Обява

Свий
Няма добавени обяви.

Македония и Албания 2016

Свий
X
 
  • Филтър
  • Час
  • Покажи
Изчисти всичко
нови мнения

  • #31
    От: Македония и Албания 2016

    Хубав пътепис с невероятни снимки. Благодаря!
    Руен Хаджиниколов

    Коментар


    • #32
      Ден шести - Шкодренската крепост Розафа

      ДЕН ШЕСТИ

      В този ден планирахме да разгледаме шкодренската крепост Розафа и да стигнем отново до Проклетие. Този път до долината на Тет.
      Първо малко снимки от къмпинга, в който спахме.
      Мястото за къмпиране е разделено от тоалетните, баните и мястото за готвене, което е покрито и има плотове, газови котлони и чешми за миене на чиниите. Между санитарните възли и него има много приятни маси с пейки. А дърветата са част от "цикадената" горичка, която също е към къмпинга. В нея може на сянка да се опъне малка палатка, има и няколко фитнес уреда. Като изключим това, че трябваше да си просим чаршафи, това беше най-уреденият къмпинг за цялото ни пътуване.



      Къмпингът по наше време почти празен. На хълма отзад е крепостта Розафа.



      Сутринта закусихме и с колата тръгнахме към крепостта. Пътят се катери стръмно по хълма между къщи. Видяхме малък паркинг и успяхме да се паркираме на сянка. От будка със сувенири на входа на паркинга излезна една баба и ни заговори на немски. Аз на времето говорех свободно немски, но от много години тотално съм го зарязала и изобщо не го ползвам. Последния път, когато говорих на немски, беше преди повече от 25 години...
      За моя приятна изненада не само че разбрах какво ми говори бабата, но и успях да проговоря отново на немски. Искаше да платим някаква дребна сума или в леки, или в евро. Нямахме дребни от нито една от двете валути, а тя нямаше да ми върне ресто. Разбрахме се на връщане да платим. След като си платим входа за крепостта щяха да ни върнат дребни леки.
      Продължихме още малко по стръмна калдъръмена уличка нагоре. Един съвет от мене - на всички подобни места в Албания, където има калдъръм на стръмни места, е желателно да сте обути със стабилни обувки с добри подметки. На излъсканите камъни се пързалях дори и с маратонките и съжалих, че не си бях обула туристическите обувки.

      Шкодренската крепост Розафа

      Високи стени на крепостта се издигаха над нас. Това, което още в началото ми направи впечатление, беше добрата реставрация - достроено е нещо дребно, но няма новопостроени неща, няма и идиотските бутафории, които за огромно мое съжаление превзеха в последните години нашите археологически и исторически останки. Не са в ЕС, няма пари за усвояване и крадене, и всичко изглежда автентично и добре.



      Входът към крепостта е 200 леки (около 3 лв.) Не видях някой да плаща в евро и не знам дали може да се плати с тази валута.



      Крепостта е на много голяма площ. Защитно съоръжение с подобни мащаби няма в България. По-голямата част от стените са автентични и по тях растат различни растения въпреки липсата на почва, жегата и сушата по тези места.





      Дори и платикодон цъфти в цепките между камъните.



      На няколко места се вее неизменното албанско знаме.







      На най-високата част се издигат доста запазени останки на голяма ранносредновековна църква, която явно е била с интересна архитектура.













      Това май че е музей с експонати вътре, но нямахме време да го разгледаме. До него имаше и ресторант.



      Освен интересните руини на крепостта от повечето места се откриваха красиви гледки към околността.
      Шкодра и планините над нея - на север от крепостта.



      На юг се вливат две реки. Като се гледа картата изглежда, че и двете се вливат в езерото, но не е така. От езерото изтича р. Бояна (името не е българско, а Черногорско. На албански е Буна). Влива се в Адриатическо море на територията на Черна гора. На юг от крепостта в нея се влива Дрин. Същият Дрин, чиито притоци и язовирите по тях заемат немалка част от северна Албания чак до Косово. По един от тези язовири предишния ден плувахме с фери.
      На долните снимки са притоци и ръкави на Дрин.





      Река Бояна и Шкодренското езеро, вдясно на хоризонта част от Шкодра. От Шкодра не се вижда практически почти нищо от езерото. То е много по-красиво в черногорската си част.





      Отново р. Бояна.



      Стана обяд, слънцето прижуряше жестоко. А нас ни чакаше неизвестен път към Проклетие.
      Стигнахме до колата, платихме на немскоговорящата баба и отново потеглихме на път.

      Следва продължение...

      Коментар


      • #33
        Ден шести - от Шкодра до Тет

        ДЕН ШЕСТИ - продължение
        от Шкодра до Тет


        Първо малко информация за Тет. Тет е втората долина след Валбона, разположена дълбоко в центъра на Проклетие. По-изолирана и доста по-трудно достъпна, туризмът в нея се развива в последните няколко години. Само един висок превал дели Тет от Валбона, но за да се стигне с кола от едната до другата долина, трябва да се мине през Шкодра, която е почти на морското равнище.

