Tweet
До Измир и Денизли, или турско кафе и дюнер на две колела
Припек. Около 25 градуса. На работа съм и времето никак няма намерение да минава. На предния ден се бqх чул с Галин и бяхме решили твърдо да ходим в Украйна това лято към края на юли. Нямах отпуска лятото, но реших да стана и да ида при началника да изпрося 5 дена. С голямо учудване разбрах, че след 2 седмици всъщност излизам в голяма отпуска, като съм пропуснал да разбера навреме. Започна се едно лудо звънене на телефони, чертаене на маршрути и прочее. Галин имаше проблем да вземе отпуска тогава, когато аз имам, а аз не можех да преместя моята. Работеше по въпроса, а аз по това време прелиствах мощно карти и гугъл ърт-ове. Планирах някакъв маршрут през Сърбия, Македония, Албания, Черна гора, босна и Хърватска. Проблема беше, че не разполагах с кой знае какъв бюджет и след два дена чесане по главата този маршрут отпадна, поради скъпите къмпинги и прочее. Тогава Галин спомена за турция - до Ефес. Отдавна мислех за пътуване в Турция, но цената от 4,20 за литър бензин и ограничението на скоростта за мотоциклети от 70 км/ч ме отказваше отвсякъде. Обаче се позаинтересувах и разбрах че ограничението е вдигнато на 80, а турската лира в момента е поевтиняла под 90 стотинки и не се колебах много. Отворих картата и в крайна сметка реших че ще се ходи до Памуккале. Грехота е да отидеш в тази част на Турция и да не видиш Памуккале. И така, последваха няколко дни внимателно подбиране на багаж, екипировка и принадлежности. Направих зелена карта и здравна застраховка. Залепих на мотора лепенки с кръвната ми група, за всеки случай. Това е нещо, което може да ти спаси живота при катастрофа или тежко нараняване. Взех от един приятел и летен къмпинг душ. Всичко беше готово. Пътуването щеше да бъде крайно бюджетно - никакво спане по хотели, никакви скъпи заведения и глезотии. План нямаше никакъв, каране и където замръкне - там ще спя. Остана един проблем - с кой да се пътува. Галин не успя да си уреди отпуска. Говорих с един приятел от Бургас - Медуна. Срещнахме се, той дойде с жена си и веднага се навиха, като не можаха да обещаят на 100 %. Вечерта преди тръгването ми казаха, че ще дойдат, но ще тръгнат по-късно. Щяхме да се чакаме някъде около или след Гелиболу, защото от Ечеабат щяхме да хванем ферибота за Чанаккале, което вече е в Азия.
Ден 1:
Събудих се с 5 сутринта, спах лошо. Реших, че е време да стана и да тръгвам. Извадих натоварения от предната вечер мотор на улицата, нахлузих екипа, запалих и дадох газ. Минах през Бургас, защото един приятел на име Сава беше обещал да ми даде фотоапарата си, да го нося като резервен. В 6:30 минах да заредя бензин, взех апарата и отпраших към Малко Търново. Пристигнах на границата точно в 8 часа, когато митничарите се сменят. Явно ми е станало традиция. Изпреварих наредилите се коли, показах паспорта и влязох в Турция.
Никога не бях минавал през това КПП и не знаех, че КПП-то от турската страна ще е най-скапаното, през което някога съм минавал. Трябва да паркираш на пътя и да отидеш в една сграда където са гишетата. Един турчин ми каза да паркирам пред сградата, като заобиколя загражденията. Не се забавих много вътре. Запознах се с един пич от Бургас, който пътуваше за Истанбул с кола. Заприказвахме се за ограниченията на скоростта и опасността от полиция по пътя и той каза 'няма страшно, аз карам бързо карай след мен и никой няма да ни закача'. Качих се на мотора и тръгнах. Още с влизането в Турция бях посрещнат от перфектен път и красива гора.
Последваха дълги и прави отсечки, аз карах максимално 80-85 км/ч заради ограниечението от 80 км/ч за мотори. Практиката на турските полицаи е такава, че някква цивилна кола с радар се крие до пътя и снима нарушителите, след което се обаждат по радиостанция на патрулката, която е след 2-3 км. Ако видиш че патрулката те спира вече е прекаленно късно. Глобите са нечовешки дори и за минимално превишаване на скоростта. 'Авантата' на радара е 10 %, а това значи че спокойно мога да карам с 88 км/ч. Нямах излишни пари за експерименти. Бургазлията ме изпревари и продължи напред. Подминах Къркарели и по пътя за Бабаески видях, че са до спрели. Той стоеше до колата, гледаше как полицаят пише нещо и се държеше за главата. Казах му аз но не ме послуша.
