Славата Българска!

[Sibirski]

От: Славата Българска!

Една интересна снимка от Куксхафен от музей на морска авиация AERONAUTICUM.

[aldr]

От: До: Славата Българска!

Днес се навършиха 88 години от "Петричкия инцидент"!

Слави не знаех нищо за този инцидент. Намерих в укипедията и прочетох историята . Та това си е била почти война . Интересно но не споменават защо гръцкия войник е навлязъл на наша територия и с това е предизвикал инцидента.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Да споделя един голям Човек.
Малцина знаят за този доблестен юначен българин и за неговия героизъм по време на войната за освобождението на Добруджа. В следващите редове ще разберете къде се крие величието на един позабравен герой. Нека обаче започнем да описваме живота на този забележителен човек още от самото начало. На 4 ноември 1882г в град Ловеч е роден малкият Георги Векилски. Бащата на бъдещия герой е юрист и просветен деец. Той силно обича своята родина и пази спомена за всичко, през което тя е преминала в последните десетилетия на борби. В сърцето му се е насадило патриотично чувство и щастливият татко решава да кръсти сина си на един от най-значимите бунтовници от времето на Априлската епопея – Георги Икономов, който е и негов далечен родственик. По този начин момчето израства в атмосфера, в която се отглеждат герои. Малкият Георги и семейството му отиват в София, където той продължава да бъде възпитаван в родолюбие и почит към възрожденските традиции. Баща му е влиятелна личност. Потомък на уважаван ловчански род, випускник на прочутия Робърт колеж. Заема високи длъжности, като управник на Ловеч и София. Умира през 1902г., като оставя зад себе си седем деца. Неговата съпруга - Керачка – овдовява на 38-годишна възраст и е поставена в много сложна ситуация. Сред седемте нейни отрочета е и малкият Георги. Той е нейната гордост – ученолюбив и работлив, отраства силен млад момък. Завършва военното училище в столицата, след което постъпва в армията. Става кавалерист във войската на Негово царско величество, където след няколко години съдбата го среща с талантливия генерал Иван Колев. Векилски се отличава с особения си талант да маневрира и управлява безупречно своята батарея по време на бойни действия. Тези му качества го отличават по време на войните и офицерът заслужено получава ордени “Св.Александър” и “За храброст”‘. Покрай службата Георги Векилски намира време и за своето хоби – колоезденето. Той става “съюзен войвода” на организацията на българските колоездачи. Във военно отношение Векилски е безупречен. Той е офицерът, който всички войници обичат и ще следват до смърт. На своите братя по оръжие той завещава:“Наред с пламъка, буйността и неудържимия устрем на кавалерийския офицер, конният артилерист трябва да притежава точната пресметливост, солидни познания и спокойствието на математика. По време на кавалерийска атака конният артилерист трябва да остане бясно спокоен”. Майор Векилски участва в трите войни на България за обединение. Сражава се с враговете на родината си смело и геройски както през Балканската, така и през Междусъюзническата война. Попаднал под натиска на противника, той е ранен край Велес, но продължава да служи на България. Огромната му слава и неговияг най-велик подвиг тепърва ще настъпят. Годината е 1914 и избухва Първата световна война. България търси реванш, тя е предадена от своите съседи, от своите съюзници. Във военните среди по онова време възниква идеята да се създаде конна батарея. Тя е основана след началото на световния конфликт и неин капитан става самият Векилски. През 1916-та, в разгара на действията, цар Фердинанд не може да остане безразличен за случващото се по света. Той решава да заеме най-после позиция и обявява война на Румъния, за да си върне присвоената от власите Добруджа. За да се изправи срещу вражеските сили, е мобилизирана 3-та българска армия.Начело застава генерал Стефан Тошев, който поема на своя освободителен поход. Под негово командване се намира един друг гениален български военен – командирът на конната дивизия генерал Иван Колев. Тази дивизия събира в себе си части от всички родове войски. Някъде там, в редиците на смелите войни, се намира и майор Георги ВекилскиДоказал се във времето герой, той оглавява конната артилерия – една част, отличаваща се с голяма специфика. В предстоящия конфликт неговите подчинени ще се окажат от изключително важно значение за победата на България. На 21 септември същата 1916-та година се състои едно изключително сражение, което трябва да бъде познато на всеки. То остава в историята като “битката при Мустафа Ачи”. По онова време на бойното поле се намира писателят и майстор на късия разказ Йордан Йовков. Той, в ролята на военен кореспондент, пламенно описва събитията в едноименния си разказ.
Пренасяме ви направо в театъра на бойните действия. На хълма край Мустафа ачи са ситуирани две пехотни и две колоездачни роти, както и една батарея. Те са зле окопани, а укрепленията им нямат дори телена мрежа. Зад тях е съсредоточена конницата на генерал Колев. Румъските войници от другата страна са готови за бой. Численото преимущество е на тяхна страна и на 21 септември 17-та румънска бригада пристъпва в нападение. Мощното настъпление на врага започва. Българите са изтласкани до Азаплар. Предните части на смелите родни войски са погълнати от огромната маса на противника. Власите съвсем скоро ще превземат окопите, а след тях и оръдията. Привечер картечниците заглъхватq а куршумите са на свършване. Румъния се чувства победителка, 17-та бригада се готви за триумф. Ето какво разказва и писателят Йовков за събитията: “Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атаха беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността….Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи – последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмкяваха полето, удавяха всичко само с многобойността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаен от това случайно безсилие”От българска страна, командирът на батареята, младият майор Георги Векилски, решава да вдъхне кураж на своите бойци. Той се отправя към отстъпващите българи и застава пред тях, блед и спокоен, с онова мъжество, което в такава критична ситуация е отредена само на избраните. Пред войниците си той изрича: ”Тук ще умрем, но нито крачка назад”. “Тури ножа!”Последните резервни ракли са извикани напред. Щиковете застават на дулата на пушките. Векилски издава поредно нареждане – българите се струпват на 6 карета около 6-те оръдия. Командирът издава поредната заповед “Батарея, мерник нула. Поправка 50!” От отсрещния хребет се появяват гъсти румънски редици. Бойците на майор Векилски тръпнат в очакване, знаейки че мнозина от тях ги очаква смърт. Мигом щом врага се подава, гласът на командира изгърмява със заповед за стрелба. Залповете на конната батарея, както и усилията на малцината български пехотинци, спират временно настъплението на враговете (важно е да се отбележи, че освен румънци на бойното поле срещу българите е имало и руснаци). Йовков продължава с описанието на невиждания героизъм: “И всички викат ура.Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.” Това е повратната точка в битката. Без намесата на майор Векилски, сражението при Мустафа ачи би било обречено. Румънците са забавени, макар и временно, и дават шанс на укрилите се конни полкове на генерал Колев да атакуват. Военачалникът изчаква търпеливо, при него постоянно пристигат ординарци, които му съобщават: “Генерале, неприятелите са на 500 крачки”. “Те са на 400 крачки”. Накрая при него идва и последният ординарец “Господин генерал, на 300 крачки са до батареята”. Иван Колев твърдо заповядва: “Дивизията в атака!” Българските ескадрони се понасят в атака. На първа линия е Лейбгвардейският конен полк, следван от 3-ти и 4-ти конен полк. Фронтът се разгръща на 2 километра, като българската кавалерия подминава батареята и нейните смели защитници и връхлита върху румънците. Единствено прикритието на нощта спасява враговете от тотален разгром. Победата на бойците ни е забележителна и се дължи изключително на смелите действия на Георги Векилски. Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен се прекланя пред гения на българския войник, като славният германски пълководец отива в щаба на българската армия и лично поздравява командира на конната батарея, както и неговите бойци. Разбитите румънци също оценяват тактическия ход на българската армия. Един от техните офицери, намерен ранен на бойното поле, казва:“Вчера ние бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизаме в окопите и изведнъж… изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата. И тая конница. Беше неочаквано. Беше ужасно.” Подвигът на Векилски го превръща в герой на цяла Добруджа. Той удържа до последно позициите си и печели на своя
висшестоящ ценно време, за да стигнат българите до победа. Майорът става любимец на своите войници. Той е от онези войни, които са достойни само за уважение. Смелостта му е безмерна, свидетели разказват как той винаги заставал на открита позиция на бойното поле, вдъхвал невероятен кураж на българските бойци и всявал страх и смут в редиците на неприятелите. През 1917-та Георги Векилски заслужено е повишен в чин майор. След битката при Мустафа ачи той продължил да бъде толкова отдаден на могъщата българска армия. Постоянно измислял нови тактики и способи за войската си. Често нареждал незначителен брой конници да се движат пред бойните позиции на противника, за да го примами да предприеме нападение и „лесна победа” срещу тях. Когато това се случвало, той се е натъквал на безпощадната кинжална стрелба на българските оръдия. За жалост, в началото на 1918г. България се разделя с един от най-жертвоготовните свои синове. На 15 март, по време на разузнаване по делтата на река Дунав, Георги Векилски среща смъртта си по нелеп начин. Бомба избухва близо до него и слага край на жизнения му път. Той умира млад, на 35 години, но макар да е живял твърде кратко, той безспорно е дал изключително много на майка България. Погребан е в Тулча, в църквата “Св.Георги”, а по-късно тялото му е пренесено в двора на Артилерийските казарми в София, където се намира гробницата “Алея на героите”.

