Авторска поезия на съфорумците

[dedoKoko]

Първо: Предлагам на Мениджъра на това ъгълче от Форума (Тихомир) да заформи едно подъгълче, залепено в началото, със заглавие "Авторска поезия на съфорумците"

И давам своето рамо:
Прозрение

Животът с драски
рисува по душата ми
Наляво... надясно...
После със щрих...
Оформят се странни неща-
Тук- сърце,
начупено с болка,
там усмивка-
препълнена с обич...
Животът чудно
драскува по времето-
оформяйки своите мигове
в моите дни.

[Тихомир]

Авторска поезия на съфорумците

Моля, заповядайте!

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

НА ТАТКО


Тихо е...
На рамото ми още стои
споменът за твоята длан.
- Върви, сине,
напред през живота!
Само нощем понякога
те срещам отново -
на сън.
А когато имам въпроси,
на камъка бял
само ги казвам
и чакам...
Знак от небето ли,
що ли?
И твоят поглед добър
през живота ме носи

[artefekt]

От: Авторска поезия на съфорумците

Рамо и от мен.

***
В латино ритъм,

по лунна пътека
морето докосва тела.

Солени устни,
пясъчни ласки
редуват с мълчание,
пропито с нега.

Лято,две шепи вода,
нежност…

***
Аз се променям
така,
както звяр се опитомява.
По-умен изглеждам,
но свободен оставам.

Аз се променям
така,
както вълк кожата си сменява.
По-добър изглеждам,
но опасен оставам.

Аз се променям
така,
както снегът се стопява.
По-нежен изглеждам,
но тъжен оставам.

Аз се променям
така,
както звездите изгряват.
По-красив изглеждам,
но далечен оставам.

Аз се променям
така...

***
Някъде,
нелогично,
зад един завой ,
сред преспите сняг
внезапно изскачат
куп къщи.
Мирише на огън
и пресен хляб…

Спомням си,
някога
едно момче,
някъде другаде
сред преспите сняг,
в някаква къща
с мирис на огън
и пресен хляб…

Хубаво беше.

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Мое море-
къс от палаво детство...
Зная, помниш
един малчуган,
гледащ учудено...
От твоя пясък
той построи град-
с тайни кътчета
и полутъмни улички,
по които бягаше
след своята принцеса...
А ти го разравяше
с нежни вълни
отново
и отново...
Ти помниш!
И нежно втъкаваш
моите тайни
в дългите пясъчни черги...

Ето-
сега моят син,
от пясъка мокър,
град построява...

[travelling]

От: Авторска поезия на съфорумците

Много вдигнахте летвата

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

Всеки има правото да допълва (единственно със собственни творби)
и да коментира естественно.
А летва изобщо не мисля да слагаме.

[artefekt]

От: Авторска поезия на съфорумците

Няма ли да се престраши още някой?

***
Откривайки балансът на равновесието
между страданието и мъдростта,
без значение ще е съдбата,
щом очакването замени
предвидимостта.
…
Из теория и практика на любовта.

***

И след всичките тези години
със спомени обикновени
и желания,
изгубени
в моралната обреченост на същността им,
аз се обръщам към всички
Вас,
които срещах по пътя
с любов
и се докосвахме, само миг
преди да ме погълне
великата човешка тъга
и желанието да бъда сам.
И затова ,че оправдавах бездействието си
търсейки истината
губех я
поради страх и глупост,
сега,
когато чакам
да се счупи камъкът в мен
и да изтече болката и раздразнението,
малко уморен,допустимо нервен,упоен
от усилието да съм небрежен,
питам Ви,
докато съм все още същият,
останало ли ми e поне частица смелост
за да започна
в края...

[Доби]

От: Авторска поезия на съфорумците

Уморих се!
Уморих се да бъда добра, със усмивка да гледам света,
живота красив все да чакам, а той лети като вятър.
Уморих се да бъда сама, да се боря с житейски несгоди,
да разравям с ръцете жарта, за малка щастлива звезда.
Уморих се да боря съдбата, със мойте женски ръце,
те трябва да галят децата, и милват любимо лице.
Уморих се да мисля за всички, обичани в моя живот,
и вместо ведри усмивки, да ме гледат със поглед суров.
Уморих се да нося вината, само моя вина ли е тя,
нали две страни има парата, виновен, ези и тура.
Уморих се да чакам доброто, да огрее и мойто лице,
в лицето ми всеки излива, калната злоба от свойто сърце.
Уморих се да търся човека,на Диоген със фенера ръждив,
все откривам подобие грешно,със гордост фалшива презиращ, такива кат мен.
Уморих се да чакам и тебе, да откриеш жената във мен,
да ме гледаш със поглед премрежен не от страст,
а далечен забравил ме, отдавна от друга пленен.
Уморих се животе тъй земен, очаквах те с толкова жар,
ти зъби показа ми черни, и локви от сълзи и кал.
Уморих се но пак те живея, и пак ще надигам глава,
научих се през сълзи да пея, и стихове пиша така.


