Tweet
Здравейте приятели, миналата година макар и само на 5-6 месеца стаж на мотор се реших и предприех с приятел пътуване през Карпатите
http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=211976 , но случихме на невероятно лошо време.Тогава, когато минавахме прохода Трансфагараш ни валя през целия ден, а горе освен мъглата беше и само 3-4 градуса
. Така нищо не успях да видя от красотата на този невероятен преход, карайки надолу на север по завоите и опитвайки се поради многото стичаща се отвсякъде вода да не се изтърся на някой от почти 360-градусовите завои, си дадох обещанието, че напук на всичко...аз пак ще се върна и ще го правя ако трябва и 100 пъти, докато най-после не случа на време!!!
След като тази година при посещението си в Гърция където отново ни валя и ни духа на убиване първия ден, и аз вече започвах да си мисля, че това явно ми е някаква орисия...излезна ли зад граница с мотор, да ме вали и да ме духа..., все пак реших да се опитам да се върна пак там...в Карпатите и да си изпълня обещанието сега...точно година по-късно!
И така, месец след завръщането ми от Гърция аз вече кроях планове, как ...с кого...и т.н. да направя това пътуване.Мераклий почти нямаше по една или друга причина, но все пак в лицето на Ванката/кара Априлия Капонорд 1000 куб/ намерих сериозен съмишленик.Всичко набързо го уговорихме по телефоните и всеки се зае с подготовката.Този път реших да не разчитам на палатка, а предварително да си осигурим стаи в три точки от маршрута и да си знаем , че имаме сигурен покрив над главите си.Ванката се зае през интернет да намери стаи и да ги резервира.Всичко вървеше по план и ни оставаше около седмица до заминаването.Плана беше както миналата година, а именно обиколка на проходите Тансфагараш и Трансалпина, разбира се с вариации да се отбием тук-там за разглеждане на каквото друго можем.Поканих и още един приятел от София...Иво/Pegasoto/, и той не само се съгласи, но и...като споменал за приключението на наша обща позната караща също мотор и тя изявила голямо желание да се присъедини.Юлия/Юлето както си я наричаме ние/, кара един KTM Duke 350куб., но пък и тя е малка и фина и не смятах, че ще ни бави по пътя заради по-малкия мотор.Уговорихме се кое и как...и организацията се заформи.
Обаче...само няколко дни преди старта и всичко изведнъж се сгромоляса със страшна сила.Ванката ми звъни един ден на обяд и чувам странно звучащия му глас...
- Братле, аз отпадам от пътуването до Румъния
Аз изцъклен по телефона...
- Ванка какво става бре...как така отпадаш?
Обаче отговора ме кара да се смразя...
- Катастрофирах с мотора преди малко и съм със счупен крак.
Явно в този момент е дошла бърза помощ или знам ли, но рязко ми затвори телефона, а аз не посмях да го притеснявам.
Така мина час...и последва ново обаждане.
- Братле, крака ми е счупен на две места, жената ме върна на местопроизшествието, ама...няма кой да прибере мотора до гаража.
Иска ли питане, след 20-тина мин. вече бях там.Видях и причината за падането...30см. широка мазна диря в завоя от изтекла незнайно каква субстанция.
Както и да е...прибрахме мотора, и съвсем случайно стана въпрос за резервациите и...изведнъж рязко се оказа, че Ванката е резервирал грешни дати...
Ами сега...
Тръгнах към работа, а той се прибра, за да се опита да ги откаже...
Замислих се, какво ще правя сега...Останах сам, защото Иво и Юлето щяха да тръгнат чак в четвъртък вечерта и щяха да се движат 12 часа след мен.На практика по плана първия ден, както и последния/това са 450км. и 600км./съм сам.Много пъти съм карал сам и то не малко километри, ама...не и в чужда държава.Замислих се...и се запитах...Готов ли си братле? Това си е предизвикателство, което добре трябва да обмислиш...
Чух се с Иво и представих обстоятелствата...Той ми каза, че те твърдо тръгвали и ме попита аз какво съм решил.
Отговора ме беше, че...ако съм суеверен вече имам достатъчно "знаци" които ми казват да не тръгвам, но...аз мисля на пук на всичко да приема предизвикателството и да си спазя обещанието да се върна по ония земи!
Иво се засмя по телефона и доволно се дооговорихме какво правим, кога и къде да се намерим в Румъния и така...
Между временно Ванката ми се обади, че успял да откаже резервациите, та...аз и такива нямах вече.Още вечерта седнах на компа и с помощта на моя съпруга си резервирах отново стаи на три места по маршрута, но вече с правилните дати.
Така неусетно в силна предстартова треска минаха дните и дойде деня за старта.Бях натоварил мотора още от предната вечер, но на сутринта се засуетих да проверявам маслото, както и налягането в гумите и...вместо в набелязания час, тръгнах 30- 40 мин. по-късно/това по-късно може би беше решаващ фактор, да пиша това днес и да се размина с голяма беля, но тогава това не го знаех и бях по-скоро изнервен, че времето напредва, а аз още не съм тръгнал/.
В крайна сметка си взех довиждане със съпругата и отпраших.Толкова се разбързах, че забравих да си щракна кадър от старта.Затова и първия такъв е след като се поуспокоих на 15 км. от Ст. Загора...
