Tweet
20 часа, 480км, 750 фотоса в рамките на едно денонощие в сърцето на Родопите.
Това са цифрите описващи встъпително това пътешествие - моя мечта.
Мисля, че това беше най-впечатляващата ми разходка за 2016г. Може би защото познавам Родопите най-малко от големите ни планини. Може би, защото есента е любимият ми сезон, а в Родопите той е наистина впечатляващ. Може би и защото Родопите са огромни и потапяйки се в тях може да се рееш с дни без да ги напускаш. Разнообразието на тази наша планина е невероятно. Толкова е богато, че оставам с чувството, че съм бил цяла седмица там, а не само ден. Трудно се описва с думи всичко това: нощни тесни планински проходи, тунели, каньони, черни пътища, екстремна екопътека, мостове, панорамна площадка, пещери, водопади, вековни гори, язовири, реки, блата, езера, хижа, села, пасища, клисури, пътеки, диви животни и много други впечатляващи парченца от пъзела наречен есенни Родопи. Картина, която след като видиш, остава в съзнанието ти за цял живот
Маршрутът ни:
София - Кричим - Девин - "Буйновско ждрело" - "Дяволската екопътека" - "Каньонът на водопадите" - "Дяволския каменен мост" - с.Ягодина - Панорамна площадка "Орлово око" - с.Триград - "Триградско ждрело" - пещера "Дяволското гърло" - с.Гьоврен - с. Чамла - "Чаирските езера" - скален мост "Превалетия камък" - Тешел - обратно към София.
Посетихме: най-екстремната екопътека , най-високата панорамна площадка, най-голямата пещерна зала, най-високият подземен водопад и най-високото село в България.
Това бе второто ми посещение по тези места. Първото бе точно преди една година на 15.10.2015г. - разходка, която бе не по-малко впечатляваща и която не успях да превърна във фотопис и да разкажа за нея, но планирам да го направя в скоро време.
За разлика от миналогодишната ми опознавателна разходка, тази бе планирана по внимателно. Включих нови места, като допълнение към тези от миналата година, но отпаднаха и няколко също така интересни забележителности, за които ще разкажа, като напиша и първия епизод на тази серия - Магията на Родопите.
Благодаря на двама верни приятели, които станаха част от това незабравимо изживяване и на джипът, който ни бе верен другар и ни закара и прибра безпроблемно живи и здрави вкъщи.
Поради огромния брой снимки реших някои от тях да представя в групи - колажи. Трудно ми е да подбирам, а искам почти
всичко да споделя. Апаратът е страда от прекомерна употреба в лоши условия и много трудно снима вече. Пълен е с прах, арзфокусиран и със счупени детайли. Снимките от този фотопис са хибридни, така да се каже, преход от един софтуер към друг и не дотам добрите снимки с които се върнах от Родопите. Занапред ще са по-добри, а някой ден ще сменя и апарата.
Денят, който избрахме за тази разходка бе 25.10.2016г - обикновен работен понеделник. Разходкате бе планирана повече от месец по-рано със събитие-покана във Фейсбук. Голямото разтояние, неясните пътни условия и многото часове каране, гоненето на време отказа почти всички още по начало. Не успях да събера съмишленици с други автомобили/джипове, а за капак планираният уикенд се оказа дъждовен, облачен и много студен. Разходката бе обречена, нещо което подозирах и осъзнах от рано. Успях да се уговоря с един приятел, който е със свободно избираемо работно време. Аз си взех отпуска и така нарочихме слъчевия понеделник. Междувременно в последния момент предложих и на друг приятел, който успя да си вземе непланирана отпуска "от вчера за днес" и в края на краищата сформирахме групата. Това са двама от най-добрите ми приятели с които отивам и накрай света. Хора, които са с авантюристичен дух и могат да ми помогнат в трудност. По този начин разходката стана реалност.
Пътешествието започна малко след полунощ. В 2:00 часа станах, само 2 часа след като бях легнал. Преди такива разходки не мога да спя :-)
В 3:00 часа вече се бяхме натоварили в джипа и поехме към магистрала Тракия.
Пътят до първата ни спирка - Девин е доста, затова реших да пътуваме в нощните часове и да посрещнем развиделяването в планинския град. Поради краткия ден през октомври и претоварената програма, всяка минута светъл ден бе ценна.
