Tweet
Ако сте в тоалетната и няма какво да правите 
като изключим това което се прави в тоалетната, можете да хвърлите поглед на моят фантастичен разказ, още е бета, бета версия, не е редактирана даже от пунктуационните грешки..
така че в крайната версия всичко може да е различно
Не съм писател, така че не мога да използвам писателски похвати, чукча писател, чукча нет писател..
„Добре дошли приятели в една история от бъдещето,
която няма да се случи но може да се случи. Една история
за любовта за приятелството, за предателството за прошката
за непрестанният стремеж на човек да се усъвършенства,
за промяната и за вселената за неповторимите моменти..
Но преди да я прочетете трябва да ми обещаете нещо,
аз искам да контролирам съзнанието ви, искам да контролирам
ударите на сърцето ви, за да ме разберете е нужно да ме почуствате,
а за да почуствате трябва за малко да спазвате моите заповеди, за това ще ви давам отвреме на време заповеди, които вие ще спазвате безпрекословно..
Ако сте съгласни то преметите нататък.
Ако ли не сте то би било загуба на вашето и моето време,
а времето е нещото което в момента не работи и в наша полза!!!
“
"Всички хора имена и събития са измислени и напълно случайни!!"
Беше съвсем обикновен сутрешен ден, комуникаторът започна да издава силни звуци и да напомня гласово, че е време за ставане, щорите автоматично започнаха да се дърпат и първите сутрешни лъчи едва пробили облаците започнаха несигурно да развалят непрогледният мрак в стаята, каната за кафе и тя автоматично се вкючи, и започна да завира вода.
От комуникатора се разнесе реч: човешка единица 1254GHTD11223F време е за ставане.
Това е третото ви подканване за деня, ще бъдете глобен автоматично с три кредита, светло бъдеще ви желаем..
Най накрая усилията на комуникатора бяха успешни и „Джон“ така ще наричам за краткост, човешка единица 1254GHTD11223F, понеже е доста по удобно хората да се наричат по име а не по номер, но това се смята вече за някаква отживелица, и отдавна хората нямат имена, просто не им трябваха, те имат регистрационен номер, в който се кодира някои важни за съществуването човешката единица информация.
Това е така понеже годината е 2033 и компютрите и компютърните системи доста са напреднали, и на компютрите им е по лесно да работят с нули и единици, от колкото с имена, какво е това Джон, преди да се въведе И.Н.Ч.И. (идентификационен номер на човешка единица) е имало 100 хиляди Джон, това за компютъра не говори нищо, но номер 1254GHTD11223F вече казва всичко, всичко което е необходимо за системата, от какво работи до какво яде.
Всякакви данни са криптирани в този код чрез сложно уравнение е закодирано, от физически данни, до предпочитания и такива които само определени единици знаят за какво се използва тази информация..
Така нареченият от мен, за по лесно Джон, си наля чаша живително и така желано сутрешно кафе, после отпи малка глътка от тази така прелестна течност, изчаквайки около минута, за да може кафето хубаво да попие в рецепторите за обоняние, след като свърши със сутрешният си ритуал, се приближи до прозореца, за да погледне времето на вън, не че имаше някакво значение просто навик, понеже то винаги беше еднакво, сутрин валеше като из ведро, после към обяд слънцето за малко пробиваше гъстите облаци, към два до четири слънцето побеждаваше, само и само за да загубеше битката към пет часа, и отново гъсти облаци обземаха небосклона, като му предаваха полумрачен черен цвят.
Това е така понеже климата отдавна се беше повредил от дейността на хората, по скоро дейността на компаниите,
които си прехвърляха взаимно топката и се обвиняваха по между си, в това число се включваха и хората които обвиняваха компаниите, но всички бяха виновни, и компаниите които бълваха милиард стоки, и хората които ги ползваха, нямаше и вода за пиене вече.
Компаниите нарочно бяха отровили водите, за да могат да продават техните бутилирани води, скъпо и прескъпо на хората.
А колкото до държавата, вече нямаше държави, държавите като структура и като форма на управление, отстъпиха място на мощните корпорации.
От прозореца видя веещ се транспарант, с рекламно лого което гласеше
„ние владеем бъдещето: Сириус корпорация“
И така си беше, наистина владеят всичко, след сливането на петте големи корпорации в една мега структура, мега силна корпорация наречена Сириус
(на съзвездието) и десетте най важни, най могъщи хора я оглавяваха, в един конгломерат наречен ордена на Сириус или Общността на Сириус, или „Обществото“ за по кратко, Обществото бяха толкова влиятелни, че с една дума можеха да наредят да се построи цял град, с една дума можеха да го съборят, заедно с обитателите, за такова могъщество говорим..
От къде тези хора и компании бяха натрупали толкава много пари, толкова много власт и могъщество ще се запитате, от войни, от конфликти, от оръжие от, сделки с климата, от игри на борсите, от банкови сделки, от престъпни структури, от продажба на наркотици, всичко това отслаби обществото и демокрацията се беше превърнала в бледа сянка на едно отдавна отминало минало, което само по старите хора познаваха, младите не бяха чували, а щом не знаеха не им беше така болна и не мечтаеха за свободата, не можеш да мечтаеш за нещо за което дори не знаеш че съществува, за това вече и никой не мечтаеше за свобода.
