Tweet
Жабите и хората.
Отегчени и малко ошашавени от летните родни жеги решаваме в средата на август с Ирена да пообиколим разни хладни места. Промяната на н.в., температурата на въздуха, влажноста към по-ниска... па също и на околните миризми, ще са енерган голям да доживеем някак края на лятото.
Те включват - посещение на Троян на гости при приятели, кратък престой от два дни на Беклемето и лов на ФТФ и после ... според настроението и кондицията, но с гравитация към Стара Планина.
Поради служебни ангажименти сутрешното тръгване е мечта, и на магистрала „Хемус” сме чак по обяд на 14-ти същия месец , където успешно „превземаме” първата кутия /скрита до Севлиево/. На място, впрочем се налага да се покатеря на високо, да сляза.... понеже съм забравил печата на zveno в колата и пак да се покатеря.
Съдба... а редките преминаващи гледат от шосето в почуда как двама човека загрижено тичат от паркирала яркочервена Астра до ъгъла на някакво забравено от Бога полe с курдисана странна конструкция и обратно....
В късния следобяд сме близо до Троянския манастир където е следващата ни съкровище и .... айяйяйай... забравил съм неволно името на манастира „Успение Богородично” /което е едно чудесно име/, по-сериозното е че утре е 15-ти август и е празник на манастира.
Късно си давам сметка, иначе щяхме да пропуснем кеша и да го оставим за по-безлюдно време. В района е .... как да кажа - дори не „търговците в храма” или грозното лице на българското битово християнство, ами някакъв кръг от Дантиевиея ад...
Алеята към Манастира е фрашкана със сергии. Мирише на понички с аромат на риба и на риба с аромат на понички. Пекат се и други меса, ядат се дини и захарен памук и се люпят масово семки. Пушеците са навред, смрадта е повече от зловоние и понякога поклонниците покрай нас се превръщат в кашлящи тубуркулозни сенки. Продава се всичко – от женски прашки, до имитации на австрийски сапьорни лопатки и бронзови копия на нагръдни знаци на Panzer Grenadier Division Großdeutschland...
Между другото, качеството и на гащите, на знаците и на всичко останало е елементарно, надали ще залъже и маймуна от гората, нашенци впрочем се спират, разглеждат и цъкат с езици... Цъкането е на фона на възможно най-гнусната чалга...
Направо дяволска работа е до Манастира в този ден.
Докато си проправям път с лакти към храсталаците с кеша, си мисля, че Духа на Богородица още дълго време ще е с извърнато лице от България.
Точно до кутийката ни пък, на сянка, са спрели някакви римляни. Кльощава циганка само по фуста и огромно набръчкан полупразен сутиен прави замислени осморки около разкапана каруца. Братовчеди наблизо, набиват с плющене салам „Народен” и ушите им мърдат при това. Същите периодично вбълбукват в космати гърла - жълти и прозрачни течности от мърляви стъклени патрончета.
Накрая намираме кеша и бързаме да се разкараме. Обратния път до колата е по колатерали на главната алея... а от утробата на епицентъра на събитието се носят звуци които биха се посрали и глутница бесни чакали.
Единственото харно тук място е паркинга. За това са предназначени поляните около манастира, безплатно е и доброволци насочват колите. Леко се обезобразява усещането от пърдящи и пикаещи орангутанзи из близката горичка, но тея поне са почти невидими само шупуркат из храстите и плашат мравките с шумни редове от метанови откоси.
Когато пристигаме у Илко и го виждаме да ни чака усмихнат с жена си на стълбите на чистичката тиха къща, направо ми идва облян в сълзи от умилиение, да плонжирам като Замора, през отворения джам и да кацна директно на масата, между шишето с бира и тенжурата с меса и купичката със салата...
По-нататък, въпреки че съм поуморен и малко поошашавен от предното преживяване - се рефрешвам с бира /ся... си мисла - „ще се дорефрешвам до бетонен статус” да, ама не – вечерта минава много семпло и интересно/. Благодаря Илко и Тина ...
На сутринта сме сравнително свежи и след кафе и бързо чао с любезните домакини отпътуваме към Беклемето.
