Уважаеми оффроудци,
един колега от Бургас (Джорджо) ме “светна” за вашия прекрасен сайт.”Купиха” ме още първите условия за участие:
-да се пише на килрилица
-да няма ругатни, некоректности и други изхвърляния…
Сигурно не ставам за екстремни пътешествия, но за такива, които са ми за възрастта – мра!Изтъркалял съм над 800 000 км. И все ми се пътува. Като нямам време или пари за далечни цели – хайде в Одрин на кафе! 180 км. Стара Загора ми е по-далеч. Предлагам скромните си впечатления от пътуване по Балканите, в частност – Албания.
Симеон Тодоров, Бургас, Първи коридорJ

Oще на млади години – преди 4-5г. - съм кръстосал почти всички балкански държави. И миналата се “прошетах” – (разходих, по македонски) - в Сърбия, Хърватска, Босна и Черна гора с навлизане в Косово.
Таз година решихме с приятеля ми Иван (200кг, 150 години, сумарно, и малко акъл), да отпрашим по пътищата на Балканите. Защо Иван? Защото сме приятели от четвърт век и колчем се видим, сме си интересни. Иван има страхотно чувство за хумор и повече коса от мен, моята кола, пък - климатик.
Купихме от ТСМ Powerwalking бастуни. Въобще не е обидно, защото в инструкцията показват как ги ползват млади фотомодели…За качване по баири, за връщане надолу.
На Иван доматите на вилата му искат редовно поливане и трябва да се съобразяваме с датата на завръщането ни.
Слагаме в кашони от Метро храна, без която за 10 дни ще умрем, ако я няма: наше сирене, наша луканка, десет половинки от ивановата ракия с малко парче от черничево дърво във всяка, няколко стека с бира. Граничарите, като ги почерпиш, престават да разпитват и бързо щампят паспортите. Купих два комплекта туристически прибори за хранене, но етикетите по тях бяха така зверски залепени – Иван не можа да ги отлепи. Минаваме на пластмаса.
Тръгваме на първи юни – петък. Нали не е тринайсети! Тревожим се, че може да изпуснем посещението на Буш.
Ще мине без нас!
От интернет сме подготвени възможно най-пълно за маршрути, забележителности. Главно (единствено) от руски сайтове, от отзиви на отчаяно любопитни славяни, пътуващи от град до град с рейсове, каруци и с куфари на ръце, обиколили страната Албания преди години. Впечатленията им във времето силно се различават. Значи, нещата се променят бързо. И, какво - ще оставим двамата с Иван някой да ни изпревари и да ни разказва после?
Не – ние ще им разказваме!
До Албания не може просто да се прескочи, като със самолет. Ще се минава и през други държави. Затова включваме Сърбия, Хърватска, Черна Гора, Македония, Албания, Гърция, що не – Турция?
До Дубровник е 1150 километра и предполага два дни път. На границата правим здравна застраховка, която ни осигурява при случайстационарно лечение за нам колко си стотин хиляди долара. Колко пъти вече напразно плащам – нищо не се случва. (Случи се на колата!)
Тръгваме от “Лазур” в пет сутринта и в ранния предобед пресичаме сръбската граница като спираме в Прилеп да ни оправят “газовото”.
–Не приме плин (не поема газ), рекао сръбскиот “специалист”– нещо, което и ние знаехме, но си сака 300 динара. Нейсе – ще караме на бензин. “Лукойл” е навсякъде!
Сръбските ченгета дебнат подло и много си просят, затова “гоним” с шейсет по равния път. Преди Ниш има петнайсетина километра тясно дефиле на Нишава (ни мърда, казва Иван) с по пет тунела на километър. Пълзим подир турските ТИР-ове.
Ако тръгвате от София рано сутрин, към 10 часа преди обед ще пиете каву в красивата търговска улица в центъра на Ниш. В дъното й, срещу високата сграда на общината е “Макдоналдс” с безплатна тоалетна на втория етаж.
Един умен приятел ми беше говорил, че познаваш един град, ако знаеш къде са тоалетните му. В Ниш знам 3-4. А в Москва, където много съм ходил , само една – на Червения площад. На такова място пикае ли се!
Ние случихме по обяд, беше време за бира. Пием само местна. Този път “Елен” в кафене, познахте, “Елен”. Иван много държи на бренда.
Същото шляене, както и у нас, на безгрижни безработни, разтеглящи халба бира на час-два под чадърите. Витрини с обувки - помните ли?- “Кощана” – на името на сръбската циганска певачка. Купуваш вестник, или семки и първо ти дават…касова бележка!
Понеже сега правя фасади и дограми, не преставам да завиждам на сръбските колеги, вградили две-три стари хубави къщи в плоскостта на стъклената фасада. Едва ли в оставащите ми 27 години живот ще се случи да направя такъв проект.
Минаваме покрай едно училище, където разхайтени красиви ученички предлагат да ги “сликам” за Плейбой. (Защо всички разхайтени са хубавки и обратно, и Иван точно не знае).Всички с цигари!
Това – ученици с цигари – няма да видим повече в оставащите ни 7-8 държави.
Пътят ни за курорта Копаоник – сръбското Пампорово – е през Прокупле, Блаце, Брус и на места не е лош. А в района на Прокупле от двете страни, километри наред, големи градини с нискостъблени череши, съвсем узрели и никой не ги къса. Не ни разбират като питаме на пазара за череши. Всяко наше “Ч” е по сръбски, “Ц”, май. Пътят става между другото по-стръмен. Приятно се захлажда.
В Брус Иван си купува прибори за бръснене. Забравил ги вкъщи. Пази боже да тръгнеш с пенсионер.Миналата година тука един сърбин, когото питах за пътя в кафенето, ме посъветва да преспим в село Брзече, където имал хотел “Юниор”.Червен Форд каза да караме след него, за да не объркаме пътя. Гонеше по завоите като Фитипалди и го настигнахме след половин час. Учуден пита защо возиме по него. Трябвало да завием преди 15 километара вляво.
Имам карти, опитен навигатор на 75 години, с чисто нов анцуг, а се водя по акъла на пияни сърби…
Спираме с Иван в Брзече. Намираме хотел “Юниор”. Питаме за стая. Не е, обаче, за пенсии – 50-60- евро. Оглеждаме се и тръгваме към 4-5 етажна къща. Дават соби за одмор. 20 евра напълно ни подхожда.
Забъркваме салати. Градовете се познават по тоалетните, а къщата – по ножовете. Вицко явно не ги точил от години. Нося от багажника свой нож да не мъча доматите и вадим нашенска гроздова, като я хвалим. Хазяинът, обаче, ни спаружва ентусиазма: той бил си построил кучата за одмор с производство и продажба на ракии и е спец в занаята. И Иван го признава. Изкупувал плодове, грозде и кофти шльокавица от околината и я преварявал по своя рецепта до пазарна кондиция. Много опитвахме от разни шишета, причахме за акциза у тях върху огнената вода и заспахме, без да чуваме кой хърка. Само дето не разбрахме с “наракиените” си глави, че това е бил същият този Вицко, който ме канеше преди година в Брзече. А хотел “Юниор” бил срещу неговата куча…Разбрахме като му прочетохме визитката, вече в Дубровник.