Как корпорациите успяха да постигнат всичко, това го направиха на няколко етапа: първо глобализираха света, въпреки че имаше антиглобалиски настроения навсякъде из трезвомислещото население, които бяха набързо парирани чрез прилагане на сила, нещо което държавите и корпорациите го можеха добре.
Под претекст за по добро, предложиха хората да се движат свободно из света, което отслаби държавите като институция, тогава корпорациите завладяха и финансовите структури, с което на практика владееха света чрез владеенето на парите и индустрията.
В момента Сириус притежаваше всичко, и като казвам всичко наистина имам предвид всичко, градовете, човешките единици, държеше 98.7 процента от благата, по нейно усмотрение те бяха нейни, държавите като територия отдавна ги нямаше, само радикалистите имаха своята държава, наричаха я с гръмкото име Америка, и твърдяха че там цари тотална свобода и демокрация, но всъщност това беше лъжа, там цареше тотален хаос.
Но не винаги е било така, някога Америка наистина е била страната на мечтите на демокрацията и на човечността, това е било така докато диктатор на име Троналд Дръмп не взима властта подпомогнат от корпорациите, та той под обещанието да направи Америка велика отново, налага диктатура власт и самоуправление.
Него сега отдавна го няма вече, но неговите идеи още са живи, най лошото нещо на диктаторите, не са самите диктатори, това са неговите идеи, диктаторите идват на власт с благи приказки и биват сваляни от народа със сила и кръв, но идеите, техните идеи остават за винаги живи.
(сега ви заповядвам, да си помислите, какви идеи ще завещаете след като вас ви няма, дали ще бъдат идеи изградени на база на омразата или идеи които ще градят)
В момента в Америка различни военни фракции водят битки за надмощие една над друга, като от време на време някоя фракция взима властта, за малко после я отстъпва на друга, в един неспиращ от 50 години конфликт.
Дори и сега, откакто са минали 400 години, на един отдавна умрял диктатор, който е построил режим основан на омразата, и на правилните черепи, дори и в момента си има своите последователи готови да умрат за него и за неговите идеи, и спазвайки всяка една дума, без дори да съществуват физически данни че такъв човек изобщо някога е съществувал, има още хора които сляпо го боготворят, и следват всяка негова доктрина.
И не само в Америка цареше хаоса, навсякъде където можеше да се живее в някогашният континент наричан Европа, където почти вече не беше останал живот, понеже банда радикалисти, се обявиха за държава, и завзеха ядрените централи разположени по целият този континент, после ги взривиха с ядрени глави продадени им от руснаците, които не ги беше грижа за какво ще ги използват, още повече че отношенията между Европа и Русия бяха обтегнати и прерастваха в непрестанни конфликти..
Така че, континента Европа беше почти не годен за живеене, и почти напълно обезлюден, само на изток нямаше опасност от радиация, там „Обществото“ беше изградило град, Sity145 градовете отдавна нямаха имена, не им бяха нужни вече, но някой от по старите хора казваше че се е наричал Варна, но обществото не обича да се говори за времето преди „прераждането“ това е времето преди да сформира конгломерата, това време е за тях това което е за хората тъмното средновековие.
Така че преди „прераждането“ никаква информация не беше останала, всички книги бяха изгорени, освен одобрените от обществото, и на всички им беше забранено да говорят за този период.
Обществото на Сириус, не понасяше различието, не понасяше различното мислене, и тези които не са съгласни с техните възгледи, заради това създаде одиторите.
Одиторите, това са най добре тренираните войници, най доверените, гледаните и нахранените, и най лоялните, поради благините и силата, властта, тези неща ги държаха в тотално подчинение, и бяха дясната ръка на обществото, и палачи ако се наложи, и блюстители на реда, и съдии едновременно.
Одиторите са единствените които имаха право да притежават оръжие,
Обществото беше отнело това право от хората под претекст за тяхна сигурност,
което до някога си беше така, понеже хората си бяха маймуноподобни същества,
но истинската причина беше по скоро за сигурност на самото общество, което
въобще не му пукаше за хората, беше загрижено единствено за себе си.
Естествено това не пречеше Обществото да произвежда оръжия и да ги продаваше на радикалистите..
Някога много отдавна, когато е имало държави по света все още, развитите добре държави са продавали оръжие на третият свят, и са насъсквали един срещу друг страните от третият свят за да се избият взаимно, по този начин корпорациите натрупаха много власт и пари..
Всъщност самата правораздавателна система, беше много просто устроена, одитора преценява степентта на провинениети и издава присъдата и я изпълнява моментално..
Одиторите не взимаха заплата, за всяко наложено наказание от тях те взимаха кредити, така малките наказания бяха 10 кредита, средните бяха 50, а най тежките, които се наказваха с моментална смъртна присъда и беше 200 кредита.
Така че няма смисъл да казвам, че ги сърбяха ръцете за да налагат наказания,
и човешките единици много добре знаеха това, и се отнасяха с голям страх и респект към тях...
Сигурно ще си помислите че там е ужасно да се живее, напротив, Град145 беше бастиона на сигурността и просперитета, светият Сион на градовете, в свят на хаос глад мизерия, Град 145 беше целият от бял мрамор, хората бяха облечени добре в чисти дрехи и добре изглеждащи, въпреки семплият си дизайн, там всеки имаше работа, нямаше безработни, включително и Джон имаше хубава работа, който работеше като програмист в корпорация Сириус, работата му там беше да програмира серийни интерфейси и протоколи за сигурност, но в този разказ не става въпрос за Джон а за неговият син.
