Tweet
Обещах да напиша инструкцийка, която ще спести много гадаене по жици, хвърляне на боб и молитви към богинята-майка на електричеството.
!! Инструкцията е дълга и пространна, но самото запояване е проста работа. Ако не беше, производителите на електроника нямаше да могат да го вършат.
!! Внимание: В момента текстът е в процес на активно развитие, дописват се нещата за които аз или други участници се сетим.
!! Предварително благодаря за всякакви конструктивни мнения, добавки и критики, които очаквам в темата.
Разглеждаме запояването на електронни елементи, платки, проводници и дребни детайли от мед и медни сплави с използването на смес от калай и олово за припой. Веднага правя уговорката, че охладителни радиатори, самовари, казани за ракия и други масивни предмети се запояват по различна технология, която не е предмет на настоящия текст, ако и да има доста общи неща. Нямам самочувствието да пиша за нея.
1. Използвани средства и инструменти:
Поялник: Всяка чудесия, която се нагрява до температура в интервала 250-350 градуса целзий може да служи за поялник. В зависимост от достъпните и удобни енергийни източници, може да се нагрява с 220 волта, с 12 волта, с пропан или (по-мощните) с бензинова горелка.
- За работа по платки и малки проводници се използват поялници с мощност 15-50 вата, със скосен или заострен цилиндричен накрайник дебел 2-5мм.
- Ако ще се запояват кабели на електрожен или стартер, ще е необходим поялник 200-500 вата.
Независимо от мощността, изключително удобство представляват устройствата за стабилизиране на температурата.
Работния край на поялника (човката) обикнвено е направен от мед. Може да бъде неразделна от поялника или сменяема, да има или да няма покритие от друг метал. Човките без покритие ерозират - медта бавно се разтваря в припоя и остава в спойките или изгаря на повърхността му. Постепенно се образуват раковини и неравности, които пречат на работата. Такива човки често трябва да се пилят, за да им се придава удобна форма, но пък са удобни за някои цели. Човките с покритие обикновено запазват формата на върха си дълго време (докато се износи покритието на върха)
Преди работа, работната повърхност на нов поялник трябва да бъде "калайдисана" - покрита с непрекъснат и добре прилепнал слой припой. Калайдисването става аналогично на запояваните детайли (обяснено по-долу).
Припой:
Най-лесно всичко става с тинол. Това е калаено-оловна сплав, изработена във вид на тънка (0.5-2мм) тръбичка, пълна с флюс (колофон, виж по-долу). Продава се на по-големи или по-малки ролки (50-1000г). Различава се и по състав, от който пък зависи и температурата на топене. Най-удобен е 60% Sn (калай) + 40% Pb (олово), който се топи при около 180 градуса. Всякакви други проценти се топят при по-висока температура.
Калай за калайджийска дейност (чист, без олово) се продава на пръчки (дълги кюлчета). Този калай е неприятен за работа, защото се топи при около 320 градуса, когато всякакви удобни флюси са изгорели.
Флюс:
Флюсът служи за химическо почистване на повърхността на запояваните детайли от оксиди, патина и всякакви други пречки на запояването. Освен това, флюсът покрива повърхността на разтопения припой и пречи на неговото окисление. Нагрята повърхност, останала без флюс (метал или припой) моментално се покрива с оксид, който пречи на прилепването на металите и спойката просто не става.
За всякакви електронни и почти всякакви електротехнически цели е достатъчен флюсът, напъхан в тинола. За сложни задачи се използва колофон (и пасти на негова основа), а в полеви условия - таблетки аспирин (при работа мирише ужасно). Съществуват, освен това, кисели и неутрални, течни, твърди и пастообразни, продавани и домашно приготвени флюси, необходими или удобни в най-различни случаи.
Мокра гъбичка:
Ами просто мокра гъбичка. Удобна за почистване на човката на поялника от нагар. Аз рядко използвам, други без нея не могат. Стои закрепена на стойката на поялника, а той при нужда се търка отгоре. Дунапренът е непрактичен (мирише при нагряване), подходящи се продават в електронните магазини.
2. Ред на работа
Трябва да загреем поялника до работна температура. Ако имаме регулатор, 250-280 градуса е едно добро начало. Дали на конкретният прибор градусите са същите, си проличава в процеса на работа.
Нов поялник (или нова човка): трябва да калайдисаме човката.