Там след кратък размисъл „пускаме котва” в хотел Беклемето, което е всъщност стара хижа /реновирана чат-пат/ и след кенче бира, чак към 10 сутринта поемаме към Хайдушкото игрило, където ни чака контейнер за сефтосване.
Аз понеже смътно си давам сметка колко път имаме да бичим в двете посоки и хич не се зоря. Ирена също.
С нас от хижата тръгват и три кучета, който ще ни следват през деня с всичките ни премеждия и джунгурбаши.
Малко преди „Орлово гнездо” срещаме по-възрастна двойка туристи. Черпят ни със сливи и ракия...Близвам и аз дори малко.
През заслона минаваме почти транзит, само наливаме вода. До „Дерменкая” почти на крос. Там естествено ползваме спестеното време за бира и кола. Пред хижата се разговаряме с трима мотоциклетисти. Единия е ходил дори в Непал. Като научават къде сме се забързали поклащат скептично глави – „ има още да ходите, па и навръщане”. Еми да ходим.. като ще ходим.
Към 13 .30 часа започваме спускане към горното течение на Черни Осъм.
Отначало гората е много приятна. Всъщност дори до реката е супер разходка. Там незнайно защо забравям за трака в машинката и хващаме дивашки надолу един стръмен ляв склон на река...
Кучетета по някой време се умълчават, а аз усещам че траверсираме по доста стръмен кафяв терен като мухи по л..но. „Игрило”-то е точно над нас.
Връщаме се внимателно долу до маркировката и един час е вече в минус.
Така и така сме вече в дисонанс с часовете, та решаваме да слезем малко по корито на самия каньон. Пусто и прекрасно е. Няма дори много вода.
Толкова съм щастлив, че при поредния скок от камък на камък, лумбуркам с кофража в едно от малкото вирчета. Сичко се разминава без членовредителсво. Докато си изливам водата от ушите, една пеперуда ме гледа с погнуса от огромно листо. Скоро .... след 30-тина минути стигаме до отвесче с рапелен клин, което не можем да преодолеем. Ирена дава заден моментално, а аз се шляя доволно из камънаци и пънове.
В 16 часа най-сетне ловим правилния път за „Игрило”-то на всичко отгоре пътеката е и харно маркирана. След около 40 минути сме на място. Намираме търсеното, спестяваме ох и ах пред гледката и правим обратен завой.
От Игрилото...
Междуврелменно едно от кучетата /кучка/ пропада в пропаста и още дълго лае някъде от долу. Не скимти, значи не е пострадало сериозно. Другите две също изчезват да го съжаляват сигур...
Долу отново при реката за малко не оставам сингъл. В момента в който Ирена тръгва по пътеката за Дерменка, някъде над нея се чува шшууупффууу и само успявам да и извикам .....КАМЪК !!!
Тя се дръпва лекичко и на 40 санта от главата и профучава нещо като каменна топка за тенис.
Ако те уцели в черепа или гръдния кош, всичко вътре става на компот.
После.... нямаме време за емоции, просто ме впечатли – как голямата черна жаба която дреме до всеки от нас, изведнъж се размърда и премигна с очи.
Нагоре към хижата е лесно вече и ... трудно.
Лесно е - не хвърчи нищо към тялото ти, трудно понеже е далече и баира е як.
Преди финала.
Малко преди залез с изплезени по метър езици най-сетне пристигаме. Това ще рече към 18.40.
Първо се напиваме с вода, после аз „слушам” непозната босонога девойка с интерес да ми говори за Ком-Емине и Централен Балкан.Слушам, без да вниквам в чуруликането в подробности и кимам тъпо, като слънчасало магаре.
Мозъка ми почва да работи малко по-късно и първата мисъл е, че до Беклемето си има иди-дойди още три часа ходене.
Тъй като време за губене няма, намаляваме до десет минути почивката и се затътрузваме към прохода. Върви се по билото само и е хладничко.Лошото е, че сме поизморени вече.
Спираме за кратко на „Орлово гнездо” да си налеем вода. Хижаря като разбира къде сме ходили, и кога сме тръгнали само поклаща глава мъдро и дори леко осъдително...
