Tweet
За това каране отдавна си говоря.
Приятели колоездачи ми разказказваха, че задължително трябва да видя манастира „Свети Йоан Богослов”. Те няколко пъти ходят до там и всеки път са супер доволни. Намира се на 30-тина км.от КПП-то на Калотина или на 80 от София. Като цяло това разстояние е нищо и поради тази причина го отлагах дълго. Преди няколко седмици, когато седнах да планирам маршрута и пуснах река Ерма в търсачката в „Навигационна карта на България” за мое голямо учудване ми излезе малко селце близо до Златоград, с едноименна река. Мапсорса така и не ми даде другата алтерантива в Западните покрайнини. Добре че някога сме учили география J
Планът го съставих бързо – от София, през Божурище, Гурмазово, Златуша, Брезник, Трън, Бира, Бира, Бира, Стрезимировци, Сурдулица, Много-малки-сръбски-села, Поганово, Суково, Димитровград, Калотина, София.
Мапсорса каза 350 км.
Звънах на Дърк с предложението и без да се уговаряме повече в неделя в 9.00 бяхме на бензиностанцията. Той не си беше взел паспорта и зелената карта на мотора, така че се наложи да минем през тях. Като сложим и времето за кафе успешно към 10 пресичахме Околовръстното по булевард „Европа” J (гетото по диагонал от полицейската кабинка е смразяващо).
Пътят след Божурище е прекрасен. Редуват се изкачвания и спускания по много приятни хълмчета, с добър асфалт, чудесна гледка към планините Люлин и в далечината Витоша. Селата са спретнати, с нови и ремонтирани къщи, хубави градини. Всъщност където и да се пътува през юни навсякъде прелива от зелено, в тъмно зелено, сочно зелено и пъстри цветя. След Брезник пътя беше малко поразбит, като контурите на дупките старателно бяха очертани с бяла боя. Не знам дали това е технологията на запълването им, но си мислех колко боя и най вече време е отнело на някой, който да ги обрисува, вместо директно да ги изреже.
В Трън ми направи впечатление един паметник след който завихме и продължихме по реката към Ждрелото. Очаквах че в резултат на последните години на повсеместен икономически растеж и тук ще има множество хотелчета, кафенета и ресторанти. Нищо подобно. Няколко строежа в различна фаза между акт 14 и 16, голяма поляна, с тук-таме опънати палатки, запалени огньове над които се виеше синкавия пушек на скара. Няма къде една бира човек да изпие!?!
С моторите стигнахме до края на пешеходната пътека, откъдето се спускаше стръмна стълба и беше преметнат моста над реката.
Да си призная честно очаквах повече от място включено в 100-те туристически забележителности на България.
Да - реката бучи и подскача между камъните, скалите внушително са надвисанли над нея (бях си взел единствено обектива 28-135, за което сега и няколко пъти по-късно съжалих, тъй като неможех от точката, в която се намирах да обхвана величието на цялата панорама):
Мостчето е дървено увито с въжета, което придава допълнително драматизъм на картинката, но това е всичко.
Минахме през реката, където изкачвайки се по стръмното ни чакаха гранични полицаи и естествено при вида на моторджийските ни дрехи веднага ни поискаха личние карти. Незнам защо в представите хората с моторите са лоши? После минахме през един тунел, чието предназначение не разбрах, поразходихме се около километър. Имаше няколко много интересни скални „скулптури”.
Стигнахме до едно място по-надолу по реката, където същите гранични полицаи ни изпревариха с „Дефендъра” и ни предупредиха, че ако не познаваме региона по-добре да се върнем, че току виж сме се озовали в сръбско.
И без това вече ходенето ни беше в повече J Снимах няколко цветчета, разминахме се с група пенсионери, които също питаха за бира!
Седнахме в малко ханче на един завой на реката, горе-долу по средата между Ждрелото и града. По пътя се разминахме с 2 мотоциклета БМВ, които след кратка разходка по нашите стъпки се присъединиха към бирата. Разменихме малко впечатления и се разделихме – нас път ни чакаше, беше вече около 2 след обед, а бяхме изминали не повече от 80 км. Слънцето напичаше.