Карах по магистралата до отбивката за Цалапица. Малко по-късно вече бяхме в нощен Стамболийски. Преминахме транзит през града и се запътихме към входа на Родопите - Кричим.
Малко след ВЕЦ-а пътят навлиза в каньон, тесен път и падащи камъни. Изнендващото и неприятното бе, че срещнахме много ТИР-ове, които незнайно за нас предпочитат този тесен път за нощни курсове. На места едвам се разминавахме, а шофьорите им не карат хич бавно.
Тук в каньонът пътят постоянно катери и преминава последователно покрай 3 язовира - "Кричим", "Въча" и "Цанков камък" както и през множество ВЕЦ-ове, язовирни стени и поддържащи постройки. Миналата година тук бяхме по изгрев и успяхме да се насладим на красотата на язовирите, но сега нощта царуваше.
Освен тировете, затруднение бяха и множеството паднали камъни по пътя, както и липсата на маркировка. Временно се налага да карам и без спомагателни светлини - само на заводските фарове на джипа. Въпреки това, спирахме да снимаме и да се почерпим от свежия дъх на нощта. Звукът на диви животни, спокойно течаща вода и отекващи в далечината звуци на приближаващ се пореден камион, нарушаваха иначе пълното спокойствие.
Следях безкрайните завои и на навигацията, която ми подсказваше какъв завой предстои, както визулано, така и звуково - за по-опасните. Безкрайно полезна джаджа.
Точно преди село Лясково безкрайното изкачване по пътя за Девин ни превежда през тунел, след който следва стремглаво спускане по новия широк път, покрай според мнозина напълно безмисления проект - язовир "Цанков камък".
Самият път е страхотен и ако беше светло щяхме да се насладим на есенните Родопи, които тук по това време са много красиви.
Малко преди да стигнем Девин небето започна леко да просветлява, но видно имаше облаци. Бе много студено - само 6 градуса. Влезнахме в града за бърза закуска и да заредим отново до горе резервоара на джипа.
В Девин цареше сутринна суматоха. Все пак бе работен ден. Хапнахме закуски, като моята милинка бе от скъпите - с масло, но сиренето/изварата по нея бе само на едно единствено място, като пъпка, която всеки момент щеше да падне.
Пихме и по един айрян, посмяхме се и тръгнахме отново. Пътят ни водеше в тесен каньон през няколко села към поредния язовир - Тешел.
Тук ни завари и утрото.
Красотата на есенните Родопи започваше да се разкрива и се започна безкрайното спиране и тръгване.
След всеки завой бе прекалено красиво, за да го подмина.
Стигнахме до язовир "Тешел", под стената на който имаше разклонение - наляво към Триград, а надясно към Доспат с отбивка още в началото към село Ягодина.
Това беше нашият път - към Ягодина, а щяхме да се върнем и дойдем от Триград късно вечерта пак тук.
Пътят за Ягодина се изкачва над язовир Тешел и тръгва по ждрелото на река Буйновска , която се оттича право в язовира. Тук е невероятно красиво след средата на октомври. Миналата година бяхме на 15-ти тук, сега 10 дни по-късно на 25 и определено по това време есента е впечатляваща.
Язовир Тешел е олицетворение на спокойствието на есенния сезон. Пред такива гледки мога да стоя с часове.
Пътят също е впечатляващ. Колкото по-дълбоко навлизахме в планината, толкова по-тесен ставаше той. На места е невъзможно разминаването на две МПС-та.
Срещнахме няколко пъти насрещно движещи се и единият трябваше да кара назад до някое уширение, за да се разминем. Пътят буквално е издълбан в скалите и върви успоредно до реката в този тесен каньон наречен "Буйновско ждрело".
Тук има впечатляващо място наречено "Вълчи скок". Това е едно стеснение при което отвесните от ляво и вдясно скали почти се допират една в друга.
Легендата разказва, че зимно време вълците слизали от планината и прескачали каньона на реката на това най-тясно място и преминавайки от другата страна, нападали стадата на селата.
"Вълчи скок"
Огромни дървета са се скопчили в отвесни скали
Приказно красиво
Тесният път преминаваше ту от едната, ту от другата страна на реката през мостове.
Наближавахме първите ни набелязани спирки по маршрута. Карах и се оглеждах трескаво във високите скали отляво , да я зърна - площадката "Орлово око". Ако не знаеш къде да я търсиш, нямаш шанс да я видиш, толкова е високо!