Догодина отиваме направо при него и…с по-свястна ракия. Иван ще препича всичките си запаси по сръбска технология.
На 10-12 километра след серпантини и красиви гледки е курортът Копаоник. Пампорово, само че на обратно: Курортът се намира на най-високото място, около 2000 метра над морето, а пистите са надолу. Лифтовете после те връщат. Архитектурата е много стилна. Дървените, патинирани от времето покриви те подканват и догодина да дойдеш и да доведеш приятели. (Що не пак Иван?) Явно, строено е по единен проект, одобрен Отгоре, ама предимството на Ония времена по такъв въпрос са очевидни! Да кажете нещо за “стила” на Боровец, или Пампорово? Единствен хотел “Самоков” в Боровец струва нещо и Иван Костов, казват, пръв е разбрал това…
По наше време е 8 часа и ни се пие кафе, а всичко е затворено. Спят още.
След десетина километра спираме в едно село и искаме кафе от продавачката на магазинчето. Носи ни 3-4 пакета кафе…на зърна. Обясняваме, че сакаме да го пием.
–А, да го кувам тогаз? и отива да го свари. Докато чакаме искаме мотики да й окопаем царевицата. Смее се. Съгласна е.(Иван ми припомня вица за гласните “а”, “о”, “и” и за съгласната - Марийка)
След 15 километра стръмен път, който преди година беше в строеж, а сега добър асфалт, слизаме до шосе с пропускателен граничен пункт наляво. И свободен излаз надясно. Прошлой године завивам наляво и след нещо като митница продължавам. Спира ме симпатичен полицай и приче на сръбски, по-добре било да се вратимо, щото тук било… Косово…Виждат се джипове на АЙФОР.
Този път не правя експерименти и завивам надясно. След 50-60 км. влизаме в Черна Гора, а оттам през Рожайе и Беранье надясно към Биело Поле по течението на р. Лим, да отидем до злокобното място.
Черногорският граничар ни пропуска без формалности. Местото е на междинна територия между Сърбия и Черна гора – в теснината няма място за втори граничен пункт. Реката е дълбока. Завоят на това място такъв, че е по-логично да се блъснеш в скалите отляво. Ама уморен и заспал шофьор може ли да избира. Полагаме китки пролетни цветя и след половин час се връщаме а граничарят ни маха:
-Одма сте се вратили? Возите, ей тука. Заобикаляме върволицата от коли с завистливо зяпнали ни шофьори. Европа, ей!
Река Морача в тясно скалисто дефиле след Биоградска Гора тече към Подгорица и е с многобройни тунели на шосето край нея. Горе има и железница, но трасето почти не излиза от белите скали. Тунелите са в непрекъснат ремонт. Има си указателни табели кога е затворено, но в набора от понятни думи не разбираме само дали ще е отворено, или обратно.
Водата на Морача може да се пие без пречистване. Въобще в Сърбия, Черна гора и Албания има много и пълноводни реки. Дъждовете, идващи от запад се спират в техните планини и само някой-друг облак стига до Гурмазово и Щръклэво , където е голэма София. До Бургас – нищо.
“Прелитаме” през бившия Титоград, днешната нова столица на Монтенегро - Подгорица.
Тодор Колев чистосърдечно признава, че като културен аташе в Канада дълго се чудел като каква е тази държава Монтенегро, за която го разпитват…Той, човекът, за артист е учил.
Разказват, че като питалт Подгоричани за древната столица Цетине, ония отговаряли:
–Па, що да гледате – село!
Цетинци на същия въпрос за Подгорица отговарят:
-Па, големо село!
Прошлой године (на чужда територия си говорим по тяхному) в Подгорица бабички продаваха без да се крият вносни цигари без бандерол, също - уиски. Може, казва и калашници, ако сакаш. Икономиката на Черна гора, казват, се крепи на контрабандата . Самият й президент не смее да отиде до съседна Италия, където имало заповед за арестуването му.
Обхождаме от северната му страна най-голямото (така твърдят местните, но не вярно) езеро в Европа – Шкодренското и, разбира се, замаяни по многобройните лодки и рибари, не уцелваме новия тунел под планината, отделяща непрекъснато езерото от морето. Мъчим се да се убедим, че така ще видим повече красоти и спестяваме пет евра. Почти си вярваме. Черногорци сами са решили да въведат еврото без да питат Ферхойген и други пари там не ходят. Майтапим се на бензостаницата како се зове стотинката на еврото? -еврейка, обяснява Иван. Той е спец по валутите и носи нашата в черна, много сигурна, чантичка…
Като пътуваме в чужди държави ни идват на ум техни песни, мелодии. С Иван дружно пригласяме на радиото в колата като пуснаха песните от “Вруч ветар” с големия Самарджич. “Кажи защо ме остави…”, “А, сад, адийо”.
Я сум имал четри жени и пет децу…
По съветите на руски туристи в интернет (не се опитвайте да намерите нещо от българи. Нашенци ходят в други държави и пак нищо не споделят), проверени и по миналогодишното ми пътуване, спираме в Петровац. Някакъв техен Китен , или Обзор. Това е на 120 километра от Дубровник и е по средата на Черногорското крайбрежие. Откривам миналогодишните хазяи и им предлагаме цената от 20 евро на ден за апартамент: спалня, кухня напълно обзаведена, хол и тераса. За началото на сезона - добра цена за тях. В двора палми дебели около половин метър... Били, обаче, на 35 години само. Като станат на нашите години – значи: метър и двайсет… В шкафчето кава, шекер и бурканче с надпис “Со” – сол значи, да знаете.
Другият удобен вариант, който ползвах преди година, е да вземете соба в село Млини на 7 километра преди Дубровник и да отидете там с автобус. В Млини в Хърватска на крайбрежната уличка има много хубав сладолед (жена ми ме разори) и, ако не бяха стотиците моторетки (тийнейджърите тук не пушат, а избиват комплексите на пауна с мотори!), никак не е лошо. Хубави стари къщи край плажа, опожарени от сърбите, не се ремонтират. За показ.
На следващия ден рано-рано тръгваме за Дубровник. До Лепетан по суша. Там вземаме ферибота - 8 евра и за 10-15 минути прекосяваме Которския залив в най-тясното място. След половин час сме на най-красивия граничен пункт, какъвто минахме – черногорският с Хърватска. Два изящни дъгови тунела от алуминий и стъкло – не съм правил такова нещо! Да ви обяснявам ли, че никакви следи от български коли и автобуси няма.
Миналата година край Лепетан ме спря Черногорска полицайка и иска глоба, че не съм на фарове. Прибра ми документите и приче да ода во банка да платя трийсет евра и ще ми ги врати. Ама, казвам, неделя е – каква банка?
