С Голф до Португалия (2016)

[Rattenfaenger]

Здравейте на всички!

Отдавна съм открил този форум, чел съм това-онова така да се каже и съм попадал на невероятни разкази, но едва сега се регистрирам, тъй като бих желал (а и се надявам, че ще Ви бъде интересно) да Ви разкажа за тазгодишното ми приключение до Португалия.

Нека се представя накратко все пак. Казвам се Иван Стоянов, по образование и по професия съм лекар, а по душа - автопътешественик. Още от шофьорските курсове започнах да мечтая да подкарам колата към близки и далечни земи, и съответно още от ученик лека-полека започнах да се докосвам до различни държави...на този етап само в Европа . С времето летвата се вдигаше и след обиколка на голяма част от Източна Европа (вкл. Украйна, Беларус, Русия, балтийските републики) през 2014-а година и на Скандинавия през 2015-а, тази година наред бе Западна Европа. Верен спътник на тези пътувания беше моят VW Golf 3.

И така...нека започна.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Португалия (2016)

Ето картата на нашия маршрут:



Изминахме 9000 км за 22 дена като по пътя си посетихме следните държави/градове:

Словения – Любляна, Блед
Италия – Венеция, Падуа, „Cinque terre”, Генуа
Франция – Марсилия, Каркасон, Бордо, Париж
Испания – Барселона, Валенсия, Мадрид, Толедо, Билбао
Португалия – Марвао, Лисабон, Синтра, Порто
Люксембург – град Люксембург
Хърватия – Загреб

Също така минахме и през две от държавите-джуджета в Европа: Монако и Андора.

Повечето посетени от нас места са световно известни и добре познати на много българи, така че в този смисъл не бих могъл да Ви представя нещо толкова непознато, а по-скоро просто да представя тези места така, както изглеждаха в моите очи.

Относно нощувките се възползвахме от т.нар. „онлайн мрежа за гостоприемство” CouchSurfing, също така отсядахме в хостели, на къмпинг и дори 2 вечери прекарахме в колата.

Заедно с моя добър приятел Драго тръгнахме от София рано сутринта на 10-и септември. Не пътуваме за първи път заедно, но за първи път щяхме да пътуваме само двамата.

Една снимка на основните заподозрени непосредствено след влизането в Сърбия. Отляво – надясно: Аз, Драго и хилядолетния Голф :



Под колелата бързо се изнизаха Сърбия и Хърватия, през които преминавахме транзитно. Непосредствено след влизането в Хърватия спряхме за обяд на едно място за почивка. Отворихме си храната, всичко изглеждаше нормално, но изведнъж отвсякъде започнаха да прииждат оси, което ни принуди да се преместим с няколкостотин метра. Там обаче положението беше същото и на края се принудихме да обядваме на крак, бягайки от ордите оси, които постоянно ни преследваха. А съвсем наблизо най-необезпокоявано си обядваше семейство с малки деца…може би осите имаха лично отношение J.

В късния следобед вече бяхме достигнали словенската столица Любляна, която беше нашата първа спирка. Без да губим време решихме да използваме остатъка от следобеда за една бърза разходка.

Главният площад на Любляна, „Прешерен”, кръстен на словенския поет Франце Прешерен.



От там през тройния мост се откри гледка и към Люблянския замък:



Първото ни впечатление от града беше, че е невероятно спретнат и въобще много симпатичен. Целият стар град бе затворен за автомобили, правейки го изключително приятно място за разходка, както за туристи, така и за местни. По улиците се имаше множество артисти, а заведенията по поречието на река Любляница бяха пълни с народ.

Детска радост пред сградата на общината:



Поглед над река Любляница при свечеряване:



Решихме да се разходим по тъмно и до Люблянския замък, за да успеем да получим панорамен поглед над града:



Любляна отвисоко:



Предстоеше ни утре да се върнем отново за по-щателно разглеждане, а вечерта бе отредена за почивка и за разпивка с нашия словенския домакин. Навръщане видяхме по тъмно известния „драконов мост”:


На следващия ден се завърнахме в централната градска част и разходката ни започна отново от този същия драконов мост:


Минавайки по симпатичните малки улички на стария град започнахме да се изкачваме към замъка:


Отклонявайки се леко встрани от главните улици пред нас се откри още една красива панорама на града:


Люблянският замък…както повечето европейски замъци има дълга история. Първият замък на това място е построен още през Средновековието, като естествено през вековете са правени множество подобрения и преустройства. Повечето от сградите в комплекса са от 16-и и 17-и век. След като дълги години е тънел в разруха, през 60-те местната управа започва реализация на своите планове за реконструкция, която трае повече от 30 години. Днес люблянският замък е популярно място за организиране на различни културни събития, както и за празнуване на сватби и други тържества.

