Tweet
Към Словения през Гърция и Италия – 2.
Не е много висока планината Пинд, която имаме да преминем. Към 2000 метра. Но е така нахвърлена, разпокъсана от дерета урви – все едно Троян Кърнаре, ама пет пъти по толкова. Тъкмо си изкачил височина и, сякаш всичко е свършило – не! Започва отново и отново. Моят вестибуларен апарат по наследство не го бива. (На майка ми не й е прилошавало само в каруца!) Като шофирам аз, сякаш всичко е наред. Но тука – не съвсем. Спирам да се наплискам с вода до малко крайпътно заведение. Искам вода за пиене. Говоря на немски, английски – не ме разбират. На тръгване на глас съм произнесъл: -Няма ли една чаша вода с лимон! Дядото зад бара се обърна към бабичката, която белеше печени чушки: -ВОда со лимон сакат ората, дърто…
Кажи го на български – да те разбере цял свят!
Така и замръкваме карай хубавото езеро Янина в град Янина. Езерото е безотточно и не дотам чисто. В центъра – остров, до който ходят с яхти и лодки на ресторант. Гърците след работа му удрят хуубав сън и чак след 10 - 10,30 тръгват към ресторанти, таверни, дискотеки. Затова в ранната вечер виждаме само прозяващи се келнери, които и не вярват, че в такова време може да искаме да ядем – пием.
Намирам хубав мотел край града. 70 марки. Във фоайето някакъв местен хегемон, като видя номерата на колата ни, надява последователно ушанка, после съветска военна фуражка и затанцува край нас с връзка измачкани списания “Огонек”, скандирайки:
-Да здравствует Сталин!
В Сърбия и Гърция, май, повече от нас обичат руснаците и…Сталин.
Вечерята хубава, чаршафите прохладни. Всяка вещ – сапун, игли-конци, кърпи, четки за зъби – носеше надписа на мотела. (Да те е срам да отмъкнеш една кърпа!)
Сутринта обувките ни (накараха ни да се събуем и си сложим техни чехли) бяха лъснати, колата – измита, подсушена. Това е сервис!
На закуска, понеже бяхме единствените гости, с нас са и хазяите. Хапнахме богато, побеседвахме, повечето с жестове. Но не можеш нищо да вземеш “за кучето”…в тяхно присъствие.
До Игуменица пътят е по-къс и баирите по-кротки. Пристанищен град, от който тръгват фериботи за Керкира (Корфу) и Италия – Бари, Бриндизи. На крайбрежната улица десетки бюра, които продават билети за ферито. Избирай! Вземаме комбиниран билет Игуменица – Керкира – Бриндизи.
Корабът облизва албанския бряг. Остреща е Саранда. Не си и помислям, че ще се насоча след три-четири години и натам…След около час се вижда крепостният хълм и цитаделата на Корфу. Венецианците са се укрепили много добре тук и не са допуснали 400 години турците!
Разбира се, че и градът е построен от тях. Архитектурата си говори. Доста са поолющени къщите с дървени кепенци, но търговските улички и заведенията на открито са чудесни.
Още не сме излезли от кораба и ни “налапа” едър грък-хазяин Йоргос. Йоргос се превежда Георги.(Джорджо, чуваш ли?) Дава най-хубавите стаи. Карайте след Фолксвагена. Бая път изминахме, но вече беше късно. Скицирам в паметта си пътя за връщане. Стаите не бяха като в Янина (цената – същата!). Има в бюфета чинии, вилици, джезве, захарница без захар, газов котлон с празна газова бутилка, защото не работи запалката…Вземаме душ и – в града, да разглеждаме. Привлече ми вниманието надпис “Метро”. Влизаме. Вътре груби стелажи, стоката разхвърлена – няма и помен от реда в нашите Метра! Слагаме в количката няколко бутилки “Узо”, “Рацина”, шоколади и се редя на касата. А, не може, казва! Дайте си картата! Вадя картата от бургаското Метро и обяснявам ( аз обяснявам – кой ме разбира?!) че картите са единни по света за Веригата. Отзад хората роптаят. Човекът зад мен прокара моята количка, плати и каза, че за него е чест да направи това за българи. На някакъв “славянски” език! Хем неудобно, хем - аванта. Давам му телефон, като дойде в Пиргос (така е Бургас по гръцки) да се обади. Аристотел (така се казваше, или беше кръстено момчето) ни каза какво да разгледаме, къде да хапнем. (Имах един съученик от Поморие Аристотел…Демостенов. Професор хо химия. Лека му пръст.Да не бият на очи (уши) в името му двамата велики елини, си промени второто име на Димов.)