Трябваше да обменя пари. В българия бях сменил левовете на долари, защото курса е най-изгоден спрямо турската лира. В Бабаески спрях до една банка. Смених парите и тръгнах към Узункопрю.
Пътя е второкласен, вие се през китни мръсни селца. Започна да понапича слънце. Вече се бях убедил, че движението в Турция е доста по-културно от нашето и се бяха изпарили всички мои опасения. Шофьорите навсякъде ме поздравяваха, а когато някой ме изпреварваше това винаги ставаше след подаден сигнал с клаксона. Доста бързо свикнах да използвам моя и никак не съжалявах, че съм монтирал и втори по-силен.
В Кешан спрях да пия кафе. Настаних се на сянка в едно голямо кафене, излегнах се върху едно канапе с възглавици и си поръчах турско кафе.
Не останах очарован от ужасната мътилка, която ми донесоха. Температурата подминаваше 30 градуса, беше много горещо. Все още не бях получил съобщение от Медуна, че са тръгнали.
След Кешан последваха дълги и скучни прави отсечки на пътя. Пътя беше новостроящ се и през 500 метра имаше табели с ограничение 50. Криех се плътно зад ТИР-овете, които караха бързичко, но жегата беше непоносима поради липсата на насрещен поток от въздух.
Малко по-късно през мен се разкри невероятната гледка на Егейско море, но на него щях да му обърна внимание по-нататък. Пътя след това започна да се вие по крайбрежието на Дарданелите. Вече виждах Азия на отсрещния бряг.
Спрях за почивка когато получих съобщение. Мой много близък приятел - Делян беше починал. Не знаех какво да направя - да продължа или да се връщам. Просто стоях до мотора и плаках като дете. Пиша тези думи с голяма буца на гърлото и страшно много съжалявам. Деляне, посвещавам този пътепис на тебе приятелю, никога няма да те забравя! Почивай в мир!
Не бях в състояние да карам и спрях в първия къмпинг на брега на Мраморно море. Поискаха ми 20 лири за да си опъна палатката и без много пазарлъци сложих каската обратно и тръгнах. Върнах се по пътя малко назад, защото бях мярнал нещо с периферното си зрение. Оказа се малък паркинг за каравани с ресторант, точно на брега. Спрях, а компшиите бяха насядали на една голяма софра и бяха нарязали диня.
Оказа се, че собственика говори дорбе английски и ми поиска 5 лири за да си опъна палатката. Мястото е невероятно красиво. Разпънах палатката и седнах да пия една бира на брега за да се поуспокоя малко. Бирата беше на цена 4 лири (почти 4 лв). Беше 5 часа след обяд и видях, че преди минути съм получил съобщение от Медуна, че са тръгнали от Бургас. Писах им къде точно се намирам и как да се ориентират. Съблякох дрехите и се метнах в Мраморно море.
След това напълних летния душ от един маркуч в градината с надеждата, че водата ще е поне малко топла, закачих го на една дървена греда и се изкъпах. Водата беше ледена, но за сметка на това миришеше отвратително.
Изядох една от консервите, които предвидливо бях помъкнал с мен.
А желираните мечета, които бях взел със себе си от жегата се бяха превърнали в....ако кажа мечешка оргия ще прозвучи грубо.
В съседство има прекрасна крайбрежна градина.
В една от къщите, които бяха наблизо излезе човек, който ме заприказва, но понеже нито аз говоря турски, нито той английски нямаше как да се разберем. Като му казах 'Булгаристан' той подскочи, обърна се към къщата и започна да вика нещо. От къщата излезе жена, която се оказа преселничка от България и говореше приличен Български. Седнахме, разнищихме политическата и културната обстановка на региона. Попитах я как съумяват да опазят парка до морето толкова чист и тя каза 'ами просто няма кой да го замърси'. Седнах на раздумка с тайфата в ресторанта. Местни хора, които убиват време играейки табла, докато хапват диня на ресторантчето. Точно до морето имаше разкпшна беседка с два дивана. Ударих една дрямка и се преместих в палатката, където продължих да дремя. По едно време чух познат звук - няма как да го объркаш - беше V образен двигател на Хонда Африка. Медуна беше пристигнал с жена си. Беше около 12 вечерта.
