Tweet
Гърция
Тръгваме от Варна с автобус последнта вечер на април. Постепенно разговорите и предстартовата глъчка утихват и се разтварят в шума на мотора. Към полунощ почти всички вече спят. Още на първата пиш-пауза на някаква бензиностанция в Бургас една от туристките започва щумно да се кахъри. Разлял и се шампоана на горката женица. В торбичката с храната. Салами и кашкавали си играят на сапунени мехури, а леличката нервно кърши снага наоколу. Справяме се с положението с помоща на тоалетна хартия и минерална вода, но продуктите придобиват траен вкус на жасмин... Символичните граници между България и Гърция са по-скоро интересни с опашките които оформят двата пола пред общодостъпните места по КПП-тата. Едната колоритна и шумна .... нервно потропва с токчета, другата скучна и заспала с облачета пушек над главите скоро се изчерпва и след няколко минути и двете тоалетни стават унисекс. Ясно се очертават предимствата да си мъж. Поне за момента. В 8 сутринта сме на пристанището на Керамоти. Първа среща с гръцка земя и кратка разходка по брега. Във вълнолома тихо се плискат вълните на Егейско море. Ръми, но е свежо и въдуха е приятен. Мирише на сол и риба и още нещо. Наоколу има натрупани мрежи, рибарски гемии отплават и се пришвартоват, а стотици чайки се стрелкат из ефира и търсят да завлекат нещо ядливо.
Всичко е и познато и не толкова. Товарим се на чисто нов ферибот.
Толкова нов, че на горната палуба пейките са още в насипно състояние. Т.е. представляват купчина свежоструговани дъски. Тея които се спънаха в тях още ги помнят. Поемаме към остров Тасос. Дъждът се усилва и почти всички се крият в барчето. Аз също, но преди това изрядно се накисвам. Гърция е това.......ей..... екзотика, морета, острови......как да им устои човек.
Жадно попивам всичко наоколу. То не е много разнообразно, понеже пада и мъгла. А сивите вълни попиват капачето на фотоапарата ми. От ентусиазъм да снимам го изтървам, то весело прескача фалшборда и цопва завинаги във водата.. Не съжалявам, понеже съм намерил почти същото на марша през Суха река оня ден. Хем няма да се чудя какво да го правя. Скоро се показва брега.
Пускаме котва и бавно се изнизваме от утробата на ферибота. Малко сме като гръмнати след 12 часовото пътуване първо на колела, после по вода, но за около четвърт час влизаме в релси. Оглеждаме се. Всичко е малко по-чисто и малко по-цветно от дома, като че ли. И на всякъде балкони, балкони. По къщите естествено
Има и малко некролози по стълбовете. Значи не сме уникални все пак в България с тях. Успокоявам се.
Гърците имат някакъв празник и мирно си спят по къщите. Правим си разходка из улиците.
Околните хълмове току изникват из-зад косматите лапи на мъглата. Дразнят скитническия ни дух.
Теглят ни като магнит, искаме да се разходим натам из черно-зелените гори, но този път уви, времето е кът. Островът има няколко града и много селца. Обхожда го около 100 км. хубаво шосе. На противоположната страна има няколко къмпинга които се заричаме да посетим при следващото ни пътуване. По крайбрежните улици започват да отварят магазинчета за сувенири. Дрънкулки, чашки разни, плажни хавлии и други боклучки. Като навсякъде. Пием кафе, правим още един тигел по крайбрежната алея и времето ни свършва. Последна снимка и се качваме във ферибота.
Този е друг. По-стар и очукан. Вътре барчето е типичен соц-арт от 80-те, но е подредено и в тоалетната е чисто. Пия една бира „Mythos” и като стар морски вълк вече не гледам през илюминатора със зяпнала уста, а в чашата си. Удря камбаната, че сме пристигнали в Керамоти. В автобусите ни чакат тези които не пожелаха да си платят 10 евро за екскурзията. Разказваме им. Малко преувеличаваме и украсяваме нещата. Тях ги е тихо яд и леко завиждат. Усеща се отдалеч. Следващата спирка е дъждовна. В Кавала вали като из ведро. Двата часа свободно време се редуцират до 15 минути за тоалетна и продължаваме към Паралия. То е курортното селище на Катерини. Курорт като много такива у нас. Из улиците бръмчат като изтървани, невръстни румънски граждани яхнали АТВ-та и скутери. Един Конник броди из Европа. Разпространява духа на узото. После до него спира полицейска кола. После не гледахме...
