Tweet
С малко помощ от приятели и компромиси в много направления, придобих ето това.
За да го прибера при мен, трябваше да запали след 2-годишен престой. Запали - с наличния 2-годишен изветрял бензин. В акумулатора (руски, 5-годишен) имаше и някакъв ток - недостатъчно за стартер, но ние имахме и кабели. След надуването на гумите и загряването на двигателя, единодушно решихме, че УАЗ-а вече може да тръгва на война.
За мирна експлоатация, обаче, той не беше още готов. Без никакво съмнение, това беше гледан и правен УАЗ, но преди всичко беше УАЗ.
Още същия ден дядо Владо преоформи и разшири гнездото за акумулатора така, че да прибере минимално адекватния за такава сериозна машина 100Ач акумулатор. Все едно, аз само такъв имах под ръка. Фаровете бяха пресвързани така, че да светват едновременно къси отляво и отдясно. Не, че някой смее да премигва с фарове на УАЗ, но ние не сме зли.
Спирачките са класическата еднокръгова система с долни педали (под купето). Работеха от втория път. Заблудени от досегашния си опит със саморегулиращи се спирачки, аз и приятели (zablio, choko и тн) се хвърлихме да обезвъздушаваме. Спирачната течност беше стара и черна, но и подозрително безвъздушна. Подобрение не настъпи, освен че течността беше сменена с нова. То се случи едва след 2 седмици, когато Стоян (М20) се напъха отдолу и регулира хлабините. През това време установих, че на УАЗ спирачки особено не му и трябват. Поне повечето време.
Д-р zablio атакува карбуратора и делкото с неочаквана вещина - и даже си призна, че е карал УАЗ някога. Оказа се, че делкото е отвинтено и се върти на ръка, карбураторът е непонятен за нас модел, а въдушният филтър... за него после. УАЗът почна и да върви. Карбураторът се оказа подобен на ладовите Солекси, но понеже чукча не читател, известно време чукча гледаше схемите на К151 и се чудеше защо нищо не си е на мястото. А то си имало табелка ДААЗ-4178.
Ясно беше от самото начало, въпреки протестите на Стефан, че на УАЗа финансово-екологичните параметри трябва спешно и радикално да се подобрят с газова уредба. Реших да поставя въпроса на строга научна основа. Плочка бях получил заедно със самия УАЗ, но тя беше за К151. При този карбуратор поставянето и повдигаше въздушния филтър така, че пречеше на капака на двигателя да се затвори. С помощта на Стоян М20, Ocultist и вълшебните инструменти Флекс и Дремел конусът, който свързваше карбуратора с въздушния филтър беше скъсен с ширината на една плочка, обработен така, че да ляга на карбуратора и плочката и изобщо вкаран в правия път. Специално беше намерен и ремонтиран вакуумен изпарител Ловато - в духа на ограничаването на електронните елементи. Въпросът с бутилката се оказа нееднозначен - исках резервоарите за бензин да останат, ограничаването на товарното пространство не го смятах за допустимо, отдолу (като на Нива) нямаше място. Известно време размишлявах над варианта за бутилка между предните седалки, но в крайна сметка бутилката се озова под задната седалка. Височината на нишата е точно 245мм - специално подбрана за газова бутилка с диаметър 244мм. Засега там влезе 40л бутилка от убитата Нива, но мястото позволява още една - може би 45 или 50л, които са по-редки и търсенето ще отнеме време.
Съединителят отказа да отделя след около 600км пътуване. Прегледът отдолу не показа нищо, което може да се ремонтира на тротоара. След кратко проучване беше избран от надеждните сервизи, този отдалечен на най-малък брой светофари - Андро160, а като консултант по резервните части - пак Стоян М20. Нейсе, и това се оправи - частично, разбира се. Остава да се намерят пружините за вилката и педала.
За да го прибера при мен, трябваше да запали след 2-годишен престой. Запали - с наличния 2-годишен изветрял бензин. В акумулатора (руски, 5-годишен) имаше и някакъв ток - недостатъчно за стартер, но ние имахме и кабели. След надуването на гумите и загряването на двигателя, единодушно решихме, че УАЗ-а вече може да тръгва на война.
За мирна експлоатация, обаче, той не беше още готов. Без никакво съмнение, това беше гледан и правен УАЗ, но преди всичко беше УАЗ.
Още същия ден дядо Владо преоформи и разшири гнездото за акумулатора така, че да прибере минимално адекватния за такава сериозна машина 100Ач акумулатор. Все едно, аз само такъв имах под ръка. Фаровете бяха пресвързани така, че да светват едновременно къси отляво и отдясно. Не, че някой смее да премигва с фарове на УАЗ, но ние не сме зли.
Спирачките са класическата еднокръгова система с долни педали (под купето). Работеха от втория път. Заблудени от досегашния си опит със саморегулиращи се спирачки, аз и приятели (zablio, choko и тн) се хвърлихме да обезвъздушаваме. Спирачната течност беше стара и черна, но и подозрително безвъздушна. Подобрение не настъпи, освен че течността беше сменена с нова. То се случи едва след 2 седмици, когато Стоян (М20) се напъха отдолу и регулира хлабините. През това време установих, че на УАЗ спирачки особено не му и трябват. Поне повечето време.
Д-р zablio атакува карбуратора и делкото с неочаквана вещина - и даже си призна, че е карал УАЗ някога. Оказа се, че делкото е отвинтено и се върти на ръка, карбураторът е непонятен за нас модел, а въдушният филтър... за него после. УАЗът почна и да върви. Карбураторът се оказа подобен на ладовите Солекси, но понеже чукча не читател, известно време чукча гледаше схемите на К151 и се чудеше защо нищо не си е на мястото. А то си имало табелка ДААЗ-4178.
Ясно беше от самото начало, въпреки протестите на Стефан, че на УАЗа финансово-екологичните параметри трябва спешно и радикално да се подобрят с газова уредба. Реших да поставя въпроса на строга научна основа. Плочка бях получил заедно със самия УАЗ, но тя беше за К151. При този карбуратор поставянето и повдигаше въздушния филтър така, че пречеше на капака на двигателя да се затвори. С помощта на Стоян М20, Ocultist и вълшебните инструменти Флекс и Дремел конусът, който свързваше карбуратора с въздушния филтър беше скъсен с ширината на една плочка, обработен така, че да ляга на карбуратора и плочката и изобщо вкаран в правия път. Специално беше намерен и ремонтиран вакуумен изпарител Ловато - в духа на ограничаването на електронните елементи. Въпросът с бутилката се оказа нееднозначен - исках резервоарите за бензин да останат, ограничаването на товарното пространство не го смятах за допустимо, отдолу (като на Нива) нямаше място. Известно време размишлявах над варианта за бутилка между предните седалки, но в крайна сметка бутилката се озова под задната седалка. Височината на нишата е точно 245мм - специално подбрана за газова бутилка с диаметър 244мм. Засега там влезе 40л бутилка от убитата Нива, но мястото позволява още една - може би 45 или 50л, които са по-редки и търсенето ще отнеме време.
Съединителят отказа да отделя след около 600км пътуване. Прегледът отдолу не показа нищо, което може да се ремонтира на тротоара. След кратко проучване беше избран от надеждните сервизи, този отдалечен на най-малък брой светофари - Андро160, а като консултант по резервните части - пак Стоян М20. Нейсе, и това се оправи - частично, разбира се. Остава да се намерят пружините за вилката и педала.
Коментар