Поглед към вътрешността на замъка:



С това разходката ни в Любляна приключи, но преди да поемем към Италия си бяхме наумили да посетим град Блед, известен с красивото езеро, на което е разположен.


** За днес разказът ми ще приключи тук.

[Veni1]

От: С Голф до Португалия (2016)

Давай, докторе, очакваме пътешествието ти.

( всъщност, не само него, а и другите - началото е обещаващо )

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Португалия (2016)

При нашия домакин в Любляна се запознахме с тайванката Ейми, която също му гостуваше. Тя се оказа изключително приятна и забавна, и тъй като не беше ходила в Блед й предложихме да я вземем с нас. Захванахме разговор за различните езици, при което тя ни разказа една скоропоговорка на китайски. Единственото, което чувах в продължение на 1-2 минути беше „шъ-шъ-Шъ-шъ” т.е. една сричка, произнасяна с различна височина на тона, а се оказа, че това си е цяла кратка история…примерно нещо от рода на „една крава си пасяла на полето, когато при нея дошъл един вълк и я изял”. Не мисля, че бих могъл да науча един такъв език. Това си е мазохизъм. Драго попита дали мелодията „шу-шу-шу” в аранжимент на Мариус Куркински означава нещо на китайски, но колко и да е странно не значи нищо . Стана дума естествено и за обидни думи, и изрази. Имам сериозни подозрения, че в предишния си живот Ейми е била българка, защото със завидна лекота и почти без акцент произнасяше изрази като „Да ти *уважа* майката”/.

С нашия домакин Анже и тайванката Ейми. Хапваме традиционната словенска супа "йота", която се прави с боб, зеле, бекон, картофи...каквото ти попадне общо взето. Доста простичка и вкусна бих казал.



Изстреляхме се по магистралата и след по-малко от час вече бяхме в Блед. Паркирахме колата и първо влязохме да разгледаме замъка. От него се виждаше цялата околност, която беше разкошна:






Ето го и бледския остров – единственият остров в Словения :



В музея на замъка имахме възможност да научим малко повече за историята на града. Основна заслуга за развитието на Блед като туристически център има швейцарският лечител Арнолд Рикли, който първи видял потенциала на мекия климат в региона за развитието на климатотерапия и построил край езерото болница и множество къщи, където да отсядат неговите пациенти. Съвсем скоро много аристократи от цяла Европа започнали да строят свои летни вили край красивото езеро. След като Словения попада в състава на КСХС и след това на Югославия замъкът става резиденция на династията на Караджорджевичите, а след Втората световна война – на Йосип Броз Тито. Днес Блед е любимо място за почивка за словенците, като разбира се е посещаван и от много туристи.

Много обичам да снимам знамена, затова нямаше как да пропусна да словенското, което се вееше над града и езерото:



След замъка слязохме за една кратка разходка по алеята край езерото.
Възрастни хора си отдъхват край брега:



Използвах възможността да си топна краката във водата:



Поглед към езерото:



Оставихме Ейми обратно в Любляна и бе време да продължим пътя си към Италия. Останах с много добре впечатление от Словения. От това, което съм видял до момента, чисто субективно ми се струва, че тя е източноевропейската държава с най-висок жизнен стандарт. Отделно не мога да не отбележа блока, в който нощувахме в Любляна – стар блок от югославско време, който обаче беше безупречно обновен, както отвън ,така и отвътре. Смея да кажа, че такъв е масовият случай със социалистическото архитектурно наследство в Словения. Надявам се скоро и нашите блокове да започнат поне малко да приличат на техните.

След няколко часа, вече по тъмно, пристигнахме в Падуа, Италия. На следващата сутрин оставихме там колата и хванахме влака за Венеция. Този вариант беше много по-лесен, тъй като влакът ни оставяше директно на островите и нямаше да се занимаваме със скъпи паркинги. Билетът струваше по 4 евро на човек на посока, а влаковете вървят средно на 20-30 мин.