Включваме поялника и допираме с леко потъркване тинола до нея. При достигане на нужната температура, първата порцйка разтопен припой и флюс ще се разлеят по повърхността. Ако първо оставим поялника да поседи загрят, калайдисването ще е по-трудно, защото повърхността ще е покрита с оксиди. Може да се наложи топене на нагрятата човка във флюс и повторен опит с тинол.
Употребяван поялник:
Той обикновено е калайдисан и готов за работа, въпреки слоя оксиди върху припоя. Тях ще ги очисти първата порция флюс. Ако поялникът е поседял с висока температура дълго време, слоят оксиди може да е обхванал както припоя, така и покритието на човката. В такъв случай обикновено се сменя човката, защото не подлежи на ново калайдисване. Старата може да се "поправи" временно със ситна пила или шкурка.
Подготовка:
Трябва да имаме медни повърхности, чисти до метален блясък. Колкото повече патина и продукти на корозия имаме, толкова по-трудно ще протече процесът. Ако работим с проводници, добре е изолацията да е свалена непосредствено преди запояването. Изолацията се сваля с режещ инструмент! Оголването на кабела със запалка води до химически процеси, които по-натам ще ни пречат (макар и не фатално). С режещия инструмент пък трябва да се внимава да не се нарани съществено проводника, особено, ако после ще е подложен и на механични натоварвания.
Калайдисване:
Допират се човката на поялника, детайлът и тинолът приблизително в една точка. При стапянето си, припоят образува блестяща капчица метал, прилепнала до човката. Когато детайлът се нагрее достатъчно, капчицата се "разпълзява" по него. Ако детайлът е многожилен проводник, капчицата "попива" между медните нишки. Добавяме колкото тинол е нужен, за да се покрие цялата интересуваща ни повърхност. При нужда, търкаме леко по детайла с поялника, за да насочим капката и да подпомогнем процеса.
Особености:
Ключов момент за калайдисването е нагряването на детайла (или поне областта, която ще калайдисваме) до температура, при която припоят е склонен да остане течен. Почти целият топлообмен между поялника и детайла протича през капчицата разтопен припой. Понякога, за целта е удобна по-голяма капка, даже и да се наложи после да я изтръскаме.
Върху капката припой и пред нея по детайла се забелязват смолисти малки капчици - те са наши приятели, това е флюсът. Не се дразнете от тях. Ако процесът продължи достатъчно дълго, флюсът ще се изпари или изгори. Познава се по това, че капката загубва част от блясъка си и се сдобива с нещо като "кожичка" - това са оксидите на калая и оловото. В този момент калайдисването спира. Трябва да добавим тинол или да натопим поялника в колофон, за да продължим.
Процесът продължава, докато калайдисаме нужната ни повърхност. За случая с многожилен проводник, удачно е да позволим на припоя да "попие" и малко под изолацията. Това после си личи по втвърдяването на проводника на известно разстояние от спойката и дава предимство при често огъване.
Същинско запояване:
Допираме двата калайдисани детайла. Нагряваме ги с поялника през капчица припой. Като се нагреят, припоят сам ще се обедини в една обща капка. Добавяме тинол, ако капката не обхваща достатъчно детайлите. Махаме поялника и държим НЕПОДВИЖНО двата детайла, докато спойката се втвърди напълно. (Втвърдяането се познава по промяната в металния блясък на спойката). Разместването в процеса на втвърдяване е рецепта за "студена спойка" (виж долу). Крайният резултат трябва да бъде блестяща спойка с валчеста форма (без никакви ръбове и ъгли, освен тези на самите детайли).
Двете заедно:
Ако детайлите са малки (примерно елемент в платка) можем просто да допрем разтопената капка до двата. Едновременно ще ги калайдисаме и запоим, евентуално с добавка на тинол. Същото се отнася до предварително увити един в друг проводници - само обещайте, че няма да искате да ги разпоите после. Ако ще искате, не ги увивайте преди запояването.
Вариации на технологията:
Ако използваме припой без флюс в него, просто вземаме предварително отрязано малко парче с поялника, топваме във флюса и разчитаме, че капката ще се стече от поялника. Обикновено го прави.
Вземането на малко количество припой от голяма буца е възможно само с много мощен поялник. Обикновено трябва да си приготвите парчета, които поялникът ви може да стопи наведнъж. Не е задължително при стапянето да вземете цялата получена капка.
