Славата Българска!

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Иван Колев – бащата на българската конница

Иван Колев е роден на 15 септември 1865г. в Бановка, Бесарабия. Като дете с възхищение наблюдава минаващите през Бесарабия и готвещите се за войната с Турция от 1877-1878 г. казашки кавалерийски части. Вероятно тогава у него се заражда любовта към конницата, която предопределя живота му. По-късно се установява във вече свободна България, а през 1885 г. участва като доброволец в Сръбско-българската война. От този момент се отдава на военното дело, учи във военната академия в Торино, участва и в Балканските войни. Именно през 1912 година е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември същата година временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. Поради забележителните си успехи по време на войната постига забележителен прогрес – през 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.През Първата световна война генералът заема длъжността инспектор на конницата, а също и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Към този момент с оглед на техническия прогрес все повече европейски военни експерти смятат кавалерията за отживелица. Българската кавалерия търпи и някои критики за ефективността си през Балканските войни. Иван Колев се заема с нейната модернизация, в нейния състав се въвеждат спомагателни пехотни, колоездачни и картечни части. Превръща я в модерна военна част и по-важното – чрез тактическите си умения доказва ползите от нейното приложение в реални бойни действия.Качествата на българската кавалерия обаче тепърва ще излязат на бял свят.

Истинският си боен потенциал българската кавалерия, под командването на ген. Колев, разкрива в Добруджа – там където преди 1300 години Аспаруховата конница разгромява могъщата армия на Източната римска империя. През 1916 г. България започва военни действия срещу Румъния, за да си върне заграбените територии. Съюзници на румънците в тези битки са сърбо-хърватски доброволци и Русия. Още с началото на бойните действия кавалеристите имат важен принос – защитават фланга на българските части, щурмуващи Тутракан, и успяват да предотвратят пристигането на румънски подкрепления. Разбиват и пленяват не една румънска част, а в най-напрегнатия момент при защитата на Добрич се намесват и отблъскват неприятеля. След това активно участват в освобождението на цяла Добруджа.Конницата на ген. Колев е една от първите части в армията ни изправила се срещу руснаци. В Русия и дори в България се чуват гласове, че сражение между българи и руси е невъзможно. Някои руски командири дори наивно очакват масово предаване на българските войници при вида на руската армия, освободила България. Нищо подобно обаче не се случва. Самият ген. Колев изпитва дълбока признателност към Русия – не само заради Освобождението, но и заради факта му, че семейството му намира убежище в руска Бесарабия и избягва от турските погроми в България през XIX век. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

Българските кавалеристи се изправят срещу руска пехота и срещу прочутата през вековете с победите си Казашка конница (именно от нея се възхищава младият Иван Колев в Болград) и я побеждават на няколко пъти – дори успяват да пленят руско военно знаме. Успехите на българската кавалерия кънтят из цяла Европа. Главнокомандващият армиите на Централните сили на Балканите фелдмаршал Аугуст фон Макензен награждава с немски железен кръст ген. Колев и заявява:

„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!”

Смятаният от мнозина за най-добър тактик при водене на танкова война през Втората световна война генерал-фелдмаршал Хайнц Гудериан пък пише в мемоарите си:

„ При разработването на принципите на танковата война съм се учил на тактика от действията на конницата на ген. Колев в Добруджа”

Непрестанната езда, изпълненото с напрежение пътуване от едно сражение към друго изтощават ген. Колев и на 29 юли 1917 г. героят умира във Виена по време на своето лечение. След 09.09.1944 г. комунистическата власт се опитва да унищожи спомена за големия пълководец, заради това, че е воювал срещу Русия. Генералът обаче оставя завинаги името си в световната военната история и по-важното – в паметта на хиляди добруджанци. Извън пределите на България, през 2010 година е открит паметник на генерал Иван Колев в центъра на родното му село Бановка в Бесарабия, Украйна. Инициативата е на Тодор Нинов – председател на сдружението за изграждане на паметник на генерала в Добрич и на други дарители и бизнесмени от Добрич. Бронзовият бюст е дарен от скулптора Димитър Янков. Монтиран е е върху постамент от червен гранит. Общата височина на паметника е 2,2 м.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Никола Корчев – спасителят на Самарското знаме