Казвали са ми, но никой внятно не ми е обяснил твърдението, че между древните Елини и сегашните гърци няма нищо общо. Помогнете! То, че няма – без микроскоп се вижда. Езикът, може би ,само същият.
На другия ден Йоргос напомня, че сме платили до обед и трябва да опразним стаята. Правим разходка да прочутия плаж Палеокастрица. Чъкъл, обли камъни. Без обувки не се стъпва. Без дюшек – не се ляга. А водата! Водата! Чиста и прозра-а-ачна! С един поляк гонихме попчетата по дъното с приспособен от него “харпун” от ресторантска вилица.
Връщаме се привечер, но има още шест часа до ферито в полунощ. Жена ми дреме в колата, а аз ходя потопен до кръста в морето (не съм баш плувец и ви го казвам, за да не го чуете от жена ми със солидна доза насмешка!)между десетките закотвени яхти и разглеждам разните модели извънбордови мотори. Ямаха и Меркури бяха , май, най-срещаните.
Идва нашият кораб. Аз и на обикновен автобус като съм пръв на спирката, успявам да се кача последен, а тука имало толкова хватки! Кой къде да застане, как да се придвижва…Качвам се предпоследен. Жена ми е влязла преди мен и пази “хубаво” място под една тръба. Разпоредителят –италианец – нещо ми обяснява, но не си отстъпвам мястото. Сутринта в Бриндизи, като отидох до колата – последните са първи! – цялата гореща – не се пипа. От онази тръба са излизали горещите газове от корабния климатик…Жена ми, разбира се, не е виновна! (-Ти що не гледаш?) Спането на ферибота скъпо и никой почти не взема каюта. Обаче, “печените” пътници, почти всички освен нас, си носят надувни дюшеци, възглавници. Ние – на мокета! До товарното отделение не пускат да се ходи! Добре, че обслужващият персонал беше само от рускини, та ме уредиха с туй-онуй, включително със студена бира.Само срещу две-три руски песни.
Като влезеш в Гърция (още тогава!) повече, нито при товарене на кораба, нито при слизане – никакъв контрол!
От Бриндизи не улучих магистралата за Неапол. Но за добро.Какво виждаш от магистрала?
За Неапол – виж го и умри! – не ми се говори. Умрях преди да съм го видял! Пред и покрай брега десетки виадукти, тунели, указатели, които само ме дразнят… Когато не знаеш къде отиваш, ще стигнеш там, където не трябва…
Все пак “кацнахме” на един баир с достатъчен обзор. -Жена, ей ти го – Везувий! Ей го пристанището! Може да мрем – видяхме Неапол-а! (Руското ми гадже, пианистка, ми правеше жестоки забележки, за езикови грешки. Тя – безпогрешната! Виждам, обаче на една нотна тетрадка написала “НеОполитанска серенада”!? Я, ела сега, Ларочка, аз да се посмея! Тя – серенадата била, лъже, политанска, но Нео! На кого тия приказки?)
Наблизо един набор, собственик на книжарничка, се заинтересува от нашата безпомощност, подари ми карта на Наполи. Аз го почерпих със Загорка. Упъти ме как да изляза на “Тангенчиале” – околовръстния път, после било лесно. Но на мен, като ми обясняват, не внимавам много и пак се заблудих. Срам ме е чак.
Отправяме се към Рим. Всички пътища водели в Рим! Нищо подобно! Само една магистрала!
На италианските магистрали има техни “Хепи”-та. Грамадни “Аутогрил”-и – световна верига. Кафето 72 евроцента. В малката чашка кафе на дъното. Но - какквво КАФФФЕее!
Жабарите го глътват на един солук и – андиамо! Ние сядаме на малките масички и срещаме учудени погледи: тези работа нямат ли? Пъхам под якето пътни карти. После разбирам, че са без пари! На картите – пътеводители по Аутострадалето важните неща са Ентрата-та и Ушита-та. Входът и Изходът. На изхода – информация за това, какво може да видиш в района, къде да преспиш…
Спирам се на Ушита Анани. Градче на 30километра преди Рим. Бързо намерихме хотел и излизаме да видим вечерния живот в провинцията. Улиците тъпкани с Фиатчета, които не си знаят годините. Къде са “Алфите” и “Ланчите” от магистралата? Номерата им – от войната насам – всички сортове! В заведенията, повече - край тях, тъпи пийнали младежи се блъскат, псуват…Момичета – ниенти! Не смеят да излизат в такава компания.