Това е един от най-впечатляващите моменти от разходката ни. Дори да си идвал, дори да знаеш, че е най-високата панорамна площадка, пак оставаш впечатлен от гледката и височината й.
"Орлово око" - това е една сравнително голяма метална площадка изнесена 10-тина метра над отвесни скали. Извисява се точно до връх Свети Илия на височина от 1563 метра. Денивелацията до реката и пътя долу е над 600 метра.
За да се добие представа за какъв мащаб и височина става въпрос, трябва малко игра с фотоапарата. Забележете тези 3 снимки. Първата е снимана с максимално приближаване на фотоапарата ми, следващите две са с полу-увеличение и без увеличение съответно. Снимал съм площадката от дъното на каньона, където е асфалтовия път.
Ненормално високо е!
Но преди "Орлово око" имаме друга спирка. Тя се пада почти под самата площадка. Покрай пътя вдясно има съвсем скромно разширение, като паркинг и пълно с табели. Оттук по една вертикална стълба започва приключението наречено според някои - най-екстремната еко пътека в България - "Дяволската пътека"
Аз лично не мога да потвърдя, дали е най-екстремната. От тези, които съм посетил досега - твърдо да!
Всъщност пътеката е луда!
Много яка и определено те кара да качваш адреналин!
На няколко места ми прималяваше на стомаха. Не съм от най-калените, но не съм и от кекавите туристи със страх от височини.
Това, което научих за "Дяволската пътека" е, че е построена през 2015 година по тесния каньон на река Буйновска. Тук минава един мощен приток на реката, който слиза стръмно от планината. Мястото е наречено "Каньонът на водопадите" и представлява цяла каскада от водопади, котли, каскади, скални прагове, ниши, улеи и причудливи форми. Пътеката е построена точно по тези участъци, които са предимно отвесни.
Научих съшо така, че този район е бил проучван цели 8 години. Ако я няма тази "висяща" на места пътека, изобщо не виждам как може да се премине по течението на реката от невъоръжен с подходящи умения и атрибути човек. Изглежда непристъпно.
Водата е издълбала сложни форми в отвесните скали. Пътеката буквално прелита над тези места и дава уникални гледки и чувство.
Доста стръмна на места, като редува изкачване със слизане, независимо дали качваш или слизаш по течението на реката.
Има тераси, пейки, площадки за почивка и наблюдение.
Табела указва маршрута на пътеката. От нея става ясно, че има два кръга - голям и малък. Малкият отнема 3,5 часа, а големият над 10 часа. Разбира се екстремните участъци от пътеката са много по-малка част от тези часове.
По-нагоре по маршрута има и красив скален мост - "Дяволския мост"
Не, това не е известния дяволски мост в Родопите, този построен от хора, а двойник носещ същото име. Този е напълно естествен.
Планирахме да се качим до скалния мост, което щеше да ни отнеме около час в едната посока. Поехме без да губим време, защото ни чакаха още много спирки.
Планината бе изтръпнала от утринния студ. Нямаше още слънце. Целият каньон е в сянка и едва преди обед тук може да огрее слънце. Бе студено, но пътеката е толкова стръмна, че кръвта ти кипва за минути и след малко си вир вода.
Гората наоколо е много разнообразна и красива. Видяхме и две диви кози. Реката през есенните месеци е слаба и само мога да си представям какво се случва тук, след изсипал се обилен дъжд или топящи се снегове.
Не е подходяща за неподготвени физически или със страх от височини хора. На места е откровено опасна!
Родопски прелести...
Колкото до пътеката, то...
Стигаме тесен каньон между 100 метрови отвесни скали. Само тесен 10 метров отвор в скалите разделя двете скални стени. През него се чува шум на падаща вода и лъха студ. Тук започват впечатляващите гледки. Водопад след водопад, сифон след сифон, праг след праг, вир след вир. Уникално място!
Тук е най-силно въздействащата част от пътеката. Окачена е на напълно отвесна скала на поне 20 метра. През стъпалата виждаш долните нива. Държи се на метална конструкция, но нищо не е успокоително , след като видиш дълбочината под краката ти.
На това място за кратък размисъл и осъзнаване :-) има страхотен вир и водопад.
Огромни дървета са надвесени върху теб, някои от които се паднали и образували естествено мостове над тесния каньон.
