С Голф из Кавказ (2017)

[Rattenfaenger]

Здравейте!

Бих искал да Ви разкажа за тазгодишното ми пътешествие с автомобил из Кавказкия регион. След години наред обикаляне с кола из Европа отдавна ме изкушаваше да тръгна малко по на изток. Мечтите за посещаване на Средна Азия, Монголия и Далечния изток на Русия си остават, но на година по лъжичка така да се каже . Кавказ е не по-малко интересен, дори бих казал, че това бе най-интересното ми пътешествие до сега. Разбира се останаха много интересни места за посещаване и се надявам един ден отново да мога да потегля натам.

След това лирично отклонение нека дам малко сухи факти. За 16 дена изминахме 7000 км по следния маршрут:




По време на пътуването си посетихме следните държави/градове:

Турция - Ерзурум, Карс, Ани, Трабзон
Грузия - Ахалцихе, Тбилиси, Гори, Местиа, Батуми
Армения - Гюмри, Ереван, Норатус, Севан
Азербайджан - Шеки, Баку, Ганджа


Малко информация относно необходимите документи:

Турция - изисква се единствено валидна застраховка "Зелена карта".
Грузия - Зелената карта важи на територията на Грузия, не се изисква виза или някакви други застраховки. Не се плащат такси на границата.
Армения - при влизане с кола в страната се заплаща сумата от около 100 лева за различни митнически документи (тип "временен внос"), такси и застраховка.
Азербайджан - необходима ни беше туристическа виза, която от януари 2017-а се издава по електронен път. За нея може да се кандидатства онлайн, издава се в срок до 3 работни дни и струва 24 долара. На границата се заплащат около 50-60 лева за застраховка и други митнически такси.

И последно ще си позволя да дам кратък очерк на геополитическата обстановка в региона, за тези, които не са запознати.

Грузия - на територията на Грузия се намират две сепаратистки републики - Абхазия и Южна Осетия. Конфликтът там започва с разпада на Съветския съюз в началото на 90-те. Причините са основно етнически, като тогава на територията на тези две автономни области се водят войни. След кратката руско-грузинска война през 2008-а година Грузия окончателно губи контрола над тези две републики. Към момента Абхазия и Южна Осетия са признати единствено от Русия, Приднестровието и Нагорни Карабах (които от своя страна също са непризнати републики), Никарагуа и Венецуела.

Армения - страната е в конфликт с Турция откакто получава своята независимост от Съветския съюз. Причината е основно Арменския геноцид, извършен от страна на Османската империя по време на Първата световна война. От 1991-ва до 1994-та година Армения води война с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах - тогава автономна област в състава на Азербайджан. Към момента границите на Армения с Турция и с Азербайджан са затворени, като специално на азерската напрежението е голяма и периодично се стига до леки сблъсъци и жертви от двете страни.

Азербайджан - "de jure" територията на Нагорни Карабах е международно призната като част от Азербайджан, но "de facto" Азербайджан няма контрол върху тази територия от 1994-та година насам.


И така...след всички тези писания нека започна своя разказ.

[Еделвайс]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Чакам с нетърпение продължението

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Нека представя екипажа. Отляво е моя милост, отдясно моят добър приятел и съквартирант Георги. Тръгнахме от София на 26-ти април следобед и след има-няма 3 часа вече бяхме турската граница при Капитан Андреево.



Малко след границата спряхме на нещо като пункт, където си мислихме, че биха продавали HGS стикери, чрез които да плащаме магистрални такси и съответно да можем да ползваме магистралната мрежа на Турция. Оказа се, че това е някакъв пункт за проверка на теглото на ТИР-овете и единият от двамата души там ме прати да пресека магистралата и да отида до пощенския клон от другата страна. Въпросният човек говореше български. Все още се чудя как така пропуснах да го питам откъде го говори...явно съм приел, че е нормално от другата страна на турската граница да говорят български . Не мисля, че беше изселник от България, тъй като говореше по-скоро зле...не ми звучеше като да го е учил в училище. Както и да е, заприказвахме се.

- Накъде пътува?
- Към Кавказ - Грузия, Армения, Азербайджан.
- Ааа, защо Ермения? Там няма нищо. Там жени 'убави!

В пощата бяха свършили стикерите, така че търчах през магистралата за едното нищо. Както се казва на местна почва "язък!" . Българоговорящият чичо продължаваше с въпросите.

