Tweet
Защо Мароко? Първата причина беше, че с Нели сме решили да направим 2018 година едно по-голямо пътешествие (живот и здраве), в което ще наблегнем на офроуд и за това ни трябваше нещо като тест за нас, за моторите и за екипировката. Втората – Нели беше чела, че в Мароко е много зелено и хубаво през пролетта и разбира се – за да изследваме нови страни.
Мисля да пропусна снимките от градовете и културните забележителности, защото вече има толкова пътеписи от там, че само ще досаждам.
Както вече казах,това беше един вид тест и за това беше замислено да има повече офроуд. За това в пътеписa ще се съсредоча повече към тази му част.
Планът беше от вкъщи (Заарбрюкен) за 3 дена до Гибралтар (2300км.).
Да ма не, както казваше един водещ, седмиците преди тръгването бяха напрегнати и първия ден минахме само 300 км. После се стегнахме и на 3 дена бяхме в Гранада. Тук много ни хареса и решихме да останем един ден.
Следващият ден бяхме в Algeciras, минахме протока и спахме в Chechaouen. Тук също останахме един ден, за да разгледаме града, да обменим пари и т.н. След това продължихме по Н2 и Н8 през планините Риф към Фес. Пътят през планината е много живописен, но много лош. На всичкото отгоре наркодилъри постоянно се опитват да те да ти продадат марихуана, хашиш,хероин. Караш, застига те кола, мига с фарове, след това се опитва да кара до теб и през прозореца ти показва стоката.Също така, през половин километър дилъри пещаци махат с ръце и ти викат нещо. Постояно изкачат на пътя, мислих си „Шъ сгазя някой и не моем платим тревата“. Сега ми е смешно, но тогава - не толкова.
Късно вечерта бяхме в Фес и тук имахме още едно голямо приключение - посещение на диско клуб с арабска музика. От тук нямам снимки, щото ме беше страх от кючкините. Не знам с какво се хранят, но си бяха Големи. За танците им няма да говоря - нямаха нищо общо с филмите или това което си мислим,че е кючек, а по-скоро тръскане на мнооого тлъстини.
На другия ден продължихме посока планините Атлас и тук започна поредното приключение. До Миделт пътят беше асфалтов. От там хванахме по един хубав черен път към планината. Скоро той се превърна в разровен каманяк през планината. Тя е на около 3000 метра н.в., а ние карахме на около 2000 – 2400 метра н.в.. Беше много приятно. На един завой се обърнах да видя къде е Нели и не видях, че има скала надвиснала над пътя. Е, моторът ми мина, но страничният куфар остана там (първи извод - да сменя куфарите с чанти). Нели дойде и естествено ми се накара къде зяпам. Закърпихме куфара и продължихме. Вече беше следобяд, но се успокоявахме, че след 50-тина километра пътят става асфалтов и ще наваксаме, за да стигнем до целта за деня – Агудал (градче в планините Атлас). Е, асфалт наистина се появи, но на участъци, много малки участъци - колкото предната гума. След това въобще изчезна. Пътят се виеше успоредно на една река и на места липсваше – реката го беше заличила. Наложи се да караме през нея. По тези места за пръв път видяхме хора, за който най-далечното им познато място е на 20км. от там, където живеят. Като се стъмни, вече не беше весело – пътят беше лош и скоростта ни падна значително. В случай на нужда нямаше как да се опъне палатка, тъй като планината е камениста. След около 30 км.трябваше да стигнем до малък хостел. Стигнахме – час и половина по-късно. За деня изминахме 450 км., 200 км. от които офроуд. В Агудал решихме да останем един ден, за да разгледаме планините и проходите на около.