След Трън природата е изключително красива. Купища ниски планини, множество зелени ниви, чиста среда – минахме няколк запуснати и ръждиви фабрики и май това е бил поминъка на този край. На Стрезимировци бяхме единствените преминаващи КПП-то и нарушихме следобедната дрямка на дежурните и от двете страни на бариерата. На въпроса на сърбите къде сме тръгнали им казах за Погановския манастир. Не го знаеха. Наложи се да им го показвам на GPS-а. По между си обсъдиха къде е и придобиха представа, но пак казаха че не го знаят. Незнам дали беше нарочно или наистина не го знаеха, едва ли? Няма причина да се правят, независимо от асимилационната политика на бившата СФРЮ.
Дадохме газ към Сурдулица. Пътя е много живописен, изкачване с меки завои в прохладна гора. Асфалта е стар, но запазен. На върха пред нас се откри езерото Власина. Изключително приятно място! Новопостроено шосе обикаля водата, множество бунгала, вили, спретнати хотелчета и преустроени соц.почивни станции. По водата се гонеха няколко джета, но много повече бяха малките лодки – с мотор или на плата. Съжалих че толкова време стояхме на ханчето около Трън, а тук трябваше да профучим без дори да имаме възможност да огледаме всички детайли.
По-нататък се заредиха много на брой „безименни” селца. Имаха си имена, но с оглед на целта ни с максимална скорост карахме по тесния път. Това, което ми остана в съзнанието е че къщите бяха доста бедни и неизмазани, но пък полята бяха грижливо обработени. Нямаше нивичка, в която да няма трякторче, някаква мото фрезичка или няколко души да не човъркат нещо. За отбелязване е че Зумото се държеше изключително отговорно и не се шегуваше. Водеше ни уверено към следващата точка!
Когато навлязохме отново по течението на Ерма релефа веднага се промени.
Отвесни скали натиснаха пътя от двете страни.
Разлома на реката е величествен и си заслужаваше пътуването! Тук отново съжалих че тръгнах само с един „универсален” обектив:
Приятели колоездачи ми разказказваха, че задължително трябва да видя манастира „Свети Йоан Богослов”. Те няколко пъти ходят до там и всеки път са супер доволни. Намира се на 30-тина км.от КПП-то на Калотина или на 80 от София. Като цяло това разстояние е нищо и поради тази причина го отлагах дълго. Преди няколко седмици, когато седнах да планирам маршрута и пуснах река Ерма в търсачката в „Навигационна карта на България” за мое голямо учудване ми излезе малко селце близо до Златоград, с едноименна река. Мапсорса така и не ми даде другата алтерантива в Западните покрайнини. Добре че някога сме учили география J
Планът го съставих бързо – от София, през Божурище, Гурмазово, Златуша, Брезник, Трън, Бира, Бира, Бира, Стрезимировци, Сурдулица, Много-малки-сръбски-села, Поганово, Суково, Димитровград, Калотина, София.
Мапсорса каза 350 км.
Звънах на Дърк с предложението и без да се уговаряме повече в неделя в 9.00 бяхме на бензиностанцията. Той не си беше взел паспорта и зелената карта на мотора, така че се наложи да минем през тях. Като сложим и времето за кафе успешно към 10 пресичахме Околовръстното по булевард „Европа” J (гетото по диагонал от полицейската кабинка е смразяващо).
Пътят след Божурище е прекрасен. Редуват се изкачвания и спускания по много приятни хълмчета, с добър асфалт, чудесна гледка към планините Люлин и в далечината Витоша. Селата са спретнати, с нови и ремонтирани къщи, хубави градини. Всъщност където и да се пътува през юни навсякъде прелива от зелено, в тъмно зелено, сочно зелено и пъстри цветя. След Брезник пътя беше малко поразбит, като контурите на дупките старателно бяха очертани с бяла боя. Не знам дали това е технологията на запълването им, но си мислех колко боя и най вече време е отнело на някой, който да ги обрисува, вместо директно да ги изреже.
