просяци и шепа жадни за вино и любов туристи.
Работеха само магазинче за сувенири и такова за бижута. Туристите се мотаеха безцелно – Стеленбош беше пуснал кепенците за всички и почиваше от новогодишните софри.
Бях решил, че ми е съдено да ям български сухи нудъли , но решението ми срещна решителния отпор на Пени, която майчински ме покани на семейното барбекю. Бях член на семейството и споделях страхотните агнешки котлети и воднисти местни домати в компанията на кучето Люси и котарака Леополд (всъщност името му е друго, но така и не го запомних.
Съседското семейство също се присъедини и вечерта се радваше на спокойствие и мир, които царяха на тази тиха уличка. Част от разговора премина в разсъждения за ситуацията в ЮА и ненаказаните убийства на бели фермери, част – в разкази за нашата смела одисея.
След напрегнатите дни и още по- напрегнати нощи, беше време за отпускане и почивка, а разговорите с дружелюбни местни хора са изключително приятни.
Съпругът на Пени си изкарваше прехраната като ловеше живи диви животни, а двамата им вече големи сина бяха на парти някъде по крайбрежието.

2 януари
Сутринта беше лежерна като вечерта и Пени показва десетките си рози и малка градина с зеленчуци . След като бе разкрито тайнството на българските домати, си обещахме пратка семена и обратна връзка дали виреят така добре в Стеленбош, както лозята .
Агенцията за транспорта на Дефендъра откликна на позвъняванията и се уговорихме за среща на другия ден.
Но сутринта не беше само това. Беше 2 януари и повечето в шатото работеха, затова се отправих към едно от интересните такива – Waterford, предлагащо стандартни дегустации, както и такива на домашно приготвен шоколад с местни видове ферментирал гроздов сок.
Дори и Тоскана рядко може да предложи такава уникална комбинация от хълмове с лозя , рози, боровинки и плодни дръвчета, диви птици в езерцата, перфектно подредени алеи към главната сграда. Мястото за дегустации по- скоро беше част от изживяването и създаваше онази магия към виното, която всъщност после го продаваше. Винаги е интересно да слушаш описание на даден аромат или питие – после вдишваш и/или поемаш глътка и оставяш собствените ти сетива да преценят има ли дъх на пресни аспержи или е обикновен киселяк . Обслужването е перфектно, а вниманието към детайла изумява.
Трите вида шоколад наистина пасваха идеално на трите различни вида вина. Не бих си позволил да ги описвам, но работеха и се допълваха взаимно. Хмм , сира с тъмен шоколад и парченца морска сол...
Сутринта се изниза и имаше опасност с нея да си замине и годишния карнавал – шествие в Кейптаун на трупи Цветни (в предишните разкази описах каква е тази етническа група). Групите репетират цяла година за този най- важен ден и дефилират по улиците на града, танцувайки и свирейки, облечени в ярки цветове. Някой от тях са са украсили лицата си с блестящи разноцветни бой, а половината град или поне всички туристи са накацали по уличните ограждения , любувайки се на гледката. На този ден Кейптаун е непроходим и трафика е главно от грабнали фотоапаратите зрители.
Събитието е толкова важно за част от Калърите , че тези, които не участват, са разположили шатри, столове и термочанти на тротоарите, следящи от водача на първата група, до последния изостанал на последната как протича парада. Почти всичко е затворено на тази втора Нова година, затова Кейптаун е карнавал. Атмосферата е приповдигната, а търговията с напитки и сандвичи е в пика си.
Надвечер стигнах до къщата за гости, разположена в един от кварталите на града и след 3 неуспешни опита да вечерям навън, се прибрах в стаята и се възползвах от запасите български сухи нудъли . Имаше подходящ полет на 8.01, но преди да се видех с агенцията, не можех да предприема нищо.

