Tweet
Самурайските Мечове
Позволявам си да копирам една много интересна статия надявам се да е такава за всички и полезна разбирасе ,приятно четене ...
Нека ако някои притежава някакво интересно подобие или такъв меч да го покаже ,най-малкото да е изфука
Отварям темата за коментарите ви за Самурайските Мечове
Самурайският меч е може би единственият предмет, възприет като символ на традиционните бойни изкуства на Япония. В страната на изгряващото слънце, още от дълбока древност съществува култ към меча.Счита се че има три свещени съкровища – свещено огледало, огърлица от яспис и меч. Това са трите вещи, за които се смята че са най-ценни и пред които хората се прекланят. Самият факт, че мечът е част от тези вещи, говори за това че японците не се отнасят към него само като към оръжие. За тях той е олицетворение на душата, символ на доблестта, честта и храбростта. На меча са посветени стихове и легенди, предавани от поколение на поколение. Необходими са много думи за да бъде описан изящният и уникален по вид японски меч или както го наричат в страната нихон-то. В направата на меча се използват традиционни техники, както и уменията и опита на майсторите. С тънкото си и леко извито острие, той се счита за един от най-красивите мечове, които някога са произвеждани.
Острието на типичния японски меч е наточено само от едната страна.То е дълго около 80 сантиметра, широко е 3 сантиметра и тежи около килограм. Изящният вид на острието, придава на всеки един меч красота и уникалност. А в целия свят няма два еднакви меча. Острието е прикачено към така наречена дръжка тсука, и обикновено се съхранява в калъф, наречен сайя. Между острието и дръжката има предпазител, наречен тсуба, който улеснява държането на меча и съответно предпазва ръката. Често около дръжката е омотан канап или парче плат, или пък е покрита с коприна, за да може да бъде като реално продължение на ръката. Понякога калъфът е богато украсен. Металният предпазител също е украсен по уникален начин. Четирите основни елементи на меча се произвеждат от различни майстори, използващи традиционни техники, запазили се през вековете. Мечът винаги и принадлежал към синтуисткия култ, което също го прави по-особен предмет. Според синтуистките канони, всички предмети, които имат отношение към Бога, трябва да притежават три основни качества – чистота, висока стойност и уникалност. Считало се, че мечът притежава и трите качества. Според легендата, богинята на слънцето Аматерасу, подарила на внука си меч и го изпратила на земята, за да раздава справедливост. С течение на времето мечът, освен оръжие, доста често е бил и част от украсата на свещените храмове, както и предмет, поднасян в жертва на боговете. Първото достигнало до нас сведение е летопис от трети век.
Счита се че предшественика на японския меч е бил произвеждан в Китай около 4-ти век. Доказателство за това са намерените в японски гробници древни метални остриета, датиращи от 4-ти или 5-ти век. Властта над Япония постепенно започнала да се централизира и в началото на 8-ми век, тя била в ръцете на аристократите от двора на императора. Като символ на тяхната власт, те носели мечове. Само благородници от този ранг имали право да носят мечове.Те също били с прави остриета. Добре украсените мечове като този, не са били създавани за реална практическа употреба, а само за демонстрации в императорския двор. Но така както се произвеждали мечове за демонстрации, така започнали да се правят и бойни мечове. Изисканата украса на меча символизира силата на неговия притежател. Истинската борба за власт в страната започнала в началото на 12 век. Когато воините самураи започнали да се издигат в йерархията, нараснало и производството на бойните мечове. Когато острието на един меч е извито, е много по-лесно да повалиш противника си. Така мечовете получили своята елегантна извивка, а остриетата се наточвали още повече. Смята се, че истинският японски меч нихон-то комбинирал в себе си практичност и изисканост е започнал да се произвежда през този период 12 век. За разлика от мечовете за демонстрации, военните саби не са толкова пищно украсени. Когато управлението било стабилизирано и когато властта се върнала в ръцете на аристократите, отново започнало да се обръща по-сериозно внимание на мечовете за демонстрация.