Посрещнах ги, разпънаха си бивака, пихме по една ракия и заспахме.
Ден 2:
На сутринта прегракнал петел ме събуди в 7 часа.
Идеше ми да му скъсам плешивата глава, но всъщност разбраг, че собственика на къмпинга има кокошкарник с 15 петела и една кокошка. Сигурно за да не обърнат резбата, не знам. Събрахме чаршията, пихме по едно кафе и тръгнахме. Още с тръгването видях, че Медуна не се стряска от ограниченията на скоростта и от риска да плати глоба от 200-300 лв. Карах си спокойно без да бързам. Днес трябваше да минем в Азия, да отидем до Троя, после към Измир и Селчук. Това се налагаше, защото Медуна и жена му бяха ограничени с времето, а искаха да видят и Памуккале.
Собственика на къмпинга ни беше светнал, че освен този от Ечеабат има и друг, по-евтин ферибот, 5 км по-надолу. На Ечеабат заредихме. Това беше най-скъпия бензин, който някога е бил наливан в този резервоар.
Пресметнах разхода и с удивление видях, че мотора е изгорил 4,7 литра на 100 км. Как няма - страх лозе пази и сваля разход.
Подминахме Ечеабат и се качихме на ферибота за Чанаккале. Струва 4 лири и пристига на отсрещния бряг за 10 минути.
Вратата не ферибота се спусна, минахме и вече бяхме в Азия. Другия ферибот също беше пристигнал току-що и на кръговото на изхода на пристанището настана касапница. Набързо се провряхме през колите и отидохме да видим Троянски якон, подарен от Брад Пит на града след завършването на едноименния филм, който е сниман там.
Наснимахме се и отдохме да видим крепостта и музея. Влязохме, разгледахме военните експомнати - огромни корабни оръдия, подводница от началото на миналия век, корабни мини и много други.
В крепостта се отказах да влизам, знаех какво представлява от снимки и прецених, че не ми се дават 10 лири.
Потеглихме към Троя. Времето беше станало доста горещо. Беше над 30 градуса и постоянно пиех вода. Пристигнахме на Троя. Тук също бях решил да не влизам, понеже няма какво да се види, освен руини от камъни и някакъв дървен кон, на който се катерят туристите.
Останах на паркинга при едни български шофьори на автобус.
Седнах на един бордюр под сянката и усетих, че нещо не е наред. Зави ми се свят, прилоша ми и ми причерня пред очите. Изправих се, но не бях в състояние да стоя прав. Жегата беше много силна и явно бях на път да получа топлинен удар. Пих половин литър вода, но след 15 минути все още нямаше никакъв ефект. Единият шофьор ми направи едно силно кафе. Сетих се, че в куфара имам някакъв смачкан кроасан. Изядох го, изпих кафето, пих още половин литър вода и сякаш се съживих. Започнах да се оплаквам от 35 градусовата жега, но шофьорите ме успокоиха, че към Измир било 42
Мария и Петър излязоха след малко, видяха ме пребледнял и се стреснаха, но ги успокоих, че съм по-добре. Потвърдиха съмненията ми - нищо интересно не са видели вътре, но за сметка на това са платили по 20 лири вход.
Яхнахме конете и поехме към Измир. Жегата беше такава, че едва дишах. Спирахме често на сянка. Всичко ми пареше, ръкохватките на кормилото започнаха да се въртят. Страх ме беше да разкопчея дрехите за да не се обезводня допълнително. По-добре плувнал в пот, отколкото вятъра да я изпарява постоянно и организма да губи вода. Много е важно с водата да се възстановяват и изгубените с потта соли. В пътеписите на Любо Африката бях прочел, че е слагал сол във водата за пиене. И наистина помага - ако пиеш само чиста вода трудно утоляваш жаждата. Две-три щипки сол в бутилката решават проблема. Край пътя има безброй чешми но не посмях да пия вода от тях, за да не си докарам някоя смъртоносна диария. Купувах само бутилирана.
Към 3 часа след обяд жегата беше с своя пик. От асфалта на места избиваше разтопена смола. Посипваха я с пясък, за да не лепне по гумите на колите. Имах късмета да спра на едно място и ботушите ми залепнаха за асфалта.
