Tweet
Това е разказ за едно приключение, случило се в началото на март 2008 г. След полет със самолет, после влак, автобус, мотор(1460 км.) и ферибот.
Трябваше да си купя този мотор. След дълги размисли и страсти, продължили месеци (аз винаги много мисля преди, после не мисля много), знаех марката, модела .. и остана да го намеря. Оказа се, че моят мотор е в Швейцария
Препоръчвам на всички в подобна ситуация сайта www.motorradhandel.ch
Говорих с Felder+Fry дилъри на BMW, Harley и Augusta, които любезно ми обясниха, че моторът е перфектен и мога да стигна с него до България, дори и ако тръгна по западния маршрут – през Азия. След малък аванс (послужил за поръчка на ниската седалка от BMW – аз съм 172 см, а Adventur -а e доста висок мотор) учтиво се съгласиха да ме изчакат. Последва бърза резервация на билети с lowcost компаниите и датата за заминаване беше определена- 09.03.2008.
Вече нямаше връщане назад. Напрежението растеше. Ставах все по нервен. Трябваше да се подготвя за пътуване с непозната машина в края на зимата. Опитвах се да предвидя хиляди неща, но неизвестните бяха много. Не можех да реша откъде да мина ... Най-краткият маршрут беше Швейцария-Австрия-Словения-Хърватска-Сърбия-България, но простотиите в Сърбия (във връзка с „неизяснената” ни позиция за Косово изглеждаха неизбежни). Това много, много не ме плашеше (как бих карал в Иран например, ако ми пукаше за Сърбия...), но причините, заради които в последствие избрах друг маршрут се оказаха тривиални - документални.
И така - максимално добра екипировка, включваща термо бельо, полари, водонепромокаеми панталони, яке, ръкавици, маска за лицето, допълнителни яка, протектори ръце, колена, гръбнак и т.н. + дъждобран. Багажът ми стана големичък. Оставаше само един ден, а аз още качвах карти в GPS-a ... на държавите, през които „бих минал” и тук се появи някакъв подъл грип. Благодарностите са за Д-р Асен, който по тел. „взе нужните мерки”, като завърши с „пий всякакви горещи течности непрекъснато и не стой на студено”. Следях непрекъснато прогнозите, а те бяха за дъжд и сняг...
На 09.03.неделя в 07:30ч. жена ми услужливо ме закара до София еърпорт и от терминал 1 с полет на Sky Europe литнах за Виена. Три часа престой и смяна с NIKI – в 17:05 ч. Кацнах в Цюрих. Паспортният контрол беше кратък:
„Цел на пребиваването Ви?” – „Моторът ми ме чака.”
„В Швейцария по-евтино ли е?” – „Съотношението цена / качество е перфектно.”
„Колко време смятате да останете?” – „Колкото може по-малко.”
„Добре дошли.”
След 10 мин. имах връзка с влакче за Люцерн – на около час, час и половина. Десет минути по-късно ме откара автобус до селцето (квартала) и след още 50 метра бръкнах в пощенската кутия на хотел ... където ме чакаше ключът за стаята ми. Швейцарците не работят в неделя и тези с хотелчето ми бяха оставили ключът там. Беше 19:30 и нищо не ми оставаше освен да разгледам Люцерн и нощния му живот. Вечерните снимки не станаха, заради малките възможности на цифровя фотоапарат, който предпочетох пред голямата ми минолта, но се оказа, че имам и цял един предиобед в понеделник, в който Felder+Fry не работят
.
Чувството, че съм на курорт ме връхлита винаги в Швейцария още със стъпването по онези земи. Спокойствие и липса на какъвто и да е стрес. Случвало ми се е да „следим” някоя двойка, за да ни отведе до място, където можем да пием по бира в по-шумна компания. След 19:30 наистина не се мяркат много хора по улиците. Въпреки, че не обичам всякакви обобщения от типа „швейцарците са ..., българите сме ...” заради огромния процент грешка в тях и заради факта, че аз почти задължително се чувствам част от именно тази грешка, ще си позволявам такива обобщения, но с тази уговорка. Та мисля си, че в тази държава хората наистина доста си стоят по къщите и се радват на домашния уют и многодетните си семейства. Изобщо не е рядкост гледката на майка с 3 и повече деца по улиците. За това, че спират само при мисълта на пешеходеца да пресече (разбира се на пеш. пътека), няма какво да разказвам – това е част от закона им за движение..., който спазват.