- Какво работи?
- Лекар съм. В "Бърза помощ" работих. Линейка...иу-иу-иу.
- Ааа, машалла. А аркадаш какво работи?
- И аркадаша е лекар - казах му аз.
- И двама лекар...алл-аах! - възклина той. Много се впечатли .

Здрависахме се и се сбогувахме. По-късно намерихме така търсения стикер на една бензиностанция.

Надявахме се да успеем да преминем през Истанбул същата вечер, тъй като бяхме сигурни, че на другия ден сутринта щяхме да изгубим много повече време, борейки се със сутрешни задръствания. В около 22 часа вечерта Истанбул ни посрещна с интензивен трафик.



Лично на мен Истанбул не ми е сред любимите градове, но да се шофира през него вечерно време беше доста впечатляващо. Наистина се чувствахме в мегаполис от световна величина.



Пренощувахме в колата на 50 км след града, а на следващата сутрин станахме рано, тъй като ни предстоеше много сериозен преход през почти цялата държава.

Пътуването през Турция беше доста живописно. По пътя си минахме през голяма част от Анадолското плато и някои от множеството планини в страната (основно Понтийските, ако правилно се оправям с географията).



Тук е момента да похваля турците за страхотната им пътна мрежа. В цялата страна има изградена невероятна система от скоростни пътища, позволяващи бързо и комфортно пътуване. Дори и в далечните източни части на страната пътищата бяха с 2х2 ленти и аварийни платна. В цяла Турция сме пътували по обикновени двулентови пътища за не повече от 60-70 км.









След дълго шофиране успяхме привечер да достигнем първата си спирка - град Ерзурум в далечния Източен Анадол. Настанихме се в един евтин хотел и бързо се гътнахме по леглата. Рецепционистът и брат му бяха приятни хора, доста добронамерени и гостоприемни, както може да се очаква в тази част на света. За съжаление комуникацията ни беше доста затруднена, така че не успяхме да проведем кой знае какви разговори.

На следващата сутрин се отправихме за разходка из централната част на Ерзурум.



Една от забележителностите на града бяха т.нар. "Три гробници". За тях явно не се знае много, поне на табелите там информацията беше оскъдна. Предполага се, че най-голямата от тях принадлежи на емир на селджукските турци, който превзема града през 12-ти век.



Да си призная не съм голям почитател на турските градове. Хаотични са ми, но това не е толкова големия проблем...даже си носи някакъв чар. Не ми харесва това, че са много презастроени и то без да се спазва някакво кой знае какво градоустройство. Зелените площи и парковете хич не са им любими също. Освен това от моите наблюдения турците не са народ, който особено много цени културно-историческото си наследство. Въпросните три гробници се намираха в една стара махала, съвсем близо до центъра на града. Всичко около гробниците беше или съборено, или в процес на разрушаване. Очевидно беше, че и тук ще се строят нови кооперации, както навсякъде другаде в града...както навсякъде другаде в Турция.

Тази джамия стоеше самотна, чакайки участта си.



Изобщо и начинът, по който се представяха на туристите различните забележителности не ме убеди, че те са някакъв повод за гордост, или че въобще са ценени от турците. Сякаш се запазват единствено отделни големи забележителности с огромно значение за града и за държавата, които няма как да бъдат пренебрегнати. Една такава забележителност е "Cifte Minareli Medrese" - медресето с две минарета.



Построено е през 13-ти век от селджукските турци. Това е най-голямата забележителност на Ерзурум и е изобразена на герба на града. Медресето бе затворено и не успяхме да влезем.

Посетихме другото известно медресе в града - Якутие. Построено е през 14-ти век от монголските нашественици. След като векове наред сградата е изпълнявала своята функция на духовно училище, днес тук се разполага музей, посветен на турския бит и култура.


Сцена от живота в духовното училище.


Голямата вътрешна зала:





Медресе "Якутие" отвън:



Един последен поглед към централния площад на Ерзурум, след което бе време да се връщаме към колата и да потегляме.



Карта на Турция с обозначено местоположението на Ерзурум. Градът е известен с това, че тук Кемал Ататюрк официално подава своето заявление за напускане на Османската армия и получава гражданство на Република Турция.