Всъщност асфалта в цяла Турция представлява някакъв битум, посипан с едри камъчета. Страшно грапав е, яде гумите за норматив и е страшно шумен. На места камъчетата са изронени и мотора започва да играе по пътя наляво надясно. Това е по-добрия вариант. По-лошия е, когато камъчетата се загладят от гумите на колите и станат сякаш пътя е полиран с шлайф. Камъчетата стават хлъзгави и всяко по-невнимателно стискане на спирачката води до подхлъзване на предната гума. Няколко пъти замалко да направя сеир на комшиите. Третия вариант с асфалта е този върху който се намирах в момента - избиваща разтопена смола.
Доста подходящо име за транспортна фирма
След Езине започна истинския кошмар. Отсечката между Айвачик и Айвалък представлява един огромен курорт като Сл. Бряг, естествено без бетонните тоалетн...пардон, хотели покрай морето.
Градовете там са дълги по 10-тина км и между табелите на градовете има не повече от 200 метра. Подминах 2-3 полицейски поста с радари, прилежно скрити в цивилни коли и рязко се отказах да карам със скорост над разрешената. Карах с 50-55 заедно с димящите камиони и автобуси, потях се, не можех да дишам. Медуна беше останал някъде назад, всъщност почти не сме карали заедно. Или изоставаше, или бързаше напред. По едно време след 2 часа кошмарно бавно каране в жегата най-после стъпих на извънградски широк път и продължих. Медуна тотално беше изостанал и аз спрях на сянка до една сергия за плодове край пътя. Мина половин час, писах им съобщение, че ги чакам. Мина един час, звъннах им но не вдигнаха. Притесних се, качих се на мотора и реших да тръгна обратно за да проверя какво става. Точно тогава видях да се задава някакъв мотор. Бяха те. Оказа се, че са спрели някъде да се мотаят. Нищо не казах, но часа вече беше 6, а до селчук ни чакаше още път, който включваше и минаване през Измир. Пътя минава през красиви крайбрежни градове, а след Дикли реших да не минаваме по главния път покрай Бергама, а през Чандарли.
Прекрасен селски път. Стигнахме Измир. На табелата пишеше, че е 3 300 000 души, но с временно живеещите бил над 4 милиона.
Два пъти по-голям от София и с два пъти по-голямо движение. За сметка на това обаче движението е страшно организирано. Няма хаотично каращи състезатели, джигити, пернишки голфове и прочее. Кара се с около 70-80 и много интензивно. Ако се влачиш с 50 в такъв град ще стоиш по светофарите 4 дена. Тук в пълна сила важи поговорката 'Когато си в Рим прави като Римляните'. С подаване на мигач от моя страна колите веднага правеха път, никой не ни натискаше, притискаше, заклещваше или прочее. Минахме града за около час и половина, акто никъде нямахме проблем. Табели има навсякъде и трябва да си сляп, за да се объркаш. ГПС не използвах никъде за цялото пътуване. Просто няма смисъл, а и когато караш по карта мозъка ти работи повече и си по-бодър. Излязохме от Измир с доста добри впечатления и се отправихме към магистралата за Селчук, около който някъде щяхме да спим.
На магистралата се влиза с карта, каквати ние разбира се нямахме, защото струва 35 лири. Кеш нямаше как да платим, или поне не разбрахме дали може и как. Провряхме се встрани от бариерите, алармите се разпищяха и ние отпрашихме. Магистралата беше скучна и с 3 ленти. Вече се стъмняваше. На слизане от нея отново трябваха карти. Около бариерата не можеше да се заобиколи. Наредихме се на бариерата и услужлив Турчин, който мина с кола преди нас като ни видя че се чешем по каските слезе от колата, дойде при нас, чекира картата и ни отвори бариерата. Благодарихме му и дадохме газ. Наближихме Селчук и бяхме много гладни. Часът беше 22:30 и нощното каране си беше казало думата и на цялостното състояние на организма. Спряхме на главната улица в Селчук прес някакво заведение. Предложиха ни доста скъпи манджи и затова не се учудихме, че беше празно.
200 метра по-надолу видяхме дюнерджийница, а пред нея поне 100 човека насядали по масите. Помислих си - като си в рим прави като римляните' и отидохме там.
