Tweet
Към Словения през Гърция и Италия – 1,
“Знаете ли кой е най-прекият път от България до Гърция? Отговорът е: естествено – през Сърбия, Хърватска, Словения, Австрия и Италия. След това, ферибота от Бари и сте в Елада.
Има втори директен маршрут, но той е свързан с катерене на Андите и прекосяване с еднодръвка на Титикака и два океана. Някои твърдят, че има и трети път – през Кулата и Промахон, но според познати, там ги дебнели минотаври, викащи: “Охи, маляка”, “Гами су” и “Липон”, което на техния език означавало, че препоръчват на странниците да се завърнат в бащината къща, когато залезът смирено гасне…”
Така започва невероятният пътепис “Изкуството да си чужденец” на Георги Календеров и Дилян Вълев, пловдивски майнички, журналисти.
Прочетете на всяка цена!
Аз, като видя крив път, или нещо, което става със зор, тръгвам натам! С рогата напред!
По онова време, за да не те върнат “в бащината къща” изискваха да покажеш валута, да имаш резервация за хотел…да си роднина на Онасис.
Резервирам по факса стая в хотел “Лили” в Кавала. Не ми е по пътя, но само с тях успях да се свържа.
На граничния пункт в Свиленград, встрани от будките, нашенци, предимно със солиден тен още в началото на лятото, подсмърчат, сдобили се с черен печат: Охи, маляка!
Ние с жена ми изглеждаме по-европеидно и таим надежда да ни пуснат. Граничарят пита дали ще се върнем оттука, къде отиваме? Изреждам: Кавала, Солун (трябва да кажете Тессалоники – иначе не разбират), Катерини, Олимп, Каламбаки, Янина, Керкира…
Брей! Че ти си богаташ!(Wrong!) И той не бил ходил по тия места. Пуска ни!
Пътят тогава беше още като Грудово – Тополовград - Харманли…
Първите впечатления – нивите обработени като градински лехи, чисти, подредени. След някоя-друга година ще им се наложи да внасят от България плевели. На нивата се мяркат край пикапа две сламенни капели. Работят яко. Държавата давала на селяните пикапи по преференциални цени. Да бачкат.
Къщите – и новите и не толкоз – със сенници и тенти – да не почерняват кириите.
Първата спирка Дидимотикон. Димотика, по нашему. Градът с двете крепости. Крепостите – далечко от центъра, затова пием гръцко (баш турско!) кафе с чаша студена вода. Като донесоха сметката – “пихме”още по една студена!..В България с тези пари шампанско можеш да пиеш…
Александруполис още не значеше нищо повече от един Дедеагач. Мръсно море, къщи край него. Цепим на запад. Шосето става хо-хубаво. С три ленти – винаги можеш да изпреварваш. Крайпътни заведения – никакви. Вместо тях – фургони на колела “Кантина” в които в пластмасови чаши и чинии дават (продават) нещо. Не! Мерси! Който е бил в “Хепи” няма да стъпи тук!
В “Историята на село Момчиловци” на големия родолюбец, местния поп Канев, пише че родопчани са ходели на риболов в лимана Портолагос.
Да го видим.
На местото, където езерото се свързва с морето, дълга естакада, по която се стига до някакъв манастир. В Гърция от манастирите и църквите повече са само камъните!
Невъобразимо количество мушици и комари във въздуха. Жена ми пали свещи. (Който има грехове – да си ги измолва!)
И ето я Кавала! И по гръцки и по български – Кавала. Красиво, че артисва! И крепостта и пристанището и отсрещният Тасос, накъдето начесто се отправят фериботи. Автобуси с наши ученици, отседнали в по-евтини мотели, не като нас – за 120 марки! В “Лили”.
Коли, моторетки – денонощно незаключени. Ако нещо ви откраднат, ще е от някой турист, казват: българин, руснак…Като заключвам колата с дистанционното със силен писък, ме гледат с насмешка. Абе, аз да си опазя дисагите! Знаят ли колко кашкавал, суджук и други работи има в хладилника!
Ако мислите, че съм начертал строг маршрут и го следвам – не познахте! Гоним към Солун и под една сянка откривам на картата път за Халкидики. Тръгваме нататък. Жена ми пита да не пропуснем само Каламбаки с Метеора. Няма.