Малко над финала съвсем се стъмнява, но за щастие вече сме на пистата. На хижата вече може да се оводнявам и с ...бира.
След кратка, но обилна вечеря без много приказки се мушваме по леглата.
На другия ден, утрото е свежо и синьо. След бързи кафета се изнизваме за продължението на екскурзията право към прохода горе. Там под Арката на Свободата под строгите погледи на влюбени двойки, пенсионери от средната класа и разни други романтици успяваме да съсипем кутийката на един приятел. И то от старание да я вземем незабележимо.
Хубаво, че имам под ръка замяна и си тръгваме без БЗК, само с нотис и извинение.
В Южна България вече продължаваме към следващата кутия. Тя е под един завой с хубава гледка на юг. Там, обаче пак удряме на камък. Буквално. След час пълзене по една скала се връщаме с точно нищо. Само с тръни в обувките, един посинял после нокът на крака ми и милиарди от ония лепливи малки растенийца по чорапите.
Настроението засега е бодро. Продължаваме към Сопотския манастир където обядваме с каквото хижарите от Беклемето са ни снабдили. Кеша тук е осиновен май и също го няма. Или съм много тъп днес.
Наближава късния следобяд и трябва да помислим са нощувка. Както обичайно мястото е избрано след кратък преглед на мрежовите предложения. Село Катунище е южно от Жеравна и въпреки странното име и близоста на циганската столица ... е едно прекрасно, тихо село само за хора като нас.
Къщите са в ретрообновен стил, глъчка не се чува и доста време отмаряме след финала на днескашния ден в местното ресторантче.
Накра се мръква и се качваме в екоселището, където ни е бунгалото.
Там остатъка от вечерта водя страстен диалог с някаква почиваща лелка /всъщност освен нас има още две жени в деликатна възраст и малко детенце/.
Тя – Ау снощи докато спахме, умрях от страх някой да не влезе да ни направи нещо.
/бунгалата са на края на селото до гората , но има огромна масивна порта която отделя двора им от останалата България/
Аз – Що се стряскате бе госпожа, нали сте на почивка. Селото е тихо, тинтири-минтири или джъз-бъз няма да има.
Тя /изнеревена/ ...- Ами, ако влезе все пак някой, тука през портата???... щото понеже се отваря и отвън... Вие как си отворихте??... Ако прескочи оградата, а няма и осветление в двора.
В тоя момент Ирена щраква прекъсвача до вратата и двора се осветява.
Аз – Има осветление, копченце бяло, цъкаш и готово, тука е над тоя ръждясал плуг до барбекюто за теле дето става...
Тя - Ама ми е едноу... такова претеснено /гледа в тъмното замечтано, и очите и така бляскат, та чак тръпки ме побиват/.
Накрая прекалено умния диалог приключва и обращаме гръб на демоните и желанията на таз странна жена.
После госпожата с мърморене се отдалачева между къщичките докато навиква внучката си, да се готвят за лягане...
Спим през ноща като активни и заслужили борци не против... а за нещо си. Тишината над селото се прорязва само чат-пат от крясъците на разгонените пауни в импровизирания зоопарк зад бунгалата - има и такова място - бъкано с кози, малки сърни, пауни и може би още някой в това странно място.
От някъде цяла нощ цвърчат жаби. Не като вчерашната - голяма, черна и мързелива, а просто малки зелени земни жабчета.
Сутринта сме свежи... колко да сме свежи, освен колкото да измъкнем едно ФТФ изпод носа на околните кешъри, това на Сини вир.
После за десерт логваме и една кутийка до Градец и се отправяме към Варна.
За разнообразие минаваме пак през Ябланово и Преслав след Тича. Възхищението ми от новия асфалт положен в отсечката Тича – Величка скоро се сменя с ужас, понеже виждам огромни стълбове прах да се реят над пътя след Конево. Някой... кой е решил да извади от нафталина Върбишкия проход и скоро сложения асфалт се премахва, реват огромни машини, работници в сигнални потници човъркат земята и яростно в носовете си, сипе се чакъл и нищо се не види наоколо...И така едни 20 км.
Преславския проход за радост никой не смята да събори още или да прокопае тунел под него, та без приключения стигаме Варна същия ден следобяд.