[Sibirski]

От: Славата Българска!

Спомен-камък на българи антифашисти от Бухенвалд.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Виждам, че по - нагоре в темата сте споменали Дойран. Ще вмъкна още малко, за ген.Владимир Вазов.


По време на Възраждането, а и след това, град Сопот е родно място на десетки български големци, оставили своя отпечатък в историята си. Сред тях едни от най-видните представители безспорно са семейство Вазови. Днес ще ви споделим историята на един от тях, поел по пътя на оръжието и отдал голямата част от живота си на военното дело. Името му е Владимир Вазов, а подвизите които извършва са достойни за преклонение. Нека започнем разказа си от самото начало, годината е 1868-ма а денят – 14-ти май. В домът на Минчо Вазов и жена му – Съба се ражда малкият Владимир. Семейството е сравнително заможно и това предполага добро бъдеще на детето. Бъдещият български герой отраства с 3-ма братя – великият поет и писател Иван Вазов, политикът Борис Вазов и другият голям военен деец – Георги Вазов. Младото момче е изпратено да учи в гимназия и след като завършва само решава да се отправи към столицата, където да се запише във Военното училище. Желанието му да служи като войник вероятно е повлияно от силния патриотичен порив, обхванал цяла България. Страната съвсем скоро се е освободила от турско робство, а през 1885г. вече съвсем сама се е изправила на оръжие за да защити своето Съединение. Владимир Вазов учи около две години при военните, след което се дипломира и е зачислен като подпоручик в Шуменския артилерийски полк. Близките години са изпълнени с предана служба в името на България. Младежът ясно съзнава нуждата от добри професионалисти и продължава да усъвършенства уменията си. Той учи военно дело в Германия, както и в царска Русия и постепенно се издига в йерархията до звание подполковник. Вазов постепенно си заслужава уважението и признанието на главнокомандващите. Когато генерал Михаил Савов решава в страната да се създаде Артилерийско училище, той разпорежда Владимир да стане помощник-началник, където да може да предава опита си на подрастващите бойци. Такъв е животът на подполковника до началото на ХХ век. Ситуацията в Европа обаче се променя, съвсем скоро на България ще и се наложи да използва уменията на своя изключителен пълководец на практика. Годината е 1912-та и сформиралия се Балкански съюз обявява война на Османската империя. По време на сраженията безспорно най-тежки удари върху войските на Високата порта нанасят българите, които със своите стоманени щикове се изправят срещу огромната държава. В навечерието на конфликта, наречен по-късно Балканска война, Владимир Вазов вече е с чин полковник и поема командването на 4-ти скорострелен артилерийски полк, в състава на 1-ва софийска дивизия. Полковникът участва със своите близо 1200 бойци в сраженията край Гечкинли, където българите побеждават трикратно превъзхождащите ги турци. Полкът на Вазов се бие по бойните полета край Люлебургас, както и в нападението над Чаталджа. Войната приключва в крайно неподходящ момент и старите съюзници се изправят един срещу друг. Българите са принудени да воюват с всички и въпреки това отново успяват да се противопоставят на сърби, гърци и черногорци. Владимир Вазов продължава да е начело на своя артилерийски полк, който участва в действията край Пирот, Цариброд, Бубляк, Дренова глава и Градоман.Поредната война обаче приключва пагубно за България, след като румънската армия нахлува в гръб и силите на родните войници не са достатъчни.