Понеделник:
Закуска в хотела, оказа се собственост на босненци (което нищо не променя, в смисъл цената си е швейцарска - 75 CHF) и пак малък трип из Люцерн. Точно в 13:30 пристигна Марсел с джипката си и след обичайните любезности отпрашихме към офиса им.
Много мотори, много BMW-та, много Harley … и един стар ..
и това "нещо", дето не беше точно мотор..
Среща с „моя”. Новата ми седалка беше пристигнала и вече беше на мотора.
Последва задължителен test drive, на който се съгласиха след като провериха моята кат.А и се подписах на „нещо”, за пред застрахователите ... Мотора нямаше „кусури”, така че врътнах 10-на километра и се върнах за формалностите (пазарлъците с човек, който е долетял с еднопосочен билет на място, им ги спестих, нямаше да са в моя полза ...). Отписахме мотора за 10 мин. в швейцарския КАТ, купих си номер, включващ застраховка и ми връчиха талон с моето име, фактура, договор, но без EUR1 (документ доказващ произхода на машината , за да не се плаща мито в БГ за германски мотор) и Т1(транзитна декларация) - не знаели какво точно е това. От България митн. агент ми сподели, че тези документи мога да оформя на границата. Върнахме се обратно, монтирахме номера, разплатихме се и след кратки преговори замених старата седалка (за да не я мъкна) за новия ендуро шлем на BMW … с малко доплащане , яхнах мотора и след 10 мин. бях пред хотела. По план трябваше да се наспя и да потегля на сутринта, но ...
Вече не издържах, исках най-после приключението да започне. Изобщо не ми се чакаше мъдрото утро. В този момент в Люцерн не валеше, а прогнозата беше за дъжд и сняг, който ще започне през нощта и ще обхване и Германия и Австрия и може би Унгария. Така че, посоката някак си естествено стана юг. Бързо прибрах багажа и... на конете. Вързах му една мартеничка – „да ми е жив и здрав” и мотора светкавично придоби българско гражданство.
Казах му, води ме към дома ...
17:30 - старт към България. Карах доста внимателно, опознавахме се ... В Швейцария мотоциклетите са с винетка (лепи се вътре в куфарите и се показва при проверка – 40 CHF годишно - получих я подарък от продавача + пълен резервоар). Пътят е само „нагоре” директно през Алпите към Италия по А2. След около час задуха. Но задуха много яко, мисля, че онзи щорм, дето е духал в Англия беше дошъл до тук.... Свалих скоростта на 120, 100, 80.... 60... напредвах много тегаво, а се и смрачи. Поривите на вятъра ме местеха от платно в платно и с радост влизах в следващия тунел на „завет”. Беше супер гадно и спрях на бензиностанция за размисъл. Пилоните със знамената се огъваха като въдици и в небето не се виждаше нищо весело, но аз някак дишах по-леко. Наоколо – красота. Алпите са величествени.
Все едно, продължих напред. Започна да вали дъжд. Първо леко. После, както си трябва – с кофата. После премина в сняг - бял, пухкав сняг.....
Ето тук, работата се насра. Пътят побеля.
