Tweet
РИБАТА МЕРЛУЗА
РИБАТА МЕРЛУЗА
Отчето излезе рано из портичката и пое по паважа на към черквата. Утрото беше лятно, ранно, свежо и бодро. Хора още не се мяркаха, но попското ухо долавяше ясно петльовите песни, цвъртене на врабчетата, гукането на гугутките, тук-там някое куче се обаждаше. Обичаше той този живот и понякога казваше, че Бог слиза тук в равнината да си почива от вселенските грижи.
Щом наближи черквата понече да се бръкне за ключа, но нещо го сепна – досами каменните стъпала нещо мръдна, после се разшава. Отеца се прекръсти и плахо приближи – беше човек. Свит на дървената пейка с безсънен и изтормозен вид и с облещени зачервени очи.
- Помози Бог попе! – рече човека и се изправи.
- Добро утро, бачо Василе – рече свещеника, като се поотърси от уплаха – какво е станало?
Васил погледна към черквата и кимна натам...
****
Васил живееше сам в долния край на това китно селце в равнината. След зидания дувар имаше пет минути път и стигаше на реката. Беше един особняк от тези дето не знаеш кога какво мислят – смеят се сърдечно, а вътрешно ти кроят шапката, темерути се за нещо, а като ти обясни излезе, че го прави от човещина. И като у всеки преселил се от града по тези места, имаше и доста високо мнение за своите качества – учен човек, бил по чужбините, с добра пенсия. Васил таеше своята биография и трудно се измъкваха думи за конкретното му минало. В същност веднага даваше да се разбере, че няма намерение на споделя това с никого.
Освен това беше и въдичар – запален по рибата и то до такава степен, че с дни можеше да обикаля бреговете на Искъра, да захранва, да наблюдава, да сменя такъмите, а после да проявява кулинарните си способности, но най-вече пред себе си. От откъслечните хвалебствия по свой адрес можеше да се разбере, че човека е бил не само по реките, но и в моретата, а и в океаните. Понякога си позволяваше да съветва, както децата, така и по-възрастните какво да правят за успех при ловенето.
Ала този ден беше отчайващ – Васил от сутринта хвърляше въдиците по моста на реката, но нищо не се обаждаше. Десетина метра по-нагоре, а и под него хлапетии от селото и няколко дошли си за ваканцията, някак си методично вадеха рибета – ей тъй на майтап. Стигна се дотам, че едно опечено от слънцето момче дойде и го попита иска ли да му помогне! Трудно преглъщаше такова нещо Васил. Още повече, че в късния следобед дойдоха и други въдичари и се разбра, че нашия герой е карък. Тънките подхилквания, когато вадеха морунажа или пък някое амурче не бяха към него, но това естествено не го успокояваше. А така продължи почти цяла седмица. И ако в началото никой не се сещаше да го пита, то вечер, на тръгване другите оглеждаха умислено хубавите му такъми. Та си рече: „Нещо ще се прави, то все така не може“, свещ ли ще паля, ще се моля ли ама така не може“. Наред с това в иначе добрата душа се надигна завист и зеленикави пламъчета се разпалваха в тъмните му очи – та тези прости хорица...остави другото ами и децата, май му се подиграваха! И реши да си върне – отиде до града по свои си работи и на връщане се отби до магазин за риба. Понечи да си купи живи шарани, но после се ухили вътрешно и взе две мерлузи. Вечерта ги затвори във фризера, а на сутринта, ама много рано във ведрината на омайното полско утро, се натъкми в един от краищата на вървежните места. Постави дълбоко замразените риби в една кофа, покри я внимателно с найлони и зачака. Първите мераклии не се забавиха. Поздравиха се децата с баче си Васил и намятаха пръчиците. Рибата не се обаждаше още, когато Васил се изправи внезапно и напрегнато се взря във влакното, което стоеше опънато. След това засече по-рязко и внимателно започна да вади. Не след дълго блестящото тяло на мерлузата беше в ръцете му. Той театрално я откачи от кукичката огледа я и някак презрително я метна в живарника. Хлапетата видях всичко, но така и не разбраха как Васил успя да хване така голяма риба на място където предполагаха, че няма и уклейки. Едното се приближи и го разпита какво е станало, после огледа рибата, но от уважение към чуждия улов, не я пипна. Редът на втората дойде по обед, когато децата бяха повечко, а имаше и двама пастири запладнили стадата си. Този път малките го наобиколиха – каква аджеба бе тая чудна риба в Искъра. А баче им Васил започва да ги омагьосва с познания, примамки и чалъми за риболов. Когато оглеждаха двете риби, малките го питаха – каква е рибата да му се не видяло? А той отвърна важно: „Мерлуза е! Само майстор може да я пипне в Искъра, другите даже няма да я видят!“. Децата зацъкаха, пастирите свиха безпомощно глава и си тръгнаха. Ала малките бяха наблюдателни – някое си записваше каква е захранката, друго каква е дълбочината, каква е плувката...в пристъп на благодушие Васил подари двете риби на двама малчугани от горната махала – бедни и боси дечица, които радосто затупуркаха в прахта към къщи. А той изпита дълбоко вътрешно удоволствие от този театър. Почти се похвали сам. А и пътьом прие поздравите на двама закъснели рибари, които чули за станалото припкаха към заветния мост на реката – белким уловят и те мерлузата.
