Хвърковати мисли

[Маркони]

От: Хвърковати мисли

Страхотно!Голям смях със Силвето!
Браво!

[jordanov sv]

От: Хвърковати мисли

Е стига де...
Обясни как ги измести от клавиатурата

[a100]

От: Хвърковати мисли

„Среща в 5.15 на Лукойла...“

Вайбърът избръмчава за пореден път... В групата на „сектата“ се уговаряме за снимане на прословутия фар на Ахтопол. Предната събота го отложихме заради прогнозата, но сега няма мърдане.
„Облачността ще е около 90-97%, а няма и вятър“ – опитвам се да се измъкна аз. Все пак, какъв изгрев ще е като няма слънце и морето е тава... Не става, имам да изкупувам грях от миналата неделя, така че няма как... Уточняваме колко колеги трябва да взема „пътьом“ (в един момент се оказахме шестима, карай, сърце да е широко, ще се разместим на бензиностанцията), явката е ясна – в такива случаи, естествено е Лукойла на изхода за Созопол, часът също.
Часът е 4.20, неделя... Хората си ползват почивните дни да си отспят, а аз да стана рано-рано... Дивотия, ама както е казано – като си шантав е за цял живот... Да ставам ли??? Естествено, че ще стана – 5 човека разчитат на мен в 5 сутринта, не мога да ги оставя да мръзнат навън, защото ме мързи да си отворя и другото око. Ставам и се запътвам към банята. Предвидливо съм предотвратил всички препятствия по отсечката – имам чиста писта. Половинката мрънкоти в просъница „Топло е, намали радиатора, изгаси тая лампа, че ми избоде очите (лампата е в коридора) и т.н“... Успокоявам я, целувка за успех, раницата, бойните обувки (подарък от нея за подобни мероприятия) и хуквам...
Отварям входната врата внимателно и поглеждам навън – няма черни котки, няма бездомни псета. Дотук – добре. Събирам колегите (без две колежки, едната детенцето й било болничко „да се оправяте по-бързо“ и другата, прибрала се в един и нещо „отивайте, май няма да стана“) и в уреченото време сме на бензиностанцията. Двете коли сме налице. Хората също. Нещо ми е гладно, май. Ха, носи се аромат на топли банички... Набързо хапвам една и вземам задължителното кафе за из път...
По пътя лафче, приказки, приятно... От Царево към нас се присъединяват още две колежки. В шест и нещо сме на пристанището в Ахтопол. В колонка по един, с включени челници се придвижваме към заветния фар. Камъните са мокри, тук-там се подхлъзвам, но качествените обувки си казват думата – държат ме, само един палец ми подсказва какво е било миналата неделя. Заемаме позиции. Разпъваме стативи (триножници, както казваше един наш „лектор“), монтираме апаратите и се започва – композиции, мерене и прочее. Щракане на поразия. Небето леко започва да изсветлява, очакваме да пробие слънцето...
Вместо слънцето, обаче, мен ме спохожда едно такова усещане... Познато, нали... В долната част на стомаха, едно натрапчиво такова, не търпящо възражение. „Ще отмине“, мисля си аз и се опитвам да се концентрирам върху поредния кадър. Да, ама не. Става все по-настоятелно. Започвам да губя концентрация върху изгрева. Някак избледняват нещата наоколо - фарът срещу мен, слънцето, плахо опитващо се да ни окуражи, чайките... Поглеждам часовника – 7.30, Боже имаме поне още час тук... Започвам да мисля какво мога да направя - вариант А - да се скрия някъде зад камъните – току-виж съм цопнал със свалени гащи във водата (почти видях заглавието на челната страница на „Монитор“ в понеделник – „Пишман-фотограф се удави, докато се опитва да се облекчи“), не става. Вариант Б – някакво заведение с тоалетна. Глупости, кой работи в Ахтопол в неделя в 7.30 сутринта... Не стигнах до вариант В.
Опитвам се да избягам от натрапчивата мисъл, като мисля за други неща. Ето рибарите палят лодките и излизат в морето. Една лодка минава покрай фара, щракам я в несвяст, сякаш като щракам по-бързо и времето ще мине по-бързо... Хората ни поглеждат, махат с ръце за поздрав, махвам и аз. „Какво ли правят те в открито море, като имат такъв зор“? „Танасе, вземи се в ръце“! Прелитат ято птички... Отново щракам... Как беше оня виц: „Искам да съм птица, да летя и да сера...“. Неее, не е на добре тая работа. Събирам статива, прибирам техниката и тръгвам към колата, с тайната надежда, че всички ще тръгнат. Събираме се пред колите. Да , ама има двама, които си снимат лодки, камъни, изгрев... Еее, стига с тия лодки, имаме си такива и в Бургас. И фар си имаме, и камъни. Вече съм на ръба на отчаянието. Другият път ще си взема памперс. Най-накрая се събираме всички . „Къде ще пием кафе“? Традицията повелява след изгрев да пием кафе. „Карайте след мен“ казва едната колежка и тръгваме. Излизаме от Ахтопол, минаваме Варвара, всеки изминат километър е мъчение... Колегите говорят нещо, смеят се, а аз не чувам нищо и само се усмихвам... Царево. Спираме на паркинга. „Ей тук, наблизо е“. Дано!!! Опитвам се да вървя спокойно. Всичко в мен е натегнато като струна, една грешна стъпка и ... цял живот срам. Влизаме в кафето, сядаме, сервитьорката идва на момента. „Какво ще обичате“? ТОАЛЕТНАТАААА... Културно изчаквам известно време и небрежно се запътвам към заветното помещение – „аз, не че имам зор, просто така се полага след 2 часа снимане“.Моля се да няма никой в радиус от 100 метра. Тихо и спокойно освобождавам натрупаното напрежение – като ЗИЛ самосвал, пълен с баластра... Точно като Сандра Бълок в аналогичната ситуация. Боже, тове е щастието... Въпросът е как да изляза, идея нямам какви гръмотевици са се чули отвън. Лееко отварям вратата, няма жертви и ранени. Спокойно си допивам кафето и съм готов за тръгване.
Другият път да не забравя да си взема памперс!