Точно срещу колата ни се намираше едно магазинче за тенджери. Собственикът метеше отпред и много ми се прииска да го помоля за една снимка. Отидох към него и леко му се поклоних, с което исках да го поздравя. Той веднага ми подаде ръка и започна да се представя. Естествено аз нищо не разбирах, а познанията ми по турски се ограничаваха до тогава да му кажа:

- Булгаристан...турист - казах аз, удряйки се в гърдите.
- Машала! - възкликна той.

С мимики и жестове го помолих да застане пред магазина си, за да му направя една снимка за спомен.



Здрависахме се отново и се сбогувахме. Един от многото приятни хора, които ни предстоеше да срещнем.

[s_s1]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Много готино начало.
С нетърпение очаквам продължение...

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

След Ерзурум се отправихме в посока град Карс и вече се приближихме до границата с Грузия, която искахме да минем тази вечер. По пътищата правеше впечатление, колко по-различни са тези региони на Турция. От една страна оставаше едно усещане за по-изразена консервативност и религиозност, но от друга стандартът на живот ни се струваше в пъти по-нисък...нищо общо с Истанбул или Западна Турция. Минавахме през много бедни и запуснати градчета, а не мисля, че би било пресилено да кажа, че много от селата отстрани на пътя бяха направо мизерни. Мисля си, че може би по тези места вече живееха и доста кюрди, но няма как да кажа със сигурност.

Гледките по пътя продължаваха да са прекрасни. Спряхме за малко, за да разгледаме този симпатичен мост.





Най-култовата пътна табела на това пътуване. Намирахме се на около 300 км от граница с Иран. Този път обаче завихме наляво към Карс. Този път...



Първоначално обаче подминахме Карс, тъй като се бяхме запътили към едно много любопитно и необичайно място. Става въпрос за града-призрак Ани.
Ани е бил средновековна столица на Армения в периода края на 10-ти, началото на 11-ти век. Бил е процъфтяващ град, наричан "Града на 1001 църкви". Освен това се е намирал на пътя на коприната и съответно е бил много развит търговски център. Останките му говорят достатъчно за значението на този град в миналото. Градът бива превзет и разграбен от монголците през 13-ти век, а през 1319-та година става жертва на разрушително земетресение. След това значението му постепенно намалява и градът се обезлюдява окончателно през 17-ти век.


Потънал в забрава, споменът за Ани започва да се възражда през 19-ти век, когато започват първите разкопки в района.


След Първата световна война, когато след светкавична военна офанзива Турция си възвръща контрола над тези територии останките на града са спасени от пълно заличаване благодарение на факта, че главнокомандващият на турската армия в района отказал да се подчини на заповедта да унищожи всичко.

Към момента не се извършват археологически работи на терена и според арменската страна Турция целенасочено оставя мястото да се руши. Личното ми мнение е, че не прави чест на турците фактът, че никъде сред обяснителните табели не се споменава думата "Армения" или "арменец". Говори се единствено за "древен град", "център по пътя на коприната", "дом на множество етноси и религии".

Изключвайки историята и политиката Ани е феноменално място, където човек може да почувства духа на едни отдавна отминали времена, както и да се наслади на невероятния простор.

Останките на една от църквите:





Поглед към голямата катедрала и джамията:


Още веднъж голямата катедрала. Невероятно въздействаща и величествена отвътре. Като се замисли човек, че е строена преди цели 10 века.

"Очите на Бог" в арменски вариант. Голямата катедрала.



Надписи на езика на народа, който по табелите тук не съществува.



Градът се намира на брега на река Ахуриан, която тук образува красив каньон. Реката днес разделя Турция и Армения. На следващата снимка се виждат останките на древен мост, който някога е свързвал двете страни.



Вляво на снимката е Армения, а вдясно - Турция.



Тази страховита табела явно беше загубила вече своята актуалност, така че спокойно продължихме към една малка крепост на хълма, откъдето имаше страхотен панорамен изглед.





По пътя си към тази църква непрекъснато стъпвахме върху камъни, които са изграждали къщите в града. Цялото поле бе посипано с тях.



Заредени с много положителни емоции напуснахме Ани и поехме обратно по пътя към Карс. На тръгване дадох няколко сандвича на едно момче, което продаваше някакви покривки отпред. Той ги взе с искрена благодарност, а в очите му се четеше невероятна тъга и примирения. Неестествено излъчване за 10-годишно момче...определено. Правеше впечатление, че пътят между Ани и Карс също беше скоростен с 2х2 ленти. Някак не се връзваше такъв път заради Ани и няколкото села преди това. Георги предположи, че най-вероятно идеята е танковете да могат бързо да се придвижат, ако има нужда, и аз съм склонен да се съглася с мнението му.