Поръчваме си сладолед и намирам случайно човек, с когото успях да поговоря на няколко езика смесено. Когато двама говорят на неродния си език, се разбират по-добре, отколкото, ако на единия му е роден. Ако пийнат – резултатът се удвоява.
В Анани в средните векове е построена крепост за заточаване на прегрешили папи и разни монсеньори. Естествено, те си идвали от Рим с нравите (и мадамите!). Крепостта се превърнала във весел вертеп. Самият Папа е бил принуден да идва инкогнито да въдворява ред…Не се знае кой кого…
Сутринта рано тръгваме за Рим. На един “Аутогрил” спира до мен немец със същата Мазда. И цветът – същият! Какви масла ползвам, как ремонтирам диференциала? Луфтове, допуски… наду ми главата. Швабите мрат да си бъзикат колите.
С радост виждам, че напуска моя път и тръгва направо на север.
В Рим, кой казва, че не мога да паркирам в центъра? Да не е София? Намествам се между две “Ланчи” и се оглеждам, а местни симпатяги ми правят окуражителни жестове: Не бери грижа!
От тук – метрото. То е само малко-по голямо от софийското! Препълнено с негри и араби. Притискам се до стената: СПИН-ът може и да не се предава по капков път, но знаеш ли…Отиваме да видим Ватикана, но се мярка спирка пияца “Испания”. Слизаме. Собствено площад липсва! Само едни големи стълби. Долу на улицата редици от прозрачни, ама съвсем!, столове. И тълпа туристи и местни. Чакат някакво събитие. Изведнъж- аплодисменти. По стълбите слиза пременен в Армани-Гучи познатата гола глава на известния футболен съдия… Апплауди! Така ще им казваме тук. Засега – само репетиция на модното ревю. Довечера, с билети.
Пак с метрото стигаме във Ватикана. Петър и Павел – катедралата – трябва да се види. Грандиозно! Присъединяваме се към руска група, да слушаме обясненията, а аз все си мисля с какво са дялани камъните, как е спазена идеалната форма, как са вдигани нависоко тези колони? Един приятел, който се е качвал горе под купола на храма, разказва че дървената му конструкция е кисната дълго в солен разтвор, да не я гризат корояди и да не гние. Пипам шапките на швейцарците, пиките им. Папата не излезе да се видим. Ако се видим с някои от вас – питайте вицове за папата.
Бързо към Колизея! Питайте за пътя: дове е Колоссео! Иначе могат и да не разберат. Жена ми напира да се редим на дългата опашка, но се сеща: В понеделник е на работа! От Колизея ме впечатлиха най-много вратите, направени от тръби за скеле, но връзките – позлатени! (Една американка на поканата на гида в Лувъра да задават въпроси, се поинтересувала: -Кажете, с какво го лъскате паркета, че така блести?)
На ти тебе! Правя снимки и продължаваме за Флоренция, Падова, Венеция. (Венеция по чешки е Бенатка. Испания – Шпанелска. По италиански, пък, Германия е Тедеска, а крокодил още по-красиво – кокодрило.
( Руски и полски граничар вървят от двете страни на браздата. Пушат. Иван пита:
-Слухай, пане, как будет по-польски жопа? Анджей дръпва за последно, плюе фаса и отговаря:
-Дупа!
-Тоже красиво! Констатира Иван.)
В Падова не успях да се свържа с бургаската студентка, на която носех колет от майка й. Разбра се после – с печен слънчоглед…
Падуа, Фиорентина, Венеция – всички сте ги виждали. Да не ви занимавам. И – няма да повярвате!! – на един “Аугогрил” ми свирка –святка онзи немец с Маздата. Не, ние сме ин а хъри! (Говоря ли немски – ми идват английски думи. И обратно!) Отпрашвам. Андиамо!
Ще влизаме в Словения при Нова Горица. Пак не се оправих с плащането на ТОЛ- пункта. Отзад напират нетърпеливо, докато се обяснявам. Чиновникът махва с ръка: Вени!