За 4 лири си взех 2 огромни прекрасни дюнера и рязко преядох. Изпих и една бутилка литър и половина вода. Петьо и Мария също похапнаха и вече можехме да търсим място за палатки. Ефес беше на 5 километра от Селчук и решихме да проверим там наоколо. На паркинга пред Ефес ни посрещнаха двама въоръжени войника, които пазеха. Турците ревностно пазят културните си и исторически забележителности. Попитах ги къде можем да намерим къмпинг или просто място за палатки в района, защото беше тъмно и нямаше как да се ориентираме. Упътиха ни към Памучак - плаж на 5 килоетра. Отидохме там, посрещна ни собственика на кръчмата, която беше на плажа. Каза да разпъваме катуна където си поискаме. Имаше доста хора на пикник там, едно малко барбекю димеше и доволно си хапваха излегнали се на един чаршаф на пясъка. Деца крякаха и пищяха, имаше глъчка, но решихме, че скоро ще спрат. Нямаше как, това беше единственото място, което успях да намеря в 23:30 вечерта. Опънахме палатките. Медуна отиде да играе табла със собственика на заведението, но на мен много ми се спеше а и бях леко изнервен от късното ни пристигане. Медуна твърдо заяви че не му се кара по толкова километри на ден, макар че днес колкото беше карал толкова се беше и мотал. Не можах да спя добре. Цяла нощ деца пищяха по плажа и някакво прегракнало куче лаеше непрекъснато.
Ден 1:
Събудих се с 5 сутринта, спах лошо. Реших, че е време да стана и да тръгвам. Извадих натоварения от предната вечер мотор на улицата, нахлузих екипа, запалих и дадох газ. Минах през Бургас, защото един приятел на име Сава беше обещал да ми даде фотоапарата си, да го нося като резервен. В 6:30 минах да заредя бензин, взех апарата и отпраших към Малко Търново. Пристигнах на границата точно в 8 часа, когато митничарите се сменят. Явно ми е станало традиция. Изпреварих наредилите се коли, показах паспорта и влязох в Турция.
Никога не бях минавал през това КПП и не знаех, че КПП-то от турската страна ще е най-скапаното, през което някога съм минавал. Трябва да паркираш на пътя и да отидеш в една сграда където са гишетата. Един турчин ми каза да паркирам пред сградата, като заобиколя загражденията. Не се забавих много вътре. Запознах се с един пич от Бургас, който пътуваше за Истанбул с кола. Заприказвахме се за ограниченията на скоростта и опасността от полиция по пътя и той каза 'няма страшно, аз карам бързо карай след мен и никой няма да ни закача'. Качих се на мотора и тръгнах. Още с влизането в Турция бях посрещнат от перфектен път и красива гора.
Последваха дълги и прави отсечки, аз карах максимално 80-85 км/ч заради ограниечението от 80 км/ч за мотори. Практиката на турските полицаи е такава, че някква цивилна кола с радар се крие до пътя и снима нарушителите, след което се обаждат по радиостанция на патрулката, която е след 2-3 км. Ако видиш че патрулката те спира вече е прекаленно късно. Глобите са нечовешки дори и за минимално превишаване на скоростта. 'Авантата' на радара е 10 %, а това значи че спокойно мога да карам с 88 км/ч. Нямах излишни пари за експерименти. Бургазлията ме изпревари и продължи напред. Подминах Къркарели и по пътя за Бабаески видях, че са до спрели. Той стоеше до колата, гледаше как полицаят пише нещо и се държеше за главата. Казах му аз но не ме послуша.
Трябваше да обменя пари. В българия бях сменил левовете на долари, защото курса е най-изгоден спрямо турската лира. В Бабаески спрях до една банка. Смених парите и тръгнах към Узункопрю.
Пътя е второкласен, вие се през китни мръсни селца. Започна да понапича слънце. Вече се бях убедил, че движението в Турция е доста по-културно от нашето и се бяха изпарили всички мои опасения. Шофьорите навсякъде ме поздравяваха, а когато някой ме изпреварваше това винаги ставаше след подаден сигнал с клаксона. Доста бързо свикнах да използвам моя и никак не съжалявах, че съм монтирал и втори по-силен.
В Кешан спрях да пия кафе. Настаних се на сянка в едно голямо кафене, излегнах се върху едно канапе с възглавици и си поръчах турско кафе.
Не останах очарован от ужасната мътилка, която ми донесоха. Температурата подминаваше 30 градуса, беше много горещо. Все още не бях получил съобщение от Медуна, че са тръгнали.