Тази сутрин Джон беше развълнуван и напрегнат, по развълнуван от нормалното му развълнувано и напрегнато състояние, до кето го докарваше работата му, когато трябваше да гони крайни срокове, всъщност не се е чувствал толкова развълнуват от доста време, на практика не може да се сети от кога, или единственото нещо което се сещаше, беше раждането на неговият син преди 5 години..
Той и жена му, за по кратко ще я наричам Сара, бяха едни от малкото хора които бяха истинска двойка, за да въведе контрол на раждаемостта, обществото беше променила механизма на семейството, такова каквото беше познато от предишните години, и го беше взела изцяло в свои ръце, вече хората не искаха да имат деца, а и да искаха не можеха, защото „Обществото“ създаде елементи за химическа кастрация, така хората приемаха храна наречена ГМО и вода, които довеждаха до стерилитет, все повече и повече двойки нямаха поколение, а поколението което се раждаше беше болнаво и недъгаво, това беше плана на конгломерата за управление на раждаемостта, понеже хората станаха много и трябваше да се намали тяхната раждаемост, просто когато обществото се нуждаеше да попълни квотата на човешките единици, пускаше рекламен конкурс по информационните табла които бяха разположени навсякъде из града, „На вниманието на човешките единици от град 145, детски център „Проспект“ набира единици за генетичен материал, с цел възпроизводство, заплащането е гарантирано“ науката беше напреднала доста, вече ,можеше да изолира точно определени гени, можеше да махне тези които смята за ненужни и да модифицира тези които имаха нужда, или да допълни някой липсващи..
Това е така понеже учените успяха да създадат компютърна програма, която можеше да симулира човешкият геном и цялото му развитие, и да въведе корекции в него ако се наложи, а ти винаги се налагаше понеже природата грешеше, правеше тъпи хора, често недъгави грозни, с заболявания, „новородените“ така наричаха децата които се раждаха от тази технология, те бяха изключително красиви, с физически данни на атлети, и с умове на най великите учени, това бяха свръх човеци, и обществото ги обгрижваше и ги държеше близо до себе си, също както едно време велможите и благородниците са избирали най красивите от крепостните селяни и са ги правили свои пашове „слуги“ Всъщност, технически човечеството беше дръпнало много напред, но в социално отношение, то беше някъде между маймуноподобните и амебите, някъде там се беше заклещило и категорично, с упорство на сърдито дете което са му взели играчката, отказваше да помръдне и крачка, но това предстоеше да се промени..
Сина на Джон и Сара е един от малкото родени по любов по това време, и макар да беше собственост на Обществото, самото общество обръщаше повече внимание на „новородените“ за тях се грижеше още от мига на тяхното раждане до мига на тяхната смърт, която можеха да я направят и 200 години ако желаеха, но нарочно за да ограничат потенциала който те имаха, бяха кодирали в генома някъде около 30 години да живеят, няма проблем когато имаха нужда можеха да си направят колкото желаят..
Та, понеже обществото не обръщаше особено голямо внимание на детето на Джон, мислеха го за маймуноподобно, и сравнение с новородените си беше напълно такова, и правилата за достъп до него бяха леки, Джон можеше да го вижда почти когато пожелае, стига това почти да е понеделник и петък..
Причината на неговото безпокойство беше не в това че днес щеше да види сина си, причината за неговото безпокойство беше че, днес в Проспект щеше да заседава комисия, която щеше да установява чрез изследвания, психологически профили,
и още голямо количество изследвания с цел да уточнят, дали тези ново сформирани човешки единици, са годни, могат да се впишат, и до колко са полезни на Обществото, този ценз ако така мога да
го нарека грубо, е нещо подобно отдавано отминалите дипломи, които са ги раздавали в учреждения и университети, чиято цел е била за да установят, до колко хората са годни и полезни за това общество, и ако са били полезни са получавали много мечтаната диплома, ако ли не, обществото ги е изхвърляло някъде като непотребни вещи.
Така че не съдете много строго, това нещо винаги го е имало, под една или друга форма, винаги е имало годни и негодни хора,
и явно света щеше да си продължава и занапред по този начин, да определя хората..
Джон него ден беше притеснен, и определено имаше защо, понеже сина му не блестеше с някакви особени умения, да не казвам че направо си беше с забавени умствени възможности, докато другите деца ще ги наричам, на три годинки вече правиха първите уверени стъпки в новият живот в който са дошли без да искат, а на пет вече бяха виртуози на пияното, и започваха да навлизат с уверена стъпка в физиката химията, науките философията, малкият Джон, така ще наричам човешка единица 1588, такъв му беше номера за индефикация даден му в дома, който е само временен, истинският му номер който щеше да го кара да се чувства пълноценен, предстоеше да му бъде даден от комисията, ако евентуално беше одобрен разбира се..
А надеждите му не бяха много големи, докато другите му връсничета откриваха тайните на химията, малкият джон задаваше някакви въпроси на учителите си, от типа на:
Това което го ядем къде отива, дали не е онова после дето излиза отзад,
то в такъв случаи защо е необходимо да ядем, щом ще го изкарваме после.
Ето такива въпроси задаваше, и те не само хвърляха в бурен смях неговите връстници, а и докарваха възпитателите до краен предел на търпението им..