Когато запояваме метали, различни от мед (поцинковани, неръждавейки, ръждавейки и други), нормалният флюс (колофон) обикновено няма достатъчната химическа активност, за да смъкне оксидите от повърхността и припоят просто не прилепва. В този случай се използват "кисели флюси" (на основа солна и фосфорна киселина), които се нанасят на повърхността преди калайдисването. В този случай, след калайдисването задължително следва старателно измиване с вода. В противен случай остатъците от киселината предизвикват после интензивна корозия.
Тест - спойката да издържи собственото ти тегло:
Два медни проводника, със сечение 1.5 кв.мм или повече (в зависимост от собственото тегло на запояващия), запоени на 1см дължина без усукване, трябва да издържат теглото на запояващия, без да се разруши спойката.
Често срещани проблеми:
1. Припоят не прилепва към калайдисвания/запоявания детайл или прилепва слабо и после се отлепя
- поялникът не нагрява детайла достатъчно - детайлът трябва да се нагрее до температура, при която припоят е течен и без допир на поялника
- флюсът не е достатъчно агресивен - детайлът си иска киселина или нишадър
- опитвате се да запоявате алуминий - това просто НЕ става по описания начин. Кольо и Мууу са дали по-долу две алтернативни технологии за алуминий
- поялникът нагрява детайла и припоя прекалено силно (или прекалено продължително, поради бавна работа), изпарява флюса и всичко се окислява преди да се е случило слепването на металите.
2. Спойката е грапава, без блясък, без механична здравина и/или пропуска ток когато си иска - нарича се още студена спойка. Електропроводимостта на такава спойка зависи от температурата. Зависи и от механичните напрежения наоколо. На това явление се дължи "проработването" на някои електронни прибори при умерен удар по корпуса. Спойката просто трябва да се "повтори" с малко тинол и този път да се държи наистина неподвижна при изстиването. Ако става дума за няколко стотици спойки на платка и не знаем коя ни къса нервите - просто повтаряме всичките. И тихичко коментираме размножителните навици на производителите на платки.
-----
Разпояване - не винаги по-лесно от запояването:
В общия случай, трябва да нагреем спойката до температурата на топене и да разделим детайлите.
Ако това не става (примерно електронен елемент върху платка - много отделни спойки, не можем лесно да ги нагреем всичките едновременно, без да повредим платката и/или елементите по нея), трябва да махнем по някакъв начин капката припой, свързваща детайлите. Има два утвърдени начина:
1. Вакуум-помпа - съществуват такива в изпълнение като човка на поялник с тръбичка за подаване на вакуум, отделни смукалки с бутало и пружина и други. Идеята е да разтопите спойката и да я "изсмучете" от запоеното място. Досега, не съм успявал да постигна задоволителни резултати с такъв прибор, но някои така си работят. Вакуум-помпата обикновено е по-сложна и скъпа от самия поялник, което обяснява защо обикновено я нямаме на разположение.
2. Капилярен метод - използва се многожилен меден проводник. Колкото по-чисти, по-тънки и повече на брой жички, толкова по-добре. Удобен източник е оплетката на коаксиални и шримовани кабели. Ред на работа: притиска се краят на проводника с поялника в колофона, за да се покрие с колофон, после същият проводник се притиска с поялника към спойката. Припоят се стапя и "попива" в проводника, оставяйки предишното място без капка, със съвсем тънко калайдисани детайли.
3. Вандалски метод - примерно за изваждане на чип от прежалена платка. Пистолет за горещ въздух се настройва на максимална температура, насочва се към платката, а чипът се дърпа от другата страна с подръчно средство. Ако се направи бързо, чипът остава използваем, но платката - трудно.
4. Хакерски метод - за всичко с три и повече крака от платка, която и после ще ни трябва. Използва се парче медна тел със сечение 1-2мм, евентуално огънато в подходяща форма. То се запоява едновременно към всички крачета на елемента, които трябва да вадим заедно, до получаване на обща капка припой. В този момент можем да измъкнем елемента. Тук парчето медна тел служи за бързо разнасяне на топлината до всички спойки, които искаме да разтопим заедно.
