Да пресечеш Кавказ

[petar_ray]

От: Да пресечеш Кавказ

Когато неразбирането ми нараства, започвам да се чувствам притеснен. Защо все пак тия хора идват тук да почиват? Ако така "почиват", как работят!? Или как живеят през останалото време? Но аз правех глупости. Нас не ни разбират, че караме до тук 2000 км на мотори, а искам аз да ги разбера! Притеснението ми намаля. Нямаше тук нищо, което да се разбира. Сравнявах себе си с тия хора - глупости! Трябваше да си наложа мисленето - не сравнявай, не се опитвай да сравняваш...

Много приятна мисъл, поздрави!

[damon]

От: Да пресечеш Кавказ

Съжалявам, че не пиша последните дни. Просто все не ми остава време. Ще продължа възможно най-скоро, дано успея утре вечер.

Между другото тук са всички снимки: https://picasaweb.google.com/1097777...06640/DADlHD02 На който му е интересно може да разгледа. Тук няма как да сложа всички.

[tef4o]

От: Да пресечеш Кавказ

А, ние си чакаме и не се сърдим. Говоря в множествено число, защото съм сигурен, че не само на мен тая тема ми е на абонамент
Весели празници!

[kosiqn]

От: Да пресечеш Кавказ

С нетърпение очакваме продължението .

[Стария]

От: Да пресечеш Кавказ

Браво колега много истински си пресъздал постсоветская действителностПоздравления

[damon]

От: Да пресечеш Кавказ

Най сетне продължавам с пътуването...

На сутринта продължихме към Керч и Русия. Когато знаеш, че отиваш в друга страна, идва един момент в който си казваш нещо такова "Стига толкова! Видяхме я Украйна, сега отиваме в Русия!". Глупаво, е разбира се да си мислиш, че за пет дни можеш да видиш нещо, но когато си притиснат от някакви времеви ограничения винаги настъпва тоя момент с бързането и пропускането на много неща. Иска ми се някой ден да мога да пътувам неограничен от времето... Та предвид ограниченото си време достигнахме до лъжливото чувство, че вече сме видели Украйна и отивахме с едно повишено любопиство към Русия.


Това е най-често срещания знак в Украйна. Означава "Благодарим ви за чистия път." Имаше защо да го слагат навсякъде. На снимката се вижда и скучния набръчкан път водещ към Керч. Много от пътищата там са точно такива...

Малко след Керч се вижда Керченския пролив в най-тясната му част между порт Крим и порт Кавказ в Русия (около 4 км):


Когато пристигнахме там заварихме опашка от 60-70 коли. Предишния ден ни бяха предупредили, че се минава бавно и трудно. Наредихме се, разбира се най-отпред, но не се знаеше как ще свърши цялата работа. Средно там колите чакат по един ден, така че не е добре да се набиваш в очите на чакащите хора. Нямахме и никаква представа каква е порядката на минаване. Трябваше да я разберем на място. Като по чудо на митницата имаше някакъв местен моторист, който се заприказва с нас и почнах да го разпитвам как се минава. Той ходи и пита "началника" - трябвало да се наредим на "очередь", разбра се че сме българи. Аз попитах "Виж, не може ли тука отпред да се наредим, а?", "- По принцип не, ама ако искате пробвайте." В най-лошия случай щяха да ни изгонят отзад на опашката, така че по-добре да се пробваме.
Реда беше такъв - един малък ферибот товареше по двайсетина коли и един ТИР на всеки два часа. Началника на линията излизаше и даваше едни талончета на първите, които са на опашката и те си плащаха на касата. И чак тогава бариерата се отваряше за тях и ги допускаха към митницата.
След малко се появи "капитанът" и почна да раздава талончета. Можеше да се очаква някаква разправия, но бяхме доста изненадани като дори ни съдейства - не ни даде талони, а директно се обади на касата по телефона и отидох да платя за ферибота. През цялото време се обясняваха, че става дума за "болгарские" и сякаш това уточнение вършеше работа. На касата всичко нормално, но се сепнах като чух от човека пред мен "Накъде си тръгнал, брато?". Тогава се сетих, че имаше един български ТИР на опашката. "Малко на разходка.", отговорих аз.
Прекарахме час и половина с шофьора в приказки. Обясни ни доста за реда по границите, как е пътят, как да си попълним руските формуляри. Беше доста опитен по тия земи и пътуваше за Москва, а през Керч било по-бързо. Чакало само един ден, докато през Ростов-на-Дон - три. Човекът беше живял шест месеца в ТИР-а в митницата в Новоросийск преди няколко години и сега за пръв път се връщаше там. Издържливи хора са международните шофьори!

След още час и половина се качихме на Керченский-2, един от трите ферибота работещи по линията, които товареха на всеки час и половина:


Преди това се чака на опашка на украинската митница и чак тогава се товари ферибота. Организацията е доста тромава, фериботите са малки. Не знам дали на хората тук дали им правеше впечатление, и дали изобщо някой би се опитал да промени нещата. Западноевропейците сигурно биха възнегодували срещу подобна организация, но не разбрах дали някой тук си мисли, че може нещо да се промени, или просто след като системата е такава, че се чака цял ден - ще се чака един ден. При пешеходните пътуващи беше още по-трудно - изглежда се чакаше по няколко часа на митницата. След спирането на ферибота хората си организират импровизирано "състезание" кой ще стигне по-бързо до гишетата.


С нас се нареди и един руски моторист с пистов мотор. И когато го попитах откъде е, очаквайки да ми отговори Анапа или най-много Новоросийск, се изненадах като каза "Белгород", което е на повече от 1000 км! Още по-изненадващо беше, че целия му багаж беше една малка раничка с бутилка студен чай и кърпа, с която забърсваше CBR-а. Тук определено мереха разстоянията различно от нас...

Напуснахме най-сетне порт Крим:

Слабоизвестен факт за мен, е че тук между 1944 и 1945 г. е имало железопътен мост. Максималната дълбочина на протока свързващ Азовско с Черно море е само 18 метра и явно строителството на мост не е чак толкова трудно. Мостът обаче е бил направен без ледорези и през 1945 г. ледоход от Азовско море унищожава голяма част от подпорите и е решено да не се възстановява, като е заменен от железопътни фериботи. Има подписано споразумение между Русия и Украйна през 2014 година да започне строителство на нов мост, който да свърже Крим с Краснодарския край.

Порт "Кавказ" - Русия:


Влизането в Русия е интересно занимание. Редът на границата е като в казарма - опашки, проверки, "очередь". Минахме лесно с обичайните въпроси:
- Къде отивате?
- В Сочи.
- Ех, сега всички отиват в Сочи.
Имах и друг любопитен разговор с един от митничарите (всъщност там са граничари с военни чинове), който ни пита дали ще ходим в Абхазия. Казах му, че не можем да отидем, понеже сме с еднократни визи.
- Е, какъв е проблема?
- Ами няма как после да се върнем в Русия с тези визи.
- Ъъъъъ. А, да! Всъщност там се води друга държава. Точно така.