След Кешан последваха дълги и скучни прави отсечки на пътя. Пътя беше новостроящ се и през 500 метра имаше табели с ограничение 50. Криех се плътно зад ТИР-овете, които караха бързичко, но жегата беше непоносима поради липсата на насрещен поток от въздух.
Малко по-късно през мен се разкри невероятната гледка на Егейско море, но на него щях да му обърна внимание по-нататък. Пътя след това започна да се вие по крайбрежието на Дарданелите. Вече виждах Азия на отсрещния бряг.
Спрях за почивка когато получих съобщение. Мой много близък приятел - Делян беше починал. Не знаех какво да направя - да продължа или да се връщам. Просто стоях до мотора и плаках като дете. Пиша тези думи с голяма буца на гърлото и страшно много съжалявам. Деляне, посвещавам този пътепис на тебе приятелю, никога няма да те забравя! Почивай в мир!
Не бях в състояние да карам и спрях в първия къмпинг на брега на Мраморно море. Поискаха ми 20 лири за да си опъна палатката и без много пазарлъци сложих каската обратно и тръгнах. Върнах се по пътя малко назад, защото бях мярнал нещо с периферното си зрение. Оказа се малък паркинг за каравани с ресторант, точно на брега. Спрях, а компшиите бяха насядали на една голяма софра и бяха нарязали диня.
Оказа се, че собственика говори дорбе английски и ми поиска 5 лири за да си опъна палатката. Мястото е невероятно красиво. Разпънах палатката и седнах да пия една бира на брега за да се поуспокоя малко. Бирата беше на цена 4 лири (почти 4 лв). Беше 5 часа след обяд и видях, че преди минути съм получил съобщение от Медуна, че са тръгнали от Бургас. Писах им къде точно се намирам и как да се ориентират. Съблякох дрехите и се метнах в Мраморно море.
След това напълних летния душ от един маркуч в градината с надеждата, че водата ще е поне малко топла, закачих го на една дървена греда и се изкъпах. Водата беше ледена, но за сметка на това миришеше отвратително.
Изядох една от консервите, които предвидливо бях помъкнал с мен.
А желираните мечета, които бях взел със себе си от жегата се бяха превърнали в....ако кажа мечешка оргия ще прозвучи грубо.
В съседство има прекрасна крайбрежна градина.
В една от къщите, които бяха наблизо излезе човек, който ме заприказва, но понеже нито аз говоря турски, нито той английски нямаше как да се разберем. Като му казах 'Булгаристан' той подскочи, обърна се към къщата и започна да вика нещо. От къщата излезе жена, която се оказа преселничка от България и говореше приличен Български. Седнахме, разнищихме политическата и културната обстановка на региона. Попитах я как съумяват да опазят парка до морето толкова чист и тя каза 'ами просто няма кой да го замърси'. Седнах на раздумка с тайфата в ресторанта. Местни хора, които убиват време играейки табла, докато хапват диня на ресторантчето. Точно до морето имаше разкпшна беседка с два дивана. Ударих една дрямка и се преместих в палатката, където продължих да дремя. По едно време чух познат звук - няма как да го объркаш - беше V образен двигател на Хонда Африка. Медуна беше пристигнал с жена си. Беше около 12 вечерта.
Посрещнах ги, разпънаха си бивака, пихме по една ракия и заспахме.
Ден 2:
На сутринта прегракнал петел ме събуди в 7 часа.
Идеше ми да му скъсам плешивата глава, но всъщност разбраг, че собственика на къмпинга има кокошкарник с 15 петела и една кокошка. Сигурно за да не обърнат резбата, не знам. Събрахме чаршията, пихме по едно кафе и тръгнахме. Още с тръгването видях, че Медуна не се стряска от ограниченията на скоростта и от риска да плати глоба от 200-300 лв. Карах си спокойно без да бързам. Днес трябваше да минем в Азия, да отидем до Троя, после към Измир и Селчук. Това се налагаше, защото Медуна и жена му бяха ограничени с времето, а искаха да видят и Памуккале.
Собственика на къмпинга ни беше светнал, че освен този от Ечеабат има и друг, по-евтин ферибот, 5 км по-надолу. На Ечеабат заредихме. Това беше най-скъпия бензин, който някога е бил наливан в този резервоар.
Пресметнах разхода и с удивление видях, че мотора е изгорил 4,7 литра на 100 км. Как няма - страх лозе пази и сваля разход.
