Македония и Албания 2016

[bgrali]

Не само един съфорумец преследва мечтите си. Това важи и за мене.
Отдавна искам да видя пустото Проклетие. За тези, на които нищо не говори това име - това е планина на Балканите, основната част е в Албания, малки части са в Черна гора и Косово. Проклетие е сръбското име, албанското така и не запомних, а на английски е Albanian Alps. Не е много висока - първенецът Майя Йезерце е 2,694 м, но е много сурова и величествена планина.
Преди две години се опитахме да видим черногорската част, но нямахме късмет с времето - валя непрекъснато, върховете бяха в облаци и мъгла.
И така - най-после реших, че е време да се посети албанската част на Проклетие. Най-интересни са две долини - Валбона и Тет.
До Валбона най-лесно се стига през Косово, но нямам никакво желание да минавам от там по много причини. Пък и ми се свидят 30-те евро за зелена карта. За това остана пътуването през Македония.
С намиране на македонски денари на много изгоден курс проблем нямаше, но леки така и не успях да намеря. И се наложи да тръгнем с македонска валута и евро за Албания.
След старателна логистика какво да посетим, от къде да минем и къде да спим, най после дойде денят, в който потеглихме.

ДЕН ПЪРВИ
София - Преспанско езеро - Галичица - Охридско езеро

Не ми се пътуваше през Гюешево и Скопие, за това решихме да минем през Благоевград. Ето какъв беше маршрутът ни:



И така - натоварихме целия катун на 20-годишната баба (дрехи, обувки, раници, палатка, маса, столове, спални чували, матраци, ядене и пиене) и потеглихме.
Не бях пътувала по новата магистрала. Тя свършва точно там, където започва пътя към границата, който е наскоро обновен и много добър. Влезнахме в Македония без никакво чакане и проблеми. Скоро след това гаргата (Гарминът) започна да се държи неадекватно, което се повтори няколко пъти и на моменти ни докарваше до лудост.
Първото й изстъпление беше малко след Делчево - заби ни през едно село по някакъв много тесен път, където едвам се разминаваха две коли. С това започнаха 10 дневните ни приключения по тежки, на места и ужасни пътища. Започнах да си мечтая за пътищата в Черна гора...
След катерене по всички възможни околни баири с почти пълзяща скорост отново излезнахме на главен път.
Май между Кочани и Щип се строи нов път, а колите минават по някакъв, който на моменти е прясно асфалтиран, но без знаци и хоризонтална маркировка, има черен участък. От Велес карахме малко по магистрала, което не само че е платена, а е и в ужасно състояние - има някакви напречни неравности, от които колата подскача нагоре-надолу. Тези проблеми ги имаше и по доста други пътища в Македония.
До Преспанското езеро не сме спирали да гледаме. Но то е много красиво и няма как човек да не си почине и не му се порадва.





След кратка почивка започнахме да се изкачваме в планината Галичица, която е между Преспанското и Охридското езеро. Намерихме място, където можехме да спрем и да се порадваме от високо на езерото.







Селцето, което се вижда в залива вдясно, е в Албания:







Освен красивите гледки забелязах и други интересни неща:
Балканска чубрица, цъфтяща в бяло (нашенската е с лилави цветчета) и с по-силен и много приятен аромат. Естествено, че набрах малко.



Другото интересно растение беше някакъв странен вид дъб, който е нещо средно между храст и малко дръвче. Със странни сплескани желъди, за разлика от познатите ни по-източени.



Продължихме нагоре към прохода. На най-високото място има построено малко параклисче. От него се вижда и Охридското езеро. Естествено, че спряхме да погледаме и снимаме. Галичица е красива планина и заслужава ча се види на живо.













За съжаление беше следобед и Охридското езеро беше срещу слънцето и в мараня. За това снимките са само документални.











Поседяхме доста и след това продължихме надолу към къмпинга, в който щяхме да спим - Авто-камп Љубаништа . Естествено гаргата ни заби между някакви вили и трябваше да питаме един човек къде е пътя за къмпинга. След това лесно стигнахме до него.
Къмпингът е на много красиво място. Има огромен плаж. Но май с това свършват плюсовете му. Естествено населен, на доста места дъни чалга . Санитарните възли се оказаха малко и недостатъчно чисти. Не си заслужаваше цената - 750 денара (24 лв.). Но за една вечер нямаше да е толкова проблематично.
Явно поради това, че македонците си нямат море, възприемат езерото като такова. Много каравани и разни големи образувания, нещо средно между палатка и цигански катун, явно са разположени за постоянно там.
Не беше лесно да си намерим добро място за палатката. Наложи се да чакаме доста време, за да изкарат една каравана и колата, за да се установим на същото място (при това беше неделя привечер, когато къмпингът е най-празен).