Бях ангажирал сестра ми да ми вземе леи от Русе, защото в Ст. Загора това е ..."мисията невъзможна".Обаче...трябваше да съм там преди 12,00ч. , аз закъснях с тръгването.Затова си наложих стегнато каране.Пътуването през прохода Хаимбоаз, а след това и през В. Търново към Русе не беше нещо с което да ви занимавам, докато не подминах Бяла и на 20 км. от Русе за малко всичко да стане..."манджа с грозде".
Крах си с около 120км/ч. и изкочих на едно от онези била на хълмистата Дунавска равнина, след които следва стръмно спускане и след това стръмно изкачване.Действието се развива точно около отбивката на комплекс Липник...Та карам си аз и изведнъж от отбивката на Липник изкача бял автомобил.Аз макар и да карам бързичко все пак бях доста далеч.Обаче очаквах автомобила да ускори и не намалих...Той обаче обратно на очакванията ми...продължи да се движи с 40-50км/ч.Погледха напред към отсрещния баир.Там насреща ми идваха два микробуса, но бяха много далеч.Тогава вместо да намаля, просто дадох мигач и навъртях ръчката на газта.Стелката на километража доста бързо стигна 150км/ч.Тъкмо настигнах колата пред мен и бусовете отсреща неистово започнаха да ми мигат с фаровете...Абе казах си аз какво сте ми се размигали, има място да изпреваря 5 пъти...Обаче въпреки това те не спираха...Това ме замисли и върнах газта, като погледа ми шареше неистово да разбера какво може да се случва.Единственото нещо което виждах между клоните на дърветата е нещо като камион в нашето платно на отсрещното било, но сякаш...не се движеше.Брей помислих си аз, вероятно има някаква катастрофа и в този момент вече набивах спирачките...Колата я изпреварих на спирачки, но продължих да ги стискам докато не намалих до нейната скорост и...дори още надолу.Прибрах се зад колата, а в този момент бусовете вече се разминаваха с нас.Шофьора на първия/едва ли чете тук, не го познавам, но да е жив и здрав/неистово ми махаше с ръка да намаля...Погледнах въпросния камион в нашето платно...беше доста далеч, но въпреки това някак инстинктивно намалих още и минах на по-ниска предавка.Точно тогава стигнахме до най-ниската част и започнахме да се изкачваме и...зениците на очите ми се разшириха в тих ужас...
Камиона горе беше спукал резервоар най-вероятно и цялото дясно платно плуваше в нафта...
Само си представих тръгвайки по-рано и попадайки в друга ситуация...всичко можеше да свърши трагично, защото само като си помислих как се набивам в стичащата нафта със скорост 120-130км/ч...изхода щеше да е един...трагичен!
Мислено благодарих на Онзи който може би ме забави умишлено с тръгването и така попаднах именно в тази ситуация.
Насилих се да не се сковавам...Насочих предпазливо мотоциклета към осовата линия, където разлива беше най-малко.Вече карах на първа с 10км./ч. и се молех да не поднесе...Да обаче това не беше всичко.От горе се зададе Тир...червен.../никога няма да го забравя/.Човека си караше нормално и макар да виждаше ситуацията/а имаше и полиция/ не направи опит да мине мъничко в дясно, за да ме остави да..."дишам ".Виждайки ситуацията реших да спра на място, защото при разминаването на малко разстояние плъзнеше ли мотора и отивах директно под гумите на тира...
Да ама как се спира на този хлъзгав път...Много предпазливо с треперене на крака и на ръце натиснах толкова нежно спирачките, че сигурно с жена не съм бил толкова нежен...Мотора послушно спря...не успя да се хлъзне/може би и това, че бях по нагорнище ми помогна/.При спирането тежката Хонда залитна на една страна, но успях да я удържа...И така стиснал предната спирачка и стъпил стабилно на земята посрещнах връхлитащия тир...Левия ми крак беше стъпил точно на осовата линия и...
Тира минавайки едва на 30-тина см. от крака ми ме размина като само силно ме разклати въздушната му струя.Въпреки бонето под каската, усещах как едра пот избива по челото ми и си помислих...
Дали това не беше още един знак за това, че...не трябва да тръгвам...
Бавно потеглих и скоро излязох от проблемната зона...Постепенно дишането ми се нормализира и сърцето ми сякаш не биеш вече така лудо...
Продължих и се благодарях на Онзи горе...който и този път явно бдеше над мен!
Скоро стигнах и Русе...Въпреки всичко бях точно на време.Стара Загора - Русе обаче/230км./ ги минах на джирит без да спирам и за секунда дори/освен при разминаването с тира/.Видях се с роднините, починах час и нещо, заредих резервоара и...газ към Румъния.
Границата я минах почти само на ход, а на Дунав мост...за разлика от друг път нямаше кьорава кола...
Затова и си позволих да спра и да направя няколко кадъра от влизането ми в Румъния...
И така...вече бях на чужда територия.Знам, че за мнозина това едва ли е нещо което ще ги впечатли, но...на мен си ми беше за първи път и то на мотор. Доста мои познати и приятели, като научиха, че ще правя пътуването сам...почти ме обявиха за луд.