Изобщо в тези части на Турция на 2-3 пъти се разминахме с военни конвои. Изглеждаха много респектиращо и двамата с Георги едновременно сме си били помислили, че не бихме се майтапили с тях.

Карс е най-големият град в тази част на Турция и до преди Първата световна война населението в региона е било предимно арменско. Впрочем в Ерзурум също е имало многобройно арменско население. Исторически землището на арменците се е простирало на територията на шест провинции, обединявани под името "Арменско плато" или "Арменски възвишения". По-късно това географско определение се измества от "Източен Анадол". Сещате се защо...

По време на руско-турската война 1877-78 градът е превзет от Руската империя. През Първата световна война османците си го връщат, но са принудени да го напуснат, заради неблагоприятната си позиция във войната към този момент. Тогава градът и областта се администрират от Първата арменска република, но след кратка светкавична война между Турция и Армения през 1921-ва година арменската страна е победена катастрофално. Сключва се договора от Карс, съгласно който град Карс и областта, както и планината Арарат стават част от Турция, а СССР получава областта Аджария (днес част от Грузия), заедно с черноморския град Батуми.

Качихме се на крепостта.


От там имаше много красива панорама над града:


В долния ляв ъгъл на снимката виждате основната забележителност на Карс - арменската катедрала, известна още като "Църквата на стоте апостоли". Построена е през 11-ти век, а днес функционира като джамия.

На крепостта се запознахме с един турски военен от Анкара, който като млад е служил в града. Беше малко досаден, но пък беше човека с най-добър английски, който бяхме срещали до момента в Турция. Поприказвахме и накрая той ни препоръча да посетим "грузинската катедрала". Явно така ги учат в училище, но отново - изобщо не им прави чест на турците така да изопачават историята.

Слязохме от крепостта и се отправихме към центъра за по кафе:


Седнахме в едно типично турско кафене на улицата.



Не устоях да не си открадна един уличен портрет в това кафене.


Време беше да се отправим към Грузия. GPS-ът ни преведе по малко странен път и излязохме от Карс по някакви второстепенни селски пътища. Това беше страхотно, защото за кратко имахме възможност да станем част от идилията на турския селски живот. Тъкмо беше време да се прибират кравите:



- Мараба!
- Мараба! - отвърнах аз.



Слънцето вече залязваше...



Непосредствено преди границата с Грузия ни се наложи да направим планински преход и имахме възможност да се насладим на феноменален залез.



Вече по тъмно стигнахме границата...



Толкова от мен за днес, приятели. Утре ще се развихря с още писания

[Daniel]

Re: С Голф из Кавказ (2017)

Страхотно четиво. Браво.

[Джоу (x3mrjoe)]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Абонамент.

[darkrose]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Благодаря за разказа и пътешествието. И аз се абонирам

[Anton-Varna]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Браво !!!!!!!!!!!!!!!!

[Йордан Йорданов]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Благородно завиждам!
Страхотен пътепис!

[slowtraveler]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Браво за споделеното ! Очакваме продължението

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Границата между Турция и Грузия беше много неуредена от турска страна. Минахме първия портал без никаква проверка, а граничарят само ни махаше да караме напред. Пунктът беше в процес на ремонт явно, но никой не ни казваше къде трябва да ходим и какво трябва да правим. Така стигнахме до втората бариера, след което вече следваше грузинската страна. Чак там ни посочиха една сграда, където да отидем за паспортен контрол. Наредихме се на опашката, провериха ни паспортите, след което ни насочиха към митническите гишета, за да отпишат колата. Там беше пълен хаос с всевъзможни турски, грузински и ирански шофьори, които се блъскаха като говеда пред служителите. Отне ни малко време да се ориентираме в цялата ситуация, но свършихме работата.