Подминахме Ечеабат и се качихме на ферибота за Чанаккале. Струва 4 лири и пристига на отсрещния бряг за 10 минути.
Вратата не ферибота се спусна, минахме и вече бяхме в Азия. Другия ферибот също беше пристигнал току-що и на кръговото на изхода на пристанището настана касапница. Набързо се провряхме през колите и отидохме да видим Троянски якон, подарен от Брад Пит на града след завършването на едноименния филм, който е сниман там.
Наснимахме се и отдохме да видим крепостта и музея. Влязохме, разгледахме военните експомнати - огромни корабни оръдия, подводница от началото на миналия век, корабни мини и много други.
В крепостта се отказах да влизам, знаех какво представлява от снимки и прецених, че не ми се дават 10 лири.
Потеглихме към Троя. Времето беше станало доста горещо. Беше над 30 градуса и постоянно пиех вода. Пристигнахме на Троя. Тук също бях решил да не влизам, понеже няма какво да се види, освен руини от камъни и някакъв дървен кон, на който се катерят туристите.
Останах на паркинга при едни български шофьори на автобус.
Седнах на един бордюр под сянката и усетих, че нещо не е наред. Зави ми се свят, прилоша ми и ми причерня пред очите. Изправих се, но не бях в състояние да стоя прав. Жегата беше много силна и явно бях на път да получа топлинен удар. Пих половин литър вода, но след 15 минути все още нямаше никакъв ефект. Единият шофьор ми направи едно силно кафе. Сетих се, че в куфара имам някакъв смачкан кроасан. Изядох го, изпих кафето, пих още половин литър вода и сякаш се съживих. Започнах да се оплаквам от 35 градусовата жега, но шофьорите ме успокоиха, че към Измир било 42
Мария и Петър излязоха след малко, видяха ме пребледнял и се стреснаха, но ги успокоих, че съм по-добре. Потвърдиха съмненията ми - нищо интересно не са видели вътре, но за сметка на това са платили по 20 лири вход. Яхнахме конете и поехме към Измир. Жегата беше такава, че едва дишах. Спирахме често на сянка. Всичко ми пареше, ръкохватките на кормилото започнаха да се въртят. Страх ме беше да разкопчея дрехите за да не се обезводня допълнително. По-добре плувнал в пот, отколкото вятъра да я изпарява постоянно и организма да губи вода. Много е важно с водата да се възстановяват и изгубените с потта соли. В пътеписите на Любо Африката бях прочел, че е слагал сол във водата за пиене. И наистина помага - ако пиеш само чиста вода трудно утоляваш жаждата. Две-три щипки сол в бутилката решават проблема. Край пътя има безброй чешми но не посмях да пия вода от тях, за да не си докарам някоя смъртоносна диария. Купувах само бутилирана.
Към 3 часа след обяд жегата беше с своя пик. От асфалта на места избиваше разтопена смола. Посипваха я с пясък, за да не лепне по гумите на колите. Имах късмета да спра на едно място и ботушите ми залепнаха за асфалта.
Всъщност асфалта в цяла Турция представлява някакъв битум, посипан с едри камъчета. Страшно грапав е, яде гумите за норматив и е страшно шумен. На места камъчетата са изронени и мотора започва да играе по пътя наляво надясно. Това е по-добрия вариант. По-лошия е, когато камъчетата се загладят от гумите на колите и станат сякаш пътя е полиран с шлайф. Камъчетата стават хлъзгави и всяко по-невнимателно стискане на спирачката води до подхлъзване на предната гума. Няколко пъти замалко да направя сеир на комшиите. Третия вариант с асфалта е този върху който се намирах в момента - избиваща разтопена смола.
Доста подходящо име за транспортна фирма
След Езине започна истинския кошмар. Отсечката между Айвачик и Айвалък представлява един огромен курорт като Сл. Бряг, естествено без бетонните тоалетн...пардон, хотели покрай морето.