Луд не луд...сега беше време да си събера акъла, да следя навигацията/макар и да съм го минавал вече този маршрут преди година/ и смело да давам газ напред към Карпатите.
И тази година избрах малко по-лошия/в определен участък само де/ път, който върви западно от Букурещ.Не исках да се набивам в столицата нито пък по гадното и околовръстно...
След 60км. стигнах и мястото, където миналата година спряхме с Миро да хапнем.
Починах, пих вода и отново на седлото. Мотора се държеше перфектно и послушно изпълняваше всичко което му кажех, селата се нижеха едно след друго и накрая...десен мигач и хайде на магистралата.Веднъж като се качих на нея вече ми беше по-спокойно, защото нямаше как вече нещо да подмина или пък да кривна където не трябва...Навих газта и заковах на 130км/ч.Така лежерно си се придвижих до Питещи. Времето беше облачно и се оказа супер за каране на мотор.Беше прохладно и това допринасяше за по-комфортното каране...Стигайки Питещи, се отделих от начертания маршрут, защото беше време да си дозаредя резервоара.Знаех точно на коя бензиностанция трябва да стане това и къде се намира тя...
Заредих, починах малко и потеглих към прохода Трансфагараш.Първата ми нощувка беше на 60-тина километра от Питещи нагоре в прохода.Селището се казваше Corbeni...Карайки и оставайки ми само едни 20-тина километра ...сякаш по традиция запръска и след това направо си заваля.Облякох си много експедитивно дъждобрана ...погледнах нагоре и промълвих...
- Не можа ли да ме изчакаш още 30 мин....?
...а след това примирено продължих в дъжда.
Явно традицията излезна ли на мотор в чужбина и да ме вали дъжд...трябваше да бъде спазена.Успокоявах се само с това, че по прогноза утре когато щяхме да катерим прохода го даваха ясно и без валежи.
След 30-тина мин. стигнах и първата къща за гости.Вкарах мотора в двора/голяма екстра си е това...някак се спи по-спокойно/, запознах се със собствениците, настаниха ме и аз се насочих към почивка подкрепена с хапване и ...един студен Туборг, който си носех от Ст. Загора в хладилната ми чанта в куфара.
Хотелчето си беше перфектно, а градинката с беседката и залеза...направиха вечерта ми страхотна, след това дълго и доста изпотяващо на моменти пътуване!
Скоро умората надделява, качвам се в стаята и след като се чувам с близките, за да знаят, че всичко е наред и съм пристигнал ...се отпускам в леглото и се оставям съня да ме отнесе в своите обятия!
Сутринта идва сякаш за няколко секунди...Имах уговорка с Иво да дойдат пред моя хотел към 08,00ч. и в този час бях готов, но те се позабавиха малко.Скоро идват...и аз разбирам, че те са пристигнали снощи в 01,30ч. и са спали само няколко часа...
Здрависваме се и решаваме да тръгнем веднага, за да спрем някъде да пием кафенце.Решаваме това да е на стената на езерото Vidraru.
Газ по завоите и скоро сме там, а езерото ни посреща със страхотен пейзаж на фона на изгряващото сутрешно слънце.
Пихме кафе и си направихме раздумка на ето това местенце...
... и след това започна същинското ни изкачване на Трансфагараш.
Предварително се бяхме разбрали пътуването ни да е с по-туристическа насоченост/т.е. караме и спираме по-често за снимки и релакс/, а не едно лудо препускане по завоите на проходите.За моя най-голямо удовлетворение...това се получи точна така.Сработихме се с Иво и Юлето и ...сякаш карахме заедно от години, а не за пръв път!
Пътя се виеше красиво нагоре и скоро започнахме да катерим и горната част на прохода...
Ето, че стигнахме и водопада...Място на което почти всички преминаващи спират за по снимка...Ние също така направихме.Припомних си как миналата година в дъжда на това място опитите ми за снимки се свеждаха до...бършех обектива и моментално снимах...Така една на десет снимки се получаваше все пак без да има капки по стъклото отпред...Сега не беше така.Времето беше невероятно, а облаците правеха пейзажа крайно интересен!
Машините ни чакаха кротко да усетим с всяка фибра на тялото си това...което беше навсякъде покрай нас.
Продължихме нагоре...Серпентините станаха още повече, по-остри и с по-голяма денивелация.Гледките бяха шокиращо невероятни и...честно казано едвам успявах да си наложа да не се зазяпвам настрани, че току виж...съм изтървал някой завой...
Естествено, слънцето през повечето време ми се падаше от ...гадната страна и кадрите не се получаваха както ми се искаше, но...в онзи момент, когато в мен бушуваха невероятни емоции, това сякаш не беше чак толкова важно.
В един момент...изкачването свърши.Минаваме през дългия тунел и излизаме на върха.Намираме си място сред лудницата от коли и мотори, паркираме и...тръгваме да видим това, което не успях да видя миналата година.Само като си спомня...тогава бяхме мокри до кости, всичко беше обвито в мъгла и температурата показваше едва 3-4 градуса.Няколко минути с Миро постояхме на фона на барабаненето на дъжда по каските ни, спогледахме се и...просто продължихме.