-Ами, може да платиш во бензостаницата, или в супера! Как ловко измислено. Отървах глобата по моя си начин. Като им знам на жените алгоритъма, редя:
-Че, може ли ученичка в десети клас и вече – полицай? Стажантка ли си? и т.н.
–Ама, тако ли изглеждам? Да не се майтапиш?
-Аз, на 100 години – да се майтапя?
–Айде вози? И да го включиш светлото!
То и на мен за моите 73 не ми дават повече от седемдесет и две и половина и ме кефи, но “фустите”, като ги “изчеткаш” на години, направо лягат, както грубо се изразява Иван в такива случаи. А тази - на пост, в младата, отпреди 10 дни отцепила се от Югославия држава!..По този радостен случай повечето коли карат без номера, да го няма това СЧГ – Сърбия и Черна Гора.
-Може ли и аз без номера?
–Па, како сакаш…
(В Македония освен абревиатурата на града ОН – Охрид, е изписано и на кирилица – Охрид. Да могат полицаите да го четат.)
Още петдесетина километра и сме пред (над!) Стария Дубровник! Спирам на малка отбивка, изкопана в скалите. За снимки.
От автобус се изсипват японски туристи и запълзяват на баира за по-добри ракурси. Японци дебели няма и им е лесно да се катерят и за снимки и просто за кеф. Да видиш японец без фотоапарат по-скоро ще събереш за салата четирилистни детелини. Миналата есен на летището в Истанбул половината мъже японци си носеха часовниците върху ръкавите на сакото. Удобно, като си помислиш че ръцете заети с чанти куфари…За “жълтите” удобството стои много преди модното и общоприетото.
Като стане въпрос за някакво изкачване, Иван ме упълномощава великодушно да ида сам и да му разкажа, като се върна. Седи в колата и върти копчето на радиото, чака да чуе речта на Буш…
Долу в залива два многоетажни лайнера, които са докарали японци, французи и руснаци да фотографират Старата крепост. Водата синя, като къщите в Копривщица!
Паркираме с голям късмет в новия град и се спускаме по стръмна пътека. Усещам, и на Иван в главата му същата мисъл: обратно как ще се изкачваме? Снимаме, ужким, красивите цъфнали храсти, а в същност – още по-хубавата мома, припкаща надолу, без да му мисли, че следва изкачване…Младо-глупаво!
Пред входа стълпотворение! Сякаш си в КАТ за смяна на номерата. Глъч на много езици. Миналата година доста изчаках на дълга опашка от деца и ученици за входен билет. Като ми дойде редът, се оказа че чакат за сладолед, а входът бил без пари! Ганьо, Ганьо!..(Да ни ви дразни това повтарящо се“миналата година”. Нали трябва да се разбере, колко всичко сега е различно. По-готско!)
Забележителностите разглеждаме предимно отвън. Нали пак ще идваме есента!? Оглеждаме се за по-сенчесто кафене да се изтегнем на чаша, наистина много хубаво, кафе - Дубровник е, все пак!
Италия – ей я отсреща!
Оказва се, тоалетната е безплатна и можеше да не сядаме толкова рано.
Миналата година, като влезе жена ми в тоалетната, набързо се забъбрих с две американски студентки. Едната – жива китайка, другата – бивша африканка. Направих снимки и аха- да ми дадат Е-мейла си – жена ми се връща…Повече семейно – нивга!
Келнерите в Сърбия, Хърватска, Черна гора, Албания, башка Турция, до един са мазни балкантуристки котараци с лъснати от постоянно пране-гладене черни сатенени жилетки. Няма ги нашите дългокраки принцеси!
Един чужденец казал за България: Може пътищата им да имат дупки, може и да ти откраднат колата, но във всяко заведение ще те обслужи една мис свят!..Което си е!
Водя Иван в едностайния музей на “сръбските зверства” от войната през 90-те. На монитор показват пожари и разрушения. На стените - снимките на 200-та загинали хървати.
Като разказвах миналата година на хазяина-учител сърбин във Врънячка баня за музея, той доста равнодушно изрече:
-Па ние можем 200 такива музея да направим!..
У сърбите след разпадането на Югославия долавям едно благодушно примирение, както у руснаците, след разпадането на СССР, майната им – нека се оправят сами. Най-после САМИ! (Като грузинеца на погребението на жена си, като видял че народът се е разотишъл, затанцувал край гроба: Совсем один, совсем один!!!) По-малко дертове.
За македонците, с тяхната “нация”, култура и други велики претенции учителят по история махна ръка с такова пренебрежение, каквото не може и Божидар Димитров и пусна красива сръбска псувня…
Дубровник – Венецианска направа – що толкоз се гордеят хърватите с него?
Ами, щото и ние - с Перперикон.
В Дубровник всички (как не!) сте ходили. Ама малцина са обиколили целия Которски залив. Правя го за втори път заради Иван. Заради мене си – също. Красота – нямам думи! Край автобусната спирка химическа тоалетна без грам!!! миризма, подът на спирката покрит с …мокет. До нея неизменното кошче за боклуци. В Черна гора равните места са кът и няма де да сложат големи контейнери за боклук. Оставят го на тротоара в еднакви сини торби и редовно се прибира. Край пътя - неизбежните храсти от олеандър. Нашият зокум, само че не в саксии. И музей на олеандъра има.
Между скалите и водата се редят спретнати малки градчета ли, селца ли – в Черна гора не се различават.
Продълговато тясно островче с черкви по него.Виждаме го от всички страни, обикаляйки залива. Гвоздеят на (за-)обиколката е пет звездният ресторант “Старата мелница” (Стари Млин”). От баира извира пак много, ама много чиста вода. Канали с такава вода, маси всред зеленина и дървета от непознати видове, като махнем смокинята и нара и езерце в което плуват едри пъстърви, от които можеш да избереш коя да ти метнат на скарата.
Малко пристанище с няколко баровски яхти на местни хора, които сигурно, нямат като нас кола да дойдат до тук…
На количка в голяма тава ти показват десетина вида прясна риба от непознати на Иван породи, да си избереш, като не ти се чете менюто.То за тая работа се плаща доста скъпо. Но в евро цифрите са по-малки.
След Котор, в дъното на фиорда предупреждавам Иван, че следват жестоки серпантини докато изкачим планината, а неочаквано пред нас изниква тунел и преминаваме (без пари!) под баира за минути. Миналата година го нямаше!
Черногорци, ако шосето Шипка - Габрово беше тяхно, да са пробили отдавна тунел…
Вечерта се квасим на плажа в Петровац. Най-чистата вода, каквото сме виждали. Утешаваме се, че нашият пясък е по-хубав. Което си е. Злобеем, че след къпане в солената им вода трябва обезателно душ че побеляваш от сол. Но душове си имаше. Без пари.
Водя Иван по крайбрежната улица, където на една къща имаше надпис “Хладно пиче”- Студени напитки, по сръбски. Но надписът го нямаше.
Следващият ден – на юг. На паркинга в Бар моето место беше заето от стара ръждясала “Фича”, а в супера красивата престъпно млада (младата, престъпно хубава) продавачка била отишла да учи нейде в Словения.