3 януари
Офисът на митническия агент се оказа на 3 преки от къщата за гости. Дефендърът се понесе като дълго затворено в къщи куче и скоро чуках на дверите агентски. След Александрия всеки би развил остра алергия, примесена с лека подозрителност към всяка митническа агенция и всичките й служители – тази агенция не беше отговорила на нито един мейл и вървеше уверено към групата на Ахмедовата фирма.
Офиса беше тих и скромен, а тримата служители не изглеждаха претрупани със следновогодишни задължения. Уточнихме, че още нищо не можем да уточним и се заклеха тържествено, че ще пишат, обаждат и вдигат телефона знапред . Не исках да изпускам цялата зима и кишави улици на София, все пак, борейки се седмици с местната бюрокрация.
След час време се обадиха да заявят тържествено, че имам час в митницата и утре в 11.30 трябва да се явя за инспекция на Дефендъра . Това промени промени плановете за изкачване на Table mountain в Кейптаун, но митническите служители се ползват винаги с предимство. Самолетни билети респективно за началото на другата седмица или нямаше или струваха колкото един Боинг . Само да можеш да го пилотираш.
Следобедът бе отдаден на писане на имейли на брега на Атлантика и наслаждаване на лятното слънце. В района на Sunset Beach плажуващи на практика няма – пясъкът е примесен с камъни, но постоянните ветрове, хладка вода и интензивни вълни правят мястото перфектно за разходки и сафари . Гледката също е страхотна – целият същински град се е сгушил под Тable mountain, висока и визуално равна като маса скален масив. Залезът си проправи път сред вълните и акостиралите кораби и озарява в червено планината и града, докато парапланери пърхат във въздуха. Не са много градовете с подобни природни дадености.

Разгледайте:

• Снимки от КЕЙПТАУН
• Снимки от ФЕСТИВАЛА в Кейптаун
• Снимки от Тейбъл Маунтин
• Снимки от Кейп Пойнт "

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Това че официално експедицията приключи, не значи че няма още за споделяне :-)

Дни 48 - 50 (4- 6 януари)


Южна Африка е комбинация от Европа, Северна Америка и Африка. Пътищата са безупречни – перфектна маркировка, знаци като за малки деца, еднопосочни пътища, където е необходимо – мини бабуни. Никой не спира там, където не е позволено. А тротоарите са само за пешеходци. Иначе се случва цветнокожи да пресекат на червено. Движението е интензивно, но никой не си мери автомобила, да се престроява неправилно или тарикатее. Свръхлуксозните автомобили не са толкова голяма рядкост.
Миксът от три континента се усеща и при храната. Грилът и барбекюто са основна част от местната кухня, което е логично. Когато обикаляш буша, едва ли можеш да правиш засукани манджи. Освен това телешкото и агнешкото са великолепни за скара – нещо на практика непознато в България. Може би през зимата, когато вали постоянно и температурите падат до коло 15-ина градуса, се набляга на пап – каша от царевично брашно ала качамак, която се комбинира с доматен сос. За закуска пък върви с мляко, масло и захар. Аз бих препоръчал само доматения сос.
Гурме ресторантите са неминуема част от кулинарния ландшафт и няма как да е иначе, предвид винарските райони като Стеленбош, Робъртсън, дори Констанция в самия Кейп Таун. Добрата храна върви с доброто вино и любители и на двете не липсват.
В 11.30 бях в агенцията за митническа проверка, сверяване на шасито и кандидатстване за подпечатване на карнета. Агентките бяха любезни и с готовност отговаряха на всички зададени въпроси, убивайки време до пристигане на митничаря. Самата проверка беше формална и бърза. След като се запозна с колата, чиновникът се запозна с цялата експедиция, диви се как сме преминали през цяла Африка и прикани агенцията след като плати таксата да заповяда за подпечатване и прошноруване в понеделник. След като падна бремето на голямата неизвестна за колата, резервацията за прибиране на 8.01 през Истанбул биде скорострелно сторена. По процедура, ако всичко беше наред, в понеделник щяха да върнат карнета, вторник да оставя колата в техен склад и следобеда да сложа началото на финала.
Изместих цялото имущество във Верона – симпатична къща за гости в центъра на града и следобеда беше посветен на планината Тейбъл.
Според статистиката, високата почти километър планина е 6 пъти по- стара от Хималаите. Избрана за едно от 7-те природни чудеса на света, тейбъл има сериозен принос Кейптаун да е толкова различен – океана, винените хълмове и високата планина правят мястото различно, разнообразно и уникално.
Природен резерват, Тейбъл е добре подредена атракция за туристите и място за разходка на местните. Лифтът те отвежда на върха, а за ентусиастите има 90-минутен преход пеша. Цари безупречен ред и подреденост за чакащите на опашка, касата и качването. Магазините за сувенири на долната станция и горе са непреодолими за всеки.
Винаги е впечатляващо да видиш града от 1000 метра височина. Интензивна разходка из планината разкрива гледки на тихи заливчета и обширни селища на запад и юг.
Времето и тук се променя много бързо и слънцето за минути се сменя от студена мъгла и свиреп вятър. 2 дни по- късно турист бе намерил смъртта си на Тейбъл, одхлъзвайки се при изкачването.
Вечерта бе посветена на телешкото. Близко до къщата ресторантче, посещавано основно от местни, бе забележително със собственика си. Джими готви по 6 дена в седмицата пред очите на клиентите. Другият персонал са 2-ма сервитьори и жена, отговорна за салатите и десертите.
От 20 години Двими работи по 11 месеца, а 12-я затваря и обикаля Европа и Щатите.
Телешкото филе съперничеше на мнозина гурме ресторанти в Европа, без техните претенции и цени. Изключително крехко и сочно, дебело и вкусно, нашарено от карета от грила. Докато вечерях, не видях Джими дори за секунда да се задържи на едно място или да почине – ясно бе, че това е неговият ресторант и той е двигателят на превъзходната храна.