Днес японските мечове имат основно сувенирно предназначение. Но тяхното делене на подгрупи по големина и място на изработка продължава да бъде актуално. По начало всички мечове се казват катана. Най-дългият меч е дайто. В музея на мечовете в Япония се съхранява дайто катана с дължина на острието 2 метра. Различните по дължина мечове са се носели от различни по сан хора от обществото. Така например дайто можели да носят само войните. Края на 15 век, за Япония е период на граждански войни и феодални размирици, което е и причина производството на бойни мечове отново да бъде приоритетно. Остриетата се правели все по-извити. В началото на 17 век, мирът отново се възцарил. Самураите от най-висш ранг, обаче имали право да носят комбинация от 2 меча – дълъг и къс, която се нарича дайшо. Така представата за японския меч придобила съвсем нов вид. С отварянето на Япония към останалия свят в края на 19 век и замирането на самурайското общество, ролята на меча като лично оръжие, отпаднала. Днес японските мечове са ценени като красиви предмети с огромна стойност за изящните изкуства. Традиционните техники при производството на мечове, установени през 12 век, били предавани през вековете и днес са се запазили в близък до първоначалния си вид. Като начало, метални песъчинки се събират от реките, течащи през богатите на желязо планини. Грубата основа, от която се прави мечът са железни песъчинки.
Тази технология, при която се използва речен пясък за създаване на основата на меча се нарича татара сеитетсу. Някога производството е изглеждало точно така. Изготвя се голяма правоъгълна пещ от глина. Металните частици заедно с дървени въглища се поставят вътре. Въглищата поддържат изключително висока температура, което позволява разтапянето на метала. Периодично се прибавят дървени въглища и железни песъчинки. Необходимо е голямо количество дървени въглища, за да се поддържа определената температура в пещта. За да се уцели подходящият момент, в който се добавят дървените въглища и пясъкът, е необходим дълъг опит.Процесът продължава без спиране три денонощия.Традиционната технология татара сеитетсу никога не е била повлиявана от съвременните техники, защото те винаги са се оказвали неприложими. Трите основни елемента – глината, използвана за пещта, температурата, при която горят материалите и майсторството на занаятчиите са незаменими. След трите денонощия, татара сеитетсу е към своя край, въпреки че огънят в пещта все още гори. В края на процеса, в пещта се прави специален отвор, от който се вади част от съдържанието. Съвсем естествено е в метала да се съдържат различни примеси. Те се наричат норо. Майсторите преценяват дали са постигнали желания резултат и дали е необходимо да бъдат добавяни още метал и въглища. Когато всичко е наред, идва ред и на финалната фаза, при която пещта се разчупва. Разтопеният суров материал е наречен кера и може да се види в пещта. Кера се изстудява и се чупи на парчета с подходящи размери, от които се правят различните части на меча.Именно най-добрата част от отломките, която се нарича тама-хагане се използва за изготвянето на острието.
С цел да бъде постигната максималната здравина на метала, той се нагрява отново и отново, като след всяко нагряване се кове и се подготвя за направата на меча. Колкото повече се кове, толкова по-здрава става стоманата. Именно това е и последният етап от изготвянето на първокачествен материал за направата на меча. Правят се и специални вдлъбнатини, което позволява стоманените парчета да бъдат подложени на двойно повече напрежение. Това също увеличава устойчивостта. При този процес, наречен орикаеши-танрен, каляването на стоманата се повтаря многократно. Уникалността на японските мечове е не само в изящното им украсяване, но и в изключително наточеното острие. То се постига чрез специален процес, при който върху основното парче метал се добавя смес от изгоряла глина и пепел от слама. Така се образува нов слой, по тънък от хартиен лист, който позволява прецизно да бъде наточено острието. Когато и този етап приключи, стоманата се кове и изтънява в краищата, като се оформя острието. Оттук нататък, работата е в ръцете на майстор ковача. Горенето, коването и изтъняването на стоманата е процес, който се нарича хай-зукури. След като се постигне точната дължина, основната форма на гърба и острието се нагласят с помощта на малък дървен чук. По този начин се прави леката извивка на острието. Сега работата на майсторите е да оформят външния вид на меча, като използват въображението си за желаните от тях дължина и извивка. Когато е направена основната извивка е необходимо тя да бъде прецизно обработена, като за целта, металът отново се нагрява и с малък чук се нанасят останалите корекции. След като майсторите ковачи завършат острието, то трябва да се изглади. Този процес се нарича ара-шиаге. Сега вече основата на острието е завършена. Също характерно за японските мечове е и каленото добре украсено острие. Процесът на каляване и украсяване се нарича хамон. Първоначално, повърхността се изстъргва, за да стане гладка, като се използва инструмент с много остър връх. Този важен етап изисква да бъде преценена здравината на цялото острие.