След опъването на палатката се заехме със салатата и барбекюто. Докато приготвяхме вечерята, слънцето залезе над албанския бряг.









В езерото и на брега беше пълно с всякакви птици - чайки, корморани, патици и други знайни и незнайни пернати.



След доста разгорещен разговор с подпийнали съседи, дънещи чалга до дупка, легнахме. Поне през нощта беше тихо и можеше да се спи.

Следва продължение...

[bgrali]

От: Македония и Албания 2016

Имам една молба - ако някой модератор прочете това, да се опита да изтрие прикачените снимки, които се показват отдолу без текст.
Снимките са качени на мой хостинг. Без да се усетя, ги качвах с чекнатата опция да се записват във форума, а не да се дава линк към тях. По този начин те се виждат само от регистрирани потребители.
Редактирах си хоста, като вече снимките са с линк към оригиналното им място. Но прикачените си стоят накрая на поста, и нямам достъп да ги изтрия.
Ако случайно някой се справи с тази задача, моля да изтрие и този мой пост, за да не спамим с технически проблеми темата.

[s_s1]

От: Македония и Албания 2016

Благодаря за споделената разходка.

[bgrali]

ден втори - Свети Наум

ДЕН ВТОРИ
Св. Наум

Сутринта станахме, закусихме и събрахме палатката. Не се изкъпах в езерото - не си носех бански, а и ме съмняваше чистотата на водата.
За този ден планът беше да разгледаме Св. Наум, след това Охрид и да спим в къмпинг Рино на отсрещния бряг на езерото.


Натоварихме катуна, качихме се на колата и потеглихме към Св. Наум, който беше съвсем близо до къмпинга.
Оставихме колата на паркинга и се отправихме към манастира.
Първите ми впечатления - Красиво място, добре поддържано, но както знаят тези, които са го посещавали - всичко се върти около това, как могат да се измъкнат максимално количество пари от посетителите.
В началото ни чакаше шпалир от магазинчета за сувенири, на които естествено не обърнахме никакво внимание.





След тях следваха заведения от двете страни на алеята. И навсякъде се разхождаха прочутите пауни:







Достигнахме изворите, от които се пълни Охридското езеро. Твърди се, че водата идва от Преспанското езеро, минава под Галичица и се появява на повърхността на доста места по брега на езерце до св. Наум.



В тази част на езерото всичко беше комерсиализирано, въпреки строгата защита на изворите, за която пише на указателната табела. Различни по размер, задвижване и лукс лодки, с които разхождат туристите.







Има дори саксии с цветя във водата, а на едно островче има ресторант, до който се стига по малко мостче.







Пред ресторанта имаше някакво заграждение, пълно с големи и малки риби и цяло ято патки. Рибите са ясни - те са за чиниите в ресторанта. Патиците не ми стана ясно за какво са там - за украса или за тавата.





На брега има малък плаж, обзаведен с чадъри и шезлонги, а пред църквата на манастира се издига голям хотел с ресторант.





По това време се приближи поредното корабче, което караше туристи от Охрид. Естествено се сетих за нещастието, сполетяло преди няколко години нашенци.
Имахме късмет да разгледаме самия манастир, преди да слезнат туристите и да превземат всички възможни места в тесния двор.





До пристана се издига странна дървена статия на Св. Наум.



До нея има кичозна чешма.



Влезнахме във външния двор на манастира.



В него има красива и добре поддържана градина с езерца, чешми и водни каскади.





На входа за вътрешния двор на манастира видяхме поредния паун.



Самият манастир е много красив, особено старата средновековна църква.











Запалихме по една свещ (мястото за това е пред църквата), платих си входа за нея и влезнах да я разгледам. Това беше първата, но не и последната църква в района, за влизането в която се събираха пари.
Вътре има запазени малки части от стенописите, но по-голямата част от стените са бели. За съжаление фреските не са оцелели през многото години.
На излизане се сблъсках с голяма група чужденци, водени от екскурзовод.

Погледнах от високо Охридското езеро.