Във Венеция бяхме решили да се включим в безплатна пешеходна обиколка на града или на английски „free walking tour”. Нека обясня какво представлява това накратко – обиколката започва от определено място в града, продължава няколко часа, обикновено обхваща най-големите забележителности и се акцентира на неща като история, култура, любопитни факти. Хората, които ни водят, обикновено са свързани с фирми, които се занимават с такива обиколки, но не получават заплата за това. Практически всеки е свободен да си тръгне когато пожелае и не е задължен да заплати абсолютно нищо за обиколката. Винаги обаче хората биват приканвани, ако са останали доволни, да оставят нещо под формата на бакшиш. И 90% от хората го правят. Естествено, дали една такава обиколка ще е интересна и приятна много зависи от екскурзовода.

Нямах конкретни очаквания от Венеция, макар че обикновено съм по-скептично настроен към градове, които са много популярни и посещавани. Трябва да призная обаче, че въпреки тълпите от хората Венеция бе страхотна и много ми хареса. Градът е уникален и дори простата разходка по малките улички, множеството мостове и канали носеше голямо удоволствие.

Интересна забележителност е мраморната църква. Единствената църква във Венеция, построена изцяло от мрамор. Днес тя е много популярно място за организиране на сватби, тъй като когато вали дъжд улиците и площадите в града се наводняват и всичко става много кално, а тази църква се намира точно до един канал, както се вижда и от снимката, и съответно е лесно достъпна с гондола, така че няма проблем младоженците да стигнат до нея и в дъждовно време:



Няколко снимки от улиците и каналите на Венеция:





Преди да посетя Венеция всъщност имах доста глуповати представи за града. Мислех си, че местното население живее основно във Венеция-Местре т.е. на континента, а старата част е атракция за туристите. Сега ме е срам от тези мои представи, защото се оказа, че на островите живеят около 80 000 души и там си има всичко, което може да се намери във всеки един друг град – банки, магазини, училища и т.н.




Пак знаме:


Допадна ми, че сградите не бяха в перфектно състояние. С несъвършенството си някак ми се видяха по-топли.

Сградата, в която е живял известният покорител на женските сърца Казанова.



Две думи за историята на града. Островите биват заселени през 5-ти век сл. Хр. от римляни, бягащи от нашествията на хуни и вестготи. До тогава те не са били населявани, поради липсата на питейна вода. Този проблем се решава посредством тези кладенци…или може би по-скоро резервоари:


Дъждовната вода е падала на площада, откъдето по система от подземни тръби се е оттичала в тези резервоари. Площадът всъщност си е бил една кална обрасла поляна, което е правело водата доста мръсна. Имало е и система за филтриране и известно пречистване на водата, но въпреки всичко тя си е била мръсна, затова с развитието на града тази вода започва да се използва за поене на добитъка, а за хората питейната вода бива внасяна от континента.

От 9-и до 12-и век Венеция се развива като град-държава и се откъсва от войните и борбата за надмощие на континента, като вместо това се фокусира върху търговията и корабоплаването. Така Венеция става мощен търговски център между Европа и Азия. Поради силният си флот успява да превземе територии по далматинското крайбрежие, редица острови в Средиземно море и др. Венецианци забогатяват неимоверно много от търговия, носейки всевъзможни ценни стоки от далечни краища на света. Ерата на Великите географски открития създава за тях сериозна конкуренция от страна на Испания и Португалия, но натрупаните богатства през изминалите векове са гарантирали устойчивото развитие на Венеция. Републиката спира да съществува в края на 18-и век, когато бива превзета от Австрийската империя.

Поглед към големия канал:


„Без мафия! Венеция е свещена!”:



Известният мост „Риалто”:


Разходката ни приключи на най-известното място в града – площад „Сан Марко”:

Едноименната базилика:



Дворецът на дожите (владетелите на Венеция):


Един от световно известните венецианци е Марко Поло. Той прави търговско пътуване по пътя на коприната, достигайки Китай и Монголия, което продължава 25 години. Това е било нещо съвсем обичайно за онези времена – хората са пътували бавно до далечни краища на света, като са се стараели да донесат от там колкото могат повече ценни стоки, тъй като реално това си е инвестицията на живота им, която може да ги направи много богати в Европа след това. Марко Поло първи описва някои от народите на Изтока – японци, китайци, монголци, с тяхната култура, език и обичаи. Той със сигурност не е първият венецианец, който е контактувал с тях и на територията на Венеция тези народи са били много добре познати, но той е първият, който реално пише за тях и прави информацията достъпна за останалата част от Европа.