А в магазина кой ще работи?!?
Няма какво да стоим повече в такъв град? Едри мъжаги с лъскавите жилетки ни сервират сръбско (турско) кафе и отпрашваме за Улчинь, най южния град на Черна Гора, откъдето да почерпим, ужким, информация от местните албанци, както пише в интернет. Но на никого на фланелката не пише какъв е: черногорец, албанец?
Стори ни се провинциално и прашно и продължихме по един тесен, криволичещ асфалтец за албанската граница. Два-три фургона с никаква кола наоколо беше граничният пункт. Черногорци ни пуснаха лесно. ОНИЯ какво ли ще ни правят!..
А ония се залепиха за задното странично стъкло на колата с карта на маршрута ни и списък на градовете, които имаме да посетим и изпаднаха във възторг от българския пенсионер! Взеха ни 10 евро за “виза”, но и документ (не като на Малко Търново) ни дадоха.
И вече сме в Албания.
Сещате се – български коли не се мяркат. Спираме край първото селце. Някакъв стопански двор. Обаче – къщите нови, чисти. Сигурно ще е като за пред хора от Европейския Съюз: Иван, аз…
На баира – бивша радарна станция на Енверходжевите войски, а сега преотстъпена на американците, че тия иранци знаеш ли ги откъде ще пратят ракети!(Същото и с подобна станция над Копаоник).
Скоро минаваме по несигурен мост над голяма река, изтичаща от Шкодренското езеро – Бояна. То в нея частично нейде се влива и Църни Дрин и нейде изтича в морето.
Во Охрид един рибар разказва, че възрастните екземпляри от знаменитата местна пъстръвка по река Църни Дрин, през адриатическо море, Гибралтар и прочее морета и океани хвърлят хайвера си край бреговете на Сарагасово море.
А новоизлюпените поемат към Охрид по обратния път. Кой знае, може и да е вярно – куцо и сакато сака да оди во Македония, дето жито као дренки, дренки -као сливи, сливи –као лубеници…
Шкодер, Шкодра – албанците си изговарят всеки на свой вкус и не си придирят за това. Скутари – по италиански. Спираме в центъра. Познатия от Гугъл площад. Само че на живо. Дечица-симпатяги ни говорят на американски “хай-бай”, което приемаме за “здравейте”. Доброволец-гид с Мерцедес ни води в най-солидната в Шкодер банка. Ето я банката, сочи една сграда, ей го банкерът – сочи мургав магуровец, който ни сменя евро за леки по най-добър курс.”Банката” му е един чадър и две щайги, на които е “документацията”.
На тротоарите, направо върху плочките купища дрехи втора употреба. Някой приближи и ги побутне с крак. Сега като си припомня, май че цялото население бе облечено от същите “магазини”.“Търговците” пердашат домино под чадъра край автентичен бункер, каквито ще видим още не малко. Олющени фасади на познати “блокове”, приличащи на мокри кашони с климатик и сателитна антена, обаче. Вземете един скапан, ама много скапан български град от 70-те години, натруфете го с антени и климатици по стените, разкопайте улиците и пуснете по тях колкото могат да се съберат мерцедеси – ето ти го – Шкодер!
Още край река Буна направихме първите разчети на процента Мерцедеси от автопарка. После още много пъти. Казаха ни, че в тримилионна Албания имало повече от два милиона леки коли. Не по-малко от 9 на всеки 10 са марка Мерцедес!
Тръгваме за Дурес. По разказа на руски турист отпреди 4 години, пътя от 120 км. със следи от асфалт тук-там са го изминали с автобус за десет! часа. Ние го минахме по отличен асфалтов път за час и половина. Като превишавахме скоростта с по 60-70 км. ни спираха строги “катаджии” и питаха…защо сме на фарове, да нямаме проблеми? Или пък даваха знак без да ни спират да намалим бързането.
Насърчени от това, че катаджиите са арабии, караме все по-нахално и след като отнех предимството на един мерс чуваме нещо като мадре туа.Чак в Свиленград при подобен “подвиг” го чухме на български – твойта мамка!..Не ни бият заради белите алаброси…
Дурес – един напълно гръцки (италиански, испански) град. Обед е и нормалните средиземноморци са вкъщи на хладно. Няма с кого дума да си кажеш. Само в магазините за компютри тук-там можах да попитам нещо на английски. Иначе – албански знаят всички. Без нас. Иван непрекъснато благодари с “мерси” и ме дразни че го вземат за французин, а пък мен - за руснак…(Царица Йоанна , като й подарили агънце в Ямбол все повтаряла: Благодаря, благодаря…
-Личи си, че е чужденка! Не може ли да каже едно българско мерси?!)
Пием бира. Навсякъде ни се перчат с Туборг, Варщайнер, Будвайзер. Ние пък искаме само местна бира и ги учудваме.
Пътят ни е на юг към две интересни градчета. Берат, (Берато, Берати –избирайте си) – градът на хилядите прозорци. Една теснина на реката Осумит и от двете й страни по едно Велико Търново.
И Гирокастро (Гирокасттьор и т.н) – градът с каменните покриви и шарените паважи на стръмните улици.
Обаче.
В планините сред нефтени кули и помпи-качалки привечер се изсипа пороен дъжд с кални и каменни потоци от склоновете. Улучих едър камък и нещо зловещо изтрещя под колата. В картера имаше дупка да влезе охранена котка. Измислете по-хубава авария на автомобил. Вдигнахме капака с лошави мисли…и спира веднага до нас мургаво момче – с мерс, и пита на албански: “Проблема?”. Проблема – отговаряме и ние на албански.
Дали знаем гръцки, италиански? Той бил работил в тези държави. Да, ама само непечатни думи ни идват на ум от речника. Нейсе, изтегли ни до близкото село Ballsh в сервиза “Томи”. Така се казваше нашият спасител. За 4 часа демонтира картера. Не че няма опит момчето. Не бе пипало Форд!
Кибиците от кръчмата идват да помагат и да видят хора от Европейския Съюз…
Томи ни отведе в мотел като ни спазари за някакви чинкуеченти - чинкуанти, които взехме за 15 и малко се зарадвахме за икономията... До сутринта. Когато хазяйката ни написа на салфетката 50! Еври! Нищо. То болният на легло се лекува, както казва Иван…Че и две евро за нещо като кафе.
В осем точно дойде Томи с фирмена фланелка и приятел със сносен Мерцедес и тръгнахме по държавата Албания за картер. Знаех си, че не може да има такова нещо по морги и магазини от нашата марка, но Тони упорстваше. Намери най-после един, но от дизелов Форд, който не ставаше…
Виж, от Мерцедеси – стотици картери за всякакви модели…Накрая ни го завариха с аргонов апарат, без аргон и на чешмата показа, че не тече. 20 евро.
После обратно – общо около 300 километра! И за един час го постави. Питам: хау мач, посе ине, сколько стоит?
