Славата Българска!

[Obersturmbahnfuehrer]

Навремето пуснах препечатка за проявите на армията на ген. Колев срещу сърби, румънци, руснаци и прочее паплач, та ми дойде идеята да съберем тук кой каквото знае за малко известни събития от военната ни история.

Започвам с един материал на Божидар Димитров.

[Obersturmbahnfuehrer]

Червената стена е македонската Шипка
На 17 май 1917 г. нашата армия за първи път използва огнепръскачки
От 6000 французи, намиращи се на легендарния връх, оцеляват 261

От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля, и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена.

Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии.

До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно- разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията.

Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна.

Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига.

Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма.

На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части.

Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел.

На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх.

Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба. Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце.

Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки.

На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси.

Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце.

Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.



Проф. д-р Божидар Димитров

[Венцислав Петров]

Маркирам темата като важна и моля всеки който знае подобни случаи да ги напише тук. Нашата армия и Българския войник заслужават да повдигнем булото на забравата...

Оригиналното име на темата беше: "Старата слава на Българската армия".

Позволявам си да я преименовам на: "Славата Българска!" защото тя не е стара... И днес има такива Българи, надявам се и утре да ги има. Проблемът е че от разната паплач, родоотстъпници и (самоцензурирано) не може да ги видим...!


Благодаря на Obersturmbahnfuehrer-а за отличната идея и моля всички за сериозно отношение към тази тема!

[Obersturmbahnfuehrer]

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и до 5-6 септ. след шеметни бойни действия 60 000-на румънска армия е унищожена при крепостта Тутракан. След няколко дни са овладяни Добрич и Силистра, над румънските войски в Добруджа надвисва катастрофа. Тогава Русия като съюзник на Румъния в Антантата й изпраща цяла армия на помощ, която се състои от 2 пехотни и 1 конна дивизия, състоящи се от руснаци; още 1 пехотна дивизия съставена от сърби и хървати живеещи в Русия, а също така и артилерийски корпус. Тези сили са равни на българските, действащи в Добруджа - 3 пехотни и 1 конна дивизия, като заедно с тях се сражават и 1 турска дивизия съставена от слабо обучени сирийски араби, както и 1 германска бригада от 4 дружини. На страната на руската армия обаче се бият и 5 румънски дивизии и 1 конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили са общо 70 дружини срещу 43 български и 19 съюзнически. Флангът на противника е осигурен от огромния руски черноморски флот, съставен от няколко нови броненосеца, десетки крайцери, стотици миноносци, подводници, катери. Артилелерията им покрива едва ли не половин Добруджа. А в морето срещу всичко това ние разполагаме само с 6 остарели миноносеца от типа на "Дръзки".
Сред българското командване е имало и опасения, че някои от войниците може да откажат да се бият срещу освободителите си от 1878 г., но те се оказват напразни. Пламват яростни погранични боеве, паралелно с тях на 5 септ. руската 61-ва дивизия, подпомагана от 6 ескадрона атакува българските позиции край Добрич. Руските ескадрони са избити до крак от атакуващите български батареи. С огромни загуби са отблъснати руските пехотинци. В следващите дни се разразяват боеве по цялата линия от Дунав до Черно Море. Към Добрич руснаците изпращат нови 2 дивизии. Българското командване противопоставя на тях само нестроеви войници - готвачи, санитари и граждански доброволци, въоръжени с пушките на убитите през миналите дни. Тази набързо скалъпена войска атакува на нож с "Ура" руските вериги. Руснаците дочакват удара, но набързо са сметени и след кратък бой побягват назад, кой знае защо също викайки "Ура". Поради това собствените им картечни роти в тила първоначално ги взимат за настъпващи българи...
На 7 септ. в боя влиза и сърбо-хърватската дивизия, която се оказва (поне според генерал Христов) най-коравият противник на Добруджанския фронт.. Тя едва не пробива българските позиции. Налага се конната дивизия на генерал Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил. Именно тази конна дивизия става големият герой в тези битки. Със своята бърза и ловка маневреност тя запушва дупки в тила, разкъсва вражески позиции, напада във фланг, или изненадващо налита на походни колони в дълбокия тил. Дори след години всеизвестният германски генерал Гудериан казва: "Учил съм се на танкова война от действията на генерал Колев с конницата му в Добруджа".
След провала при Добрич руско-румънските войски се оттеглят в Северна Добруджа на готовата Кубадинска позиция на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода. Освободена е Южна Добруджа, отнета ни през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват натам цяла нова армия. След неуспешната атака на Кубадинската позиция (17-19 септ.) българската армия минава временно в отбрана срещу три пъти по-многобройния противник. Руснаците настъпваг на 1 окт. към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар. Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атака след атака. Привечер в контраатака се впуска конницата на ген. Колев и обръща руснаците в паническо бягство. Пак тогава трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на българите. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват чак късно вечерта. През нощта обаче граничарите внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настава пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералния щаб си връща войските обратно в Румъния.
На 19 окт. 3-та българска армия започва атака на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 окт. Единствено руснаците оказват по-сериозна съпротива. Особено страшна е битката при Кубадин, в която 4-та пехотна дивизия се бие "на нож" с руснаците цели 6 часа! Накрая руската дивизия е унищожена, а бойното й знаме пленено. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии (трите флага и днес може да се видят във Военно-историческия музей на България). Преследването на разбитите части става тежко поради проливните дъждове. Макар и разбити руснаците и румънците все още са по-многобройни и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври руснаците дори пробват контранастъпление, но атаките им са отбити с огромни загуби. Българските войски остават по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече е преминала Дунав и настъпва към Букурещ. При река Ардисен срещу нея излизат две румънски дивизии. Те са пометени и напълно смазани от шопите, които влизат в Букурещ и превземат румънската столица, организирайки тържествен парад в центъра й за ужас на безпомощните румънци. В този момент България триумфира! Оцелелите руски части се предават на българите и Българо-руския фронт се измества чак по река Серет в Молдова. Но в Русия избухва Февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.

