Tweet
От: Ладога 2011
И така, движейки се в керван, ни предстоеше да пропътуваме Румъния, Унгария, Словакия, Полша, Литва, Латвия и още около 400 км през руска територия до Санкт Петербург, където на 2-ри юни вечерта трябваше да се срещнем с Боян в хотела.
Според ГПС-са на кораба-майка – бялата тойота, в това пътешествие до Ладога и назад сме изминали 7000 км. ГПС –са на червената тойота отчете 8000 км, но това е защото с нея се движехме през общо 4-те дена престой в Питер и съответно в лагерите и между населените места за покупки и разходки по време на самото състезание.
С малки изключения, повторихме маршрута от предишната година. Двамата с Тони пътувайки, с умиление разпознавахме знакови места и в съзнанието ни изплуваха картини, ситуации и преживявания от преди една година. Усещането беше, сякаш си знаем пътя и едва вчера сме минали от тук…
С Ники и Данчо се запознах преди заминаването, много бързо си пролича, че са пичове, абе страхотни момчета, с които си паснахме чудесно. Четиримата си станахме големи другарчета. Борехме умората, липсата на сън, битовите невзгоди и неизвестността за сроковете на пътуването с позитивизъм, чувство за хумор и с релаксиращите хватки и масажи на Данчо.
Тони – единствено и безсменно дърпаше с бялата тойота платформата със Сотьо през всичките 7000 км. На въпроса :”Как си, Тони?”, винаги отговаряше бодро и с усмивка “Зле съм!” Не човек, а желязо е батко Тони!!!
Ники основно шофираше червената тойота, а Данчо го сменяше понякога, за да може Ники да дремне поне половин-един час на климатик в кораба-майка при Тони.
Аз пак бях “Барабар Петко с мъжете” и се опитвах да помагам или поне да не преча на момчетата. По време на цялото приключение Ладога 2011 между нас четиримата нито веднъж не се появи напрежение, недоразумение или раздразнение. Не се скарахме нито веднъж за нищо. Даже напротив, разбирахме се чудесно само с поглед и всеки един от нас реагираше адекватно във всяка възникнала ситуация, без дори да се обсъжда това. Мисля, че бяхме страхотен екип!
Тони – начальник транспортного отдела, както го наричаха казахите ...
Докато момчетата купуваха и залепваха румънските винетки, най-после успях да видя и снимам “новия” Сотьо отдолу.
Данчо
Нарочно се забавихме на този паркинг в Унгария, с цел Тони да поспи малко на сянката край пътя.
А, Тони спеше така – с едното око, а с другото “контролираше” положението…
За втори път си припомням защо унгарската пуста се нарича “пуста”…просто безличен пейзаж.
Яко маратонско каране! Спирахме на някой паркинг или бензиностанция само да се разтъпчем за 5 минути, да си купим студена кола и кафе и си ги пиехме пак в движение.
Умората ясно личи на лицето на Ники. Говорехме си с кораба – майка по станцията, даже и вицове си разказвахме, но установихме, че се чуваме само, когато сме във визуален контакт. …Това беше много лошо за предстоящото състезание.
Словакия – минахме я на един дъх и приятно. Имаше на какво да си спреш погледа и да снимаш в движение
През Полша -1000 километра монотонно и досадно пътуване – цяла вечност! На всичкото отгоре влязохме в центъра на един голям град в час пик, изтървахме се от поглед на едно кръстовище, позагубихме се… Загубихме цели три часа от толкова ценното ни време, но поне успяхме да обменим валута, а после някак по интуиция се намерихме на околовръстното в края на града и то в правилната посока.
Когато останаха 200 км. до границата с Литва, единодушно решихме, че имаме крещяща нужда от по-дълга почивка на паркинга на една бензиностанция. Хапнахме на собствената си маса и поспахме 5 часа: Ники и Данчо в палатката на покрива на бялата тойота, аз и Тони съответно на предните седалки на двете тойоти. Друго си е така – поне тялото ти е в хоризонтално положение! Само душ ни липсваше, за да бъде блаженството пълно.
На сутринта и Ники е по-свежарка….
Красивата Прибалтика ни посрещна така – със свежест и прохлада, навярно от дъжда, който валеше в далечината….
На първото крайпътно заведение в Литва се позволихме удоволствието да пием човешко кафе и за голяма радост на Тони в порцеланови чаши.
И четиримата бяхме в приповдигнато настроение. Имахме цели 12 часа време, за да стигнем до руската граница, а там дори и да ни държат още 12 часа, пак щяхме да минем през пункта(надявахме се) до 24:00 часа на 2-ри юни.
С Божията помощ на разсъмване на 2-ри юни се озовахме на края на километричната опашка от тирове и автомобили, чакащи да влязат в Русия през граничен пункт Убылинка .