Поглед от площад „Сан Марко” към един от съседните острови:


Една гондола край брега:



След цял ден във Венеция в късния следобед бе време да се завърнем в Падуа. За съжаление там вече бяхме притиснати от времето и не можахме да направим много обстойна разходка. Посетихме красивата и величествена катедрала „Сан Антонио”:



…както и площад „Prato della Valle” – един от най-големите в Европа:





Много приятно място, предпочитано от местните за отдих и разходка.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Португалия (2016)

П.С. Тези последните 3 прикачени картини не мога да ги изтрия. Надявам се, че автоматично ще се махнат, ако ли не дали мога да помоля модератор да ги изтрие, понеже се дублират?

На следващата сутрин трябваше да изминем няколко стотин километра, за да стигнем до района на град Ла Специя, където планирахме да посетим т.нар. „пет земи”. Това са пет градчета, сгушени между скалите и бреговете на Лигурско море, част от национален парк „Cinque terre” и обект под опеката на ЮНЕСКО.

Оставихме колата в град Леванто, откъдето продължихме с влак, тъй като съвсем не бяхме сигурни, дали може да достигнем всички градчета с кола, а и със сигурност паркирането щеше да е кошмар.

Тръгнахме от най-далечното градче, с идеята поетапно да се приближаваме към колата. Градчетата се казват (костваше ми големи усилия да ги запомня, моля да оцените това J ): Риомаджоре, Манарола, Корнилия, Вернаца и Монте Росо.

“Cinque terre” те грабват от първия миг. Цветните сгради, морето, скалите…беше приказно и мисля, че снимките говорят достатъчно.

Риомаджоре:





Тук си взехме и по една италианска бира. Интересното беше, че големите бутилки бяха по 660 мл, а не по 500.





По улиците беше пълно с кафета, ресторантчета и магазини за сувенири. Качвайки се всеки път на влака постепенно минахме и през другите градчета:

Манарола…може би любимата ми гледка от всичките градчета:


Корнилия:



Вернаца. Тази жена намръщено гледаше от прозореца си тълпите от туристи, минаващи по улицата:



Във Вернаца имаше и малък плаж.






Последното градче Монте Росо имаше голяма плажна ивица, както и крайбрежна алея с множество кафенета. Тук човек се чувства точно като на курорт.









Седнахме да изпием по едно кафе и беше време да продължим пътя си към Генуа.
Вечерта прекарахме в увлекателни разговори с нашия домакин, когото разпитахме малко повече за живота в Италия. По негови думи (а в последствие всички италианци, с които разговаряхме, потвърдиха това) разликата между Северна и Южна Италия е огромна. Не съм бил на юг, но Северна Италия като ниво на икономическо развитие според мен общо взето е на ниво Франция. Инфраструктурата беше безупречна, в покрайнините на градовете се виждаха големи индустриални зони, а и като цяло градовете имаха доста поддържан вид. За Южна Италия ни разказаха, че пътищата били много по-лошо поддържани, безработицата е много висока, а и също така в определени региони има висока престъпност и изразено присъствие на мафията.
Опитахме италианска пица в Италия…беше някаква непозната за мен, но останахме много доволни. Беше невероятно вкусна, а цената за една голяма пица бе съвсем народна – от порядъка на 6-7 евро.

На следващата сутрин започнахме разходката си из Генуа:
В района на аквариума:



По улиците на стария град:



Катедралата „Сан Лоренцо”:





Симпатични улички в историческия център:



Оказа се, че Генуа е градът с най-много мотори и скутери в Италия. На места се виждаха такива паркинги:



Една от портите, които са представлявали вход към средновековния град:






В Генуа могат да се видят и широки булеварди с масивни сгради от 19-и век:





Площадът с паметника на Джузепе Гарибалди:



По главната търговска улица на Генуа:


Явно тук не обичат много полицията :

Мотаейки се из малките улички в центъра попаднахме на квартал, населяван предимно с негри и араби:



Изобщо Генуа е град с много голяма емигрантска общност. Оказа се, че тук се намира най-голямата еквадорска общност извън Еквадор. За мен е мистерия как се е стигнало до това да дойдат именно в Генуа, но факт. Нерядко по улиците може да се чуе испанска реч, а също така от време на време се вижда някой магазин или тераса, на които са закачени еквадорски знамена.