Силвия получи подарък от един от митничарите брошура за байк шоуто в Новоросийск след две седмици, както по този край казват на мотосъборите. Събитие за което нямахме никаква представа. Не знам колко са големи и известни "Нощните вълци", но това байк шоу ни преследваше цяла седмица чак до Грузия. Всички знаеха за него в радиус над 1000 км. Може би е трябвало да останем и да се борим за наградата "От най-далеч дошъл."

Накрая трябва да не се забрави и оформянето на документите за временен внос на мотора. Интересна схема - пращат те на едно гише на което ти вземат 500 рубли, за оформяне на документите, което обаче всъщност е гишето на частна фирма. После с една флашка отиваш с попълнените документи на същинското гише, където си вземаш документа с един безценен бар код.
В крайна сметка след около 6 часа бяхме официално в Русия, очаквахме, че можеше и да е по-зле, така че бяхме доволни.


Ето и опашката от друга страна, която беше една идея по-малка, но си личеше, че пак чакат отдавна:


Тръгнахме по руските пътища и веднага бяхме посрещнати от обичайните ДПС пунктове тук - проверка на документи, и официално карахме на руска територия. Пътят стана хубав, маркиран, имаше знаци навсякъде, нищо общо с Украйна. Бензинът също стана още по-евтин, но плащането с карта все още не беше лесна работа. Смрачи се и решихме да караме до Анапа на Черно море, макар че веднага след влизането в Русия има добри места за спане на палатка. Пристигнахме вече по тъмно, Анапа е голям и известен черноморски курорт, с доста хотели и определено изглеждаше по добре от украинските город-курорти. Не ни се занимаваше с хотели заради предполагаемата висока цена, а имаше табели за къмпинги. Очакването ни беше, че както градът изглежда по-добре от кримските, така и къмпингите ще са по-добре, което си беше и вярно. Намерихме къмпинг, където един видимо пиян човек поиска първо 900 рубли, накрая склони на 200, защото щяли сме да тръгнем рано. Цената беше добра, а и къмпинга не беше много населен. Тоалетните бяха една идея по-добре от украинските - поне имаше отделни кабинки. Топлата вода я нямаше, но за 9 лв. толкова. Иначе хубавото в тия къмпинги е че хората са тихи вечер и съвсем спокойно можеш да си починеш...

От Анапа започваше Кавказ...

[damon]

Анапа - Туапсе, 21.08.2011

Ето и къде бяхме опънали палатка. Мисля, че къмпинга е хубав за този край на света:

За съжаление нямаме снимки от Анапа, а се движихме известно време по крайморския път. Градът е известен с многото си "пионерски лагери", които бяха едни доста големи комплекси.

Закусваме шашлици. Може друго да няма, но в крайпътните "кафета", винаги има шашлик. Всъщност там на ресторантите им викат "Кафе":


Продължихме към Новоросийск. Малко след Анапа, наистина започва Кавказ. До там е напълно равно, но на около десет километра в източна посока се навлиза във възвишенията и хълмовете на Кавказ. Оттук най-високата планина на Европа продължава около 1000 км за да достигне до Каспийско море. И макар Елбрус да се извисява на 5600м, тук все още планината е просто планински релеф с хълмове по 100-200 метра.

Стигнахме и Новорисийск, мисля, че е най-големият град по руското черноморие:


"ТИР паркинг" само с КАМАЗ-и. В следващите дни разбрахме, че това е основната товарна машина тук:


Новоросийск е голям град за нашите разбирания, също и най-голямото черноморско пристанище на Русия. Заобиколихме го по околовръстното, където разбира се имаше задръствания, и излязохме от другата страна.

Новоросийск е "город-герой", но в почти всички руски градове, а и украински има подобни монументи на влизане.




Този човек караше 125 кубикова Ямаха, с която беше ходил да види синовете си до Санкт Петербург. Трябват му 5 дни в едната посока.

Оттук започваше най-тежкият път, който някога сме карали. Знаехме за това предварително. Пътят, който върви по руското крайбрежие е двулентов и няма друг по-голям, като свързва Сочи с Анапа, а по средата се съединява с път, който идва от Краснодар и Москва. Пътят е с интересна конфигурация - завой след завой, нагоре и надолу. Сочи официално е 300 000 човека, но цялото "Побережие" лятно време е пренаселено. И макар вече да се оплаквахме един друг от трафикът около Новоросийск, той щеше да надмине дори най-лошите ни очаквания.


В Русия е пълно с такива Волги, не че е лошо. Неприятното е че шофьорите въобще не се съобразяваха с нас, нямаше никаква толерантност към мотористи, както е в Украйна. После в Сочи стана още по-зле. Опитваха се да ни изпреварват и избутват, макар че моторите са много по-динамични. Разбира се трябваше да продължим да се движим и това леко неудобство се коригираше с по-агресивно каране от наша страна. Тук някъде пренебрегнахме предупрежденията на Димо да не изпреварваме на непрекъснати линии. Прекалено бавно и опасно ставаше ако се движим с трафика...

Около обяд пристигнахме в Геленджик. Много подреден курортен град, над който се извисяваха високи хълмове:


Геленджикския залив е много интересен. Вижда се на тази снимка:

Градския плаж е от пясък, добит от от дъното на залива. Температурата на водата винаги е по-висока от тази на морето.

Според Димо края на плажа ставал за палатка, но не ни се струваше така, при тази навалица:

Просто те бяха минавали тук извън сезона, но сега със сигурност тук не ставаше за къмпингуване... В Геледжик по съвет на тираджията от Керч си купихме руска СИМ карта, наистина беше много по-евтино, отколкото роуминга.

Продължихме нататък. Трябваше да се установим в Туапсе тази вечер - на около 150 км по натоварената "магистрала". Малко след Геленджик усетихме с пълна сила безумният път:




Както си карахме и изведнъж стана тапа, която се движеше едвам едвам. На фона на целия трафик се правеше и ремонт на пътят, като нашата лента беше залята с асфалт, заради полагане на нова настилка. През последните години, обаче не бях виждал някой у нас да кара колите да се движат по този прясно полят асфалт. Там, обаче го правеха. Карането на мотор по току що излят асфалт не е особено лесно - моторът се пързаля като на лед и трябва да се кара много бавно. Стана още по-интересно като колоната спря на един баир, натиснах предната спирачка и аз с целия мотор се пързалях надолу по течния асфалт. Трябваше да тръгна за да не продължа да се пързалям, все пак имаше някакво сцепление. Омазахме гумите съвсем прилично, а на задния калник все още имам остатъци от този асфалт...

И ако тогава си мислехме, че не може да стане много по-зле сме грешали. Съвсем малко по-нататък започна нова колона от коли, която вече не се движеше, а пълзеше. Започнахме да изпреварваме внимателно колите в лявата лента, нямахме друг начин. Моя мотор не би могъл да се движи с пълзяща скорост дълго време заради въздушното охлаждане. Руските шофьори са много внимателни с изпреварването и спазването на знаци и маркировки. Все пак и те едвам издържаха и можеше да се видят коли изпреварващи в насрещното, и когато отсреща дойде кола минаваха още по вляво в банкета. Може да си помислим, че в тоя трафик техния КАТ (ДПС) се опитва да регулира движенето, но това не е вярно, понеже това си е нормалния трафик. Тук видяхме как минава руска патрулка - в насрежното, подсвирваща на колите, които се отбиваха където могат за да минат - в повечето случаи в банкета. След около 6-7 километра задминаване на коли спрях за да се охлади малко мотора - маслото отиваше към 110 градуса.
Оттук идваме:


А нататък е това:


Банкета също става за каране, но е особена тръпка, когато те настигне някой Камаз отзад и почне да подсвирва. Беше доста по-безопасно в насрещното с нормална скорост. Не исках да съм тук с кола! След още няколко километра стигнахме причината за задръстването. Ето този сфетофар на главния път от Краснодар:

Не можеше да си обясним защо тук нямаше кръгово...

