Tweet
http://www.e-bane.net/modules.php?na...ticle&sid=2962
Юбилей
Димитровден е. Според народно вярване в полунощ срещу Димитровден “небето се отваря”. Който е буден по това време, може да изрече своя молба към Бога. Ако човекът е праведен, Господ ще изпълни желанието му.
На този ден години наред цялата фамилия се събираше в дома на баба ми, където идваше свещеник от църквата "Света Троица", за да направи водосвет. После всички сядахме на трапезата, а аз и братовчедка ми (която тогава беше още съвсем мъничка) правехме дежурните хлапашки бели. Навън беше студено, а вътре - топло и уютно, пълно с живот и веселие.
По това време преди двадесет години бях хлапак в десети клас, току-що опитал, ей така, от келешлък, що е то цигара (баща ми пушеше Kent, та изкушението беше голямо). Само две седмици след Димитровден дойде Денят. Денят, който родителите ми чакаха цял живот. Спомням си го като днес - бях на гости в един приятел (доста по-възрастен от мен), след втора смяна училище, за да си записвам поредния метъл албум, когато в стаята влезе жена му с думите:
— Чухте ли какво е станало? Свалили са Тодор Живков!
Приятелят ми и жена му се запрегръщаха, а аз още не осъзнавах значението, което те придаваха на този факт. На възрастта, на която бях, за мен Тодор Живков беше нещо като даденост, с която съм се родил, и с която щях да си отида от този свят. Спомням си, когато се прибрах вкъщи - в старата двустайна кутия в над 30 годишната (тогава) панелка, която майка ми беше превърнала в уютна обител за семейството, не давайки си сметка, че още тогава блокът беше започнал да се руши постепенно, досущ пясъчен замък, построен от някой баща за детето му и забравен завинаги на плажа. Майка ми и баща ми оживено обсъждаха ситуацията, в очите им грееше радост, а от устата им излизаха думи, които преди тази дата бяха табу и се говореха само шепнешком, смятани за по-страшни дори от споменаването на името на Рогатия.
Ентусиазмът не подмина и учениците - вече можеше да се опълчим срещу "омразните" униформи, да бягаме от училище, да пушим безнаказано... Нямаше да е "задължително" и приемането в Комсомола - просто такъв (както тогава още не знаехме) скоро нямаше да има. Заради "примерното" ми поведение, няколко случки с доста черен хумористичен привкус, музиката, която слушах и още куп факти, не ме взеха нито в първата, нито във втората "вълна", която трябваше да се явява на изпитите за Комсомол. За завършилите "нисше" образование като мен остана третата - вълната на неудачниците и децата на "антикомунистите". Дори не си спомням дали се явих на изпит или ни приеха ей така, защото просто така трябва, а не заслужаваме. За добро или зло, така и никога не си получих членската книжка.
По онова време имах приятел в Германия (тогава все още ФРГ), живееше там при леля си, който ми се обади, за да ми честити, окуражавайки ме, че най-после е "изгряло слънцето", което толкова години сме чакали.
Спомням си преломът, който настъпи изведнъж, думите на разни непознати за мен тогава люде от екрана, които окуражаваха хората да "стиснат зъби", защото тези преди тях били оставили пълна разруха и повторното раждане щяло да е трудно, болезнено и мъчително.
Бяхме на екскурзия с класа ми, когато заработи "пазарната икономика". Тогава не отдавах особено значение на думите "За Бога, братя, не купувайте!", но ми направи впечатление напълно празния (като изключим нашия клас) влак, пътуващ по линията София - Варна. Беше февруари, минус 20 градусов студ, а билетите за влак току-що бяха поскъпнали десетократно, от раз.
Спомням си и купоните. Не тези, които всеки петък правех у нас с метълската компания, а тези, които баща ми разпределяше в портфейла си - за хляб, захар, брашно. Беше ми чудно, защото бяхме учили, че такива неща са се случвали преди много години, в първите години след Втората световна война, когато целия свят постепенно се е съвземал от ужаса и разрушенията. Тогава обаче мислех, че всичко, което хвърчи, се яде, и не гледах много сериозно на тези обезпокоителни знаци.