Немалко са потомците на достойния български мъж Никола Корчев. За него ни разказаха две сестри Калояна и Габриела, които имат гордостта да носят фамилията Корчеви и да бъдат свързани с името и рода на опълченеца.Кой е Никола Корчев? Някои от вас може и да знаят какво велико дело е извършил той за българската история, за други името му може да е непознато, но е много вероятно поне веднъж в живота си да сте виждали известната картина на Ярослав Вешин, на която е изобразен именно спасителят на Самарското знаме Никола Корчев.

Опълченецът се ражда през 1836г. в с. Горна Диканя, Радомирско. Бил е много силен и способен млад мъж. Бил евисок 2,10м и със своя исполински ръст и огромна сила се смята, че е служил за прототип на Боримечката от първия български роман “Под игото”. Тези качества на българина обаче били съпроводени с много буен нрав и нетърпимост към всякаква неправда. Разказват се истории за това как убил двама турци заради това, че влезли в дома му и пожелали да злоупоребят с жена му. След този случай той се мести със семейството си в Самоков, но непримиримия му характер пак го кара да встъпи в конфликт с гръцкия владика. Семейството отново се мести, но този път отиват в Цариград. Там Никола става машинист и изучава железничарското дело. По време на работата си в железницата той се запознава с Васил Левски, който редовно е пътувал из страната във връзка с революционната си дейност. Не след дълго обаче Никола Корчев отново влиза в конфликт с турците, за да защити честта на жена си. След това семейството пак се мести и отиват да живеят в Букурещ, където Корчев се запознава с българските емигранти и се включва в опълчението.Самарското знаме

Той се включва в Трета опълченска дружинапод командването на подполковник Павел Калитин. В тази дружина той извършва най-голямото си дело за българската история, заради което е известен и до днес. По време на сражение при Стара Загора на 31 юли 1877 г. той защитава с тялото си своя командирКалитин, но за съжаление подполковникът пада, пронизан от щикове. Тогава Корчев тръгва да спаси Самарското знаме. Той се хвърля към него и с голямата си мощ го грабва и го откъсва от дръжката му, и го предава на едно момче, което изнася знамето от боя.

След демобилизацията Корчеви се преместват в гр. Варна, където се ражда вторият им син- Атанас. Там Никола участва дейно в живота на града, като предлага нов градоустройственплан за стария център, който план целял да подреди хаотично разположените дотогава арменски, турски и гръцки къщи. Планът бива изключително добре приет от гражданите и се започва дейност по осъществяването му.

През 1902г., когато се чества 25-годишнината от Шипченската епопея, всички опълченци се събират в униформите си на освещението на комеморативния паметник. Тогавахудожникът Ярослав Вешин забелязва Никола Корчев и бива дълбоко впечатлен от него. След години чехът изпраща телеграмана българския опълченец, с която го кани да му позира за картина. Знаменосецът се отзовава и с влак заминава за София, където в продължение на месеци всеки ден позира за картината, докато тя не бъде завършена. На тези срещи в ателието на Вешин често присъствал и писателят Иван Вазов, който намирал Никола за изключително приятен и сладкодумен събеседник.Никола Корчев умира на 29 август 1921 г. Цяла Варна е в дълбок траур и го изпраща с военни почести. Години по-късно, когато е преместена варненската гробница, първородният му син Иван събира костите на баща си и ги предава в храма-костница на вр. Шипка, където те се съхраняват и до днес.