За да бъде подострен меча се използва камък. Но острието преминава още през няколко етапа за да бъде постигната здравина, но и красота. Този процес се нарича тсучи-оки. Той завършва с по-добро каляване, наречено иаки-ире или следващата фаза. При нагряването се използват различни смеси, от чието комбиниране всъщност се получава хамон. Процесът иаки-ире е най-важен за определяне качеството на меча. Температурата в пещта е много висока между 750 и 800 градуса по Целзий. И тъй като майсторите могат да я определят само гледайки цвета на нагорещеното острие, процесът иаки-ире се извършва само при пълен мрак. Когато нагорещяването приключи, острието се потапя в студена вода. Това бързо изстудяване прави стоманата още по-здрава. А под отделните слоеве се запечатват различните стадии на обработка на стоманата. Изпиляването на повърхността на острието разкрива украсата. Извивката също е перфектна. Най-накрая, острието трябва да се наточи внимателно върху мокър камък, като това се прави по посока към върха на острието. Майсторите използват четири вида камъни. В нито една друга страна, не е развит толкова силно етикетът, свързан с употребата на меча, колкото в Япония. Ако той е пъхнат в пояса на долу, то това означава, че човекът който го носи е добронамерен към събеседника си, тъй като от тази позиция ще му е доста трудно да се приведе в бойна готовност. Ако меч се предава на друг човек, това трябва да стане с дръжката към този, който го подава. Противният жест значи неуважение към фехтовалните способности на ответника, тъй като истинският майстор с меча би се възползвал от ситуацията.
При демонстрация на оръжието, мечът никога не се вади изцяло извън калъфа. Освен това оръжието може да се пипа само със специално парченце оризова хартия или с копринена кърпичка. Цялостното изваждане на меча, както и употребата му с голи ръце е равносилно на предизвикване на противника. Както и в Европа можели да имат имена и се предавали от поколение на поколение. Често известните майстори не надписвали своите произведения, като смятали, че те сами говорели за себе си. Изработката на един меч коства около 3 месеца усилена работа на майсторите. Все още има някои довършителни работи, които трябва да се извършат. Сега майсторите прибавят вдлъбнатините от задната част на острието, не само като украса, но и за да подобрят баланса. За да се направят тези вдлъбнатини се използват специални сечива. Различни оръдия се използват за първоначалното издълбаване, както и за последното оформяне на детайлите. Инициалите на майстора, се изписват с червено мастило, върху горния край на острието. След това подписът се гравира. Така завършва целият процес на производството на острието. След последно изглаждане и дооформяне, се правят поставката и калъфът за меча. Ето сега вече целия процес на изработване на оръжието приключва. Днес, японските мечове не са просто произведения на изкуството, на които човек може да се възхищава в музеите. Те са част от онова което можем да определим само с една дума – японско. Японците твърдят, че тренировките с меч усъвършенстват едновременно и духа и тялото, но позволяват и човек да се отпуска и релаксира. Мечовете, съчетали в себе си майсторството на вековете и типичната азиатска традиция винаги ще символизират японския дух. Изработката на меч е предхождана от извършването на негласни традиционни ритуали. Майсторите споделят, че те трябва да са с чиста душа и съзнание и да са изпълнени с любов и уважение.