Към 6 часа пристигнахме в Туапсе. Знаех за един хотел там, който е хубав и на добра цена, и успяхме да го намерим след малко обикаляне. Цената беше 1600 рубли на вечер - около 80 лв. за двойна стая, което за този регион е много добре. А трябваше и да правим адресна регистрация. Планът беше на другия ден да стигнем до Сочи и да се върнем обратно в Туапсе. Така или иначе пътят ни след това тръгваше на север от Туапсе.

И тук се случи може би най-важния момент в пътуването. Имаше добър Интернет в хотела и докато чакахме рецепционистката да пристигне си отворих пощата, видях мейл от форума на Horizons Unlimited, че в темата Black Sea Coast Road: Georgia to Ukraine, за която бях абониран има нов отговор. Отворих форума и прочетох това:

I crossed the border between Russia and Georgia three days ago - direct south from Vladikavkaz, not sure what's the name of the crossing.
I've got Polish passport, not sure if it makes a difference. Ho hassels at all, Goergians let motorbike riders go without waiting in line

Bart

Доста "точки" се бяха съединили в наша полза днес - от това да се абонирам за темата месеци преди това, през решението да тръгнем на север и да се откажем от обиколка на морето, до интернета точно този ден. Спомням си, че като го прочетох извиках изненадан и Силвия чак се притесни, че се случило нещо лошо. Бях много изненадан! Цялата информация, която бях събрал за Верхний Ларс преди да тръгнем показваше, че няма никакъв шанс да се премине в Грузия. Но мнението беше от преди няколко дни! Явно обиколката на Черно море не е толкова невъзможна...

[damon]

Туапсе - Красная поляна - Туапсе, 22.08.2011

За следващия ден решихме да си оставим паспортите за задължителната адресна регистрация в Русия да караме до Красная поляна и обратно. Май не беше много добра идея да се движим без паспорти, но поне до сега пътните полицаи не ни ги бяха искали. Пътят до Красная поляна беше 180 км, почти 400 км в двете посоки. Трябваше да тръгнем рано, но се забавихме и чак към 11 часа излязохме от Тупсе.



Знаехме, че вероятно това ще е най-натоварения път за цялото пътуване. Вечерта преди този ден имахме известни колебания дали да продължим към Сочи, заради ужасния трафик, но бяхме решили да караме и да видим докъде ще стигнем. Все пак искахме да видим високите части на Кавказ за пръв път и това ни даваше достатъчен стимул да продължим нататък. Трафикът не беше достатъчен да ни спре!

И наистина пътят от Тупсе към Сочи става още по-труден. Хълмовете се "забиват" още по-нагънати в Черно море, от което пътят представлява завой след завой, като ту се катери, ту се изкачва. Всъщност е доста приятно и мога да определя този път за един от най-интересните за каране - точно заради конфигурацията и хубавия асфалт. Единствения проблем, който го правеше тежък беше трафикът. Често се срещаха разни бавнодвижещи се КАМАЗ-и и бусове, които нареждаха в добрия случай колони от по 10-15 коли. От друга страна шофьорите там са много внимателни с изпреварванията на непрекъснати линии, а там почти навсякъде е така... И за допълнение към това във всеки град стават още по-дълги задръсвания - просто през пътят минават пешеходни пътеки с туристи отиващи на плаж:



Тук пак бяхме спряли за кратко охлаждане, жегата допълнително натоварваше нас и моторите. Имахме предимство с изпреварванията, но трябваше да караме с повишено внимание и по-бавно от възможното. Автомобилите изобщо не се съобразяваха с нас. Нямаме и много снимки от отиването, понеже просто искахме да стигнем до Сочи по-бързо. Карането беше интересно, но доста изцеждащо. Хубавото е че бяхме разтоварили тежкия багаж.



Влизането в Сочи изобщо не ни беше в плановете, карахме директно към Адлер и Красная поляна. 60 км преди Сочи отново задръстване заради ДПС пункт на влизане в Голямо Сочи. Минахме бързо без проверки на документи, като ни видяха, че сме с български номера. Тук за пръв път видяхме такъв ДПС пункт в Русия - има знак за каране с 5 км/ч и минаваш бавно, като от двете страни има полицаи, които решават дали да те спрат или да продължиш. А може и да не е за пръв път. Толкова много такива пунктове минахме, че вече ми се губят детайлите. Малко преди Сочи започва истинска магистрала - градът има околовръстно, което минава северно от него и за 15-20 минути стигнахме до Адлер:



В Адлер има международно летище и тук ще са разположени част от олимпийските съоръжения за олимпиадата през 2014 г - основно зимните стадиони, които са съвсем до морето. Много е странно, виждайки хората по бански, които отиват на плаж да си мислиш за зимна олимпиада, но след един час щяхме да разберем, че това е напълно в реда на нещата. Минахме покрай летището и се отклонихме от пътя, който продължава към Абхазия в посока към планината.


Това е долината на река Мзмыта покрай която се движи пътят към Красная поляна - курорта, в който ще се проведат игрите. Строежите бяха навсякъде, като долината е изравнена за да могат да се строят разни олимпийски съоръжения, а това вдясно е високоскоростната железница, която ще свързва летището с Красная поляна.

И макар да докоснахме Кавказ преди два дни, тук бяхме още по-доста щастливи достигайки по-високите му части:



На това място е приключила многогодишната Кавказка война, като Руската империя присъединява последно западните части на Кавказ. И ако Руснаците тогава са си мислили, че са превзели напълно кавказките народи, историята днес, след 148 години показва, че са грешали...




Тук милицията беше затворила пътят. Стояхме и чакахме, оказа се че "президентът" е на визита в района. Всички тия задръствания и сега това! Отстрани на пътя стояха работници и се заговорихме:
- Какво става, защо са спрели движението?
- Защо, защо! Госпрезидент Путин е на проверка! Всеки път, всеки път, когато идва тук и спираме да работим докато мине, нищо не правим цял ден! Ну это Росия, это ненормалная страна!
Всъщност се оказа че не е Путин, който не е и президент, а е Лукашенко - беларуския президент с кортеж от 20-30 коли. Заради неговата визита на всички отбивки на по пътя още от Адлер 40 км назад имаше полицай! Аз в началото помислих, че охраняват олимпиадата от кавказците, но дори и аз се съмнявах в пресиленото си предположение. След 15 минути ни пуснаха да продължим.

Вече се виждаха пистите на Красная поляна:



Ако искахме да видим повече от планината, трябваше да се повозим на един от кабинковите лифтове.