Нагоре е все по-красиво. Действа като наркотик и те привлича, особено за човек със страст към любителската фотография, като мен.
След екстремната част има леко затишие и спокойна зона, ако мога така да се изразя. Тук мини водопадчета, вирчета, красиви смесени гори образуват нещо като декоративна градина.
Идилия. Тук е мястото мечтано от всеки любител на есента.
Въртях се буквално, като пумпал и запечатвах кадър след кадър.
Вижте
Какво се случва с пътеката ли? Ами тя си е все така закачлива и отвесна.
Скоро се озоваваме и пред скалния мост - Дяволския мост. Първоначално не се забелязва, защото трябва да гледаш нависоко, а пътеката те кара да си гледаш в краката и към дълбочините над които те прекарва.
Страхотно място. Трябва ти време да осъзнаеш откъде минава пътят, защото пътеката прави импрозивизиран кръг около и под скалния мост. Частта под скалния мост влиза в графа екстремна. Тук отново краката леко омекват.
Под "шапката" на моста има улей висок към 30 метра. Улеят е много тесен, едва 5-6 метра и долу тече водата.
Дотук беше нашият поход по пътеката. Тя продължава нагоре към село Борино, но ние се върнахме обратно.
Обратният път ни предложи същите емоции, други гледни точки и още много красота.
Пътеката
Отново сме при джипа и нашето пътешествие-приключение продължава :-)
Следващата ни цел - "Орлово око"
За да се стигне до площадката се продължава по пътя към Ягодинската пещера. При миналогодишното си посещение тук я посетихме, но сега не бе включена, поради липсва на време и други цели.
Преди пещерата има отбивка наляво, откъдето тръгва пътят към село Ягодина. Изсечен е буквално в скалите и заходът му е толкова тесен и стръмен, че автобусите, които водят туристи тук опират задниците си в асфалта. Събота и неделя тук гъмжи от джипове и леки коли, но сега е понеделниииик и няма почти никой. Страхотно. Имам време да запушвам пътя и да снимам. Това си е направо лукс :-)
До селото има асфалт. От селото нагоре започва черен път само за джип. Има няколко пътя вървящи успоредно един до друг, но с различна трудност, както го предпочитате :-)
Това са цифрите описващи встъпително това пътешествие - моя мечта.
Мисля, че това беше най-впечатляващата ми разходка за 2016г. Може би защото познавам Родопите най-малко от големите ни планини. Може би, защото есента е любимият ми сезон, а в Родопите той е наистина впечатляващ. Може би и защото Родопите са огромни и потапяйки се в тях може да се рееш с дни без да ги напускаш. Разнообразието на тази наша планина е невероятно. Толкова е богато, че оставам с чувството, че съм бил цяла седмица там, а не само ден. Трудно се описва с думи всичко това: нощни тесни планински проходи, тунели, каньони, черни пътища, екстремна екопътека, мостове, панорамна площадка, пещери, водопади, вековни гори, язовири, реки, блата, езера, хижа, села, пасища, клисури, пътеки, диви животни и много други впечатляващи парченца от пъзела наречен есенни Родопи. Картина, която след като видиш, остава в съзнанието ти за цял живот
Маршрутът ни:
София - Кричим - Девин - "Буйновско ждрело" - "Дяволската екопътека" - "Каньонът на водопадите" - "Дяволския каменен мост" - с.Ягодина - Панорамна площадка "Орлово око" - с.Триград - "Триградско ждрело" - пещера "Дяволското гърло" - с.Гьоврен - с. Чамла - "Чаирските езера" - скален мост "Превалетия камък" - Тешел - обратно към София.
Посетихме: най-екстремната екопътека , най-високата панорамна площадка, най-голямата пещерна зала, най-високият подземен водопад и най-високото село в България.
Това бе второто ми посещение по тези места. Първото бе точно преди една година на 15.10.2015г. - разходка, която бе не по-малко впечатляваща и която не успях да превърна във фотопис и да разкажа за нея, но планирам да го направя в скоро време.
За разлика от миналогодишната ми опознавателна разходка, тази бе планирана по внимателно. Включих нови места, като допълнение към тези от миналата година, но отпаднаха и няколко също така интересни забележителности, за които ще разкажа, като напиша и първия епизод на тази серия - Магията на Родопите.
