Tweet
Прекроихме плана си, очертахме маршрута, направихме съответни финансови разчети и разбира се набавихме и информацията, без която това пътуване нямаше да се осъществи. Тук е и мястото да благодарим на всички пътешественици от различните форуми за ценната информация и практическите съвети. Считам, че повечето от Вас знаят повече от мен, затова ще се огранича с историческите факти и събития. Ще се опитам да пресъздам красотата на посетените места чрез нашия поглед върху тях.
Рових се доста в нета-а, разглеждах множество снимки, събирах всякакви информации и на много от местата, които впоследствие посетихме, имах чувството, че вече съм била там. Предварително очертания маршрут включваше:
София – Одрин – Чанаккале – Троя – Ассос – Бергама – Измир – Ефес – Памуккале – Анталия - Коня – Аксарай – Кападокия – Анкара - Ада Пазаръ (Сакария) – Истанбул – Чорлу - Одрин-София.
И така, в едно свежо априлско утро тръгнахме компания от четири човека – младежи, двама от който старша възраст. Изгрева на слънцето посрещнахме по магистрала “Тракия”. Времето мина неусетно в приказки, чаша кафе, сандвичи и приповдигнато настроение. Следвайки препоръките, съветите и информацията за цената на горивата в Турция, заредихме с гориво на бензиностанция “Лук ойл” преди границата. Безпроблемна проверка от страна на българските и турските митничари и добре дошли в Република Турция – до самата митница ни посрещна голяма джамия и турски флаг.
Първият град Одрин ни посрещна със слънце и приятно съботно настроение, завладяло хората по улиците. Чувстваше се познатия ни дух на Ориента – по златарските магазини, изкусителните сладкарнички за баклава, тулумби и др. сиропирани сладкиши, разносвачи на гевреци и чай. Първа снимка пред паметник на Кемал Ататюрк. В Турция всичко свързано с Кемал Ататюрк, е национална светиня. Няма град без негов паметник, заведение без неговия портрет. Хората го наричат още баща на нацията, защото извежда Турция от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм и успява да изгради модерна държава.
Джамията Селямие – символът на града - За нея казват, че е връх на класическата ислямска архитектура и шедьовър на султанския архитект Синан.
Джамията е построена в периода 1568-1574 година, по времето на Селим I. Куполът на джамията е голям и е изключително постижение за своето време. В ъглите си джамията има четири високи минарета, които я правят да изглежда много внушителна.
В Одрин направихме много снимки – на джамията, на улици, хора и взехме решение - на връщане да отделим достатъчно време за по-обстойна обиколка на града и пазар. Чакаше ни път – преминаване през Дарданелите и Азия.
Одрин-Кешан-Гелиболу-Чанаккале - нормален добре поддържан път.
Не мога да не спомена за хубавите пътища, няма да правя съпоставка с нашите. В голяма част от пропътуваните близо 4000 км се строяха пътища – паралелни или по-широки. Сериозно изградена инфраструктура. Новостроящи се комплекси, но с малки и красиви блокчета, много от тях със слънчеви колектори. Естествено има и грозни къщи, неомазани, само с плоча без покрив.
Около пътя – ниви-обработени, села – оживени – с деца и възрастни. След Кешан следват прави отсечки от пътя. Малко след това се открива прекрасна гледка към Егейско море и Дарданелите, а оттам и Азия.
В ранния следобед се качихме на ферибота за Чанаккале. Оживен съботен ден. Множество от деца, родители, учители, туристи бяха на посещение на парка и монумента издигнати в чест на победата на Ататюрк по време на Първата световна война. Национална гордост за турците.
Колоната от чакащи автомобили за ферибота бе окупирана от търговци на сувенири и гевреци. За кратко време множество от коли, хора и автобуси бе качено на ферибота. Разстоянието е кратко, но в момента имаше силен трафик на товарни кораби и пътуването бе около 40 минути.
Чанаккале – не много голям град, но заради фериботите е оживен пристанищен център. Автомобили, клаксони, хора. Какво учудване бе от страна на пешеходците, когато на пешеходна пътека спряхме да преминат. Гледаха номера на колата и чакаха. Минахме транзит през града и се отправихме към Троя.