Доларът постепенно се качваше на "черната борса" - достигна психологическия предел от 10 лева за гущер. Друг приятел, при който си записвах музика, замина за Щатите - вече 20 години беше мечтал за "обетованата земя" и сега му излизаше, веднъж завинаги, късмета да замине, макар и с цел нелегален (първоначално) престой там.
Училището се изтърколи, когато, с още топла диплома за средно, влязох в редовете на родната армия. За мой "късмет" служех във Военно-въздушните сили, противовъздушна отбрана. Още тогава започнах да виждам разрухата, която беше сполетяла граденото десетилетия. Военните ни началници откровено ни заявяваха, че ако Сърбия ни нападне (тогава войната в западната ни съседка бушуваше с пълна сила - Сараево, Хърватия, отчасти Словения), те първи ще избягат, оставяйки ни да правим каквото пожелаем с оръжието и ракетите. От нас обаче се искаше да бъдем примерни войни - защитници на Родината.
Службата ми в армията приключи, въпреки мислите ми, че този кошмар няма да свърши никога. Годините се затъркаляха една след друга, а обещаната промяна така и не се виждаше. Поне не в положителен аспект. Бяха минали вече почти седем години от началото на "промените", когато от този свят си отиде баща ми. Не успя да види това, което чакаше цял живот. Всъщност видя и нещо положително - четвъртото место на България на световното по футбол през 1994 г., дало някак си надежда, че покрай футбола ще потръгне и държавата.
Десетгодишният юбилей от новото "освобождение" завари страната в началото на нови промени - само преди две години положението беше на ръба на гражданската война и само здравия разум (или може би нарежданията от "най-високо" ниво) не позволиха това да се случи. Десетгодишнината ще се запомни и с още нещо - безпрецедентното до момента разрешение на "братските" войски от НАТО за избиване на десетки невинни граждани на истински ни братя (по манталитет, етнос и език) на запад от нас. В същата година в двора на вилата ни (която е доста близо до границата със Сърбия)умряха няколко дръвчета, въпреки уверенията на някаква напудрена лелка от екрана на телевизора, че замърсяване нямало никакво, най-малкото пък с радиация.
Вече пораснал, си давах сметка, че нещо не е както трябва. Бях студент, а държавата се беше отрекла от студентите си. Само тези, които имаха желанието да се изучат, можеха да го направят, останалите щяха да вземат дипломите си само за статистиката (без онзи малък процент от хора със здрав гръб, на които просто им трябваше диплома, ей така, за чистата формалност). Баща ми се беше пенсионирал през 1986 г. и пенсията, която получаваше тогава, не даваше подов за безпокойство, въпреки, че той продължи да работи (беше човек, който казваше, че ако легне вкъщи ще умре, в това (както и в много други неща) с него си приличаме на 100 %). След "промените" обаче се оказа, че пенсията му се "актуализира", обаче с отрицателен знак. Също като тази на майка ми, която се пенсионира през 1991 г. Всъщност това беше най-голямата и най-чудовищната промяна след онази "паметна" дата - изчезването на най-богатия дотогава държавен фонд - пенсионния и обричането на десетки хиляди хора на глад, студ и мизерия.
След "националната катастрофа", случила се само две години преди десетгодишния юбилей, нещата тръгнаха още по-стръмно надолу, въпреки очертаващите се пред страната еврохоризонти. Мегаструктурата, наречена Европейски съюз, беше блян в очите на управниците, които даваха мило и драго да вкарат бедната държавица в клуба на богатите, дори в ролята на хигиенист. Майка ми не дочака "великото събитие" в началото на 2007 г. - да станем част от Европа. Всъщност нямаше и защо - ние винаги, от 1300 години, сме били в Европа, поне като география.