-Ниенти! Типота! Не щат пари! Не щат бира, нито препечената иванова ракия. Не пиели. Давам им 50 евро. Обменяме си адреси. На случай, че отново пробвам картера си в албански камък…
До Гирокастра 90 километра, но и много камъни. Не само на покривите. Тони вика, идете и разгледайте Берат! Тръгваме.
Разглеждаме пейзажа край пътя и по-встрани: В планинската страна Албания има, и то много, плодородни полета и са обработени като английски ливади.
Орли – Шкиперия означавало страна на орлите, (Орландовци, значи?) – не видяхме, освен по портите на къщите, от камък и бронз и на знамето им - с черна боя на червен плат.
Иван философски отбелязва: -Моньо, ти в България да си виждал лъвове?
С увереност твърдим: в Албания 95% от селските къщи са НОВИ! Били получавали пари от работещите в Гърция и Италия. Че малко ли нашенци работят в Англия и Америка. Що не пращат пари за нови къщи?
А край пътя – магазини за дребна селскостопанска техника, каквито и в Гърция не видях! (Многобройните хангари в Гърция “Епипла” в полето не продават трактори, а мебели.) Едва ли някой би правил магазини за стока, която не ще се продаде.
На всички къщи (селските, де) – слънчеви инсталации с неизменния син варел високо над покрива. Сигурно се къпят всеки ден…
Един паралел със Сърбия. Голямо количество започнати и незавършени, неизмазани и без прозорци къщи. Като правило, завършен е долният етаж – автосервиз. Горният – не. В Албания – обратно: Завършват горните два за многобройната челяд, после долния бизнесетаж. На разстояние от Бургас до Минерални бани ще има, примерно, 20 – 25 бензиностанции и още толкова автосервизи! Те и мерцедесите се развалят.
И от Гугъл се вижда: всички що годе достъпни баири са терасирани преди 40-50 години и засадени с маслинови гори! Навсякъде! (В една държава с много маслини по баирите, не помня къде беше, купихме опаковка…турски маслини. В Турция, пък, не можете да намерите китайски стоки. “Ние самите сме си китайци”, казват).
То, ако човек е инициативен, да купи гръцки маслини в Метро по 4-5 лева килото и да ги “шитне” в Гърциа по 6-7 евро! както вървят там…колко картера може да купи.
Албанските магазини приличат малко на нашите от преди 10-12 години. Всичко разливат и теглят на тезгяха. Малко пакетирани стоки. Три-четири пити кашкавал нарязан на резени с метнат върху тях влажен тензух завършва интериора. Инак има всичко. Зеленчуците там, а също в Македония, са от старите добри сортове. Не впечатляват с вънкашност, но с превъзходен вкус.
В Румъния преди 30 години на пазара в Брашов производители на домашен кашкавал (кашкавал е румънска дума) го предлагат в големи правоъгълни тави. Сигурно още неузрял е, като меко сирене. Една циганка (защо всички румънци имат нещо циганско?) бръква в легена с немити от сватбата си ръце, близва от кашкавала и връща остатъка обратно. Търговецът ловко го замазва с шпатола и повърхността е отново привлекателна за…рояка от мухи, на които никой не обръща внимание. Били ни изпреварвали мамалигарите!..
В Берат пристигаме гладни, влязохме в един “Фаст фууд” и посочихме от витрината кълцано месо в палачинка.
- Ама - булгари? – ще направи, човекът, плато за нас и поднесе такава вкусотия, че не вървеше без бира. Затруднихме го с желанието си за албанска, но имаше. Гледаме срока за годност. С тия всенародни въздържатели може и да не зареждат алкохол всяка година. В Турция и Албания не търсете, превъзходната иначе, боза в летните месеци. Вкисвала се бързо.
(Като занесох на вилата му – Св.Влас, Инцараки - италиански оцет “Балсамико”- Иван забелязва - той редовно изчита етикетите - срокът за годност е такъв, че ще го ползваме и на по 95 години като станем. Да, ама ако остане! Това – да не се сипва оцет на домати – отпада! С Балсамико-то и сладолед може да полееш! Толкова е вкусен и дава файда! Докторите му забраняват захар. Оцет – неограничено! Иван направил таратор на внука си, като използвал италианския чудо-оцет. След седмица малкият бил на ресторант с родителите си. Поръчва си: -Таратор, моля, с две-три капни “Балсамико”, като матира келнера…Акселерация!
Влезе и един полицай, комуто беше сервирано като на нас, но не видях да плаща на излизане. Да не забравяме на кой полуостров сме!
Попитахме за хотел и ни сочат голяма сграда. Сигурно, 60 евро. Не, ние искаме приват соби. Поведоха ни по едни стълби (Иван не обича повече от 10 стъпала) и ни намериха хазяин, работил в Такома и Хамбург, та се разбрахме. Фаик каза, че е православен. Иван беше отишъл за багажа и не видя хазяйката, чиято външност показваше че този Фаик разбира от жени…Ще да съм я разглеждал с повече от допустимото любопитство, та си а прибра поспешно.
Собата – апартамент в стара отлично реновирана къща: в антрето пералня Сименс, стая с телевизор Сони, контакти за Интернет (казват в Албания бил безплатен), чудесни легла от масивен махагон, кухня с мивка (отдолу с американска мелница за отпадъци!) от алпака, но в кафяв фладер, като мебелите, банята с гранит, мрамор и испански теракот. Тоалетната чиния – като биде – без капак, с мюсюлманско промиване. Всичките тези четири-пет звезди - 20 евро на вечер! Не ни се тръгва, почваме да ги намразваме доматите в Свети Влас…
Към тръгващите за Балканите съвет: не ходете по хотели! Питайте за циммер, комнаты, соби на кирия, румс и прочее частни стаи – и по-хубаво и по-евтино.
Берат – градът на хилядите прозорци – гледай снимките. Много лесно е било да го нарекат така. Прозорците по фасадите на белите къщи къде трябвало и къде не – навсякъде. Нашата квартира я има на снимка в И-нет.
Като я гледам тази еднаква сръбска, българска, албанска…национална, възрожденска архитектура, все си мисля, че си е баш турска. За 500 години гаджалите са научили раята си да строи по техен тертип и подобие.
Да не спорим по въпроса!
Връщаме се към Дурес по друг път. (Иван цитира Ленин: Мы пойдем иным путем!)
Магистрала, на която й липсват само оградителните мрежи. По средата – бетонова преграда – да не се блъскат челно Мерцедесите.
На 15-20 км. от Дурес отляво на шосето е Йонийско море. В тази ивица се строи усилено като в Слънчев Бряг. Иван намира, че повече спазват нормите за отстояние на хотелите един от друг. Но имат време…Инак, морето не е даже до колене. Далеч навътре е плитко, плитко. Пясъкът не е по-хубав от нашия. Чадъри – и нови и такива от камъш отпреди 40 години. Нагъсто подредени платнени шезлонги. В началото на юни – тук-там някой-друг руснак.