На другият ден още с излизането от хостела започна поредното приключение - бензина ни беше на привършване решихме да купим 10 литра от месния „магазин“ (2 кв.м. тоалетноподобно помещение). Спазарих се за 1,30 Евро за литър (нормално струва 1,03 Евро) и заредихме. Цената в последствие се оказа еквивалента на 260 Евро. Вече започваше да ми писва и за да не се стига до ексцесии, изпратих Нели до хостела да доведе собственика и да се разберат. В крайна сметка се оказа, че аз не съм разбрал правилно (нищо, че преди това ми показаха сумата и с калкулатор) и цената си е каквато казаха в началото. Платихме и си тръгнахме, но вече ми бяха развалили деня. Тръгнахме за Todgha Gorge, но бяхме забравили кой ден е - оказа се неделя. Проходът беше пълен с местни хора дошли за уикенда, та съвсем ми се скапа деня. Решихме да заредим в Tinghir и да се връщаме в планината. В града се запознахме с група испанци минали пустинната отсечка Merzouga-Zagora (целта ни за утре) с джип. Те ни разказаха за изоставени мотори в пустинята и ни показаха снимки на затънали мотори в този участък. Посъветваха ни да си вземем асистънс за там. Дадоха ни и един телефон на човек в Merzouga. Благодарихме и се отправихме към планината. Собственикът на хостела, в който бяхме отседнали, ни беше казал къде има един проход на 2800м.н.в. и 30 километра само офроуд (какво по-добро за оправяне на настроението). Отправихме се на там. По пътя минахме през едно село, където на някой пътешестваник му беще писнало от месните просещи деца, и ги беше научил да показват среден пръст и да викат FuckYou!!! Тръгнахме към прохода, много приятен път, та веднага ми се оправи настроението.Тук видяхме и първите номади. Много ме учуди как тичат тия хора като чуят, че идва мотор. Това 200 метра спринт през камънак за нищо го нямат. Аз да ходя бавно, само не съм паднал, те тичат като кози. Другото, което ме учуди, че тези хора не просиха, а искаха да ми продадат фосили.
Не стигнахме до края на прохода, защото започна да се здрачава и не ни се връщаше пак по тъмно.
На връщане към хостела застигнахме две малки моторетки с английски регистрации. Спряхме да видим какво е пък това. Оказаха се австралиец и новозеландец идващи от пустинята, поизмръзнали и търсещи място за нощувка. Бяха участници в т.н. Monkey run – организирано пътешествие с Honda Monkey през Мароко. Бяха големи пичове – цяла вечер си разправяхме за приключенията си.
To be continued ...
Мисля да пропусна снимките от градовете и културните забележителности, защото вече има толкова пътеписи от там, че само ще досаждам.
Както вече казах,това беше един вид тест и за това беше замислено да има повече офроуд. За това в пътеписa ще се съсредоча повече към тази му част.
Планът беше от вкъщи (Заарбрюкен) за 3 дена до Гибралтар (2300км.).
Да ма не, както казваше един водещ, седмиците преди тръгването бяха напрегнати и първия ден минахме само 300 км. После се стегнахме и на 3 дена бяхме в Гранада. Тук много ни хареса и решихме да останем един ден.
Следващият ден бяхме в Algeciras, минахме протока и спахме в Chechaouen. Тук също останахме един ден, за да разгледаме града, да обменим пари и т.н. След това продължихме по Н2 и Н8 през планините Риф към Фес. Пътят през планината е много живописен, но много лош. На всичкото отгоре наркодилъри постоянно се опитват да те да ти продадат марихуана, хашиш,хероин. Караш, застига те кола, мига с фарове, след това се опитва да кара до теб и през прозореца ти показва стоката.Също така, през половин километър дилъри пещаци махат с ръце и ти викат нещо. Постояно изкачат на пътя, мислих си „Шъ сгазя някой и не моем платим тревата“. Сега ми е смешно, но тогава - не толкова.
Късно вечерта бяхме в Фес и тук имахме още едно голямо приключение - посещение на диско клуб с арабска музика. От тук нямам снимки, щото ме беше страх от кючкините. Не знам с какво се хранят, но си бяха Големи. За танците им няма да говоря - нямаха нищо общо с филмите или това което си мислим,че е кючек, а по-скоро тръскане на мнооого тлъстини.