В Трън ми направи впечатление един паметник след който завихме и продължихме по реката към Ждрелото. Очаквах че в резултат на последните години на повсеместен икономически растеж и тук ще има множество хотелчета, кафенета и ресторанти. Нищо подобно. Няколко строежа в различна фаза между акт 14 и 16, голяма поляна, с тук-таме опънати палатки, запалени огньове над които се виеше синкавия пушек на скара. Няма къде една бира човек да изпие!?!
С моторите стигнахме до края на пешеходната пътека, откъдето се спускаше стръмна стълба и беше преметнат моста над реката.
Да си призная честно очаквах повече от място включено в 100-те туристически забележителности на България.
Да - реката бучи и подскача между камъните, скалите внушително са надвисанли над нея (бях си взел единствено обектива 28-135, за което сега и няколко пъти по-късно съжалих, тъй като неможех от точката, в която се намирах да обхвана величието на цялата панорама):
Мостчето е дървено увито с въжета, което придава допълнително драматизъм на картинката, но това е всичко.
Минахме през реката, където изкачвайки се по стръмното ни чакаха гранични полицаи и естествено при вида на моторджийските ни дрехи веднага ни поискаха личние карти. Незнам защо в представите хората с моторите са лоши? После минахме през един тунел, чието предназначение не разбрах, поразходихме се около километър. Имаше няколко много интересни скални „скулптури”.
Стигнахме до едно място по-надолу по реката, където същите гранични полицаи ни изпревариха с „Дефендъра” и ни предупредиха, че ако не познаваме региона по-добре да се върнем, че току виж сме се озовали в сръбско.
И без това вече ходенето ни беше в повече J Снимах няколко цветчета, разминахме се с група пенсионери, които също питаха за бира!
Седнахме в малко ханче на един завой на реката, горе-долу по средата между Ждрелото и града. По пътя се разминахме с 2 мотоциклета БМВ, които след кратка разходка по нашите стъпки се присъединиха към бирата. Разменихме малко впечатления и се разделихме – нас път ни чакаше, беше вече около 2 след обед, а бяхме изминали не повече от 80 км. Слънцето напичаше.
След Трън природата е изключително красива. Купища ниски планини, множество зелени ниви, чиста среда – минахме няколк запуснати и ръждиви фабрики и май това е бил поминъка на този край. На Стрезимировци бяхме единствените преминаващи КПП-то и нарушихме следобедната дрямка на дежурните и от двете страни на бариерата. На въпроса на сърбите къде сме тръгнали им казах за Погановския манастир. Не го знаеха. Наложи се да им го показвам на GPS-а. По между си обсъдиха къде е и придобиха представа, но пак казаха че не го знаят. Незнам дали беше нарочно или наистина не го знаеха, едва ли? Няма причина да се правят, независимо от асимилационната политика на бившата СФРЮ.
Дадохме газ към Сурдулица. Пътя е много живописен, изкачване с меки завои в прохладна гора. Асфалта е стар, но запазен. На върха пред нас се откри езерото Власина. Изключително приятно място! Новопостроено шосе обикаля водата, множество бунгала, вили, спретнати хотелчета и преустроени соц.почивни станции. По водата се гонеха няколко джета, но много повече бяха малките лодки – с мотор или на плата. Съжалих че толкова време стояхме на ханчето около Трън, а тук трябваше да профучим без дори да имаме възможност да огледаме всички детайли.
По-нататък се заредиха много на брой „безименни” селца. Имаха си имена, но с оглед на целта ни с максимална скорост карахме по тесния път. Това, което ми остана в съзнанието е че къщите бяха доста бедни и неизмазани, но пък полята бяха грижливо обработени. Нямаше нивичка, в която да няма трякторче, някаква мото фрезичка или няколко души да не човъркат нещо. За отбелязване е че Зумото се държеше изключително отговорно и не се шегуваше. Водеше ни уверено към следващата точка!
Когато навлязохме отново по течението на Ерма релефа веднага се промени.
Отвесни скали натиснаха пътя от двете страни.
Разлома на реката е величествен и си заслужаваше пътуването! Тук отново съжалих че тръгнах само с един „универсален” обектив:
))
Коментар