Граничарят не ще паспорт, не гледа с кого съм в колата. -Вени! и натиска копчето. Бариерата отскача нагоре и…съм в Конгломерата Славяния…
Трябва да има нещо нашенско оттатък, надявам се тайно.
Словенският граничар също не ще документи, натиска копчето! Бариерата потрепна предсмъртно. Втори опит – същият резултат! Излиза от будката, издърпва непослушното дърво, захвърля го в канавката и гневно приче:-Айде, вози!
Даже ми е кеф! Сатисфакшънът пълен!
Обаче: в Италия сламата навита на рула. В Словения –също. Само че рулата покрити с материя, пропускаща влага навън. Навътре – не!
Гладкият път, табелите, чистотата подсказват нещо не съвсем нашенско! Съвсем не нашенско.
Ще нощуваме в Айдовщина. Малък град малко встрани от пътя. Хотелът – сякаш жена ми е минала с влажен парцал навсякъде. В ресторанта, като за гости на хотела – намаление. И – за пръв път ли сте у нас – бутилка литър и половина айдовщенска бира , без пари! Местните кротко се хранят, пият. Не се пуши. Никакви чалги и гюрултии: от пианото в ъгъла - Хайдн, Шопен. Тихо. На паркинга – чисти малки коли. Всичките – нови!
На другия ден ще бързаме, но чета табела: Постойна. Ровя в паметта си, откъде съм чувал това име?
Ами, да! Постойнска яма – най-голямата в Европа пещера. Ще я разглеждаме. Пред входа раздават някакви ямурлуци. И тях ли да мъкнем! С влакче се придвижваме километри навътре. Температурата – зиме-лете едва седем над нулата. Даже руснаците зъзнеха. Ние – повече! Много красиво е! Нямаме такова нещо! И чешката Мацоха е по-скромна от тази. В нея се придвижвахме с електрически лодки по подземната река. Някъде – съвсем нисък таванът: -Позор на глави!
Този път – бързаме - покрай Любляна. Спираме да пием кафе в Загреб срещу Казалището. Парламентът им. Сервитьорът ни напомня, че на футбол ще ни “надуват шушоните” когато си поискат. Казвам му, че не ме интересува футболът, а шахът!
Хубавата хърватска магистрала свършва на трийсет километра преди Сърбия, а на указателя пише името на едно мижаво селце край границата… Хървати и сърби – вечните куче – котка! Не ходете в тази посока, когато турските гастарбайтери си идват в отпуска! На сръбската граница чакахме…12 часа!
Вече нощем пътуваме от Београд към Ниш. Карам час, два – никой не ни спира. Почвам да се тревожа.
Най-накрая виждам светещата палка! Слава т’е, господи! Тук са.
-Зaщо возиш на дълги? пипа ми фаровете. Дългите топли. -Глоба –хиляди динари! -Не съм пипал такава сума! Нищо не наруших. Кара се на дълги! Късите са за разминаване! Ама техният правилник бил друг.
-Дайте да го прочета.- Не знаеш сръбски.
Цитирам по памет от”Д-р”-а на Бранислав Нушич (..а сад, ме сликай као богородица…Милорад Цвийович – то сум я!..), пея песни на Самарджич от “Горещ вятър”(..А сад, адийо!..)
Гледам, омекват.- Отвори багажника! Я – хладилник! Какво носиш? Непозволени количества алкохол? --Това шампанско, казвам, е ваше. Бирата ще си я поделим. -Айде, вози! И друг път да внимаваш!
Казват ми къде още могат да ме спрат техни колеги…
Бартерът – стока за свобода мина успешно!
При ТОЛ-пункта на Ниш, свивам наляво директно към София. Ако спрем на главната улица в Ниш, всяка жена ( и вашите) ще обиколи магазините за патъци. Пари може и да нямаме:- За възпитание на вкуса! Както казва Таня от Момчиловци.
Турците от ТИР-овете извадили пътни карти, тара-бара ,обсъждат дали през Гърция, или през София. Повечето избират Македония, Гърция, което ме засяга много, но ги разбирам…
Само софийското околовръстно им стига! Башка – искащите си полицаи…
В Бургас вземам душ и препрочитам книгата на Календеров. Намирам и сходства и различия в приключенията. Само че майната е страхотен разказвач!
Снимките ми са от лентов апарат. Не са много качествени.