5. Домашен метод - издухване на припоя с духане с уста през тънка тръбичка (примерно от писалка) след като е разтопен. Недостатък - припоят се разпръсква наоколо, като може да повреди нещо наоколо с високата си температура или с образуване на късо съединение. Пръските наоколо се остраняват лесно (ако бъдат видяни навреме).
-----
Борба с платки:
Платките представляват изолационен материал, на който е залепено медно фолио във вид на проводящи ивици. По-простите платки имат медно фолио само от едната или двете страни, по-сложните - и между слоевете изолационен материал. Дву- и особено многослойните платки не са за начинаещи! Еднослойните платки имат обикновено "страна елементи" и "страна спойки", като медните ивици ("писти") са от страната на спойките.
Важен момент при запояването и разпояването е максимално краткото нагряване на платката и елементите по нея. Иначе, елементите се повреждат от топлината, а медните писти се отлепят от платката. С цел максимално бързо осъществяване на запояването и разпояването, се използва поялникът с максимално дебела човка, с която е удобно да се работи по дадената платка. Дебелата човка осигурява бързо отдаване на топлина в желаното място. Пак по същата причина, към разпояване се подхожда с капчица припой на човката - с цел ускоряване на топлообмена.
След разпояване на проводник от платка, отворът му обикновено остава запълнен с припой. Това пречи на поставянето на друг проводник. За да се отвори дупчицата, най-лесният метод е пробиване на течната капка припой с клечка за зъби. С метални средства (игли, проводници) просто не става.
При нормални условия, припоят се стреми да заема валчести форми, близки до сферичната и не залепва за изолиращата част от платката. Ако прави "мустаци", протяжни пътечки и къси съединения към съседни писти, значи му липсва флюс или е прекалено много за конкретното място. Излишно количество припой може да се вземе с човката на поялника, след като предварително е изтръскана от капката, която стои на нея.
След запояване и преди включване на платката, добре е да се прегледа внимателно за съединения между съседни спойки. При по-прецизни платки, препоръчително е внимателно изстъргване на остатъците от колофон с остър предмет и даже измиване с органичен разтворител. Нагорелият колофон не винаги е добър изолатор!
-----
Ако си оправя фотоапарата, ще има и снимки.
!! Инструкцията е дълга и пространна, но самото запояване е проста работа. Ако не беше, производителите на електроника нямаше да могат да го вършат.
!! Внимание: В момента текстът е в процес на активно развитие, дописват се нещата за които аз или други участници се сетим.
!! Предварително благодаря за всякакви конструктивни мнения, добавки и критики, които очаквам в темата.
Разглеждаме запояването на електронни елементи, платки, проводници и дребни детайли от мед и медни сплави с използването на смес от калай и олово за припой. Веднага правя уговорката, че охладителни радиатори, самовари, казани за ракия и други масивни предмети се запояват по различна технология, която не е предмет на настоящия текст, ако и да има доста общи неща. Нямам самочувствието да пиша за нея.
1. Използвани средства и инструменти:
Поялник: Всяка чудесия, която се нагрява до температура в интервала 250-350 градуса целзий може да служи за поялник. В зависимост от достъпните и удобни енергийни източници, може да се нагрява с 220 волта, с 12 волта, с пропан или (по-мощните) с бензинова горелка.
- За работа по платки и малки проводници се използват поялници с мощност 15-50 вата, със скосен или заострен цилиндричен накрайник дебел 2-5мм.
- Ако ще се запояват кабели на електрожен или стартер, ще е необходим поялник 200-500 вата.
Независимо от мощността, изключително удобство представляват устройствата за стабилизиране на температурата.
Работния край на поялника (човката) обикнвено е направен от мед. Може да бъде неразделна от поялника или сменяема, да има или да няма покритие от друг метал. Човките без покритие ерозират - медта бавно се разтваря в припоя и остава в спойките или изгаря на повърхността му. Постепенно се образуват раковини и неравности, които пречат на работата. Такива човки често трябва да се пилят, за да им се придава удобна форма, но пък са удобни за някои цели. Човките с покритие обикновено запазват формата на върха си дълго време (докато се износи покритието на върха)
Преди работа, работната повърхност на нов поялник трябва да бъде "калайдисана" - покрита с непрекъснат и добре прилепнал слой припой. Калайдисването става аналогично на запояваните детайли (обяснено по-долу).