Областният център Орменион покорява с хубаво подстриганите градинки и направените от местни майстори (в Китай!) сувенири…
Избирам най-западния ръкав на Халкидики – Касандра.
Касандра-мома е била троянска пророчица, предсказвала падането на Троя. Но кой да я слуша. Няма пророк в собственото село!
Като превзели крепостта и пленили красавицата, елините:”..пользовались ей не как Кассандрой, а кака простой и ненасытный победитель…” според големия Владимир Висоцки.
На най-тясното място (като кажа нещо такова, приятелят ми, Иван, все се хили…Извратен тип! Или пита: -Къде жените са най-къдрави? – ритам го под масата, да не говори простотии. –В Африка, бе , Моньо!) на провлака прокопали канал, да не заобикалят рибарите цялата Касандра.
Край шосето градчета и селца чисти-пречисти, подредени- преподредени. Туриз(Ъ)мът тука не е от вчера.
Връщаме се към Солун и търсим място за нощуване. В Неа Каликратия намираме бързо стая в нов хотел. Чисто, удобно.40 марки.
От отсрещната сграда се натрупаха по балконите българи, българки на “престижна” работа в онова място на ресторантите, където носят мръсните чинии:
-Как е времето в София? и прочее. Мразя да ме вземат за софиянец! Но номерът на колата с “А” – преди софийски – заблуждава. Давам им да четат 24 часа и “Труд”, там пише.
(Нещо полезно за мръсните чинии: ако жена ви е в командировка за по-дълго време, ги подреждате в мивката: ред чинии, ред едра поморийска сол. И след месец нищо лошо не им се случва!)
На разходка из градчето си купих телескопична рулетка за “мрамор”! С нея меря отворите за прозорци и врати. А е за “мрамор”, понеже и в Гърция и в Турция отворът за дограма се оформя с мраморни плочи, в абсолютно точен правоъгълник. У нас – както го направят турските бачкери!
Вече по тъмно жена ми откъсва хубав жълт “портокал” от алеята край морето. Като го опитахме – невъзможна кислотия! Бил някакъв декоративен плод, който не се яде…Но Ганьо и валчест камък ще пробва, ако е аванта!..
Сутринта, на път за Солун, заобикалям отдалеч селото Неа Триглия. Там е бил окупационен войник баща ми през 1943-та година. Всичките гърци-паликари – в гората партизани. В селата недоимък и глад. В българските казарми - и сапун и хляб. И се започва бартер. Зер, не можеш за гледаш гладните си деца да плачат...
Брат ми – акъла му! - предната година дошъл в селото и заразпитвал кой помни еди кой си войник-българин…Че като го погнали с камъни! Едва се изнесъл с Ладата…
В Солун намирам място да спра край Бялата Кула. Пием кафе, скъпо – не скъпо, манджите сигурно не са по-евтини!, в кафенето до любимия ми магазин за моторетки “Харлей Дейвидсън”. Десетина модела мотори. Каски, шалчета, ръкавици – каквото си помислите – все Дейвидсън!
Хубав изглед към пристанището с всичките дванадесет(!) Солунски митници – мечтата на Бай Ганя!
Следва старинната (кое ли е ново тук?) църква Свети Димитър. Жена ми е чела за нея и не мога да я пропусна. Паркирам под балконите на жилищна кооперация. Голям късмет ме гони днес!
В църквата прохладно и много пейки. Сядам и се зачитам в наш вестник. Като вижда кирилицата, ме заговаря съседа по пейка – чех, навил като мен, юларя на жена си и пребиваващ, по случая, в блаженство и нега...
Като се връщаме при колата – такава гледка: гневна кирия от втория етаж я полива от червен маркуч с…гореща вода и бълва простотии!
Съседите й по балкон ме гледат съчувствено и въртят пръст около слепоочието си: чалната е, значи госпозата… Не ми става по-добре.
Я, да се махаме оттука!
Ще отидем в прочутата Паралия Катерини. Софиянци все там ходят. Значи – има защо.