Сега времето беше благосклонно към нас и разходката се очертаваше да е супер готина и емоционална.
Първа спирка езерото...
Макар и да не валеше, черни облаци висяха над нас, а слънцето тук там успяваше да пробие през тях.Това ни показваше постоянно менящи се невероятни картини...
А следващия кадър...някак сам казва, че любовта е...светлина в мрака
Изкачихме се горе на високото и...от там видях това, заради което си дадох обещание един ден да се върна отново тук и да видя, да вдишам и да усетя с всяка фибра на тялото си това, което беше сега пред мен...
Не можех да се откъсна от гледката и чувствата бушуващи в мен.Обикалях насам-натам и снимах вече за сетен път едно и също...
Все пак...решаваме, че вече облаците са твърде рискови над главите ни и потегляме.Започваме и спускането от северна страна на прохода.Разминаваме се с много колеги мотористи, поздравите следват постоянно и чак на моменти по завоите е доста сложно...
Малко по-надолу не се въздържам и спирам за още един...последен кадър на красотата и простора ширещи се под нас...
Продължаваме да спускаме.С мотор е по-лесно да изпревариш трафика.Тук имах една стряскаща ситуация, защото изпреварвайки на една права 3 автомобила...от отбивка в ляво, без да ме изчака, един малоумник с кемпер просто си даде мигача и тръгна срещу мен.Сигурно тоя серсемин трябва да е стоял там с часове..., че и може дори и да е нощувал там, но сега му беше страшно спешно да тръгне срещу мен... Нямах шанс да се мушна между него и последната останала за изпреварване кола и...натиснах спирачките.Този път мотора намали по-трудно, защото бях на спускане и инерцията го дърпаше надолу.Малко изпотяване...малко хукане, видях в кемпера една учудена физиономия казваща ми, че хич и не му е ясно на човека защо аджаба го сърби Д-то...
Всичко мина без проблем и аз побързах да настигна моите другари.Спряхме за по закуска, пък и да решим как ще продължим маршрута след като слезнем от прохода.
Единия вариант беше да се напънем и да отидем до солната мина в Турда. Обаче...до там извън дневния маршрут ни чакаха още едни допълнителни 260км. и...поне още два часа за разглеждане.Предвид напредналото време обаче и умората се отказахме на този етап.По мое предложение се насочихме към Чисъндае, за да разгледаме една от малкото укрепени средновековни църкви/мисля ако не бъркам, че подобни има само 7бр., но всичките са в северна Румъния, а тази е най-южната/.
Предложението ми беше прието, и се отправихме в тази посока.Постепенно слязохме от прохода, а от там обърнахме на запад и скоро стигнахме Чисъндае...
Докато паркирахме ни наобиколиха двама възрастни румънци.Единия сочеше моята Хонда Дювил и говореше нещо което не разбирах, но Юлето/нашия преводач завършил румънска филология/ ме уведоми, че човека имал такъв мотор преди време и бил супер доволен.
Другия румънец пък...доста емоционално жестикулираше и обясняваше доколкото разбрах, че бил половин българин.Казвал се Русен и бил от Констанца. Човека постоянно сочеше към регистрационния ми номер, но...след кратък разговор, Юлето му обясни , че абривиатурата СТ...означава Ст. Загора, а не Констанца. Въпреки това...човека беше силно запленен от нас.Придружи ни до центъра и през цялото време ни разказваше за града, за историята му за сградите му и за...хората.Показа ни откъде да везем в църквата и накрая ни остави...
Минахме през едно малко площадче и ето ни пред въпросната църква...
Влязохме вътре и аз лично останах очарован...
Влязохме в църквата...
Вътре имаше и орган...
Изкачихме се и на камбанарията, където видяхме страхотните камбани...
...както и страхотния изглед от птичи поглед над градчето.
Проверих и как се представя фокуса на малкия ми звяр...Беше бетон!!!
Излизаме...последен поглед към страхотната църква....
Въпреки напредналото време, сядаме на центъра на по студено безалкохолно и ледено фрапе. Разбира се...раздумката прави престоя ни още по-хубав.
Все пак, налага се да станем и да се отправим към следващото място за нощувка.Делят ни едни 80 километра, а Иво спомена, че не му се карало по магистралата, но за сметка на това...батериите на GPS-а му бяха паднали...Така аз поведох колоната и беше голям купон, когато на всяко кръстовище в Сибиу, Гармина се опитваше да ме отбие към магистралата.В общи линии...карах по интуиция и по посока, докато най-накрая след не знам колко кръгови кръстовища...не излезнахме от града и аз си поех глътка въздух.После беше лесно...газ само направо и това е...След няма и час, пристигнахме и намерихме почти от раз хотелчето. Напазарувахме си студена биричка, хапване и се отдадохме на заслужена и приятна почивка.
В двора стоеше кротко и ето този красавец.До колкото разбрах бил на някакви поляци, но нещо дефектирал...На следващата сутрин те дойдоха/явно донесоха нещо нужно за ремонта/, аз дори им помогнах да го избутат от двора навън, запознахме се и така...
Нощта мина спокойно и скоро утринните слънчеви лъчи започнаха да галят лицата ни през отворения прозорец...