5 януари

Личното присъствие и отношение в къщите за гости е винаги за предпочитане пред безличието на големите хотели. Закуската беше превъзходна, в сянката на градината, а домакините – Лея и Шен – любезни и открити хора. Днес бе събота, а събота е пазарен ден на много места. Затова и the Old Biscuit Mill беше първа спирка в опознаване на Кейптаун.
Вместо тип Женския пазар, каквито, трябва да призная, бяха очакванията ми, попаднах в жизнено, модерно и креативно място. Старата мелница и района бяха превърнати в десетки работилници и магазини, в които творци продаваха създаденото от самите тях. Ръчно изработени дрехи, обувки, чанти, бижута правеха компания на антиквариати и дърводелски ателиета. Значителна част от преживяването бяха стотината предложения за гурме и еко храна – прясно изцедени сокове, производители на гъби, телешко, дивеч, сирена, сладкиши, вина, зеленчуци, сладолед. От пиле мляко не се забелязваше, но кокосово се предлагаше. Стотици посетители – местни и туристи изпълваха пространствата, чатеха на стриди с шампанско или избираха от оригиналните и уникални стоки, предложени за продан. Абсолютно забележително с енергията си, творците и посетителите място, където всички се срещаха и си тръгваха доволни. Трудно е тръгването от подобно място.
Местното укрепление с претенции на замък е служило вярно на холандци и англичани още от построяването си в края на XVIII век. В рова му се въдят едри японски шарани и други водолюбиви твари, които не се стряскат от топовния гърмеж, който организират за туристите със стари оръдия. В наличност е малък военен музей, който се забавлява на подобни неща, може да посети тъмницата за мъчения и арсенала.
Градската градина на Кейптаун (Company gardens) е богата на различни впечатляващи растения и спирка за пикник за местните в събота. Зелените площи със сянка бяха заети или от разгонени гълъби или семейства калъри, хапващи KFC и други полезни за някои части на телесата храни. Без да са прекалено големи, тропическите видове растения правеха това място специално.
По правило паркирането в района става под зоркия поглед на някой местен, който уж наглежда возилото в замяна на щедър бакшиш при тръгване. Което е за предпочитане пред евентуално разбит прозорец и липсващи багаж или екипировка.
Друга задължителна спирка в Кейптаун е остров Робин, на който се е намирал един от най- известните затвори на апартейда. Кораби има на всеки час, но билети без предварителна покупка – не. Сред най- известните места в града е бреговата линия, комбинираща пристанище, мол и зона за забавления. Тук е сърцето на нощен Кейптаун, тук всеки идва да се разходи, вечеря и забавлява. С подобно място вървят и всички други екстри – блъсканица, просяци, пълни ресторанти и високи цени при подозрително качество. Оттук можете да вземете лодка, която да ви покаже безкрайното крайбрежие, потъналите кораби и планината, отразяваща огнения залез. В мола няма нищо, което да не познава съвременния консуматор, цените са като в Европа, а в местния Макдоналдс можеш да видиш основно американски туристи. Животът тук кипи на пълни обороти – виенското колело се върти, местна банда пее в амфитеатъра, чайки дебнат за изпаднала храна, а бризът разнася мултикултурни ухания и миризми.
Ако и да имах препоръки за добро агнешко в местните ресторанти, крайбрежния булевард ме отведе отново при Джими, който предлагаше посредствен интериор, но великолепна храна и присъствие. Преди агнешките котлети се радвах на пурпурния залез, стърчащото машинно отделение от отдавна потънал кораб и свежият въздух. Алеята минаваше и покрай редица бели статуи на кончета, радост за децата. Ако се загледаш обаче, се стряскаш от необичайността им. Нещо като метални тръби излизаха от устата и дирника им, с което правеха гледката подходяща за зоофили, не за невръстни. За стреснати туристи местните власт са сложили надлежно обяснение – преди много години на това място потъва кораб, чийто основно карго било уиски White horse. Морето изхвърлило бялата пластмаса около гърлото на всяка бутилка. Хора на изкуството я използвали, за да създадат тази авангардна за обикновения ум композиция от бели кончета с тръбни елементи на странни места.