Но малкият Джон въпреки че интелекта му се приближаваше до този на маймуната, имаше едно нещо с което другите не разполагаха, едно толкова важно нещо което ни отделя от другите, това са мечтите и фантазии, да се родиш във време в което мечтите са непрактични, е все едно да се родиш по времето на светата инквизиция различен от догмата на инквизицията, или да се родиш с неправилна форма на черепа, в епохата на велик диктатор, понеже това че си велик не те прави добър, а това че си добър не те прави велик.
Та малкият Джон можеше да мечтаеше, той си сгъваше разни нарисувани хартийки във всякакви причудливи форми, после си представяше че това е космически кораб, с който летеше, после си представяше че е пират, и всякакви фантазии, в игрите си той беше сам „новородените“ не разполагаха с фантазии а с чист прагматизъм..
А след когато свършваха занятията можеха да се занимават с каквото си пожелаят, малкият Джон гледаше звездите, те го привличаха с магнетичното си блещукане
обичаше да стои и просто да ги гледа, и да мисли не че нещо щеше да измисли значимо.
Към него се приближи човешка единица 1596, съществото беше от женски произход и харесваше малкият Джон.
Та, приятелката му ще е наричам Мария, за да ми е по лесно на мен, и двамата
неусетно си търсеха компанията, освен в редките случай когато малкият Джон
искаше да остане сам за да се любува на звездите и мечтите, какъвто беше случая и в момента..
Мария понеже скучаеше в момента, дойде и го заприказва, и каза много са красиви нали, малкият Джон просто кимна в знак на съгласие без да каже нищо,
Мария продължи да досажда, ето там е съзвездието голямата мечка, ето там е съзвездието малката мечка, сочейки с пръст синият небосклон, облян с звезди.
По някое време малкият Джон наруши мълчанието си и каза, някой път ще отида на звездите ще стъпя там, Марийка се засмя удряйки го леко, така че да не го нарани но достатъчно силно за да се разтресе, Глупчо: каза му те звездите са пл-
анети нагряти до милион градуса, не можеш да се доближиш до тях разстоянието в космоса е огромно, в този момент малкият Джон се опита да си представи разстоянието, но никога не беше излизал на вън и разстояние по дълго от големият коридор му се виждаше нереално голямо..
Колко са далече, по дълги ли са от големият коридор, все пак това беше най дългото нещо което е виждал, през краткото си пет годишно минаване през премеждието живот..
Марийка се засмя още по силно, след малко се опита да се поуспокои малко,
после се опита да си сложи сериозната физиономия, за да се опита да му обясни,
за целта изтича и не знайно от къде носеше фенерче, сега му каза виж това най далечното дърво на двора, това разстояние беше 10 пъти по голямо от дългият коридор, да виждам го кимна малкият Джон, сега включи фенерчето и преброй секундите докато светлината освети дървото, добре отговори малкият Джон, понеже му се стори интересна игра.
Малкият Джон го направи това, натисна копчето и се опита да преброи нещо,
не не успя първият път, опита още няколко пъти, но забеляза че в мига в който натисне копчето фенера веднага осветява дървото..
Марийка каза, това е така защото светлината е най бързото нещо на вселената.
Нищо не е по бързо от нея, ако се движиш с нейната скорост ще ти трябват поне десет години за да стигнеш до най близката звезда, а ти в момента си живял половината от нужната възраст.
Малкият Джон вече тотално се стъписа, вече звездите не му се струваха така близо както си мислеше.
Седя помълча малко после каза, знаеш ли какво Марийка, когато човек мечтае и работи за да осъществи мечтите си шанса да успее е 50% на 50% но когато човек не мечтае за нищо, шанса да не направи нищо е 100%
Марийка прекара няколко пъти в главата си думите на малкият Джон, опитвайки се да смели това умозаключение по някакъв начин, обаче не успя "вие успяхте ли?"..
Малкият Джон каза, забрави за момент за всички ограничения, нека да погледаме и да помечтаем за там, за звездите, Марийка този път видя някакъв смисъл и каза добре..
В този момент стояха там под необятният космос хванати ръка за ръка, в този момент мечтаеха, и нищо не беше не възможно, вселената беше безгранична за тях...
Малкият Джон не знаеше че този момент никога вече нямаше да се повтори, нямаше още достатъчна мъдрост за да проумее че, моментът е момент точно защото никога не се повтаря “хвани момента!“
Малкият Джон от сега на татък щеше да гледа звездите сам, залисвайки се в красотата на звездите и у мечтано щеше да протяга ръка в страни, надявайки се да среше ръката на Мария, но винаги щеше да се сблъсква с реалната ужасяваща истина на празното пространство, просто беше предопределен от вселената да е сам..
В този момент космоса им се присмиваше и парадираше със своето величие:
АЗ съм велик казваше той, аз съм 20 милиарда години, и съм необятен, вие сте незначителни малки прашинки в мене, вашият живот минава за една милисекунда, а цялата ви нещастна планета ще живее едно мое мигване, на второто ще се е превърнала отдавна в прах..
Така се подиграваше, обаче малкият Джон го гледаше все така устремено, не му слушаше глупостите, и беше все така убеден че един ден щеше да пори космическото пространство, просто го гледаше и мечтаеше за звездите и за необятният космос, и нищо не беше в състояние да спре тези мечти..