[Obersturmbahnfuehrer]

...Затова предлагаме на читателите оценки на чуждестранни военни специалисти, историци и кореспонденти. Те, както се вижда, не се нуждаят от коментар.

За Сръбско-българската война 1885 г.


„Националното чувство, любовта към отечеството и свободата, опасността за домовете и огнищата… – всички тези чувства заедно мощно подействуваха и създадоха у българите онова патриотично въодушевление, онази готовност за саможертва, и страстно лично самоотвержение, които събуждат всички дремещи сили на една страна и утрояват силата на една армия“.
Подполковник Бленкнер


„Преходите на българските войски по време на съсредоточението бяха нещо съвсем изключително и спадат към най-значителните на века“.
Полковник Хуго фон Билимек-Вайсолм


„Тези преходи правят висока чест на българските и източнорумелийските войски и ги поставят, колкото се отнася до физическата издръжливост, в реда на най-добрите войски в Европа“.
Полковник Карл Регенсбургски


„Българите се сражаваха с хладнокръвие и достойна за възхвала храброст“.
В-к „Дейли нюз“ за сражението при Сливница


„…сърбите стреляха неправилно и без команда, докато българите водеха огън с прецизност и голямо пестене на боеприпасите“.
В-к „Алгемайне милитерцайтунг“ за боя при Цариброд

„Пехотинците са подготвени като отлични бойци за провеждане на атака, завършваща с щиков удар…Щом се заповядваше атака, съответната войскова част едва ли вече можеше да бъде задържана“.
Немският историк Мюлер


„Българите показаха голяма издръжливост и твърдост в отбрана, както и ясно изразено предпочитание към щика“.
„За разлика от сърбите българите проявиха един просто великолепен настъпателен порив“.
„Когато българите виждаха, че обстановката ставаше за тях много тежка, те се хвърляха в щикова атака и този начин на действие никога не се провали. При такава обстановка обаче сърбите в повечето случаи удряха на бяг. Именно по отношение на това изпъква съвършено ясно колосалната разлика във вътрешната стойностна двата противника. Едната страна се отличава с безусловна увереност в победата, докато в другата страна владее малодушие“.
Майор о. з. Х. Кунц


„Но против всякакво очакване българите, без руските офицери, при съотношение на силите две към три поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението и възхищението на изумена Европа“.
Фридрих Енгелс


За Балканската война 1912–1913 г.


„Един от най-големите триумфи, които въобще военната история познава“.
Луи Бързина – кореспондент на в-к „Дейли телеграф“,за овладяването на Лозенград

„Най-модерните фортове Айвазбаба, Таштабия и Айджиолу са съвършено разрушени. Като гледа развалините, човек не може освен да се чуди на българската артилерийска стрелба“.
В-к „Морнинг стар“ за действията на артилерията при Одрин


„Най-голяма слава за българите…Този толкова хубав успех беше постигнат за 32 часа битки за чест на българите, които действаха прекрасно“.
Майор Камий Луи дьо Матарел – френски военен аташе в България, за Одринската операция


„Превземането на една съвременна голяма крепост след двудневен щурм се явява случай съвършено неизвестен в историята на войните от последното столетие… Несъмнено и истинско военно изкуство показаха българите при Одрин. Истините на военното дело са известни на всички, но да ги прокарат на дело могат само надарени хора“.
К. Шумский – кореспондент на в-к „Русская молва“


„Заповеди къси, точни и своевременни, абсолютна тайна в приготовлението, величествена дисциплина и търпение в чакането, тясна свръзка между всички родове войски, изненада и енергия в изпълнението, такива са характерните черти на командването и неговите подчинени в славния подвиг, с който може да се гордее обсадната армия“.
„Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи“.
Полковник Пиер де Мондезир – комендант на Тулонската крепост


„Храбростта на българската армия е безподобна. Аз сега се уверих, че на вашата армия никаква крепост не може да противостои“.
Мехмед Шукри паша – комендант на Одринската крепост


„Българите не се придържаха никъде към шаблонни способи за атакуване. Те се приспособяваха към обстановката и използваха много умело всички възможни начини за движение напред“.
Оценка на Генералния щаб на германската армия


„Атаката е в кръвта на българите, техният боен дух и техният устрем са достойни за възхищение“.
Из донесение до Генералния щаб на австро-унгарската армия



„Българският офицер е прилежен, старателен и ревностен в службата, разсъдлив и непретенциозен, твърд спрямо себе си, запазва самообладание, проявява сърцатост и настъпателен дух и е изпълнен с огнена обич към отечеството“.
Оценка на Генералния щаб на германската армия


За Първата световна война 1915–1918 г.


„Българите откриха с артилерията си и минохвъргачките огън, който по своята точност беше абсолютно смъртоносен“.
В-к „Таймс“ за стрелбата на артилерията на 9-а пехотна плевенска дивизия


„Скръбно звучи това име в ухото на всеки румънец! То е свързано с едно от най-големите поражения от святата наша война. Поражение болезнено, унизително, срамно…И Тутракан не само че ни удари една плесница по лицето и ни обля в кръв сърцето, но повлия дълбоко върху по-нататъшното развитие на войната. Той е първоначалната причина за нашите нещастия и за разгрома, който последва“.
Генерал Константин Кирицеску след победата на българската армия при Тутракан


„Огънят, който е насочен срещу румънската позиция при Топрахисар, надминава по силата си всичко видяно дотогава на добруджанския фронт… Действието на неприятелската тежка артилерия е страшно… Цели батареи, обхванати от неприятеля, са извадени от строя. Окопите и прикритията са разрушени и войниците заровени в пръстта“.
Генерал Константин Кирицеску за действията на българската артилерия


„В действителност българинът доказа, че е храбър войник. Неговото любимо оръжие беше щикът. Той беше изпълнен с гореща любов към отечеството…“.
„Българите изпълниха своя дълг. Те вече имат авторитет сред нашите войници. Австро-унгарските войски са неравностойни, а чешките съвсем не са уважавани“.
Генерал-фелдмаршал Аугуст фон Макензен


„Българите довършиха едно велико дело за себе си и за съюза“.
Германският кайзер Вилхелм II след превземането на Мачин от 3-а армия


„От всички наши съюзници България бе единствената държава, която прояви най-големи усилия“.
А. фон Ернстхаузен



За войната с Германия 1944–1945 г.