6 януари

Южна Африка на юг не свърша с Кейптаун – полуостровът е населен с страхотни заливи и предградия, а Нос Добра Надежда за мнозина погрешно бележи най- южната точка на континента. Пътят е изключително живописен, пълен с предизвикателни завои, издълбан в спускащите се в океана скали. Беше първият платен път, което създава леки неудобства не заради таксата, а заради левия волан. Пираш, гасиш, излизаш и следващите на опашката почват да те гледат тревожно. Току някой Макларън с британска регистрация грациозно те изпревари, докато тези от насрещното ужасено гледат към пропастта, която е единствения им изход ако спортната кола не е достатъчно бърза.
Кейп Пойнт е национален парк, в който влизането става с такса. Цялата зона е пълна с ниски храсти без нито едно дърво,почти постоянни бурни ветрове и блъскащи крайбрежието вълни. Изкачването до фара на носа става с наклонено влакче за мързеливите и по стръмна, но възнаграждаваща с гледките си пътека.
След падане на Константинопол, Западна Европа се нуждае спешно от алтернативен маршрут за търговия с Индия. Вашко Да Гама е първият, който достига бреговете на днешна Гоя, а носът е именуван Добра надежда от португалския монарх в чест на големите му надежди относно този морски път. Но столетия преди това, финикийците са достигали до тази критична точка, в която потъналите кораби са безчет.
В парка, освен на искрящо бели плажове, лазурна вода и луди вълни, туриста може да се радва на бабуни и зебра, както разбира се на магазини за сувенири.
Simon’s town е отлично селище за нощуване и база за колония пингвини, които бяха оставени за другия ден. Вятърът беше буквално ураганен и се напъваше да измести Дефендъра от пътя. Виещия се път покрай брега беше съчетан с действаща ЖП линия, а ресторантчетата с прясна риба следваха рибните пристанища и селища."


"

[Navi]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

Това е последното. За сега!

"Дни 51 - 53 (7- 9 януари)


Твърдо мога да заявя, че единствено собствениците на Ленд Роувър Дефендър се поздравяваха по пътя и аз бях горд член на това семейство. Не се разминавах с други Дефендри без приятелски поздрав или присветване на фаровете – винаги е чудесно да срещнеш хора, направили най- добрия избор.
Колонията пингвини се бе разделила на две. В малко заливче гнездяха двойките, мътещи бъдещото поколение. Там имаше вход и не можеш да ходиш по пясъка. Друга част от колонията обаче бе превзела друг плаж и скали и там нямаше лелка с билетчета и стадо пазачи. В ранни зори никой не е патаклюсъл още, камо ли да посети пингвините. Затова и липсата на тълпа помага да ги наблюдаваш в естествената им среда. Мързеливи, чистници, на припек или във водата, всеки пингвин е зает със собственото си ежедневие и впечатление му правят хората само, ако приближат твърде близо. Както във всяко общество и тук има изключения. Един, изпънал се на припек пингвин не си направи труда да стане дори след като го приближих на 10 см. Изгледа ме любопитно, клъвна фотоапарата за респект и обърна трътка на натрапника.
Днес сутринта агенцията трябваше да се потвърди, че всичко е наред с карнета, а аз след това да платя билета. След като се върнах в Кейптаун без хабер от агента, ги сръчках по телефона. След 20 минути ме поканиха да си взема документите и получа указания, къде да оставя Дефи. Първата част мина успешно за разлика от втората. Оказа се, че резервацията ми е пропаднала, тъй като трябвало да се плати до обяд. Места нямало по- рано от събота. Притеснително. Бърза проверка в страницата на Търкиш – имаше полет за 9-и на симпатичната цена от 2 100 Евро. Не беше съдено да тръгнем нормално на тази одисея, май нямаше да е лесно и да се върна. Ред беше на жокер от България. Докато чаках резултат, проверих отново – този път имаше места за 9-и на нормална цена. След малко позвъниха от българската агенция и потвърдиха, че има билети за 8-и, пак за нормална цена. Трудно е да схванеш логиката на авиокомпаниите. Все пак щях да оставя колата на 8-и януари следобед и по- късно да летя през Истанбул до София. Следваше да се върна на родна земя сутринта на 9-и.
Като за последна вечер на южноафриканска земя, вечерта бе посветена на Констанция – едно от най- старите поселища и винарни в страната. Groot Constantia е строена в през хиляда шестотин и някоя година и носи стила на холандските къщи с остро скосените извити сламени покриви. Шатото е светъл пример как се прави вино и туризъм. Безкрайни поля лози заобикаляха безупречни алеи, паркинг за посетители, ясни указателни табели и 2 ресторанта. Имението продаваше успешно виното, услугите и историята си. Телешкото беше превъзходно, а сирата хармонираше с него. Последната вечер бе...последна вечер.