Троя – много рекламирана туристическа дестинация. Вход – 20 лири на човек. Без съмнение интересно място, но нас много не ни впечатли. Разкопките показват, че в различните пластове – 13 са строени няколко града. Освен разкопките, впечатление представлява голям дървен кон. Атракция за туристите.
Започна да се свечерява, а ние още нямахме представа къде ще спим. Карахме на юг. По тъмно се отзовахме в Асос – горе долу на около 80 км от Чанаккале. Тук нощувахме в хотел “Троя”, на брега на Егейско море. Хотела е приличен, като цената на нощувка е 100 лири с включена вечеря и закуска. ( www.troyotel.com) Настанихме се и отидохме на вечеря. Сервитьорът започна да отрупва масата със салати, разядки и разбира се мек и топъл хляб. Малко след това дойде отново и ни попита дали да сервира вечерята – а ние се бяхме навечеряли само със салатите и предястията. Мезетата бяха поднесени в огромни тепсии, от които всеки си слага в малки чинийки. Това поднасяне в общи плата е основен ритуал на масата, като всеки си сервира отделно, като посланието е : Всички, които сме на трапезата, сме толкова близки, че можем да я споделим и да се храним от едно място.
***
Сутринта станахме рано, разходихме се по брега на морето. Времето бе слънчево, но хладно. На около има доста малки и уютни хотелчета, които се подготвяха за предстоящия летен сезон.
Закусихме с богата закуска по турски. С това яко хапване доста късно се сетихме за обяд.
Асос (Бехрамкале) – никога не бяхме чували за това място, не е популярна дестинация като други исторически и археологически забележителности или пък курорт от ранга на известните турски курорти, но при възможност определено си заслужава да се види.
Историята разказва, че това е древногръцко селище е основано през 7 век пр.н.е. от жителите на остров Лесбос. Покровителката на града била Атина и поради това на най-високата част на античния град бил издигнат в нейна част храм. За това говорят разпръснатите останки и колони. От това място на една ръка разстояние е остров Лесбос. (Тогава не подозирахме, че много скоро, през лятото ще видим мястото, на което сме само, че с гледка от остров Лесбос).
Има надписи, че тук е първото училище, в което е преподавал Аристотел и именно тук е възникнала философската му школа. Думи нямам за изумителната гледка, която се разкриваше пред нас - изумрудено синьото море, очертанията на брега и близостта до острова. Самото градче е малко, с тесни калдъръмени улички. Пред входа на крепостта имаше множество сергии със сувенири, бутилки със зехтин, маслини, ръчно плетени и тъкани кърпи, шалове и др. Коли паркирани кой където му падне – доста време чакахме докато дойде шофьора на кола, паркирала зад нас. Къщите са от камък. Това създава едно особено усещане за живот в друго време, в друга епоха. Най-интересни бяха хората – в частност туркините, които криеха лицата си, когато искахме да ги снимаме.
В ранния следобед пристигнахме в Айвалък. Пътят минаваше през маслинови горички. Следваше едно изкачване и спускане, движението бе доста натоварено, въпреки че бе неделя. След това пътя следва очертанията на брега и минава през Едрeмит. След Езине следва отсечката Айвачък – Айвалък. Айвалък е чаровно курортно градче, с типична егейска архитектура.
Първото ни съприкосновение с него бе селскостопанския пазар – какво изобилие на зеленчуци, плодове, ядки. Тук се произвежда най-добрия зехтин в света.
Обядвахме в едно заведение – нещо като закусвалня (lokantasi). Чисто, със задължителните вода и хляб на масата. Afiet olsun! Опитахме
прословутия ляхмаджун (тънка питка с агнешка кайма, лук и домати) и айрян.
За турската кухня определено може да се напише и отделен кулинарен пътепис. Съчетанието на подправки, зехтин, печени на скара зеленчуци, различни видове меса – всичко това “гушнато” като в приказка. А за десертите, също нямам думи. Просто, те трябва да се опитат. Това пътуване се превърна и в кулинарно пътешествие – от пикантността на Анадола, през ароматите на арабската кухня до типична балканска кухня, като ислямската религия също е дала своя отпечатък. Скромните ми наблюдения са, че на турската кухня трябва да се гледа като на философия и култура.
По програма следваше Бергама ( в древността Пергамум) - една от най-впечатляващите (по моя оценка) археологически и исторически забележителности в Турция. В града пристигнахме следобед.