Нека ако някои притежава някакво интересно подобие или такъв меч да го покаже ,най-малкото да е изфука
Отварям темата за коментарите ви за Самурайските Мечове
Самурайският меч е може би единственият предмет, възприет като символ на традиционните бойни изкуства на Япония. В страната на изгряващото слънце, още от дълбока древност съществува култ към меча.Счита се че има три свещени съкровища – свещено огледало, огърлица от яспис и меч. Това са трите вещи, за които се смята че са най-ценни и пред които хората се прекланят. Самият факт, че мечът е част от тези вещи, говори за това че японците не се отнасят към него само като към оръжие. За тях той е олицетворение на душата, символ на доблестта, честта и храбростта. На меча са посветени стихове и легенди, предавани от поколение на поколение. Необходими са много думи за да бъде описан изящният и уникален по вид японски меч или както го наричат в страната нихон-то. В направата на меча се използват традиционни техники, както и уменията и опита на майсторите. С тънкото си и леко извито острие, той се счита за един от най-красивите мечове, които някога са произвеждани.
Острието на типичния японски меч е наточено само от едната страна.То е дълго около 80 сантиметра, широко е 3 сантиметра и тежи около килограм. Изящният вид на острието, придава на всеки един меч красота и уникалност. А в целия свят няма два еднакви меча. Острието е прикачено към така наречена дръжка тсука, и обикновено се съхранява в калъф, наречен сайя. Между острието и дръжката има предпазител, наречен тсуба, който улеснява държането на меча и съответно предпазва ръката. Често около дръжката е омотан канап или парче плат, или пък е покрита с коприна, за да може да бъде като реално продължение на ръката. Понякога калъфът е богато украсен. Металният предпазител също е украсен по уникален начин. Четирите основни елементи на меча се произвеждат от различни майстори, използващи традиционни техники, запазили се през вековете. Мечът винаги и принадлежал към синтуисткия култ, което също го прави по-особен предмет. Според синтуистките канони, всички предмети, които имат отношение към Бога, трябва да притежават три основни качества – чистота, висока стойност и уникалност. Считало се, че мечът притежава и трите качества. Според легендата, богинята на слънцето Аматерасу, подарила на внука си меч и го изпратила на земята, за да раздава справедливост. С течение на времето мечът, освен оръжие, доста често е бил и част от украсата на свещените храмове, както и предмет, поднасян в жертва на боговете. Първото достигнало до нас сведение е летопис от трети век.
Счита се че предшественика на японския меч е бил произвеждан в Китай около 4-ти век. Доказателство за това са намерените в японски гробници древни метални остриета, датиращи от 4-ти или 5-ти век. Властта над Япония постепенно започнала да се централизира и в началото на 8-ми век, тя била в ръцете на аристократите от двора на императора. Като символ на тяхната власт, те носели мечове. Само благородници от този ранг имали право да носят мечове.Те също били с прави остриета. Добре украсените мечове като този, не са били създавани за реална практическа употреба, а само за демонстрации в императорския двор. Но така както се произвеждали мечове за демонстрации, така започнали да се правят и бойни мечове. Изисканата украса на меча символизира силата на неговия притежател. Истинската борба за власт в страната започнала в началото на 12 век. Когато воините самураи започнали да се издигат в йерархията, нараснало и производството на бойните мечове. Когато острието на един меч е извито, е много по-лесно да повалиш противника си. Така мечовете получили своята елегантна извивка, а остриетата се наточвали още повече. Смята се, че истинският японски меч нихон-то комбинирал в себе си практичност и изисканост е започнал да се произвежда през този период 12 век. За разлика от мечовете за демонстрации, военните саби не са толкова пищно украсени. Когато управлението било стабилизирано и когато властта се върнала в ръцете на аристократите, отново започнало да се обръща по-сериозно внимание на мечовете за демонстрация.