        След като разгледахме крепостта Розафа над Шкодра, се отправихме към Тет. Имахме цял следобед на разположение, така че въпреки всички неочаквани изненади по пътищата щяхме да пристигнем по светло. Ето и маршрутът за този ден:



        Само като види човек прогнозите на Гугъл - 75 км за почти три часа, и започва да си мисли, че някъде по пътя има сериозни проблеми.
        Е, ние минахме тези мърляви километри за доста по-дълго време. Защо - ще разберете след малко.
        Проблемите започнаха още щом слезнахме от хълма с крепостта. Пътят ни минаваше през цялата Шкодра. Това беше най-безумното преминаване през населено място, откакто карам кола. Което значи цели 30 години... При това добре тренирана по нашите пътища и от безумните шофьори в София и в страната.
        Не знам дали вече споделих с вас, че албанците са странни шофьори. За тях мигачът е нещо несъществуващо. Вместо него се използва клаксон! 10 дни не свикнахме с това, че много често някой свиреше с клаксона зад нас. И каращият в момента изпадаше в шок - какво е станало, има ли проблем с колата (това важи за нас, не за местните). Обикновено звукът беше информация за това, че колата зад нас иска да ни изпревари. За какво му е да пуска мигач, когато може да стресне куп хора наоколо?
        Пътят ни през Шкодра минаваше през една от главните улици, пресичаща целия град в посока север-юг. Широка, с по 3 ленти във всяка посока. Дотук изглежда добре, НО...
        Дясната лента изцяло е заета от паркирали коли. Понякога са спрели и в средната. Участници в движението - неизброим брой коли, още повече на брой пешеходци (на платната, а не по тротоарите), почти толкова колоездачи, електрически инвалидни колички, някои от които движещи се в насрещното движение (явно от инстинкт за самосъхранение, които единствено те проявяваха).
        Пешеходците - пресичаха навсякъде, единствено празни бяха пешеходните пътеки. Вървейки без изобщо да се оглеждат. Често пълзейки едвам по диагонала на кръгово кръстовище, говорещи по телефона си. Изобщо не се интересуваха от това, че около тях има коли, които могат да ги прегазят.
        Колоездачите - с още по-налудничаво държане и без дори милиграм чувство за самосъхранение. Караха отляво на нас, отдясно на нас, завиваха накъдето им хрумне. Изпреварваха ни отдясно и отляво, влизайки в насрещното движение. Естествено, като завиват нанякъде, не подават сигнал с ръка на къде смятат да се отправят (след като колите не дават мигач, аз ли ще си хабя енергията да си вдигна ръката, за да покажа на къде смятам да завия?). В София колоездач с подобно поведение ще оживее не повече от няколко минути, преди да бъде размазан. В Шкодра, поне на тази главна улица дори да бъде ударен, ще се отърве почти без наранявания - максималната скорост на колите е под 10 км/ч!
        Още по-шокиращ за мен беше факта, че на всеки 100-ина метра имаше полицай! Всичките стояха неподвижни и гледаха невероятното нарушаване на всякакви писани и неписани закони, без изобщо да потрепнат... Не изразходваха скъпоценните си сили, за да направят забележка или да вземат по-сериозни мерки.
        На едно кръгово в центъра видях съвсем млада жена на колело. Облечена в черна роба и черно покривало да главата. Поне лицето й се виждаше. В момента не карах, но докато извадя и включа апарата, тя замина и не можах да я снимам. Малко след това в насрещното отново млада жена, този път в шарена роба и шарено чудо на главата. Отново на колело, ухилена, и качила и двете си хлапета на колелото. Всички останали жени бяха облечени съвсем нормално за нас, без каквито и да е ислямски признаци.
        Ето и единствената снимка, опитваща се да пресъздаде хаоса по улиците на Шкодра:



        След дълго пълзене по улиците на Шкодра най-после излезнахме от глада и се отправихме на север към планината. В началото около нас имаше богаташки къщи, някои от тях в познатия ни мутро-барок, които постепенно намаляваха. Имаше и нормални селища. Наоколо беше безинтересна равнина, на места стърчаха минаретата на джамии. Нищо интересно, което да заслужава да бъде снимано. Пътят - широк, равен, много хубав и международен - към Черна гора.
        След като се отклонихме от него и тръгнахме към планината, започна да става по-интересно. Естествено пътят се стесни, стана и неравен.
        Започнаха да се виждат подстъпите на Проклетие. Черният път, който виждате на долната снимка, не е нашия, а явно към някакво село.



        Около нас беше изгорял каменист пущинак, в който някой беше решил, че може да отглежда лавандула. Която изглеждаше отчайващо зле.



        Карахме по тесен междуселски път в прилично състояние и започнахме да се изкачваме в планината.
        В едно селце спряхме за малко да починем, да снимаме и да похапнем къпини, растящи до пътя. Над нас вече се издигаха първите върхове на Проклетие.



        Докато в равнината живеят мюсулмани, в тази част на планината са католици. Селското гробище:



        Продължихме да се изкачваме нагоре в планината и стигнахме до с. Боге - голямо за мащабите на планинска Албания католическо село. На 1000 м надморска височина, с прохладен климат, то е туристическа дестинация и има много къщи за гости.
        Гробищата:





        И църквата, която е действаща, но в момента беше заключена.