Тук е била втората по-големина библиотека в древността след Александрийската, но при пожар изгоряла. Също тук, папирусът е заменен с животинска кожа и по името на града и са го нарекли пергамент.
***
Тук е била първата лечебница в света, посветена на бога-лечител Асклепий. Историята разказва, че Асклепий бил известен лекар. Според митовете, Атина му дала да пие от кръвта на Медуза Горгона. Пак според легендите, кръвта на горгоните имала магическа сила и онази кръв, която капела от лявата страна на Горгона носела смърт, а онази от дясната – връщала хората към живота. Пиейки кръв от дясната страна, Асклепий придобил способността да възкресява мъртвите. Разгневен от тези способности, Хадес, властелинът на смъртта, се оплакал на Зевс и той убил Асклепий със светкавица. Според преданието, точно от тук е тръгнал символа на медицината – змията. За това говорят и изображенията на змии по колоните. Територията на Асклепиума е огромна. Тук се намират останки от колони, както и много добре запазен амфитеатър. От града до него може да се стигне и с лифт.
Уморени от срещата с историята, тръгнахме да търсим място за нощувка. Дали защото е известна туристическа дестинация, цените на хотелите бяха около 100 лири. С повече търсене намерихме много приличен пансион – чист, с всички удобства и цена от 55 лири с включена закуска. (www.gobipension.com)
Интериорът в пансиона бе като в етнографски музей – с вити стълби, с черги, дивани с шарени възглавнички, съдове за вода. Имахме храна още от България и за вечеря си спретнахме софра – с българска ракийка, салатка от зеленчуците от пазара в Айвалък. И един съвет – в Турция не носете храна – достатъчно евтина е и най-важното вкусна и различна. На сутринта традиционна закуска под асмата и към Измир.
Личеше, че е понеделник. Трафикът към града бе засилен. Времето леко се бе влошило. Голям, тримилионен град, разположен в тесен и дълъг залив. Една от входните артерии на града минава покрай красива морска градина с палми, пейки, алеи за разходка.
Проблем с паркирането – в близост до покрития пазар има паркинг. Впечатли ни организацията по паркирането - наредени една до друга и една след друга кола. Ключовете на колите бяха оставени при пазачите, които умело паркираха или изкарваха колите и след това ги предаваха на собствениците.
Разходката ни се съсредоточи по покрития пазар.
Трудно може да се опише атмосферата – дюкяни с най-различни стоки, смесица от аромати и миризми, множество хора. За обяд – поредното кулинарно изкушение – искендер кебап – късчета месо (агнешко), приготвено на шиш (подобен на меч) по различни начини, доматен сос, кисело мляко, печени зеленчуци, сервирани с питка, а при желание от страна на клиента – може да се полее с гореща овча лой. (историята на това ястие се свързва с името на бурския готвач Искендер. Някога турските войници пекли месо на мечовете си. По-късно Искендер изобретил вертикалната скара за кебап. Има много видове турски кебап, най-популярните от които са: дюнер кебап, адана кебап, урфа кебап и т.н. )
Следваше Ефес- един от най-важните в древността и запазени исторически градове до днес. Един от символите на Турция. Вход 20 лири.
Тълпи от туристи под зоркия поглед на войници с автомати. (Направи ни впечатление, че около туристическите забележителности навсякъде е така).
Времето се влоши – започна да духа силен вятър. Хора, посетили това място през лятото, споделят, че било адска жега, но в този момент исках да съм на тяхно място. Сергии с всевъзможни сувенири, локуми, картички, рекламни брошури, екскурзоводи и търговци, които се надпреварват да вземеш от тях.
Запазени мраморни улици, бани, храмове, пазари, библиотеки. Историята се чувства навсякъде.
Храмът на Артемида - едно от седемте чудеса на древния свят.
Най- запомнящият се символ на Ефес – Библиотеката – трета по-големина в античния свят след Александрийската и тази в Бергама. Орнаментиката е изключителна, декорирана с фигури на Нике, Ерос. Вградените скулптури на София, Епистеме, Енония и Арете – и символиката им - мъдрост, знание, интелигентност и добродетел. Всичко е от мрамор. Винаги съм се впечатлявала, когато съм я гледала на снимка, но в действителност – за мен бе нещо нереално! На излизане от Ефес се чувствах като пияна. Предстоеше посещение на къщата на Дева Мария.