В района на гарата:



Красивата „Villa del Principe”, която е била резиденция на богато семейство от Генуа:




Зяпайки фасадите на сградите:



Седнахме да опитаме още нещо от италианската кухня. Аз си поръчах фокача, а не мога да си спомня какво представляваше на Драго яденето. Фокачата в българската уикипедия е описана като „традиционен италиански плосък хляб, с добавени към него лук, маслини, подправки и други хранителни съставки”, но аз бих я описал като нещо средно между хляб и пица. При всички положения може да се консумира като основно ястие. Беше вкусно, като цяло много ми хареса италианската кухня, а също така бих казал, че храненето на заведение в Италия е съвсем достъпно, стига да се избягват „туристическите капани”. В Генуа, отклонявайки се от основните улици, в малките заведения човек може да обядва за 7-8 евро на човек. Няма да преяде за тези пари, но все пак .


В Италия останах много впечатлен от жените…нека да преминем към нещо по-интересно за мъжете . Разбира се по улиците често се срещаха красиви жени, но по-скоро се впечатлих от това, колко елегантно и стилно се обличаха те. Просто беше радост за сетивата да ги гледа човек и дори някоя жена да беше малко по-пълна или с нетолкова хубави черти, пак обличайки се прекрасно хващаше окото .

Беше време да напуснем Италия. В обобщение мисля, че Италия е изключително красива страна, много разнообразна в различните си части. Всеки град е различен и със своя собствена атмосфера, което би могло да се обясни и с историята на страната. В тази връзка съвсем не предполагах, че разликата в различните диалекти в Италия е толкова голяма. Нашият домакин в Падуа идваше от юг и каза, че когато в началото в тях дошъл един водопроводчик и му говорил на падуански диалект, той въобще не успял да го разбере. Същото е валидно и в обратния вариант.

Казахме „довиждане” на Италия и след около 2 часа вече бяхме в Монако. Въпреки мрачното време княжеството ни посрещна с феноменална гледка…от тези, които човек вижда по картичките:



Паркирахме в един подземен паркинг и там забелязах, че явно докато колата е стояла паркирана в Генуа някой ми е одраскал предната броня. Поздравих женската част от родословното дърво на италианците, но както се казва „това да са проблемите с колата” .

В Монако прекарахме няколко часа. Не бих казал, че градът предоставя нещо кой знае колко интересно, но си беше един друг свят за нас, до който човек си заслужава да се докосне. Правеше впечатление безупречната чистота и въобще това, че всичко – от сградите до зелените площи бе поддържано перфектно. Човек има усещането, че тук има хора, които да мислят за абсолютно всичко. Извън това аз лично хич не се чувствах на място там. С тази моя колица, с дрехите, с които бях облечен, на фона на целия този лукс се чувствах като гол, бос и гладен като ломски циганин .

Казино „Монте Карло”:




Аз и Драго на фона на казиното:

По улиците на Монако:




Около яхтеното пристанище:


Една интересна църква, вградена към скалите:



Решихме да седнем и за по едно кафе. Намерихме едно кафене на пристанището, където кафето струваше около 2-3 евро. С онези алуминиеви маси и столове се чувствахме по-скоро като в кварталното кафе в „Люлин 3”, отколкото в Монако, но за протокола – пихме кафе в Монако .

С това разходката ни приключи и след като се преборихме със сериозни задръствания край Ница, късно вечерта достигнахме следващата точка от нашето пътуване – Марсилия.

[c0dy^]

От: С Голф до Португалия (2016)

Поздравления! Направили сте си много хубава разходка! Много ми харесват такива пътеписи, богати откъм информация и снимки. Направо радват окото и душата, все едно четящият е с вас! Тъй като има още за разказване, ще си запазя въпросите за края.

[choko]

От: С Голф до Португалия (2016)

Поздравления!