Припой:
Най-лесно всичко става с тинол. Това е калаено-оловна сплав, изработена във вид на тънка (0.5-2мм) тръбичка, пълна с флюс (колофон, виж по-долу). Продава се на по-големи или по-малки ролки (50-1000г). Различава се и по състав, от който пък зависи и температурата на топене. Най-удобен е 60% Sn (калай) + 40% Pb (олово), който се топи при около 180 градуса. Всякакви други проценти се топят при по-висока температура.
Калай за калайджийска дейност (чист, без олово) се продава на пръчки (дълги кюлчета). Този калай е неприятен за работа, защото се топи при около 320 градуса, когато всякакви удобни флюси са изгорели.
Флюс:
Флюсът служи за химическо почистване на повърхността на запояваните детайли от оксиди, патина и всякакви други пречки на запояването. Освен това, флюсът покрива повърхността на разтопения припой и пречи на неговото окисление. Нагрята повърхност, останала без флюс (метал или припой) моментално се покрива с оксид, който пречи на прилепването на металите и спойката просто не става.
За всякакви електронни и почти всякакви електротехнически цели е достатъчен флюсът, напъхан в тинола. За сложни задачи се използва колофон (и пасти на негова основа), а в полеви условия - таблетки аспирин (при работа мирише ужасно). Съществуват, освен това, кисели и неутрални, течни, твърди и пастообразни, продавани и домашно приготвени флюси, необходими или удобни в най-различни случаи.
Мокра гъбичка:
Ами просто мокра гъбичка. Удобна за почистване на човката на поялника от нагар. Аз рядко използвам, други без нея не могат. Стои закрепена на стойката на поялника, а той при нужда се търка отгоре. Дунапренът е непрактичен (мирише при нагряване), подходящи се продават в електронните магазини.
2. Ред на работа
Трябва да загреем поялника до работна температура. Ако имаме регулатор, 250-280 градуса е едно добро начало. Дали на конкретният прибор градусите са същите, си проличава в процеса на работа.
Нов поялник (или нова човка): трябва да калайдисаме човката.
Включваме поялника и допираме с леко потъркване тинола до нея. При достигане на нужната температура, първата порцйка разтопен припой и флюс ще се разлеят по повърхността. Ако първо оставим поялника да поседи загрят, калайдисването ще е по-трудно, защото повърхността ще е покрита с оксиди. Може да се наложи топене на нагрятата човка във флюс и повторен опит с тинол.
Употребяван поялник:
Той обикновено е калайдисан и готов за работа, въпреки слоя оксиди върху припоя. Тях ще ги очисти първата порция флюс. Ако поялникът е поседял с висока температура дълго време, слоят оксиди може да е обхванал както припоя, така и покритието на човката. В такъв случай обикновено се сменя човката, защото не подлежи на ново калайдисване. Старата може да се "поправи" временно със ситна пила или шкурка.
Подготовка:
Трябва да имаме медни повърхности, чисти до метален блясък. Колкото повече патина и продукти на корозия имаме, толкова по-трудно ще протече процесът. Ако работим с проводници, добре е изолацията да е свалена непосредствено преди запояването. Изолацията се сваля с режещ инструмент! Оголването на кабела със запалка води до химически процеси, които по-натам ще ни пречат (макар и не фатално). С режещия инструмент пък трябва да се внимава да не се нарани съществено проводника, особено, ако после ще е подложен и на механични натоварвания.
Калайдисване:
Допират се човката на поялника, детайлът и тинолът приблизително в една точка. При стапянето си, припоят образува блестяща капчица метал, прилепнала до човката. Когато детайлът се нагрее достатъчно, капчицата се "разпълзява" по него. Ако детайлът е многожилен проводник, капчицата "попива" между медните нишки. Добавяме колкото тинол е нужен, за да се покрие цялата интересуваща ни повърхност. При нужда, търкаме леко по детайла с поялника, за да насочим капката и да подпомогнем процеса.
Особености:
Ключов момент за калайдисването е нагряването на детайла (или поне областта, която ще калайдисваме) до температура, при която припоят е склонен да остане течен. Почти целият топлообмен между поялника и детайла протича през капчицата разтопен припой. Понякога, за целта е удобна по-голяма капка, даже и да се наложи после да я изтръскаме.