Бях единственият ентусиаст за там. Харесва ми религиозния туризъм и история, в смисъл на посещения на манастири и църкви, но само толкоз.
Компанията не бе много склонна, но дошли сме до тук, защо да не отидем на 7 км до там. Отново вход-12,50 лири на човек. С влизането си разбрах, че това е второто свещено място за християните след Божи гроб, почитано и от мюсюлманите. (Тук отварям скоба да споделя впечатлението си за проявената толерантност между двете религии. По нататък в сърцето на Анадола също видяхме християнска църква и манастири, датиращи от векове назад). Легендите разказват, че Исус поверил Дева Мария на грижите на Йоан Кръстител и той я довел именно тук – в уединение сред красива природа, на безопасно място. Съвременната история за къщата на Дева Мария е нещо необичайно и поражда много въпроси. Според информацията в комплекса, къщата е открита през 1812 г. от германска монахиня Ан Катрин Емерих, която никога не е пътувала, била е инвалид прикована на легло. Легендата разказва, че една сутрин се събудила в транс и видения. Описва в най-големи подробности правоъгълна каменна къща – същата, която Свети Йоан построил за нея. Германската монахиня казва, че Дева Мария починала на 64 години и е погребана в пещера близо до дома си. Днешният си вид къщата придобива през 1950 г. след реставрация.
В самата къща не е разрешено да се снима. Звучи тиха музика. Всеки поклонник трябва да запали две свещи – една за живите, друга за почит към мъртвите. В непосредствена близост е извор със светена целебна вода, както и стена на желанията. Който желае си написва желанието на листче, парче плат, салфетка и то следва да се сбъдне до 40 дни, като условието е то да бъде тайна, да не се споделя с никого. В това място има особена атмосфера, може би пораждаща се от това, че всеки намира надежда и утеха, именно в чудодейна помощ и закрила на Дева Мария. Пренаситени от впечатления се отправихме към Селчук, където нощувахме. Малко, чисто и спретнато градче.
Без особени усилия намерихме хотел (Монако) – стая малка, не особено уютна. На вън беше застудяло значително и собственика донесе ел.печка за стаята. Вечерята бе поредното кулинарно приключение – кебап и бира Ефес.
Вече бе тъмно и не успяхме да разгледаме добре града, а пък и умората си казваше думата. На другият ден предстоеше нещо, за което отдавна съм си мечтала – удивителния феномен Памуккале. Въпреки, че комуникацията със собственикът на хотела бе доста трудна, той ни препоръча да посетим и Афродизиас. Посочи на картата местност на около 50 км от Селчук. В хотела нямаше закуска и дойде ред да опитаме бьорек – с патладжан, сирене и айрян. Минахме транзит през град Айдън – малък град, с хубави блокчета и чисто. (Това ми е цялостното впечатление за градовете в Турция).
На изток от пътя се извисява огромна планинска верига със заснежени върхове. Следвайки кафявите табелки неочаквано се озовахме пред града на Афродита – Афродизиас. Вход – 8 лири. Тук със сигурност има какво да се види както на открито, така и в музея.
Град, датиращ от I в. сл.Христа. Древни скулптори от синьо-сив мрамор. И до днес са запазени много от паметниците на Античността – изящни мраморни статуи от йонйски и римски периоди. По-важни и интересни (според мен) паметници са Храмът на Афродита, Театърът, Термите на Адриан, Базиликата. Музеят е огромен и впечатлява с добре запазените статуи. Тук бе разрешено да се снима.
Отново на път. Чакаше ни Памуккале.
В непосредствена близост до едно от природните чудеса се намира град Денизли – чист град, сгради с нова архитектура.
На няколко км от града е и природния феномен Памуккале. Погледнато от далеч се създава илюзията за огромен замръзнал водопад.
Под действието на минералните извори са се образували вдлъбнати варовикови тераси. Водата е гореща-около 37 градуса с редица химически елементи – уникална комбинация от магнезий, натрий, калий, желязо, алуминий, хлор, нитрати, сулфати, фосфати, бикарбонати и т.н. Водата на Памуккале има естествено Ph 6 и е с радиоактивност 9,25. Ходенето по терасите е забранено, с изключение на специално отделена зона за туристи, където дори човек може да се изкъпе.
Друга забележителност в околността са разкопките на древния град Хиераполис.