Като непоправим оптимист бях уверен, че скоро всичко ще се оправи и "ще изгрее слънцето и на нашата улица", както обичаше да казва майка ми. Само че облаците ставаха все по-тежки, а от слънцето нямаше и помен. Беше се скрило някъде далеч от малката красива, плодородна, но крайно бедна държавица. Приятелят ми се върна от лелеяната Америка, също така гол, както и замина. На 50 години вече беше разбрал, че възприятията, втълпени от телевизията и пресата, могат да се окажат доста заблуждаващи и че "обетованата земя" може да се окаже същата помийна яма, като тази, от която си мислил, че бягаш.
Беше лъган повече от четвърт век от едно, а мислейки, че вече всичко се е променило, остана излъган и от другото, за което беше мечтал.
Аз намерих частица от слънцето, но не в Родината. Всъщност това няма особено значение, защото, както гласи една стара (небългарска) поговорка, "Родината е там, където живееш, работиш и храниш семейството си". Но определено липсва, останала завинаги в спомените с прохладната пролет, топлото (но не изпепеляващо горещо) лято, златната есен и снежната красива зима. Вместо това са останали фрапантно променлива, почти безснежна зима и тропическо безводно лято - резултат от един от новите начини за бърза и лесна печалба - поголовното изсичане на горите.
Двадесет години след началото, отново искрица надежда припламна сред обезверените хора, отишли за кой ли път до изборните урни в името на "светлото бъдеще". Огънят пламна и сърцата им бяха, макар и за кратко, озарени от светлина. Само няколко месеца по-късно обаче, отново се чуват думи, сякаш изплували от миналото - оправдания, че някой преди това бил предизвикал разрухата и отново увещания за "стискане на зъби", без обаче да се фиксира срок докога. Дълго мечтаният Европейски съюз се оказа по-строг господар и от изчезналия отдавна СССР - вместо с военна сила наказваше "провинилите се" с глад и мизерия (всъщност за бедняка не е от значение дали ще умре от куршум или от глад, само дето второто е по-мъчително). Футболът не само не оправи държавата, но също като нея, се озова в помията, ведно с угоените си, притежаващи тлъсти банкови сметки зад граница чеда. Десет години вече земята в пограничните райони на запад не дава добри реколти, а култури, които преди са се отглеждали безпроблемно там, вече дори не потръгват. Дали е от "безвредните" бомби на НАТО, дали от промените на климата, кой знае...
Димитровден е. Изминали са цели двадесет години. Димитровден бил най-благодатният ден за бедните селяни, които нямали своя земя. Те работели като “аргати” – помощници в стопанството на някой по-заможен съселянин. На Димитровден чорбаджиите освобождавали своите аргати. И тогава им плащали наведнаж цялата изработена “заплата”. Фамилията отдавна вече не се събира по повод светлия празник - баба ми, майка ми, баща ми, леля ми, чичо ми, както и много други роднини, вече се "освободиха", но неполучили никога своите "заплати". Навън е хладно (за двадесет години усилена човешка дейност климатът е добил почти субтропични характеристики), в бетонните кутии - също (в някои парното вече е архаизъм). Братовчедка ми, с която правехме бели, вече е омъжена два пъти, и то наведнъж - един път за избраника на сърцето си, а втория - за банката, отпуснала й ипотечния кредит. Повторното раждане се оказа по-тежко от прогнозите, а така и никой не се нае просто да направи цезарово сечение. По темата могат да се изпишат цели томове, аз седнах и просто синтезирах една малка част от всичко...
Снощи не издържах да будувам до полунощ - все пак днес е понеделник и ме чака работа. Дали обаче съм си пожелал нещо - безсъмнено, мечтая всеки ден, спра ли да мечтая, значи вече не съм на този свят. Някои от колегите ми предложиха да купим торта, която да окичим с двадесет свещи, по случай предстоящия юбилей. Идеята не срещна особена подкрепа, но пък моята, дори изказана на майтап, неочаквано получи широка подкрепа. Слушайки последния албум на death metal класиците от Obituary, в главата ми се роди мисълта за ... некролог
Юбилей
Димитровден е. Според народно вярване в полунощ срещу Димитровден “небето се отваря”. Който е буден по това време, може да изрече своя молба към Бога. Ако човекът е праведен, Господ ще изпълни желанието му.