Благодаря на двама верни приятели, които станаха част от това незабравимо изживяване и на джипът, който ни бе верен другар и ни закара и прибра безпроблемно живи и здрави вкъщи.
Поради огромния брой снимки реших някои от тях да представя в групи - колажи. Трудно ми е да подбирам, а искам почти
всичко да споделя. Апаратът е страда от прекомерна употреба в лоши условия и много трудно снима вече. Пълен е с прах, арзфокусиран и със счупени детайли. Снимките от този фотопис са хибридни, така да се каже, преход от един софтуер към друг и не дотам добрите снимки с които се върнах от Родопите. Занапред ще са по-добри, а някой ден ще сменя и апарата.
Денят, който избрахме за тази разходка бе 25.10.2016г - обикновен работен понеделник. Разходкате бе планирана повече от месец по-рано със събитие-покана във Фейсбук. Голямото разтояние, неясните пътни условия и многото часове каране, гоненето на време отказа почти всички още по начало. Не успях да събера съмишленици с други автомобили/джипове, а за капак планираният уикенд се оказа дъждовен, облачен и много студен. Разходката бе обречена, нещо което подозирах и осъзнах от рано. Успях да се уговоря с един приятел, който е със свободно избираемо работно време. Аз си взех отпуска и така нарочихме слъчевия понеделник. Междувременно в последния момент предложих и на друг приятел, който успя да си вземе непланирана отпуска "от вчера за днес" и в края на краищата сформирахме групата. Това са двама от най-добрите ми приятели с които отивам и накрай света. Хора, които са с авантюристичен дух и могат да ми помогнат в трудност. По този начин разходката стана реалност.
Пътешествието започна малко след полунощ. В 2:00 часа станах, само 2 часа след като бях легнал. Преди такива разходки не мога да спя :-)
В 3:00 часа вече се бяхме натоварили в джипа и поехме към магистрала Тракия.
Пътят до първата ни спирка - Девин е доста, затова реших да пътуваме в нощните часове и да посрещнем развиделяването в планинския град. Поради краткия ден през октомври и претоварената програма, всяка минута светъл ден бе ценна.
Карах по магистралата до отбивката за Цалапица. Малко по-късно вече бяхме в нощен Стамболийски. Преминахме транзит през града и се запътихме към входа на Родопите - Кричим.
Малко след ВЕЦ-а пътят навлиза в каньон, тесен път и падащи камъни. Изнендващото и неприятното бе, че срещнахме много ТИР-ове, които незнайно за нас предпочитат този тесен път за нощни курсове. На места едвам се разминавахме, а шофьорите им не карат хич бавно.
Тук в каньонът пътят постоянно катери и преминава последователно покрай 3 язовира - "Кричим", "Въча" и "Цанков камък" както и през множество ВЕЦ-ове, язовирни стени и поддържащи постройки. Миналата година тук бяхме по изгрев и успяхме да се насладим на красотата на язовирите, но сега нощта царуваше.
Освен тировете, затруднение бяха и множеството паднали камъни по пътя, както и липсата на маркировка. Временно се налага да карам и без спомагателни светлини - само на заводските фарове на джипа. Въпреки това, спирахме да снимаме и да се почерпим от свежия дъх на нощта. Звукът на диви животни, спокойно течаща вода и отекващи в далечината звуци на приближаващ се пореден камион, нарушаваха иначе пълното спокойствие.
Следях безкрайните завои и на навигацията, която ми подсказваше какъв завой предстои, както визулано, така и звуково - за по-опасните. Безкрайно полезна джаджа.
Точно преди село Лясково безкрайното изкачване по пътя за Девин ни превежда през тунел, след който следва стремглаво спускане по новия широк път, покрай според мнозина напълно безмисления проект - язовир "Цанков камък".
Самият път е страхотен и ако беше светло щяхме да се насладим на есенните Родопи, които тук по това време са много красиви.
Малко преди да стигнем Девин небето започна леко да просветлява, но видно имаше облаци. Бе много студено - само 6 градуса. Влезнахме в града за бърза закуска и да заредим отново до горе резервоара на джипа.
В Девин цареше сутринна суматоха. Все пак бе работен ден. Хапнахме закуски, като моята милинка бе от скъпите - с масло, но сиренето/изварата по нея бе само на едно единствено място, като пъпка, която всеки момент щеше да падне.