[s_s1]

От: С Голф до Португалия (2016)

Благодаря Ви за споделеното с нас пътуване.
Много увлекателно. Пътувал съм до Монако и Венеция, но с Вас го преживявам отново по различен начин. Очаквам продължението.
И ако може да разкажета повече за CouchSurfing за начина на подбор и контакт, за "подводните камъни", за домакините и условията на настаняването.

[Dimitar.Dimitrov]

От: С Голф до Португалия (2016)

Много Благодаряяяяяяяяяяяяяяяяя,за споделянето!!!!
Очаквам и минали разходки да споделиш!

[biol]

От: С Голф до Португалия (2016)

"Басии гоуфо"

Страхотна разходка и много каране.
Лятото мислех някаква разходка, но наделя самолета.

ПП. в момента Ryanair са пуснали билети за ноември на 7.5Е

[bochkata]

От: С Голф до Португалия (2016)

Поздравления!
Чакам продължение.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Португалия (2016)

Благодаря много за хубавите думи и поздравленията!

s_s1 - отбелязвам си го това за CouchSurfing, ще разкажа подробно накрая .

Dimitar.Dimitrov - другите пътувания ги има вече описани, ще дам линкове за тях също накрая .

biol - аз не обичам много самолети честно казано, а и твърде много съм свикнал на гъвкавостта на свободата, които колата ми дава. А и все искам да посетя повече места в рамките на едно пътуване .

Продължавам разказа, като днешната част ще е малко по-кратка, утре ще напиша повечко.

[Daniel]

Re: С Голф до Португалия (2016)

Благодаря за разказа.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Португалия (2016)

В Марсилия наш домакин бе Лорен, която заедно с един неин приятел ни посрещна късно вечерта с френска бира и сладкиш. Веднага захванахме разговор на различни теми. Тя бе учителка по френски език в едно училище в предградията. От всичките ни разговори най-силно впечатление ми направиха нейните истории именно за квартала, където е учителка и за нейните ученици. Почти всички са черни или араби, като по нейни думи проблемите в такива предградия на Марсилия и други френски градове са огромни. Каза, че децата знаели френски, но определено нямали самоусещането за французи, дори в разговорите си с нея казвали „вие французите”. От друга страна обаче същите тези деца не са възприети в страните, от които са дошли родителите им, тъй като не говорят добре арабски или някой местен африкански език, и също така са с различен манталитет. Едни хора, попаднали в средата между две култури, които много лесно могат да изпаднат в социална изолация. Така че явно актуалните събития с подобни хора са едно логично следствие. Също така в предградията голям проблем е безработицата и не на последно място – престъпността.

За Марсилия нямах конкретни очаквания…честно казано предимно лоши неща бях чувал за града, така че бях подготвен за лошото. Може би заради това градът всъщност много ми хареса и като цяло нашият престой там бе страхотен. Марсилия има невероятно красиви и приятни места, които ще се опитам да представя в следващите снимки.

Градът ни посрещна с прекрасно време. Разходката ни започна от старото пристанище:



Наблизо имаше и протест на някакъв синдикат:




Разходихме се край форт „Св. Жан”:






Поглед към морето:



Екстравагантната сграда на музея за средиземноморски цивилизации (името звучеше много интересно, но Лорен твърдо ни препоръча да не го посещаваме…не си заслужавало):



Един църен господин край стените на форта:



Красивата “Cathedrale la Major”, която се намираше в ремонт:



От тук преминахме към старата част на града, квартал „Le Panier”. Тук човек може да се загуби сред цветни малки улички, изпълнени с цветя, кафенета, различни магазинчета и др.




Красиви облаци в небето:


Деца играят футбол на улицата:



Интересно улично изкуство:



Едно симпатично кафе:


Малко реклама :


От тук се отправихме към един от символите на града – катедралата „Notre Dame de la Garde” или „Света Богородица пазителка”


Няколко кадъра по път натам:





Прави ли ви впечатление колко е красиво небето? Това не е фотошоп, наистина така изглеждаше. Дори Лорен ни разказа, че в миналото художници са идвали в Марсилия именно за да рисуват небето и различните пейзажи. Такова синьо небе съм виждал единствено в Скандинавия т.е. много по на север. Сигурно има някакво физично обяснение за това, че именно около Марсилия може да се наблюдава такова синьо небе, но съм невеж по такива въпроси.