Още в началото се разкри гледка с потресаващо мащабното строителство. Доста милиарди налива в момента Русия в Красная поляна:








Горе на над 2000 м ни посрещна отново строителство:


Изумявах се как са качили там тези машини и какво дълбаят! Сигурно нови писти:




Планината беше достатъчно красива и без багерите:




Изумително е също, че оттук се вижда морето. Снимката е силно модифицирана за да се различи добре:

Оттук до морето се стига за около 50 минути. Наистина си дадох сметка, че това е уникално място. Много е вероятно да имат проблеми със снега заради близостта с морето. Някъде бях прочел, че другия най-близък кавказки курорт Домбай ще се ползва като резервен за алпийските ски в случай на липса на сняг. И макар че Домбай е на 120 км по пряка линия от тук няма директен път и трябва да се заобиколи около 630 км. Нямам идея как мислят да превозват спортистите.

А Красная поляна се превръща в най-големия ски курорт на Русия и се състои от три отделни ски зони, които продължават да се правят в момента, като Горная карусель на която бахме ние е пусната 2008, а там където ще са състезанията по алпийски ски е зоната западно от Горная карусель работеща от началото на 2011. Такова мащабно строителство не бях виждал наживо. Цялото строителство се ръководи от държавната фирма Олимпстрой и видяхме паркинги със стотици товарни камиони и доста работници.

Някъде зад тези планини се намира платото Лагонаки, което видяха миналага година rumbata и компания: http://www.offroad-bulgaria.com/show...32#post1382232 Път дотам, обаче няма.


Без коментар:


Тръгнахме обратно към Сочи към 6-7 часа и бяхме отново спрени от полиция заради президента. Срещнахме работници - единия беше от Узбекистан, а другия от близката Адигея. Горе също видяхме работници, които не бяха руснаци - явно от централноазиатските бивши републики. Момчето от Майкоп разбра че на другия ден тръгваме натам и обясни, че пътят през "Перевал Шаумянский" (директно на север от Тупсе) бил лош и да не минаваме оттам. За пръв път бях неподготвен с маршрута. Бях го проучвал и мислех, че е асфалт, но той каза че има участък без асфалт и камъни и изобщо не ставало! Глупавото е, че и в пътеписа на rumbata изобщо не го бях отчел и не можех да си спомня нищо за там, а той го е писал.
Както и да е, на другия ден щяхме да го мислим. Когато правя нещо аз го разбивам на етапи - сега важното беше да се върнем в Туапсе. Следващата стъпка все още не беше на дневен ред.

Ето и къде живеят работниците на Олимпстрой:



По-добра снимка на Сочи не можах да направя. Вече се беше стъмнило, бяхме спрели съвсем на пътя, а трафикът направо ни "отнасяше".

Потокът от коли се беше разтоварил съвсем малко. Прибирането беше тежко заради тъмното и умората, но в един момент, човек почва да работи като машина с мотоциклета и завоите, и просто минаваш километри все едно копаеш с лопата и знаеш, че работата трябва да се свърши. Все пак това е един от най-интересните пътища по които съм минавал и ако не беше трафикът щеше да е прекрасно място за каране.
Прибрахме се към 11 вечерта за да разберем, че не са ни направили регистрациите. Имало някакъв проблем с милицията.

Вечерта имахме и леки колебания с минаването към Грузия, но и двамата искаме да пробваме. Проведохме някакъв такъв разговор. Не ни трябваха повече от 2-3 мин.
Аз:
- И какво ще правим с Верхний ларс?
- Ами не знам, дали имаме време?
- Време има, ако не се бавим много в Кавказ т.е. сигурно ще трябва да пропуснем Домбай и да караме от тук директно към Владикавказ. Но така или иначе по план трябваше да стигнем поне до Беслан, няма никаква причина да не опитаме.
- И ако не ни пуснат?
- Ще се върнем, тогава ще отидем до Домбай и може би някъде другаде.
- А ако ни пуснат от Русия, и после грузинците ни върнат, с нашите визи няма да ни пуснат обратно в Русия.
- Да, това е проблем, но не ми се вярва да стане. Руснаците най-вероятно няма да ни пуснат да излезем, ако знаят, че грузинците няма да ни позволят да влезем. Пък и грузинците са с доста по-либерален режим за ЕС. А и дори да се случи това, накрая ще ни пуснат в Грузия някак си. По-важното е руснаците да ни пуснат да излезем.
- Ами добре, да пробваме тогава!

[bochkata]

От: Да пресечеш Кавказ

Прекрасни снимки! Благодаря.

[modjoa]

От: Да пресечеш Кавказ

Приказна история!

Предполагам, че имаш track с местата където сте спали или интересните места. Смятам, че ще бъде полезен не само на мен

[damon]

От: Да пресечеш Кавказ

Предполагам, че имаш track с местата където сте спали или интересните места. Смятам, че ще бъде полезен не само на мен

Да, разбира се. Имам неподробен трак от Spot-a, който обаче ще свърши работа. Ще го сложа.
Като цяло пътят няма кой знае колко опции за объркване, не са Алпите това.

[damon]

От: Да пресечеш Кавказ

Отново не успяхме да станем рано. Говорихме с управителя на хотела за регистрациите, но само разбрахме че могат да станат най-рано на другия ден. Отивахме в Северен Кавказ, така че щеше да се наложи да спим поне още веднъж на хотел и тогава щяхме да ги правим. Поне ни заведе до място, от което да си купим карти. Разбрахме ,че в Туапсе зимно време няма почти никой, не както сега. "Вижте, много руснаци ходят на почивка в други страни, но Русия е голяма, а крайбрежието е малко и тук винаги е пълно лятно време. Затова е и тоя трафик. Моите родители ходеха в България, но вече не. Сега ходят в Турция или Черна гора, защото няма визи. Сега с визите за България стана много сложно."



Накупихме си разни карти, защото нямахме добра карта на Северен Кавказ, картата на Димо свършваше по границите на Краснодарския край. И макар пътят до Владикавказ да го знаех добре, бях го проучвал и избрал предварително, все още се чудехме за минаването през т.нар. "Перевал Шаумянский", който беше северно от Туапсе и водеше по най-краткия път към Майкоп. Управителят също ни каза да не минаваме от там, защото пътят бил много лош с камъни и пръст. Картите наистина показваха един участък от 10-12 км, който не е асфалт. Като се върнахме съжалих, че не съм внимавал точно в тази част на пътеписа на Румбата, който беше сложил и снимки.



Докато товарехме моторите пред хотела ни заговори някакъв възрастен мъж. Това взе да се случва често напоследък - тук нямаше много мотористи, а още повече чужденци. Споделихме му, че тръгваме към Майкоп, но се чудим откъде да минем и той каза "През Шаумян разбира се! Там има малко лош път, но имам роднини от Майкоп, които всяка седмица идват тук с леката кола. Няма никакъв проблем. Къде ще обикаляте през Горячий ключ, няма никакъв смисъл. Карайте си спокойно." Решихме, че трябва да минем оттам. Спестявахме 150 км обиколка и от тях стотина в трафик, което си беше цял ден тук.



Следващата снимка я направих нарочно. Последен сблъсък с трафика. Погледнете лентата вляво. Тази колона започва няколко километра преди това, и продължава още няколко километра нататък. 200 метра по-нататък завихме към Шаумян и Майкоп и там свършваше туристическата зона в която се намирахме още от Крим.

