Tweet
15. X. 2016 г., прекрасен октомврийски ден и ни сърбят телата да се повозим. Решаваме , че гр. Земен е приятна дестинация за следобедно каране и обещава да се нагледаме на есенни гледки и цветове. Естествено избираме не правия бърз път, а най-накъдрения, който успявам да измисля.
Перник – Ярджиловци – Ноевци – Непразненци....
В Непразненци, докато разсъждавам над името на селото и погледът ми се рее от двор на двор изведнъж ме удря ток! „Стой, спри, спри, обръщаме“... дори не съм сигурна правилно ли съм видяла... осъществяваме обръщане и ето, на южен баир се препича и ни чака едно истинско съкровище.
Жената от местното заведение за хранене, разкразва имало е черква там, но само този кръст останал. Местните имали намерение да издигнат параклис на мястото, засега неосъществено. Пием по кафе на масата отвън, а тя продължава „само да забърша масата, извинете ме, но готвих боб и ....“ Боб. Обичам да готвя боб. Асоциирам го с топлина, домашен уют и милата ми баба.
И продължаваме: Гигинци – Габровдол – Еловдол. Разклона за Гигинския манастир подминаваме смело. Преди години не ми хареса – твърде търгашко. Не вярвам и сега да ми хареса.
И ето ти, след Горна Врабча посока Долна Врабча табела; бяла табела с кафеви букви сочи по черен път наляво. Манастир Възнесение Господне. Не съм го чувала, не го знам, на картата няма посочен. Пътят е относително хубав, чакълиран и ни извежда до малък белосан манастир без ограда. Предвкусвам удоволствието на непознатото.
Хубаво е, подредено и семпло. От сградата се чува, че някой шумоли, но иначе няма никой. Заставаме пред църквата и докато разглеждаме отвън към нас по стълбите слиза монахиня, а до нея с вдигната опашка върви черен котарак с бял гердан; същински дългокосмест Фют. Назначен бил да гони съселите от покрива. И започва тази жена да ни говори. За манастира, за монашеството, за липсата на монашество, за миналото, за бъдещето, за вярата, за задълбочаващия се грях и отлива на хората от християнството, за нуждата от молитва. Тя говори, дребна женичка в поовехтяло монашеко облекло, а котаракът лежи в краката ни и ни гледа с жълти очи. Докосна ме с думите защо трябва да търсим спасение за душата си. „Защото в земния свят душата не е сама, слушаме музика, или се отдаваме на ядене и какви ли не други отдушници, но мине ли веднъж отвъд , тя остава сама в тишина. И не се ли е научила да намира спасение отвътре няма да намери покои“. Нищо не казвам, само слушам.
Аз страня от църковните въпроси. Наистина не пропускам да видя стара църква, кръст, друг оброк, но интересът ми не е на поклонник, привличат атмосферата и концентрацията на история, ролята на религията в душите на хората. Вярата и религията са различни неща. Така както въздухът ни е даден за физическото ни оцеляване, така вярата ни е дадена от Създателя за емоционалното ни оцеляване. Механизъм да си обясним необяснимото, да живеем с мисълта за края, място за намиране на утеха. Дори ако слезнем ниво надолу до ежедневните ни грижи и борби – какво е надеждата ако не вяра, не можем ли да заменим поръвхностното „оптимист съм“ с „ Вярвам“, какво е така модерната напоследък сила на млисълта, която помагала ако не молитва, изчистена от орнаментиката на религията... и обратно – възможно ли е молитвата да се е родила от силата на мисълта, но чисто по човешки да сме прехвърлили отговорността за действията и събитията на Господа, а ние да сме останали пасивни молители? Религията е плод на човешкото начало - безкрайна тема.
На въпросът откога сте тук, отговорът е : „Готвя се да посрещна трета зима. Имаше още една сестра с мен, но тя е болна и се премести на по уредено място. Тук няма вода вътре, нама ток. Надявам се да дойде единомисленичка....“
Тръгваме да видим изворът на светената вода, повлиява очи и кожни проблеми, 100 метра по пътечката през гората.
Страхото място. По скалата се спуска вада с бистра вода. Качваме се срещу водата без пътека да видим откъде идва. А тя наистина извира сякаш от нищото, просмуква се изпод листата на едно никакво място; размахваме листата и ето го извора!
Връщаме се обратно, време е да тръгваме. Благодаря на монахинята за думите, накарали са ме да почувствам, че стига човек да пожелае може да намери покой. Пожелавам и много посетители, а тя ме допълва – „посетители отворени за християнството, защото има такива които идват за... идват за...“ свиване на раменене – разбираме се без думи. На свой ред ни пожелава „успех по пътищата на живота“.
Разказвам това, за да Ви запаля да отидете, защото там има една жена, която има какво да каже. В този момент ми се искаше да мога да направя нещо за нея, а тя просто иска слушатели, които да я чуят.
Обратният път към живота ни донесе едно падане в калта. Не поради независещи от нас причини, а поради дяволчето вътре в нас.
Пътищата на живота са разнопосочни и мамещи
Земен е предвидимо спокоен, отдаваме дължимото на земенския манастир и магията на оцелялото от хилядолетие.
Вземаме си наденица „собствено производство“, сирене „изцяло от мляко“, буркан кисело мляко от коза.
Тук някъде малкият дявол се преврна в едни големи дяволи и обратния път беше белязан от размисли докато всеки дълбае в собственото си недоволство.