След настаняването питаме нашите екскурзоводи как да стигнем на другия ден до Литохоро от Паралия. Увъртът като партизанин на разпит. Като двама партизани. Ясно е че не знаят. Жена ми и писва и казва че двама човека с три висши образования все ще намерят начин да стигнат до подстъпа за Олимп. Съгласявам се, прибираме се в хотела и отпочваме ядене, коктейли и изобщо тия неща... На другата сутрин се събуждам към 7 излеко ошашавен ... къде съм, какво съм... Някаква мисъл бавно пъпли из изтерзаните ми мозъчни гънки. Поглеждам навън – градинка с бананово дърво, някаква палма, маслинови дръвчета... Мисълта набъбва и екплодира като кълбовидна мълния..... Гърция, Катерини, Литохоро, Олимп..... Скачам като попарен, пием по едно бързо кафе с Жена ми, слагаме в раницанта по чифт ракъвици и две манерки – със свята вода /просто вода/ и грешна вода /ром и малко сок/ и отърчаваме към неизвестното. На спирката за Катерини докато разучавам гръцките иероглифи върху автомата за билети, пристига автобуса. Докато припряно слагам монетите в прореза, въобще не мога да предполагам, че след час и половина ще бъдем на Приония.
Да постигнем това ми помага английския и традиционното за нашия род деликатно нахалство. Приония всъщност е паркинг с таверна. Оглеждаме се и изтърчаваме нагоре по пътеката за заслона. Наклона е човешки и трасето е идеално подготвено. Има дори стълбички тук-там които много улесняват нещата.
Не след дълго настигаме северноевропейско семейство с три деца. Най-малкото е на седем. Пазят добро темпо и около час вървим залепени за гърбовете им. Покрай пътеката е пълно с див чемшир, духа лек ветрец.
Много е приятно. Горе по високото мъглата се бори със слънцето.
Наклона се увеличава и мъглата надделява.
Появяват се мокър сняг. После мокър сняг в едни улеи...
Сега пред нас вървят няколко румънци на нашата възраст. Виждам каски, пикели и котки. Прекосяват по един улеите. Следваме ги плътно. По един естествено.
Постепенно видимостта пада до Н-десет метра и става студено.
Зад поредния завой на пътеката изниква стената на заслона. Има няколко човека горе. Тихо си говорят, повечето се готвят да слизат надолу.
Пием по една студена вода и се стягаме и ние за нодолу. Питам румънците дали ще качват Митикас. Момчетата поглеждат със съмнение бялата каша нагоре и клатят многозначително глави „We will try...may be. Later…” Ясно. Предлагат ни да ги изчакаме и да ни свалят до Литохоро с колата си. Все щяли сме да се съберем. С благодарност отказваме и заприпкваме към паркинга.
п.п. Следва продължение:-)
Тръгваме от Варна с автобус последнта вечер на април. Постепенно разговорите и предстартовата глъчка утихват и се разтварят в шума на мотора. Към полунощ почти всички вече спят. Още на първата пиш-пауза на някаква бензиностанция в Бургас една от туристките започва щумно да се кахъри. Разлял и се шампоана на горката женица. В торбичката с храната. Салами и кашкавали си играят на сапунени мехури, а леличката нервно кърши снага наоколу. Справяме се с положението с помоща на тоалетна хартия и минерална вода, но продуктите придобиват траен вкус на жасмин... Символичните граници между България и Гърция са по-скоро интересни с опашките които оформят двата пола пред общодостъпните места по КПП-тата. Едната колоритна и шумна .... нервно потропва с токчета, другата скучна и заспала с облачета пушек над главите скоро се изчерпва и след няколко минути и двете тоалетни стават унисекс. Ясно се очертават предимствата да си мъж. Поне за момента. В 8 сутринта сме на пристанището на Керамоти. Първа среща с гръцка земя и кратка разходка по брега. Във вълнолома тихо се плискат вълните на Егейско море. Ръми, но е свежо и въдуха е приятен. Мирише на сол и риба и още нещо. Наоколу има натрупани мрежи, рибарски гемии отплават и се пришвартоват, а стотици чайки се стрелкат из ефира и търсят да завлекат нещо ядливо.
Всичко е и познато и не толкова. Товарим се на чисто нов ферибот.
Толкова нов, че на горната палуба пейките са още в насипно състояние. Т.е. представляват купчина свежоструговани дъски. Тея които се спънаха в тях още ги помнят. Поемаме към остров Тасос. Дъждът се усилва и почти всички се крият в барчето. Аз също, но преди това изрядно се накисвам. Гърция е това.......ей..... екзотика, морета, острови......как да им устои човек.
Жадно попивам всичко наоколу. То не е много разнообразно, понеже пада и мъгла. А сивите вълни попиват капачето на фотоапарата ми. От ентусиазъм да снимам го изтървам, то весело прескача фалшборда и цопва завинаги във водата.. Не съжалявам, понеже съм намерил почти същото на марша през Суха река оня ден. Хем няма да се чудя какво да го правя. Скоро се показва брега.