Вечерта си беше полегнал блажено и с възстановено равновесие в рибарската душа, гледаше телевизора, когато чу потропването по портата едва на втория път. Щом излезе в сумрака видя ниската слабичка фигура на мъж, който държеше велосипед и кротко чакаше. Позна го – Петър – начален учител в училището тук! Покани го веднага, но онзи отказа и тихичко занарежда:
- Баче Василе що така правиш с децата?
- Какво е станало бе Петре, какво лошо има? – нещо го сряза под лъжичката и той се сви от изненада!
- Ами рекъл си, че се хванал мерлуза в Искъра, че и две риби си дал на онези горе двете.
Васил, като че ли се успокои, дори се усмихна учудено:
- Ее това са рибарски работи даскале, малко така да се пазакачим, да се похвалим, полъжем и пошегуваме. Аз да ти кажа....
- Баче Василе, то лошо няма, ама хората тук нали ги виждаш – все по-зле става, никой не чете, никой не се интересува, а и затова не бива да ги и лъжем. Сега хлапетата ще знаят, че в Искъра има мерлуза, защото са я видели и даже яли. А истина ли ще е ?! Другите и те като си идат по градовете и те ще се излагат докато разберат, че е океанска риба. Не е до това какво ще рекат за теб или мен – за тях си е!
И даскала си тръгна!
Сви се Васил в тъмната стая и загледа уплашено звездното небе. Търсеше отговор или оправдание там от горе – какво да направи един академичен професор за да се извини на онези хлапета, че ги е подлъгал...но небето го оглеждаше със студени искрящи очи, а после се отвърна и се покри с перести облачета.
По тъмно Васил като сянка се понесе към черквата, с надеждата да чуе Бог молбата му и посочи правилно решение!
24.06.2017 г. Анелин Славейков
гр. Плевен
Отчето излезе рано из портичката и пое по паважа на към черквата. Утрото беше лятно, ранно, свежо и бодро. Хора още не се мяркаха, но попското ухо долавяше ясно петльовите песни, цвъртене на врабчетата, гукането на гугутките, тук-там някое куче се обаждаше. Обичаше той този живот и понякога казваше, че Бог слиза тук в равнината да си почива от вселенските грижи.
Щом наближи черквата понече да се бръкне за ключа, но нещо го сепна – досами каменните стъпала нещо мръдна, после се разшава. Отеца се прекръсти и плахо приближи – беше човек. Свит на дървената пейка с безсънен и изтормозен вид и с облещени зачервени очи.
- Помози Бог попе! – рече човека и се изправи.
- Добро утро, бачо Василе – рече свещеника, като се поотърси от уплаха – какво е станало?
Васил погледна към черквата и кимна натам...
****
Васил живееше сам в долния край на това китно селце в равнината. След зидания дувар имаше пет минути път и стигаше на реката. Беше един особняк от тези дето не знаеш кога какво мислят – смеят се сърдечно, а вътрешно ти кроят шапката, темерути се за нещо, а като ти обясни излезе, че го прави от човещина. И като у всеки преселил се от града по тези места, имаше и доста високо мнение за своите качества – учен човек, бил по чужбините, с добра пенсия. Васил таеше своята биография и трудно се измъкваха думи за конкретното му минало. В същност веднага даваше да се разбере, че няма намерение на споделя това с никого.
Освен това беше и въдичар – запален по рибата и то до такава степен, че с дни можеше да обикаля бреговете на Искъра, да захранва, да наблюдава, да сменя такъмите, а после да проявява кулинарните си способности, но най-вече пред себе си. От откъслечните хвалебствия по свой адрес можеше да се разбере, че човека е бил не само по реките, но и в моретата, а и в океаните. Понякога си позволяваше да съветва, както децата, така и по-възрастните какво да правят за успех при ловенето.