Градовете там са дълги по 10-тина км и между табелите на градовете има не повече от 200 метра. Подминах 2-3 полицейски поста с радари, прилежно скрити в цивилни коли и рязко се отказах да карам със скорост над разрешената. Карах с 50-55 заедно с димящите камиони и автобуси, потях се, не можех да дишам. Медуна беше останал някъде назад, всъщност почти не сме карали заедно. Или изоставаше, или бързаше напред. По едно време след 2 часа кошмарно бавно каране в жегата най-после стъпих на извънградски широк път и продължих. Медуна тотално беше изостанал и аз спрях на сянка до една сергия за плодове край пътя. Мина половин час, писах им съобщение, че ги чакам. Мина един час, звъннах им но не вдигнаха. Притесних се, качих се на мотора и реших да тръгна обратно за да проверя какво става. Точно тогава видях да се задава някакъв мотор. Бяха те. Оказа се, че са спрели някъде да се мотаят. Нищо не казах, но часа вече беше 6, а до селчук ни чакаше още път, който включваше и минаване през Измир. Пътя минава през красиви крайбрежни градове, а след Дикли реших да не минаваме по главния път покрай Бергама, а през Чандарли.
Прекрасен селски път. Стигнахме Измир. На табелата пишеше, че е 3 300 000 души, но с временно живеещите бил над 4 милиона.
Два пъти по-голям от София и с два пъти по-голямо движение. За сметка на това обаче движението е страшно организирано. Няма хаотично каращи състезатели, джигити, пернишки голфове и прочее. Кара се с около 70-80 и много интензивно. Ако се влачиш с 50 в такъв град ще стоиш по светофарите 4 дена. Тук в пълна сила важи поговорката 'Когато си в Рим прави като Римляните'. С подаване на мигач от моя страна колите веднага правеха път, никой не ни натискаше, притискаше, заклещваше или прочее. Минахме града за около час и половина, акто никъде нямахме проблем. Табели има навсякъде и трябва да си сляп, за да се объркаш. ГПС не използвах никъде за цялото пътуване. Просто няма смисъл, а и когато караш по карта мозъка ти работи повече и си по-бодър. Излязохме от Измир с доста добри впечатления и се отправихме към магистралата за Селчук, около който някъде щяхме да спим.
На магистралата се влиза с карта, каквати ние разбира се нямахме, защото струва 35 лири. Кеш нямаше как да платим, или поне не разбрахме дали може и как. Провряхме се встрани от бариерите, алармите се разпищяха и ние отпрашихме. Магистралата беше скучна и с 3 ленти. Вече се стъмняваше. На слизане от нея отново трябваха карти. Около бариерата не можеше да се заобиколи. Наредихме се на бариерата и услужлив Турчин, който мина с кола преди нас като ни видя че се чешем по каските слезе от колата, дойде при нас, чекира картата и ни отвори бариерата. Благодарихме му и дадохме газ. Наближихме Селчук и бяхме много гладни. Часът беше 22:30 и нощното каране си беше казало думата и на цялостното състояние на организма. Спряхме на главната улица в Селчук прес някакво заведение. Предложиха ни доста скъпи манджи и затова не се учудихме, че беше празно.
200 метра по-надолу видяхме дюнерджийница, а пред нея поне 100 човека насядали по масите. Помислих си - като си в рим прави като римляните' и отидохме там.
За 4 лири си взех 2 огромни прекрасни дюнера и рязко преядох. Изпих и една бутилка литър и половина вода. Петьо и Мария също похапнаха и вече можехме да търсим място за палатки. Ефес беше на 5 километра от Селчук и решихме да проверим там наоколо. На паркинга пред Ефес ни посрещнаха двама въоръжени войника, които пазеха. Турците ревностно пазят културните си и исторически забележителности. Попитах ги къде можем да намерим къмпинг или просто място за палатки в района, защото беше тъмно и нямаше как да се ориентираме. Упътиха ни към Памучак - плаж на 5 килоетра. Отидохме там, посрещна ни собственика на кръчмата, която беше на плажа. Каза да разпъваме катуна където си поискаме. Имаше доста хора на пикник там, едно малко барбекю димеше и доволно си хапваха излегнали се на един чаршаф на пясъка. Деца крякаха и пищяха, имаше глъчка, но решихме, че скоро ще спрат. Нямаше как, това беше единственото място, което успях да намеря в 23:30 вечерта. Опънахме палатките. Медуна отиде да играе табла със собственика на заведението, но на мен много ми се спеше а и бях леко изнервен от късното ни пристигане. Медуна твърдо заяви че не му се кара по толкова километри на ден, макар че днес колкото беше карал толкова се беше и мотал. Не можах да спя добре. Цяла нощ деца пищяха по плажа и някакво прегракнало куче лаеше непрекъснато.
подкупваха ме навсякъде 
Коментар