Излезнах от манастира с противоречиви мисли. Красива природа, хармонично вписана в нея красива архитектура на църква и други манастирски постройки. До тука с положителните чувства. Мога до някъде да оправдая магазинчетата и заведенията извън манастирските стени и лодките и ресторанта в защитеното езеро. Но това да има луксозен хотел и ресторант във вътрешния двор на манастира ми дойде в повече. За съжаление духовното средище се е превърнало в място за бързи и големи печалби за някого. А Христос не е успял да изгони търговците от храма.

След това продължихме по черен път, който обикаля изворите. Съвсем близо до манастира има малка нова църква - Св. Петка. Беше пълна с местни, които се прекланяха пред бога далеч от туристите и печалбарството.





След това минахме покрай параклис Св. Богородица.



Успяхме да видим изворите на място, недокоснато от човешка ръка.



След доста ходене стигнахме до симпатична малка църква, наречена Св. Атанас. За съжаление беше заключена, и ми беше много трудно да обясня на едни западни туристи, че не знам къде е ключа и че ние сме като тях, а не местни.







Сбогувахме се с Галичица, качихме се в колата и продължихме към Охрид.



Следва продължение...

[f500]

От: Македония и Албания 2016

+1 за темата.Много интересно ми стана.Поздрави.

[nebojsaMKD]

От: Македония и Албания 2016

Луксузниот хотел и ресторан во дворот на манастирот Св. Наум се од времето кога религијата не беше многу популарна (Социјализмот).😈

П.С.
Иако сите места и патишта ги познавам добро, многу ми е интересно како не гледаат другите. Јас, ( а гледам по некои теми и кај вас) би бил многу по критичен. Со задоволство ќе ја следам темата.

Sent from my WJ

[bgrali]

От: Македония и Албания 2016

Луксузниот хотел и ресторан во дворот на манастирот Св. Наум се од времето кога религијата не беше многу популарна (Социјализмот).

Sent from my WJ

Надявам се, че поне да модернизирали обзавеждането . Поне отвън изглеждат добре поддържани.
Надявам се, че не сте се засегнали. Аз по същия начин си критикувам и нашенски манастири, които са го ударили на печалбарство.

[nebojsaMKD]

От: Македония и Албания 2016

Не не абсолутно не сум засегнат, напротив описот на нештата е многу добар и реален. Интересно е кога некаде одиш и по сто пати и знаеш дека ти е достапно за уште намалку 100, не обрнуваш внимание на детали кои што би ги забележал некој што прв пат доаѓа со цел да види што повеќе. Супер е само продолжи.

Sent from my WJ

[boy3m]

От: Македония и Албания 2016

Интересна дестинация.

Абонамент за темата.

[bgrali]

Ден втори - Охрид

ДЕН ВТОРИ
Охрид

Напуснахме Св. Наум и се отправихме към Охрид. Оставихме колата на един безплатен паркинг в центъра, точно до пристанището.
Първите впечатления от града - чист, спретнат, добре изглеждащ. Съвсем наблизо един до друг имаше 3 паметника.







Харесаха ми добре изглеждащите зелени площи. Поне тази малка част от Охрид изглеждаше доста по-красиво от нещастната Витошка в София - красиво и с индивидуален облик.



Нямахме много време за разглеждане, за това се отправихме към старата част на града, като искахме да стигнем пеша до Св. Йоан Канео и след това да видим Самуиловата крепост.
Още в началото видях една стара стена, която се оказа, че крие малка стара църква - Св. Никола Болнички. За съжаление църквата беше заключена.







От другата страна имаше друга малка църква, явно от същия период - Св. Богородица Болничка. За съжаление този път и дворът, в който се издига, беше заключен.



Продължихме с разходката из старата част на града. Красивите възрожденски къщи са много добре поддържани, а някои паркирани пред тях коли, явно в движение, ги конкурират по старост.



Целият район е пълен с малки заведения. Беше много горещо и не си бяхме взели вода. Нямахме време да сядаме в заведение, за това бях много разочарована, че нямаше от къде да си купим бутилка студена вода, без да губим време в заведение.
След малко стигнахме до друга старинна църква, този път много по-голяма от двете малки, покрай които минахме. Това е Св. София - Много голяма и красива църква от ранното средновековие. Нещо уникално, което трябва да се види от всеки посетител на Охрид. За съжаление у нас няма оцеляла църква с подобни размери.















До входа на църквата видях изненадваща табела - не само входът беше платен, но и билетът за чужденци беше двойно по-скъп от този за местните! Друго, което забелязах и на други места - отстъпки само да ученици, но не и за пенсионери. Да не би песнионерите да са много богати? Практиката да се искат повече пари от чужденци не прави чест на една страна, която иска да се наложи като туристическа дестинация. У нас вече забравихме времето с подобна практика.