Днес японските мечове имат основно сувенирно предназначение. Но тяхното делене на подгрупи по големина и място на изработка продължава да бъде актуално. По начало всички мечове се казват катана. Най-дългият меч е дайто. В музея на мечовете в Япония се съхранява дайто катана с дължина на острието 2 метра. Различните по дължина мечове са се носели от различни по сан хора от обществото. Така например дайто можели да носят само войните. Края на 15 век, за Япония е период на граждански войни и феодални размирици, което е и причина производството на бойни мечове отново да бъде приоритетно. Остриетата се правели все по-извити. В началото на 17 век, мирът отново се възцарил. Самураите от най-висш ранг, обаче имали право да носят комбинация от 2 меча – дълъг и къс, която се нарича дайшо. Така представата за японския меч придобила съвсем нов вид. С отварянето на Япония към останалия свят в края на 19 век и замирането на самурайското общество, ролята на меча като лично оръжие, отпаднала. Днес японските мечове са ценени като красиви предмети с огромна стойност за изящните изкуства. Традиционните техники при производството на мечове, установени през 12 век, били предавани през вековете и днес са се запазили в близък до първоначалния си вид. Като начало, метални песъчинки се събират от реките, течащи през богатите на желязо планини. Грубата основа, от която се прави мечът са железни песъчинки.
Тази технология, при която се използва речен пясък за създаване на основата на меча се нарича татара сеитетсу. Някога производството е изглеждало точно така. Изготвя се голяма правоъгълна пещ от глина. Металните частици заедно с дървени въглища се поставят вътре. Въглищата поддържат изключително висока температура, което позволява разтапянето на метала. Периодично се прибавят дървени въглища и железни песъчинки. Необходимо е голямо количество дървени въглища, за да се поддържа определената температура в пещта. За да се уцели подходящият момент, в който се добавят дървените въглища и пясъкът, е необходим дълъг опит.Процесът продължава без спиране три денонощия.Традиционната технология татара сеитетсу никога не е била повлиявана от съвременните техники, защото те винаги са се оказвали неприложими. Трите основни елемента – глината, използвана за пещта, температурата, при която горят материалите и майсторството на занаятчиите са незаменими. След трите денонощия, татара сеитетсу е към своя край, въпреки че огънят в пещта все още гори. В края на процеса, в пещта се прави специален отвор, от който се вади част от съдържанието. Съвсем естествено е в метала да се съдържат различни примеси. Те се наричат норо. Майсторите преценяват дали са постигнали желания резултат и дали е необходимо да бъдат добавяни още метал и въглища. Когато всичко е наред, идва ред и на финалната фаза, при която пещта се разчупва. Разтопеният суров материал е наречен кера и може да се види в пещта. Кера се изстудява и се чупи на парчета с подходящи размери, от които се правят различните части на меча.Именно най-добрата част от отломките, която се нарича тама-хагане се използва за изготвянето на острието.
С цел да бъде постигната максималната здравина на метала, той се нагрява отново и отново, като след всяко нагряване се кове и се подготвя за направата на меча. Колкото повече се кове, толкова по-здрава става стоманата. Именно това е и последният етап от изготвянето на първокачествен материал за направата на меча. Правят се и специални вдлъбнатини, което позволява стоманените парчета да бъдат подложени на двойно повече напрежение. Това също увеличава устойчивостта. При този процес, наречен орикаеши-танрен, каляването на стоманата се повтаря многократно. Уникалността на японските мечове е не само в изящното им украсяване, но и в изключително наточеното острие. То се постига чрез специален процес, при който върху основното парче метал се добавя смес от изгоряла глина и пепел от слама. Така се образува нов слой, по тънък от хартиен лист, който позволява прецизно да бъде наточено острието. Когато и този етап приключи, стоманата се кове и изтънява в краищата, като се оформя острието. Оттук нататък, работата е в ръцете на майстор ковача. Горенето, коването и изтъняването на стоманата е процес, който се нарича хай-зукури. След като се постигне точната дължина, основната форма на гърба и острието се нагласят с помощта на малък дървен чук. По този начин се прави леката извивка на острието. Сега работата на майсторите е да оформят външния вид на меча, като използват въображението си за желаните от тях дължина и извивка. Когато е направена основната извивка е необходимо тя да бъде прецизно обработена, като за целта, металът отново се нагрява и с малък чук се нанасят останалите корекции. След като майсторите ковачи завършат острието, то трябва да се изглади. Този процес се нарича ара-шиаге. Сега вече основата на острието е завършена. Също характерно за японските мечове е и каленото добре украсено острие. Процесът на каляване и украсяване се нарича хамон. Първоначално, повърхността се изстъргва, за да стане гладка, като се използва инструмент с много остър връх. Този важен етап изисква да бъде преценена здравината на цялото острие.