Пускаме котва и бавно се изнизваме от утробата на ферибота. Малко сме като гръмнати след 12 часовото пътуване първо на колела, после по вода, но за около четвърт час влизаме в релси. Оглеждаме се. Всичко е малко по-чисто и малко по-цветно от дома, като че ли. И на всякъде балкони, балкони. По къщите естествено
Има и малко некролози по стълбовете. Значи не сме уникални все пак в България с тях. Успокоявам се.
Гърците имат някакъв празник и мирно си спят по къщите. Правим си разходка из улиците.
Околните хълмове току изникват из-зад косматите лапи на мъглата. Дразнят скитническия ни дух.
Теглят ни като магнит, искаме да се разходим натам из черно-зелените гори, но този път уви, времето е кът. Островът има няколко града и много селца. Обхожда го около 100 км. хубаво шосе. На противоположната страна има няколко къмпинга които се заричаме да посетим при следващото ни пътуване. По крайбрежните улици започват да отварят магазинчета за сувенири. Дрънкулки, чашки разни, плажни хавлии и други боклучки. Като навсякъде. Пием кафе, правим още един тигел по крайбрежната алея и времето ни свършва. Последна снимка и се качваме във ферибота.
Този е друг. По-стар и очукан. Вътре барчето е типичен соц-арт от 80-те, но е подредено и в тоалетната е чисто. Пия една бира „Mythos” и като стар морски вълк вече не гледам през илюминатора със зяпнала уста, а в чашата си. Удря камбаната, че сме пристигнали в Керамоти. В автобусите ни чакат тези които не пожелаха да си платят 10 евро за екскурзията. Разказваме им. Малко преувеличаваме и украсяваме нещата. Тях ги е тихо яд и леко завиждат. Усеща се отдалеч. Следващата спирка е дъждовна. В Кавала вали като из ведро. Двата часа свободно време се редуцират до 15 минути за тоалетна и продължаваме към Паралия. То е курортното селище на Катерини. Курорт като много такива у нас. Из улиците бръмчат като изтървани, невръстни румънски граждани яхнали АТВ-та и скутери. Един Конник броди из Европа. Разпространява духа на узото. После до него спира полицейска кола. После не гледахме...
След настаняването питаме нашите екскурзоводи как да стигнем на другия ден до Литохоро от Паралия. Увъртът като партизанин на разпит. Като двама партизани. Ясно е че не знаят. Жена ми и писва и казва че двама човека с три висши образования все ще намерят начин да стигнат до подстъпа за Олимп. Съгласявам се, прибираме се в хотела и отпочваме ядене, коктейли и изобщо тия неща... На другата сутрин се събуждам към 7 излеко ошашавен ... къде съм, какво съм... Някаква мисъл бавно пъпли из изтерзаните ми мозъчни гънки. Поглеждам навън – градинка с бананово дърво, някаква палма, маслинови дръвчета... Мисълта набъбва и екплодира като кълбовидна мълния..... Гърция, Катерини, Литохоро, Олимп..... Скачам като попарен, пием по едно бързо кафе с Жена ми, слагаме в раницанта по чифт ракъвици и две манерки – със свята вода /просто вода/ и грешна вода /ром и малко сок/ и отърчаваме към неизвестното. На спирката за Катерини докато разучавам гръцките иероглифи върху автомата за билети, пристига автобуса. Докато припряно слагам монетите в прореза, въобще не мога да предполагам, че след час и половина ще бъдем на Приония.
Да постигнем това ми помага английския и традиционното за нашия род деликатно нахалство. Приония всъщност е паркинг с таверна. Оглеждаме се и изтърчаваме нагоре по пътеката за заслона. Наклона е човешки и трасето е идеално подготвено. Има дори стълбички тук-там които много улесняват нещата.
Не след дълго настигаме северноевропейско семейство с три деца. Най-малкото е на седем. Пазят добро темпо и около час вървим залепени за гърбовете им. Покрай пътеката е пълно с див чемшир, духа лек ветрец.
Много е приятно. Горе по високото мъглата се бори със слънцето.
Наклона се увеличава и мъглата надделява.
Появяват се мокър сняг. После мокър сняг в едни улеи...
Сега пред нас вървят няколко румънци на нашата възраст. Виждам каски, пикели и котки. Прекосяват по един улеите. Следваме ги плътно. По един естествено.
Постепенно видимостта пада до Н-десет метра и става студено.
Зад поредния завой на пътеката изниква стената на заслона. Има няколко човека горе. Тихо си говорят, повечето се готвят да слизат надолу.
Пием по една студена вода и се стягаме и ние за нодолу. Питам румънците дали ще качват Митикас. Момчетата поглеждат със съмнение бялата каша нагоре и клатят многозначително глави „We will try...may be. Later…” Ясно. Предлагат ни да ги изчакаме и да ни свалят до Литохоро с колата си. Все щяли сме да се съберем. С благодарност отказваме и заприпкваме към паркинга.
п.п. Следва продължение:-)
))
...
Коментар