След края напрежението в страната е усилено. Народът помни предателството на бившите съюзници и в съзнанието му се насажда чувство на реваншизъм. Съвсем скоро пред българите изниква нова възможност да си върнат онова, което им се полага по право. Владимир Вазов отново е там, на мястото си – сред войниците готови да дадат всичко за отечеството си. За пореден път майка България има нужда от неговия военен гений и офицерът се отзовава. Той поема командването на Девета пехотна плевенска дивизия, която е част от Първа българска армия. През 1917-та, по време на Първата световна, Владимир е ситуиран около Дойран, където започва да укрепва българската позиция, готов за вражеска атака. Първото сражение започва в края на април 1917-та и продължава около 4 дена.Масираната вражеска атака започва, ,но въпреки тоновете изсипани снаряди силите на Антантата са разгромени, а българите дават много малко жертви. След грандиозния резултат, Вазов е повишен в чин генерал-майор. Малко повече от година по-късно, нова опасност дебне над Дойран. Врагът е многоброен, срещу силите на генерала ще се бият англичани, французи и гърци, за да пробият българската отбрана и да навлязат в долината на река Вардар. Българите са превъзхождани многократно, срещу тях са изсипани снаряди с отровни субстанции, заради които родните войници са принудени да действат с противогази. Битката е изключително епична и по-късно историците правилно я наричат “Дойранската епопея”. Противникът е отблъснат и разбит и дава близо 10 000 жертви. Голяма част от това е благодарение както на смелостта на непоколебимите бойци, така и от тактическите умения на генерал Вазов.Първата световна обаче отново завършва неблагоприятно. В град Солун се подписва примирие и войската е демобилизирана. Генерал Владимир Вазов продължава да заема служби в армията, но не му се налага да взема повече участие в бойни действия. През 1920-та героят преминава в запаса и се заема с обществена дейност. През 1923г., той започва да членува в комитет “Народна признателност”, който е създаден за да помага на жертвите от септемврийското въстание на комунистите, избухнало на същата година. Три години по-късно генералът е кмет на София. Като такъв налага много промени в живота на гражданите и усъвършенства столицата, превръщайки я в един истински добре организиран град. През 1936г. Вазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран се провиква:“Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”. Островитяните са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват – “Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”. Владимир Вазов до последно остава верен на своята България. След честванията той се връща в родината и прекарва последните години от живота си в нея. Живее предимно в китното ловешко селце Рибарица, където и умира на 20-ти май през 1945г. Преживял всички най-динамични периоди от родната история, посветил живота си на Отечеството, той завинаги ще остане в сърцата ни като един незабравим герой, като един всеотдаен пълководец и най-вече – като победителят от Дойран.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!


На 15 февруари 1866г. в Шумен е роден един от малко известните български офицери – Константин Каварналиев.Той и до днес сякаш остава недооценен от обществото, макар и подвигът му да достига висините на саможертвата. В следващите редове ние, от “Българска история” ще ви разкажем малко повече за това защо си заслужава да го помним. Константин завършва училището в родния си град – Шумен през 1882г. Дипломира се и заминава за столицата – София, като още същата година е приет във Военното училище, където следва до 1885г. Образованието му е прекъснато, заради избухването на Сръбско-българската война. Каварналиев е мобилизиран на фронта, той е произведен в чин портупей-юнкер и назначен като младши офицер в 5-ти пехотен Дунавски полк. Сражава се смело край село Банкя и му е поверено командването на рота. Бие се в решаващите боеве крайСливница, а по-късно настъпва с българската армия към Драгоман, Цариброд и Пирот. В края на конфликта е повишен в чин подпоручик. След като битките приключват, Каварналиев се връща отново към обучението си. Завършва в София и прекарва няколко години в служба на българската армия. През 1893г. е командирован в Италия , където завършваГенералщабната академия. Завръща се в България и до 1912г. заема висши офицерски места в родната войска. В началото на Балканската война(1912г.) Константин Каварналиев се сражава начело на 4-та пехотна Преславска дивизия и се бие смело край Селиоглу, Караагач и Чаталджа. Първата Балканска война приключва със спорен резултат и между съюзниците възникват противоречия.На следващата, 1913г. започва т.нар. Междусъюзническа война и Каварналиев е назначен за командир на 3-та бригада на 3-та пехотна Балканска дивизия. Тя се сражава в Македония, където положението на българите е тежко, тъй като трябва да спират и гърците от юг и сърбите от северозапад. Гръцката армия, с която българите ще имат най-решителни сражения през тази война, предприема настъпление в три направления. Първото е по долината на река Места – Драма-Неврокоп (днес Гоце Делчев)-Банско-Разлог, а второто по долината на Струма - Серес-Петрич-Кресна-Горна Джумая (Благоевград), като целта е била само една – София. Третото направление е особено важно за гърците. То предвижда нахлуване по долината на река Вардар и преминаване през Солун-Кукуш-Дойран-Валандово. Неговата цел е да съедини гръцките войски със сръбските, след което да се предприеме обща операция срещу българската столица. Трябва да признаем, че гърците имат успех, и в първите дни на юли авангардите им достигат Разлог и Горна Джумая. Единственото, което остава е да направят успешна акция и по третото направление, с което да съединят силите си със сръбските съюзници. За целта гърците се насочват към град Кукуш, предвождани лично от крал Константинос I. Същото прави и Константин Каварналиев със своите части.Макар и със значително по-малка численост, българите успяват да одържат щурма на гърците три дни. Това дава възможност на местното население да се изтегли към пределите на България, като по този начин се спасява от сигурна смърт. Това се доказва от факта, че след като най-накрая гърците успяват да влязат в града, той бива опожарен. В тридневните боеве за Кукуш гърците губят 10 000 войника, което има и негативен психологически ефект върху тях. Истинският подвиг на българите и по-специално на полковник Каварналиев обаче тепърва предстои.Изгубили Кукуш, българските части се изтеглят на север към Дойран. Това е едно от последните укрепления, битката за което ще покаже дали гърци и сърби ще успеят да съединят армиите си. Полковник Каварналиев разполага само с два полка – 32-ри и 42-ри,които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. От другата страна гърците атакуват с 42 000 бойци или с други думи на всеки българин се падат по четиринадесет гърци. Освен всичко друго подкрепление не може да се очакват, което допълнително усложнява задачата.Яростните боеве започват на 18 юни 1913 г. Българските войници се сражават като лъвове! Представа за тежкото състояние на частите на Каварналиев може да добием от едно негово действие, което той предприема на 22 юни. Тогава той привиква адютанта си поручик Дуров и му казва: “Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!”.Адютантът Дуров тръгва и среща по пътя си много български войници, които обаче също се бият отчаяно срещу настъпващите сили. Така, на 23 юни, полковник Каварналиев хвърля в боя последния резерв – самия себе си.Той грабва пушката си и се отправя към предните позиции на бойното поле. Повежда войниците си в атака на нож с думите “Аз на грък гръб е давам” и срива вражеската стратегия. Българите следват предано своя командир и след кървава битка противникът е отблъснат, а позицията спасена, с което се слага край на амбициите на сърби и гърци да съединят войските си. По време на сражението Константин Каварналиев е ранен в крака, но той решава да остане на фронта и да продължи да се бие, защото раната на изглежда сериозна. Впоследствие се оказва, че куршумът е прекъснал важна артерия и полковникът загива от кръвозагуба вечерта на 23 юни 1913г. Посмъртно той е произведен в чин генерал-майор. Българите издигат паметник на лобното място на славния генерал, в негова чест. Там лежат костите и на много от неговите войници. За съжаление този паметник споделя съдбата на други около 500 войнишки и офицерски гробове в Македония, които са варварски разрушени и осквернени.През 70-те години на миналия век сърбомани взривяват с бомби паметника на генерал Каварналиев. На мястото остават само каменни късове и голяма зейнала дупка, а през 2000г. гробът на генерала е осквернен от мародери. През 2009г. със съдействието на историкът Божидар Димитров, в Шумен е издигнато копие на паметника в чест на геройски загиналия българин. Нека сведем глава и се преклоним пред героизма на генерал-майор Константин Каварналиев, жертвал живота си в името на Отечеството!