Финансовата дискриминация, напредващото време и голяма група чужденци на входа ни отказаха от влизането в църквата и по тясна калдъръмена уличка слезнахме на брега.
Още нещо похвално, направено от управата на града - нещо като дървен пешеходен мост, който е успоредно на каменистия бряг и позволява да се премине тази стръмна скалиста част, като човек може да се наслаждава на красивата гледка към езерото.
Има дори миниатюрен обществен безплатен плаж под едно заведение - дълъг не повече от 100 м. На него дори имаше спасител, а над плажа - безплатни тоалетни. Нещо, което би трябвало да накара да се замислят нашите управляващи, които изгониха българите от Черноморието ни с алчността си.









В езерото имаше много птици - и като брой, и като видове. Никога у нас не съм успяла да видя толкова много водолюбиви птици на едно място, дори и в специално защитени за целта места. Въпреки съмнителната според мене чистота на водата езерото беше пълно с риби, които се виждаха в плитчините до брега.
Някои пернати почиваха на една риболовна лодка. Приятно гледка за очите, но не знам как собственикът ще изчисти после лодката.



Друга елегантно плуваше след поредното гмуркане пред съседна лодка, на която имаше закачени бутилки и кенове - явно с цел да отблъскват желаещите да кацнат на нея птици.



Странен строеж на брега.



Самозасяла се дива смокиня в крайбрежната скала.



След известно време теренът по брега стана непроходим и започнахме да се изкачваме нагоре.



За съжаление единственият път (по-точно пътека) към Св. Йоан Канео беше затворен от строителни машини и работници. След кратка справка с картата на гаргата разбрахме, че наблизо няма друг път натам. Единственият начин оставаше да се мине над стария град с колата, да се търси къде може да се паркира без проблеми и после много ходене пеша. Беше вече доста късен следобед, времето беше невероятно горещо, слънцето припичаше, и със съжаление се отказахме от може би най-интересните забележителности в Охрид.
Тръгнахме да слизаме по друг път към пристанището и колата. Видяхме Св. София от високо.



Най-накрая успяхме да намерим магазин, от който да си купим студена вода. Качихме се на колата и продължихме към къмпинга след Струга, къдещо щяхме да спим.
Впечатленията ми от Охрид -красив, добре подреден и изключително чист град с много добре изглеждаща и поддържана стара част. Ненапразно е може би най-посещаваното от чужденци място в Македония.

Пътят ни след Орхид минаваше през Струга. Странно - пътувахме на запад, а изведнъж попаднахме в Ориента. Магазинчетата бяха направо на улицата, с всякакви стоки, като на битпазар. Изглежда в града вече няма християнско население. За пръв път при това пътуване видях жени , забрадени и облечени по начин, който доскоро беше непознат сред мюсулманите на Балканите. Спомних си един куплет от известна на всички ни песен
"Во Струга града дюкян да имаш". Но в града вече няма моми Калини...

Нямаше какво да разглеждаме и продължихме към къмпинг Рино. Малък семеен къмпинг на брега на езерото, в едно село.
Посрещна ни любезен млад мъж, показа ни къде да си опънем палатката и още преди да сме разтоварили колата, ни донесе по чаша много добра ракия и по чаша също така добро кафе - подарък от къмпинга за пристигането ни! При това цената беше по-ниска от тази на огромния мръсен къмпинг, в който спахме предишната вечер- 600 денара (около 19 лв).
В къмпинга (на площ по-малко от декар) колите са на паркинг отпред, за да не пречат. Има ресторант, който има изнесена част от него и на самия бряг над езерото. Много учтив персонал, като всички говореха английски (останалите посетители бяха западноевропейци, нямаше нито един местен).
Светещи от чистота тоалетни с тоалетна хартия и бани, мивки.
Имаше няколко кемпера, един от които нов и много лъскав, както и няколко палатки освен нашата. Независимо от размера и модела си, всички бяха от една марка - Quechua. Явно Декаталон с много доброто съотношение цена-качество на стоките си се е наложил на европейския пазар.
Изпекохме на барбекюто шишчета, вечеряхме, аз пих няколко студени бири от ресторанта и легнахме рано. На другия ден ни чакаше дълъг път до Проклетие по неизвестни пътища. Без дори да имаме хартиена карта на Албания, защото се оказа, че такава не е издавана у нас. Можехме да разчитаме само на гаргата и на картата в нея (която се оказа доста стара на някои места, въпреки че е последна версия, при това платена).