От грузинска страна ме помолиха да сляза, тъй като към момента бях пасажер в колата и трябвало да вляза пеша в сградата за паспортен контрол. Провериха ме и излязох да чакам Георги с колата. Когато той дойде митничарите ми казаха да вадя саковете и раниците от багажника и да ги вкарвам вътре, за да минат през рентген. Нарамих се като магаре и хайде навътре с всичките салтанати. Излизайки бях доста учуден като видях, че Георги е застанал пред капака на колата с гръб към някакъв митничар, който беше сложил бели ръкавици. Помислих си " - Леле, нашия човек го обезчестиха. Май извадих голям късмет". Реших, както е казал Тодор Живков, да се "снижа да мине бурята" и да не задавам много въпроси. А каква била ситуацията всъщност. Митничарят сложил белите ръкавици и направил на Георги жест да излезе и посочил капака на колата. Вие какво бихте си помислили? . Оказало се, че искали от него да отвори капака на колата, за да проверят номера на шасито и митничарят бил доста учуден, и леко възмутен, когато Георги заел еротична поза пред него. Малко тъпо, ама кой проверява номера под капака с бели ръкавици, бе, човек? .

Няколко километра след границата си намерихме една поляна в тъмницата, където разпънахме палатката. Използвахме привилегията да имаме зареден лаптоп, за да изгледаме един епизод на сериала "Марко Поло". Доста тематично . Времето беше много приятно и до 23 часа местно време спокойно си седяхме отвън. През нощта обаче температурата падна много. Може би беше около нулата и като цяло видяхме зор със спането тази нощ.



Нашият лагер на следващата сутрин.



Бяхме само на десетина километра от град Ахалцихе, който беше следващата ни спирка. Най-интересното място тук е крепостта "Рабати". Преди това се разходихме из центъра в търсене на нещо за закуска. Бяхме много щастливи, че хората тук вече говореха на руски и беше възможно да се провежда нормална комуникация, без да се правим на маймуни.


Ахалцихе е стар грузински град, най-известен с това, че близо 2 века е бил столица на грузинското царство Мешкети (или на грузински Самцхе-Саабатаго, но това ми е много сложно ) - най-голямото грузинско държавно образувание, съществувало от 13-ти до края на 16-ти век.

Крепост на това място е построена за първи път през 9-ти век. Както навсякъде в региона и тук историята се повтаря - и тук е минала Златната орда на Тамерлан, но градът е удържал на атаките им. Към края на 16-ти век цялото царство Мешкети попада под турска власт (това съответства грубо на територията на днешна Югозападна Грузия), а Руската империя навлиза по тези земи чак в началото на 19-ти век.



Крепостта е основно реставрирана през 2011-2012 година и е гордостта на тогавашното грузинско правителство. По мое мнение реставрацията е успешна и това определено е едно от местата, които задължително трябва да се посетят в тази част на Грузия. Предвид историята на града и на крепостта не е изненада, че тук сред реставрираните обекти има джамия, турска баня, както и православна църква. Също така тук има интересен музей, разказващ за историята на региона.



Поглед към покрайнините на Ахалцихе от крепостта.



Поглед към вътрешността на замъка.



И още една панорама.



Време беше да се връщаме към колата и да продължаваме нататък. Една стара табела из малките улички надолу.



Снимка за спомен от центъра на Ахалцихе.

[Nik Nikolov]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Страхотно. Браво ! Абонирам се.

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Предвид геополитическата обстановка по тези географски ширини, за която казах няколко думи в началото на разказа, Грузия се явяваше ключова страна в нашето пътуване, защото само през нея можехме да стигнем до Армения и до Азербайджан след това. Поради това общо 3 пъти влизахме и излизахме от Грузия. На този етап от пътуването искахме да се концентрираме върху Армения, затова от Ахалцихе се отправихме на юг, а границата бе само на около 70 км. Имахме обаче още една междинна спирка в Грузия - пещерният град Вардзия.

Главният път към Армения не беше особено добър, имаше си дупки тук-там, но като цяло биваше. Разклонявайки се към Вардзия се придвижвахме по чисто нов асфалт, а гледките също бяха живописни. Казахме си, че ще снимаме на връщане, дай първо да отидем до пещерите.

В подножието на Вардзия:



Крава си пасе необезпокоявано:


Данните сочат, че тези пещери са обитавани от дълбока древност - още от Бронзовата епоха. Мястото бива основно разработено през 12-ти век, тъй като основният замисъл е бил това да бъде манастир-крепост, който да охранява южната граница на Грузия. Вардзия се свързва най-вече с личността на царица Тамара - най-великата грузинска царица, чието управление се определя като "Златен век" на страната.

На тази снимка могат да се видят издялани в пода на пещерата дупки. Тази отпред и вдясно е служила като резервоар, където се е стичала и се е събирала дъждовна вода. Тази вляво е била използвана като огнище, където се е разпалвал огън.