За да бъде подострен меча се използва камък. Но острието преминава още през няколко етапа за да бъде постигната здравина, но и красота. Този процес се нарича тсучи-оки. Той завършва с по-добро каляване, наречено иаки-ире или следващата фаза. При нагряването се използват различни смеси, от чието комбиниране всъщност се получава хамон. Процесът иаки-ире е най-важен за определяне качеството на меча. Температурата в пещта е много висока между 750 и 800 градуса по Целзий. И тъй като майсторите могат да я определят само гледайки цвета на нагорещеното острие, процесът иаки-ире се извършва само при пълен мрак. Когато нагорещяването приключи, острието се потапя в студена вода. Това бързо изстудяване прави стоманата още по-здрава. А под отделните слоеве се запечатват различните стадии на обработка на стоманата. Изпиляването на повърхността на острието разкрива украсата. Извивката също е перфектна. Най-накрая, острието трябва да се наточи внимателно върху мокър камък, като това се прави по посока към върха на острието. Майсторите използват четири вида камъни. В нито една друга страна, не е развит толкова силно етикетът, свързан с употребата на меча, колкото в Япония. Ако той е пъхнат в пояса на долу, то това означава, че човекът който го носи е добронамерен към събеседника си, тъй като от тази позиция ще му е доста трудно да се приведе в бойна готовност. Ако меч се предава на друг човек, това трябва да стане с дръжката към този, който го подава. Противният жест значи неуважение към фехтовалните способности на ответника, тъй като истинският майстор с меча би се възползвал от ситуацията.
При демонстрация на оръжието, мечът никога не се вади изцяло извън калъфа. Освен това оръжието може да се пипа само със специално парченце оризова хартия или с копринена кърпичка. Цялостното изваждане на меча, както и употребата му с голи ръце е равносилно на предизвикване на противника. Както и в Европа можели да имат имена и се предавали от поколение на поколение. Често известните майстори не надписвали своите произведения, като смятали, че те сами говорели за себе си. Изработката на един меч коства около 3 месеца усилена работа на майсторите. Все още има някои довършителни работи, които трябва да се извършат. Сега майсторите прибавят вдлъбнатините от задната част на острието, не само като украса, но и за да подобрят баланса. За да се направят тези вдлъбнатини се използват специални сечива. Различни оръдия се използват за първоначалното издълбаване, както и за последното оформяне на детайлите. Инициалите на майстора, се изписват с червено мастило, върху горния край на острието. След това подписът се гравира. Така завършва целият процес на производството на острието. След последно изглаждане и дооформяне, се правят поставката и калъфът за меча. Ето сега вече целия процес на изработване на оръжието приключва. Днес, японските мечове не са просто произведения на изкуството, на които човек може да се възхищава в музеите. Те са част от онова което можем да определим само с една дума – японско. Японците твърдят, че тренировките с меч усъвършенстват едновременно и духа и тялото, но позволяват и човек да се отпуска и релаксира. Мечовете, съчетали в себе си майсторството на вековете и типичната азиатска традиция винаги ще символизират японския дух. Изработката на меч е предхождана от извършването на негласни традиционни ритуали. Майсторите споделят, че те трябва да са с чиста душа и съзнание и да са изпълнени с любов и уважение.
Коментар