Отегчени и малко ошашавени от летните родни жеги решаваме в средата на август с Ирена да пообиколим разни хладни места. Промяната на н.в., температурата на въздуха, влажноста към по-ниска... па също и на околните миризми, ще са енерган голям да доживеем някак края на лятото.
Те включват - посещение на Троян на гости при приятели, кратък престой от два дни на Беклемето и лов на ФТФ и после ... според настроението и кондицията, но с гравитация към Стара Планина.
Поради служебни ангажименти сутрешното тръгване е мечта, и на магистрала „Хемус” сме чак по обяд на 14-ти същия месец , където успешно „превземаме” първата кутия /скрита до Севлиево/. На място, впрочем се налага да се покатеря на високо, да сляза.... понеже съм забравил печата на zveno в колата и пак да се покатеря.
Съдба... а редките преминаващи гледат от шосето в почуда как двама човека загрижено тичат от паркирала яркочервена Астра до ъгъла на някакво забравено от Бога полe с курдисана странна конструкция и обратно....
В късния следобяд сме близо до Троянския манастир където е следващата ни съкровище и .... айяйяйай... забравил съм неволно името на манастира „Успение Богородично” /което е едно чудесно име/, по-сериозното е че утре е 15-ти август и е празник на манастира.
Късно си давам сметка, иначе щяхме да пропуснем кеша и да го оставим за по-безлюдно време. В района е .... как да кажа - дори не „търговците в храма” или грозното лице на българското битово християнство, ами някакъв кръг от Дантиевиея ад...
Алеята към Манастира е фрашкана със сергии. Мирише на понички с аромат на риба и на риба с аромат на понички. Пекат се и други меса, ядат се дини и захарен памук и се люпят масово семки. Пушеците са навред, смрадта е повече от зловоние и понякога поклонниците покрай нас се превръщат в кашлящи тубуркулозни сенки. Продава се всичко – от женски прашки, до имитации на австрийски сапьорни лопатки и бронзови копия на нагръдни знаци на Panzer Grenadier Division Großdeutschland...
Между другото, качеството и на гащите, на знаците и на всичко останало е елементарно, надали ще залъже и маймуна от гората, нашенци впрочем се спират, разглеждат и цъкат с езици... Цъкането е на фона на възможно най-гнусната чалга...
Направо дяволска работа е до Манастира в този ден.
Докато си проправям път с лакти към храсталаците с кеша, си мисля, че Духа на Богородица още дълго време ще е с извърнато лице от България.
Точно до кутийката ни пък, на сянка, са спрели някакви римляни. Кльощава циганка само по фуста и огромно набръчкан полупразен сутиен прави замислени осморки около разкапана каруца. Братовчеди наблизо, набиват с плющене салам „Народен” и ушите им мърдат при това. Същите периодично вбълбукват в космати гърла - жълти и прозрачни течности от мърляви стъклени патрончета.
Накрая намираме кеша и бързаме да се разкараме. Обратния път до колата е по колатерали на главната алея... а от утробата на епицентъра на събитието се носят звуци които биха се посрали и глутница бесни чакали.
Единственото харно тук място е паркинга. За това са предназначени поляните около манастира, безплатно е и доброволци насочват колите. Леко се обезобразява усещането от пърдящи и пикаещи орангутанзи из близката горичка, но тея поне са почти невидими само шупуркат из храстите и плашат мравките с шумни редове от метанови откоси.
Когато пристигаме у Илко и го виждаме да ни чака усмихнат с жена си на стълбите на чистичката тиха къща, направо ми идва облян в сълзи от умилиение, да плонжирам като Замора, през отворения джам и да кацна директно на масата, между шишето с бира и тенжурата с меса и купичката със салата...
По-нататък, въпреки че съм поуморен и малко поошашавен от предното преживяване - се рефрешвам с бира /ся... си мисла - „ще се дорефрешвам до бетонен статус” да, ама не – вечерта минава много семпло и интересно/. Благодаря Илко и Тина ...
На сутринта сме сравнително свежи и след кафе и бързо чао с любезните домакини отпътуваме към Беклемето.