В Тирана най-добре е да не влизате. На 15 км. от центъра започва такава тарапана на коли, камиони, моторетки – само “Виа Игнатия” в Солун, която, казват, започвала в Дурес, може да я конкурира…Може на оживена улица да спрат две насрещни коли и шофьорите да си беседват за нещо свое. Движението спира. Никой, обаче, не протестира и не прави нерви!
Добрахме се някак си до центъра. Заобиколихме площада със Скендербег, чийто паметник на кон вместо на възвишение е в една широка и дълбоко вкопана в терена яма-градинка. Мавзолеят на Енвер Ходжа – грамадна пирамида – не е съборен а ще го правят най-голямата в Европа дискотека. Жалко, не стигнахме до него.
Правителствените сгради окичени с американски знамена по фасадите – чакаха Буш!
По второстепенни улици – доста съвременни и оживени, налучкахме пътя (в едно кафене любезно ни упътиха по картата, а като питаш за тоалетна, те водят до вратата) за Елбасан. Градът на черната металургия. Иван проведе някаква беседа с албанка от малка лавка, която плетеше чорап на една кука. Каза, че била много интелигентна. Как ли е “интелигентен” на езика на пръстите?
Петдесет километра път средна хубост, с излишни на места завои, като достигаме баири от около 2000 метра височина. На билото овце и равна поляна, където поиграхме (правим се европейци) голф. Що ги мъкнем тези стикове? На чобаните не им прави никакво впечатление, обаче. Диваци!
Фотографираме поредните бункери – неотдавнашен символ на безстрашните орли-албанци. В страната на три милиона хора е имало 700 000 бункери с картечни гнезда! Поочистили са ги. Но има и за снимки на туристите.
Спускаме се в долината на река Шкумбинит, която тече в посока от Македония към Адриатическо море и скоро сме в центъра на Елбасан.
Шофьори на таксита крещят: -Кьорче, Тиране, Фиери. Набират пътници за микробусите. Обаче: от колите, от кафенетата, от телевизорите се лее…българска чалга!
Невероятно! Няма “сръбско”, “гръцко”! – български фолк! И си тананикат хората наши кючеци!
“Ти ако искаш да ти кажааа, ела със мен в гаражаааа…”
Сякаш сме в “Шоуто на Слави”….
Под чадърите на една бирария черпим младо албанче, говорещо македонски. Било работило там. Според мен – чист косовар. Нейсе.
Работи като полицай. Парите малко . -Нема живот без пАри. (Открил Америка!) У нас – кой има пАри, има много! Кой нема – нема нища! - бяха сентенциите му за живота. И, о радост за душата българска: освен нашата чалга, която ни сближава, тия от Албания въртят глава за отрицание, или съгласие точно като нас! Симпатяги! Трябва да си патентоваме тая работа в ЕС, заедно с луканката, ракията и киселото мляко.
Решаваме, че крепостта току до площада ще я разглеждаме друг път (малко ли сме ги гледали разните крепости!) и потегляме за Охрид.
До границата около 80 километра идеален път. В градчето Перьонес, недалеч от границата с Бивша Федеративна Република Македония – Ало, братя-македонци, как ви харесва дългото име? - харчим последните леки за албанско вино. Магазинерът знаеше езици и услужливо ни помогна. Прашни бутилки бели и червени вина. Никой, май, не пие в тази държава! Поради незнаене на албанския сме купили и олио. Не сме на загуба.
Хайде сега, питайте как живеят в Албания, де.
На такива въпроси отговарям с умния контра-въпрос на възрастния румънски професор Теодореску на халба бира на северния бургаски плаж:
“-А ти ми кажи как живее твоят съсед?”
Вие да знаете?
В Сърбия – стари ръждясали коли “Фича” на по 30-40 години. Купища железа от стари коли. (Цигани ли нямат?). Това – джипове, Бе еМ Ве-та – много рядко. А заплатите им доста по-големи от нашите. Как става тая? Как живеят? Казва ли ти някой! В Метро в Бургас лете сърбите купуват антифриз и зимни обувки…
В Словения – само малки фиатчета, опелчета, фордчета…Обаче – всичките! абсолютно нови!
И работят словенците квалифицираната работа. Останалата е за сърби, македонци, албанци – “негрите” в Словения.
В БЮРМ може да се влезе при Охридското езеро от юг, където в Гугъл показват граничните пунктове като някакви навеси за сено.
Избираме по-прекия път наляво в посока Струга. Спираме на високото и дишаме вече нашенски въздух. В Струга намираме бързо моста под който изтича Охридското езеро в река Църни Дрин. Чрез дървени саваци се регулира нивото на водата в езерото. Група деца на 13-15 години не разбират (или се правят, че не разбират) македонски. Албанчета.
Георги Данаилов пише, че сите: и сърби, и българи и македонци сакат во Струга-града, мамо, дюгень да имат…
Ала там сите дюгени са… албански…
На входа в Охрид успявам да снема дъга над баира Галичица. Тя отделя Преспанското от Охридското езеро. Бързо намирам познатата ми от няколко посещения соба на кирия (стая под наем) на нашите добри познати Неим и Гюне. Интелигентни турци. С хотелче и ресторан. Рокери, обиколили със Судзукито Европа. Изреждат ми десетина имена на пловдивски рокери. Преди 4-5 години изпратиха дъщеря си да учи в Истанбул. И – никакви “дечковци”!! (гаджета), докато не порасне. Завършило детето Истанбулския университет и сега майка й чака турска виза да ходи на гости, че направо – без дечковци – се е омъжила и забременяла.
Наемаме стая за два дни. Неим предупреждава,че всичкото пиче : кафе, чай, лимонади за нас са аванта. Квартирата за “други” е 30 евро, за нас -20. Плащаме 40 за две нощувки, но следващия път ще си плащаме според общата тарифа. Неудобно. Поръчахме вечерта плескавица со кашкавал, та си нарушихме всички диети.
Преди 4 години с жена ми лекомислено си избрахме от менюто пъстърва на скара. Видяхме че си размениха особени погледи, но след около час и половина имахме я пъстръвката. То, пъстървата била на изчезване и забранена за улов. Ходило се е до Албанската граница за контрабандна риба…Шейсетте лева, които ни струваше тази манджа доказваха, че сме им създали проблеми.
На отсрещния тротоар албанци играят табла с кибици наоколо. Фотографирам ги. Играели табла, гюлбара, тапа. А останалите 16 не играете ли? Ама, покажи! Редя: челеби, османе, султане, гюлхане и пр. глупости, но ме вземат на сериозно.
Утре рано тръгваме към изворите на Охрид. Около 30 километра. На половината път се озъртаме за пумпа, бензостаница – няма. Овчари ни казват да се вратим во Охрид. Бяхме свикнали в Албания, да може да зареждаме през всеки 500-600 метра.
Бензинжийката – разкошна Биляна-мома – ни върна настроението (на Иван), размахвайки кръшно маркуча…
Езерото, изворите, църквата Св.Наум, параклиса Св.Петка, където ти продават вода със страшна файда за всичко – това всички го знаете.