Поглед към красивата местност:


Вардзия е била проектирана с множество ходове и тунели между пещерите, а и също така отвън не е било видно, че това всъщност е крепостно-защитно съоръжение.



Във вътрешността на една от пещерите:


Вардзия е място, където се провежда ключова битка между грузинската войска, предвождана от царица Тамара и селджукските турци в началото на 13-ти век, в която грузинците побеждават и успяват да отблъснат нашествениците. Около 100 години по-късно пещерният град претърпява сериозни щети след тежко земетресение, при което се откъсва масивна част от скалата и така се оголват подлежащите пещери и ходове, с което крепостта загубва своите отбранителни качества.

Из тунелите:



Освен защитната си роля Вардзия е имала голямо значение за културно-религиозния живот на Грузия в миналото. До ден днешен тук продължава да функционира скален манастир.



Стенописи в църквата на манастира:



Манастирските камбани:



Съществуват различни легенди за името "Вардзия". Тази, която на мен най ми допада е тази:
Като дете царица Тамара обичала да си играе из пещерния град, който тогава още се строял. Един ден била там с чичо си и се изгубила, след което започнала да крещи из тунелите "Ак вар, дзия!" - "Тук съм, чичо!".

Както се бяхме разбрали на връщане спряхме колата и отидохме да се насладим на красивата природата тук:




Грузинците си умират да слагат кръстове навсякъде - било то по хълмове, или из центровете на градовете и селата.

Води се, че кравата е свещено животно в Индия, но мисля, че Грузия определено може да ги конкурира. Кравите тук са навсякъде по пътищата и се разхождат най-спокойно, без да ги наглежда който и да е. В началото е интересно и забавно, но после става малко дразнещо. Даже си е опасно на моменти. Например един път видяхме още отдалече една крава в нашата лента и заходихме да я изпреварим отляво. В последния момент тя реши също да тръгне наляво и просто завъртя глава и го направи. Добре, че поне са бавни...



Връщайки се към главния път видяхме красивата и величествена крепост "Хертвиси":





Вече беше станало време за обяд и се впуснахме да търсим нещо в близкото градче Ахалкалаки. Подготвяйки се за пътеписа разбрах, че всъщност този град е с арменско мнозинство, което важи и за цялата област. Това обаче не се забеляза на място, тъй като всички надписи бяха на грузински, а още не бяхме и привикнали със звученето на двата езика.

Правеше впечатление, че градчето е изключително бедно и запуснато. Оказа се и голяма трудност да намерим някакъв ресторант. Намерихме си една дупка в крайна сметка и хапнахме по някоя гозба с грузинска бира "Натахтари":



Манджата се казва "Остри" и си е чист гювеч мен ако питате .



След Ахалкалаки качеството на пътя спадна драматично. Последните 30 км до границата пропътувахме бавно. Изключително бедна част на Грузия. Навсякъде беше страшна разруха.

[Rattenfaenger]

От: С Голф из Кавказ (2017)

Бавно, но славно стигнахме граничния пункт. Други коли там нямаше...както се казва "нямаше кой да ни напсува". Навлязохме на територията на ГКПП-то и някакви двама келеши, войници, ни спряха и ми казаха с подигравателен тон, че "в Грузия се шофирало отдясно".

- Ъ?
- Ей там по-назад минахте отляво. В Грузия се кара от дясната страна на движението.

Обърнах се и видях някакъв пилон, който съм бил заобиколил отляво.

- Но от дясната страна има огромна дупка!
- Да, така е...дупки, но законът е такъв. Сега се върни обратно и мини отдясно.

Обърнахме и минахме отдясно през един огромен трап...спазихме законите на Грузия. Не разбрах, дали цялото това представление беше заради някаква камера, която беше разположена там, или просто тези келеши искаха да си придадат важност. Няма значение...

Състоянието на граничния пункт беше скандално - калищак, дупки и стърчащи арматури навсякъде. От арменска страна течеше някакъв ремонт, но към момента положението също беше кал и някакви мизерни бараки и сгради. За да влезем в Армения се занимавах с тяхната бюрокрация около 1 час. Вземи това, плати там, върни се тук, отиди сега там...такъв род истории.

