Когато за първи път научих за планираното състезание Транс-сибир 2004, в което ще вземат участие Веско и Петя първото, което си помислих е защо те? Никой не беше чувал за тях в нашите оффроуд среди, нямаха предишни участия в подобни мероприятия и по техните думи опита им с машини е почти никакъв.
Малко по-късно, когато се обърнаха към нас с молбата да изберем и им доставим лебедка за първи път се срещнахме очи в очи. Тогава направихме един малък курс по екстремно каране и употреба на лебедка, доколкото можеше в такова кратко време нещо да се покаже и обясни. Тогава още не смятах че Веско и Петя са достатъчно подготвени за такова пътешествие но се надявах поне благополучно да се върнат и с опита да могат някой следващ път да отидат като равни с останалите.

Уважаеми приятели, всъщност аз съм се лъгал през цялото това време. Веско и Петя са един уникален екип с възможности, които далеч надхвърлят това, което ние виждахме у тях. Сега, когато те са тук и когато имах възможността няколко пъти да чуя историята лично от тях мога да ви кажа без никакво преувеличение, че те са герои. И за да съм ясен го повтарям: герои са! Малко са хората, които биха тръгнали на такова пътешествие, още по-малко са тези, които биха го продължили до края и не знам колко биха били онези които ще са в състояние да се върнат.

Но малко факти и хронология.

Веско и Петя получават покана да се включат в това състезание, което се определя от организаторите като най-дългото оффроуд пътешествие в света. Те се записват и започват подготовка на машината си в кратки срокове без да имат какъвто и да е опит или идея какво точно ги очаква. След намиране на спонсори, пари и оборудване и с помощта на много хора и организации в края на краищата заминават за Гданск откъдето ще бъде даден старта на ралито. Там (в Гданск) научават следното:

1. Тази година ралито е загубило основния си спонсор.
2. Няма да имат никаква техническа поддръжка по пътя.
3. Няма да имат никаква поддръжка при необходимост от репатриране на автомобила.
4. Няма да имат никаква медицинска помощ.
5. Няма да имат осигурено гориво нито каквато и да е помощ при набавянето му.
6. Няма да бъде върнат автомобила им от Магадан с контейнер, а те със самолет – няма пари за това.
7. Ще трябва да се върнат по същия маршрут, по който са дошли на ход и без каквато и да е подкрепа,

Освен горните „малки” промени в регламента те са и без никаква възможност за връзка с останалите – никой не им е казал, че тази година и радиовръзката не е осигурена. В тази ситуация аз лично (а смятам, че и повечето от нас) 5 минути след научаването на фактите щях да съм на път към България споменавайки организаторите с мили думи. Веско и Петя обаче с аргумента, че цяла България ги е изпратила и много хора са им помогнали решават, че няма да оправдаят очакванията на хората, ако не потеглят към Магадан. И най-странното е, че наистина го правят.





След като пресичат границата на Русия и поемат на път все още се стремят да бъдат заедно с полската група.
Това продължава още няколко стотин километра и поради липсата на радиовръзка постепенно те се откъсват и започват самотното пътешествие по места, които са удивителни, прекрасни, страшни и зловещи. По думите им част от маршрута е там, където милиони са оставили костите си, зловещият Гулаг. Срещат животни, които не се страхуват от хора, защото ги виждат за първи път. Гледки, от които ти спира часовника (цитат) и гледки, които представят изгледи от нашата земя сякаш дошли отпреди 10000 хиляди години и на които времето е спряло.












През цялото време те пътуват там, където имаш два начина да преминеш – или с помощта на някой, който пътува с теб или ако ти помогне някой местен. Поляците пътуват като компактна група и си помагат взаимно, а Веско и Петя са сами, но и освен това почти винаги пред останалите като на моменти преднината им е дни. Няма да описвам проявите на не-професионализъм от страна на организаторите нито пък „странните” изяви на участници, това оставям на Веско и Петя. Важното е че нашите приятели преминават всички премеждия с подкрепа от страна на могъщ съюзник – руския народ. Навсякъде срещат внимание и намират помощ.








Зад себе си Веско и Петя оставят много приятели, хора всякакви. Обикновени шофьори, които отделят по два дни, за да им помогнат със счупените ресьори и хора, които ги канят в къщи да ги нахранят и ги изпращат с подаръци и храна за из път. По пътя преминават през много реки някои, от които като се разлеят стават по 20-30 км широки. Една нощ край автомобила им който е на стотици километри от населено място минава огромна мечка. Общо от тръгването от България до момента в който катастрофират близо до Нижни Новгород изминават около 25 000км. На два пъти чупят ресьори, сменят амортисьори, от всички тампони на които се държи каросерията до Магадан остават само два здрави.






Хиляди километри изминават на първа предавка и много пъти единствено лебедката е начин за придвижване напред. Когато и лебедката не може да помогне лагеруват на място докато дойде отнякъде „царя на тайгата” – УРАЛ – знаменития камион, който там е единственото сигурно средство за придвижване там.







Но не пътя, не повредите и тяхното отстраняване са голямото препятствие. Това тяхно пътешествие е състезание на духа и волята а не на машини. Веско и Петя са герои, защото успяват сами затворени в техния автомобил да оцелеят цели 59 дни водени от целта да достигнат Магадан и да се върнат защото такава дума са дали. Само няколко дни от цялото пътешествие те спят извън автомобила. Само няколко пъти имат възможност да се нахранят нормално и да ползват топла вода. Но двамата показаха на какво е способен БЪЛГАРИНА!

Сега и двамата са в България носейки завинаги незабравими спомени и предполагам тайно обмислят следващото си пътешествие.


[/img]