Снимам новия паметник на св.Наум – скулптура от дърво. Завъртам камерата към брега, където двайсетина водолази надяват костюми и маски. Едър строг мъж ми вика защо снимаш, не виждаш ли, че това е полиция? Хайде, да си остане между нас, казвам. Как между нас? Аз съм им началникът!
Обещах да унищожа материала.(Аз, като обещая нещо, не вярвайте много.)
Пауните се дразнят от новия шарен анцуг на Иван. Крещят недоволни. Мислят се за най-пъстри. (Биковете, казват, не се дразнели от червения цвят. От червения цвят се дразнели кравите, някои седесари – а биковете се гневят, че ги вземат за крави…)
Обещавам да покажа на Иван интересни надписи по главната уличка на Охрид, които видях по-миналата година:
“Се бара девойка след 20.00 за работа”,
“Секоя среда во ресторанот жива свирка”
“Продажна галерия”
“Софийскиот театър гостува со пиесата Кротенье на фурията” и т.н. но нищо подобно не открих този път.
Най-хубавите паметници на Кирил и Методи са в Солун, Охрид – после в София. Те си ги имат за свои.
Преди четири години отивам в градската библиотека и искам да ми дадат стихотворенията на “Най-големиот македонски поет” Григор Пърличев. Дават ми издание от 1988 година. Не, инатя се, искам от 1908-ма! А преди 1945 година всичките му стихотворения са били както си ги е писал – на български. Завързахме неприятен спор. Майната им – каменни глави!
Утре тръгваме през Битола за Гърция. По програма ще посетим Каламбака със скалните манастири. По пътя от Охрид за Ресен – знаете – на всеки превал има чешма и кръчма - не забелязах ресторантчето, където преди 4-5 години рано сутрин ни предложиха закуска от кисело млеко “во стомна” и мекици. Мекиците два вида: со сиренье и со празно. И два вида ракия: бела и жълта.
Кеф! На границата гъркът ни вижда номера на колата и маха с ръка – айде, паликари! Ористе.
Останалите, извън ЕС, ЧАКАТ проверка. Гледат ни със завист. Ние ги гледаме със съжалението на момченцето на Корней Чуковски от “От две до пет”: ”- Жал ми е за конете – не могат да си бъркат в носа…
До Каламбаки (умните елини едно свястно “б” нямат. В повечето думи го изписват с “мп”. Убедил съм се отдавна, но има и някакво научно обяснение, че между древните елини и сегашните гърци нямало нищо общо. Който ме светне по въпроса – риба на скара и бира на корем) - Метеора има доста баири и дълъг път се очертава. Пък на Иван доматите му горят без поливане и колтучене…Решаваме, че е по-хубаво да видим дворците на Александър Македонски в Пелла. Метеора и догодина ще си е там, няма да я преместят.
Едва не профучаваме покрай. Добре че имаше спрели автобуси с ученици.
Да му се чудиш на акъла на Сашо – дворец на 30-40 километра от морето. Местността – никаква. Нещо като Ясна поляна-Ново Паничарево. Е, има стари камъни и стърчат няколко колони, а съвременни каменоделци усилено добавят нови. Оказва се, тука се е родил Великият Завоевател – предпочитащ мъжките компании. Славата му се носи чак в далечен Узбекистан, където уморен и заразен, казват от срамна болест умира в полите на жена си – узбечка. Обаче, градове Искандер, Искендер – навсякъде!
Току преминем някой град и на Иван му звънят (синът, зетят, дъщерята):
–Татко, видяхте ли водопада край Едесса? А пък ние сме я подминали тая Едесса преди четвърт час… Ако се връщахме назад по закъснелите им съвети щяхме доста бензин да потрошим.
То, да не сме виждали водопади…
Знаех си, но наивността ми край няма: да влезем в Солун! Влиза се и се излиза по една единствена улица. Споменатата Виа Игнатия. Три-четири километра за час, час и нещо. Коли, моторетки, пешеходци – въздухът, плътен за дишане, но още не става за рязане!
Включихме се по някое време в крайбрежния еднопосочен булевард, където не е позволено спирането, обаче.
Любимият ми магазин “Харлей Дейвидсън” затворен за ремонт. Моето кафене до него –също. Поглед към Бялата Кула и конника Филип, бащата на Александър. Спираме за малко на площада под Панаира. Отиваме до брега. Вижда се пристанището и – мечтата на поколения българи - всичките дванайсет солунски митници! И един рибар, който нищо, май, не улови…
Ще излизаме обратно от града, за който един солунчанин беше споделил абсурдното, но рационално: “-Жалко,че през войната не са го бомбардирали и разрушили този град! Сега щяхме да имаме улици като хората!...”
С мъки и загрят мотор се измъкваме на магистралата за Кавала. Гладки пътища. Без концесии, без португалци. От двете страни обичайните олеандри. Част от лозята покрити с мрежи. Да не зобат косарите гроздето. И да не ги бие градушка, научавам от предаването “Земя” на БНТ в деня, в който се връщаме в България. Снимаме града от високия баир и на Иван, сякаш, му е достатъчно (доматите горят!!), но се спускаме до пристанището.
Красиво, че артисва!
И места за паркиране колкото щеш и момичетата без мустаци и с по-удължени крака - усеща се близостта на Бургас.
Иван държи да видим Ксанти и Гюмюрджина, където е служил дядо му, ли, баща му ли. Там се набутваме в насрещно движение. Хилят ни се беззлобно. Я да не бяхме в ЕС – да видиш!
Намерихме и кафене със студена гръцка бира.
Пътя ни е през Дедеагач - Александруполис. Трябва да проверим дали е добро трасето на тръбата и да измерим дължината на гръцкия участък. Ще караме по второстепенни пътища, че там има повече мотели. Да спим, ужким. Но пътят е нов и почти магистрала и, като сметнахме че сме на 120 км. от Свиленград, натискам педала.
На границата – сякаш минаваме от Зорница в Изгрев. Направо тъпо. Никой не пита какво носим, откъде идваме…
Нощуваме в “разкошен”, сигурно отпреди 40 години хотел на Балкантурист. 41 лева. Сутринта на чаша кафе с бюрек гледаме по картата пътя през кукерландия за Тополовград, Елхово, Странджа-Сакар и пр.
Изниква идея: обръщаме назад в Одрин. Пием турско кафе с бурек и днешен “Сабах”, паркирани “чапраз” към бордюра, купуваме локум и кисело мляко.(Преди месец-два купих в Къркларели прекрасно турско кисело мляко каймаклъ (т.е. – с каймак). На опаковката имаше Е-мейл на фабриката. Изпращам хвалебствени отзиви, демек, 60 години, откак баба умря, не съм ял толкова хубаво мляко, четкам…
Турчинът – във възторг: Получавам, кай, похвала от високо място – от член на Европейския Съюз! Буюрусун в Бююкчекмедже. Ще ядеш на корем 10 дена наш йогурт! Трябва да се ходи!)
И през Хазамбейли - Лесово по ново чудесно шосе без спиране до “Божура” край Средец на по бутилка Каменица.