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

На 26 март 1913г. по време на кървавата Балканска война българите извършват един от най-огромните военни подвизи в новата ни история - под командването на генерал Георги Вазовнепревземаемата турска крепост Одрин е превзета. В следващите редове ние от “Българска история” ще се опитаме да ви разкажем драматичните събития около тази величествена битка.

През 1912г. България започва дълго чаканата борба за своето обединение. Идеалът на царството е всички българи, останали на чужди територии да бъдат присъединени в една голяма държава, каквато се е очертавала Санстефанска България. Конфликтът започва и родните войски настъпват срещу турските врагове. В самото начало на войната българите постигат нечувани победи. Царските войски се изправят срещу центъра на османските сили и ги обръщат в бягство. Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части настъпват. С огромни победи войниците достигат на 30 километра от вражеската столица – Цариград(някогашен Константинопол). В тила обаче Одринската крепост остава под командването на султанския гарнизон. В навечерието на войната укреплението е модернизирано от османците, отбранителните съоражения са разположени на три позиции, които включват окопи, огневи позиции за артилерията, фортове и картечни гнезда. Отбраната и се ръководи от един от най-големите турски военачалници – Шукри паша, а на негово разположение е огромен гарнизон от 70 000 войници, около 500 оръдия и около 40 картечници. Превземането на крепостта е възложена на смелите бойци от Втора българска армия. До декември 1912г. градът остава блокиран от българските войски, но до бойни действия не се стига. Армиите на Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград вече става невъзможно. Турците склоняват да подпишат примирие, като се съгласяват блокадата над Одрин да остане. През януари обаче в Османската империя е извършен преврат и от Цариград обявяват, че ще продължат военните действия. Българите се активизират и на 3 февруари, в изключително тежки условия започва битката за крепостта. Поради липса на коне оръдията на царската армия са теглени от волски впрягове, които за кратко време изминават огромно разстояние докато стигнат до Одрин. Междувременно студът дава своите жертви сред войниците. В началото на март българите са струпали близо 160 000 войници, 424 оръдия и 96 картечници около града, в помощ на които са се притекли близо 47 000 сръбски бойци. Българската авиация в състав от 3 аеропланни и 2 балонни отделения също се включват във военните действия и подпомагат сухопътните войски. Обсадата е разделена на четири сектора – Източен, Южен, Западен и Северозападен. Най-големия по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава генерал Георги Вазов.

Подготовката започва, катопланът за атаката е изготвен от самия генерал Михаил Савов. Според него трябва да се създаде илюзия, че острието на българската офанзива е насочено срещу Южния сектор, докато основните сили се подготвят да нападнат фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Щурмът на крепостта започва. Враговете са подложени на 10-часов страховит и унищожителен артилерийски обстрел, след което 56-ти пехотен полк се хвърля в атака. Към него се присъединяват юнаците от 23 Шипченски, 10 Родопски, 32 Загорски, 29 Ямболски, 57 и 58 пехотни полкове. До сутринта на 25-ти предната позиция е превзета и оцелелите османци се оттеглят в главната. Турците успяват да отблъснат следващата връхлитаща вълна и българите се оттеглят за кратко, за да се прегрупират. На Южния сектор родните войски успяват да се придвижат напред, а сърбите в западния и северозападен сектор са отблъснати и понасят големи загуби. Основната задача обаче се пада на бойците в Източния сектор. Край Одрин за пръв път в историята на света е използвана военната тактика “огневи вал” – артилерията покрива настъплението на пехотата, която следва отблизо. В последствие подобни поведения се прилагат на практика в Първата световна война и влизат в много от учебниците по военно дело. Ударите на артилерията са разкъсали бодливата тел, а онази която е останала – войниците покриват със собствените си шинели. Конната батарея на майор Друмев смело подпомага сражаващите се българи. През нощта на 26 март Айджиолу е превзет от 10 Родопски полк, а рано сутринта на същия ден пада Айвазбаба го последва. Двата форта падат благодарение на устрема на могъщата българска армия.Турският офицер Хасан Джемал си спомня паметния ден:“Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет… с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите… Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре”