Докато ни пуснат вече се беше стъмнило и да трябваше да изминем оставащите 50 км до Гюмри по тъмно. Арменската част от пътя беше съвсем леко по-добра от грузинската т.е. беше си прилично зле. Поддържахме средна скорост 50-60 км в час, но въпреки това нашляпахме в някоя друга дупка...неизбежно беше. Все пак важното е, че пристигнахме и отново си намерихме един евтин хотел, където да пренощуваме.

На следващата сутрин излязохме на разходка из Гюмри. В Югозападна Грузия също имаше съветски класики, но тук определено се забелязваше, че сме се върнали назад във времето...или че сме попаднали в света на Ладите и Волгите. Както искате го кажете .



Гюмри също изглеждаше като доста беден град. Вторият по големина град в Армения, но това е положението. Учудих се, че почти всички надписи в града бяха написани и на руски. Доста удобно за нас, но все пак странно. Някак си не виждах руснаци наоколо. После ни казаха, че наблизо има руска военна база, та затова било.

Централния площад на Гюмри беше хубаво направен. Тук освен голямата катедрала имаше и паметник, посветен на голяма битка между Арменското царство и Персийската империя.



От другата страна на площада беше старото кино "Октомври" (класика ) .




Разрухата тук беше видима на броени метри от централния площад.






Наблизо имаше паметник на жертвите на много сериозно земетресение, разтърсило района през 1988-а година. Голямата катедрала от предишните снимки е била разрушена тогава и реконструкцията й продължава до ден днешен.

Решихме да хвърлим едно око на църквата от другата страна на площада, където в момента течеше литургия.





Арменците и грузинците са набожни хора, така че службата си беше доста посещавана.





Нямаше вече какво да правим в Гюмри, така че се отправихме към Ереван. До там оставаха 120 км.





Пътят към Ереван беше приличен. Не можехме да се оплачем.



Обичайна гледка по арменските пътища.



Бяхме на около 30 км от Ереван, когато една кола в насрещното ни присветна с фарове. По стара българска традиция предположихме, че има полицаи по-напред и започнахме да караме предпазливо (не че до този момент сме го раздавали в стил "Бързи и яростни"). Действително имаше патрулка малко след това и минахме на терлъци покрай тях. Неочаквано 1 км по-надолу те ни застигнаха и ни спряха. - Хубаво - помислих си аз. - Ще ни проверят документите и ще ни пуснат. Нищо не сме нарушили.

Полицаят след това започна да ни обяснява, че някъде си там малко по-назад сме били застъпили с гумите непресечената линия, която разделя двете платна. Един вид пресекли сме забранена линия. Доста сме сигурни, че не сме го правили, а и още повече предвид съвсем скромната и оскъдна маркировка по арменските пътища едва ли това е някакъв огромен проблем, но така де...ясно беше, че идеята не е толкова да се спазва изрядно правилника. Освен това цялата ситуация беше напълно малоумна...можем ли да се закълнем, че не сме застъпвали маркировка 1-2 км назад, да не говорим пък те как ще го докажат. Нашата дума срещу тяхната и малоумен разговор от типа "не съм - си!". След това последваха милиционерски приказки от 1001 нощ, как сега глобата е 30 000 драма (60 евро) съгласно един си кой член, пък се плаща в еди си какви срокове, там си някъде и т.н. Бла-бла-бла казано накратко...

Полицаят си свърши монолога, след което каза:
- Это по закону... - и изключи някакво записващо устройство на униформата си.


След което започна да ни обяснява, че няма да ни се наложи да действаме по този начин, тъй като това ни е първо нарушение, а освен това сме гости в тяхната страна и не им се иска да ни създават трудности.

Ех, какъв късмет извадихме. Добре, че попаднахме на хора в тази неудобна ситуация.

Трябвало само 15 000 драма да им дадем. Казах им, че все пак това ми се вижда висока сума и накрая склониха на 10 000 драма (20 евро). Предадохме се без бой в тази ситуация откровено да си призная. Трудно ми беше да водя някакъв такъв малоумен спор с тях, а и просто искахме да ни оставят на мира и да продължим пътя си. В замяна на тези 20 евро получихме "безценни" съвети, че в Армения и забранено да се пуши, и да се говори по телефона докато се шофира, както и че Интернетът в Армения не е много добър и може да имаме проблеми с GPS-a (аха...сигурно).

Малко след тази неприятна случка вече бяхме в покрайнините на арменската столица.