През 1981г. семейството на Никола Корчев предава всички земни принадлежности и реликви, останали от опълченеца, наНационалния военноисторически музей. Между тях са оригинални подписи на Филип Тотьо, на Стефан Караджа, Георгиевските кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много оригинални снимки на опълченци.Спомените за тази значима за българската история личност живеят и до днес. Големиятскулптор Никола Корчев, който е внук на опълченеца, изготвя паметник с образа на своя дядо, който да напомня за голямата му храброст. А читалището, което се намира в радомирското с. Долна Диканя, както и една от улиците в гр. Варна носят името “Никола Корчев” в памет на храбия българин.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Генерал Данаил Николаев – патриархът на Българската армия

На 30 декември през 1852 година се ражда един от най-големите военни дейци в българската история – генерал Данаил Николаев. “Патриархът на българската войска” както често е наричан взема участие в общо три войни (Сръбско-турската от 1876 година, Руско-турската от 1878 година и Сръбско-българската от 1885 година), а по време на Балканските е военен министър. Вследствие на големите си военни заслуги е награден с най-високото знание в Българската армия – генерал от пехотата. Награден е с общо 14 ордена, включително руски, сръбски, черногорски и турски такива. Данаил Николаев е роден в Болград, Бесарабия в семейство на бежанци от Търново. През 1871 година завършва образованието си в Болградската гимназия. Военната си кариера започва във Волноопределящата рота на 54-и Мински Пехотен полк, а през 1873 година постъпва във Военното пехотно училище в Одеса. През юни 1876 година, в самото начало на сръбско-турския конфликт, Данаил Николаев подава молба за уволнение от армията с желание да се включи в предстоящата война. Сражава се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. Началникът му всъщност не го уволнява, а го изпраща в отпуск, което на практика не прекратява военната му кариера. Година по-късно Данаил Николаев се включва в Руско-турската освободителна война. Командир е на рота от Пета опълченска дружина, отличава се в боевете при Шипка и Шейново. Благодарение на качествата си бързо се изкачва във военната йерархия до чин поручик. След Освобождението Данаил Николаев е командир на I-ва, а впоследствие и II-ра Пловдивска дружина. Професионалните му успехи са гарнирани с лични такива – през 1880 година се запознава с бъдещата си съпруга Радка, след като е поканен на сватбата на шефа на полицията в Чирпан Константин(Коста) Паница. Интересен факт е, че в деня на венчавката му с избраницата му, самият княз Александър Батенберг разпорежда да му бъде връчен орден “За храброст”, заради участието му в Освободителната война. През 1883 година Данаил Николаев започва да изпълнява длъжността на майор в Източнорумелийската милиция. С цялостната си дейност подпомага бъдещето присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. Безспорният връх във военната му кариера настъпва по време на Сръбско-българската война. След победата при Сливница на 10 ноември 1885 г. българската армия предприема контранастъпление към Пирот. Общото командване се поверява на подполковник Данаил Николаев. Нишавската армия е разположена на силни позиции от Планиница до Остри връх. Въпреки това българските войски успяват да я победят. Главните сили на сръбската армия обаче заемат Нешков връх. Тук става най-кървавата схватка през цялата война, от която като безспорни победители излизат българите. Нишавската армия отстъпва и заема позиции по височините около Пирот. Те имат форма на подкова, обърната срещу настъпващите български войски. С нощни атаки родните части овладяват двата върха – Северен и Южен Черни връх. След ожесточен бой сърбите са принудени да отстъпят. Главните сили нахлуват в Пирот и след оспорвана борба на 15 ноември го овладяват. Разгромената Нишавска армия отстъпва в безредие. Славните победи на българите в тази война получават широк отзвук в цяла Европа. Пази се изказването на един военен специалист от онова време:

„Действията при град Пирот на 15 ноември са тъй интересни и толкова резултатни за българската армия, щото наистина заслужават изучаване и похвала”.