Следва продължение...

[stojan_defender-a]

От: Македония и Албания 2016

Много ти е интересен разказа! A още не ис стигнала до интересното (така предполагам)
Ако може по-начесто да пускаш откъсите

[bgrali]

Ден трети - от Охридското езеро до Валбона

ДЕН ТРЕТИ
Охридско езеро - Дебър - Пешкопи - Кукес - Байрам Цури - Валбона

Този ден станахме рано, преди изгрев слънце и хванахме фотоапаратите. Снимки от къмпинга преди да се е показало слънцето.



Ресторантът на брега





Слънцето се показва над Галичица.





Закусихме набързо, събрахме палатката, натоварихме всичко в колата, сбогувахме се с любезните домакини и потеглихме към неизвестността.
Маршрутът ни за този ден. Не се заблуждавайте от малкото километри. Само някой много опитен рали състезател би могъл да измине малкото километри за времето, посочено от Google. Едно е да се правят планове, седейки удобно в къщи и гледайки монитора, съвсем друго е да се кара по безумни пътища.



Потеглихме към Дебър. Пътят беше съвсем нормален планински, без каквито и да е проблеми. Стигнахме и до Дебърското езеро. Което всъщност не е езеро, а е язовир. Спряхме да починем и снимаме.





На другият бряг има малко манастирче.





Продължихме, но като наближихме гр. Дебър, спряхме отново да се порадваме на гледките. Навсякъде около нас се издигаха високи планини.







Виждаше се и самият град, през който не минахме. Положително за западните ни съседи е, че повечето главни пътища минават покрай градовете, а не през тях.





Тука се вижда какъв е пътя.





След малко стигнахме КПП-то мужду Македония и Албания. Македонският носи звучното име Блато!
Минахме за секунди, никой не се заинтересува от нас. Преди нас имаше две хлапета, минаващи пеша, с огромни сакове. Явно куфарната тъгровия по тези места е в силата си. Колата преди нас я спряха албанските митничари. В багажника имаше доста чували, май с брашно, но я пуснаха без проблеми.
До тука беше добре, беше някъде около 10.30 местно време. Имаше достатъчно време, за да прекосим половин Албания далеко от главните пътища. Поне така си мислех.
Веднага след като влезнахме в Албания, пътищата започнаха да проявяват характерни местни черти - освен завоите и денивалацията, които са нормални за терена, за няколко метра разстояние се катериш нагоре и надолу, все едно че караш по големи върни в бурно море. Явно това да изравнят пътя без особени усилия не влиза в сметките на местните проектанти и изпълнители.
По поносим път стигнахме първото албанско градче - Пешкупи. Мръсно, прашно, на баир, със странно завиващи улици. Видях една жена с дълга черна роба и съответното покривало за глава. Поне лицето й беше открито. Но останалите по-възрастни жени бяха просто с бели забрадки.
Естествено, гаргата ме накара да тръгна по една улица, която нямаше нищо общо с пътя ни! Върнах се обратно и се наложи да спра (в момента карах аз) на едно много неудобно място на голям наклон и на завой. Глупавият Гармин със закупена платена тяхна карта на Източна Европа се побърка окончателно! Започна да си преизчислява пътя, стигаше някъде до към 70 % и започваше отново, докато пак не спре на тези проценти! Накрая съвсем замря на същите проценти и отказа да показва какъвто и да е маршрут. А сега какво да правим? Хартиена карта нямаме. На въпроса, зададен към мене (аз съм тази, правеща логистиката и определяща маршрута), към кой по-главен град караме, за да попитаме някой местен за пътя, аз отговарям нещастно - НЕ ЗНАМ! Трябва да се докопаме до Байрам Цури, но той е малко градче на половин Албания разстояние! Как понесоха стоически този отговор, и аз не знам. Стоим си ние в нищото и се чудим какво да правим. Тогава се сетих, че на по-мощния телефон бях качила офлайн карта на Гугъл (ясно ви е че при цените в роуминг извън ЕС ползването на мобилен нет е абсолютна лудост).
Пуснах картите на Гугъл, видях, че май трябваше да караме през Кукес и го зададох като дестинация на гаргата. Този път тя се справи и ни каза на къде да караме.
Измъкнахме се от прашното ориенталско градче и продължихме по сносен път. Наколко километра след това пътят се разклоняваше. Гаргата казваше да завием наляво, но голяма табела сочеше, че пътят към Кукес е надясно, а и той беше по-широкият. Нов, с приличен асфалт и явно в Гармин не са отчели промяната. Но като гледах от къде да минем преди пътуването, Гугъл посочваше точно него.
Това беше последното място, на което можеше да се спре. Много километри и много часове след това просто нямаше никаква отбивка, където да се спре дори и за минута! Освен ако не се отбие по черен път към някое село.
Новият път - тесен, при това с ново безумно творение на албанските инженери - безумна канавка за оттичане на водите от страната на склона (от тази страна карахме по целия път) - каменни блокове 10-ина см над асфалта, после широка 20-30 см дълбока канавка и нов каменен блок с височината на първия. Представяте ли си какво би станало с нас, ако на някой завой луд албанец ни засече и завием по-рязко волана към канавката?
И така започна едно от най-тежките ни придвижвания в Албания. Пътят пресича западните склонове на Кораб планина. Катери се нагоре-надолу, стръмни наклони и вече познатите ни вълни по пътя. Каране на 1-ва и 2-ра в продължение на много километри, 3-та беше голям лукс и почти не беше използвана. Това часове наред без възможност за спиране, смяна на шофьорите и почивка. Поне не карах аз.
Наоколо полупустинна природа. На изток върховете на Кораб, навсякъде другаде изгорели трънаци и треви. Странното е, че по целия път имаше селца, при това явно живи. Дори на много места имаше знак, че пресичат деца - явно някъде в нищото има селски училища.
Около селцата всяка годна за земеделие земя беше обработена и засята.
Най-после стигнахме близо до Кукес и за известно време карахме по нормален път. След това отново отбихме по тесен път в нищото, но този беше много по-добър и се караше с прилична скорост от 40, на места дори и 50 км/ч. Въпреки че карахме в абсолютен пущинак, където нямаше и следа от хора и селца.
Вече беше доста късен следобед, когато след един завой в облаци и мараня срещу слънцето пред нас се появиха първите върхове на Проклетие - като Фата Моргана в пустинята. Снимките са ужасни, защото са контражур, но поне малко показват какво видяхме след един кошмарен ден.