Пихме и по един айрян, посмяхме се и тръгнахме отново. Пътят ни водеше в тесен каньон през няколко села към поредния язовир - Тешел.
Тук ни завари и утрото.
Красотата на есенните Родопи започваше да се разкрива и се започна безкрайното спиране и тръгване.
След всеки завой бе прекалено красиво, за да го подмина.
Стигнахме до язовир "Тешел", под стената на който имаше разклонение - наляво към Триград, а надясно към Доспат с отбивка още в началото към село Ягодина.
Това беше нашият път - към Ягодина, а щяхме да се върнем и дойдем от Триград късно вечерта пак тук.
Пътят за Ягодина се изкачва над язовир Тешел и тръгва по ждрелото на река Буйновска , която се оттича право в язовира. Тук е невероятно красиво след средата на октомври. Миналата година бяхме на 15-ти тук, сега 10 дни по-късно на 25 и определено по това време есента е впечатляваща.
Язовир Тешел е олицетворение на спокойствието на есенния сезон. Пред такива гледки мога да стоя с часове.
Пътят също е впечатляващ. Колкото по-дълбоко навлизахме в планината, толкова по-тесен ставаше той. На места е невъзможно разминаването на две МПС-та.
Срещнахме няколко пъти насрещно движещи се и единият трябваше да кара назад до някое уширение, за да се разминем. Пътят буквално е издълбан в скалите и върви успоредно до реката в този тесен каньон наречен "Буйновско ждрело".
Тук има впечатляващо място наречено "Вълчи скок". Това е едно стеснение при което отвесните от ляво и вдясно скали почти се допират една в друга.
Легендата разказва, че зимно време вълците слизали от планината и прескачали каньона на реката на това най-тясно място и преминавайки от другата страна, нападали стадата на селата.
"Вълчи скок"
Огромни дървета са се скопчили в отвесни скали
Приказно красиво
Тесният път преминаваше ту от едната, ту от другата страна на реката през мостове.
Наближавахме първите ни набелязани спирки по маршрута. Карах и се оглеждах трескаво във високите скали отляво , да я зърна - площадката "Орлово око". Ако не знаеш къде да я търсиш, нямаш шанс да я видиш, толкова е високо!
Това е един от най-впечатляващите моменти от разходката ни. Дори да си идвал, дори да знаеш, че е най-високата панорамна площадка, пак оставаш впечатлен от гледката и височината й.
"Орлово око" - това е една сравнително голяма метална площадка изнесена 10-тина метра над отвесни скали. Извисява се точно до връх Свети Илия на височина от 1563 метра. Денивелацията до реката и пътя долу е над 600 метра.
За да се добие представа за какъв мащаб и височина става въпрос, трябва малко игра с фотоапарата. Забележете тези 3 снимки. Първата е снимана с максимално приближаване на фотоапарата ми, следващите две са с полу-увеличение и без увеличение съответно. Снимал съм площадката от дъното на каньона, където е асфалтовия път.
Ненормално високо е!
Но преди "Орлово око" имаме друга спирка. Тя се пада почти под самата площадка. Покрай пътя вдясно има съвсем скромно разширение, като паркинг и пълно с табели. Оттук по една вертикална стълба започва приключението наречено според някои - най-екстремната еко пътека в България - "Дяволската пътека"
Аз лично не мога да потвърдя, дали е най-екстремната. От тези, които съм посетил досега - твърдо да!
Всъщност пътеката е луда!
Много яка и определено те кара да качваш адреналин!
На няколко места ми прималяваше на стомаха. Не съм от най-калените, но не съм и от кекавите туристи със страх от височини.
Това, което научих за "Дяволската пътека" е, че е построена през 2015 година по тесния каньон на река Буйновска. Тук минава един мощен приток на реката, който слиза стръмно от планината. Мястото е наречено "Каньонът на водопадите" и представлява цяла каскада от водопади, котли, каскади, скални прагове, ниши, улеи и причудливи форми. Пътеката е построена точно по тези участъци, които са предимно отвесни.
Научих съшо така, че този район е бил проучван цели 8 години. Ако я няма тази "висяща" на места пътека, изобщо не виждам как може да се премине по течението на реката от невъоръжен с подходящи умения и атрибути човек. Изглежда непристъпно.
Водата е издълбала сложни форми в отвесните скали. Пътеката буквално прелита над тези места и дава уникални гледки и чувство.
