Tweet
Напоследък интереса ми към тази Българска планина се изостри. За мен тя беше тъмна Индия. Винаги е била гранична ивица (още от времето на цар Самуил) и затова оставаше недостъпна за такива като мен.
Дойде март месец. Снегът ни беше омръзнал здраво и вече мечтаехме за зелено. И тук дойде прозрението - искаш ли зелено,бягяй на юг (това не винаги е вярно по нашите географски ширини). И така се сетих за Славянка и Беласица. На Славянка вече сме ходили,та везната се наклони към Беласица.
Като стана дума за цар Самуил се сетих,че онези другите македонци разправят за някакъв техен цар Самуил. И той горкият имал за столица Охрид,но не се знае преди колко милиона години е царувал,щото съвременната история не е чувала нищо за него.
И ето,че една хубава мартенска утрин (събота) се спасихме от прашния студен град и запрашихме на юг.
Приближаваме Петрич. Беласица изглежда странно - в ниското зелена,нагоре ослепително бяла. Скоро разбрахме,че зеленото е измама. Особен вид храсти и дръвчета (голи като пушки,но съвсем леко напъпили) придават зеления цвят на планината.
Паркираме пред хижа Беласица. Тя е бивша застава (и другите хижи в планината са бивши застави). Тук се е помещавал щаба. Сега е добре уредена хижа с отлични условия.
18 градуса (над нулата
),свеж планински въздух и пълна липса на сняг. Достатъчно за да ни накара да тръгнеме по следите на отстъпващата зима.
Не след дълго я застигаме. На 500 метра от хижа Конгур става непроходимо за моите нещастни маратонки (туристическите обувки си стоят на топло в колата).
Решаваме,че и утре е ден и се връщаме в нашата хижа.
Неделя сутрин. Вече екипирани правилно стигаме хижа Конгур. За мой срам по пътя ме застигат петричани обути с всякакъв вид неподходящи за сняг влечки. Хората си ходят редовно до горната хижа.
Бях чел,в пътеписи от планинарски форуми,за вечно зеленото дърво с платмасовите листа. Оказа се,че е истина.
Пихме по чай в хижата,разбъбрихме се с хижаря и другите гости и потеглихме за Вършилото. Потеглихме,но до никъде не стигнахме. Снега е дълбок и размекнат от високите температури. От горе тънка кора,отдолу дъно няма.Решиш,че си се закрепил и аха да направиш крачка,но вече си пропаднал.
А преспите стават все по-дълбоки.
Снимахме жижа Конгур от поляната над нея и подгонени от развалящото се време оставихме планината зад себе си.
Обещахме си да се върнеме отново и поехме към София. На Долна Диканя валеше здрав сняг - да се чудиш отива ли си зимата,или не.
Следва.
Дойде март месец. Снегът ни беше омръзнал здраво и вече мечтаехме за зелено. И тук дойде прозрението - искаш ли зелено,бягяй на юг (това не винаги е вярно по нашите географски ширини). И така се сетих за Славянка и Беласица. На Славянка вече сме ходили,та везната се наклони към Беласица.
Като стана дума за цар Самуил се сетих,че онези другите македонци разправят за някакъв техен цар Самуил. И той горкият имал за столица Охрид,но не се знае преди колко милиона години е царувал,щото съвременната история не е чувала нищо за него.
И ето,че една хубава мартенска утрин (събота) се спасихме от прашния студен град и запрашихме на юг.
Приближаваме Петрич. Беласица изглежда странно - в ниското зелена,нагоре ослепително бяла. Скоро разбрахме,че зеленото е измама. Особен вид храсти и дръвчета (голи като пушки,но съвсем леко напъпили) придават зеления цвят на планината.
Паркираме пред хижа Беласица. Тя е бивша застава (и другите хижи в планината са бивши застави). Тук се е помещавал щаба. Сега е добре уредена хижа с отлични условия.
18 градуса (над нулата
),свеж планински въздух и пълна липса на сняг. Достатъчно за да ни накара да тръгнеме по следите на отстъпващата зима.Не след дълго я застигаме. На 500 метра от хижа Конгур става непроходимо за моите нещастни маратонки (туристическите обувки си стоят на топло в колата).
Решаваме,че и утре е ден и се връщаме в нашата хижа.
Неделя сутрин. Вече екипирани правилно стигаме хижа Конгур. За мой срам по пътя ме застигат петричани обути с всякакъв вид неподходящи за сняг влечки. Хората си ходят редовно до горната хижа.
Бях чел,в пътеписи от планинарски форуми,за вечно зеленото дърво с платмасовите листа. Оказа се,че е истина.
Пихме по чай в хижата,разбъбрихме се с хижаря и другите гости и потеглихме за Вършилото. Потеглихме,но до никъде не стигнахме. Снега е дълбок и размекнат от високите температури. От горе тънка кора,отдолу дъно няма.Решиш,че си се закрепил и аха да направиш крачка,но вече си пропаднал.
А преспите стават все по-дълбоки.
Снимахме жижа Конгур от поляната над нея и подгонени от развалящото се време оставихме планината зад себе си.
Обещахме си да се върнеме отново и поехме към София. На Долна Диканя валеше здрав сняг - да се чудиш отива ли си зимата,или не.
Следва.
))
) Винаги са ме посрещали подчертано топло!
Коментар