След около час и половина „борба със стихията” разбрах, че обувките ми не са непромокаеми. Salomon – Adventurе - един модел, който ползвам при летене, с подсилени пети, пръсти и глезени, climafit , с „втора” вътрешна обувка, но имат тясна ивица велур (за красота може би), която след час и нещо поливане с „кофата”, пропусна. Не бях изморен, нямах проблеми със студа, ръкохватките пареха на 2-ра степен, ноооо... краката ми бяха мокри. Пътната обстановка се усложни (меко казано), но пък вятърът поутихна. Мотора кротко ”мъркаше”, излъчвайки така необходимата ми топлина, спокойствие и мощ. Спрях да планувам нощувката си. След 15 км. имаше населено място Biasca, където кривнах, намерих хотел и останах. Бях минал 150-160 км за близо 3 часа с две спирания. Последва горещ душ, шепата с лекарства, които пиех от 2 дни, голямо калцоне, червено вино и преглед на пресата за утрешни прогнози. „Изненада” - всички говорят на италиански . След справка с навигатора ми в БГ стана ясно, че прогнозите са кофти за северна Италия и чудесни за южна. Разбрах също така, че съм „прехвърлил” Алпите и пред мен е долина до Милано.
Вторник:
Сутринта гледката беше такава. И слънце, слънце.
Много бързо стигнах до границата, където никой за нищо не пожела да ме спре, ей така да му покажа паспорта си. Мисля, че при вида на натоварен мотор, с човек, който явно е тръгнал на дълъг път, онези митничари/полицаи и т.н. се чувстват „неудобно” да те спрат и да започнат да те „събличат” - каска, ръкавици, ципове и т.н. и затова усмихнато ти „махат” да продължаваш напред. Но аз спрях - имах да правя документи. Накратко, стана ясно, че швейцарският митн. агент, който знае, какво е ЕUR 1 и Т1 и може да ми ги направи, иска 1500 EUR за гаранция, че ще си приключа транзита, плюс 100 EUR за свършената работа. После щял да ми ги върне. Цитирам: “I have а bad expеriеnce with Bulgarian people, sorry…” Не му ги дадох и това определи няколко неща: че ще имам „митнически” проблеми при преминаване през Хърватска и Сърбия, за където се бях запътил, но и че „няма” да мога да вляза в БГ през Калотина?!? Това вече еднозначно обърна посоката на юг към Анкона – ферибота за Игуменица. На Кулата няма митница. Тези знания ми струваха около 4 часа. С много газ – към Анкона. По данни на навигаторите (станаха двама) трябваше да имам кораб в 20:00. Няма много за разказване за карания по италианските магистрали - скоростта е много висока, непрекъснат поток от коли и камиони в три до пет ленти, изморително е и не виждаш нищо наоколо.
Пристигнах в 19:30 в Анкона след около 650 км преход за деня. Кораб имаше, но беше за Хърватска. Оставих мотора на пристанището, взех малко багаж и отидох да се поогледам, къде съм, къде ще спя, къде е бирата ...
Италия - топло, много топло,море, красота. Вечер в малкото провинциално градче Анкона е особено приятно. Кипи от живот. Младежи гледат Интер-Ливърпул 0:1 на улицата и крещят, зяпнали голям телевизор. Седнах, поръчах ядене и бира и усетих леко подозрителни погледи към червената ми шапка и другите червени работи от екипировката ми. Момчетата бяха на ясно, че губят, преди моята поява и до бой не се стигна. Споко не съм за Ливърпул – левскар съм . Абе когато ухае на море и риба, не може да не ми хареса. Има нещо бургаско в цялата работа. Младежът с бирата говореше приличен английски и ме упъти към хостел Euro, в центъра, където преспах за 23 EUR.
Сряда
Събудих се рано от шумни викове и тропот, някъде по улицата. Ядосах се, че е 6:30, а те вече са станали... и бачкат. Изнанадата беше при вида на това:
Бяха "построили" битак в центъра на градчето, на площада
Който си мисли, че в „оня” свят няма ментета да разгледа тази снимка.
Излязох от хотела и се запътих към пристанището. Моторът ми ме чакаше недокоснат. Можех да пия кафе спокойно. За да разбереш бързо много неща за хората и мястото, на което си попаднал е необходимо да разгледаш 2 неща – пазара и гробищата. Има много мъдрост в тази приказка на моя грузински приятел Раули (в софийските аз лично съм го водил). Та това е пазара в Анкона, до гробищата не стигнах ...
Тук се транжира риба разбира се.