Отсреща е Олимп. Целият в облаци. До върха, май че, няма път за Мазди. Следващия път ще го превземаме.
Паралия – плаж, по гръцки. А Катерини е името на близкото градче. Паралията хубава. Пясъкът и морето, също. Лошото - без лошо не може – идва след малко. Някой ме тупа отзад по рамото: -Абе, ти кога ще ми направиш комарника на прозореца, който ми обеща миналата година!? Клиент! В Бургас не ме намерил, тука ще ме безпокои!
Няма мир под маслините! – си спомням заглавието на филм от епохата на неореализма.
Сега – към Каламбаки-Метеора!
Магистралата, за която пак не успях да платя, в дефилето става тясна (Иване, млък!!) и едва пълзим след туристическите автобуси. А като излязохме на равното, гледам жена ми, прочела крайпътните указатели, се вкисва. Следва град Лариса. Така се казваше студентското ми гадже, за което съм й разказвал. И, нищо че ударенията са на различни срички – не го щем!! този град! Заобикаляме го отдалеч.
Моите съчувствия към тези от вас, които са имали приятелка на име София: все по околовръстното! Все по околовръстното!..
Нивите обработени, подредени, поливани. Огромни дини, струпани край пътя, чакат да ги откарат в Бургас преименувани на Харманлийски.
След Трикала равното свършва и внезапно изникват силуетите на Метеора.Ударението на второто“е”.
На високи, скали – резултат на изветряне, ерозия и други геоложки процеси – построени десетина-петнайсет манастира през средновековието. Храна, вода, както и монасите са ги вдигали с въжета в мрежи. Ако е имало грешни монаси, въжето “внезапно” се е скъсвало…
Разглеждаме няколко (жена ми иска – всичките!) манастира. Сега има метални стълби за многобройните туристи. На входа дежурният поп заставя млади рускини да покрият хубавите си нозе с дълги фусти, които тука раздават. Не бива да се съвращават младите попове!
Обядваме в таверна край шадраваните и потегляме по тежкия път за Янина, Игуменица.
Сещате се – ще повтарям пътя на “майните”, само че в обратна посока.
(Ще продължа…)
“Знаете ли кой е най-прекият път от България до Гърция? Отговорът е: естествено – през Сърбия, Хърватска, Словения, Австрия и Италия. След това, ферибота от Бари и сте в Елада.
Има втори директен маршрут, но той е свързан с катерене на Андите и прекосяване с еднодръвка на Титикака и два океана. Някои твърдят, че има и трети път – през Кулата и Промахон, но според познати, там ги дебнели минотаври, викащи: “Охи, маляка”, “Гами су” и “Липон”, което на техния език означавало, че препоръчват на странниците да се завърнат в бащината къща, когато залезът смирено гасне…”
Така започва невероятният пътепис “Изкуството да си чужденец” на Георги Календеров и Дилян Вълев, пловдивски майнички, журналисти.
Прочетете на всяка цена!
Аз, като видя крив път, или нещо, което става със зор, тръгвам натам! С рогата напред!
По онова време, за да не те върнат “в бащината къща” изискваха да покажеш валута, да имаш резервация за хотел…да си роднина на Онасис.
Резервирам по факса стая в хотел “Лили” в Кавала. Не ми е по пътя, но само с тях успях да се свържа.
На граничния пункт в Свиленград, встрани от будките, нашенци, предимно със солиден тен още в началото на лятото, подсмърчат, сдобили се с черен печат: Охи, маляка!
Ние с жена ми изглеждаме по-европеидно и таим надежда да ни пуснат. Граничарят пита дали ще се върнем оттука, къде отиваме? Изреждам: Кавала, Солун (трябва да кажете Тессалоники – иначе не разбират), Катерини, Олимп, Каламбаки, Янина, Керкира…
Брей! Че ти си богаташ!(Wrong!) И той не бил ходил по тия места. Пуска ни!
Пътят тогава беше още като Грудово – Тополовград - Харманли…
Първите впечатления – нивите обработени като градински лехи, чисти, подредени. След някоя-друга година ще им се наложи да внасят от България плевели. На нивата се мяркат край пикапа две сламенни капели. Работят яко. Държавата давала на селяните пикапи по преференциални цени. Да бачкат.