Край на първа част:
като изключим това което се прави в тоалетната, можете да хвърлите поглед на моят фантастичен разказ, още е бета, бета версия, не е редактирана даже от пунктуационните грешки.. така че в крайната версия всичко може да е различно
Не съм писател, така че не мога да използвам писателски похвати, чукча писател, чукча нет писател..
„Добре дошли приятели в една история от бъдещето,
която няма да се случи но може да се случи. Една история
за любовта за приятелството, за предателството за прошката
за непрестанният стремеж на човек да се усъвършенства,
за промяната и за вселената за неповторимите моменти..
Но преди да я прочетете трябва да ми обещаете нещо,
аз искам да контролирам съзнанието ви, искам да контролирам
ударите на сърцето ви, за да ме разберете е нужно да ме почуствате,
а за да почуствате трябва за малко да спазвате моите заповеди, за това ще ви давам отвреме на време заповеди, които вие ще спазвате безпрекословно..
Ако сте съгласни то преметите нататък.
Ако ли не сте то би било загуба на вашето и моето време,
а времето е нещото което в момента не работи и в наша полза!!!
“
"Всички хора имена и събития са измислени и напълно случайни!!"
Беше съвсем обикновен сутрешен ден, комуникаторът започна да издава силни звуци и да напомня гласово, че е време за ставане, щорите автоматично започнаха да се дърпат и първите сутрешни лъчи едва пробили облаците започнаха несигурно да развалят непрогледният мрак в стаята, каната за кафе и тя автоматично се вкючи, и започна да завира вода.
От комуникатора се разнесе реч: човешка единица 1254GHTD11223F време е за ставане.
Това е третото ви подканване за деня, ще бъдете глобен автоматично с три кредита, светло бъдеще ви желаем..
Най накрая усилията на комуникатора бяха успешни и „Джон“ така ще наричам за краткост, човешка единица 1254GHTD11223F, понеже е доста по удобно хората да се наричат по име а не по номер, но това се смята вече за някаква отживелица, и отдавна хората нямат имена, просто не им трябваха, те имат регистрационен номер, в който се кодира някои важни за съществуването човешката единица информация.
Това е така понеже годината е 2033 и компютрите и компютърните системи доста са напреднали, и на компютрите им е по лесно да работят с нули и единици, от колкото с имена, какво е това Джон, преди да се въведе И.Н.Ч.И. (идентификационен номер на човешка единица) е имало 100 хиляди Джон, това за компютъра не говори нищо, но номер 1254GHTD11223F вече казва всичко, всичко което е необходимо за системата, от какво работи до какво яде.
Всякакви данни са криптирани в този код чрез сложно уравнение е закодирано, от физически данни, до предпочитания и такива които само определени единици знаят за какво се използва тази информация..
Така нареченият от мен, за по лесно Джон, си наля чаша живително и така желано сутрешно кафе, после отпи малка глътка от тази така прелестна течност, изчаквайки около минута, за да може кафето хубаво да попие в рецепторите за обоняние, след като свърши със сутрешният си ритуал, се приближи до прозореца, за да погледне времето на вън, не че имаше някакво значение просто навик, понеже то винаги беше еднакво, сутрин валеше като из ведро, после към обяд слънцето за малко пробиваше гъстите облаци, към два до четири слънцето побеждаваше, само и само за да загубеше битката към пет часа, и отново гъсти облаци обземаха небосклона, като му предаваха полумрачен черен цвят.
Това е така понеже климата отдавна се беше повредил от дейността на хората, по скоро дейността на компаниите,
които си прехвърляха взаимно топката и се обвиняваха по между си, в това число се включваха и хората които обвиняваха компаниите, но всички бяха виновни, и компаниите които бълваха милиард стоки, и хората които ги ползваха, нямаше и вода за пиене вече.
Компаниите нарочно бяха отровили водите, за да могат да продават техните бутилирани води, скъпо и прескъпо на хората.
А колкото до държавата, вече нямаше държави, държавите като структура и като форма на управление, отстъпиха място на мощните корпорации.
От прозореца видя веещ се транспарант, с рекламно лого което гласеше
„ние владеем бъдещето: Сириус корпорация“
И така си беше, наистина владеят всичко, след сливането на петте големи корпорации в една мега структура, мега силна корпорация наречена Сириус
(на съзвездието) и десетте най важни, най могъщи хора я оглавяваха, в един конгломерат наречен ордена на Сириус или Общността на Сириус, или „Обществото“ за по кратко, Обществото бяха толкова влиятелни, че с една дума можеха да наредят да се построи цял град, с една дума можеха да го съборят, заедно с обитателите, за такова могъщество говорим..
От къде тези хора и компании бяха натрупали толкава много пари, толкова много власт и могъщество ще се запитате, от войни, от конфликти, от оръжие от, сделки с климата, от игри на борсите, от банкови сделки, от престъпни структури, от продажба на наркотици, всичко това отслаби обществото и демокрацията се беше превърнала в бледа сянка на едно отдавна отминало минало, което само по старите хора познаваха, младите не бяха чували, а щом не знаеха не им беше така болна и не мечтаеха за свободата, не можеш да мечтаеш за нещо за което дори не знаеш че съществува, за това вече и никой не мечтаеше за свобода.