„Огънят на българската артилерия беше толкова точен и унищожителен, че голяма част от батальона бе избита, а останалите живи бяха принудени да отстъпят“.
„Действието на вашата артилерия е ужасяващо“.
Из показанията на пленени германски войници през есента на 1944 г.


„Въпреки че намиращите се в Македония войски вече трябваше да се отбра*няват само срещу българите, пътят за оттегляне не бе безопасен. Именно българи*те нанесоха опасни удари срещу него. Боеспособността на българите изненада“.
Германският военен историк Карл Хнилика


„Българите са единствената сила, която е в състояние да задържи германците в долината на Морава… всяко изтегляне на българските войски ще има катастрофален характер“.
Из оперативната сводка на английското военно министерство от 14.10.1944 г.


„Пристигнах на позицията скоро след нейното превземане и ми направи силно впечатление дисциплината, духът и чистотата на войските, които видях“.
Английският генерал Уолтър Оксли след посещението му на Страцинската позиция


„В продължение само на три месеца Българската армия пожъна решителни успехи“.
В-к „Ню Йорк таймс“ за действията на Българската армия през есента на 1944 г.


„Имах възможност със собствените си очи да видя твърдостта на българските войници в отбрана, смелостта, решителността и неудържимия им порив в настъпление. Няколко пъти наблюдавах на предната линия как войниците, офицерите и генералите от Българската народна армия се държат в боя под въздействието на плътния масиран огън на противника, в момента на авиационна и танкова хитлеристка атака и нито веднъж не забелязах каквато и да било паника и неустойчивост в техните редове. А по същество това беше бойното кръщение на българските воини“.
Съветският генерал-полковник Сергей Бирюзов


„По време на боевете аз не веднъж имах възможност да се убедя в силата на бойния дух, в храбростта и майсторството на българските воини – пехотинци и артилеристи“.
Подполковник Зосим Белозеров – представител на Трети украински фронт при Първа българска армия


„Българският войник…когато се заеме да брани интересите на своя народ, е голям и ненадминат герой. Това е вярно еднакво и за войниците, и за офицерите… До това заключение аз дойдох, когато наблюдавах боевете на Българската армия… Да, вие имате една доброкачествена и хубава армия“.
Подполковник Андрия Пейович – представител на югославската армия при Първа българска армия

[Yordan]

Макар и да не е нещо ново под Слънцето за интересуващи се хора като вас, аз все пак накратко ще сложа тук морската битка на българските миноносци срещу турския крайцер "Хамидие", тъй като на мен лично това ми е любим момент от историята...

Създаване на българската торпедоносна ескадра

През 1903 г., въпреки споровете в българската общественост относно нуждата от изграждане на военно-морски флот и съпътстващите ги съмнения за злоупотреби, българското правителство води преговори с френската компания "Шнайдер и сие" за изработката на торпедоносци (миноносци по тогавашната терминология). В началото на 1904 г. български представители, водени от капитан І ранг Пишон, французин на българска служба, подписват договор за изработката на 3 еднотипни торпедоносеца. През 1905 и 1906 година тайно през Босфора торпедоносците са доставени на части в България, където са сглобени и спуснати на вода. Един от тях е "Дръзки". Междувремнно българското правителство поръчва още три торпедоносеца, които влизат в състава на флота през 1909 г. По същия проект "Шнайдер и сие" постороява и няколко торпедоносеца за бъдещия български противник, османския флот. Българските торпедоносци са наречени "Дръзки", "Смели", "Храбри", "Строги", "Летящи" и "Шумни" и заедно с учебния крайцер "Надежда" представляват основата на неголемия българския боен флот през Балканските и началото на Първата световна война.

"Дръзки" в Балканската война

По време на Балканската война 1912-1913 г. българският флот е изправен пред задачата да се бори срещу превъзхождащия го многократно турски черноморски флот, чиято задача е както да подсигурява левия фланг на османските войски в Тракия, така и да блокира и бомбардира българското крайбрежие, като поддържа заплахата за евентуален десант на българския бряг. Друга задача на турските военноморски единици е да подсигурява единствената пряка линия за доставка на военни материали от Германия през румънското пристанище Кюстенджа (днес Констанца) за Цариград.
На 7 ноември 1912 г. в Щаба на българския военноморски флот се получава информация, че в Кюстенджа се товарят два египетски кораба с военни доставки за Османската империя. Четири от торпедоносците - "Летящи", "Смели", "Строги" и "Дръзки", командвани от капитан ІІ ранг Димитър Добрев, получават задача да пресрещнат корабите пред българското крайбрежие. На 7 срещу 8 ноември торпедоносците срещат турския бронепалубен крайцер "Хамидие", който ескортира транспорта. Миноносците атакуват крайцера, като изстрелват торпеда по него. Пръв атакува флагманът "Летящи" - от 500 - 600 метра, но пропуска целта, тъй като "Хамидие", командван от един от най-добрите турски капитани Хюсеин Рауф бей, избягва торпедата. Крайцерът открива отчаяна стрелба по българските кораби, най-вече по атакуващите го "Смели", изстрелял торпедата си от 300 м. и "Строги", който стреля от 100 м. И трите торпедоносеца пропускат целта, а "Смели" е засегнат от турски снаряд. "Дръзки", командван от мичман І ранг Георги Купов, въпреки турския огън, се приближава на разстояние от около 60 м. и от упор изстрелва торпедо. "Хамидие" е улучен в носовата си част и получава пробойна. Торпедоносците се готвят за нова атака, но пристигналите по време на боя и включили се в него четири турски контраминоносци, откриват огън срещу българските кораби и спасяват крайцера. Българските торпедоносци се оттеглят с едни ранен на "Смели" и някои повреди, а турските - с 8 убити и около 30 ранени. Смята се, че само тихото море спасява повредения "Хамидие" от потъване. Впоследствие, след ремонта "Хамидие" се прославя с действията си срещу гръцките сили в Егейско, Средиземно и Йонийско море.
Победата на българските торпедоносци е първата победа на българския военноморски флот след Освобождението от 1878 г. Тя не само нанася морален удар върху по-силния противник, но и в значителна степен парализира опитите му да бомбардира българското крайбрежие през оставащите месеци на войната.