8 януари

През цялото пътуване режима бе ранно ставане и ранно лягане. Дори и в про-европейската среда на Кейптаун по неволя го спазвах. Преди 6 изкуках, а в 7 вече вадех и пренареждах багажите в колата. Силният вятър помагаше да преодолея димната завеса от бял прах, който се бе натрупал в Намибия и който бе навсякъде. Лесно е да решиш кое да вземеш, когато в България е зима, а и къщата ти на колела ще пристигне след месец-два.
Последен оглед на местните магазини, кратко чудене дали да не грабна едно местно барбекю и панорамна обиколка на Кейптаун. Градът се къпеше в лято и водеше своя южняшки живот – една малка цивилизация далеч от цивилизацията на модерния свят. Повечето туристи, дошли за празниците бяха си заминали и Кейптаун почиваше от тълпите европейци и американци.
Колата доставих на уреченото място, качих на контейнера и оставих в ръцете на местните съдбата й. Разчитах на такси да ме закара до летището – имах достатъчно време до полета след 2 часа. На свой ред такси компанията настоя да получи име, телефон, адрес, свидетелство за раждане и съдимост и най- вече кредитна карта. Насреща щях да получа може би такси, което да дойде евентуално след 40-60 минути?! Ко?
Шефът на офиса ме хвърли на летището, където ме чакаше закъснял полет и предварително изпуснат самолет за София. Предстоеше ми 12 часово чакане на Ататюрк, предшествано от 13-часов полет. Валяло сняг в Истанбул и всички били безсилни срещу 3-сантиметровият сняг. Не бих казал, че Търкиш Еърлайнз се грижеха много за комфорта на клиентите си в дни на криза. Инак бяха перфектни.
Не знам за вас, но едно от най-неприятните страни на самолетите е ако се падне напорист пътник пред теб, който си пуска облегалката докрая. Ако полета е 13 часа, тогава изтръпването и сковаването са в ръцете на съдбата и егоизма на седящия отпред. Бидох компенсиран заради предстоящото висене по терминали като пътника пред мен и за милисекунда не си отпусна облегалката. Зад мен пък нямаше други седалки, така че съвестта ми беше чиста. Не завиждах на този до мен – бедният човек си бе сгънал краката до главата, тъй като скандинавският младеж отпред искаше да му е широко. Не че беше висок, но пък беше напорист. Поне мултимедийната система на борда беше отлична, а турболенции почти липсваха. Само да не беше валял сняг у комшиите.


9 януари

С тези 12 часа на терминала, припознавах се като Том Ханкс в известния негов филм. Както всеки и това летище води собствен живот, всеки обитател си има история и можеш да научиш доста само като стоиш и наблюдаваш. В двата бутика, пред които висях например, не влизаше никой и продавачките си умираха да побъбрят с който и да е. Помежду си обаче не общуваха – какво ли може да раздели две скучаещи девойки в този голям свят.
Времето в такива случаи тече бавно, но за сметка на това продължително. Одисеята не беше приключила. Опита ми да се кача на някой полет за друга европейска столица пропадна, а с него и шанса да се порадвам на снежна София по светло.
Истанбулското летище беше станало централно за руснаци и западноевропейци, които многократно превъзхождаха турските пътници. Турция добре осребряваше географското си разположение.
Ако имаш твърде много време на едно летище, осребряваш го в магазините. Твърде възможно е цените да са като в нормален супермаркет в България, но поне времето лети по- бързо и приятно.
След почти инфарктна покупка на самолетен билет и близо 30 часа във въздуха и на истанбулска територия, Боингът рязко се приземи на премръзналата софийска полоса и сложа щастлив завършек на тази одисея. Нямаше стигане на гърлото или сърцебиене – отидохме, видяхме и се върнахме след едно изключително пътуване из цял континент, но и към себе си. От шестте континента с А, затворихме първия. Дали ще успеем да прекосим Азия, Австралия, двете Америки и Антарктика? Кой знае, одисеята може би продължава."

[aldr]

От: От Александрия до Кейптаун с Дифендър - българска експедиция в Африка

В днешния в. Труд има голяма статия за нашите пътешественници.