а сутринта на 26-ти след разгрома на главната отбраняваща част е разбита и българите започват да нахлуват в града. Последната турска съпротива е премазана. Михо Георгиев – войник от 29 пехотен ямболски полк издига българското знаме върху Селим джамия.Командващият гарнизона Шукри паша е пленен, от уважение той предава сабята си на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов. Втора българска армия губи близо 1316 убити, а ранените са около 6300. В плен попадат 33 500 турски войници, 413 оръдия, около 12 000 пушки и 50 картечници. Превземането на Одрин слага практически края на Балканската война. В обсадата на непревземаемата крепост българите за пореден път показват своя невероятен кураж и невиждана смелост. В името на идеала родната армия извършва нечувани подвизи, които завинаги ще останат в сърцата на целия народ. Нека не забравяме героите от Одрин.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Едни велики и хубави думи на полковник Петко Йотов!

Здравей, млади войнико!

Пиша ти това писмо, за да ти кажа някои неща, които на мен не е имало кой да ми каже. Не приемай написаното като съвети, защото на този свят най-ненужно е да се дават съвети. На умния не му трябват, а глупакът не ги приема.Нося пагони от 28 септември 1966 година. Изживял съм много хубави неща и съм понесъл много казармени простотии. Имаш правото да възкликнеш: “Леле, тоя колко е задръстен за толкова години служба!” Да това е един от вариантите, а може и по-иначе. Най-напред искам да ти кажа защо все пак трябва да се служи на тая наша България.Само след Освобождението българското войнство участва за 60 години в пет войни. В тях загиват около 200 хиляди воини и около половин милион са ранени и осакатени. Нима те са искали да убиват и да бъдат убивани? Между тях е и някой от твоите предци!Прадядо ми по бащина линия загива при Одрин през 1913-та. Дядо ми по майчина линия имаше три рани и три кръста за храброст от трите войни.Та раняваният и оцелял много ни е разказвал за войните. И когато е воювал, вече е имал жена и четири деца. Нима не са му били мили? Нима е тръгнал ей така на война? На тях, на нашите деди, полуграмотни или неграмотни, са им казвали защо трябва да се обучат и да станат добри войници по един много човешки начин.“Млади войнико, трябва да стреляш точно, да се окопаваш бързо и добре. Ако не стреляш точно, стрелят по теб. Ти трябва да се биеш и да побеждаваш, а не да загиваш. Твоята смърт води до поражение, а поражението довежда врага в бащиния ти дом, при твоята майка, жена и деца.”Всъщност ти това го знаещ, но убеден ли си, че е жизнено необходимо? С какви мисли тръгваш за казармата? А може би с какви не искаш да тръгнеш? Знаеш ли, иска ми се да споделя с тебе едно мое схващане за понятието “Отечество”. Струва ми се, че то, Отечеството, няма множествено число, макар че дълги години се готвехме да браним нашето Отечество. Отечеството е нещо много лично, съкровено, свято. Моето Отечество е там, на един баир в Тетевенския балкан. Там, където съм се родил и израсъл. Моето Отечество е къщата ни, дворът, големия орех, на който ми връзваха люлка, кладенчето в букака със студена вода, майка ми, баща ми и по-късно – жена ми и двете ми деца.Това е моето лично Отечество и аз не го давам на никого. Готов съм да го браня до смърт от външните, пък сега, изглежда, и от вътрешните врагове. Ето защо трябва да съм подготвен за защитата на моето Отечество. Аз ще залегна в окопа на границата на моята България не за вилите в Бояна или за нечии дебели вратове. Ще лежа в буренясалия окоп именно за моето лично Отечество. Откакто свят светува това е първото назначение на мъжа – да защитава близките си и родния си край, Отечеството. То не случайно е наречено “Отечество” – на името на отеца, бащата, създателя и защитника.Ти, млади войнико, готов ли си да защитиш своето Отечество? Млади момко, това не са лозунги. Това е една тъжна потребност!И възниква въпросът, що за човек е българинът, що за човек си ти, негов вековен наследник? Всички ли българи с любов отиваха в казармата? Отговорът е твърде изненадващ за тебе, млади войнико. Да, всички искаха да отидат в казармата, но не всички имаха тази възможност. Още със създаването на българската войска след Освобождението българина вижда в нея символа на свободата и сигурността на България. Чест, достойнство и дълг е да се служи във войската българска. И защо всички желаещи не са могли да служат? По икономически причини. Така в Княжество България до Сръбско – Българската война годишният контингент от набора е бил от 28 до 30 хиляди души. Поради недостатъчно средства са приемали около 7 – 8 хиляди новобранци.Оказва се, че от четирима годни за военна служба само един има честта да служи. Да, чест е било за избрания да служи! Военнонаборните комисии са били много прецизни при подбора на новобранците. Често за незначителен недостатък са връщали момчетата. Но пък избраните!? Те са били най- и по- . Минали на комисия за войници. Това са най-мъжете на селото.Върнатите са се чувствали като друго качество. Върнатите трудно ще се оженят, щом са дефектни за военна служба. И за да се избегне този неприятен момент, се взема решение: военнонаборните комисии да оценяват обективно всички годни за военна служба и да се тегли жребий кой от тримата или четиримата годни да отиде войник. Та първият стремеж е да си годен за военна служба. Вторият – да се вредиш да служиш в казармата. Народът казва: “Мъж, който не е служил, и жена, която не е раждала, не ми ги хвали.” Подкупи са се давали да служи момчето, а не както сега!Ти, млади войнико, си потомък на героите от петте войни след Освобождението. На героите от Сръбско – Българската война, извършили маршове, които смаяха Европа. Така 1-ва и 4-та пехотна дружина, след като са прегазили и преплували Марица при гара Саранбей, мокри до кости, за 30 часа изминават 86 км и пристигат на Сливнишката позиция.