П.П.За който има желание...цък на снимката за по-високо качество и по-голям размер!
Следва...
http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=211976 , но случихме на невероятно лошо време.Тогава, когато минавахме прохода Трансфагараш ни валя през целия ден, а горе освен мъглата беше и само 3-4 градуса
. Така нищо не успях да видя от красотата на този невероятен преход, карайки надолу на север по завоите и опитвайки се поради многото стичаща се отвсякъде вода да не се изтърся на някой от почти 360-градусовите завои, си дадох обещанието, че напук на всичко...аз пак ще се върна и ще го правя ако трябва и 100 пъти, докато най-после не случа на време!!!След като тази година при посещението си в Гърция където отново ни валя и ни духа на убиване първия ден, и аз вече започвах да си мисля, че това явно ми е някаква орисия...излезна ли зад граница с мотор, да ме вали и да ме духа..., все пак реших да се опитам да се върна пак там...в Карпатите и да си изпълня обещанието сега...точно година по-късно!
И така, месец след завръщането ми от Гърция аз вече кроях планове, как ...с кого...и т.н. да направя това пътуване.Мераклий почти нямаше по една или друга причина, но все пак в лицето на Ванката/кара Априлия Капонорд 1000 куб/ намерих сериозен съмишленик.Всичко набързо го уговорихме по телефоните и всеки се зае с подготовката.Този път реших да не разчитам на палатка, а предварително да си осигурим стаи в три точки от маршрута и да си знаем , че имаме сигурен покрив над главите си.Ванката се зае през интернет да намери стаи и да ги резервира.Всичко вървеше по план и ни оставаше около седмица до заминаването.Плана беше както миналата година, а именно обиколка на проходите Тансфагараш и Трансалпина, разбира се с вариации да се отбием тук-там за разглеждане на каквото друго можем.Поканих и още един приятел от София...Иво/Pegasoto/, и той не само се съгласи, но и...като споменал за приключението на наша обща позната караща също мотор и тя изявила голямо желание да се присъедини.Юлия/Юлето както си я наричаме ние/, кара един KTM Duke 350куб., но пък и тя е малка и фина и не смятах, че ще ни бави по пътя заради по-малкия мотор.Уговорихме се кое и как...и организацията се заформи.
Обаче...само няколко дни преди старта и всичко изведнъж се сгромоляса със страшна сила.Ванката ми звъни един ден на обяд и чувам странно звучащия му глас...
- Братле, аз отпадам от пътуването до Румъния
Аз изцъклен по телефона...
- Ванка какво става бре...как така отпадаш?
Обаче отговора ме кара да се смразя...
- Катастрофирах с мотора преди малко и съм със счупен крак.
Явно в този момент е дошла бърза помощ или знам ли, но рязко ми затвори телефона, а аз не посмях да го притеснявам.
Така мина час...и последва ново обаждане.
- Братле, крака ми е счупен на две места, жената ме върна на местопроизшествието, ама...няма кой да прибере мотора до гаража.
Иска ли питане, след 20-тина мин. вече бях там.Видях и причината за падането...30см. широка мазна диря в завоя от изтекла незнайно каква субстанция.
Както и да е...прибрахме мотора, и съвсем случайно стана въпрос за резервациите и...изведнъж рязко се оказа, че Ванката е резервирал грешни дати...
Ами сега...
Тръгнах към работа, а той се прибра, за да се опита да ги откаже...Замислих се, какво ще правя сега...Останах сам, защото Иво и Юлето щяха да тръгнат чак в четвъртък вечерта и щяха да се движат 12 часа след мен.На практика по плана първия ден, както и последния/това са 450км. и 600км./съм сам.Много пъти съм карал сам и то не малко километри, ама...не и в чужда държава.Замислих се...и се запитах...Готов ли си братле? Това си е предизвикателство, което добре трябва да обмислиш...
Чух се с Иво и представих обстоятелствата...Той ми каза, че те твърдо тръгвали и ме попита аз какво съм решил.
Отговора ме беше, че...ако съм суеверен вече имам достатъчно "знаци" които ми казват да не тръгвам, но...аз мисля на пук на всичко да приема предизвикателството и да си спазя обещанието да се върна по ония земи!
Иво се засмя по телефона и доволно се дооговорихме какво правим, кога и къде да се намерим в Румъния и така...
Между временно Ванката ми се обади, че успял да откаже резервациите, та...аз и такива нямах вече.Още вечерта седнах на компа и с помощта на моя съпруга си резервирах отново стаи на три места по маршрута, но вече с правилните дати.
Така неусетно в силна предстартова треска минаха дните и дойде деня за старта.Бях натоварил мотора още от предната вечер, но на сутринта се засуетих да проверявам маслото, както и налягането в гумите и...вместо в набелязания час, тръгнах 30- 40 мин. по-късно/това по-късно може би беше решаващ фактор, да пиша това днес и да се размина с голяма беля, но тогава това не го знаех и бях по-скоро изнервен, че времето напредва, а аз още не съм тръгнал/.
В крайна сметка си взех довиждане със съпругата и отпраших.Толкова се разбързах, че забравих да си щракна кадър от старта.Затова и първия такъв е след като се поуспокоих на 15 км. от Ст. Загора...