Ала този ден беше отчайващ – Васил от сутринта хвърляше въдиците по моста на реката, но нищо не се обаждаше. Десетина метра по-нагоре, а и под него хлапетии от селото и няколко дошли си за ваканцията, някак си методично вадеха рибета – ей тъй на майтап. Стигна се дотам, че едно опечено от слънцето момче дойде и го попита иска ли да му помогне! Трудно преглъщаше такова нещо Васил. Още повече, че в късния следобед дойдоха и други въдичари и се разбра, че нашия герой е карък. Тънките подхилквания, когато вадеха морунажа или пък някое амурче не бяха към него, но това естествено не го успокояваше. А така продължи почти цяла седмица. И ако в началото никой не се сещаше да го пита, то вечер, на тръгване другите оглеждаха умислено хубавите му такъми. Та си рече: „Нещо ще се прави, то все така не може“, свещ ли ще паля, ще се моля ли ама така не може“. Наред с това в иначе добрата душа се надигна завист и зеленикави пламъчета се разпалваха в тъмните му очи – та тези прости хорица...остави другото ами и децата, май му се подиграваха! И реши да си върне – отиде до града по свои си работи и на връщане се отби до магазин за риба. Понечи да си купи живи шарани, но после се ухили вътрешно и взе две мерлузи. Вечерта ги затвори във фризера, а на сутринта, ама много рано във ведрината на омайното полско утро, се натъкми в един от краищата на вървежните места. Постави дълбоко замразените риби в една кофа, покри я внимателно с найлони и зачака. Първите мераклии не се забавиха. Поздравиха се децата с баче си Васил и намятаха пръчиците. Рибата не се обаждаше още, когато Васил се изправи внезапно и напрегнато се взря във влакното, което стоеше опънато. След това засече по-рязко и внимателно започна да вади. Не след дълго блестящото тяло на мерлузата беше в ръцете му. Той театрално я откачи от кукичката огледа я и някак презрително я метна в живарника. Хлапетата видях всичко, но така и не разбраха как Васил успя да хване така голяма риба на място където предполагаха, че няма и уклейки. Едното се приближи и го разпита какво е станало, после огледа рибата, но от уважение към чуждия улов, не я пипна. Редът на втората дойде по обед, когато децата бяха повечко, а имаше и двама пастири запладнили стадата си. Този път малките го наобиколиха – каква аджеба бе тая чудна риба в Искъра. А баче им Васил започва да ги омагьосва с познания, примамки и чалъми за риболов. Когато оглеждаха двете риби, малките го питаха – каква е рибата да му се не видяло? А той отвърна важно: „Мерлуза е! Само майстор може да я пипне в Искъра, другите даже няма да я видят!“. Децата зацъкаха, пастирите свиха безпомощно глава и си тръгнаха. Ала малките бяха наблюдателни – някое си записваше каква е захранката, друго каква е дълбочината, каква е плувката...в пристъп на благодушие Васил подари двете риби на двама малчугани от горната махала – бедни и боси дечица, които радосто затупуркаха в прахта към къщи. А той изпита дълбоко вътрешно удоволствие от този театър. Почти се похвали сам. А и пътьом прие поздравите на двама закъснели рибари, които чули за станалото припкаха към заветния мост на реката – белким уловят и те мерлузата.
Вечерта си беше полегнал блажено и с възстановено равновесие в рибарската душа, гледаше телевизора, когато чу потропването по портата едва на втория път. Щом излезе в сумрака видя ниската слабичка фигура на мъж, който държеше велосипед и кротко чакаше. Позна го – Петър – начален учител в училището тук! Покани го веднага, но онзи отказа и тихичко занарежда:
- Баче Василе що така правиш с децата?
- Какво е станало бе Петре, какво лошо има? – нещо го сряза под лъжичката и той се сви от изненада!
- Ами рекъл си, че се хванал мерлуза в Искъра, че и две риби си дал на онези горе двете.
Васил, като че ли се успокои, дори се усмихна учудено:
- Ее това са рибарски работи даскале, малко така да се пазакачим, да се похвалим, полъжем и пошегуваме. Аз да ти кажа....
- Баче Василе, то лошо няма, ама хората тук нали ги виждаш – все по-зле става, никой не чете, никой не се интересува, а и затова не бива да ги и лъжем. Сега хлапетата ще знаят, че в Искъра има мерлуза, защото са я видели и даже яли. А истина ли ще е ?! Другите и те като си идат по градовете и те ще се излагат докато разберат, че е океанска риба. Не е до това какво ще рекат за теб или мен – за тях си е!
И даскала си тръгна!
Сви се Васил в тъмната стая и загледа уплашено звездното небе. Търсеше отговор или оправдание там от горе – какво да направи един академичен професор за да се извини на онези хлапета, че ги е подлъгал...но небето го оглеждаше със студени искрящи очи, а после се отвърна и се покри с перести облачета.
По тъмно Васил като сянка се понесе към черквата, с надеждата да чуе Бог молбата му и посочи правилно решение!
24.06.2017 г. Анелин Славейков
гр. Плевен
Коментар