Как корпорациите успяха да постигнат всичко, това го направиха на няколко етапа: първо глобализираха света, въпреки че имаше антиглобалиски настроения навсякъде из трезвомислещото население, които бяха набързо парирани чрез прилагане на сила, нещо което държавите и корпорациите го можеха добре.
Под претекст за по добро, предложиха хората да се движат свободно из света, което отслаби държавите като институция, тогава корпорациите завладяха и финансовите структури, с което на практика владееха света чрез владеенето на парите и индустрията.
В момента Сириус притежаваше всичко, и като казвам всичко наистина имам предвид всичко, градовете, човешките единици, държеше 98.7 процента от благата, по нейно усмотрение те бяха нейни, държавите като територия отдавна ги нямаше, само радикалистите имаха своята държава, наричаха я с гръмкото име Америка, и твърдяха че там цари тотална свобода и демокрация, но всъщност това беше лъжа, там цареше тотален хаос.
Но не винаги е било така, някога Америка наистина е била страната на мечтите на демокрацията и на човечността, това е било така докато диктатор на име Троналд Дръмп не взима властта подпомогнат от корпорациите, та той под обещанието да направи Америка велика отново, налага диктатура власт и самоуправление.
Него сега отдавна го няма вече, но неговите идеи още са живи, най лошото нещо на диктаторите, не са самите диктатори, това са неговите идеи, диктаторите идват на власт с благи приказки и биват сваляни от народа със сила и кръв, но идеите, техните идеи остават за винаги живи.
(сега ви заповядвам, да си помислите, какви идеи ще завещаете след като вас ви няма, дали ще бъдат идеи изградени на база на омразата или идеи които ще градят)
В момента в Америка различни военни фракции водят битки за надмощие една над друга, като от време на време някоя фракция взима властта, за малко после я отстъпва на друга, в един неспиращ от 50 години конфликт.
Дори и сега, откакто са минали 400 години, на един отдавна умрял диктатор, който е построил режим основан на омразата, и на правилните черепи, дори и в момента си има своите последователи готови да умрат за него и за неговите идеи, и спазвайки всяка една дума, без дори да съществуват физически данни че такъв човек изобщо някога е съществувал, има още хора които сляпо го боготворят, и следват всяка негова доктрина.
И не само в Америка цареше хаоса, навсякъде където можеше да се живее в някогашният континент наричан Европа, където почти вече не беше останал живот, понеже банда радикалисти, се обявиха за държава, и завзеха ядрените централи разположени по целият този континент, после ги взривиха с ядрени глави продадени им от руснаците, които не ги беше грижа за какво ще ги използват, още повече че отношенията между Европа и Русия бяха обтегнати и прерастваха в непрестанни конфликти..
Така че, континента Европа беше почти не годен за живеене, и почти напълно обезлюден, само на изток нямаше опасност от радиация, там „Обществото“ беше изградило град, Sity145 градовете отдавна нямаха имена, не им бяха нужни вече, но някой от по старите хора казваше че се е наричал Варна, но обществото не обича да се говори за времето преди „прераждането“ това е времето преди да сформира конгломерата, това време е за тях това което е за хората тъмното средновековие.
Така че преди „прераждането“ никаква информация не беше останала, всички книги бяха изгорени, освен одобрените от обществото, и на всички им беше забранено да говорят за този период.
Обществото на Сириус, не понасяше различието, не понасяше различното мислене, и тези които не са съгласни с техните възгледи, заради това създаде одиторите.
Одиторите, това са най добре тренираните войници, най доверените, гледаните и нахранените, и най лоялните, поради благините и силата, властта, тези неща ги държаха в тотално подчинение, и бяха дясната ръка на обществото, и палачи ако се наложи, и блюстители на реда, и съдии едновременно.
Одиторите са единствените които имаха право да притежават оръжие,
Обществото беше отнело това право от хората под претекст за тяхна сигурност,
което до някога си беше така, понеже хората си бяха маймуноподобни същества,
но истинската причина беше по скоро за сигурност на самото общество, което
въобще не му пукаше за хората, беше загрижено единствено за себе си.
Естествено това не пречеше Обществото да произвежда оръжия и да ги продаваше на радикалистите..
Някога много отдавна, когато е имало държави по света все още, развитите добре държави са продавали оръжие на третият свят, и са насъсквали един срещу друг страните от третият свят за да се избият взаимно, по този начин корпорациите натрупаха много власт и пари..
Всъщност самата правораздавателна система, беше много просто устроена, одитора преценява степентта на провинениети и издава присъдата и я изпълнява моментално..
Одиторите не взимаха заплата, за всяко наложено наказание от тях те взимаха кредити, така малките наказания бяха 10 кредита, средните бяха 50, а най тежките, които се наказваха с моментална смъртна присъда и беше 200 кредита.
Така че няма смисъл да казвам, че ги сърбяха ръцете за да налагат наказания,
и човешките единици много добре знаеха това, и се отнасяха с голям страх и респект към тях...
Сигурно ще си помислите че там е ужасно да се живее, напротив, Град145 беше бастиона на сигурността и просперитета, светият Сион на градовете, в свят на хаос глад мизерия, Град 145 беше целият от бял мрамор, хората бяха облечени добре в чисти дрехи и добре изглеждащи, въпреки семплият си дизайн, там всеки имаше работа, нямаше безработни, включително и Джон имаше хубава работа, който работеше като програмист в корпорация Сириус, работата му там беше да програмира серийни интерфейси и протоколи за сигурност, но в този разказ не става въпрос за Джон а за неговият син.