Бях ангажирал сестра ми да ми вземе леи от Русе, защото в Ст. Загора това е ..."мисията невъзможна".Обаче...трябваше да съм там преди 12,00ч. , аз закъснях с тръгването.Затова си наложих стегнато каране.Пътуването през прохода Хаимбоаз, а след това и през В. Търново към Русе не беше нещо с което да ви занимавам, докато не подминах Бяла и на 20 км. от Русе за малко всичко да стане..."манджа с грозде".
Крах си с около 120км/ч. и изкочих на едно от онези била на хълмистата Дунавска равнина, след които следва стръмно спускане и след това стръмно изкачване.Действието се развива точно около отбивката на комплекс Липник...Та карам си аз и изведнъж от отбивката на Липник изкача бял автомобил.Аз макар и да карам бързичко все пак бях доста далеч.Обаче очаквах автомобила да ускори и не намалих...Той обаче обратно на очакванията ми...продължи да се движи с 40-50км/ч.Погледха напред към отсрещния баир.Там насреща ми идваха два микробуса, но бяха много далеч.Тогава вместо да намаля, просто дадох мигач и навъртях ръчката на газта.Стелката на километража доста бързо стигна 150км/ч.Тъкмо настигнах колата пред мен и бусовете отсреща неистово започнаха да ми мигат с фаровете...Абе казах си аз какво сте ми се размигали, има място да изпреваря 5 пъти...Обаче въпреки това те не спираха...Това ме замисли и върнах газта, като погледа ми шареше неистово да разбера какво може да се случва.Единственото нещо което виждах между клоните на дърветата е нещо като камион в нашето платно на отсрещното било, но сякаш...не се движеше.Брей помислих си аз, вероятно има някаква катастрофа и в този момент вече набивах спирачките...Колата я изпреварих на спирачки, но продължих да ги стискам докато не намалих до нейната скорост и...дори още надолу.Прибрах се зад колата, а в този момент бусовете вече се разминаваха с нас.Шофьора на първия/едва ли чете тук, не го познавам, но да е жив и здрав/неистово ми махаше с ръка да намаля...Погледнах въпросния камион в нашето платно...беше доста далеч, но въпреки това някак инстинктивно намалих още и минах на по-ниска предавка.Точно тогава стигнахме до най-ниската част и започнахме да се изкачваме и...зениците на очите ми се разшириха в тих ужас...
Камиона горе беше спукал резервоар най-вероятно и цялото дясно платно плуваше в нафта...
Само си представих тръгвайки по-рано и попадайки в друга ситуация...всичко можеше да свърши трагично, защото само като си помислих как се набивам в стичащата нафта със скорост 120-130км/ч...изхода щеше да е един...трагичен!
Мислено благодарих на Онзи който може би ме забави умишлено с тръгването и така попаднах именно в тази ситуация.
Насилих се да не се сковавам...Насочих предпазливо мотоциклета към осовата линия, където разлива беше най-малко.Вече карах на първа с 10км./ч. и се молех да не поднесе...Да обаче това не беше всичко.От горе се зададе Тир...червен.../никога няма да го забравя/.Човека си караше нормално и макар да виждаше ситуацията/а имаше и полиция/ не направи опит да мине мъничко в дясно, за да ме остави да..."дишам ".Виждайки ситуацията реших да спра на място, защото при разминаването на малко разстояние плъзнеше ли мотора и отивах директно под гумите на тира...
Да ама как се спира на този хлъзгав път...Много предпазливо с треперене на крака и на ръце натиснах толкова нежно спирачките, че сигурно с жена не съм бил толкова нежен...Мотора послушно спря...не успя да се хлъзне/може би и това, че бях по нагорнище ми помогна/.При спирането тежката Хонда залитна на една страна, но успях да я удържа...И така стиснал предната спирачка и стъпил стабилно на земята посрещнах връхлитащия тир...Левия ми крак беше стъпил точно на осовата линия и...
Тира минавайки едва на 30-тина см. от крака ми ме размина като само силно ме разклати въздушната му струя.Въпреки бонето под каската, усещах как едра пот избива по челото ми и си помислих...
Дали това не беше още един знак за това, че...не трябва да тръгвам...
Бавно потеглих и скоро излязох от проблемната зона...Постепенно дишането ми се нормализира и сърцето ми сякаш не биеш вече така лудо...
Продължих и се благодарях на Онзи горе...който и този път явно бдеше над мен!
Скоро стигнах и Русе...Въпреки всичко бях точно на време.Стара Загора - Русе обаче/230км./ ги минах на джирит без да спирам и за секунда дори/освен при разминаването с тира/.Видях се с роднините, починах час и нещо, заредих резервоара и...газ към Румъния.
Границата я минах почти само на ход, а на Дунав мост...за разлика от друг път нямаше кьорава кола...
Затова и си позволих да спра и да направя няколко кадъра от влизането ми в Румъния...
И така...вече бях на чужда територия.Знам, че за мнозина това едва ли е нещо което ще ги впечатли, но...на мен си ми беше за първи път и то на мотор. Доста мои познати и приятели, като научиха, че ще правя пътуването сам...почти ме обявиха за луд.