На пристанището вече се бяха събрали камиони, коли и Горублянски търговци на коли. Помогнах им при покупката на билети и последва качване. Корабът беше голям. Впечатлен бях. Глътна огромно количество камиони и малко коли.
Място за мотор винаги има, за другите е добре да имат резервация. Пътят Анкона-Игуменица е 16 часа. Тръгване 13:30, пристига в 6:00 сутринта. Това 6:00 за мене беше 5:00, за това реших да си взема легло + 42 EUR. Или :
Билет – 50 EUR, мотор – 17 EUR, kушет 42 EUR. Другата алтернатива беше да спя горе на палубата, но там духа. Корабът беше на SUPERFAST FERRY, гръцка компания, нов и доста луксозен. Имаше киносалон, ресторанти, нощен клуб, басейни, игрална зала и т.н.
Качих мотора последен (за да сляза първи). Последва укрепване, въжета, гуми и т.н.
Хвърлих багажа в каютата и се качих на горната палуба. Горе с момчетата на дълго и на широко обсъдихме проблемите на фиат дукато, лепенето на скоростни кутии с течен метал на пътя и другите им тегоби, сполетели ги при този бизнестрип, докато пиехме италианска ракия с прекрасна салата, сготвена от тях. Аз на тази „софра” успях да добавя само таблетки имодиум, които носех, и от които те имаха очевидна нужда. Към 22:00, хората се заприготвяха за сън, някои разпънаха палатка на палубата.
На мен не ми се спеше. Гледах курса по GPS-a и следях за „отлконенията”. Минах на задължителен преглед на спасителните съоръжения и достъпа до тях. Мисля, над стотина кораба за насипни товари поемат към дъното годишно, а за този точно тип не знаех, но проверката е някак задължителна за мен. И после ако камбаната на Lloyd’s тъжно удари за пореден път, ми се щеше да не съм в списъка...
Все едно не можех да спя. В така наречения бар дънеше гръцко, което за непривикналото ми ухо беше особено неприятно. Допих си бирата навън. На тази табела дълго мислих, къде съм и реших, че явно съм в морето
Четвъртък
В Игуменица беше тъмно утро. Побързах да се изнеса. Моторът ме чакаше, развързах го и с газ изскочих на пристанището. Няма митница, няма полиция, няма никой.
Магистралата беше празна. Атака към върха. Планината е Пиндос. Към сто километра завои, бяха ме предупредили, че там ще си видя номера няколко пъти. Гледката на изгрева над заснежените върхове беше впечатляваща. Спрях за снимки.
Следващата ми спирка беше на билото. Тук внезапно ми хрумна да изкарам мотора по черно в мноого плах опит за off. Toй стабилно нагази в калта, колкото да се окаля и да застане за геройска фотосесия . Беше студено, кално и неразумно да продължа сам покрай реката, за да проверя мога ли да го потопя целия, но пък беше адски красиво.
Имах още около 700 км. до дома. Бързах. Карането по гръцките магистрали е по-спокойно (няма итлиянски надпревари и изпълнения в стил Imola). Напредвах бързо. След 2-3 спирания за кафе и снимки бях на траверс на Солун и без спиране хванах за Серес. Вече не можех без храна. 100 км. до Кулата, селцето дори не запомних, как се води. Хапнах прекрасна риба и сннимах тази табела, от която само разбрах, че са похарчили едни пари, ама за какво, кога, как ....не стана ясно. Нямаше го на „човешки” език.
Влязох в България около 18:00. Граничният излезе да ми се порадва. Не ме съблече, не ме рови. Нищо. Даже имаше едно "добре дошъл".
Около 20:00 бях на Лукойл преди Владая, където ме посрещна Митака (mitkosto). Особено приятно е да те посрещне приятел след дълго пътуване и толкова емоции. Карахме заедно до София.
На сутринта Явор е във възторг. Ураааа - Имам нов мотор!
Люцерн – София : 1460 км. каране.
Разход :72 л. А-95.