В този момент забравихме за всичко, което бяхме преживели в този много тежък ден. Продължихме към Байрам Цури. Като слезнахме в равнината, спряхме за малко да снимаме отново пустото Проклетие, което се виждаше по-добре.





В Байрам Цури спряхме в малка бензиностанция да заредим. Притеснявах се, че нямахме леки, а и за езиковата бариета. Много любезен мъж на средна възраст, поне разбиращ английски, ни каза, че няма проблеми да платим с евро. След което се засуети, че няма как да ни върне в същата валута. Аз му казах, че няма проблем да ни върне рестото в леки. Така за пръв път се сдобихме с местната валута. През цялото време пишеше на калкулатора какво трябва да платим и в какъв курс смята евро-леки. Явно са свикнали с туристи в тази част на Албания.
От там продължихме към Валбона и се установихме да спим на къмпинга на хотел Релинджа.
Опънахме палатката и се радвахме на красивите върхове на залез слънце. Най-после бяхме в Проклетие!







Следва продължение...

[ВладиЧ]

От: Македония и Албания 2016

Албания.... Много красива страна с ужасни пътища. Рай за ендурото и офроудърите...

[Emilppp]

От: Македония и Албания 2016

Прекрасни снимки! За съжаление аз снимам с телефон. Аз бях в Охрид през август, но не ми стигнаха 3 дни за да разгледам това, което Вие сте успели за един ден. Според снимките сме били на едни и същи места, но след като прочетох какво сте написали, започнах да се съмнявам....

[bgrali]

ден четвърти - Проклетие - от Валбона до Рогам

Малко информация за албанската част на Проклетие.
Карта на планината:



Достъпът до високата част на планината в албанската й част става от две долини - Валбона и Тет. И в двете долини има села, в които има къщи за гости и хотели. До скоро са били почти недостъпни поради липса на нормални пътища. Миналото лято е асфалтиран пътя от Байрам Цури до Валбона. Тет и до сега се достига доста трудно, както ще разберете в един от следващите постове.
За съжаление и в двете долини кипи бурно строителство, което изобщо не е в местния стил на старите къщи. Това доста разваля общото впечатление от тези невероятно красиви места и те определено губят много като привлекателна туристическа дестинация. За това на снимките ми ще видите основно стари къщи, а не новите постройки.
Друго, което прави много неприятно впечатление, са боклуците, захвърлени навсякъде. За съжаление това важи за цяла Албания и явно е дело на местните. Не си представям как някой западен турист ще изхвърли бутилката от водата на пътя...
В долината на Валбона има няколко села. Имат постоянни жители, като съдя по животните, но вече няма училище. Явно децата, които видях там, са само през лятото. Долината и околните върхове са обявени за национален парк. Валбона и селата по-ниско в долината са населени от мюсулмани, а най-горното село Рогам, което и до сега не е достъпно с обикновена кола, е християнско. Но няма нито църкви, нито джамии.
Основната заслуга за откриването на Валбона като туристическа дестинация е на една американка - Catherine Bohne, която обикаляйки Албания преди 10-ина години, стига и до долината. След време се връща да живее там. Създава и поддържа интересен сайт с всякаква информация за долината: Journey to Valbona. Сравнително лесната достъпност на долината дори и без прилични пътища и Катрине са причината Валбона да е първото място в албанската част на Проклетие с масови посещения на чужди туристи.
От сайта и аз си харесах мястото, където да спим - къмпингът към хотел Рилинджа.
Къмпингите в Проклетие нямат много общо с това, което си представяме, като прочетем тази дума. Обикновено в двора на хотела или къщата за гости има празно място, където може да се опъне палатка или да спре кемпер (ако успее да стигне до там). Ползват се санитарни възли в къщата.
Изборът ми се оказа много сполучлив. Хотелът беше далеко от всякакви други постройки, а и мястото за къмпинг беше сравнително отдалечено от хотела и ресторанта. Но беше на двата бряга на малка рекичка, където си изстудявахме бирата и една диня. Изглеждаше си точно като див къмпинг след природата. Санитарните възли са в отделна постройка до хотела. Във всяка тоалетна имаше и мивка. Странни бяха баните - имаше само една единична, останалите бяха с по 2 душа - явно семейна баня. За пръв път срещам подобно нещо - явно е привнесено отвъд океана. Единствената ми забележка е това, че има само една тоалетна мивка извън тоалетните, а няма отделни мивки за миене на чинии, както е във всеки къмпинг. Цената е 4 евро на човек, палатки и коли не се заплащат. Интернетът беше само при хотела и ресторанта, не стигаше до къмпинга.
Имахме си и съседи - един малък кемпер; едно местно семейство с две деца, като малкото беше бебе и едвам ходеше, а баща му го носеше в специална раница при разходките в планината; млада симпатична двойка западняци с рентакар Тата (не знаех, че и в Европа се продават тези индийски колички, за пръв път видях на живо). Втората вечер се появиха още няколко палатки в съседство.
Палатката ни (хотелът е някъде зад дърветата, не се вижда):

ДЕН ЧЕТВЪРТИ
От Валбона до Рогам

След изключително тежкия път предишния ден изненадващо се събудихме рано на изгрев слънце, при това добре отпочинали. Явно планината и чистият въздух ни се отразяваха добре. Върховете на изток бяха обагрени в интересни цветове. За пореден път се убеждавам, че невероятните багри в хималайските картини на Николай Рьорих са съвсем естествени!







Зъберите от другата страна още не бяха огрени от слънцето.



Всички тези красоти се виждаха от палатката ни!
Закусихме, качихме се на колата и тръгнахме към село Валбона (хотелът е на по-ниско, преди селото).
Постепенно пред нас се откриваха нови върхове и отвесни скали.





Започва да се вижда и камънака, завзел голяма част от речната част на долината - камъни с размери от песъчинки до 20-30 см и до цели скали, по-малките обли, покриват голяма част от нея. Много се чудех каква прищявка на природата е унищожила китната долина по този начин и я е направило гола пустиня, и няколко часа по-късно намерих отговор на въпроса, който си задавах.



Центърът на с. Валбона е доста гъсто застроен с нови къщи, които са толкова разностилни и грозни, че не заслужават да бъдат снимани. Почти всички са къщи за гости или хотели. На малкото равно място, което не е камънак и става за обработване расте царевица на фона на острите каменни върхове.



Към края на асфалта има няколко къщи и хотели. И красиви гледки.



Между зъберите и отчасти скрита в облаците се издиха величествена стена.