Доста стръмна на места, като редува изкачване със слизане, независимо дали качваш или слизаш по течението на реката.
Има тераси, пейки, площадки за почивка и наблюдение.
Табела указва маршрута на пътеката. От нея става ясно, че има два кръга - голям и малък. Малкият отнема 3,5 часа, а големият над 10 часа. Разбира се екстремните участъци от пътеката са много по-малка част от тези часове.
По-нагоре по маршрута има и красив скален мост - "Дяволския мост"
Не, това не е известния дяволски мост в Родопите, този построен от хора, а двойник носещ същото име. Този е напълно естествен.
Планирахме да се качим до скалния мост, което щеше да ни отнеме около час в едната посока. Поехме без да губим време, защото ни чакаха още много спирки.
Планината бе изтръпнала от утринния студ. Нямаше още слънце. Целият каньон е в сянка и едва преди обед тук може да огрее слънце. Бе студено, но пътеката е толкова стръмна, че кръвта ти кипва за минути и след малко си вир вода.
Гората наоколо е много разнообразна и красива. Видяхме и две диви кози. Реката през есенните месеци е слаба и само мога да си представям какво се случва тук, след изсипал се обилен дъжд или топящи се снегове.
Не е подходяща за неподготвени физически или със страх от височини хора. На места е откровено опасна!
Родопски прелести...
Колкото до пътеката, то...
Стигаме тесен каньон между 100 метрови отвесни скали. Само тесен 10 метров отвор в скалите разделя двете скални стени. През него се чува шум на падаща вода и лъха студ. Тук започват впечатляващите гледки. Водопад след водопад, сифон след сифон, праг след праг, вир след вир. Уникално място!
Тук е най-силно въздействащата част от пътеката. Окачена е на напълно отвесна скала на поне 20 метра. През стъпалата виждаш долните нива. Държи се на метална конструкция, но нищо не е успокоително , след като видиш дълбочината под краката ти.
На това място за кратък размисъл и осъзнаване :-) има страхотен вир и водопад.
Огромни дървета са надвесени върху теб, някои от които се паднали и образували естествено мостове над тесния каньон.
Нагоре е все по-красиво. Действа като наркотик и те привлича, особено за човек със страст към любителската фотография, като мен.
След екстремната част има леко затишие и спокойна зона, ако мога така да се изразя. Тук мини водопадчета, вирчета, красиви смесени гори образуват нещо като декоративна градина.
Идилия. Тук е мястото мечтано от всеки любител на есента.
Въртях се буквално, като пумпал и запечатвах кадър след кадър.
Вижте
Какво се случва с пътеката ли? Ами тя си е все така закачлива и отвесна.
Скоро се озоваваме и пред скалния мост - Дяволския мост. Първоначално не се забелязва, защото трябва да гледаш нависоко, а пътеката те кара да си гледаш в краката и към дълбочините над които те прекарва.
Страхотно място. Трябва ти време да осъзнаеш откъде минава пътят, защото пътеката прави импрозивизиран кръг около и под скалния мост. Частта под скалния мост влиза в графа екстремна. Тук отново краката леко омекват.
Под "шапката" на моста има улей висок към 30 метра. Улеят е много тесен, едва 5-6 метра и долу тече водата.
Дотук беше нашият поход по пътеката. Тя продължава нагоре към село Борино, но ние се върнахме обратно.
Обратният път ни предложи същите емоции, други гледни точки и още много красота.
Пътеката
Отново сме при джипа и нашето пътешествие-приключение продължава :-)
Следващата ни цел - "Орлово око"
За да се стигне до площадката се продължава по пътя към Ягодинската пещера. При миналогодишното си посещение тук я посетихме, но сега не бе включена, поради липсва на време и други цели.
Преди пещерата има отбивка наляво, откъдето тръгва пътят към село Ягодина. Изсечен е буквално в скалите и заходът му е толкова тесен и стръмен, че автобусите, които водят туристи тук опират задниците си в асфалта. Събота и неделя тук гъмжи от джипове и леки коли, но сега е понеделниииик и няма почти никой. Страхотно. Имам време да запушвам пътя и да снимам. Това си е направо лукс :-)
До селото има асфалт. От селото нагоре започва черен път само за джип. Има няколко пътя вървящи успоредно един до друг, но с различна трудност, както го предпочитате :-)
Все интересни места намираш.
Коментар