На Шаумянския проход не беше толкова зле. Пътят наистина е макадам, но само за 12-13 км, останалата част е съвсем хубав асфалт. Наистина с нашите гуми не беше особено приятно особено на обратните завои където имаше мека пръст, но не сме имали проблеми освен, че прашасахме:







И накрая на асфалта. Жълтите жилетки помагат много в Русия. Там шофьорите са особено чувствителни към тях и ги забелязват отдалече:


Малко след това излязохме от Кавказ в североизточна посока и тръгнахме към Майкоп - столицата на Република Адигея. За днес трябваше да караме докъдето стигнем, нямахме някаква набелязана цел. Пътят беше ясен. Още преди пътуването го бях избирал. Трябваше да стигнем до Лабинск, след Майкоп и да караме на юг директно към Кавказ по един път с местно значение. Разликата сега беше, че нямаше да се качим до Домбай, а директно да продължим към Владикавказ.


От магазина в това село си купихме това:


Продават ги за пилешки бутчета, но си беше половин кокошка.

Ето я и кубанската степ:


Навлизахме в най-интересния район на пътуването. Мои любими дестинации са там където няма нищо неопетнено от туризъм и можеш да срещнеш най-обикновени хора в нормална обстановка. Оттук за няколко дни беше непозната територия. В Интернет няма почти нищо, много малко хора минават там и любопитството ни беше голямо.


Тук сме преди гр. Лабинск на една бензиностанция. Тези двамата са работници в авосервиза, които веднага излязоха като спряхме и започнаха да цъкат с език първо откъде сме дошли, после заради четирицилиндровите мотори и накрая заради водното охлаждане на Фейзъра. Беше станало късно и трябваше да намерим къде да спим, затова се заговорихме:
- Тук при вас как е? Може ли да се спи на палатка?
- Разбира се! Заповядайте, където решите.
- Не е ли опасно? Нали уж има терористи...
- Тук!? Не. Тук е напълно безопасно, няма такива работи. Може спокойно да си опънете палатката където искате. Но надолу внимавайте, в никакъв случай не спете на палатка, само на хотел. Но тук - няма никакъв проблем. Съвсем безопасно е.

Послушахме човека и десетина километра по на юг намерихме ниско място, отдалечено на 200м от пътя, което беше отлично за палатка - не се виждаше от шосето.


Единствения проблем беше, че сме близо до река и комарите искаха да ни вдигнат палатката, та трябваше да се приберем рано.


В палатката проучих Lonely Planet какво казва за региона. Значи от тук до Владикавказ бяха около 485 км, което означава че при добро време ще може да ги вземем за един ден, ако тръгнем рано. Обадих се на брат ми да намери евтин хотел във Владикавказ и на другия ден трябваше да станем рано и да караме натам. Щеше да е интересен ден - за един ден щяхме да минем през няколко републики и ако имаме късмет да видим Елбрус.
А Lonely Planet мълчеше за Чечня и Дагестан като твърде опасни, чудех се дали щеше да ни стигне смелост ако трябваше да се връщаме да минем от там или поне през Чечня.

[damon]

Мостовской - Владикавказ, 25.8.2011

Тръгнахме рано. Трябваше да минем почти 500 км до Владикавказ. Предстоеше един доста интересен ден, но още тогава усещах, че много бързаме. Искахме колкото се може по-скоро да разберем дали ще ни пуснат в Грузия. А вторачвайки се в някаква цел, твърде често пропускаш много неща. Все пак времето беше обещаващо на сутринта и имахме надежда, че ще видим Елбрус с това ясно небе.

Тук сме все още в Краснодарския край:


Карахме вече на юг и Кавказките възвишения се показаха:


Този ден ни предстояха няколко "граници" и то в доста размирните руски северокавказки "губернии". Първо влязохме в Карчаево - Черкезката република.


На "граничния" пункт мижду Краснодарския край и Карчаево-Черкезия ни задържаха необичайно много. Нямаше за какво, но просто им беше интересно да си говорят с нас. На пункта вече имаше войниче с автомат. После минахме покрай разни военни зони. Красотата на този район беше неочаквана. Бях гледал снимки оттук, но няма как да се предаде с думи, това което се вижда на живо:








В град със звучното име Зеленчукская спряхме на една автомивка за кафето но Силвия. Разбрахме, че най-добрата вода на Света е от Архыз, което представлява местност в планината южно от градчето. Там бутилират известната минерална вода, която според местните направо си тече от чешмата при тях. Между другото в този район в момента строят ски курорт с амбициозните 270 км писти. Пак проведох разговор на тема сигурност:
- Как е тук при вас? Има ли тероризъм някакъв?
- Тук!? При нас!? Не! Тук е напълно безопасно! Във Владикавказ, обаче внимавайте. Там е голям град, има престъпност, кражби. Не карайте по тъмно.
- Все пак там не е чак толкова опасно, нали?
- Е, и там хора живеят. Все пак не замръквайте и си намерете хотел. И не се притеснявайте за руския. Във Владикавказ и без това никой не говори добър руски.



Малко по-нататък стигнахме до кръстопът - имаше два пътя. Или през Карчаевск, или на север през Черкеск. На юг продължаваше и пътят за Домбай, курорта близо до главния хребет. После този път става Военно-Сухумска дорога, пресича Главния Кавказки хребет на около 2800м и слиза в Сухуми на Черно море, около 340 км оттук. Тук всички пътища са "военни". Военно-Сухумския път доста отдавна, обаче е непроходим. След години може би тук някъде ще има нов "пробив" на кавказкия хребет - или с тунел, или някъде около Архыз, който ще свързва Абхазия с Карчаево-Черкезия. В Зеленчукская ни казаха да минем през северния път - бил много по-хубав и бърз, и заради напредващото време тръгнахме натам.







Това е най-важната река тук - река Кубан, която дава името на целия Кубански район, застъпваш Краснодарския, Ставрополския край, Карчаево-Черкезия и Адигея. На много места видяхме интересни надписи гласящи "На Кубани закон такой: 22.00 детям пора домой!" Всъщност в Руската Федерация има такъв закон за вечерен час - децата до 18 години трябва да са си по къщите до 22 часа. Този надпис в Кубанския регион, обаче беше много разпространен и в началото си мислех, че е само пожелателен.

Времето беше чудесно и аз си живеех с надеждата, че ще видим Елбрус, макар да нямаше как да стигнем близо до него. Баксанската долина продължаваше да е затворена, заради "контра терористична операция", или КТО. След малко каране влязохме в Ставрополския край и бяхме в "столичния" регион на Северен Кавказ състоящ се от близкоразположените Пятигорск и Минералные воды. Тук сме в Пятигорск:




За съжание времето ни обърна гръб. Не бяхме си правили труда да проверяваме прогнозата и може би ако имахме информация щяхме да направим промяна в плана. Не ни оставаше нищо друго освен да хапнем нещо от скарите, все пак имаше още време до края на деня:


Времето ставаше все по-зле и по-зле. Дъждът заваля стабилно. Малко след Пятигорск влязохме в Кабардино-Балкария, минахме последователно през Баксан и Налчик. Не видяхме никакъв Елбрус. Не снимахме. В Баксан бяхме около 16:00 часа. Тук сериозно се зачудихме дали да потърсим хотел и да останем. Може би трябваше да останем, така щяхме да видим повече на другия ден, но пустото бързане да стигнем колкото се може по-близо до границата! Сега съм склонен да съжалявам, че не останахме.