Къщите – и новите и не толкоз – със сенници и тенти – да не почерняват кириите.
Първата спирка Дидимотикон. Димотика, по нашему. Градът с двете крепости. Крепостите – далечко от центъра, затова пием гръцко (баш турско!) кафе с чаша студена вода. Като донесоха сметката – “пихме”още по една студена!..В България с тези пари шампанско можеш да пиеш…
Александруполис още не значеше нищо повече от един Дедеагач. Мръсно море, къщи край него. Цепим на запад. Шосето става хо-хубаво. С три ленти – винаги можеш да изпреварваш. Крайпътни заведения – никакви. Вместо тях – фургони на колела “Кантина” в които в пластмасови чаши и чинии дават (продават) нещо. Не! Мерси! Който е бил в “Хепи” няма да стъпи тук!
В “Историята на село Момчиловци” на големия родолюбец, местния поп Канев, пише че родопчани са ходели на риболов в лимана Портолагос.
Да го видим.
На местото, където езерото се свързва с морето, дълга естакада, по която се стига до някакъв манастир. В Гърция от манастирите и църквите повече са само камъните!
Невъобразимо количество мушици и комари във въздуха. Жена ми пали свещи. (Който има грехове – да си ги измолва!)
И ето я Кавала! И по гръцки и по български – Кавала. Красиво, че артисва! И крепостта и пристанището и отсрещният Тасос, накъдето начесто се отправят фериботи. Автобуси с наши ученици, отседнали в по-евтини мотели, не като нас – за 120 марки! В “Лили”.
Коли, моторетки – денонощно незаключени. Ако нещо ви откраднат, ще е от някой турист, казват: българин, руснак…Като заключвам колата с дистанционното със силен писък, ме гледат с насмешка. Абе, аз да си опазя дисагите! Знаят ли колко кашкавал, суджук и други работи има в хладилника!
Ако мислите, че съм начертал строг маршрут и го следвам – не познахте! Гоним към Солун и под една сянка откривам на картата път за Халкидики. Тръгваме нататък. Жена ми пита да не пропуснем само Каламбаки с Метеора. Няма.
Областният център Орменион покорява с хубаво подстриганите градинки и направените от местни майстори (в Китай!) сувенири…
Избирам най-западния ръкав на Халкидики – Касандра.
Касандра-мома е била троянска пророчица, предсказвала падането на Троя. Но кой да я слуша. Няма пророк в собственото село!
Като превзели крепостта и пленили красавицата, елините:”..пользовались ей не как Кассандрой, а кака простой и ненасытный победитель…” според големия Владимир Висоцки.
На най-тясното място (като кажа нещо такова, приятелят ми, Иван, все се хили…Извратен тип! Или пита: -Къде жените са най-къдрави? – ритам го под масата, да не говори простотии. –В Африка, бе , Моньо!) на провлака прокопали канал, да не заобикалят рибарите цялата Касандра.
Край шосето градчета и селца чисти-пречисти, подредени- преподредени. Туриз(Ъ)мът тука не е от вчера.
Връщаме се към Солун и търсим място за нощуване. В Неа Каликратия намираме бързо стая в нов хотел. Чисто, удобно.40 марки.
От отсрещната сграда се натрупаха по балконите българи, българки на “престижна” работа в онова място на ресторантите, където носят мръсните чинии:
-Как е времето в София? и прочее. Мразя да ме вземат за софиянец! Но номерът на колата с “А” – преди софийски – заблуждава. Давам им да четат 24 часа и “Труд”, там пише.
(Нещо полезно за мръсните чинии: ако жена ви е в командировка за по-дълго време, ги подреждате в мивката: ред чинии, ред едра поморийска сол. И след месец нищо лошо не им се случва!)
На разходка из градчето си купих телескопична рулетка за “мрамор”! С нея меря отворите за прозорци и врати. А е за “мрамор”, понеже и в Гърция и в Турция отворът за дограма се оформя с мраморни плочи, в абсолютно точен правоъгълник. У нас – както го направят турските бачкери!
