Tweet
Сухата част:
Валута - Малавийска квача /Kwacha/.
1$ = 170 квачи.
1 литър бензин = 256 квачи
Виза - в първия голям град след границата и струва 70$ или 50$ ако е транзитна за три дни. На границата се издава писмо, което удостоверява, че може да се влезе в държавата и до 72 часа трябва да се извади виза. По-нататък ще прочетете как точно се получи при нас.
И така, все още на 20.07.2010г. около обяд ние сме на границата. След като бързо преминахме от танзанийска страна, в Малави влязохме също за 15 минути. Тук не се продават визи, а само ни издават писмо, с което ни разрешават да влезем в държавата и до 72 часа трябва да си извадим, за да можем да напуснем след това. На границата Мони се свърза с дилъра на БМВ в Замбия, за да ми уговори гуми, но там нямали налични, а можело да се поръчат едва след като отида на място. За пореден път се "зарадвах" как дилърите помагат, когато човек е на път и има проблем. Сигурно ще е огромна загуба за дилъра да ми поръча гуми и като отида на място да си ги взема. Но може да се притесняват, че просто някой им звъни от границата на Малави, за да иска гуми и това е само за да си прави майтап с тях и те след това няма какво да ги правят. Както и да е. Тук на границата ни настигнаха Алан и Фиона. Алан също опита всичко възможно да ми уреди гуми, но без резултат. Хубавото беше, че предната вътрешна гума се държеше прекрасно. Влязохме в Малави. За тази страна не знаех почти нищо предварително, освен че има прекрасно езеро, води се за една от най-слабо развитите държави в света и главно се препитават с отглеждане и износ на тютюн, чай и памук. Сега имахме възможност да проверим лично. Разгледахме картата и видяхме, че най-близкият голям град е Мзузу и тръгнахме натам, за да си извадим визи от офиса на регионалната имиграционна служба. Отначало пътят беше скучен асфалт, но след около 60 километра при град Корунга, където спряхме да изтеглим пари, започна да се изкачва в планината. Тогава видях за първи път езерото Малави. Огромно е и имах чувство, че гледам морето. Естествено спряхме и веднага и нас ни видяха местните.
На пръв поглед Малави прави впечатление на по-бедна държава от Танзания, хората също са доста бедни, но всички са положили усилия да изглеждат добре и пред домовете им да е подредено.
Пътят се изкачваше доста нагоре в планината и карахме по прекрасни асфалтови завои. Времето се оправи и се радвахме на слънцето.
А навсякъде, където спрем, излизаха да ни посрещнат.
Продължихме още с изкачването на планината и вече на високото видях прекрасна гледка към езерото. Спрях, но лошото беше, че тогава нямах връзка с Мони, който караше пред мен и той продължи. Наложи се да се върне. Да си призная честно така доста пъти го принуждавах да се връща и по неговия километраж пътят в километри е по-дълъг от това, което е при мен. Ама пък кога пак ще спра на това място.
В следващото пътуване обещавам да съм по-сериозен и ще се запася със сигнални ракети, за да предупреждавам когато разговорните не работят.
Започнахме да се спускаме от планината към гр. Мзузу. И пак спряхме. Дойдоха посрещачите и Мони веднага завърза разговор за икономическата обстановка в страната и защо децата нямат учебници.
А те му отговориха, че нямат, защото туристите, които срещат, не носят, за да им дават. Прави бяха. 
Тук Алан и Фиона отново ни настигнаха и това беше последната ни среща с тях.
Около 14.30 часа стигнахме гр.Мзузу и се отправихме директно към имиграционната служба. Мони взе паспортите и се качи за визи, а аз останах да обяснявам на местните какви сме ние, откъде идваме, къде отиваме, колко струват моторите, колко вдигат, и други подобни неща. Тук се сетих за интересния мейл, който Мони получи от едно от канадските момчета - Майк, с които карахме в Судан. Пишеше как през цялото време карат зад нас, дори в един хотел са им дали същата стая, а на всяка бензиностанция са ги питали дали и те са от България, защото двама минали преди два дни. На всяка бензиностанция винаги ни разпитват обичайните неща и приемат отговорите съвсем простичко. Минават двама швейцарци и нас ни питат вие швейцарци ли сте, ние - от България и значи за тях и следващите са от България, а като минат канадците значи и след тях са от Канада и т.н. Всяко зареждане на гориво беше свързано с кратък разказ около 15 минути на тема от коя държава сме, къде отиваме и т.н. Обикновено се разказва поне пред 10 души и дори репликите ни се повтаряха едни и същи.
Та докато разказвах на поредните нашата история пред имиграционната служба, Мони слезе ядосан. Вътре след като попълнил всички формуляри му казали, че всъщност нямат стикерите за визи. Трябвало да отидем в столицата Лилонгве, за да е сигурно, че ще има. Това доста промени плана ни за престой в Малави, но нямахме друг избор. Визата е важна, защото с нея дават и разрешението за напускане на страната. Продължихме по пътя вече с една цел - да търсим място за нощувка. Обиколихме доста лоджи и точно когато се стъмни намерихме лоджата - "Chintheche Inn". Останахме да нощуваме там. Нямаше други туристи, а мястото беше доста хубаво на брега на езерото. Беше спокойно извън активния туристически сезон. Така приключи този наш ден от пътуването.
Коментар