Пета пеша артилерийска батарея под командването на капитан Тантилов за две денонощия изминава 146 км и пристига заедно с оръдията на Сливница. Тридесет и четири дружини извършват маршове от 80 до 230 км. За тези маршове Карл Регенбургски пише: “Българската армия извършва маршове, нямащи равни на себе си от Александър Македонски насам.” Ти си потомък на героите от Сливница, Три уши, Мека Црев, Драгоман, Гурголят, Видин, Пирот, Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа, Булаир, Одрин, Завоя на Черна, Тутракан, Кочмар, Карапелит, Добрич. Ти си внук на мъже, които пленяват много чужди знамена, но не допускат да бъде пленено българско бойно знаме.За твоите предци – герои в.”Таймс” пише: “Истински герой на деня е българският войник. Търпелив, издръжлив, весел и засмян, той не изглежда като модел на особени свойства. Но когато щиковете се турнат на пушките и гръмовно “Ура!” процепи въздуха и се стигне до решителния момент, той се явява в един нов и удивителен вид. На него преди всичко се дължи сполуката в победата.”Те, старите воини, са достойни следовници на своите възпитатели, на офицерите. Спазват се суворовско-румянцевските принципи на обучение и възпитание. Има много следовници на полковник Дрангов. Ще си позволя, млади войнико, да ти цитирам някои от тях. Дрангов пише: “Войникът не е само едни гърди, които трябва да изправиш срещу неприятеля, а преди всичко едно сърце, което трябва да спечелиш. Офицерът трябва да бъде сърцевед. Сърце след сърце върви.” И още: “Никой няма право да вдига ръка върху личността на войника. Българският войник трябва да се бие и да побеждава, а не да бъде бит и мачкан. На България са нужни юнаци, герои, а не мазници и треперковци.” Дрангов винаги е казвал:”След мен, юнаци, две смърти няма, без една не може!” И намира своята смърт на 27 май 1916г. на завоя на р. Черна, водейки полка си в атака.Да, млади войнико, имало е, има и сега в нашата войска български достойни водачи и следовници. Ти от кои си? Много се оплаквате от извращенията. Защо ги има, кой ги прави? С кого ги правят? Защо от 50 – 60 човека гонят само 3 – 4? Ти, млади войнико, между тях ли си? Гонят тези, които нито преди казармата, нито в казармата са се научили да носят вода. Те просто все още не са разбрали, че на този свят всеки носи някому вода. Във всяка система има степен на подчиненост. И всеки на някого е подчинен и му носи вода.Това за носенето на водата е и в прекия, и в преносния смисъл. Нима няма да донесеш вода на по-възрастен човек?! Какво ще ти попречи да донесеш вода и на “старото”. Това, “старото”, знае и може повече от тебе или се предполага, че е така. Утре в боя “старото ” ще ти спаси живота. Не се страхувай от лудите и щурите, те вършат подвизи. Страхувай се от безразличните, от безличните. Този, който може да те наругае, може и да те защити.Научи се да уважаваш, без да се унижаваш. Наполеон има такава мисъл: “Добрият воин знае как да отстъпва, без да мърмори.” Нашият мъдър народ казва: “Който не целува ръка с достойнство, ще целува крака, паднал на колене.” Няма го вече онова общество, в което искахме всички да сме равни. Не се раждаме равни и не можем да бъдем равни. Нито в живота, нито в казармата.Не ти говоря да бъдеш “преклонена главица”. Не, в никакъв случай! Никой не обича пълзящите гадини. Дори пълзящият не обича себеподобните. Не всичко в казармата е “Тъй вярно”. Има и “Съвсем не”. А като излезеш в “цивилизацията”, няма ли да имаш началници, няма ли да зависиш от някого? И ако не му носиш вода, ще му носиш я уиски, я нещо друго. Не се прави на толкова ербап. Живота ще те научи на още по-сложни неща от казармата.Пък и ти ще станеш началник. Я в казармата, я после. Ето какво пише за началниците в Правилника за бойната служба от 1935г. (т.1412): “Началникът е длъжен: 1. Да има характер. 2. Да разбира своето дело. 3. Да определя степента на възможност. 4. Да поема отговорност. 5. Да дава личен пример. 6. Да обича подчинените си.” Тези неща са написани с кръв от опита на войните.И не се оправдавай с немотията. Тя е вече при всички честни хора. Българският войник след Освобождението често е гладувал, дори и по време на война. Така че при теб е само едната злина. Ще ти цитирам нещичко от книгата “Един от първа дивизия”, написана от Г. Георгиев, участник в Първата световна война: “…Вижте сега българския войник. Той може да няма гащи, но победи. Той може да носи скъсани панталони, но победи. Той може да носи смачкан шинел, но победи. Гащите се купуват. Панталоните се закърпват. Шинелите се изглаждат. Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.”Българските мъже са раснали на стремена. Такова ни е племето! Ще кажеш – “А времето?” Все още е далеч времето, когато няма да има нужда от войници и от войска. Добре, ти не искаш да служиш, друг не иска. Добре, ние старите, искаме, ама вече не можем. Валута внасяме, пшеница внасяме, всичко внасяме. И мъже ли трябва да внасяме? Досега България можеше да се гордее с красивите си и талантливи жени и с гордите си и достойни мъже. Бягат навън? Да бягат, но докога? Човек не може да избяга от себе си. Всяка животинка си има своя дупка и нея търси, дори и за смъртта си. Човек не може две неща да избира – родината и родителите. Бягайте, търсете вашето щастие навсякъде, но не бягайте от дълга си към родината. Звучи високопарно, но ще го разбереш с времето.При избухването на Първата Балканска война през 1912г. хиляди българи се връщат от Европа, Америка, от целия свят за да воюват за майка България. Народът казва: “Кръвта вода не става.” Те не са били по-глупави от нас. Не бързай да даваш оценки, преди да направиш нещо по-свято от тях.На родина, на Отечество не може да се изневерява. То е едно – неизбираемо и неподменяемо.Та така, млади войнико, исках нещо да ти кажа. Дали успях, ти ще прецениш. Може да не съм прав. Не ме укорявай. Правя го с най-добри чувства към теб и към моето Отечество. Това е вечна и безкрайна тема. Ние мъжете, най много обичаме да разказваме за подвизите си в казармата и при жените. Това са приятни теми, защото всеки е длъжен да ни вярва, пък и не може да се провери нито едното, нито другото.Приеми моите воински и приятелски поздрави, войнико на България!