[Стефан]

За Одрин знае всеки. Измислянето на непосредствения огневи маньовър е било така или иначе въпрос на време. Не че това омаловажава с нещо планираното от ген. Вазов и умението на сапьорите и линейната пехота да взаимодействат с артилерията. А защо не се говори за Хамидие не знам. При положение че тая атака всъщност е дала живот на торпедното оръжие като клас. Торпедата са били страшно модерни, за тях и против тях са се давали гигантски пари, само дето никой не е бил виждал да могат нещо наистина. После бил боят при Скагерак, великите англо- и немско езични покорители на моретата се млатили почти три дни с прости снаряди като диваците, и така и не успели да направят нищо със супероръжието. Торпедоносците си използвали даже масирано, изстреляли хич да не е 103 торпеда. От тях улучили 4:)) 4 и нещо %. Скандал превелик, правилни организационни изводи и естествения въпрос кого да обесим а кого само да разстреляме. За прахосаните за технически авантюризъм пари и дрън-дрън, също като в наше време. И в английско и в немско. А малко след това - Хамидие. И 25% попадения. Гробна тишина в залата, просветената европейска публиката мисли. Понеже тия кораби колкото и да са английски, никога не са достигнали обявените си ТТХ щото кюмурът, щото няма пари за учебни стрелби, за походи, щото ... И това са знаели всички, и турците и немците и англичаните, и кучетата на двора.
Повече турците не са се завирали в Черно море до края на войната. В друга терминология това е било решителното сражение в хода на което е постигнато стратегическо превъзходство на този ТВД.
Мда.
А на Смели е служил мой дядо. Механик.

[Tramp]

Може би предпочитат умно да мълчат? Не само за торпедните атаки,а и за бомбардирането от самолет,както и за РЕБ. Ти беше писал за това и преди-може би точно тук е мястото да се припомнят тези факти.

[Стефан]

Де да знам. Педерастия няква. Политкоректност. Не е европейско. Тия гейове още не могат да ни простят 300 000 англофренски трупа от ония войни. Чунким сме ги убили в техния си двор ми не в наште си Македония и Тракия.
Само те, прочее. Никога не съм чувал никаква подобна глупост нито от румънец, нито от руснак или немец. Нито от турчин. Само ония и гърците. Тия дето най-нямат право на такива приказки. А, и сърбите. И изродството да изкопават наште войнишки гробища.

[Yordan]

Превеждам тук статията от Wikipedia за тази битка, защото там я няма на български. Както вече си говорихме в една друга тема – българската история май е по-подробно разгледана от чужденци. Обърнете внимание накрая на текста, където е библиографията на статията – няма нито един български автор. Има даже един сърбин, останалите са западняци, но наше момче немА...
Това е линк към оригиналната статията, която е на английски език:
http://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_Slivnitsa
Всякакви неточности по превода остават... без носене на отговорност :)))

Битката при Сливница

Наричана е още “Битката на капитани срещу генерали”, тъй като най-високият ранг в младата българска армия е бил капитан. Тази битка е решаваща за победата на българската армия над сърбите на 17-19 ноември 1885 година и затвърждава Обединението на Княжество България и Източна Румелия.

Предистория
Краят на Руско-Турската война и Берлинският конгрес от 1878 година оставят България разделена на две части. Територията на север от Балканите и София става автономно княжество. Източна Румелия, между Стара планина и Родопите, придобива полуавтономен статус с назначен от Османската империя християнски управник.
Княжеството избира принц Александър Батенберг за свой владетел и продължава да оказва натиск за обединение на страната. Политически промени през 1883 г. предизвикват охлаждане на взаимоотношенията между България и Русия, която сега се противопоставя на идеята за обединение.
През септември 1885 г. избухва въстание в Източна Румелия. Александър изпада в трудно положение – руска опозиция ако подкрепи въстанието, или загуба на трона ако не удържи властта над Българското национално движение. Решава да задържи трона си. В отговор руснаците отзовават всички техни офицери, което оставя българската армия практически без командване (няма никой с ранг над капитан).
Българската армия концентрира ограничените си сили в Източна Румелия, очаквайки турска атака, която така и не започва. Същинската опасност идва от запад под формата Сърбия на цар Милан. Българското Обединение разстроило баланса на силите на Балканите и Милан търсел уравновесяването му [кво елегантно обяснение само :)))].