Заедно с Памуккале е едно от 100 –те чудеса на света. Впечатляващ амфитеатър и акропол. Без особени затруднения намерихме място за нощувка – пансион Shahin с гледка към варовиковите тераси. Вечерта всичко бе осветено с разноцветни светлини.
Наоколо бе пълно със заведения, които обаче предлагаха основно европейска кухня. Много скоро западния свят ще открие Турция и като кулинарна дестинация. Разочаровани тръгнахме към Денизли да търсим нещо по-така, нещо вкусно. Гладни и уморени спряхме пред първото esnaf lokantasi – нещо като закусвалня с традиционни ястия, топли витрини и местни продукти. Цени много прилични. Храната е нещо, с което никой не се шегува, но в Турция това е на особена висота. Храненето ни се превърна в поредното приключение. Задължително опитайте пилаф – кулинарния символ на Турция, заемащ първо място в ежедневната кухня на турските семейства.
На сутринта хапнахме от тези лакомства. Майсторката бе много сръчна, но не искаше да я снимаме.
Поехме към Анталия – красив град заобиколен от високи планини и Средиземно море.
Доста оживен, с широки булеварди и лъскави магазини. Палми и градинки с цветя. На разстояние около 200 – 300 метра един от друг над централния булевард има надлези снабдени ескалатори.
Разходката ни се съсредоточи основно в стария квартал на града (Калейчи). Приятно място с малки джамии, реставрирани османски къщи, уютни кафенета.
От там се излиза на пристанището и се открива прекрасна гледка – малки корабчета, лодки и морето.
На плажа в Сиде искахме да поджапаме в морето, но водата си бе направо студена.
Не успяхме да направим първото къпане на море тази година. Нощувахме в Сиде. На сутринта потеглихме на североизток по посока Коня.
***
По пътя имаше множество търговци, които предлагаха банани, портокали, маслини и др.средиземноморски вкусотии. Купихме едно чувалче портокали – много сочни и сладки, а какъв сок става от тях. Пътя минаваше през високи заснежени планини, надморска височина 1950 м. Температурата бе 4 градуса. Пътя-първокласен – две ленти за движение и една аварийна.
Около пътя села, които много приличат на нашите. Близко населено място или пък заведение нямаше. Спряхме пред една бензиностанция, гориво имахме, но искахме да пийнем нещо горещо, чай. В страната на турското кафе всички обожават и пият чай в огромни количества. Със спирането веднага дотича едно момче. Казахме какво искаме и веднага ни покани в офиса си на топло и изтича да търси чай. След малко се върна с четири чаши. Благодарихме. Момчето не знаеше никакъв друг език освен родния си. Пари не искаше. Дадохме му от портокалите. Както бе написал по-рано един форумец от пътешествалите по тези места “...колкото по отдалечени са местата от туристическите дестинаци и по-малко знаеха английски език, толкова по-дружелюбни и сърдечни са хората”. Абсолютно подкрепям това мнение. Преди обяд пристигнахме в Коня – град в централното анадолско плато. Градът на танцуващите дервиши. Един от културните символи на Турция. Градът е известен и с производството на килими, черги и друг ръчно тъкан текстил.
В града влязохме през богат квартал, с къщи като замъци и лъскави автомобили пред тях.
Търсехме най-голямата забележителност – музеят на Мевляна. За турските мюсюлмани това е свято място, което се посещава от милиони поклонници и туристи. Тук е саркофагът на Мевляна Джеляледдин Руми –велик мистик – философ, основател на ордена на танцуващите дервиши. Неговите религиозни творби са сред най-обичаните в целия ислямски свят.
Множество от хора се тълпяха и молеха пред саркофага на една личност, надживяла своето време със своите мисли и философия. Днес Ордена на Мевляна е символ на толерантност, прошка и просветление. За съжаление снимките не бяха разрешени.
В музея на Руми се намират забележителни дърворезби и мрамори от Селчукската архитектура. Той може да се види от всяка част на града с огромния тюркоазено зелен купол. Самият комплекс впечатлява с архитектура, като най-внушителни са куполът и минаретата. В една от залите на музея има малко ковчеже с косъм от брадата на Мохамед, пред който множество хора се молеха и шепнеха молитви.
В близост до комплекса на музея има квартал с автентични къщи, с тесни улички и стара архитектура.