Там след кратък размисъл „пускаме котва” в хотел Беклемето, което е всъщност стара хижа /реновирана чат-пат/ и след кенче бира, чак към 10 сутринта поемаме към Хайдушкото игрило, където ни чака контейнер за сефтосване.
Аз понеже смътно си давам сметка колко път имаме да бичим в двете посоки и хич не се зоря. Ирена също.
С нас от хижата тръгват и три кучета, който ще ни следват през деня с всичките ни премеждия и джунгурбаши.
Малко преди „Орлово гнездо” срещаме по-възрастна двойка туристи. Черпят ни със сливи и ракия...Близвам и аз дори малко.
През заслона минаваме почти транзит, само наливаме вода. До „Дерменкая” почти на крос. Там естествено ползваме спестеното време за бира и кола. Пред хижата се разговаряме с трима мотоциклетисти. Единия е ходил дори в Непал. Като научават къде сме се забързали поклащат скептично глави – „ има още да ходите, па и навръщане”. Еми да ходим.. като ще ходим.
Към 13 .30 часа започваме спускане към горното течение на Черни Осъм.
Отначало гората е много приятна. Всъщност дори до реката е супер разходка. Там незнайно защо забравям за трака в машинката и хващаме дивашки надолу един стръмен ляв склон на река...
Кучетета по някой време се умълчават, а аз усещам че траверсираме по доста стръмен кафяв терен като мухи по л..но. „Игрило”-то е точно над нас.
Връщаме се внимателно долу до маркировката и един час е вече в минус.
Така и така сме вече в дисонанс с часовете, та решаваме да слезем малко по корито на самия каньон. Пусто и прекрасно е. Няма дори много вода.
Толкова съм щастлив, че при поредния скок от камък на камък, лумбуркам с кофража в едно от малкото вирчета. Сичко се разминава без членовредителсво. Докато си изливам водата от ушите, една пеперуда ме гледа с погнуса от огромно листо. Скоро .... след 30-тина минути стигаме до отвесче с рапелен клин, което не можем да преодолеем. Ирена дава заден моментално, а аз се шляя доволно из камънаци и пънове.
В 16 часа най-сетне ловим правилния път за „Игрило”-то на всичко отгоре пътеката е и харно маркирана. След около 40 минути сме на място. Намираме търсеното, спестяваме ох и ах пред гледката и правим обратен завой.
От Игрилото...
Междуврелменно едно от кучетата /кучка/ пропада в пропаста и още дълго лае някъде от долу. Не скимти, значи не е пострадало сериозно. Другите две също изчезват да го съжаляват сигур...
Долу отново при реката за малко не оставам сингъл. В момента в който Ирена тръгва по пътеката за Дерменка, някъде над нея се чува шшууупффууу и само успявам да и извикам .....КАМЪК !!!
Тя се дръпва лекичко и на 40 санта от главата и профучава нещо като каменна топка за тенис.
Ако те уцели в черепа или гръдния кош, всичко вътре става на компот.
После.... нямаме време за емоции, просто ме впечатли – как голямата черна жаба която дреме до всеки от нас, изведнъж се размърда и премигна с очи.
Нагоре към хижата е лесно вече и ... трудно.
Лесно е - не хвърчи нищо към тялото ти, трудно понеже е далече и баира е як.
Преди финала.
Малко преди залез с изплезени по метър езици най-сетне пристигаме. Това ще рече към 18.40.
Първо се напиваме с вода, после аз „слушам” непозната босонога девойка с интерес да ми говори за Ком-Емине и Централен Балкан.Слушам, без да вниквам в чуруликането в подробности и кимам тъпо, като слънчасало магаре.
Мозъка ми почва да работи малко по-късно и първата мисъл е, че до Беклемето си има иди-дойди още три часа ходене.
Тъй като време за губене няма, намаляваме до десет минути почивката и се затътрузваме към прохода. Върви се по билото само и е хладничко.Лошото е, че сме поизморени вече.
Спираме за кратко на „Орлово гнездо” да си налеем вода. Хижаря като разбира къде сме ходили, и кога сме тръгнали само поклаща глава мъдро и дори леко осъдително...
Малко над финала съвсем се стъмнява, но за щастие вече сме на пистата. На хижата вече може да се оводнявам и с ...бира.