Продължителност: 5 дни(единият на кораб)
Мотор : BMW R1150GS Adventure
Трябваше да си купя този мотор. След дълги размисли и страсти, продължили месеци (аз винаги много мисля преди, после не мисля много), знаех марката, модела .. и остана да го намеря. Оказа се, че моят мотор е в Швейцария
Препоръчвам на всички в подобна ситуация сайта www.motorradhandel.ch
Говорих с Felder+Fry дилъри на BMW, Harley и Augusta, които любезно ми обясниха, че моторът е перфектен и мога да стигна с него до България, дори и ако тръгна по западния маршрут – през Азия. След малък аванс (послужил за поръчка на ниската седалка от BMW – аз съм 172 см, а Adventur -а e доста висок мотор) учтиво се съгласиха да ме изчакат. Последва бърза резервация на билети с lowcost компаниите и датата за заминаване беше определена- 09.03.2008.
Вече нямаше връщане назад. Напрежението растеше. Ставах все по нервен. Трябваше да се подготвя за пътуване с непозната машина в края на зимата. Опитвах се да предвидя хиляди неща, но неизвестните бяха много. Не можех да реша откъде да мина ... Най-краткият маршрут беше Швейцария-Австрия-Словения-Хърватска-Сърбия-България, но простотиите в Сърбия (във връзка с „неизяснената” ни позиция за Косово изглеждаха неизбежни). Това много, много не ме плашеше (как бих карал в Иран например, ако ми пукаше за Сърбия...), но причините, заради които в последствие избрах друг маршрут се оказаха тривиални - документални.
И така - максимално добра екипировка, включваща термо бельо, полари, водонепромокаеми панталони, яке, ръкавици, маска за лицето, допълнителни яка, протектори ръце, колена, гръбнак и т.н. + дъждобран. Багажът ми стана големичък. Оставаше само един ден, а аз още качвах карти в GPS-a ... на държавите, през които „бих минал” и тук се появи някакъв подъл грип. Благодарностите са за Д-р Асен
, който по тел. „взе нужните мерки”, като завърши с „пий всякакви горещи течности непрекъснато и не стой на студено”. Следях непрекъснато прогнозите, а те бяха за дъжд и сняг...На 09.03.неделя в 07:30ч. жена ми услужливо ме закара до София еърпорт и от терминал 1 с полет на Sky Europe литнах за Виена. Три часа престой и смяна с NIKI – в 17:05 ч. Кацнах в Цюрих. Паспортният контрол беше кратък:
„Цел на пребиваването Ви?” – „Моторът ми ме чака.”
„В Швейцария по-евтино ли е?” – „Съотношението цена / качество е перфектно.”
„Колко време смятате да останете?” – „Колкото може по-малко.”
„Добре дошли.”
След 10 мин. имах връзка с влакче за Люцерн – на около час, час и половина. Десет минути по-късно ме откара автобус до селцето (квартала) и след още 50 метра бръкнах в пощенската кутия на хотел ... където ме чакаше ключът за стаята ми. Швейцарците не работят в неделя и тези с хотелчето ми бяха оставили ключът там. Беше 19:30 и нищо не ми оставаше освен да разгледам Люцерн и нощния му живот. Вечерните снимки не станаха, заради малките възможности на цифровя фотоапарат, който предпочетох пред голямата ми минолта, но се оказа, че имам и цял един предиобед в понеделник, в който Felder+Fry не работят
.Чувството, че съм на курорт ме връхлита винаги в Швейцария още със стъпването по онези земи. Спокойствие и липса на какъвто и да е стрес. Случвало ми се е да „следим” някоя двойка, за да ни отведе до място, където можем да пием по бира в по-шумна компания. След 19:30 наистина не се мяркат много хора по улиците. Въпреки, че не обичам всякакви обобщения от типа „швейцарците са ..., българите сме ...” заради огромния процент грешка в тях и заради факта, че аз почти задължително се чувствам част от именно тази грешка, ще си позволявам такива обобщения, но с тази уговорка. Та мисля си, че в тази държава хората наистина доста си стоят по къщите и се радват на домашния уют и многодетните си семейства. Изобщо не е рядкост гледката на майка с 3 и повече деца по улиците. За това, че спират само при мисълта на пешеходеца да пресече (разбира се на пеш. пътека), няма какво да разказвам – това е част от закона им за движение..., който спазват.