През следващите години Данаил Николаев става част от българския политически живот. Назначен е за военен министър за първи път след детронирането на княз Александър Батенберг, а след избора на княз Фердинанд е посочен за негов военен съветник. Добрите отношения между двамата обаче траят по-малко от десетилетие, тъй като по време на бракосъчетанието между новия монарх и княгиня Мария Луиза не е спазено висшестоянието на чиновете. Това сериозно накърнява достойнството на Данаил Николаев и още същата година той подава оставка. През следващите години генералът съсредоточава усилията си в развитието на Върховния македонски комитет, на който е и председател. От 1907 до 1911 година Данаил Николаев отново става военен министър, тъкмо когато тече трескава подготовка за предстоящата Балканска война. Доказателство за значението на големия военен и позицията му в обществото през този период е фактът, че на 22 септември 1908 г. преподписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на Независимостта на България.През второто десетилетие на ХХ век Николаев е застигнат от семейна трагедия. През 1925 година, по време на атентата в църквата “Св. Крал” (дн. “Св. Неделя) синът му бива убит. Офицерът преживява случилото се изключително тежко. Цял живот той е служил в името на държавата си, хвърлял се е нееднократно в битки и е командвал смело бойците си, само и само години по-късно детето му да стане жертва на тероризъм. До смъртта си на 29 август 1942 година Данаил Николаев продължава да заема висши военни длъжности и да играе важна роля в българския политически живот. Дълбоко уважаван е както от елита, така и от самия монарх цар Борис III, който го награждава с най-високото българско отличие – орден “Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий”. Генерал от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя.

[n_petrova]

От: Славата Българска!

Не е само Шипка, може на много места да има такава инициатива "Посади дърво от благодарност за днешния ден!"

За тези деца, които искат, не е задължително за всички деца, а по желание, но да е искрено.

А може инициативата и организацията да излезе от родителите, защо не?

Важното е споменът да е жив в децата. После може да ходят да видят алеята.

Дърветата ще растат заедно с тях.


Примерно недалеч от Сливница има един забравен мемориал, който се руши. Ако наоколо учениците посадят дървета и алеи, това няма да се руши, а ще расте. А може да се напише думата "СЛАВА" от дървета. Не иска поддръжка.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Не е само Шипка, може на много места да има такава инициатива "Посади дърво от благодарност за днешния ден!"

За тези деца, които искат, не е задължително за всички деца, а по желание, но да е искрено.

А може инициативата и организацията да излезе от родителите, защо не?

Това е определено, една добра идея. Стига да има желание - ще има и начин.

[n_petrova]

От: Славата Българска!

Това май трябва да е в отделна тема "Акция - посади дърво в името на благодарността и вечността".

Всички тези спомени трябва да са насочени към бъдещето, т.е към децата.

Може някой от родителския комитет да ги споделя пред учениците. Вместо час по история или съвместно с учителя по история.
Вместо да седят пред компютрите и да гледат тъпо, може да отидат на екскурзия за садене на дървета. Може да се напали огън и т.н.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Това трябва да е в друга тема. Искам само да кажа, че знам момчета на по 19-20 години. Които всяко лято, ходят по - различни села и правят един вид акция, като вид помощ. Става дума, за помагане на разни баби и дядовци. Например с копане на нива, цепена на дърва, почистване на разни дворове градинки и т.н. Ако едни ученици правят такива неща, това ще е голям +, за всеки един възрастен човек на който помощта не е му е достатъчна. А и не само да засеят дръвче, а и да правят други работи. Има доста неща които ще трябва да се направят, стига да има желание - разбира се. Без тая дума, желанието, всичко е пълна 0.
Да живее България!

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Хаджи Димитър – непокорният воевода

Тоз, който падне в бой за свобода,той не умира: него жалеятземя и небе, звяр и природаи певци песни за него пеят…