Армиите
Българската армия през 1885 г. се състои от няма и 30 000 души, организирани в 8 полка, от по 3 пехотни батальона всеки, от по 700 души всеки от тях. Още: 9 ескадрона кавалерия и 12 батареи с по 8 оръдия всяка. В допълнение, мобилизирана е първата вълна опълчение от Източна Румелия, състояща се от 12 пехотни батальона, 2 ескадрона кавалерия и 4 оръдия. По време на войната е мобилизирана и втора вълна опълчение (12 батальона), заедно с втора вълна от Княжеството (8 батальона) и още около 20 батальона доброволци, 3 македонски батальона и около 6000 мюсюлмански доброволци.
Уверен в лесната победа и осъзнавайки, че войната няма да е много популярна в Сърбия, Милан извършил само еднократна мобилизация (активната в момента армия). Това прави армия от 5 дивизии, съдържащи 80 батальона, от по 700 души всеки от тях. Още: 21 ескадрона кавалерия и 46 батареи. Съвкупно това са 70 000 души и 264 оръдия. В действителност само 49 батальона и 23 батареи били готови за инвазията, останалите били подготвени едва в късната фаза на войната, заедно с елементи от втората мобилизация. Ключов недостатък било ограниченото количество модерни оръдия на Krupp и du Bange.

Военни действия
Сърбия обявява война на 13 ноември 1885 г. и армията й прекосява слабо защитената северозападна граница в три колони. Основните сили се насочват в центъра (Шумаджанската, Дунавската и Дринската дивизии). На юг се насочва Моравската дивизия, а на север – Тимокската. Плановете са да се пробият българските защити и да се съберат четири дивизии пред София.
В отговор Александър трябва да премести армията се от Източна Румелия до София с всички възможни средства, включително единствената и ограничена железопътна линия. Един пехотен полк извървял 95 км за 32 часа. Слабите български сили на сръбската граница успели да забавят напредването на сърбите през планинския терен, благоприятстващ защитата. Постепенно подкрепленията пристигнали на предварително предвидената защитна позиция при Сливница, на 30 км северозападно от София.

Сражението, 17-19 ноември 1885 г.
Александър пристигнал вечерта на 16 ноември, заварвайки добре подготвена защитна позиция, поддържана от 9 батальона, 2000 доброволци и 32 оръдия и командвана от майор Гучев. Позицията представлявала около 4 км окопи и артилерийски редути от двете страни на главния път, на възвишението пред Сливница. Отдясно е стръмен планински терен, докато отляво са лесните хълмисти подстъпи към Брезник.
Трите централни сръбски дивизии също пристигат на 16 ноември и спират, за да се възстановят от ожесточените забавящи действия на българите при Драгоманския проход. Моравската дивизия е далеч от южната си цел Брезник... [... или нещо такова. Не мога да го преведа: The Morava division was at Trn some distance from its objective Bresnik to the south.] Северното настъпление [Тимокската дивизия] се е забатачило нейде по Дунава.
Сутринта на 17 ноември е дъждовна и мъглива, но сръбската атака не започва. Към 10 часа Александър дава заповед три батальона да напреднат отдясно. Те изненадват Дунавската дивизия, която все пак успява да се прегрупира и да ги отблъсне. Главната сръбска атака започва в центъра неподкрепена от артилерията, която има недостатъчен обхват. Българският огън отблъсква сърбите, които дават около 1200 жертви. Спомагателна колона, водена от капитан Бендерев, овладява възвишенията отдясно и принуждава Дунавската дивизия да отстъпи обратно по пътя.
На зазоряване на 18 ноември сърбите атакуват по-слабия ляв фланг н българската линия. Точно навреме два батальона от Бреславския полк пристигат и подкрепят позицията. Последващите атаки в центъра са отблъснати с тежки загуби за сърбите и Бендерев овладява две нови позиции в планините.
На 19 ноември сърбите концентрират две дивизии с цел атака на българския ляв фланг, в опит да се свържат с Моравската дивизия. Но три български батальна, водени от капитан Попов от София, задържат Моравската дивизия и обхождащата маневра се проваля. Тогава Александър заповядва контраатака, която отблъсква сърбите и по двата фланга, макар падането на нощта да предотвратява пълното им огъване.

Настъплението на българите
Битката при Сливница се явява решаваща за войната. Сърбите водят само ограничени ариергардни действия докато отстъпват и до 24 ноември вече са изтласкани в Сърбия. Тимокската дивизия на север продължила обсадата на Видин до 29 ноември.
Главните български сили прекосяват границата като две силни дивизии (на Гучев и на Николаев), подкрепяни от колони по фланговете и се събират при Пирот. Сръбската армия се окопава на възвишенията западно от града. На 27 ноември българската армия обхожда отдясно сръбската позиция, като принц Александър лично води финалната атака. Сърбите напускат Пирот и бягат към Ниш.
На 28 ноември австрийците се намесват и се стига до примирие. Сръбските загуби възлизат на 6800 души, българските – на 2300 души. Букурещкият договор (1886 г.) потвърждава Обединението на България. Значително постижение за армия, лишена от висшия си офицерски състав. За нещастие, принц Александър пропилява доверието, което спечелил по време на войната и е детрониран през август 1886 г.

Библиография
B. Jelavich - History of the Balkans (Vol1) Cambridge 1983
H.S. White - An Account of the Servo-Bulgarian War 1885 Pallas Armata reprint
A. Von Huhn - The Struggle of the Bulgarians for National Independence London 1886
A.Koch - Prince Alexander of Battenberg London 1887
G.C. Wynne - Servo-Bulgarian war Collection (1885) British War Office
W.H Cromie - The Military forces of the Balkan Peninsula Pallas Armata reprint

[Георги Василев]

Едва ли недостатъчнто количество модерни сръбски оръдия са причината три наши батальона да отблъснат цяла сръбска дивизия

[Barbaron]

Малко данни за една неизвестна война.
Нещата са се случили през 1925 г. По това време съгласно Ньойския договор, в качеството си на победена нация, армията и въоръжението на България са силно редуцирана. Събитията се развиват на границата при гр. Петрич и са известни в историята ни като „Петрички инцидент“. Мащаба на инцидента не може да се сравни с другите водени военни действия. Интересното в него и силно поучително за днешните ни политици са действията на тогавашното правителство и постигането на положителни за България решения по пътя на дипломацията. Нещо което не можаха да направят днешните и вчерашни управници за пленените медицински сестри в Либия.

http://www.zapetrich.hit.bg/intz.htm

[Barbaron]

Има един изключително интересен факт по отношение участието на Турция в Сръбско - Българската война от 1885. Неясно защо не се говори за това, но във войната, на страната на България участват и турски части. По това време официално Княжество България е васално на Султана. Нападението над Княжеството е било прието от Турция като нападение над самата нея.