Тук сме на няколко километра от "границата" между Кабардино-Балкария и Северна Осетия:


Дъждът си валеже без изобщо да си помисля да спре:


Ето и границата със Северна Осетия:


Понеже валеше дъжд направих грешката да тръгна зад джипа Порше в лявата лента, зад камиона. Стигайки до милиционера бях посрещнат от милите думи "Почему ты нарушаешь, а? Почему?" Дадох си документите, казвайки само, че не знам какво съм нарушил, но той си знаеше неговата "Почему ты нарушаешь, а?" Беше ясно че нарушението е минаването на тези безумни непрекъснати линии, но беше смешно. Бяхме минали бог знае колко такива ДПС пункта в този ден, но явно чак на последния ни чакаха проблемите. А този пункт не беше съвсем обикновен. Полицаите си бяха с калашници, колите се проверява щателно, макар, че съм сигурен основната им дейност беше насочена към събиране на взятки, вместо анти-тероризъм. Явно сме изглеждали интересни за припечелване на някой долар - неорганизирани туристи на мотори, при това българи, които няма как да минат с номера, че не знаят езика... Прибраха ни документите - на мен талона и международната книжка, а на Силвия само книжката. Е, с тези документи трудно щяха да изкопчат много пари. Накараха ни да спрем моторите и да се наредим на някакво гише за документите. Спряхме под стряхата, но брутално бяхме овикани да махнем моторите оттам и да ги изкараме на дъжда. Наредихме се на опашката, но казаха че ще ни извикат. След малко се появи напет милиционер, който ме вкара вътре с него. Влязохме, затвори вратата с резе. Хм, помислих си, тия сега само да не ме разпитват какво точно търсим тук. Мернах, обаче на униформата му надпис ДПС, което значи че е катаджия и става дума за пари. Добре.
Влязохме в една малка стаичка. На бюрото - протоколи (актове) и техния закон за движение по пътищата. Полицая отваря закона и отвътре се откриват 2 по 500 рубли. Взема си ги и ги прибира в джоба. Аха, работата се изяснява. Той започва:
- Закъде пътувате?
- За Верхний Ларс и после Грузия.
- Почему ты нарушаешь? - любимата им фраза.
- Вижте не знам какво съм нарушил. Вали ни отдавна, опитваме се да стигнем до Владикавказ, става вече късно, студено е.
- А, нищо ти няма. Виж каква "лучшая куртка" имаш, и подхилвайки се. Сега ще трябва да ви вземем книжките, и после да отидете до Верний Ларс, там да си платите глобата, после да се върнете до Налчик да си вземете книжките и повече няма да може да идвате в Русия.
Аз се смея наум, добре че се спря и не ме прати в Москва да си търся книжката. Пък и книжката ми беше в джоба, това в него беше безполезна хартийка за 18 лв.
- Добре де няма ли как да не се занимаваме с това и да оправим нещата тук.
- Здесь? Нет, невозможно!
- Е добре тогава. Значи отиваме горе на митницата и там ще платим, после в Налчик, нали така? Щом така трябва.
Полицаят започва да пише акт. На мен ми е смешно, единственото което не ми дава мира е че талонът ми е в него и може да ме изнудва с него. След като написа един ред:
- Нали разбра? Трябва да отидете но границата - там да платите и после книжките в Налчик. И после никакво влизане повече в Русия.
- Е разбрах. Ама не може ли нещо "здесь" да измислим?
Милиционерът прави крива гримаса, взема едно листче и без да казва нищо пише: 300$. Аз вземам листчето, химикала от него и също безмълвно пиша 1000 руб. Сега се сетих че е можело да му кажа известната фраза на един герой минал по тези земи: "Может быть, тебе дать еще ключ от квартиры, где деньги лежат?" В случая денгите бяха в Силвия и аз имах всичко на всико 1000 рубли наистина. Получавам усмивка идваща да каже "Момче, с тия пари не мога кафето да си платя!" и продължава писането на втори ред от акта.
Нещо не му се получаваше и след като написа и следващия ред взе пак листечто, задраска предишната сума и написа 100$. Аз този път на глас:
- Нет! У нас денги нет! Мы кончились денги! - Вземам листчето и пак посочвам с химикалката 1000 руб. Онзи продължава да пише акта и след две думи, спира и казва, недоволен:
- Давай!
- За двумями!, казвам аз за да не изглежда съмнително, че се интересувам единствено от талона си.
- Да, за двумями!
Давам му едни омачкани 1000 рубли и си вземам документите. Излизам навън и Силвия гледа много лошо наоколо. Казвам и, че олекнахме с малко пари, но не много и да се качваме бързо, и да изчезваме. Докато си закопчавам якето, онзи идва и ми бутва хилядарката в джоба. Качваме се на моторите по най-бързия начин и тръгваме. Не знам защо така се случи, явно решиха, че не си заслужава риска или някой го скастри, че не е трябвало да ни изнудват. Наистина не разбрах нищо.