На този ден години наред цялата фамилия се събираше в дома на баба ми, където идваше свещеник от църквата "Света Троица", за да направи водосвет. После всички сядахме на трапезата, а аз и братовчедка ми (която тогава беше още съвсем мъничка) правехме дежурните хлапашки бели. Навън беше студено, а вътре - топло и уютно, пълно с живот и веселие.
По това време преди двадесет години бях хлапак в десети клас, току-що опитал, ей така, от келешлък, що е то цигара (баща ми пушеше Kent, та изкушението беше голямо). Само две седмици след Димитровден дойде Денят. Денят, който родителите ми чакаха цял живот. Спомням си го като днес - бях на гости в един приятел (доста по-възрастен от мен), след втора смяна училище, за да си записвам поредния метъл албум, когато в стаята влезе жена му с думите:
— Чухте ли какво е станало? Свалили са Тодор Живков!
Приятелят ми и жена му се запрегръщаха, а аз още не осъзнавах значението, което те придаваха на този факт. На възрастта, на която бях, за мен Тодор Живков беше нещо като даденост, с която съм се родил, и с която щях да си отида от този свят. Спомням си, когато се прибрах вкъщи - в старата двустайна кутия в над 30 годишната (тогава) панелка, която майка ми беше превърнала в уютна обител за семейството, не давайки си сметка, че още тогава блокът беше започнал да се руши постепенно, досущ пясъчен замък, построен от някой баща за детето му и забравен завинаги на плажа. Майка ми и баща ми оживено обсъждаха ситуацията, в очите им грееше радост, а от устата им излизаха думи, които преди тази дата бяха табу и се говореха само шепнешком, смятани за по-страшни дори от споменаването на името на Рогатия.
Ентусиазмът не подмина и учениците - вече можеше да се опълчим срещу "омразните" униформи, да бягаме от училище, да пушим безнаказано... Нямаше да е "задължително" и приемането в Комсомола - просто такъв (както тогава още не знаехме) скоро нямаше да има. Заради "примерното" ми поведение, няколко случки с доста черен хумористичен привкус, музиката, която слушах и още куп факти, не ме взеха нито в първата, нито във втората "вълна", която трябваше да се явява на изпитите за Комсомол. За завършилите "нисше" образование като мен остана третата - вълната на неудачниците и децата на "антикомунистите". Дори не си спомням дали се явих на изпит или ни приеха ей така, защото просто така трябва, а не заслужаваме. За добро или зло, така и никога не си получих членската книжка.
По онова време имах приятел в Германия (тогава все още ФРГ), живееше там при леля си, който ми се обади, за да ми честити, окуражавайки ме, че най-после е "изгряло слънцето", което толкова години сме чакали.
Спомням си преломът, който настъпи изведнъж, думите на разни непознати за мен тогава люде от екрана, които окуражаваха хората да "стиснат зъби", защото тези преди тях били оставили пълна разруха и повторното раждане щяло да е трудно, болезнено и мъчително.
Бяхме на екскурзия с класа ми, когато заработи "пазарната икономика". Тогава не отдавах особено значение на думите "За Бога, братя, не купувайте!", но ми направи впечатление напълно празния (като изключим нашия клас) влак, пътуващ по линията София - Варна. Беше февруари, минус 20 градусов студ, а билетите за влак току-що бяха поскъпнали десетократно, от раз.
Спомням си и купоните. Не тези, които всеки петък правех у нас с метълската компания, а тези, които баща ми разпределяше в портфейла си - за хляб, захар, брашно. Беше ми чудно, защото бяхме учили, че такива неща са се случвали преди много години, в първите години след Втората световна война, когато целия свят постепенно се е съвземал от ужаса и разрушенията. Тогава обаче мислех, че всичко, което хвърчи, се яде, и не гледах много сериозно на тези обезпокоителни знаци.