В къщи изядохме наденицата, киселото мляко облиза кучето от куфара... и така....
Перник – Ярджиловци – Ноевци – Непразненци....
В Непразненци, докато разсъждавам над името на селото и погледът ми се рее от двор на двор изведнъж ме удря ток! „Стой, спри, спри, обръщаме“... дори не съм сигурна правилно ли съм видяла... осъществяваме обръщане и ето, на южен баир се препича и ни чака едно истинско съкровище.
Жената от местното заведение за хранене, разкразва имало е черква там, но само този кръст останал. Местните имали намерение да издигнат параклис на мястото, засега неосъществено. Пием по кафе на масата отвън, а тя продължава „само да забърша масата, извинете ме, но готвих боб и ....“ Боб. Обичам да готвя боб. Асоциирам го с топлина, домашен уют и милата ми баба.
И продължаваме: Гигинци – Габровдол – Еловдол. Разклона за Гигинския манастир подминаваме смело. Преди години не ми хареса – твърде търгашко. Не вярвам и сега да ми хареса.
И ето ти, след Горна Врабча посока Долна Врабча табела; бяла табела с кафеви букви сочи по черен път наляво. Манастир Възнесение Господне. Не съм го чувала, не го знам, на картата няма посочен. Пътят е относително хубав, чакълиран и ни извежда до малък белосан манастир без ограда. Предвкусвам удоволствието на непознатото.
Хубаво е, подредено и семпло. От сградата се чува, че някой шумоли, но иначе няма никой. Заставаме пред църквата и докато разглеждаме отвън към нас по стълбите слиза монахиня, а до нея с вдигната опашка върви черен котарак с бял гердан; същински дългокосмест Фют. Назначен бил да гони съселите от покрива. И започва тази жена да ни говори. За манастира, за монашеството, за липсата на монашество, за миналото, за бъдещето, за вярата, за задълбочаващия се грях и отлива на хората от християнството, за нуждата от молитва. Тя говори, дребна женичка в поовехтяло монашеко облекло, а котаракът лежи в краката ни и ни гледа с жълти очи. Докосна ме с думите защо трябва да търсим спасение за душата си. „Защото в земния свят душата не е сама, слушаме музика, или се отдаваме на ядене и какви ли не други отдушници, но мине ли веднъж отвъд , тя остава сама в тишина. И не се ли е научила да намира спасение отвътре няма да намери покои“. Нищо не казвам, само слушам.
Аз страня от църковните въпроси. Наистина не пропускам да видя стара църква, кръст, друг оброк, но интересът ми не е на поклонник, привличат атмосферата и концентрацията на история, ролята на религията в душите на хората. Вярата и религията са различни неща. Така както въздухът ни е даден за физическото ни оцеляване, така вярата ни е дадена от Създателя за емоционалното ни оцеляване. Механизъм да си обясним необяснимото, да живеем с мисълта за края, място за намиране на утеха. Дори ако слезнем ниво надолу до ежедневните ни грижи и борби – какво е надеждата ако не вяра, не можем ли да заменим поръвхностното „оптимист съм“ с „ Вярвам“, какво е така модерната напоследък сила на млисълта, която помагала ако не молитва, изчистена от орнаментиката на религията... и обратно – възможно ли е молитвата да се е родила от силата на мисълта, но чисто по човешки да сме прехвърлили отговорността за действията и събитията на Господа, а ние да сме останали пасивни молители? Религията е плод на човешкото начало - безкрайна тема.
На въпросът откога сте тук, отговорът е : „Готвя се да посрещна трета зима. Имаше още една сестра с мен, но тя е болна и се премести на по уредено място. Тук няма вода вътре, нама ток. Надявам се да дойде единомисленичка....“
Тръгваме да видим изворът на светената вода, повлиява очи и кожни проблеми, 100 метра по пътечката през гората.
Страхото място. По скалата се спуска вада с бистра вода. Качваме се срещу водата без пътека да видим откъде идва. А тя наистина извира сякаш от нищото, просмуква се изпод листата на едно никакво място; размахваме листата и ето го извора!
Връщаме се обратно, време е да тръгваме. Благодаря на монахинята за думите, накарали са ме да почувствам, че стига човек да пожелае може да намери покой. Пожелавам и много посетители, а тя ме допълва – „посетители отворени за християнството, защото има такива които идват за... идват за...“ свиване на раменене – разбираме се без думи. На свой ред ни пожелава „успех по пътищата на живота“.
Разказвам това, за да Ви запаля да отидете, защото там има една жена, която има какво да каже. В този момент ми се искаше да мога да направя нещо за нея, а тя просто иска слушатели, които да я чуят.
Обратният път към живота ни донесе едно падане в калта. Не поради независещи от нас причини, а поради дяволчето вътре в нас.
Пътищата на живота са разнопосочни и мамещи
Земен е предвидимо спокоен, отдаваме дължимото на земенския манастир и магията на оцелялото от хилядолетие.
Вземаме си наденица „собствено производство“, сирене „изцяло от мляко“, буркан кисело мляко от коза.
Тук някъде малкият дявол се преврна в едни големи дяволи и обратния път беше белязан от размисли докато всеки дълбае в собственото си недоволство.
В къщи изядохме наденицата, киселото мляко облиза кучето от куфара... и така....
Коментар