Д. Накова

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

МИМОЛЕТНО
на Н.

А къщата още е там...
И на прозореца - мушкатото...
Къде ли сме ние?
В гърдите спомен напира,
сигурно лятото -
че си отива.

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

* * *
Ти си отиде...
Остана само разхвърляното легло
и самотен дъх на любов...
Остана червилото,
целувало устните ти,
чифт обувки-
неизвървели пътя на раздялата
и едно огледало,
запомнило завинаги твоят образ...
Останаха телефонни слушалки,
които тихо похлипваха,
врати,които се затваряха
със скърцащ ропот
и пощенска кутия-
нямо очакваща твоето писмо...
Остана и едно сърце-
нарисувано на тротоара,
което вятърът засипваше
с дъжд от пожълтели листа...
Ти си отиде!
И остави само спомена
за топлината,
която ми носеше!

[Доби]

От: Авторска поезия на съфорумците

Недей ме среща..моля те недей, случайно и непожелано, зърнеш ли ме, скрии се занемей, не гледай отминаващото рамо.
Срещите ни нямат вече бряг, нито пясък ситен да потъват там нозете, морето е отнесло кеят стар, не издържал на бурите и ветровете. Не издържахме ние с теб, да бъдем близо и далече, Най близо когато сме далеч, а слееха ли се сърцата най далеч. Обичаме се знам го и сега, дори мълчанието ни издава. Опитахме, и бурно и с нега да потопим телата си в забрава. Остана въглен от жарта, и охладняла лава.
Недей ме среща моля те недй, най хубавите си години ти оставих, не търся огъня на Прометей сърцето ми той няма да запали, в ръцете ти сърце, въгленче да топли твоето сърце.
Недей ме среща моля те недей?
Д Накова

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

Навярно-
в някой живот
предишен,
котка черна
съм бил...
Така обичам
пътища да пресичам-
наляво, надясно...

[dedoKoko]

От: Авторска поезия на съфорумците

Недей ме среща..моля те недей,
случайно и непожелано,
зърнеш ли ме, скрии се, занемей,
не гледай отминаващото рамо.
Срещите ни нямат вече бряг,
нито пясък ситен- да потъват там нозете...
Морето е отнесло кеят стар,
не издържал на бурите и ветровете.
Не издържахме ние с теб,
да бъдем близо и далече...
Най- близо, когато сме далеч,
а слееха ли се сърцата- най-далеч.
Обичаме се- знам го и сега,
дори мълчанието ни издава.
Опитахме, и бурно и с нега
да потопим телата си в забрава.
Остана въглен от жарта,
и охладняла лава.
Недей ме среща моля те недей,
най хубавите си години ти оставих...
Не търся огъня на Прометей-
Сърцето ми той няма да запали,
в ръцете ти сърце- въгленче-
да топли твоето сърце.
Недей ме среща, моля те недей?

Д Накова

Надявам се, че не ми се сърдиш за редакцията.
Много е истинско, а така май е по-добре.
Николай

[artefekt]

От: Авторска поезия на съфорумците

Когато в призрачният свят,
в пустинята на нашето ежедневие,
тежат телата ни
и тесни са за нашите стремления…

Когато сенките оставени от нас,
са по реални от плътта
очакваща я тлен…

Тогава,
трябват ни мечти…

***

Ще бъда тук само веднъж,
точно сега…
и ще отмина.
Само следа
ще остане в съзнанието ми
във вид на спомен.

Ще почувствам това само веднъж,
точно сега…
и ще претръпна.
Само усещане за вина
ще се стаи в душата ми
във вид на спомен.

Ще обичам теб само веднъж,
точно сега…
и ще забравя.
Само съжаление по неизживени неща
ще се завръща в сърцето ми
във вид на спомен.

По тялото ми ще има следи,
точно сега,
поне веднъж…
докоснат от щастие,
миг преди да го загубя,
поради безчестието на съдбата.

Само спомени ще ме тревожат
…понякога.