Прави впечатление, че таксата вход за културните и исторически забележителности в Турция, които са свързани с тяхната история или религия е сведена до минимум (тук 3 лири) на фона на тези, които имат световно значение (като Ефес, от порядъка на 20 лири).
За съжаление не успяхме да видим хипнотизиращия танц на танцуващите дервиши.
Града има хубав център. Въпреки, че има славата на най-религиозно-консервативния град в Турция, по улиците могат да се видят най-различно облечени жени-със забрадки, както и модерно облечени при това на различни възрасти.
След хапването на обяд поехме към Аксарай град в централното Анадолско плато. В близост до града се извисява кратер на застинал вулкан.
Аксарай има всички черти на средно голям арабски град. Както в миналото, така и днес града е пресечна точка на основните пътни артерии между изток и запад, север и юг.
Това не е място за туристи и всеки изглеждащ по-различно прави впечатление. Намерихме добър хотел – 60 лири на вечер с включена закуска в цената. Младежите бяха уморени и останаха да почиват в стаята, докато по-възрастните отидохме на разходка из града. Интерес представлява джамията –
Вечерята се превърна отново в кулинарно угощение – малко заведение с вкусни ястия. Навсякъде в тях се сервира леща чорба (мерджимек), всъщност това е крем супа от леща, полята със зехтин и сервирана с парче лимон. На масата традиционно присъстваха хляб, вода, а като бонус от заведението бяха салатите.
Специално за десерта отидохме в “Кюнефе салону”- тук се предлагаха няколко вида кюнефе - един от най-вкусните сладкиши.
Десертите и сладкишите са важен и отличителен елемент на турската кухня. Кюнефето се приготвя в момента, като всяка порция се препича в метална чинийка. Представлява нещо като кадаиф в средата с меко прясно сирене. Всичко това е залято с захарен сироп и много масло. Разкошен десерт.
На сутринта предстоеше Кападокия – област с уникални геологически форми и голямо историческо наследство. “Земя на красивите коне”.
Кападокия има статут на национален парк. Когато видях това чудо си казах, че това не е на земята – скали, пещери, подземни градове като от приказките – сюреалистичен пейзаж.
Съвкупността от религиозни храмове, скални образувания и древни жилища предизвика възхищение и бързо започнахме да щракаме с фотоапаратите. Всичко това се е образувало преди милиони години от изритването на вулкани. Дъжд и вятър, слънце и пек са спомогнали да се изваят тези причудливи форми. Много са следите, които говорят, че Кападокия е център на ранното християнство. Според източници, именно тук е роден един от най-почитаните светци в православната църква – Свети Георги. Неговият лик присъства в почти всички запазени фрески.
Крепостта Ючхисар – най-голямата и най-високата скала в околността. Скални жилища директно издълбани в скалата.
В областта има обособени скални образувания наречени “комини”, разположени в няколко долини. Най-голямата и най-известна долина е “Долината Гьореме”. Тук се намира и селище със същото име, както и много християнски църкви, изкопани в скалите.
Наред с природните забележителности, впечатление правят керамичните изделия, изваяни от материал (бял туф и глина) добиван от “Бялата долина”. Интерес за туристите представляват всевъзможните форми на чайници, вази, стомни за вода и вино, амфори и какво ли не още. Характерно за областта е и това, че тук се отглеждат много гълъби за ценния птичи тор, с който се наторяват лозовите насаждения. Ценители споделят, че това е и една от тайните на характерния вкус на кападокийските вина. Виното, ракията, изобщо алкохола в Турция е доста скъп.
На около 30 км от Гьореме посетихме и подземния град Деринкую. В едно село спряхме на пазара да си купим плодове, но точно тогава имаше обедна молитва. Всичко бе замряло – търговците бяха оставили сергиите си и отишли в джамията. Никой нищо не пипа. Чак когато свърши молитвата, тогава ще има и пазар. Не изчакахме и се отправихме към подземния град. Вход – 15 лири на човек. Впечатляващо – лабиринти, стаи, кухни, църква, кладенци - всичко това обезпечено с много добра вентилационна система. Огромни каменни дискове са служили са врати.Човек, който има клаустрофобия не бива да влиза тук.
Поехме на север към следващата ни точка – Анкара...