[Yordan]

Obache, v Wikipedia veche ima statia za Srubsko-Bulgarskata voina na bulgarski ezik... Eto linka:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%...B9%D0%BD%D0%B0

[Yordan]

Понеже темата нещо позамря, а не трябва така...

На 14 април 1205 г. (вчера се навършиха малко над 800 години) България (Българската Империя, тогава) сразява кръстоносците на Балдуин І, участващи в ІV Кръстоносен поход, като самият Балдуин І е пленен. Цар Калоян, с помощта на влахи и кумани провежда една от многото познати в историята битки край Одрин (може би най-значителната провела се столетия по-късно, през Балканската война) и с минимални загуби разбива рицарите на Латинската Империя, явяваща се "наследник" на Византия.
Един от интересните детайли в сражението е диверсинното използване на куманската конница, която по стар "дивашки" тертип язди и стреля - болезнен за противника похват, използван още от племената свалили Римската Империя, последните явно ненаучили горчивия урок оттогава.
Поклон пред загиналите.

[panther_bg]

Има един изключително интересен факт по отношение участието на Турция в Сръбско - Българската война от 1885. Неясно защо не се говори за това, но във войната, на страната на България участват и турски части. По това време официално Княжество България е васално на Султана. Нападението над Княжеството е било прието от Турция като нападение над самата нея.

Някакви източници по този въпрос?

[Barbaron]

Някакви източници по този въпрос?

проф. Божидар Димитров. От предаването му „Памет българска“

[nisanterano]

Има един изключително интересен факт по отношение участието на Турция в Сръбско - Българската война от 1885. Неясно защо не се говори за това, но във войната, на страната на България участват и турски части. По това време официално Княжество България е васално на Султана. Нападението над Княжеството е било прието от Турция като нападение над самата нея.

Стефан Стамболов настоява пред Султана за военна помощ във войната срещу Сърбия,тъй като "де юре" България е в границите на Отоманската империя(1885г).Турция изпраща "от кумова срама" три роти ,които стигат до Сарънбей (дн. Септември) и остават там без да влязат в бой срещу сърбите .

[Yordan]

Пускам малко смотан превод от Уйкипедия на една от битките край Одрин, защото там статията я има само на английски, френски, италиански, унгарски и полски.
http://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_Versinikia
Същата битка се открива и в друг, твърде оскъден линк, само на английски и унгарски:
http://en.wikipedia.org/wiki/Battle_of_Adrianople_%28813%29




Дата: 22 юни 813 г.
Място: между Маламирово и Одрин.
Резултат: категорична българска победа.
Участници: Българска Империя / Византийска Империя.
Пълководци: хан Крум / Михаил І Рангаве.
Сила на войските: 20-25 000 / 60-80 000.
Загуби: относително леки / тежки загуби в десетки хиляди.

Битката при Версиникия се провежда през 813 година между Византия и Българската Империя, близо до Одрин (Адрианопол) в днешна Турция.
Макар и превъзхождани числено, българите излизат победители, което довежда до детронирането на Михаил І Рангаве (811-813) от Лъв V Арменец. Битката е голям успех за България и затвърждава нейната позиция след решителната победа над Никифор І две години по-рано. Всъщност, след сражението българите де факто поемат контрола на цяла Източна Тракия (до договора от 815 г.) с изключение на няколко крепости, които остават под византийски контрол. За пръв път в Българската история, пътят към Константинопол е отворен.
За съжаление, хан Крум умира на връх подготовката за последната обсада на Византийската столица, на 13 април 814 г.

1. Увод.
2. Подготовка за битката.
3. Битката.
4. Последици.
5. Мястото на сражението.
6. Библиография и бележки.

1. Увод

След победата над византийската армия на император Никифор І в Битката за Плиска през 811 г., Византия се намира в трудно положение. Никифоровият син (и законен наследник) Ставракий, който е бил тежко ранен в боя, е детрониран през есента на същата година след държавен преврат. Михаил І Рангаве, [нещо като дворцов уредник по времето на Никифор І], е провъзгласен за император.
България, която също е претърпяла тежки загуби и материални щети по времето на Никифоровата кампания, сега трябва да реорганизира армията и ресурсите си и е неспособна да атакува поне до следващата година. Българските атаки били концентрирани предимно в Тракия, но също така и по долината на р. Струма. Много градове били сразени и населението им – изпратено далеч на север, в българските земи отвъд Дунава. Нападението създало такава паника всред населението на Византия, че няколко града били опразнени дори без да са атакувани от българите. Опитите на Михаил І да окаже съпротива останали безплодни – той събрал армията, но скоро след като напуснал Константинопол трябвало да се върне, поради разни течащи там конспирациики.
Междувременно българите продължили да нанасят удари в Тракия, докато през есента на 812 г. им предложили мир. Българската делегация се водила от Добромир, но Византийският император отказал да се спогоди, заради “мръсните предложения на съветниците му”, както Теофан Изповедник разказва. Най-вероятно истинската причина била Точка 3 от Договора през 716 г., според която “Бегълците [емигранти, дезертьори] от двете страни трябва (взаимно) да се предават, ако заговорничат срещу властите”. Тази точка била важна за византийците през VІІІ век, тъй като властта на техните императори тогава била заслабнала. Но, след кризата в България в средата на VІІІ век, точката от сопразумението станала неудобна за тях. В отговор на отказа българите обсадили Месембрия (Несебър). Те имали чудесни стенобойни оръжия, построени от арабски емигрант и скоро пленили града, в който намерили 36 медни сифона за хвърляне на “гръцки огън”, и голямо количество злато и сребро.