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Българската армия през годините

Висшият военен съвет на Българската армия през 1910 г.

Българска армия е името, с което традиционно са известни въоръжените сили на Княжество България (1878-190, Царство България (1908-1944), Народна Република България (1944-1989) и Република България. В състава им влизат трите рода войски: Сухопътни войски на България, Български Военноморски флот и Българска Военна Авиация. Главните задачи на армията са отбраната на страната от външно нападение и реализиране на националната външна политика с военни средства (макар в определени периоди тя да е въвличана в постигането на вътрешнополитически цели – извършването на държавните преврати). Нека обаче работим с цифри.Сръбско-българска война (1885г)

• Българската армия наброява 86 000 души.
• Общият брой на доброволните дружини и отряди възлиза на 14 000 души.
• Недостатъчния брой на офицери, боеприпаси и униформи не попречва на българите да спечелят войната.

Началото на XX век

• Общият брой на Българската армия възлиза на 102 000 души.
• Числеността й надвишава тази на войската на Съединените американски щати.
• Българската армия бива разделена на пет части – Първа, Втора, Трета, Четвърта и Пета армия

Балканската война (1912-1913г)

• България мобилизира 600 000 души при население 4 400 000.
• Армията разполага с общо 714 000 мобилизационен резерв
• Българските войници имат на разположение близо 1200 оръдия.
• Българският флот разполага с шест леки торпедоносеца – “Дръзки” , “Смели” , “Летящи” , “Шумни” , “Храбри” и “Строги”

Първа световна война (1914-1918г.)

• България мобилизира 800 000-на армия.
• Това я превръща в държавата, която издържа най-голямата армия по глава на населението в света.
• Съществуват огромни дивизии, като например Трета пехотна Балканска дивизия (43 000 човека).

Втора световна война (1939-1945г)

• Според Ньойския мирен договор числеността на българската армия трябва да бъде не повече от 33 000 души. Това е променено от военния министър ген. Луков през 1938г.
• България успява да мобилизира 450 000 армия и то преди включването си във войната

1944-1989г.

• Няма точни данни за числеността й, но варира между 150 000-200 000 души мирновременна армия.
• В състава й влизат пет танкови бригади.
• От 1961г. България разполага с ракети, способни да носят ядрен заряд.
• През 70-те години на XX в. ВВС са в апогея на своята мощ, притежаващи най-малко 300 модерни бойни самолета в състава си.

Българската армия днес

• Данните за числеността на българската армия варират между 24 000 – 30 000 души.
• Танковете в експлоатация не възлизат на повече от 100, а бойните джипове на повече от 1000.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Димитър Списаревски – първата жива торпила

Димитър Списаревски. Познато ли ви е това име? Списаревски бил един съвсем обикновен летец, който както мнозина други милиони смели мъже е участвал във Втората световна война. Един съвсем обикновен войник. Поне до 20 декември 1943г., когато името му се превръща в сакрален символ на българската храброст. Съвсем млад, само на 27 години, на Списаревски му се наложило да се сблъска с ужаса на войната и да се изправи срещу врага.По време на военното си обучение младият летец бил характеризиран от съратниците си като дързък и буен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги ‘балкански туземци’. В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. Той заявява на другарите си: “..ако някога ми падне насреща противников самолет, ще го изям, па ако ще и с машината да се блъсна в него’.. А друг път: “Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”. Такова е било мисленето на поручик Димитър Списаревски.
И както се оказало той не говорил празни приказки. На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи ‘летящи крепости’ Б-24 Либърейтър /”Освободител”/, охранявани от 50 изтребители се насочила да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски бил един от изтребителите на бойно дежурство. Това бил първият му боен полет, за когото той се готвил отдавна. В разгара на въздушната битка, Списаревски успял да свали вражеския самолет с изключително смел маньовър, но уви съвсем скоро патроните на бордовата му картечница свършили. И точно тогава, в онзи кратък, може би няколко секунден момент, Списаревски взел решение, което коствало живота му, но и го превърнало във вечен символ на храбростта. Без колебание, той се врязал във водаческата машина. Бомбардировачът бил разцепен във въздуха, спасил се само опашният стрелец, който бил изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски паднал на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му било открито сред отломките. Врагът бил принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето.

За Спаича приятелят му полковник-летец Стоян Стоянов казва следното:“За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на своята майка, която като му връчвала щита, е казвала: „С него или на него!”Димитър Списаревски е смятан за национален герой. Той не е възрожденец, отдал живота си на каузата. Не е живял в толкова тежки времена, както националните ни герои. Неговото величие си проличало единствено в онзи миг. Имал е избор – можел е да не вземе участие в тази тежка и ненужна никому война. Можел е в онзи студен зимен ден 20 декември да не жертва живота си, но не го е направил. Защото поручик Списаревски е смятал, че животът му би бил безсмислен, ако не бъде посветен на обичната му родина. Безпримерният героизъм, проявен от него не може да бъде описан. Поручик Димитър Списаревски е награден посмъртно с „Кръст за храброст” и е произведен в чин капитан. Погребан е с военни почести в Централните софийски гробища, Алеята на летците.
Ние от „Българска история” оставаме на вас да се замислите какво е това нещо, което може да накара човек да пожертва всичко в името на родината си?

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Неделчо Бончев – един от орлите на Царство България
На 1 септември 1939 година Германия навлиза в Полша. Дадено е началото на Втората световна война. Успехите на Хитлер са впечатляващи, като до юни 1940 година, той поема контрола над Централна и Западна Европа, без Англия. България, водена от цар Борис III, до последно отстоява българския неутралитет, но вследствие на множество причини се присъединява на страната на Тристранния пакт. Все пак българската дипломация успява да постигне някои успехи, отказвайки да изпраща българска войска на фронтове извън България. (интересен факт е, че на фронта е изпратен само един санитарен влак). На 12 декември 1941 година България обявява “символична война ”на Англия и САЩ.