Ваш Симеон. Първи коридор.
Не е много висока планината Пинд, която имаме да преминем. Към 2000 метра. Но е така нахвърлена, разпокъсана от дерета урви – все едно Троян Кърнаре, ама пет пъти по толкова. Тъкмо си изкачил височина и, сякаш всичко е свършило – не! Започва отново и отново. Моят вестибуларен апарат по наследство не го бива. (На майка ми не й е прилошавало само в каруца!) Като шофирам аз, сякаш всичко е наред. Но тука – не съвсем. Спирам да се наплискам с вода до малко крайпътно заведение. Искам вода за пиене. Говоря на немски, английски – не ме разбират. На тръгване на глас съм произнесъл: -Няма ли една чаша вода с лимон! Дядото зад бара се обърна към бабичката, която белеше печени чушки: -ВОда со лимон сакат ората, дърто…
Кажи го на български – да те разбере цял свят!
Така и замръкваме карай хубавото езеро Янина в град Янина. Езерото е безотточно и не дотам чисто. В центъра – остров, до който ходят с яхти и лодки на ресторант. Гърците след работа му удрят хуубав сън и чак след 10 - 10,30 тръгват към ресторанти, таверни, дискотеки. Затова в ранната вечер виждаме само прозяващи се келнери, които и не вярват, че в такова време може да искаме да ядем – пием.
Намирам хубав мотел край града. 70 марки. Във фоайето някакъв местен хегемон, като видя номерата на колата ни, надява последователно ушанка, после съветска военна фуражка и затанцува край нас с връзка измачкани списания “Огонек”, скандирайки:
-Да здравствует Сталин!
В Сърбия и Гърция, май, повече от нас обичат руснаците и…Сталин.
Вечерята хубава, чаршафите прохладни. Всяка вещ – сапун, игли-конци, кърпи, четки за зъби – носеше надписа на мотела. (Да те е срам да отмъкнеш една кърпа!)
Сутринта обувките ни (накараха ни да се събуем и си сложим техни чехли) бяха лъснати, колата – измита, подсушена. Това е сервис!
На закуска, понеже бяхме единствените гости, с нас са и хазяите. Хапнахме богато, побеседвахме, повечето с жестове. Но не можеш нищо да вземеш “за кучето”…в тяхно присъствие.
До Игуменица пътят е по-къс и баирите по-кротки. Пристанищен град, от който тръгват фериботи за Керкира (Корфу) и Италия – Бари, Бриндизи. На крайбрежната улица десетки бюра, които продават билети за ферито. Избирай! Вземаме комбиниран билет Игуменица – Керкира – Бриндизи.
Корабът облизва албанския бряг. Остреща е Саранда. Не си и помислям, че ще се насоча след три-четири години и натам…След около час се вижда крепостният хълм и цитаделата на Корфу. Венецианците са се укрепили много добре тук и не са допуснали 400 години турците!
Разбира се, че и градът е построен от тях. Архитектурата си говори. Доста са поолющени къщите с дървени кепенци, но търговските улички и заведенията на открито са чудесни.
Още не сме излезли от кораба и ни “налапа” едър грък-хазяин Йоргос. Йоргос се превежда Георги.(Джорджо, чуваш ли?) Дава най-хубавите стаи. Карайте след Фолксвагена. Бая път изминахме, но вече беше късно. Скицирам в паметта си пътя за връщане. Стаите не бяха като в Янина (цената – същата!). Има в бюфета чинии, вилици, джезве, захарница без захар, газов котлон с празна газова бутилка, защото не работи запалката…Вземаме душ и – в града, да разглеждаме. Привлече ми вниманието надпис “Метро”. Влизаме. Вътре груби стелажи, стоката разхвърлена – няма и помен от реда в нашите Метра! Слагаме в количката няколко бутилки “Узо”, “Рацина”, шоколади и се редя на касата. А, не може, казва! Дайте си картата! Вадя картата от бургаското Метро и обяснявам ( аз обяснявам – кой ме разбира?!) че картите са единни по света за Веригата. Отзад хората роптаят. Човекът зад мен прокара моята количка, плати и каза, че за него е чест да направи това за българи. На някакъв “славянски” език! Хем неудобно, хем - аванта. Давам му телефон, като дойде в Пиргос (така е Бургас по гръцки) да се обади. Аристотел (така се казваше, или беше кръстено момчето) ни каза какво да разгледаме, къде да хапнем. (Имах един съученик от Поморие Аристотел…Демостенов. Професор хо химия. Лека му пръст.Да не бият на очи (уши) в името му двамата велики елини, си промени второто име на Димов.)