След кратка, но обилна вечеря без много приказки се мушваме по леглата.
На другия ден, утрото е свежо и синьо. След бързи кафета се изнизваме за продължението на екскурзията право към прохода горе. Там под Арката на Свободата под строгите погледи на влюбени двойки, пенсионери от средната класа и разни други романтици успяваме да съсипем кутийката на един приятел. И то от старание да я вземем незабележимо.
Хубаво, че имам под ръка замяна и си тръгваме без БЗК, само с нотис и извинение.
В Южна България вече продължаваме към следващата кутия. Тя е под един завой с хубава гледка на юг. Там, обаче пак удряме на камък. Буквално. След час пълзене по една скала се връщаме с точно нищо. Само с тръни в обувките, един посинял после нокът на крака ми и милиарди от ония лепливи малки растенийца по чорапите.
Настроението засега е бодро. Продължаваме към Сопотския манастир където обядваме с каквото хижарите от Беклемето са ни снабдили. Кеша тук е осиновен май и също го няма. Или съм много тъп днес.
Наближава късния следобяд и трябва да помислим са нощувка. Както обичайно мястото е избрано след кратък преглед на мрежовите предложения. Село Катунище е южно от Жеравна и въпреки странното име и близоста на циганската столица ... е едно прекрасно, тихо село само за хора като нас.
Къщите са в ретрообновен стил, глъчка не се чува и доста време отмаряме след финала на днескашния ден в местното ресторантче.
Накра се мръква и се качваме в екоселището, където ни е бунгалото.
Там остатъка от вечерта водя страстен диалог с някаква почиваща лелка /всъщност освен нас има още две жени в деликатна възраст и малко детенце/.
Тя – Ау снощи докато спахме, умрях от страх някой да не влезе да ни направи нещо.
/бунгалата са на края на селото до гората , но има огромна масивна порта която отделя двора им от останалата България/
Аз – Що се стряскате бе госпожа, нали сте на почивка. Селото е тихо, тинтири-минтири или джъз-бъз няма да има.
Тя /изнеревена/ ...- Ами, ако влезе все пак някой, тука през портата???... щото понеже се отваря и отвън... Вие как си отворихте??... Ако прескочи оградата, а няма и осветление в двора.
В тоя момент Ирена щраква прекъсвача до вратата и двора се осветява.
Аз – Има осветление, копченце бяло, цъкаш и готово, тука е над тоя ръждясал плуг до барбекюто за теле дето става...
Тя - Ама ми е едноу... такова претеснено /гледа в тъмното замечтано, и очите и така бляскат, та чак тръпки ме побиват/.
Накрая прекалено умния диалог приключва и обращаме гръб на демоните и желанията на таз странна жена.
После госпожата с мърморене се отдалачева между къщичките докато навиква внучката си, да се готвят за лягане...
Спим през ноща като активни и заслужили борци не против... а за нещо си. Тишината над селото се прорязва само чат-пат от крясъците на разгонените пауни в импровизирания зоопарк зад бунгалата - има и такова място - бъкано с кози, малки сърни, пауни и може би още някой в това странно място.
От някъде цяла нощ цвърчат жаби. Не като вчерашната - голяма, черна и мързелива, а просто малки зелени земни жабчета.
Сутринта сме свежи... колко да сме свежи, освен колкото да измъкнем едно ФТФ изпод носа на околните кешъри, това на Сини вир.
После за десерт логваме и една кутийка до Градец и се отправяме към Варна.
За разнообразие минаваме пак през Ябланово и Преслав след Тича. Възхищението ми от новия асфалт положен в отсечката Тича – Величка скоро се сменя с ужас, понеже виждам огромни стълбове прах да се реят над пътя след Конево. Някой... кой е решил да извади от нафталина Върбишкия проход и скоро сложения асфалт се премахва, реват огромни машини, работници в сигнални потници човъркат земята и яростно в носовете си, сипе се чакъл и нищо се не види наоколо...И така едни 20 км.
Преславския проход за радост никой не смята да събори още или да прокопае тунел под него, та без приключения стигаме Варна същия ден следобяд.
Коментар