На другия ден продължихме посока планините Атлас и тук започна поредното приключение. До Миделт пътят беше асфалтов. От там хванахме по един хубав черен път към планината. Скоро той се превърна в разровен каманяк през планината. Тя е на около 3000 метра н.в., а ние карахме на около 2000 – 2400 метра н.в.. Беше много приятно. На един завой се обърнах да видя къде е Нели и не видях, че има скала надвиснала над пътя. Е, моторът ми мина, но страничният куфар остана там (първи извод - да сменя куфарите с чанти). Нели дойде и естествено ми се накара къде зяпам. Закърпихме куфара и продължихме. Вече беше следобяд, но се успокоявахме, че след 50-тина километра пътят става асфалтов и ще наваксаме, за да стигнем до целта за деня – Агудал (градче в планините Атлас). Е, асфалт наистина се появи, но на участъци, много малки участъци - колкото предната гума. След това въобще изчезна. Пътят се виеше успоредно на една река и на места липсваше – реката го беше заличила. Наложи се да караме през нея. По тези места за пръв път видяхме хора, за който най-далечното им познато място е на 20км. от там, където живеят. Като се стъмни, вече не беше весело – пътят беше лош и скоростта ни падна значително. В случай на нужда нямаше как да се опъне палатка, тъй като планината е камениста. След около 30 км.трябваше да стигнем до малък хостел. Стигнахме – час и половина по-късно. За деня изминахме 450 км., 200 км. от които офроуд. В Агудал решихме да останем един ден, за да разгледаме планините и проходите на около.
На другият ден още с излизането от хостела започна поредното приключение - бензина ни беше на привършване решихме да купим 10 литра от месния „магазин“ (2 кв.м. тоалетноподобно помещение). Спазарих се за 1,30 Евро за литър (нормално струва 1,03 Евро) и заредихме. Цената в последствие се оказа еквивалента на 260 Евро. Вече започваше да ми писва и за да не се стига до ексцесии, изпратих Нели до хостела да доведе собственика и да се разберат. В крайна сметка се оказа, че аз не съм разбрал правилно (нищо, че преди това ми показаха сумата и с калкулатор) и цената си е каквато казаха в началото. Платихме и си тръгнахме, но вече ми бяха развалили деня. Тръгнахме за Todgha Gorge, но бяхме забравили кой ден е - оказа се неделя. Проходът беше пълен с местни хора дошли за уикенда, та съвсем ми се скапа деня. Решихме да заредим в Tinghir и да се връщаме в планината. В града се запознахме с група испанци минали пустинната отсечка Merzouga-Zagora (целта ни за утре) с джип. Те ни разказаха за изоставени мотори в пустинята и ни показаха снимки на затънали мотори в този участък. Посъветваха ни да си вземем асистънс за там. Дадоха ни и един телефон на човек в Merzouga. Благодарихме и се отправихме към планината. Собственикът на хостела, в който бяхме отседнали, ни беше казал къде има един проход на 2800м.н.в. и 30 километра само офроуд (какво по-добро за оправяне на настроението). Отправихме се на там. По пътя минахме през едно село, където на някой пътешестваник му беще писнало от месните просещи деца, и ги беше научил да показват среден пръст и да викат FuckYou!!! Тръгнахме към прохода, много приятен път, та веднага ми се оправи настроението.Тук видяхме и първите номади. Много ме учуди как тичат тия хора като чуят, че идва мотор. Това 200 метра спринт през камънак за нищо го нямат. Аз да ходя бавно, само не съм паднал, те тичат като кози. Другото, което ме учуди, че тези хора не просиха, а искаха да ми продадат фосили.
Не стигнахме до края на прохода, защото започна да се здрачава и не ни се връщаше пак по тъмно.
На връщане към хостела застигнахме две малки моторетки с английски регистрации. Спряхме да видим какво е пък това. Оказаха се австралиец и новозеландец идващи от пустинята, поизмръзнали и търсещи място за нощувка. Бяха участници в т.н. Monkey run – организирано пътешествие с Honda Monkey през Мароко. Бяха големи пичове – цяла вечер си разправяхме за приключенията си.
To be continued ...
Чакам продължението.
Коментар