Понеделник:
Закуска в хотела, оказа се собственост на босненци (което нищо не променя, в смисъл цената си е швейцарска - 75 CHF) и пак малък трип из Люцерн. Точно в 13:30 пристигна Марсел с джипката си и след обичайните любезности отпрашихме към офиса им.
Много мотори, много BMW-та, много Harley … и един стар ..
и това "нещо", дето не беше точно мотор..
Среща с „моя”. Новата ми седалка беше пристигнала и вече беше на мотора.
Последва задължителен test drive, на който се съгласиха след като провериха моята кат.А и се подписах на „нещо”, за пред застрахователите ... Мотора нямаше „кусури”, така че врътнах 10-на километра и се върнах за формалностите (пазарлъците с човек, който е долетял с еднопосочен билет на място, им ги спестих
, нямаше да са в моя полза ...). Отписахме мотора за 10 мин. в швейцарския КАТ, купих си номер, включващ застраховка и ми връчиха талон с моето име, фактура, договор, но без EUR1 (документ доказващ произхода на машината , за да не се плаща мито в БГ за германски мотор) и Т1(транзитна декларация) - не знаели какво точно е това. От България митн. агент ми сподели, че тези документи мога да оформя на границата. Върнахме се обратно, монтирахме номера, разплатихме се и след кратки преговори замених старата седалка (за да не я мъкна) за новия ендуро шлем на BMW … с малко доплащане , яхнах мотора и след 10 мин. бях пред хотела. По план трябваше да се наспя и да потегля на сутринта, но ... Вече не издържах, исках най-после приключението да започне. Изобщо не ми се чакаше мъдрото утро. В този момент в Люцерн не валеше, а прогнозата беше за дъжд и сняг, който ще започне през нощта и ще обхване и Германия и Австрия и може би Унгария. Така че, посоката някак си естествено стана юг. Бързо прибрах багажа и... на конете. Вързах му една мартеничка – „да ми е жив и здрав” и мотора светкавично придоби българско гражданство
.Казах му, води ме към дома ...
17:30 - старт към България. Карах доста внимателно, опознавахме се ... В Швейцария мотоциклетите са с винетка (лепи се вътре в куфарите и се показва при проверка – 40 CHF годишно - получих я подарък от продавача + пълен резервоар). Пътят е само „нагоре” директно през Алпите към Италия по А2. След около час задуха. Но задуха много яко, мисля, че онзи щорм, дето е духал в Англия беше дошъл до тук.... Свалих скоростта на 120, 100, 80.... 60... напредвах много тегаво, а се и смрачи. Поривите на вятъра ме местеха от платно в платно и с радост влизах в следващия тунел на „завет”. Беше супер гадно и спрях на бензиностанция за размисъл. Пилоните със знамената се огъваха като въдици и в небето не се виждаше нищо весело, но аз някак дишах по-леко. Наоколо – красота. Алпите са величествени.
Все едно, продължих напред. Започна да вали дъжд. Първо леко. После, както си трябва – с кофата. После премина в сняг - бял, пухкав сняг.....
Ето тук, работата се насра. Пътят побеля.