Така пише гениалният Христо Ботев за една от най-емблематичните, смели и героични личности на българското освободително движение. Хаджи Димитър е една от онези личности, пред които човек трябва да се прекланя – подвигът му е славен и кървав и представлява еманация на борбения дух на един окован народ. Едноименната поема на Ботев говори за края на житейския път на този свещен за родината ни образ, ние от “Българска история” ще ви предадем, доколкото можем, неговото битие още от самото начало. Денят и 10 май, а годината – 1840-та. В град Сливен – градът на 100-те войводи, в семейството на младият Никола Асенев и жена му – Маринка, се ражда малкият Димитър. Едва на две годинки, семейството напуска града и заминава за земите на израелтяните. Те пристигат в Йерусалим на поклонение на Божи гроб, след което се връщат в Сливен. Сред българите по онова време било прието за всеки, отишъл до свещения град за да се поклони пред младенеца, да получи “титлата” хаджия. Оттам по-късно е взето и прозвището на прочутия воевода – “Хаджи”. Годините минават и малкото момченце пораства и става юноша. В главата на Димитър започват да се оформят нови идеи, а съзнанието му започва да се стреми към нещо необикновено – към идеал. Той се присъединява към групата на “младите” – бунтарите и особняците, смелчаците готови да се жертват за родината, въпреки че някои ги наричат глупци. Патриотичното чувство измества всички други и на едва на 22 години хаджи Димитър напуска дома си и отива в Балкана. Организира малка чета и обикаля планините, решен да се опълчи по някакъв начин на османския поробител. След две години скитане, младият сливенчанин решава да присъедини дружината си към тази на Стоян войвода. Димитър става знаменосец и като такъв, заедно с водача, започват да планират убийството на търновския владика, който е от гръцки произход. Съзаклятниците обаче се скарват и групата им се разпада. Голямата част обаче последват Хаджи Димитър, който ги повежда и отново се отправя към планините. През това време момъкът вече се е свързал с някои други прословути българско борци, един от които е идеологът Георги Раковски. През 1865г. под негова опека в жилището на Раковски се сформира нова чета, която е изпратена да действа в местността край Котел. Юнаците действат предимно около Агликина поляна – едно уникално място, наобиколено от вековни дървета. По време на Османското робство то е било известно като сборен пункт на хайдутите, а днес там сякаш още витае революционният дух на отдавна загиналите българи. Скоро четниците се разпускат и Хаджи Димитър отново се отправя към Влашко. Там, през 1866г. е взето решение и е събран отново малък отряд от около 20 души. Начело застават именитият Жельо войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. При пристигането си на родна земя българите се разделят на три и до есента действат из териториите на майка България. Принудени обаче да се върнат отново в Румъния, Хаджи Димитър и Караджата решават този път да съставят нов, по-сериозен план. Годината вече е 1868 и през пролетта много българи се събират за да се сражават редом със сливенския революционер. През лятото те тръгват от румънското село Петрушан, качват се на кораб и преминават Дунава, като целят да вдигнат поробения народ на всеобщо въстание.

Действията започват на 5-6 юли 1868г., когато срещу дебаркиралите в България четници е изпратена турска потеря от близо 1000 войници. Бунтовниците, станали известни като “Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа” водят първото си сражение, след което успяват да се откъснат от многобройния враг. Българите стигат до село Горна Липница, край Павликени, където се води нова битка с турците. Неприятелите дават значителни жертви, докато от четниците има само един убит. На следващия ден нова престрелка има край Вишовград, последвано от много кървава битка, в която четата е разбита. Караджата попада в плен на враговете, а Хаджи Димитър с другите оцелели бяга към Балкана. Те са настигнати от турците в Шипченската планина и на връх Бузлуджа водят последната си битка. Хаджията се бие смело, както правят и неговите верни момци.Многобройният нападател обаче обрича опитите им да вдигнат населението на оръжие, а смелият воевода става поредният паднал в името на своето отечество. Бузлуджа е пропита с кръвта на героите, жертвали се в името на България. Смята се че Хаджи Димитър е срещнал смъртта си на 10 август 1868г., дали това е станало на същия връх обаче не е ясно. Според много историци, героят е бил тежко ранен, но още жив, когато трима четници са го отнесли далеч от мястото. Те пренесли героя до връх Кадрафил, близо до село Аджар (днес Свежен). Там родолюбиви българи – пастири се грижили за ранения, докато той не срещнал смъртта си. Там бил и погребан, като през 1880-та тленните му останки били преместени в църквата “Св.св. Петър и Павел”, отново в село Свежен.

[n_petrova]

От: Славата Българска!