2. Подготовка за битката

Въпреки загубата на Месембрия, византийците не искали да уредят мир. През зимата на 812-813 г. хан Крум започнал интензивни приготовления за атака срещу Византия, а Михаил І се готвел за отбраната. През февруари 813 г. български части извършили няколко разузнавателни набега в Тракия, но бързо се изтеглили след сблъсъци с византийците. Византийският император изтълкувал отстъплението им като победа “според Божието провидение” и решил да контраатакува.
Византийците отново събрали огромна армия от всичките си провинции, включително отрядите по сирийските проходи. Поради смут в армията, кампанията се позабавила. Накрая, напуснали Константинопол през месец май. Заминаването било отбелязано празнично и населението на града, включае Императрицата, придружили войските извън крепостните стени. Те дори раздали подаръци на военачалниците и ги призовали да пазят Императора и да се бият за християните.

3. Битката

Византийската армия поела на север, но не предприела действия за връщането на Месембрия. На 4 май се състояло слънчево затъмнение, което изплашило войниците и понижило бойния дух. Устроили лагер близо до Адрианопол, където армията плячкосала и ограбила собствените си земи. През май хан Крум също се насочил кам Адрианопол. През юни двете армии устроили лагерите си близо един до друг, край малката крепост Версиникия, северно от града. Историците казват, че византийската армия била 10 пъти (някои описват 20 пъти) по-голяма от българската. Това вероятно е доста преувеличено, но несъмнено византийската войска значително превъзхождала по численост българската.
Поради това, българите запазили отбранителни позиции. Въпреки численото си, логистично и стратегическо превъзходство византийската армия не нападнала. И двете страни стояли с обтегнати нерви, нетърпеливи и изнервени след 13 дни в пълно бойно снаряжение под горещото тракийско слънце. Накрая, нервите на византийските военачалници не издържали играта на котка и мишка. Някои от тях настоявали да атакуват и на 22 юни македонският стратег Йоан Аплакис се обърнал към Михаил и казал: “Колко още трябва да чакаме и умираме ? Аз ще нападна пръв в Божието име и вие ще ме последвате храбро. И победата ще е наша, защото сме десетократно повече от тях [българите]”.
Битката била кратка. На сутринта на следващия ден византийците атакували и отрядът на Аплакис влязъл в бой пръв. Успял да причини известни загуби на българите, но от самото начало повечето войници били толкова уплашени, че дори не влезли в сблъсък с врага. Византийците не могли да устискат дори на първата българска контраатака и когато хан Крум напреднал с тежката кавалерия към левия фланг на византийците те мигновено се разбягали. Пръв побягнал Анадолският отряд, последван от цялата армия. Войниците на Аплакис изостанали и повечето от тях загинали, включително командирът им. Боят се състоял в равнината и когато българите видели изтеглящият се противник (който бил на по-висока позиция) първо помислили, че това е капан. Всъщност, те не очаквали да постигнат победата толкова бързо и първоначално не ги подгонили. Когато работата станала ясна и паническото бягство на византийците вече било очевидно, тежката кавалерия ги погнала. Много загинали в преследването, други се скатали в малки околни крепости, които били впоследствие превзети от българите една по една. Останалите достигнали Константинопол. Главнокомандващите на византийската армия, включително император Михаил І Рангаве и Лъв Арменец, били всред първите напуснали бойното поле. Българите превзели византийския лагер и бая го поограбили, хем че имало сума ти злато и оръжие.
По-късно, византийски летописци обвинили Лъв Арменец за виновен за загубата, твърдейки, че той нарочно е заповядал бягството на войските, които още не били влезли в боя. Това твърдение е прието от редица учени, докато други отхвърлят отговорността от плещите на Лъв, посочващи текстовете на Теофан и др.

4. Последици

Победата при Версиникия допълнително оцветила в мрачни краски и без това кофти положението, в което Византия вече била и дала възможност на българския хан да нападне околностите на самата византийска столица. Също така, сражението подпечатало съдбата на Михаил І Рангаве, който бил принуден да абдикира и се оттеглил в манастир. Византийският престол бил взет от Лъв V Арменец (813-820), който се отличил от предшественика си като енергичен мъж със силен характер. Той незабавно предприел бързи действия по защитата на Константинопол, тъй като очаквал българско нашествие.
Пътят към града бил отворен и българската армия се насочила право към него, без да среща никаква съпротива. Все още имало няколко византийски крепости в Тракия, конкретно Адрианопол, който бил обсаден от братът на хан Крум. На 17 юли 813 г. самият хан Крум достигнал до стените на Константинопол и без никакви пречки [или задръжки, зависи от превода :)))] устроил лагера си. Пред погледите на градските жители, Крум (който бил също и върховния жрец) направил жертвоприношение към българския бог Тангра, извършвайки разни езически ритуали. Българите се окопали по цялата линия на градските стени и тогава Крум ненадейно предложил мир.
Лъв V се съгласил на преговори, но възнамерявал предателски да убие хана и така да елиминира опасността над Византийската Империя. По време на преговорите, византийците обстреляли със стрели българската делегация и убили мнозина, включително кавхана (висшо длъжностно лице, по днешному), но самият Крум останал незасегнат.
Разярен от циганските номера на византийците, Крум наредил всички църкви, манастири и дворци извън Константинопол да бъдат разрушени, а пленниците били изклани. Плячката била изпратена обратно в България. След това всички вражески крепости около Константинопол и Мраморно море били превзети и сринати до земята. Крепостите и населените места във вътрешността на Източна Тракия били разграбени и целия регион – опустошен. Тогава Крум се върнал до Адрианопол и подсилил обсадата. С помощта на катапулти и тарани той принудил града да се предаде. Българите пленили 10 000 души, които били преселени в българските земи отвъд Дунава. Още 50 000 от други населени места в Тракия също били депортирани там. По време на зимата Крум се върнал в България и започнал сериозна подготовка по последната атака над Константинопол. Стенобойните машини трябвало да се превозят до там от 5000 обковани с желязо талиги, дърпани от 10 000 вола. Обаче, ханът умира на връх подготовката, на 13 април 814 г.