Стигнахаме края на селото, а с това и края на асфалта. Оставихме колата, взехме една раница със сандвичи, вода и дрехи. Със щеките в ръце тръгнахме нагоре по камъните. Имаше туристическа маркировка, при това нормална за нас - не с точки като в бивша Югославия, а като по нашите планини - бяло-червено-бяло в случая. Целта ни беше да се качим колкото се може по-високо по пътеката към превала между Валбона и Тет. Движехме се по трасе на нещо като черен път в камъняка. На няколко пъти ни задминаха високопроходими микробуси и други МПС-та, които бяха пригодени за движение в този екстремален терен.
Ходенето по напечения от слънцето камъняк не беше от най-приятните. А ни чакаха около 3 и половина километра по този терен...
Единственото, което ни даваше стимул да продължим нагоре, бяха невероятните върхове, които се издигаха от двете ни страни и отпред.





След малко видяхме изоставени и полуразрушени къщи от едно селце, което вече е изоставено - Ломи. В него се е намирало и училището на долината, от което в момента са останали само основите... За съжаление в 21 век няма как да оцелеят селца, в които животът е на ръба на оцеляването в буквалния смисъл. Може би една от причините за загиването на това селце е, че наоколо в долината има само камъни - почти няма нито места за земеделски градини и ниви, нито пасища. Въпреки че стълбовете и жиците на тях показват, че на по-високо и недостъпно все пак живеят хора. Изоставените къщи бяха първите с типичната местна архитектура, които виждах - изцяло от камък, с покриви от дъски. Ако новите строежи бяха в този стил, естествено с покриви от друг материал, щеше да е много по-добре.







Живата природа явно е много борбена и се опитва да оцелее при екстремните условия. Сред камъните и довлечените от стихиите изтръгнати дънери на дървета се опитват да оцелеят всякакви растения - от дървета, до тревички и дори цветя.



Слънцето прежуряше, камънякът около нас ни заслепяваше, но ние продължавахме нагоре. Планината се откриваше пред нас все по-величествена.





Някъде зад високия връх в дясно се крие първенецът на Проклетие - Мая Йезерце (колкото и да ни звучи странно, мая на албански е връх).



След около час ходене по камъните, снимане и гледане на красотите наоколо, за наше облекчение стигнахме края на камъните, по които ходехме. Те продължиха да се разпростират в малка долина вдясно от нас, а ние стигнахме най-високото селце в долината - Рогам. Създадено от преселници католици от съседната долина Тет, пренесли с коне, мулета и катъри цялата си покъщнина през превал, висок 1800 метра над морето.
Има обяснения защо са се заселили на това толкова труднодостъпно място. Едното е, че по това, което видях в Албания повечето християни и до сега живеят и оцеляват на най-недостъпните места. Другото е, че камъните от долината вече ги няма - наоколо има тучни пасища и места, на които може да се обработва земята.
В началото на селото, в края на черния път, имаше пейка под едно голямо дърво. С удоволствие седнах да почина на нея. В съседство пасеше голямо стадо овце, едно дребно пастирско куче дойде да ме разгледа, маркира дървото и се отдалечи, без дори да излае.
Стадото се наглеждаше от две млади жени, наобиколени от няколко невръстни дечица. Това, което ме впечатли, беше че жените плетяха на две куки, като бяха провесили преждата през врата си. Вървяха, разговаряха и плетяха през цялото време. Бяха смутени от нашето присъствие и за това не ги снимах.



Тръгнахме нагоре към превала по тесни пътечки, които бяха единствените улици на селцето. След малко стигнахме до къща, в която със сигурност живееха целогодишно хора - отпред имаше заградено място за овцете. Около нас се разнасяше силна миризма на животни и тор. И изненада - това беше къща за гости!





В интерес на истината не бих спала в нея, освен ако не съм принудена. Не съм претенциозна, но все пак имам силно обоняние. Но явно хората се опитват да оцелеят при екстреминте условия, в които живеят.
Селцето не е много малко. Навсякъде около нас се виждат стари автентични къщи, някои от които запустели и рушащи се, на фона на невероятни върхове. Ако имах възможност, бих се усамотила в някоя от тях за седмица или дори месец.





Явно християнските къщи са по-разкрепостени и дори някои от тях имат странни балкончета.





Това май е обор, в същия стил като жилищните постройки.



За съжаление голяма част от къщите вече са изоставени и се рушат.









Стигнахме и до по-голяма къща, която беше не само жилище, но и къща за гости, кафене и къмпинг. Май беше единствената с модерен покрив.





Имаше явно и още една къща за гости, някъде надолу в ниското.



Следва продължение...