Доларът постепенно се качваше на "черната борса" - достигна психологическия предел от 10 лева за гущер. Друг приятел, при който си записвах музика, замина за Щатите - вече 20 години беше мечтал за "обетованата земя" и сега му излизаше, веднъж завинаги, късмета да замине, макар и с цел нелегален (първоначално) престой там.
Училището се изтърколи, когато, с още топла диплома за средно, влязох в редовете на родната армия. За мой "късмет" служех във Военно-въздушните сили, противовъздушна отбрана. Още тогава започнах да виждам разрухата, която беше сполетяла граденото десетилетия. Военните ни началници откровено ни заявяваха, че ако Сърбия ни нападне (тогава войната в западната ни съседка бушуваше с пълна сила - Сараево, Хърватия, отчасти Словения), те първи ще избягат, оставяйки ни да правим каквото пожелаем с оръжието и ракетите. От нас обаче се искаше да бъдем примерни войни - защитници на Родината.
Службата ми в армията приключи, въпреки мислите ми, че този кошмар няма да свърши никога. Годините се затъркаляха една след друга, а обещаната промяна така и не се виждаше. Поне не в положителен аспект. Бяха минали вече почти седем години от началото на "промените", когато от този свят си отиде баща ми. Не успя да види това, което чакаше цял живот. Всъщност видя и нещо положително - четвъртото место на България на световното по футбол през 1994 г., дало някак си надежда, че покрай футбола ще потръгне и държавата.
Десетгодишният юбилей от новото "освобождение" завари страната в началото на нови промени - само преди две години положението беше на ръба на гражданската война и само здравия разум (или може би нарежданията от "най-високо" ниво) не позволиха това да се случи. Десетгодишнината ще се запомни и с още нещо - безпрецедентното до момента разрешение на "братските" войски от НАТО за избиване на десетки невинни граждани на истински ни братя (по манталитет, етнос и език) на запад от нас. В същата година в двора на вилата ни (която е доста близо до границата със Сърбия)умряха няколко дръвчета, въпреки уверенията на някаква напудрена лелка от екрана на телевизора, че замърсяване нямало никакво, най-малкото пък с радиация.
Вече пораснал, си давах сметка, че нещо не е както трябва. Бях студент, а държавата се беше отрекла от студентите си. Само тези, които имаха желанието да се изучат, можеха да го направят, останалите щяха да вземат дипломите си само за статистиката (без онзи малък процент от хора със здрав гръб, на които просто им трябваше диплома, ей така, за чистата формалност). Баща ми се беше пенсионирал през 1986 г. и пенсията, която получаваше тогава, не даваше подов за безпокойство, въпреки, че той продължи да работи (беше човек, който казваше, че ако легне вкъщи ще умре, в това (както и в много други неща) с него си приличаме на 100 %). След "промените" обаче се оказа, че пенсията му се "актуализира", обаче с отрицателен знак. Също като тази на майка ми, която се пенсионира през 1991 г. Всъщност това беше най-голямата и най-чудовищната промяна след онази "паметна" дата - изчезването на най-богатия дотогава държавен фонд - пенсионния и обричането на десетки хиляди хора на глад, студ и мизерия.
След "националната катастрофа", случила се само две години преди десетгодишния юбилей, нещата тръгнаха още по-стръмно надолу, въпреки очертаващите се пред страната еврохоризонти. Мегаструктурата, наречена Европейски съюз, беше блян в очите на управниците, които даваха мило и драго да вкарат бедната държавица в клуба на богатите, дори в ролята на хигиенист. Майка ми не дочака "великото събитие" в началото на 2007 г. - да станем част от Европа. Всъщност нямаше и защо - ние винаги, от 1300 години, сме били в Европа, поне като география.