Тази сутрин Джон беше развълнуван и напрегнат, по развълнуван от нормалното му развълнувано и напрегнато състояние, до кето го докарваше работата му, когато трябваше да гони крайни срокове, всъщност не се е чувствал толкова развълнуват от доста време, на практика не може да се сети от кога, или единственото нещо което се сещаше, беше раждането на неговият син преди 5 години..
Той и жена му, за по кратко ще я наричам Сара, бяха едни от малкото хора които бяха истинска двойка, за да въведе контрол на раждаемостта, обществото беше променила механизма на семейството, такова каквото беше познато от предишните години, и го беше взела изцяло в свои ръце, вече хората не искаха да имат деца, а и да искаха не можеха, защото „Обществото“ създаде елементи за химическа кастрация, така хората приемаха храна наречена ГМО и вода, които довеждаха до стерилитет, все повече и повече двойки нямаха поколение, а поколението което се раждаше беше болнаво и недъгаво, това беше плана на конгломерата за управление на раждаемостта, понеже хората станаха много и трябваше да се намали тяхната раждаемост, просто когато обществото се нуждаеше да попълни квотата на човешките единици, пускаше рекламен конкурс по информационните табла които бяха разположени навсякъде из града, „На вниманието на човешките единици от град 145, детски център „Проспект“ набира единици за генетичен материал, с цел възпроизводство, заплащането е гарантирано“ науката беше напреднала доста, вече ,можеше да изолира точно определени гени, можеше да махне тези които смята за ненужни и да модифицира тези които имаха нужда, или да допълни някой липсващи..
Това е така понеже учените успяха да създадат компютърна програма, която можеше да симулира човешкият геном и цялото му развитие, и да въведе корекции в него ако се наложи, а ти винаги се налагаше понеже природата грешеше, правеше тъпи хора, често недъгави грозни, с заболявания, „новородените“ така наричаха децата които се раждаха от тази технология, те бяха изключително красиви, с физически данни на атлети, и с умове на най великите учени, това бяха свръх човеци, и обществото ги обгрижваше и ги държеше близо до себе си, също както едно време велможите и благородниците са избирали най красивите от крепостните селяни и са ги правили свои пашове „слуги“ Всъщност, технически човечеството беше дръпнало много напред, но в социално отношение, то беше някъде между маймуноподобните и амебите, някъде там се беше заклещило и категорично, с упорство на сърдито дете което са му взели играчката, отказваше да помръдне и крачка, но това предстоеше да се промени..
Сина на Джон и Сара е един от малкото родени по любов по това време, и макар да беше собственост на Обществото, самото общество обръщаше повече внимание на „новородените“ за тях се грижеше още от мига на тяхното раждане до мига на тяхната смърт, която можеха да я направят и 200 години ако желаеха, но нарочно за да ограничат потенциала който те имаха, бяха кодирали в генома някъде около 30 години да живеят, няма проблем когато имаха нужда можеха да си направят колкото желаят..
Та, понеже обществото не обръщаше особено голямо внимание на детето на Джон, мислеха го за маймуноподобно, и сравнение с новородените си беше напълно такова, и правилата за достъп до него бяха леки, Джон можеше да го вижда почти когато пожелае, стига това почти да е понеделник и петък..
Причината на неговото безпокойство беше не в това че днес щеше да види сина си, причината за неговото безпокойство беше че, днес в Проспект щеше да заседава комисия, която щеше да установява чрез изследвания, психологически профили,
и още голямо количество изследвания с цел да уточнят, дали тези ново сформирани човешки единици, са годни, могат да се впишат, и до колко са полезни на Обществото, този ценз ако така мога да
го нарека грубо, е нещо подобно отдавано отминалите дипломи, които са ги раздавали в учреждения и университети, чиято цел е била за да установят, до колко хората са годни и полезни за това общество, и ако са били полезни са получавали много мечтаната диплома, ако ли не, обществото ги е изхвърляло някъде като непотребни вещи.
Така че не съдете много строго, това нещо винаги го е имало, под една или друга форма, винаги е имало годни и негодни хора,
и явно света щеше да си продължава и занапред по този начин, да определя хората..
Джон него ден беше притеснен, и определено имаше защо, понеже сина му не блестеше с някакви особени умения, да не казвам че направо си беше с забавени умствени възможности, докато другите деца ще ги наричам, на три годинки вече правиха първите уверени стъпки в новият живот в който са дошли без да искат, а на пет вече бяха виртуози на пияното, и започваха да навлизат с уверена стъпка в физиката химията, науките философията, малкият Джон, така ще наричам човешка единица 1588, такъв му беше номера за индефикация даден му в дома, който е само временен, истинският му номер който щеше да го кара да се чувства пълноценен, предстоеше да му бъде даден от комисията, ако евентуално беше одобрен разбира се..
А надеждите му не бяха много големи, докато другите му връсничета откриваха тайните на химията, малкият джон задаваше някакви въпроси на учителите си, от типа на:
Това което го ядем къде отива, дали не е онова после дето излиза отзад,
то в такъв случаи защо е необходимо да ядем, щом ще го изкарваме после.
Ето такива въпроси задаваше, и те не само хвърляха в бурен смях неговите връстници, а и докарваха възпитателите до краен предел на търпението им..