Това са различни неща. По никакъв начин не омаловажавам помощта от всякакъв вид, но имам предвид една мащабна акция по садене на дървета именно като благодарност за свободата.
Толкова много хора са дали живота си, за да живеем ние сега, че при всички случаи заслужават не едно, а повече от едно дърво да бъде посадено за всеки загинал. Дърветата са много по-добро нещо от паметниците, понеже не искат поддръжка.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Дядо Ильо – последният войвода

Той е революционер, хайдутин, герой и често определян от историците като “последният войвода”. Името му е Ильо Попгеоргиев, а в следващите редове ние ще ви представим неговата история. Роден е на 28 май, през далечната 1805г. в село Берово, днес намиращо се в “република Македония”. Дядо му е свещеник на име Георги, който навремето повежда чета и се бие срещу османските поробители. Той загива в сражение, но бунтовният му дух е предаден на неговия внук – Ильо. Бъдещият хайдутин прекарва юношеството си в родното село. Когато пораства обаче се спречква неколкократно с местния турски големец, който задирял сестрите му. Ильо е принуден да замине и се отправя към Рила, където остава в едноименния манастир. Негов роднина го назначава за пазач и младежът започва да изпълнява съвестно задълженията си. По време на престоя в светата обител той се среща с най-различни хора, сред които и видни личности като самия Неофит Рилски. След дълги години служба, животът на Ильо се преобръща и става далеч по-динамичен.Вече 32-годишен, българинът се жени и се връща в родното си село. Там обаче той отново е недолюбван от турците и се скарва с един от тях. На следващия ден на Ильо е устроена засада, по време на която е ранен брат му. Българинът се разгневява и решава да си отмъсти на турчина. Той го убива, но знаейки какви ще са последствията решава да се отправи към планината – така именно започва неговият хайдушки живот, изпълнен с премеждия. Ильо събира чета от верни момци и започва да броди из безкрайните български гори. С течение на времето под знамето на воеводата се събират близо 70 души.През 50-те години на ХХ век избухва Кримската война и напрежението в поробените български земи нараства. През 1854г., решени да се възползват от хаоса на войната, турците в Дупница нападат мирното българско население. Сведения за надвисналата заплаха достигат до четата на Ильо войвода и той не остава безразличен. Воеводата предупреждава поробителите, че ако се вдигнат, махалата им ще бъде изравнена със земята и те се отказват от решението си. Високата порта вече е започнала да гледа на Ильо войвода като на опасна личност, затова и османците организират заговор срещу него. От Цариград пристига известие, което гласи, че българинът е свободен да заживее мирен живот, ако се съгласи да остави оръжието. Въпреки ненавистта на хайдутина към турците, той решава да остави оръжието и да се прибере при съпругата си. Отправя се към Кюстендил, където е посрещнат най-тържествено от османските власти. След кратък престои поема към Берово, но опитът му помага да разбере, че турците всъщност подготвят убийството му.

По пътя към родното си село той убива заговорниците и се отправя отново в горите. По следите му е пратена голяма турска потеря, от която Ильо едва успява да се спаси. Къщата на хайдутина е разрушена, а семейството му отведено в град Кюстендил и затворено. Много от юнаците от вече разформираната чета са заловени и обесени публично, за назидание. Тежки времена настават за беровския войвода, но въпреки всичко той продължава борбата. Годините минават и в България все повече осъзнати хора започват да търсят свободата за родината си. Сред тях е първият идеолог на революционното движение – Георги Раковски.Ильо войвода е привлечен от идеите на младия бунтовник и прехвърля четата си в Сърбия, където се присъединява към Първа българска легия. Той помага на Раковски с подготовката на бойците, тъй като през годините е натрупал значителен опит в битките. През 1862г., когато легията влиза в своето първо сражение при щурмуването на Кале мегдан, Ильо се сражава изключително храбро, като водач на батальон. По време на престоя му в Сърбия, османците загубили неговите следи освобождават семейството му. След бойното кръщене на легията обаче, в Цариград разбират за участието на храбреца и отново пленяват неговите близки. Ильо продължава да живее зад граница – прекарва около две години в Крагуевац, след което отива в Белград. В сръбската столица той е удостоен с големи почести от княз Михаил Обренович.По време на Сръбско-турската война, дядо Ильо повежда своите близо 300 юнаци в поредното сражение срещу тиранина. Той се бие в най-тежките битки с османците, но преминавайки през първата линия на сръбската армия той е тежко ранен. Куршумът го осакатява, две от ребрата му са извадени и воеводата остава сакат с едната ръка. Най-фрапиращото в случая е, че раната не е от турски, а от сръбски куршум, причинена най-вероятно заради спречкването на хайдутина с един от военните адютанти.