От Одрин до границата с България, на Капъкуле, е 15 километра. Около 10 от тях заети с опашка от тирове в посока България. От 7-8-те пътеки за ТИР-ове, работи само една. А по обед час и половина - екмек саат. Хранят се гаджалите. После – чай-саат…секиш-саат – добавя Иван, предположително.
Чакай си ти с ТИР-а!
На Лесово – също!
Като излизате от Одрин, заобикаляте от изток голямата джамия на архитект Синан – български еничар, построил това чудо на възраст 85 години и поживял след това още 11, което много ни окуражава нас двамата – и на около километър от центъра има указател за българската църква наляво. Попадията много интелигентно била разказвала за българщината по тия места.
Но първо да полеем доматите.
Одрин – ей го де й!
Ще идем пак.
160 километра от “Тройката”.(центъра на Бургас).

Теглим калема:
-Гориво за 3800 километра около 570 лева.(На газ – 300)
-Осем нощувки по 40 лева + една 100 = 420 лева
-Хапване (носим си), кафе, бира 100 лева
-Армагани 100 лева

Общо 1200 лева за двама!
По три пенсии на човек.
Иван настояваше да носим повечко пари в случай че някои албанки поискат да преспим у/със тях. Спестихме го това перо. Но го похарчихме за ремонти.
Тези извадки са за ония, които не се решават да тръгнат, че било скъпо.
Още нещо. Никога не разглеждайте всичко. Само японците знаят, че няма да дойдат отново, щото нямат Форд с нов картер. Оставете някои неща за следващата година. По този начин има и цел и повод да поживеем още.
В оставащите ни с Иван по 25 години трябва да проверим дали Турция пуска достатъчно вода от язовирите си на Тигър и Ефрат да не вяхнат доматите в Сирия и Ирак
По-миналата година инспектирах един язовир в планините на Тан-шян в Узбекистан. А тази есен може да проверя как са доматите на един приятел-московчанин във вилата му край Дубна. Семената му ги изпратих миналата година.
На, тъй. Поставяйте си интересни цели. И да не ги постигнете всичките, пак е интересно.
Всички тези мераци, обаче, дребнеят и бледнеят в сравнение с това, което чух да се обсъжда като се върнахме в една каблешковска кръчма от връстници - пенсии.
Ние с Иван сме умни. Имаме златен медал от Пловдивския Панаир. Затова ни дразни и предизвиква завист, ако някой стигне до идея, не дошла до нашите шапки.
Ама тези набори-пенсионери от борческото Каблешково го измислят:
Възрастни хора, в ума си още, правят Легия или Завера. Купуват на черно по един пистолет с два-три патрона.Те, каблешковци си ги имат. И отстрелват по един гад.
Проблемът на килърите е в това, че след изстрелите се стремят да се скрият. Това изисква голяма и сложна подготовка. А нашите от Легията отиват на митинг на партията, в която членува въпросният нарочен, или в парламента, приближават го за автограф, да речем, и от близо му пускат едно олово в корема!
Вътрешен лайноизлив, перитонит – оживяването невъзможно! Предава се наборът на полицията, признава си убийството и го осъждат на 15 години. Излежава си ги в затвор от нов тип като в Холандия, да речем, и на 90 излиза (може и по-рано, за добро поведение) и пак се включва – кой ще го спре!! - в Легията.
Ако се отберат 3000 души и само 2000 успеят, представете си Каккъв живот ще настане, както пее Богдана Карадочева!.. А напливът бил голям!
Щели да приемат в Легията не отчаяни от живота прости хора, а такива, които са поживели живота си сносно и могат да прежалят оставащата по-кофти част.
Да са посадили 5-6 дървета, да са износили един костюм от английски туид, и едни сандали саламандер, да са навъртяли с жигулката 300-400 хиляди километра, да са прочели Паолу Коелю, да са гледали по СКАТ професор Вучков, Ники Кънчев по Нова…
Гадовете се покриват. На всеки му е мил животът. На депутатите – най-много. Заменят грамадните си джипове на вартбурзи и шкодички, не смеят да покажат колко много имат! Защото ЩЕ ПОДЛЕЖАТ! Отиват в списъка!
Има в идеята някои чисто емоционални пориви, които могат да объркат нещата. Например, 90% от Легионерите са си заплюли Йордан Цонев. А му стига на “пицата”, както и на другите, девет грама…
Много натискане имало и за Соломон Паси, за адаша-Цар, За Александър Лилов, Александър Божков…за други де-Путати.
Само в Несебър какви цели има! И “целите” (Targets) си знаят вече реда, в който ще ги отстрелват. Митьо Янков ще бъде последван от…не издават каблешковци списъка.
За жените се предлага по-мек вариант. Събличат, примерно, Надето или госпожа Шулева с министърката по бедствията голи и ги нашибват с коприва по задните части.
Борческо Каблешково пак изпревари всички!
Посрами ни нас с Иван! Натриха ни носа с нашите дребнави мечти: Дубровник, Котор, Тополовград…
Като обиколихме толкова страни, питайте сега къде е най-хубаво.
Ако сте в прогимназията, вярвайте на читанките и на ТВ СКАТ, че по-красиво от България няма. Няма нийде такива планини и плодородни (временно не обработвани) ниви, такова слънце, вода и небе. Такива ябълки и домати. Такива исторически места.Такова ласкаво море с най-хубавите курорти. Такова правителство…пардон, за природата говорим.
Да, ама и в сръбските, да не говорим за македонските и гръцки читанки, пише същото, само че за тях си.
Нашият страхотен туризъм печели 5-6 пъти по-малко от хърватския, където морето е без пясък въобще, но в Пула Колизеят е, комай, по-внушителен от Римския и значително по-цял. В Несебър веднъж годишно спира за малко един по-голям кораб с туристи, а пред Дубровник винаги има два-три. Грамадни.
На Словения хървати и италианци са отпуснали трийсетина километра море, но ходили ли сте в Постойнска яма – най голямата пещера в Европа, а на езерото Блед? А от Любляна се стига до Клагенфурт – с най-хубавото в Австрия кафе-компле - за един час. Вече казахме за Копаоник, за който повечето чувате за пръв път.(Преди две години – и аз). Ами наблъсканите с История и красоти 70-80 километра Черногорско крайбрежие… А курорта Саранда в Албания? А Чехия и Унгария, които и море нямат…
На известна възраст трябва да поизтрезнеем и се откажем от фалшивия нездравословен “патриотизъм”. Неверните преценки водят към нездравословни заблуди.
А за да преценявате вярно и САМИ!! – от нас пътните карти и някое-друго напътствие.
Големият Узбекски (персийски) поет Омар Хайям в своите Рубаи съветва да похарчим всичко спестено тук, в Този свят! Защото в Онзи всички отиваме, без да можем да отнесем нищо със себе си.
Освен спомените.
Хайде – на път!
Иначе, пак да си обичаме България, защото, както казват в моето село –
East or West, Home is Best! което ще рече: В гостях хорошо, а дома лучше.

( 16.06.07) Симеон Т.