Преминаването на границата е цяло приключение, за което и отделна тема няма да стигне. Ще кажа само, че огромното количество автомобили преминават от Литва в Русия, дори по няколко пъти на ден, заради ниската цена на бензина в Русия и там се върти една страхотна куфарна търговия. Зареждат резервоара и обратно – бизнес, ама и корупция…
Тази година организаторите на състезанието бяха решили да облекчат чуждестранните участници и бяха постигнали споразумение с граничната дирекция за по-бързо преминаване и уж по-малко бюрокрация при представянето на специално съпроводително писмо и разни други документи.
Литовците ни разрешиха да прередим колоната и отвориха бариерата към руския пункт. Там почакахме 4 часа преди руснаците въобще да ни обърнат внимание и после още два часа в писане на разни декларации и щателен оглед на багажа и опис , естествено. Обаче късмет, че попаднахме на миналогодишните митничари – големи симпатяги. Помнеха ни и ни се радваха, ама се пазеха от началниците. Пак ги “почерпихме” по много тарикатски начин, за да не им създадем проблеми.
Даже Ники повярва, че успяхме да минем ”толкова бързо границата” Това си е голяма победа…
Русия – очакваха ни 400 км до Санкт Петербург-само напред и само направо, без нито едно завойче, наистина!
Боби се обади, че лети със самолета, бил в Прага и ще чака да го вземем от летището в Питер.
На първата сянка край пътя спряхме, хапнахме и дремнахме половин час.
Към Питер!
Взехме Боях от летището и Ники зададе точката на хотела и поведе кервана.
В цяла Русия много се строи, а в Питер особено.Част от околовръстното шосе беше затворено за дострояване на нов участък, част от гранциозен проект. Целият трафик се пренасочваше през центъра на града. И тогава Ники показа невероятните си качества на истински драйвър – признала съм го!
А Тони се беше залепил зад нас и не ни изпускаше дори за половин метър.
И никой даже не ни се сърдеше, че задръстваме тесните улички с този дълъг и широк керван, напротив – радваха ни се, снимаха Сотьо и ръкопляскаха
Включихме се пак в околовръстното за другия край на града и както си карахме покрай нас профуча някакъв як джип, натисна клаксона и спря пред тойотата.
Оказа се, че това е Игор Саликов(участник от нашия клас) - “Леонид Брежнев", както го наричахме на състезанието миналата година. Беше ни познал и направо ни спря, за да се разцелуваме по руски за добре дошли.Живеел наблизо във вилната зона. Беше страхотно да се видим така-голяма радост!
Настанихме се в хотела. Нападнахме баните – голяяямо къпане, после пране, вечеря с бутилка вино и спане в истинско легло с чаршафи.Спахме бързо.
На другия ден ни очакваше регистрация и технически преглед за участие в състезанието...
И така, движейки се в керван, ни предстоеше да пропътуваме Румъния, Унгария, Словакия, Полша, Литва, Латвия и още около 400 км през руска територия до Санкт Петербург, където на 2-ри юни вечерта трябваше да се срещнем с Боян в хотела.
Според ГПС-са на кораба-майка – бялата тойота, в това пътешествие до Ладога и назад сме изминали 7000 км. ГПС –са на червената тойота отчете 8000 км, но това е защото с нея се движехме през общо 4-те дена престой в Питер и съответно в лагерите и между населените места за покупки и разходки по време на самото състезание.
С малки изключения, повторихме маршрута от предишната година. Двамата с Тони пътувайки, с умиление разпознавахме знакови места и в съзнанието ни изплуваха картини, ситуации и преживявания от преди една година. Усещането беше, сякаш си знаем пътя и едва вчера сме минали от тук…
С Ники и Данчо се запознах преди заминаването, много бързо си пролича, че са пичове, абе страхотни момчета, с които си паснахме чудесно. Четиримата си станахме големи другарчета. Борехме умората, липсата на сън, битовите невзгоди и неизвестността за сроковете на пътуването с позитивизъм, чувство за хумор и с релаксиращите хватки и масажи на Данчо.
Тони – единствено и безсменно дърпаше с бялата тойота платформата със Сотьо през всичките 7000 км. На въпроса :”Как си, Тони?”, винаги отговаряше бодро и с усмивка “Зле съм!” Не човек, а желязо е батко Тони!!!
Ники основно шофираше червената тойота, а Данчо го сменяше понякога, за да може Ники да дремне поне половин-един час на климатик в кораба-майка при Тони.
Аз пак бях “Барабар Петко с мъжете” и се опитвах да помагам или поне да не преча на момчетата. По време на цялото приключение Ладога 2011 между нас четиримата нито веднъж не се появи напрежение, недоразумение или раздразнение. Не се скарахме нито веднъж за нищо. Даже напротив, разбирахме се чудесно само с поглед и всеки един от нас реагираше адекватно във всяка възникнала ситуация, без дори да се обсъжда това. Мисля, че бяхме страхотен екип!
Тони – начальник транспортного отдела, както го наричаха казахите ...
Докато момчетата купуваха и залепваха румънските винетки, най-после успях да видя и снимам “новия” Сотьо отдолу.
Данчо
Нарочно се забавихме на този паркинг в Унгария, с цел Тони да поспи малко на сянката край пътя.