Вече по тъмно жена ми откъсва хубав жълт “портокал” от алеята край морето. Като го опитахме – невъзможна кислотия! Бил някакъв декоративен плод, който не се яде…Но Ганьо и валчест камък ще пробва, ако е аванта!..
Сутринта, на път за Солун, заобикалям отдалеч селото Неа Триглия. Там е бил окупационен войник баща ми през 1943-та година. Всичките гърци-паликари – в гората партизани. В селата недоимък и глад. В българските казарми - и сапун и хляб. И се започва бартер. Зер, не можеш за гледаш гладните си деца да плачат...
Брат ми – акъла му! - предната година дошъл в селото и заразпитвал кой помни еди кой си войник-българин…Че като го погнали с камъни! Едва се изнесъл с Ладата…
В Солун намирам място да спра край Бялата Кула. Пием кафе, скъпо – не скъпо, манджите сигурно не са по-евтини!, в кафенето до любимия ми магазин за моторетки “Харлей Дейвидсън”. Десетина модела мотори. Каски, шалчета, ръкавици – каквото си помислите – все Дейвидсън!
Хубав изглед към пристанището с всичките дванадесет(!) Солунски митници – мечтата на Бай Ганя!
Следва старинната (кое ли е ново тук?) църква Свети Димитър. Жена ми е чела за нея и не мога да я пропусна. Паркирам под балконите на жилищна кооперация. Голям късмет ме гони днес!
В църквата прохладно и много пейки. Сядам и се зачитам в наш вестник. Като вижда кирилицата, ме заговаря съседа по пейка – чех, навил като мен, юларя на жена си и пребиваващ, по случая, в блаженство и нега...
Като се връщаме при колата – такава гледка: гневна кирия от втория етаж я полива от червен маркуч с…гореща вода и бълва простотии!
Съседите й по балкон ме гледат съчувствено и въртят пръст около слепоочието си: чалната е, значи госпозата… Не ми става по-добре.
Я, да се махаме оттука!
Ще отидем в прочутата Паралия Катерини. Софиянци все там ходят. Значи – има защо.
Отсреща е Олимп. Целият в облаци. До върха, май че, няма път за Мазди. Следващия път ще го превземаме.
Паралия – плаж, по гръцки. А Катерини е името на близкото градче. Паралията хубава. Пясъкът и морето, също. Лошото - без лошо не може – идва след малко. Някой ме тупа отзад по рамото: -Абе, ти кога ще ми направиш комарника на прозореца, който ми обеща миналата година!? Клиент! В Бургас не ме намерил, тука ще ме безпокои!
Няма мир под маслините! – си спомням заглавието на филм от епохата на неореализма.
Сега – към Каламбаки-Метеора!
Магистралата, за която пак не успях да платя, в дефилето става тясна (Иване, млък!!) и едва пълзим след туристическите автобуси. А като излязохме на равното, гледам жена ми, прочела крайпътните указатели, се вкисва. Следва град Лариса. Така се казваше студентското ми гадже, за което съм й разказвал. И, нищо че ударенията са на различни срички – не го щем!! този град! Заобикаляме го отдалеч.
Моите съчувствия към тези от вас, които са имали приятелка на име София: все по околовръстното! Все по околовръстното!..
Нивите обработени, подредени, поливани. Огромни дини, струпани край пътя, чакат да ги откарат в Бургас преименувани на Харманлийски.
След Трикала равното свършва и внезапно изникват силуетите на Метеора.Ударението на второто“е”.
На високи, скали – резултат на изветряне, ерозия и други геоложки процеси – построени десетина-петнайсет манастира през средновековието. Храна, вода, както и монасите са ги вдигали с въжета в мрежи. Ако е имало грешни монаси, въжето “внезапно” се е скъсвало…
Разглеждаме няколко (жена ми иска – всичките!) манастира. Сега има метални стълби за многобройните туристи. На входа дежурният поп заставя млади рускини да покрият хубавите си нозе с дълги фусти, които тука раздават. Не бива да се съвращават младите попове!
Обядваме в таверна край шадраваните и потегляме по тежкия път за Янина, Игуменица.
Сещате се – ще повтарям пътя на “майните”, само че в обратна посока.
(Ще продължа…)