Казвали са ми, но никой внятно не ми е обяснил твърдението, че между древните Елини и сегашните гърци няма нищо общо. Помогнете! То, че няма – без микроскоп се вижда. Езикът, може би ,само същият.
На другия ден Йоргос напомня, че сме платили до обед и трябва да опразним стаята. Правим разходка да прочутия плаж Палеокастрица. Чъкъл, обли камъни. Без обувки не се стъпва. Без дюшек – не се ляга. А водата! Водата! Чиста и прозра-а-ачна! С един поляк гонихме попчетата по дъното с приспособен от него “харпун” от ресторантска вилица.
Връщаме се привечер, но има още шест часа до ферито в полунощ. Жена ми дреме в колата, а аз ходя потопен до кръста в морето (не съм баш плувец и ви го казвам, за да не го чуете от жена ми със солидна доза насмешка!)между десетките закотвени яхти и разглеждам разните модели извънбордови мотори. Ямаха и Меркури бяха , май, най-срещаните.
Идва нашият кораб. Аз и на обикновен автобус като съм пръв на спирката, успявам да се кача последен, а тука имало толкова хватки! Кой къде да застане, как да се придвижва…Качвам се предпоследен. Жена ми е влязла преди мен и пази “хубаво” място под една тръба. Разпоредителят –италианец – нещо ми обяснява, но не си отстъпвам мястото. Сутринта в Бриндизи, като отидох до колата – последните са първи! – цялата гореща – не се пипа. От онази тръба са излизали горещите газове от корабния климатик…Жена ми, разбира се, не е виновна! (-Ти що не гледаш?) Спането на ферибота скъпо и никой почти не взема каюта. Обаче, “печените” пътници, почти всички освен нас, си носят надувни дюшеци, възглавници. Ние – на мокета! До товарното отделение не пускат да се ходи! Добре, че обслужващият персонал беше само от рускини, та ме уредиха с туй-онуй, включително със студена бира.Само срещу две-три руски песни.
Като влезеш в Гърция (още тогава!) повече, нито при товарене на кораба, нито при слизане – никакъв контрол!
От Бриндизи не улучих магистралата за Неапол. Но за добро.Какво виждаш от магистрала?
За Неапол – виж го и умри! – не ми се говори. Умрях преди да съм го видял! Пред и покрай брега десетки виадукти, тунели, указатели, които само ме дразнят… Когато не знаеш къде отиваш, ще стигнеш там, където не трябва…
Все пак “кацнахме” на един баир с достатъчен обзор. -Жена, ей ти го – Везувий! Ей го пристанището! Може да мрем – видяхме Неапол-а! (Руското ми гадже, пианистка, ми правеше жестоки забележки, за езикови грешки. Тя – безпогрешната! Виждам, обаче на една нотна тетрадка написала “НеОполитанска серенада”!? Я, ела сега, Ларочка, аз да се посмея! Тя – серенадата била, лъже, политанска, но Нео! На кого тия приказки?)
Наблизо един набор, собственик на книжарничка, се заинтересува от нашата безпомощност, подари ми карта на Наполи. Аз го почерпих със Загорка. Упъти ме как да изляза на “Тангенчиале” – околовръстния път, после било лесно. Но на мен, като ми обясняват, не внимавам много и пак се заблудих. Срам ме е чак.
Отправяме се към Рим. Всички пътища водели в Рим! Нищо подобно! Само една магистрала!
На италианските магистрали има техни “Хепи”-та. Грамадни “Аутогрил”-и – световна верига. Кафето 72 евроцента. В малката чашка кафе на дъното. Но - какквво КАФФФЕее!
Жабарите го глътват на един солук и – андиамо! Ние сядаме на малките масички и срещаме учудени погледи: тези работа нямат ли? Пъхам под якето пътни карти. После разбирам, че са без пари! На картите – пътеводители по Аутострадалето важните неща са Ентрата-та и Ушита-та. Входът и Изходът. На изхода – информация за това, какво може да видиш в района, къде да преспиш…
Спирам се на Ушита Анани. Градче на 30километра преди Рим. Бързо намерихме хотел и излизаме да видим вечерния живот в провинцията. Улиците тъпкани с Фиатчета, които не си знаят годините. Къде са “Алфите” и “Ланчите” от магистралата? Номерата им – от войната насам – всички сортове! В заведенията, повече - край тях, тъпи пийнали младежи се блъскат, псуват…Момичета – ниенти! Не смеят да излизат в такава компания.