Върху капката припой и пред нея по детайла се забелязват смолисти малки капчици - те са наши приятели, това е флюсът. Не се дразнете от тях. Ако процесът продължи достатъчно дълго, флюсът ще се изпари или изгори. Познава се по това, че капката загубва част от блясъка си и се сдобива с нещо като "кожичка" - това са оксидите на калая и оловото. В този момент калайдисването спира. Трябва да добавим тинол или да натопим поялника в колофон, за да продължим.
Процесът продължава, докато калайдисаме нужната ни повърхност. За случая с многожилен проводник, удачно е да позволим на припоя да "попие" и малко под изолацията. Това после си личи по втвърдяването на проводника на известно разстояние от спойката и дава предимство при често огъване.
Същинско запояване:
Допираме двата калайдисани детайла. Нагряваме ги с поялника през капчица припой. Като се нагреят, припоят сам ще се обедини в една обща капка. Добавяме тинол, ако капката не обхваща достатъчно детайлите. Махаме поялника и държим НЕПОДВИЖНО двата детайла, докато спойката се втвърди напълно. (Втвърдяането се познава по промяната в металния блясък на спойката). Разместването в процеса на втвърдяване е рецепта за "студена спойка" (виж долу). Крайният резултат трябва да бъде блестяща спойка с валчеста форма (без никакви ръбове и ъгли, освен тези на самите детайли).
Двете заедно:
Ако детайлите са малки (примерно елемент в платка) можем просто да допрем разтопената капка до двата. Едновременно ще ги калайдисаме и запоим, евентуално с добавка на тинол. Същото се отнася до предварително увити един в друг проводници - само обещайте, че няма да искате да ги разпоите после. Ако ще искате, не ги увивайте преди запояването.
Вариации на технологията:
Ако използваме припой без флюс в него, просто вземаме предварително отрязано малко парче с поялника, топваме във флюса и разчитаме, че капката ще се стече от поялника. Обикновено го прави.
Вземането на малко количество припой от голяма буца е възможно само с много мощен поялник. Обикновено трябва да си приготвите парчета, които поялникът ви може да стопи наведнъж. Не е задължително при стапянето да вземете цялата получена капка.
Когато запояваме метали, различни от мед (поцинковани, неръждавейки, ръждавейки и други), нормалният флюс (колофон) обикновено няма достатъчната химическа активност, за да смъкне оксидите от повърхността и припоят просто не прилепва. В този случай се използват "кисели флюси" (на основа солна и фосфорна киселина), които се нанасят на повърхността преди калайдисването. В този случай, след калайдисването задължително следва старателно измиване с вода. В противен случай остатъците от киселината предизвикват после интензивна корозия.
Тест - спойката да издържи собственото ти тегло:
Два медни проводника, със сечение 1.5 кв.мм или повече (в зависимост от собственото тегло на запояващия), запоени на 1см дължина без усукване, трябва да издържат теглото на запояващия, без да се разруши спойката.
Често срещани проблеми:
1. Припоят не прилепва към калайдисвания/запоявания детайл или прилепва слабо и после се отлепя
- поялникът не нагрява детайла достатъчно - детайлът трябва да се нагрее до температура, при която припоят е течен и без допир на поялника
- флюсът не е достатъчно агресивен - детайлът си иска киселина или нишадър
- опитвате се да запоявате алуминий - това просто НЕ става по описания начин. Кольо и Мууу са дали по-долу две алтернативни технологии за алуминий
- поялникът нагрява детайла и припоя прекалено силно (или прекалено продължително, поради бавна работа), изпарява флюса и всичко се окислява преди да се е случило слепването на металите.
2. Спойката е грапава, без блясък, без механична здравина и/или пропуска ток когато си иска - нарича се още студена спойка. Електропроводимостта на такава спойка зависи от температурата. Зависи и от механичните напрежения наоколо. На това явление се дължи "проработването" на някои електронни прибори при умерен удар по корпуса. Спойката просто трябва да се "повтори" с малко тинол и този път да се държи наистина неподвижна при изстиването. Ако става дума за няколко стотици спойки на платка и не знаем коя ни къса нервите - просто повтаряме всичките. И тихичко коментираме размножителните навици на производителите на платки.
-----
Разпояване - не винаги по-лесно от запояването:
В общия случай, трябва да нагреем спойката до температурата на топене и да разделим детайлите.