***
Пътя минава покрай Соленото езеро. Свечеряваше се и духаше студен вятър. Пътувахме км покрай тихата и спокойна вода.
Спряхме на отбивката, където имаше заведение и откъдето можеше да се влиза във водата. За съжаление не влязохме да усетим щипенето на солената вода.
Според информация от табелите, Соленото езеро има дължина около 80 км и ширина около 50 км, надморска височина 905 м. Езерото е безотточно и най-соленото в света. Състава му е предимно натриев хлорид над 37%.
До Анкара оставаха доста километри, бяхме уморени и решихме да нощуваме някъде по пътя. Името на мотела не си спомням, но беше на около 90 км от Анкара. Цена 60 лири с включена закуска. Мотелът бе в комплекс състоящ се и от бензиностанция, магазини и ресторант.
Слънчево утро. Предстоеше поредното приключение – Анкара. Лично аз исках да минем транзит, предварителната ми информация за града бе оскъдна и планирах повече време за Истанбул. Мъжа ми настоя за там. Добре, че стана така.
Градът ни посрещна с нови и модерни жилищни комплекси. Това, което видяхме оставя впечатление за модерен, чист и уреден град, с широки булеварди.
Доста обикаляхме, всъщност разглеждахме, макар и през стъклото на колата. Тук се намират всички държавни институции. Градът е опасан с казарми.
Първо се насочихме към Мавзолея на Ататюрк. (Аниткабир- паметник, гробница). Беше ден неделя и в мавзолея имаше много организирани групи от ученици, дошли на поклонение пред Ататюрк. Самият мавзолей е изграден на хълм, от който се вижда целия град като на длан. Днес Мавзолеят е един от символите на Анкара.
Комплексът е строен близо 4 години от 1944 – 1953 г. Всички материали, използвани за строежа му са донесени от различни части на Турция в знак на почит и уважение към бащата на нацията.
Комплексът с Мавзолея включва четирите основни части:
Алеята на лъвовете – по пътя към монумента са разположени 12 двойки от статуи на лъвове.
Церемониален площад – в края на алеята с лъвовете. По земята са изобразени фигури, наподобяващи турски килим, направени от разноцветен травертин.
Зала на честа – в тази зала се намира гроба на Мустафа Кемал Ататюрк. Той се намира под 40 тонен саркофаг в залата за почести. Ататюрк не е балсамиран, а е поставен в тази гробница през 1953 г. Залата е с арковиден таван инструктиран с позлатени мозайки.
Парк на мира, който обхожда целия комплекс – в него са насадени близо 50 000 декоративни дървета и храсти донесени от 25 страни. Нарича се така в чест на известния израз на Ататюрк “Мир у дома, мир в света”.
Тук се намира и гробът на Исмет Иньоню – втори президент на Турция, погребан там след смъртта му през 1973 г.
Група статуи съставена от трима мъже – човекът с каска и палто е турския войник, този с книга в ръка е символът на турската младеж и интелектуалния труд, а зад тях – турския селянин.
Група статуи съставена от три жени в турски народни носии – две жени държат голям житен венец.
Във всяка една от залите са изложени: оръдейния лафет, с който е погребан Ататюрк, коли, морска яхта. В останалите зали – негови вещи, много снимки и документи, а така също и восъчна фигура на самия Ататюрк.
В една от залите има пресъздадена битка с победа на Ататюрк (нещо като нашата Плевенска панорама). За съжаление снимките не бяха разрешени.
Присъствахме и на смяната на караула. Беше много интересно – четирима войника в различни униформи, олицетворяващи различни видове войски маршируваха и отдаваха почест. Множеството от посетители ръкопляскаха.
Обяд – опитване на нови ястия. Фасул и джигер. В такъв тип заведения рядко се предлага бира. Вкусният обяд бе полят с айрян и кока кола.
Коджатепе джамия. Огромна, може да се види от всяко едно място в града.
Грандиозна постройка – строена близо 20 години от 1967-1987 г. (В момента нещо се ремонтираше). Състои се от 4 високи минарета и няколко огромни кубета. Дължината на сградата е 67 метра, а ширината 64 м. Това, което видях вътре ме очарова повече от впечатляващия й външния вид. Вътрешността на сградата е изящно украсена. Цари тишина, поклонници се молеха.