След около час и половина „борба със стихията”
разбрах, че обувките ми не са непромокаеми. Salomon – Adventurе - един модел, който ползвам при летене, с подсилени пети, пръсти и глезени, climafit , с „втора” вътрешна обувка, но имат тясна ивица велур (за красота може би), която след час и нещо поливане с „кофата”, пропусна. Не бях изморен, нямах проблеми със студа, ръкохватките пареха на 2-ра степен, ноооо... краката ми бяха мокри. Пътната обстановка се усложни (меко казано), но пък вятърът поутихна. Мотора кротко ”мъркаше”, излъчвайки така необходимата ми топлина, спокойствие и мощ. Спрях да планувам нощувката си. След 15 км. имаше населено място Biasca, където кривнах, намерих хотел и останах. Бях минал 150-160 км за близо 3 часа с две спирания. Последва горещ душ, шепата с лекарства, които пиех от 2 дни, голямо калцоне, червено вино и преглед на пресата за утрешни прогнози. „Изненада” - всички говорят на италиански . След справка с навигатора ми в БГ стана ясно, че прогнозите са кофти за северна Италия и чудесни за южна. Разбрах също така, че съм „прехвърлил” Алпите и пред мен е долина до Милано. Вторник:
Сутринта гледката беше такава. И слънце, слънце
.Много бързо стигнах до границата, където никой за нищо не пожела да ме спре, ей така да му покажа паспорта си. Мисля, че при вида на натоварен мотор, с човек, който явно е тръгнал на дълъг път, онези митничари/полицаи и т.н. се чувстват „неудобно” да те спрат и да започнат да те „събличат” - каска, ръкавици, ципове и т.н. и затова усмихнато ти „махат” да продължаваш напред. Но аз спрях - имах да правя документи. Накратко, стана ясно, че швейцарският митн. агент, който знае, какво е ЕUR 1 и Т1 и може да ми ги направи, иска 1500 EUR за гаранция, че ще си приключа транзита, плюс 100 EUR за свършената работа. После щял да ми ги върне. Цитирам: “I have а bad expеriеnce with Bulgarian people, sorry…” Не му ги дадох и това определи няколко неща: че ще имам „митнически” проблеми при преминаване през Хърватска и Сърбия, за където се бях запътил, но и че „няма” да мога да вляза в БГ през Калотина?!? Това вече еднозначно обърна посоката на юг към Анкона – ферибота за Игуменица. На Кулата няма митница
. Тези знания ми струваха около 4 часа. С много газ – към Анкона. По данни на навигаторите (станаха двама) трябваше да имам кораб в 20:00. Няма много за разказване за карания по италианските магистрали - скоростта е много висока, непрекъснат поток от коли и камиони в три до пет ленти, изморително е и не виждаш нищо наоколо.Пристигнах в 19:30 в Анкона след около 650 км преход за деня. Кораб имаше, но беше за Хърватска
. Оставих мотора на пристанището, взех малко багаж и отидох да се поогледам, къде съм, къде ще спя, къде е бирата ... Италия - топло, много топло
,море, красота. Вечер в малкото провинциално градче Анкона е особено приятно. Кипи от живот. Младежи гледат Интер-Ливърпул 0:1 на улицата и крещят, зяпнали голям телевизор. Седнах, поръчах ядене и бира и усетих леко подозрителни погледи към червената ми шапка и другите червени работи от екипировката ми. Момчетата бяха на ясно, че губят, преди моята поява и до бой не се стигна. Споко не съм за Ливърпул – левскар съм . Абе когато ухае на море и риба, не може да не ми хареса. Има нещо бургаско в цялата работа. Младежът с бирата говореше приличен английски и ме упъти към хостел Euro, в центъра, където преспах за 23 EUR.Сряда
Събудих се рано от шумни викове и тропот, някъде по улицата. Ядосах се, че е 6:30, а те вече са станали... и бачкат. Изнанадата беше при вида на това:
Бяха "построили" битак в центъра на градчето, на площада
Който си мисли, че в „оня” свят няма ментета да разгледа тази снимка.
Излязох от хотела и се запътих към пристанището. Моторът ми ме чакаше недокоснат. Можех да пия кафе спокойно. За да разбереш бързо много неща за хората и мястото, на което си попаднал е необходимо да разгледаш 2 неща – пазара и гробищата. Има много мъдрост в тази приказка на моя грузински приятел Раули (в софийските аз лично съм го водил). Та това е пазара в Анкона, до гробищата не стигнах ...
Тук се транжира риба разбира се.
На пристанището вече се бяха събрали камиони, коли и Горублянски търговци на коли. Помогнах им при покупката на билети и последва качване. Корабът беше голям. Впечатлен бях. Глътна огромно количество камиони и малко коли.