[mishomishev]

От: Хвърковати мисли

Да вкарам и аз една случка от казармата?
Аз съм от последните набори дето се прекараха да ходят.На всичкото отгоре и точно аз имах избор дали да ходя или не.Възползвах се само да си избера къде да служа.Както и да е.
Случката е в шуменско поделение.Ние сме новобранска рота и точно първите седмици знаете зайците как ги гонят.Тормоза беше много усилен.Всичко се спазваше всяко правило до запетайката.Униформи включително и как да се обръщаш към офицер задължително с:
Другарю капитан редник Еди кой си разрешете да доложа...А си объркал нещо а са те наказали.
Един път обядваме в столовата.Точно тогаз беше дежурен един капитан ама от най върлите.Набележи ли те..лошо…
И едната страна на столовата е с прозорци които гледат към плаца. Ние ядем наведени глави гробна тишина а капитана е точно до мойта маса.И в същото време отвън друг офицер(приятел на капитана) чука по прозореца на столовата да го види капитана.Ама нашия капитан с гръб към прозореца нито чува нито вижда.И аз сега прехвърлям наум какво точно трябва да кажа нещо от рода на: Другарю капитан редник Мишев разрешете да да доложа ….
И докато мисля как точно е по устава едно турче от мойта маса ме изпревари с думите:
Другарю капитан чукат Ви отзад!
Изумих се от смелостта му.Ама веднага го съжалих.Една маса се засмя съжалих и тях...
До полагането на клетвата това турче беше дежурен на всички занятия.И стана черната овца.А масата дето се засмя до края на клетвата оправяше леглата на всички.