Започнахме да се изкачваме и лека-полека се откриваха красиви панорами над града:


И ето ни вече тук!




Катедралата се намира на най-високото място в града и както можеше да се очаква гледката от там бе страхотна.

Централната част на Марсилия:


Панорамен изглед:



На тази снимка в далечината се виждат острова и замъка Иф, където в едноименния роман на Александър Дюма е бил затворен граф Монте Кристо:


Светата Богородица е пазителка на моряците, затова в катедралата имаше декорации на мореплавателна тематика:



След като разгледахме катедралата се върнахме обратно към центъра. Доста се учудих от този гражданин, който беше окатунил едно стълбище по пътя надолу, но явно не пречи на никого :



Последната ни спирка за деня бе двореца “Longchamp”. Невероятно красив парк и дворец, много обичано от местните място за почивка и за игра на децата. За мен това беше най-красивото място в Марсилия:




И няколко снимки на самия дворец:







Както виждате Марсилия определено има какво да предложи, но не се заблуждавайте, че това е типичния уреден западноевропейски град. Всъщност градът е много мръсен…не по френски, по български стандарти. Ходейки из малките улици в центъра нерядко пък намирисваше на канал или на човешки биопродукти. Лорен каза, че повечето французи не харесват Марсилия, защото е много мръсна и изпълнена с насилие. За второто не знам, макар че от време на време се виждат разни типажи облегнали се по сградите, които очевидно нямаха спешна работа, но очите им шареха на всички посоки. 1-2 пъти се разминавахме с разни чернокожи, които бих могъл да си представя как ще ме наръгат в някоя тъмна уличка за 5 евро. И все пак не искам да акцентирам на тези неща. Просто споделям впечатленията си, като реално през целия си престой не сме се чувствали застрашени нито за секунда.

Вечерта излязохме с Лорен и нейните приятели, за да опитаме разни бразилски коктейли. Не бях много впечатлен…много захар и недостатъчно алкохол J.

На следващата сутрин се сбогувахме и бе време да продължим нататък. Следващата спирка ни бе средновековният замък в град Каркасон, Южна Франция.

Прекрасен замък, най-впечатляващият, който съм посещавал. Това е най-големия замък в Европа и е проектиран с идеята да бъде непревземаем. Състои се от два реда крепостни стени, между които се помещава стария средновековен град (La Cite), както
и множество други сложни защитни съоръжения. Бил е толкова непристъпен, че всъщност нашествениците дори не са си правели труда да го обсаждат. Основното си развитие замъкът търпи през 13-и век, тъй като тогава се е намирал на границата между Франция и Испания, и поради това е имал ключово отбранително значение. С експанзията на Франция на юг в последствие ролята на замъка става по-второстепенна.

Замъкът в Каркасон е обект под опеката на ЮНЕСКО и блестящ пример за западноевропейска средновековна архитектура. Не е учудващо, че е също така една от най-посещаваните забележителности във Франция. Спирам дотук и ще Ви представя някои снимки от нашата разходка, които не се нуждаят от допълнителни пояснения.

Външната крепостна стена:

По улиците на средновековното градче:





Поглед от вътрешната крепостна стена към околността:




Поглед наоколо:






Готическата катедрала в замъка:





За финал се отдалечихме от града и потърсихме място, откъдето да видим целия замък в далечината. Сигурно не сме намерили най-доброто място, но и това си го биваше .

Нямаше как да не снимам Голф-а пред лозята и замъка на заден план:



От Каркасон потеглихме на юг към Испания. Имахме идеята да се отбием набързо в княжество Андора – една от най-малките държави в света.



Андора се намира високо в Пиренеите и всъщност не направих добър разчет на времето, което ще ни трябва да стигнем там. Пътуването беше бавно, но пък природата високо в планината бе много живописна. По пътя към столицата Андора ла Веля минахме през редица зимни курорти и правеше впечатление, че всичко бе по конец – петзвездни хотели с много уютен външен вид, улици, тротоари, зелени площи…безупречно. Изобщо Андора оставяше впечатление за държава с много висок жизнен стандарт.
Между другото ако се чудите - в Андора официалният език е каталонски .

Пристигнахме в столицата почти по тъмно, затова направихме една наистина съвсем мимолетна разходка по центъра. Така или иначе градчето е съвсем малко.