В битка със съюзническите сили, влизат главно българските ВВС, защитавайки родината си от бомбардировки. Съществува схващането, че бомбардировките над България са резултат от обявената “символична война ”. Фактите опровергават едно такова твърдение. Първите английски бомбардировки над София са на 13-15 април 1941 година. 1942 година е година на затишие, поради факта че Гърция е окупирана от Германия. По този начин Съюзническите сили губят базата от която да излитат бомбардировачите. Бомбардировките са възобновени през 1943 година. Капитулацията на Италия дава възможност в нейната южна част да бъде създадена съюзническа база, от която бомбардировачите да достигат България.
Един от летците, героично защитавал България от разрухата на бомбардировките, е поручик Неделчо Иванов Бончев. Той е роден на 21 юни 1917 година в София. Завършва Втора мъжка гимназия заедно със самия Димитър Списаревски и продължава обучението си в Военното на Негово Величество училище. Военното си обучение за пилот получава в България и Италия.
Неговите умения и храброст излизат наяве в боевете за отбраната на София по време на бомбардировките през 1943-1944 г. На 20 декември 1943 г. той поврежда тежко един американски четиримоторен бомбардировач. На 30 март 1944 г. сваля една летяща крепост Боинг Б-17. Най-големият му подвиг обаче тепърва предстои. Той го извършва в един от най-мрачните дни за българската авиация, тъй наречения “Черен Великден” – 17 април 1944 година.

С хитрост съюзническата авиация подлъгва българските летци. До този момент основен изтребител за прикриване на съюзническите формации е П-38, който е двумоторен и лесно се разпознава на фона на едномоторните германски изтребители. В този ден те за първи път използват срещу България едномоторните П-51 мустанг.Българските летци първоначално предположили, че мустангите са немските месершмит и неподготвени за бой се приближават до тях. Въпреки това те оказват яростна, ожесточена, съпротива, поради което загубите им не са катастрофални.


Трудно е да си представим, какво ли е минавало през ума на тези хора, излитащи за да връхлетят врага, който има преимущество 10 към 1, а на моменти и 40 към 1. Въпреки липсата на всякаква перспектива за успех, те дават всичко за България, дори своя живот. Неделчо Бончев прави нещо немислимо. В разгара на битката се озовава сам, към него се задава четвъртата вълна от летящи крепости, подкрепени от изтребители. Без да се замисля, той се хвърля храбро в сражението. С перфектно насочване се отправя към един от вражеските самолети. Открива огън по десния и краен мотор. След серия маневри се озовава в перфектна стрелкова позиция, но за зла участ оръдието на българският летец засича, точно когато за да свали „летящата крепост“ е нужно да изстреля снаряд. За да не допусне врагът да се измъкне, Неделчо Бончев се врязва в него. Така той става известен като втората българска жива торпила.
Като по чудо той оцелява. В последният момент се взривява бензиновият резервоар, в резултат на което той е изстрелян във въздуха. След 1000 метрово свободно падане, вързан за седалката, летецът успява да се отскубне от нея и да отвори своя парашут. Приземява се в преспа сняг без ботуши, които губи по време на падането. В резултат на това се разболява от бронхопневмония и лежи дълго време в болница.


Избягва от болницата, за да може да лети отново. Изпратен е да се сражава срещу отстъпващите германци. До 5 октомври 1944 година изпълнява 8 бойни полета. На 5 октомври 1944 година, той получава нова задача.Начело на две четворки Ме-109 трябва да прикрива 6 бомбардировача До-17, след което да проведе две самостоятелни атаки по земни цели по шосето Крива паланка–Куманово. Свален е от противовъздушна артилерия. Успява да катапултира и да се приземи успешно, но е пленен от германците. Съпроводен е до Виена, където му е предложено да бъде освободен, акосътрудничи на правителството зад граница ръководено от Ал. Цанков. Той категорично отказва. Тогава е изпратен към Германия в концлагер, неизвестно кой. По пътя е разстрелян от германците и оставен в канавка край пътя.
Така си отива един от най-смелите и способни български летци, останал в историята като втората жива торпила. Така си отива един от най-големите герои на Царство България. Така си отива един доблестен българин, който винаги в живота е поставял на първо място идеала и дълга към Отечеството. Неделчо Бончев получава признание за 8 въздушни победи над съюзническите сили, но се предполага че реалният им брой е по-голям.

[Bat_Pepo]

От: Славата Българска!

Бра'у ва артик

[n_petrova]

От: До: Славата Българска!

знаеш ли че.............


дедите ни не случиха на внуци...........

Трябва приемственост. Трябва да извеждаме децата да посадят поне по едно дърво за всеки загинал.

Да им обясняваме, че нашите предци не са мислели за себе си, а за нас, техните потомци.

Че за нас днешния ден е настъпил благодарение на техния подвиг. Че не трябва да го забравяме миналото, защото главният паметник е в сърцата на потомците.

Ние мислим да насадим няколко дървета на връх Шипка. Може да се направи акция за засаждане с участието на половината клас ученици.

Няма ли татковци с автомобили 4Х4 да организират такава екскурзия?

За децата това ще е голяма радост.

[n_petrova]

От: Славата Българска!

Ако децата забравят миналото и гледат покемони, после може да им се говори какво ли не за техните деди.

Може да променят историята както им харесва, като няма семейна летопис.

[Dimitar.Dimitrov]

От: Славата Българска!

Много деца искат, да засадят разни дръвчета, не само на Шипка. Но транспорта се губи. Училищата вече не правят, хубави екскурзии до места, където трябва да се видят наистина Българските истории. Като Батак и т.н.. Поне тук в моя град, не се правят толкова добри екскурзии, както беше едно време. ЗА ОГРОМНО СЪЖАЛЕНИЕ. Трябва да научим децата ни, да знаят, за какво става въпрос. Има два вида деца, според моето виждане. Едни които обичат, супер много Българската история и се гордеят с нея и четат и т.н. И други които предпочитат, да слушат 100 кила и да пушат шума. ВСИЧКО ИДВА ОТ СЕМЕЙСТВОТО.