В близост до джамията има хипермаркет. Направихме голямо пазаруване. Анкара много ми хареса. Поехме по магистралата Анкара-Истанбул. Малко се отклонихме от нея, за да минем през Дюзче – град, в който бяхме отседнали преди много години на път за Сирия. Разбира се, нищо общо с очакванията ни и най-вече със спомените от преди 17 години. В късния следобед пристигнахме в Ада пазарь (Сакария) – град напълно непознат (до момента на излъчването на популярен турски сериал).
В Ада пазаръ има развита автомобилна промишленост – тук са заводи на Тойота и Goodyear, както и развито селско стопанство – видно от огромните обработени и засадени площи наоколо. Сравнително бързо си намерихме много приличен хотел в централната част на града – 80 лири.
Настанихме се и отидохме на разходка из града. Вечеря - в малко заведение с много вкусна скара, а като бонус от заведението – ляхмаджун.
На сутринта предстоеше Истанбул и много се вълнувахме от прогнозата за времето там. Прогнозата се очертаваше като “средна хубост”, но добре че нямаше да вали. След обилна закуска отново на път. Пътя минава през много населени места и езерото Сапанджа гьолу. Следва силно индустриалния район около Измит – град разположен в едноименен залив на Мраморно море. Градът е един от най-силно развитите промишлени центрове в Турция – завод за производство на цимент, тук има и заводи на Форд и Пирели, както и голяма нефтена рафинерия.
Всичко това видяхме през прозореца на колата. Наближавахме Истанбул.
По всичко личеше, че наближаваме мегаполиса. Трафикът се усили. Заредиха се нови квартали.
Идеята ни бе да останем два-три дни, но някак си не се получи. Особен град –впечатляващ. Каквото и да се каже и напише за него ще е малко и недостатъчно. Всеки, посетил този град го чувства и вижда по свой си начин. Оказа се, че не бяхме готови за Истанбул. Въпреки, че сме заклети противници на организираното пътуване, в момента оцених неговите предимства. Нямахме нищо резервирано и загубихме часове в обикаляне и търсене на място за нощувка. Хотелите, в които имаше свободни стаи или бяха ултра скъпи (от порядъка на 200-300 евро) или пълна мизерия. Но за деня прекаран в Истанбул и нашите оскъдни впечатления:
Пристигнахме преди обяд. Беше почивен ден – неделя.
Намерихме място в подземен паркинг в близост до Синята джамия. Доста бях чела за Йеребатан саранджъ и това бе първата забележителност, която посетихме. Цистерна базилика от 6 в. Сводесто подземие, от тавана капе вода, гъмжи от риби.
Интерес представлява Медуза Горгона.
Синята джамия –
Двореца Топкапъ –
Имаше ужасно много хора – туристи от всякъде. Този туристопоток започна много да ни дразни особено в двореца Топкапъ. Нищо не можахме да видим и разгледаме на спокойствие.
Обикаляйки града с цел да намерим място за нощувка, по случайност видяхме и спряхме пред българската църква “Свети Стефан”.
За съжаление бе затворена и не успяхме да я разгледаме и от вътре.
Не успяхме да посетим Капалъ чарши, Египетския пазар както и още забележителности, които предварително бяхме планирали да видим. Леко бях разочарована, но вече се свечеряваше и нямахме идея къде ще нощуваме.
Тръгнахме си с надеждата, че ще се върнем отново да видим пропуснатите места. Привечер пристигнахме в Чорлу. Това, което успяхме да видим оставя впечатлението за типичен голям турски провинциален град с жилищни блокове, ресторанти и много магазини. Тогава все още не знаехме, че там става голям пазар. Градът е център на текстилна промишленост – тук са фабриките на Левис, заводите на Кока кола, тук се произвежда и сладоледа Algida и подправките Калве. Лесно намерихме приличен хотел, нощувахме и на сутринта потеглихме към Одрин. Бяхме го оставили за накрая – основно за пазар на локум и баклава.
След десет дни пътешествие, време беше за прибиране вкъщи. Голяма страна и колкото й да пътуваш, толкова осъзнаваш, че почти нищо не си видял. Определено за мен Турция оставя впечатлението на организирана страна, гостоприемни хора със своеобразен бит и култура, история и природни забележителности. Ясно е - категорично мога да кажа - с голямо нетърпение очаквам следващото пътуване натам.
====КРАЙ====
Да се готви Лесбос!