Продължихме по пътя към Владикавказ, вече се беше почти стъмнило, а оставаха около 60 км. Сега се налагаше да караме по тъмно въпреки всички предупреждения. Минахме покрай Беслан, табела показваше 120 км до Грозни. Трябваше да стигнем до някакъв хотел. След известно време видяхме Владикавказ, който не е малък град. Подхода към него е по нещо като магистрала. Видяхме големи осветени пътища, бензиностанции, нещо като Пловдив. GPS-ът трябваше да ни заведе до някакъв хотел, който беше на нормални цени. Естествено нямахме резервация, а гарминът намираше само улицата, но не и номерът.
И когато си мислиш, че вече няма какво да те изненада се оказва, че градът е наводнен! По улиците имаше на места по половин метър вода! Ако ладите закъсваха, как ще минем с нашите мотори! Карахме много внимателно, на места преминахме през вода висока 50 см, за щастие никой мотор не угасна. Повъртяхме се малко и стигнахме улицата, на която се предполагаше да е хотелът. Улицата, обаче беше река. Нямах никакво намерение да я пробвам колко е дълбока. Спряхме, трябваше да помислим. Нищо страшно не се виждаше наоколо - улица и нормални къщи. До нас спря бяла Самара:
- Хей ребята, вы куда?
- Търсим хотел.
- Кой хотел? Империал?
- Ами да. - всъщност хотелът се казваше по друг начин, но в цялата обърквация не си спомних името добре.
- Карайте след мен, ще минем където няма вода. И Самарата се понесе като катер из Владикавказките улици. Не беше лесно да го следваме, на няколко места ни изчакваше. Обикаляхме доста. Замислих се защо толкова много обикаляме след като хотелът трябваше да е близо. Мозъкът ми започна да работи на невротичен режим вадейки черни варианти - някакъв напълно непознат със самара ни кара да обикаляме след него из цял Владикавказ. Накрая стигнахме до някакво много съмнително тясно място, което водеше до нещо като двор. Казах на Силвия да спре и да чака, аз ще карам сам след него. Тя обаче реши, че ако ще ни отвличат поне да сме двамата. Смях! Въображението има безгранични възможности, а реалността винаги е крайна. Спряхме на официалния паркинг на хотел Империал. Аз все още се чудя защо е толкова далече от там където си мислех. Човекът с Ладата, каза че входа е отпред и ме води. Аз вече доволен, че сме намерили хотел влизам във фоайето, доста луксозно изглеждащо. Отсреща момичето ме гледа безмълво с отворена уста. Аз съм ухилен и се чудя защо ме гледа така, но бързо ми просветва, че съм рошав, с някакъв дъждобран, който се окапва на мокета, а ръцете ми са черни от ръкавиците. "Hello, do you speak English?", казвам аз за да не бъда изгонен. Лададжията и обяснява, че сме български мотористи и ни трябва хотел. За пръв път от много километри можех да ползвам и английски. Стаите обаче бяха на безумни цени от 5600 рубли. Говоря си с човека и му казвам, че ни е малко скъпо и май съм сбъркал името на хотела. Той пита дали няма нещо по-евтино. Рецепционистката отговаря "Ами вие защо сте ги довели тук!? Това е най-скъпия хотел във Владикавказ, пък и сега е пълно заради мача." Поразправяхме се още малко и се оказа, че има нереновирана стая - апартамент "само" за 3000 рубли. Трудно сме щяли да намерим по-евтино пък и нямаше смисъл да си търсим излишни приключения.
Настанихме се, оставихме моторите на паркинга пред камерите, за което трябваше да платим все едно за две коли. Аз протестирах, че двата мотора заемат място колкото една кола, но момичето извади официален ценоразпис с подпис и печат, където ясно пишеше, че мотоциклет или автомобил струваха еднакво. Нямало как да ни вземе по-малко. Нямаше какво да кажа, руска дисциплина! А хотелът бил пълен с чужденци заради мача Алания - Бешикташ от някакъв важен футболен турнир. Човекът с ладата се оказа директора на спиртзавода във Владикавказ, очевидно важен човек. Благодарихме му и се разделихме. Нищо опасно не видяхме щом като първия срещнат човек ни помогна. Каза, да му звъним ако имаме някакви проблеми.

В хотела беше спокойно, трябваше само да се поизсушим, защото ръкавици и ботуши се бяха поизмокрили. Имаше и приличен Интернет, от който писахме във форума.

Така свърши този дълъг и интересен ден. С не особено удачните опити да суша ръкавици около лампите:

[petar_ray]

От: Да пресечеш Кавказ

Сладкодумен разказвач си, браво! Някак си спомените узряват с времето - предполагам, че веднага след пътешествието би звучал по друг начин.

[damon]

Владикавказ - Казбеги(Степанцминда), 26.08.2011

Предстоеше най-ключовия момент в пътуването. Ако успеехме да минем в Грузия, значи щяхме да обиколим Черно море, противно на плановете. Наистина не ни се връщаше обратно, искахме да продължим на юг. Тогава си мислехме за безинтересния обратен път през Украйна. Разбира се това не беше вярно. Всеки път е интересен, ако не загубиш естественото си любопитство и наблюдателност в него. А го губиш заради ограниченията които сам си поставяш - с бързането, преценките за това и онова, и потребността да си "почесваш" егото с въображаеми постижения. Просто трябва да следваш пътя си такъв какъвто се "отваря" пред теб - без да го преценяваш, а просто да вървиш по него. В случая Грузинския военен път се отваряше пред нас и не трябваше да пропускаме шанса си да го минем.

Сутринта беше студено и облачно, но асфалта изсъхваше от вчерашния дъжд. Направих няколко снимки около хотела.




Моторите, "пазени" от камерата:


- Хей, вие откъде ще карате за Грузия? - попита някой на паркинга. Беше новата рецепционистка на хотела.
През Верхний Ларс - отговарям.
- Да, добре. Само да не тръгнете към Южна Осетия.
- Знаем разбира се, оттам не става.
- Оттам не може да влезете в Грузия, те не подържат дипломатически отношения. Карайте си през Верхний Ларс, там няма проблеми.

Не съм сигурен, дали някой чужденец преди нас е правил грешката да прави опит да влезе в Грузия през Южна Осетия. Това беше невъзможно, но жената беше излязла специално навън и изглеждаше доста загрижена да не тръгнем натам. Не че не ми се искаше да минем през Роки тунел и да се спуснем в Южна Осетия. На теория беше възможно, но нямахме двукратни Руски визи, пък и риска за разправии с руснаците беше голям, но за това ще разкажа по-късно.

Ако бяхме в Алпите сигурно щяхме да прекараме половин час в разправии по кой от десетте пътя да хванем, но това е Кавказ. Имаше един единствен вариант и нямаше как да се объркаме - директно към Тбилиси през Крестовия перевал

Владикавказ е много красив град. През него минава река Терек спускаща се от Кавказ. От града се откриват впечатляващи гледки към върховете. За съжаление времето беше лошо и не се виждаше планината. Нямаме и почти никакви снимки оттам. Сега много съжалявам, че не прекарахме още малко време в региона. Нетърпението винаги трябва да бъде потискано, но в случая не го правихме и бързахме към границата за да разберем дали ще може да минем. И дори тогава съвсем ясно съзнавахме, че дори и да ни пуснат нямаше да кажем "А, добре. Ние малко ще се върнем да поразгледаме достопримечатеностите на Северен Кавказ...", а просто щяхме да продължим със задължителната уговорка на всеки препускаш моторист "Със сигурност ще се върнем тук." Дали?...

Във Владикавказ се намира сигурно един от малкото останали паметници на Георги Димитров. Руснаците не са много по махането на паметници.




Трябваше да заредим. Имахме бензин, но знаех че пътят до Тбилиси е около 200 км, а нагоре нямахме никаква идея дали има бензиностанции и колко струва горивото. Загубихме известно време лутайки се нагоре - надолу. По съвет на продавачка в магазин се върнахме до Владикавказ, спряхме на една бензиностанция на околовръстното, на която намусени осетинци ни обясниха, че трудно ще намерим 95 бензин във Владикавказ, но нагоре по пътя към Верхний Ларс имало бензиностанция с 95. За пръв път някой ни прати за зелен хайвер, стигнахме до първото село и се оказа, че няма никаква бензиностанция. Нямам обяснение защо го направиха. Трябваше отново да се върнем 10 км назад.

На бензиностанцията един човек от кафето веднага ни заговори. Там мотори не видяхме и явно предизвиквахме сериозно любопитство. След обичайните неща откъде сме, колко вдигат и колко горят моторите, се стигна пак до традиционните ми въпроси:
- Как е при вас сега? Има ли напрежение?
- При нас!? Не, няма проблеми. Ние сме християни все пак, тук е съвсем спокойно. Проблемите са там - сочейки на изток - в Ингушетия, Чечения. Те са мюсюлмани.
Каза го така сякаш Ингушетия беше някъде много далече, а не на десетина километра от Владикавказ. Интересно. Значи хората винаги намират някакво спокойствие в техния си свят, независимо как изглежда той погледнат отвън, и колко "огън и жупел" е минал през него. От София Северна Осетия изглежда може би опасно място, но за хората там беше съвсем в ред. Бях почти сигурен, че ако отидем в Грозни щяха да ми кажат, че при тях няма проблеми, а има проблеми в Дагестан. Може би дефиницията за спокойствие в този регион беше съвсем различна от това, което ние си представяхме?...
- В Грузия внимавайте много! Там е пълно с "аферисти", много внимавайте да не ви излъжат и ограбят!