Поръчваме си сладолед и намирам случайно човек, с когото успях да поговоря на няколко езика смесено. Когато двама говорят на неродния си език, се разбират по-добре, отколкото, ако на единия му е роден. Ако пийнат – резултатът се удвоява.
В Анани в средните векове е построена крепост за заточаване на прегрешили папи и разни монсеньори. Естествено, те си идвали от Рим с нравите (и мадамите!). Крепостта се превърнала във весел вертеп. Самият Папа е бил принуден да идва инкогнито да въдворява ред…Не се знае кой кого…
Сутринта рано тръгваме за Рим. На един “Аутогрил” спира до мен немец със същата Мазда. И цветът – същият! Какви масла ползвам, как ремонтирам диференциала? Луфтове, допуски… наду ми главата. Швабите мрат да си бъзикат колите.
С радост виждам, че напуска моя път и тръгва направо на север.
В Рим, кой казва, че не мога да паркирам в центъра? Да не е София? Намествам се между две “Ланчи” и се оглеждам, а местни симпатяги ми правят окуражителни жестове: Не бери грижа!
От тук – метрото. То е само малко-по голямо от софийското! Препълнено с негри и араби. Притискам се до стената: СПИН-ът може и да не се предава по капков път, но знаеш ли…Отиваме да видим Ватикана, но се мярка спирка пияца “Испания”. Слизаме. Собствено площад липсва! Само едни големи стълби. Долу на улицата редици от прозрачни, ама съвсем!, столове. И тълпа туристи и местни. Чакат някакво събитие. Изведнъж- аплодисменти. По стълбите слиза пременен в Армани-Гучи познатата гола глава на известния футболен съдия… Апплауди! Така ще им казваме тук. Засега – само репетиция на модното ревю. Довечера, с билети.
Пак с метрото стигаме във Ватикана. Петър и Павел – катедралата – трябва да се види. Грандиозно! Присъединяваме се към руска група, да слушаме обясненията, а аз все си мисля с какво са дялани камъните, как е спазена идеалната форма, как са вдигани нависоко тези колони? Един приятел, който се е качвал горе под купола на храма, разказва че дървената му конструкция е кисната дълго в солен разтвор, да не я гризат корояди и да не гние. Пипам шапките на швейцарците, пиките им. Папата не излезе да се видим. Ако се видим с някои от вас – питайте вицове за папата.
Бързо към Колизея! Питайте за пътя: дове е Колоссео! Иначе могат и да не разберат. Жена ми напира да се редим на дългата опашка, но се сеща: В понеделник е на работа! От Колизея ме впечатлиха най-много вратите, направени от тръби за скеле, но връзките – позлатени! (Една американка на поканата на гида в Лувъра да задават въпроси, се поинтересувала: -Кажете, с какво го лъскате паркета, че така блести?)
На ти тебе! Правя снимки и продължаваме за Флоренция, Падова, Венеция. (Венеция по чешки е Бенатка. Испания – Шпанелска. По италиански, пък, Германия е Тедеска, а крокодил още по-красиво – кокодрило.
( Руски и полски граничар вървят от двете страни на браздата. Пушат. Иван пита:
-Слухай, пане, как будет по-польски жопа? Анджей дръпва за последно, плюе фаса и отговаря:
-Дупа!
-Тоже красиво! Констатира Иван.)
В Падова не успях да се свържа с бургаската студентка, на която носех колет от майка й. Разбра се после – с печен слънчоглед…
Падуа, Фиорентина, Венеция – всички сте ги виждали. Да не ви занимавам. И – няма да повярвате!! – на един “Аугогрил” ми свирка –святка онзи немец с Маздата. Не, ние сме ин а хъри! (Говоря ли немски – ми идват английски думи. И обратно!) Отпрашвам. Андиамо!
Ще влизаме в Словения при Нова Горица. Пак не се оправих с плащането на ТОЛ- пункта. Отзад напират нетърпеливо, докато се обяснявам. Чиновникът махва с ръка: Вени!