Като непоправим оптимист бях уверен, че скоро всичко ще се оправи и "ще изгрее слънцето и на нашата улица", както обичаше да казва майка ми. Само че облаците ставаха все по-тежки, а от слънцето нямаше и помен. Беше се скрило някъде далеч от малката красива, плодородна, но крайно бедна държавица. Приятелят ми се върна от лелеяната Америка, също така гол, както и замина. На 50 години вече беше разбрал, че възприятията, втълпени от телевизията и пресата, могат да се окажат доста заблуждаващи и че "обетованата земя" може да се окаже същата помийна яма, като тази, от която си мислил, че бягаш.
Беше лъган повече от четвърт век от едно, а мислейки, че вече всичко се е променило, остана излъган и от другото, за което беше мечтал.
Аз намерих частица от слънцето, но не в Родината. Всъщност това няма особено значение, защото, както гласи една стара (небългарска) поговорка, "Родината е там, където живееш, работиш и храниш семейството си". Но определено липсва, останала завинаги в спомените с прохладната пролет, топлото (но не изпепеляващо горещо) лято, златната есен и снежната красива зима. Вместо това са останали фрапантно променлива, почти безснежна зима и тропическо безводно лято - резултат от един от новите начини за бърза и лесна печалба - поголовното изсичане на горите.
Двадесет години след началото, отново искрица надежда припламна сред обезверените хора, отишли за кой ли път до изборните урни в името на "светлото бъдеще". Огънят пламна и сърцата им бяха, макар и за кратко, озарени от светлина. Само няколко месеца по-късно обаче, отново се чуват думи, сякаш изплували от миналото - оправдания, че някой преди това бил предизвикал разрухата и отново увещания за "стискане на зъби", без обаче да се фиксира срок докога. Дълго мечтаният Европейски съюз се оказа по-строг господар и от изчезналия отдавна СССР - вместо с военна сила наказваше "провинилите се" с глад и мизерия (всъщност за бедняка не е от значение дали ще умре от куршум или от глад, само дето второто е по-мъчително). Футболът не само не оправи държавата, но също като нея, се озова в помията, ведно с угоените си, притежаващи тлъсти банкови сметки зад граница чеда. Десет години вече земята в пограничните райони на запад не дава добри реколти, а култури, които преди са се отглеждали безпроблемно там, вече дори не потръгват. Дали е от "безвредните" бомби на НАТО, дали от промените на климата, кой знае...
Димитровден е. Изминали са цели двадесет години. Димитровден бил най-благодатният ден за бедните селяни, които нямали своя земя. Те работели като “аргати” – помощници в стопанството на някой по-заможен съселянин. На Димитровден чорбаджиите освобождавали своите аргати. И тогава им плащали наведнаж цялата изработена “заплата”. Фамилията отдавна вече не се събира по повод светлия празник - баба ми, майка ми, баща ми, леля ми, чичо ми, както и много други роднини, вече се "освободиха", но неполучили никога своите "заплати". Навън е хладно (за двадесет години усилена човешка дейност климатът е добил почти субтропични характеристики), в бетонните кутии - също (в някои парното вече е архаизъм). Братовчедка ми, с която правехме бели, вече е омъжена два пъти, и то наведнъж - един път за избраника на сърцето си, а втория - за банката, отпуснала й ипотечния кредит. Повторното раждане се оказа по-тежко от прогнозите, а така и никой не се нае просто да направи цезарово сечение. По темата могат да се изпишат цели томове, аз седнах и просто синтезирах една малка част от всичко...
Снощи не издържах да будувам до полунощ - все пак днес е понеделник и ме чака работа. Дали обаче съм си пожелал нещо - безсъмнено, мечтая всеки ден, спра ли да мечтая, значи вече не съм на този свят. Някои от колегите ми предложиха да купим торта, която да окичим с двадесет свещи, по случай предстоящия юбилей. Идеята не срещна особена подкрепа, но пък моята, дори изказана на майтап, неочаквано получи широка подкрепа. Слушайки последния албум на death metal класиците от Obituary, в главата ми се роди мисълта за ... некролог
Коментар