Главната търговска улица:


Поглед към стария град:


Красивата природа около града:




Времето ни притискаше и бе време да се отправим към Барселона.

[Rattenfaenger]

От: С Голф до Португалия (2016)

Пристигнахме в покрайнините на Барселона късно вечерта. Престоеше да прекараме целия следващ ден в града. Пределно ясно е, че един ден е малко за град като Барселона, но от друг страна не съм съгласен с твърдения от рода на „за един ден нищо не може да видите”. Като за първо посещение на града решихме да се фокусираме върху по-известните места.

Трябва да призная, че в Барселона не ни провървя особено с местата, които си бяхме набелязали. Обиколката ни на града започна с една хубава сутрешна панорама по пътя към парка Гюел:



Паркът е изграден в началото на 20-и век от Антони Гауди – емблематичният архитект, оставил трайно своя отпечатък върху Барселона и автор на някои от най-известните забележителности в града. Бил е изграден върху запуснат парцел по поръчка на индустриалеца Гюел, който планирал да превърне района в жилищна зона.

Стилът на Гауди е много характерен и той е най-яркия представител на каталонския модернизъм. Със сигурност такъв тип сгради не са по вкуса на всеки. На мен лично доста ми харесаха и определено правят града по-нестандартен и интересен.

Тук обаче ударихме на камък. Оказа се, че паркът има безплатна и платена част, като можехме да влезем в платената чак след 4 часа, поради много организирани групи и тълпите от туристи. Естествено не можехме да си позволим да чакаме, нито да се върнем, тъй като паркът се намира далече от центъра, затова се разходихме в безплатната част и снимахме платената отдалече:

Къщата, в която е живял самия Гауди също се намира в парка:

Паркът отвън:


Поехме в посока центъра. Направи ми впечатление това каталонско знаме, поставено на прозореца. После щеше да стане ясно, че общо взето друго знаме не може да се види тук:

Същинската ни обиколка на центъра започна от “Placa de Catalunya”:





От тук започва известната търговска улица „La Rambla”. Тя беше претъпкана с народ и не ми хареса особено. Отбивайки встрани от нея се разходихме в покрития пазар „La Boqueria”



Тук се продаваха най-различни хранителни продукти – меса, подправки, плодове и зеленчуци и др. Пазарът е известен с висококачествената си продукция, като най-добрите барселонски готвачи пазаруват от тук.


Драго си купи чушлета „Carolina Reaper” – този сорт се води най-лютият на света.

След пазара продължихме към стария готически квартал:




Достигнахме площада със сграда на общината и парламента на Каталония:



Надписът на сградата на общината нямаше как да не ни направи впечатление (“Refugees welcome” – „Добре дошли, бежанци”). Ето един жокер към мигрантите ако Германия затвори границите си или иска да ги депортира – Испания е с широко отворени врати .


Още знамена точно на главния площад на града:


Интересно ми беше доколко това бе проява на регионална гордост, доколко желание за независимост. От разговорите с нашия домакин, който бе бразилец, разбрахме, че каталонците са раздвоени – някои са твърдо за независимост от Испания, на други им е все тая.

Готическата катедрала на Барселона:


Входът за нея по спомен бе около 10 евро, което ми се видя абсурдно и надникнахме само от преддверието. Изобщо входните такси за различните обекти в Барселона бяха много високи, а не смятам, че това бе оправдано навсякъде.

По улиците на града:







Каталонският език се води близък до испанския, но доста думи са сходни с френския. Аз не говоря нито един от двата, така че на мен си ми звучеше като испански. От друга страна в Барселона навсякъде виждах за изход думата „uscita” и логично предположих, че това е испанската дума, после се оказа, обаче, че на кастилски испански думата за „изход” е “salida”. Така че разлики между двата езика има, макар понякога да изглеждат много сходни.

Минахме през един красив парк:


…след което се разходихме в крайбрежната зона на града. Тя бе изключително красива, пълна с хора:







Драго реши да покаже на местните бабанки българска сила :



Стигнахме до паметника на Христофор Колумб, гледащ посока Америка и от тук се върнахме отново на улица „La Rambla”:



Встрани от нея се намира малкия симпатичен площад „Placa Real”:




Бяхме се поуморили от ходене и хванахме метрото за няколко станции, за да стигнем до символа на Барселона – катедралата „Светото семейство” или „Sagrada familia”.