5. Място на сражението

Точното местоположение на крепостта Версиникия е неизвестно. Според Теофан, тя се намира на 60 км от одринския лагер на Михаил І Рангаве. На това разстояние на север се намира Маламирово, в чийто околности е открит древен български надпис от времето на хан Крум. Той се отнася до разделянето на българската армия по време на кампанията от 813 г. – левият фланг на кавхан Ирт (Иртаис) се концентрира на брега на Анхиалос (Поморие) и Созопол, а щабът на десния фланг е в района на Берое (Стара Загора) под командването на ичиргубоил Тук. Центърът под личното командване на хан Крум вероятно е бил в района на днешно Елхово, което е близо до Маламирово. Предполага се, че византийците са хванали позиция по Дервенските възвишения, които днес се намират на Българо-Турската граница.

6. Библиография и бележки

·Theophanes the Confessor, Chronicle, Ed. Carl de Boor, Leipzig.
·Theophanes Continuatus, Chronographia, in Patrologia Graeca vol. 109, ed. J. P. Migne, Paris 1863.
·Josephus Genesius, Vasiliai (Historia de Rebus Constantinopolitanis), in Patrologia Graeca vol. 109, ed. J.P. Migne, Paris 1863. This work is also known as Reges.
·John Skylitzes, Synopsis Historion, translated by Paul Stephenson.
·Васил Н. Златарски (Vasil N. Zlatarski), История на българската държава през средните векове, Част I, II изд., Наука и изкуство, София 1970.
·Атанас Пейчев и колектив, 1300 години на стража, Военно издателство, София 1984.
·Йордан Андреев, Милчо Лалков, Българските ханове и царе, Велико Търново, 1996.
·Θεόδωρος Κορρές, Λέων Ε' ο Αρμένιος και η εποχή του - Μια κρίσιμη δεκαετία για το Βυζάντιο (811-820), εκδ. Βάνιας, Θεσσαλονίκη 1996.
·Warren Treadgold, A history of the Byzantine State and Society, Stanford University Press 1997, ISBN 0-8047-2630-2.
·Battle of Versinikia (in Bulgarian)
.............................................................................................................................
 ^ Ангелов, Д и колектив, История на България, Т. 2, БАН, София, 1981, с. 138
 ^ Theophanes Continuatus, Chronographia, p. 12
 ^ Josephus Genesius, Vasiliai (Reges), p. 12
 ^ Theophanes Confessor, Chronographia, p.497
 ^ Theophanes Confessor, Chronographia, p. 499
 ^ Theophanes Confessor, Chronographia, p. 489 - 499
 ^ Josephus Genesius, Vasiliai (Reges), p. 12
 ^ a b Theophanes Confessor, Chronographia, p. 500
 ^ a b Scriptor Incertus, Historia, p. 336 — 337
 ^ Scriptor Incertus, Historia, p. 18
 ^ Златарски, И. История на България, Т 1, Ч 1, 268 - 269
^ Josephus Genesius, Vasiliai (Reges), col.992 (Patrologia Graeca, vol.109)
 ^ Theophanes Continuatus, Chronographia, col.28 (Patrologia Graeca, vol.109)
 ^ For a useful summary of the controversy over Leo's responsibility, see Theod. Korres, Leo V and his age, ed. Vanias, Salonica 1996 (Greek text)
 ^ Josephus Genesius, Vasiliai (Reges), col.993 (Patrologia Graeca, vol.109)
^ Theophanes Continuatus, Chronographia, col.29 (Patrologia Graeca, vol.109)
 ^ a b c Theophanes Confessor, Chronographia, p. 503
 ^ Scriptor Incertus, Historia, p. 342
 ^ Златарски, И. История на България, Т 1, Ч 1, 271 - 272
 ^ Scriptor Incertus, Historia, p. 342 - 344
 ^ Scriptor Incertus, Historia, p. 344 - 345
 ^ Georgius Monachus, Chronicon, col. 981
 ^ Theophanes Confessor, Chronographia, p.684
 ^ Бешелиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, с. 37
 ^ Бешелиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, с. 42
 ^ Curta, F. Southeastern Europe in the Middle Ages, p. 151

[дядо Ники]

Стефан Стамболов настоява пред Султана за военна помощ във войната срещу Сърбия,тъй като "де юре" България е в границите на Отоманската империя(1885г).Турция изпраща "от кумова срама" три роти ,които стигат до Сарънбей (дн. Септември) и остават там без да влязат в бой срещу сърбите .

Точно това е разгадката на турското "участие". Тя е свидетелство за политическия гений на Стамболов. Защото след Съединението всички страхове са от нападение откъм Турция, пряко засегната от загубата на частичния си контрол над Източна Румелия. Затова и малкото ни войски са изцяло по турската граница.

Авантюрата на крал Милан дава чудесен повод тази заплаха да се неутрализира чрез... васалния статут на Княжество България спрямо Османската империя (а той се запазва чак до 1908 година).

Страхотен ход, почти анекдотичен. Но той е исторически факт.