Конфликтът между империята и сърбите обаче завършва в полза на султана. Скоро една нова сила ще се намеси в тежката ситуация на Балканите. Годината е 1877 и руският император обявява война на Високата порта. Тези драматични промени заварват Ильо в болницата, където тежките му рани още го измъчват. Той чува за напредването на руснаците. Любовта към България и омразата към тиранина не му дават мира и хайдутинът напуска лечебницата, за да се включи в борбата. Той пристига в Свищов, където веднага е приет от руското командване и му е даден чин капитан. При преминаването на Балкана е зачислен в редиците на генерал Гурко, а по-късно му е възложено управлението на всички доброволчески чети. През януари 1878г. дядо Ильо войвода проявява огромна хитрост, катоуспява да излъже управата на Кюстендил, че идва като авангард на руснаците и градът пада без бой. Целта най-накрая е постигната. На 3 март с подписването на Санстефанския договор, България е освободена. Ильо войвода е поканен и присъства в Сан Стефано, където му е връчен и орден “За храброст”. След края на войната хайдутинът, заедно с жената и децата си се мести да живее в Кюстендил, като не престава да подкрепя българите в поробена Македония. Той участва в Кресненско-Разложкото въстание като водач на чета и оцелява след неуспеха на бунта. През 1885г. избухва Сръбско-българската война, а дядо Ильо вече е в изключително напреднала възраст. Въпреки другарството си със сърбите, въпреки годините си, въпреки тежките си рани той отново хваща пушката и повежда четата си срещу новия неприятел. Бие се геройски край Брезник, Сливница, Враня, Краище и Извор. След края на войната желанието да помага на родината още го тегли. През 90-те години той всячески помага на дейците на ВМРО. За дългия си живот българинът постига уникални по рода си подвизи. Въпреки огромните трудности, пред които е изправен, той до последно отстоява българското и се бори за по-доброто бъдеще на своя обичен народ. Героизмът му е възпят в много народни песни, а за смелостта му се носят легенди. Края на живота си той среща на 17 април 1898г., в град Кюстендил. На погребението му се стича целият град, който отдава последна почит към заслужилия герой.

[sl.daskalov]

От: До: Славата Българска!

Слави не знаех нищо за този инцидент. Намерих в укипедията и прочетох историята . Та това си е била почти война . Интересно но не споменават защо гръцкия войник е навлязъл на наша територия и с това е предизвикал инцидента.

Ето тука, в пост 12 от темата съфорумника ни е дал линк където е разказано как точно се случва всичко:

Малко данни за една неизвестна война.
Нещата са се случили през 1925 г. По това време съгласно Ньойския договор, в качеството си на победена нация, армията и въоръжението на България са силно редуцирана. Събитията се развиват на границата при гр. Петрич и са известни в историята ни като „Петрички инцидент“. Мащаба на инцидента не може да се сравни с другите водени военни действия. Интересното в него и силно поучително за днешните ни политици са действията на тогавашното правителство и постигането на положителни за България решения по пътя на дипломацията. Нещо което не можаха да направят днешните и вчерашни управници за пленените медицински сестри в Либия.

http://www.zapetrich.hit.bg/intz.htm

[aldr]

От: Славата Българска!

Благодаря за информацията .

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=173723

[n_petrova]

От: Славата Българска!

Дядо Либен и неговите другари от Копривщица също заслужават да бъдат споменати в тази тема. Дядо Либен е работил по горите и то доста добре. Благодарение на такива като него има Копривщица.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?Au...D=5211&Level=3

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!