Но малкият Джон въпреки че интелекта му се приближаваше до този на маймуната, имаше едно нещо с което другите не разполагаха, едно толкова важно нещо което ни отделя от другите, това са мечтите и фантазии, да се родиш във време в което мечтите са непрактични, е все едно да се родиш по времето на светата инквизиция различен от догмата на инквизицията, или да се родиш с неправилна форма на черепа, в епохата на велик диктатор, понеже това че си велик не те прави добър, а това че си добър не те прави велик.
Та малкият Джон можеше да мечтаеше, той си сгъваше разни нарисувани хартийки във всякакви причудливи форми, после си представяше че това е космически кораб, с който летеше, после си представяше че е пират, и всякакви фантазии, в игрите си той беше сам „новородените“ не разполагаха с фантазии а с чист прагматизъм..
А след когато свършваха занятията можеха да се занимават с каквото си пожелаят, малкият Джон гледаше звездите, те го привличаха с магнетичното си блещукане
обичаше да стои и просто да ги гледа, и да мисли не че нещо щеше да измисли значимо.
Към него се приближи човешка единица 1596, съществото беше от женски произход и харесваше малкият Джон.
Та, приятелката му ще е наричам Мария, за да ми е по лесно на мен, и двамата
неусетно си търсеха компанията, освен в редките случай когато малкият Джон
искаше да остане сам за да се любува на звездите и мечтите, какъвто беше случая и в момента..
Мария понеже скучаеше в момента, дойде и го заприказва, и каза много са красиви нали, малкият Джон просто кимна в знак на съгласие без да каже нищо,
Мария продължи да досажда, ето там е съзвездието голямата мечка, ето там е съзвездието малката мечка, сочейки с пръст синият небосклон, облян с звезди.
По някое време малкият Джон наруши мълчанието си и каза, някой път ще отида на звездите ще стъпя там, Марийка се засмя удряйки го леко, така че да не го нарани но достатъчно силно за да се разтресе, Глупчо: каза му те звездите са пл-
анети нагряти до милион градуса, не можеш да се доближиш до тях разстоянието в космоса е огромно, в този момент малкият Джон се опита да си представи разстоянието, но никога не беше излизал на вън и разстояние по дълго от големият коридор му се виждаше нереално голямо..
Колко са далече, по дълги ли са от големият коридор, все пак това беше най дългото нещо което е виждал, през краткото си пет годишно минаване през премеждието живот..
Марийка се засмя още по силно, след малко се опита да се поуспокои малко,
после се опита да си сложи сериозната физиономия, за да се опита да му обясни,
за целта изтича и не знайно от къде носеше фенерче, сега му каза виж това най далечното дърво на двора, това разстояние беше 10 пъти по голямо от дългият коридор, да виждам го кимна малкият Джон, сега включи фенерчето и преброй секундите докато светлината освети дървото, добре отговори малкият Джон, понеже му се стори интересна игра.
Малкият Джон го направи това, натисна копчето и се опита да преброи нещо,
не не успя първият път, опита още няколко пъти, но забеляза че в мига в който натисне копчето фенера веднага осветява дървото..
Марийка каза, това е така защото светлината е най бързото нещо на вселената.
Нищо не е по бързо от нея, ако се движиш с нейната скорост ще ти трябват поне десет години за да стигнеш до най близката звезда, а ти в момента си живял половината от нужната възраст.
Малкият Джон вече тотално се стъписа, вече звездите не му се струваха така близо както си мислеше.
Седя помълча малко после каза, знаеш ли какво Марийка, когато човек мечтае и работи за да осъществи мечтите си шанса да успее е 50% на 50% но когато човек не мечтае за нищо, шанса да не направи нищо е 100%
Марийка прекара няколко пъти в главата си думите на малкият Джон, опитвайки се да смели това умозаключение по някакъв начин, обаче не успя "вие успяхте ли?"..
Малкият Джон каза, забрави за момент за всички ограничения, нека да погледаме и да помечтаем за там, за звездите, Марийка този път видя някакъв смисъл и каза добре..
В този момент стояха там под необятният космос хванати ръка за ръка, в този момент мечтаеха, и нищо не беше не възможно, вселената беше безгранична за тях...
Малкият Джон не знаеше че този момент никога вече нямаше да се повтори, нямаше още достатъчна мъдрост за да проумее че, моментът е момент точно защото никога не се повтаря “хвани момента!“
Малкият Джон от сега на татък щеше да гледа звездите сам, залисвайки се в красотата на звездите и у мечтано щеше да протяга ръка в страни, надявайки се да среше ръката на Мария, но винаги щеше да се сблъсква с реалната ужасяваща истина на празното пространство, просто беше предопределен от вселената да е сам..
В този момент космоса им се присмиваше и парадираше със своето величие:
АЗ съм велик казваше той, аз съм 20 милиарда години, и съм необятен, вие сте незначителни малки прашинки в мене, вашият живот минава за една милисекунда, а цялата ви нещастна планета ще живее едно мое мигване, на второто ще се е превърнала отдавна в прах..
Така се подиграваше, обаче малкият Джон го гледаше все така устремено, не му слушаше глупостите, и беше все така убеден че един ден щеше да пори космическото пространство, просто го гледаше и мечтаеше за звездите и за необятният космос, и нищо не беше в състояние да спре тези мечти..
Край на първа част:
"
по някакъв си негов си начин
Коментар