Граничарят не ще паспорт, не гледа с кого съм в колата. -Вени! и натиска копчето. Бариерата отскача нагоре и…съм в Конгломерата Славяния…
Трябва да има нещо нашенско оттатък, надявам се тайно.
Словенският граничар също не ще документи, натиска копчето! Бариерата потрепна предсмъртно. Втори опит – същият резултат! Излиза от будката, издърпва непослушното дърво, захвърля го в канавката и гневно приче:-Айде, вози!
Даже ми е кеф! Сатисфакшънът пълен!
Обаче: в Италия сламата навита на рула. В Словения –също. Само че рулата покрити с материя, пропускаща влага навън. Навътре – не!
Гладкият път, табелите, чистотата подсказват нещо не съвсем нашенско! Съвсем не нашенско.
Ще нощуваме в Айдовщина. Малък град малко встрани от пътя. Хотелът – сякаш жена ми е минала с влажен парцал навсякъде. В ресторанта, като за гости на хотела – намаление. И – за пръв път ли сте у нас – бутилка литър и половина айдовщенска бира , без пари! Местните кротко се хранят, пият. Не се пуши. Никакви чалги и гюрултии: от пианото в ъгъла - Хайдн, Шопен. Тихо. На паркинга – чисти малки коли. Всичките – нови!
На другия ден ще бързаме, но чета табела: Постойна. Ровя в паметта си, откъде съм чувал това име?
Ами, да! Постойнска яма – най-голямата в Европа пещера. Ще я разглеждаме. Пред входа раздават някакви ямурлуци. И тях ли да мъкнем! С влакче се придвижваме километри навътре. Температурата – зиме-лете едва седем над нулата. Даже руснаците зъзнеха. Ние – повече! Много красиво е! Нямаме такова нещо! И чешката Мацоха е по-скромна от тази. В нея се придвижвахме с електрически лодки по подземната река. Някъде – съвсем нисък таванът: -Позор на глави!
Този път – бързаме - покрай Любляна. Спираме да пием кафе в Загреб срещу Казалището. Парламентът им. Сервитьорът ни напомня, че на футбол ще ни “надуват шушоните” когато си поискат. Казвам му, че не ме интересува футболът, а шахът!
Хубавата хърватска магистрала свършва на трийсет километра преди Сърбия, а на указателя пише името на едно мижаво селце край границата… Хървати и сърби – вечните куче – котка! Не ходете в тази посока, когато турските гастарбайтери си идват в отпуска! На сръбската граница чакахме…12 часа!
Вече нощем пътуваме от Београд към Ниш. Карам час, два – никой не ни спира. Почвам да се тревожа.
Най-накрая виждам светещата палка! Слава т’е, господи! Тук са.
-Зaщо возиш на дълги? пипа ми фаровете. Дългите топли. -Глоба –хиляди динари! -Не съм пипал такава сума! Нищо не наруших. Кара се на дълги! Късите са за разминаване! Ама техният правилник бил друг.
-Дайте да го прочета.- Не знаеш сръбски.
Цитирам по памет от”Д-р”-а на Бранислав Нушич (..а сад, ме сликай као богородица…Милорад Цвийович – то сум я!..), пея песни на Самарджич от “Горещ вятър”(..А сад, адийо!..)
Гледам, омекват.- Отвори багажника! Я – хладилник! Какво носиш? Непозволени количества алкохол? --Това шампанско, казвам, е ваше. Бирата ще си я поделим. -Айде, вози! И друг път да внимаваш!
Казват ми къде още могат да ме спрат техни колеги…
Бартерът – стока за свобода мина успешно!
При ТОЛ-пункта на Ниш, свивам наляво директно към София. Ако спрем на главната улица в Ниш, всяка жена ( и вашите) ще обиколи магазините за патъци. Пари може и да нямаме:- За възпитание на вкуса! Както казва Таня от Момчиловци.
Турците от ТИР-овете извадили пътни карти, тара-бара ,обсъждат дали през Гърция, или през София. Повечето избират Македония, Гърция, което ме засяга много, но ги разбирам…
Само софийското околовръстно им стига! Башка – искащите си полицаи…
В Бургас вземам душ и препрочитам книгата на Календеров. Намирам и сходства и различия в приключенията. Само че майната е страхотен разказвач!
Снимките ми са от лентов апарат. Не са много качествени.
Ваш Симеон. Първи коридор.
Коментар