А в Северна Осетия, наистина се говори руски със силен акцент. Като официален език, разбира се, всички могат да го говорят, но между тях си приказват на осетински, който е източноирански език и напълно неразбираем за нас.

Вече тръгнахме нагоре с пълни резервоари. От тук започва Военно-Грузинская дорога. Път за който бях чел много, но липсваше информация от пътуващи хора. Границата е била затворена от 2006 едностранно от руснаците, отварят я едва през миналата година. Това е път подобен на Твърдишкия проход и все пак се води Кавказката магистрала, но за това ще говоря по-късно. Преди пътуването не си и представях дори, че ще можем да минем целия път.

Пътят в началото следва долината на река Терек:




Отсреща се вижда ГКПП Верхний Ларс, който се намира само на двайсетина километра от Владикавказ, все още в ниската част на планината, а пътят до там е перфектен. Най-високата точка на прохода е в Грузия.


От граничния пункт, разбираемо е, снимки нямаме. Пунктът е чисто нов, все пак руснаците затварят границата през 2006 година под официалния предлог, че ще го ремонтират и за 4 години е преустановен сухоземния транспорт между Русия и Грузия. На входа те посреща войник, който за да те допусне на територията на митницата, трябва да провери документите. На въпроса, дали можем да преминем като български граждани ни отговаря "Конечно!", което беше голямо облекчение за нас. Това "Конечно", обаче никъде не беше написано в Интернет. Както и да е. Пуснаха ни, минахме. Иронично това беше най-лесно преминатия граничен пункт досега. Да, обичайните документални истории ги имаше, но всички граничари ни оказаха съдействие, без да създават излишни проблеми. Един от тях каза, че има приятелка от София и е идвал много пъти в България. Не знам дали се канеше да се мести в България, но се интересуваше живо от заплатите в София. Трябваха ни само около 40 мин и ни казаха да караме нагоре. Грузинския пункт беше няколко километра нагоре.



Това е Дарялския каньон, наречен в древността "портата на Кавказ". Точно този каньон е границата между Русия и Грузия. И точно при този тунел мисля, че минава границата:


ГКПП Казбеги:


На Грузинската граница стана по-весело. Пуснаха ни да прередим колите. Още оттук се усещаше колко е важна Европа за тези хора. Трябваше да ни проверят номерата на рамите, но един от митничарите усмихвайки се обясняваше нещо на другия подвиквайки три пъти "Европа", което можех да си преведа "Какво да го гледам! Европа е това, какво да го проверям тоя номер." Надписът Европейски съюз по документите ни явно помогна. Минахме за 15 мин. и продължихме нагоре по пътя.

Типична грузинска църква в период на възстановяване:


Шосето беше тясно, на места го ремонтираха, но въпреки това си личеше, че този път изисква много повече средства отколкото грузинците можеха да си позволят.


Спускащия се Терек, пътят виещ се по реката и град Казбеги в далечината:



Тук сме на центъра на Казбеги, който всъщност вече се казва Степанцминда.


Слагам картата на Грузия в GPS-а. Щом я имахме, значи все пак още при тръгването не се бяхме отказали съвсем от обиколката. Бяхме съвсем доволни. Случва се да изпиташ един такъв момент, в който част от притесненияти и неизвестните падат. И макар на най-далечната точка бяхме много спокойни - оттук нататак на теория нямаше къде да ни върнат. Съвсем парадоксално е как идва момент, в който пътуването се "пречупва" и сякаш вече си съвсем близо до вкъщи, макар реалното разстояние все още да е все още много. Сякаш ако ми се повредеше мотора някъде тук, можех да звънна на някой и да му кажа "Абе ей тука сме - на грузинския военен път, до табелата за Казбеги. Вземи инструменти и ела." А само 20 км назад съвсем не беше така. Там се чувствах много далече. И съвсем необяснимо е за мен все още чувството на облекчение че сме излязли от Русия. Повечето хора са съвсем дружелюбни, но все пак излизайки от Русия сякаш ти пада някакъв камък. Може би е заради "порядките" им с документи, полиция, регистрации, знам ли...

И двамата се чувствахме много добре, сигурно от разредения въздух. Решихме че ще останем тук тази вечер, нищо че все още беше много рано. Можеше да имаме късмет да видим планината на другия ден без облаците. Повъртяхме се на площада и веднага ни заговори един човек, който даваше квартири. Знаеше цената в хотела и ни направи подобна оферта. Закара ме с Нивата до къщата - съвсем нормална стая в която живеят хората, набързо подредена за нас. Беше ми чак неудобно, тези хора ползват тази стая, а сега заради нас трябваше да се сврат някъде другаде. От друга страна те частично живеят от това - да дават стаи на туристи и алпинисти, които тук бяха много заради вр. Казбеги - един от най-високите и лесно достъпни кавказки върхове. Не изглеждаше да живеят богато, така че пазарлък за по-ниска цена беше безсмислен, така или иначе цената беше съвсем нормална.

Ето я къщата, намираща се във високата част на градчето. Насреща се извисяваше връх Казбеги:






Терек:




Наистина беше пълно с чужденци, повечето алпинисти. Кавказките върхове с изключение на Елбрус са много сложни за достигане и затова Казбеги се радва на голяма популярност:


Пътят към банката:


И банката вдясно:


Църквата Гергети, един от символите на Грузия, на фона на вр. Казбек:






Това е гледката от улицата пред къщата в която бяхме:


А къщата беше направена по интересен начин. На един етаж, с камъни, като от външната страна имаше тесни и дълги стаи, които се ползват лятно време, а зимно навярно служат за изолация на вътрешните - жилищни стаи. От другата страна беше долепена огледална на тази къща - близнак. Двете семейства бяха на двама братя, като човекът с нивата всъщност беше от другата къща. При грузинците изглежда патриархатът е все още силен и семействата са сплотени, като йерархията е запазена. Забелязахме как вечерят. Старите - седнали, а младите - прави, защото няма място. Щеше да ми е интересно да пообщуваме с тях, но не ни поканиха. Очевидно не допускат клиенти в семейната среда, разбираемо е. Вечеряхме някаква много вкусна домашна храна, грузинците имат много добра храна. Също и много калорична за този суров климат.

Вечерта токът спря за 1 час. Успях да прочета някои неща за Грузия от Lonely Planet - за патриархатът, за традиционните планински къщи в каквато бяхме отседнали. Заспахме рано, като това може би е най-спокойната вечер в цялото ни пътуване. Не съм сигурен, но такова спокойствие не ме е обземало сигурно от много малък... Будистите биха казали, че има някаква "добра енергия" там, но не вярвам тя да е извън мен.