Луд не луд...сега беше време да си събера акъла, да следя навигацията/макар и да съм го минавал вече този маршрут преди година/ и смело да давам газ напред към Карпатите.
И тази година избрах малко по-лошия/в определен участък само де/ път, който върви западно от Букурещ.Не исках да се набивам в столицата нито пък по гадното и околовръстно...
След 60км. стигнах и мястото, където миналата година спряхме с Миро да хапнем.
Починах, пих вода и отново на седлото. Мотора се държеше перфектно и послушно изпълняваше всичко което му кажех, селата се нижеха едно след друго и накрая...десен мигач и хайде на магистралата.Веднъж като се качих на нея вече ми беше по-спокойно, защото нямаше как вече нещо да подмина или пък да кривна където не трябва...Навих газта и заковах на 130км/ч.Така лежерно си се придвижих до Питещи. Времето беше облачно и се оказа супер за каране на мотор.Беше прохладно и това допринасяше за по-комфортното каране...Стигайки Питещи, се отделих от начертания маршрут, защото беше време да си дозаредя резервоара.Знаех точно на коя бензиностанция трябва да стане това и къде се намира тя...
Заредих, починах малко и потеглих към прохода Трансфагараш.Първата ми нощувка беше на 60-тина километра от Питещи нагоре в прохода.Селището се казваше Corbeni...Карайки и оставайки ми само едни 20-тина километра ...сякаш по традиция запръска и след това направо си заваля.Облякох си много експедитивно дъждобрана ...погледнах нагоре и промълвих...
- Не можа ли да ме изчакаш още 30 мин....?
...а след това примирено продължих в дъжда.
Явно традицията излезна ли на мотор в чужбина и да ме вали дъжд...трябваше да бъде спазена.Успокоявах се само с това, че по прогноза утре когато щяхме да катерим прохода го даваха ясно и без валежи.
След 30-тина мин. стигнах и първата къща за гости.Вкарах мотора в двора/голяма екстра си е това...някак се спи по-спокойно/, запознах се със собствениците, настаниха ме и аз се насочих към почивка подкрепена с хапване и ...един студен Туборг, който си носех от Ст. Загора в хладилната ми чанта в куфара.
Хотелчето си беше перфектно, а градинката с беседката и залеза...направиха вечерта ми страхотна, след това дълго и доста изпотяващо на моменти пътуване!
Скоро умората надделява, качвам се в стаята и след като се чувам с близките, за да знаят, че всичко е наред и съм пристигнал ...се отпускам в леглото и се оставям съня да ме отнесе в своите обятия!
Сутринта идва сякаш за няколко секунди...Имах уговорка с Иво да дойдат пред моя хотел към 08,00ч. и в този час бях готов, но те се позабавиха малко.Скоро идват...и аз разбирам, че те са пристигнали снощи в 01,30ч. и са спали само няколко часа...
Здрависваме се и решаваме да тръгнем веднага, за да спрем някъде да пием кафенце.Решаваме това да е на стената на езерото Vidraru.
Газ по завоите и скоро сме там, а езерото ни посреща със страхотен пейзаж на фона на изгряващото сутрешно слънце.
Пихме кафе и си направихме раздумка на ето това местенце...
... и след това започна същинското ни изкачване на Трансфагараш.
Предварително се бяхме разбрали пътуването ни да е с по-туристическа насоченост/т.е. караме и спираме по-често за снимки и релакс/, а не едно лудо препускане по завоите на проходите.За моя най-голямо удовлетворение...това се получи точна така.Сработихме се с Иво и Юлето и ...сякаш карахме заедно от години, а не за пръв път!
Пътя се виеше красиво нагоре и скоро започнахме да катерим и горната част на прохода...
Ето, че стигнахме и водопада...Място на което почти всички преминаващи спират за по снимка...Ние също така направихме.Припомних си как миналата година в дъжда на това място опитите ми за снимки се свеждаха до...бършех обектива и моментално снимах...Така една на десет снимки се получаваше все пак без да има капки по стъклото отпред...Сега не беше така.Времето беше невероятно, а облаците правеха пейзажа крайно интересен!
Машините ни чакаха кротко да усетим с всяка фибра на тялото си това...което беше навсякъде покрай нас.
Продължихме нагоре...Серпентините станаха още повече, по-остри и с по-голяма денивелация.Гледките бяха шокиращо невероятни и...честно казано едвам успявах да си наложа да не се зазяпвам настрани, че току виж...съм изтървал някой завой...
Естествено, слънцето през повечето време ми се падаше от ...гадната страна и кадрите не се получаваха както ми се искаше, но...в онзи момент, когато в мен бушуваха невероятни емоции, това сякаш не беше чак толкова важно.
В един момент...изкачването свърши.Минаваме през дългия тунел и излизаме на върха.Намираме си място сред лудницата от коли и мотори, паркираме и...тръгваме да видим това, което не успях да видя миналата година.Само като си спомня...тогава бяхме мокри до кости, всичко беше обвито в мъгла и температурата показваше едва 3-4 градуса.Няколко минути с Миро постояхме на фона на барабаненето на дъжда по каските ни, спогледахме се и...просто продължихме.
Сега времето беше благосклонно към нас и разходката се очертаваше да е супер готина и емоционална.