Ако това не става (примерно електронен елемент върху платка - много отделни спойки, не можем лесно да ги нагреем всичките едновременно, без да повредим платката и/или елементите по нея), трябва да махнем по някакъв начин капката припой, свързваща детайлите. Има два утвърдени начина:
1. Вакуум-помпа - съществуват такива в изпълнение като човка на поялник с тръбичка за подаване на вакуум, отделни смукалки с бутало и пружина и други. Идеята е да разтопите спойката и да я "изсмучете" от запоеното място. Досега, не съм успявал да постигна задоволителни резултати с такъв прибор, но някои така си работят. Вакуум-помпата обикновено е по-сложна и скъпа от самия поялник, което обяснява защо обикновено я нямаме на разположение.
2. Капилярен метод - използва се многожилен меден проводник. Колкото по-чисти, по-тънки и повече на брой жички, толкова по-добре. Удобен източник е оплетката на коаксиални и шримовани кабели. Ред на работа: притиска се краят на проводника с поялника в колофона, за да се покрие с колофон, после същият проводник се притиска с поялника към спойката. Припоят се стапя и "попива" в проводника, оставяйки предишното място без капка, със съвсем тънко калайдисани детайли.
3. Вандалски метод - примерно за изваждане на чип от прежалена платка. Пистолет за горещ въздух се настройва на максимална температура, насочва се към платката, а чипът се дърпа от другата страна с подръчно средство. Ако се направи бързо, чипът остава използваем, но платката - трудно.
4. Хакерски метод - за всичко с три и повече крака от платка, която и после ще ни трябва. Използва се парче медна тел със сечение 1-2мм, евентуално огънато в подходяща форма. То се запоява едновременно към всички крачета на елемента, които трябва да вадим заедно, до получаване на обща капка припой. В този момент можем да измъкнем елемента. Тук парчето медна тел служи за бързо разнасяне на топлината до всички спойки, които искаме да разтопим заедно.
5. Домашен метод - издухване на припоя с духане с уста през тънка тръбичка (примерно от писалка) след като е разтопен. Недостатък - припоят се разпръсква наоколо, като може да повреди нещо наоколо с високата си температура или с образуване на късо съединение. Пръските наоколо се остраняват лесно (ако бъдат видяни навреме).
-----
Борба с платки:
Платките представляват изолационен материал, на който е залепено медно фолио във вид на проводящи ивици. По-простите платки имат медно фолио само от едната или двете страни, по-сложните - и между слоевете изолационен материал. Дву- и особено многослойните платки не са за начинаещи! Еднослойните платки имат обикновено "страна елементи" и "страна спойки", като медните ивици ("писти") са от страната на спойките.
Важен момент при запояването и разпояването е максимално краткото нагряване на платката и елементите по нея. Иначе, елементите се повреждат от топлината, а медните писти се отлепят от платката. С цел максимално бързо осъществяване на запояването и разпояването, се използва поялникът с максимално дебела човка, с която е удобно да се работи по дадената платка. Дебелата човка осигурява бързо отдаване на топлина в желаното място. Пак по същата причина, към разпояване се подхожда с капчица припой на човката - с цел ускоряване на топлообмена.
След разпояване на проводник от платка, отворът му обикновено остава запълнен с припой. Това пречи на поставянето на друг проводник. За да се отвори дупчицата, най-лесният метод е пробиване на течната капка припой с клечка за зъби. С метални средства (игли, проводници) просто не става.
При нормални условия, припоят се стреми да заема валчести форми, близки до сферичната и не залепва за изолиращата част от платката. Ако прави "мустаци", протяжни пътечки и къси съединения към съседни писти, значи му липсва флюс или е прекалено много за конкретното място. Излишно количество припой може да се вземе с човката на поялника, след като предварително е изтръскана от капката, която стои на нея.
След запояване и преди включване на платката, добре е да се прегледа внимателно за съединения между съседни спойки. При по-прецизни платки, препоръчително е внимателно изстъргване на остатъците от колофон с остър предмет и даже измиване с органичен разтворител. Нагорелият колофон не винаги е добър изолатор!
-----
Ако си оправя фотоапарата, ще има и снимки.
) доста добро списание, та имам всички основания да му вярвам.
Поздравления за усилията.
отвора с клечката за зъби. Махате клечката след като спойката изстине. Топването на клечката във флюс улеснява процеса.
Коментар