Място за мотор винаги има, за другите е добре да имат резервация. Пътят Анкона-Игуменица е 16 часа. Тръгване 13:30, пристига в 6:00 сутринта. Това 6:00 за мене беше 5:00, за това реших да си взема легло + 42 EUR. Или :
Билет – 50 EUR, мотор – 17 EUR, kушет 42 EUR. Другата алтернатива беше да спя горе на палубата, но там духа. Корабът беше на SUPERFAST FERRY, гръцка компания, нов и доста луксозен. Имаше киносалон, ресторанти, нощен клуб, басейни, игрална зала и т.н.
Качих мотора последен (за да сляза първи). Последва укрепване, въжета, гуми и т.н.
Хвърлих багажа в каютата и се качих на горната палуба. Горе с момчетата на дълго и на широко обсъдихме проблемите на фиат дукато, лепенето на скоростни кутии с течен метал на пътя и другите им тегоби, сполетели ги при този бизнестрип, докато пиехме италианска ракия с прекрасна салата, сготвена от тях. Аз на тази „софра” успях да добавя само таблетки имодиум, които носех, и от които те имаха очевидна нужда. Към 22:00, хората се заприготвяха за сън, някои разпънаха палатка на палубата.
На мен не ми се спеше. Гледах курса по GPS-a и следях за „отлконенията”. Минах на задължителен преглед на спасителните съоръжения и достъпа до тях. Мисля, над стотина кораба за насипни товари поемат към дъното годишно, а за този точно тип не знаех, но проверката е някак задължителна за мен. И после ако камбаната на Lloyd’s тъжно удари за пореден път, ми се щеше да не съм в списъка...
Все едно не можех да спя. В така наречения бар дънеше гръцко, което за непривикналото ми ухо беше особено неприятно. Допих си бирата навън. На тази табела дълго мислих, къде съм и реших, че явно съм в морето
Четвъртък
В Игуменица беше тъмно утро. Побързах да се изнеса. Моторът ме чакаше, развързах го и с газ изскочих на пристанището. Няма митница, няма полиция, няма никой.
Магистралата беше празна. Атака към върха. Планината е Пиндос. Към сто километра завои, бяха ме предупредили, че там ще си видя номера няколко пъти. Гледката на изгрева над заснежените върхове беше впечатляваща. Спрях за снимки.
Следващата ми спирка беше на билото. Тук внезапно ми хрумна да изкарам мотора по черно в мноого плах опит за off
. Toй стабилно нагази в калта, колкото да се окаля и да застане за геройска фотосесия . Беше студено, кално и неразумно да продължа сам покрай реката, за да проверя мога ли да го потопя целия, но пък беше адски красиво. Имах още около 700 км. до дома. Бързах. Карането по гръцките магистрали е по-спокойно (няма итлиянски надпревари и изпълнения в стил Imola). Напредвах бързо. След 2-3 спирания за кафе и снимки бях на траверс на Солун и без спиране хванах за Серес. Вече не можех без храна. 100 км. до Кулата, селцето дори не запомних, как се води. Хапнах прекрасна риба и сннимах тази табела, от която само разбрах, че са похарчили едни пари, ама за какво, кога, как ....не стана ясно. Нямаше го на „човешки” език.
Влязох в България около 18:00. Граничният излезе да ми се порадва. Не ме съблече, не ме рови. Нищо. Даже имаше едно "добре дошъл"
.Около 20:00 бях на Лукойл преди Владая, където ме посрещна Митака (mitkosto). Особено приятно е да те посрещне приятел след дълго пътуване и толкова емоции. Карахме заедно до София.
На сутринта Явор е във възторг. Ураааа - Имам нов мотор
!Люцерн – София : 1460 км. каране.
Разход :72 л. А-95.
Продължителност: 5 дни(единият на кораб)
Мотор : BMW R1150GS Adventure
Уникален пътепис, поздравления. А за ревюто на мотора сме се уговорили да не забравиш
"
.
Коментар