Първа спирка езерото...
Макар и да не валеше, черни облаци висяха над нас, а слънцето тук там успяваше да пробие през тях.Това ни показваше постоянно менящи се невероятни картини...
А следващия кадър...някак сам казва, че любовта е...светлина в мрака
Изкачихме се горе на високото и...от там видях това, заради което си дадох обещание един ден да се върна отново тук и да видя, да вдишам и да усетя с всяка фибра на тялото си това, което беше сега пред мен...
Не можех да се откъсна от гледката и чувствата бушуващи в мен.Обикалях насам-натам и снимах вече за сетен път едно и също...
Все пак...решаваме, че вече облаците са твърде рискови над главите ни и потегляме.Започваме и спускането от северна страна на прохода.Разминаваме се с много колеги мотористи, поздравите следват постоянно и чак на моменти по завоите е доста сложно...
Малко по-надолу не се въздържам и спирам за още един...последен кадър на красотата и простора ширещи се под нас...
Продължаваме да спускаме.С мотор е по-лесно да изпревариш трафика.Тук имах една стряскаща ситуация, защото изпреварвайки на една права 3 автомобила...от отбивка в ляво, без да ме изчака, един малоумник с кемпер просто си даде мигача и тръгна срещу мен.Сигурно тоя серсемин трябва да е стоял там с часове..., че и може дори и да е нощувал там, но сега му беше страшно спешно да тръгне срещу мен...
Нямах шанс да се мушна между него и последната останала за изпреварване кола и...натиснах спирачките.Този път мотора намали по-трудно, защото бях на спускане и инерцията го дърпаше надолу.Малко изпотяване...малко хукане, видях в кемпера една учудена физиономия казваща ми, че хич и не му е ясно на човека защо аджаба го сърби Д-то...Всичко мина без проблем и аз побързах да настигна моите другари.Спряхме за по закуска, пък и да решим как ще продължим маршрута след като слезнем от прохода.
Единия вариант беше да се напънем и да отидем до солната мина в Турда. Обаче...до там извън дневния маршрут ни чакаха още едни допълнителни 260км. и...поне още два часа за разглеждане.Предвид напредналото време обаче и умората се отказахме на този етап.По мое предложение се насочихме към Чисъндае, за да разгледаме една от малкото укрепени средновековни църкви/мисля ако не бъркам, че подобни има само 7бр., но всичките са в северна Румъния, а тази е най-южната/.
Предложението ми беше прието, и се отправихме в тази посока.Постепенно слязохме от прохода, а от там обърнахме на запад и скоро стигнахме Чисъндае...
Докато паркирахме ни наобиколиха двама възрастни румънци.Единия сочеше моята Хонда Дювил и говореше нещо което не разбирах, но Юлето/нашия преводач завършил румънска филология/ ме уведоми, че човека имал такъв мотор преди време и бил супер доволен.
Другия румънец пък...доста емоционално жестикулираше и обясняваше доколкото разбрах, че бил половин българин.Казвал се Русен и бил от Констанца. Човека постоянно сочеше към регистрационния ми номер, но...след кратък разговор, Юлето му обясни , че абривиатурата СТ...означава Ст. Загора, а не Констанца. Въпреки това...човека беше силно запленен от нас.Придружи ни до центъра и през цялото време ни разказваше за града, за историята му за сградите му и за...хората.Показа ни откъде да везем в църквата и накрая ни остави...
Минахме през едно малко площадче и ето ни пред въпросната църква...
Влязохме вътре и аз лично останах очарован...
Влязохме в църквата...
Вътре имаше и орган...
Изкачихме се и на камбанарията, където видяхме страхотните камбани...
...както и страхотния изглед от птичи поглед над градчето.
Проверих и как се представя фокуса на малкия ми звяр...Беше бетон!!!
Излизаме...последен поглед към страхотната църква....
Въпреки напредналото време, сядаме на центъра на по студено безалкохолно и ледено фрапе. Разбира се...раздумката прави престоя ни още по-хубав.
Все пак, налага се да станем и да се отправим към следващото място за нощувка.Делят ни едни 80 километра, а Иво спомена, че не му се карало по магистралата, но за сметка на това...батериите на GPS-а му бяха паднали...Така аз поведох колоната и беше голям купон, когато на всяко кръстовище в Сибиу, Гармина се опитваше да ме отбие към магистралата.В общи линии...карах по интуиция и по посока, докато най-накрая след не знам колко кръгови кръстовища...не излезнахме от града и аз си поех глътка въздух.После беше лесно...газ само направо и това е...След няма и час, пристигнахме и намерихме почти от раз хотелчето. Напазарувахме си студена биричка, хапване и се отдадохме на заслужена и приятна почивка.
В двора стоеше кротко и ето този красавец.До колкото разбрах бил на някакви поляци, но нещо дефектирал...На следващата сутрин те дойдоха/явно донесоха нещо нужно за ремонта/, аз дори им помогнах да го избутат от двора навън, запознахме се и така...
Нощта мина спокойно и скоро утринните слънчеви лъчи започнаха да галят лицата ни през отворения прозорец...
П.П.За който има желание...цък на снимката за по-високо качество и по-голям размер!
Следва...
/
Коментар