А, Тони спеше така – с едното око, а с другото “контролираше” положението…
За втори път си припомням защо унгарската пуста се нарича “пуста”…просто безличен пейзаж.
Яко маратонско каране! Спирахме на някой паркинг или бензиностанция само да се разтъпчем за 5 минути, да си купим студена кола и кафе и си ги пиехме пак в движение.
Умората ясно личи на лицето на Ники. Говорехме си с кораба – майка по станцията, даже и вицове си разказвахме, но установихме, че се чуваме само, когато сме във визуален контакт. …Това беше много лошо за предстоящото състезание.
Словакия – минахме я на един дъх и приятно. Имаше на какво да си спреш погледа и да снимаш в движение
През Полша -1000 километра монотонно и досадно пътуване – цяла вечност! На всичкото отгоре влязохме в центъра на един голям град в час пик, изтървахме се от поглед на едно кръстовище, позагубихме се… Загубихме цели три часа от толкова ценното ни време, но поне успяхме да обменим валута, а после някак по интуиция се намерихме на околовръстното в края на града и то в правилната посока.
Когато останаха 200 км. до границата с Литва, единодушно решихме, че имаме крещяща нужда от по-дълга почивка на паркинга на една бензиностанция. Хапнахме на собствената си маса и поспахме 5 часа: Ники и Данчо в палатката на покрива на бялата тойота, аз и Тони съответно на предните седалки на двете тойоти. Друго си е така – поне тялото ти е в хоризонтално положение! Само душ ни липсваше, за да бъде блаженството пълно.
На сутринта и Ники е по-свежарка….
Красивата Прибалтика ни посрещна така – със свежест и прохлада, навярно от дъжда, който валеше в далечината….
На първото крайпътно заведение в Литва се позволихме удоволствието да пием човешко кафе и за голяма радост на Тони в порцеланови чаши.
И четиримата бяхме в приповдигнато настроение. Имахме цели 12 часа време, за да стигнем до руската граница, а там дори и да ни държат още 12 часа, пак щяхме да минем през пункта(надявахме се) до 24:00 часа на 2-ри юни.
С Божията помощ на разсъмване на 2-ри юни се озовахме на края на километричната опашка от тирове и автомобили, чакащи да влязат в Русия през граничен пункт Убылинка .
Преминаването на границата е цяло приключение, за което и отделна тема няма да стигне. Ще кажа само, че огромното количество автомобили преминават от Литва в Русия, дори по няколко пъти на ден, заради ниската цена на бензина в Русия и там се върти една страхотна куфарна търговия. Зареждат резервоара и обратно – бизнес, ама и корупция…
Тази година организаторите на състезанието бяха решили да облекчат чуждестранните участници и бяха постигнали споразумение с граничната дирекция за по-бързо преминаване и уж по-малко бюрокрация при представянето на специално съпроводително писмо и разни други документи.
Литовците ни разрешиха да прередим колоната и отвориха бариерата към руския пункт. Там почакахме 4 часа преди руснаците въобще да ни обърнат внимание и после още два часа в писане на разни декларации и щателен оглед на багажа и опис , естествено. Обаче късмет, че попаднахме на миналогодишните митничари – големи симпатяги. Помнеха ни и ни се радваха, ама се пазеха от началниците. Пак ги “почерпихме” по много тарикатски начин, за да не им създадем проблеми.
Даже Ники повярва, че успяхме да минем ”толкова бързо границата” Това си е голяма победа…
Русия – очакваха ни 400 км до Санкт Петербург-само напред и само направо, без нито едно завойче, наистина!
Боби се обади, че лети със самолета, бил в Прага и ще чака да го вземем от летището в Питер.
На първата сянка край пътя спряхме, хапнахме и дремнахме половин час.
Към Питер!
Взехме Боях от летището и Ники зададе точката на хотела и поведе кервана.
В цяла Русия много се строи, а в Питер особено.Част от околовръстното шосе беше затворено за дострояване на нов участък, част от гранциозен проект. Целият трафик се пренасочваше през центъра на града. И тогава Ники показа невероятните си качества на истински драйвър – признала съм го!
А Тони се беше залепил зад нас и не ни изпускаше дори за половин метър. И никой даже не ни се сърдеше, че задръстваме тесните улички с този дълъг и широк керван, напротив – радваха ни се, снимаха Сотьо и ръкопляскахаВключихме се пак в околовръстното за другия край на града и както си карахме покрай нас профуча някакъв як джип, натисна клаксона и спря пред тойотата.
Оказа се, че това е Игор Саликов(участник от нашия клас) - “Леонид Брежнев", както го наричахме на състезанието миналата година. Беше ни познал и направо ни спря, за да се разцелуваме по руски за добре дошли.Живеел наблизо във вилната зона. Беше страхотно да се видим така-голяма радост!
Настанихме се в хотела. Нападнахме баните – голяяямо къпане
, после пране, вечеря с бутилка вино и спане в истинско легло с чаршафи.Спахме бързо.На другия ден ни очакваше регистрация и технически преглед за участие в състезанието...
Коментар