        Около селото има пасища, а всяка педя земя, годна за обработка, е засята - типична гледка за цяла Албания.







        Пътят ог Боге до превала към Тет (на 1700 м) е стръмен, тесен, с остри завои. Но е асфалтиран през 2013 и няма проблеми с катеренето нагоре в планината.
        На едно място има малка отбивка с гледки, на която спряхме да отпочинем и снимаме.







        Изкачихме се на прохода. Пътят до тука:



        На превала има нов паметник на унгарски граф от Трансилвания, живял в кая на 19 и началото на 20 в., един от първите изследователи на тази дива и невероятна планина.



        Около нас се издигат сурови и красиви върхове.







        А на най-високата част се издига кръст.



        Дотук всичко беше добре. Но асфалтът свърши, надолу беше тежък черен път, а Тет беше на около 20 км и 1000 метра по-ниско...
        Започнахме да пълзим надолу с натоварената кола на първа със скоростта на пешеходец. Малко след това се сблъскахме със следващия проблем - разминаването можеше да става само на някои места, не много близко едно до друго. За наша радост местните, всички каращи високопроходими коли 4х4, бяха много любезни. Не само ни поздравяваха, а те се връщаха назад, за да можем да се разминем. Това правеха и микробусите, които караха западни туристи с раници към планината.
        След известно време, уморени от невероятно тежкия за обикновена кола път, видяхме място, на което можехме да спрем. Имаше малък странен паметник и невероятни гледки към долината и околните върхове, издигащи се над 2000 м. И като на всяко място, населено от християни, се издигаше кръст.





        На това място се срещнахме с една германка, на пенсионна възраст, която беше стигнала до тук с колело! Не от селото долу, от превала. Чакаше съпруга си, който беше по-смел, и се беше спуснал до долу с колелото и трябваше да се качи отново нагоре.



        Гледките около нас бяха направо невероятни. Горната част на долината на Тет.



















        Поседяхме около половин час, почивайки и радвайки се на гледките. Но небето над нас се зачерни и трябваше да продължим надолу. Вече бяхме решили да се установим в най-високата къща за гости, без да слизаме тази вечер в селото.
        След около час чисто каране по кошмарния път стигнахме до една отбивка от пътя, на която имаше табела за къща за гости с къмпинг към нея. Беше нашата!
        Така две нощи спахме високо над селото на 1000 м над морето.
        Говорихме със снахата, която знаеше добре английски, поръчахме си за по-късно вечеря и се заехме да опъваме палатката. След което седнах пред нея и се наслаждавах на гледките и на залязващото слънце. Това е най-красивото място, на което съм спала някога на палатка.
        Гледките от къмпинга:







        Къщите са на селцето Окол (сетих се за адаша му в околностите на София).



        Оградата на къмпинга. Вдясно е чешмата, санитарният възел е по стълби надолу в къщата. Мястото за палатки е съвсем равно, със зелена трева.



        И къщата за гости. Тя е сама на високото и няма ток. Бойлерът е соларен, има и малък соларен панел, останалото е на агрегат.



        Място, на което бих изкарала седмица и повече, без да правя нищо, освен да се наслаждавам на природата.



        Слънцето залязваше.







        Стана време за вечеря и слезнахме до къщата. Явно по тези места няма меню, от което да избираш, а те решават какво да поднесат.
        Ето какво ни сервираха - домашен хляб, овче кисело мляко (странно, на вкус беше като нашето), овче саламурено сирене, много вкусно приготвени огромни зелени тиквички, които растяха на тясна тераска между палатката и къщата, салата (в която нямаше нито сол, нито олио или зехтин или каквато и да е подправка или дресинг) и нещо странно - сварено фиде или много тънки спагети в някакъв бульон. Останалото беше много вкусно, а спагетоподобното го изядохме просто от възпитание.

        Следва продължение...

        Коментар


        • #34
          Ден седми - разходка из Тет

          ДЕН СЕДМИ
          Разходка из Тет

          Тет е село (от отделни махали или отделни селца - не знам със сигурност), което е разположено в долината на едноименната река. Населението е католическо. Доста по-голямо от Валбона и по-трудно достъпно. Центърът на селото е на около 700 м н.в., а над него се издигат върхове, високи над 2500 м. Гледките са величествени и неповторими. Някога е имало доста хора в него, но сега са останали постоянно живеещи само възрастни. Училището е закрито, децата с родителите си живеят в Шкодра и идват лятото при бабите и дядовците - нещо до болка познато и у нас.
          За съжаление, както във Валбона новото строителство е в най-различни стилове, което доста разваля общото впечатление.
          За да стигнем до селото, трябваше да слезнем около 300 метра денивалация. Пътят към селото не само че е по-стръмен, но и по-лош от този, който бяхме минали от превала до къщата за гости. Отново пълзяхме с 5-6 км в час надолу по камънаците, гордо носещи номер от републиканската пътна мрежа на Албания.
          Около нас започнаха да се появяват къщи за гости и хотелчета. Спряхме на едно място, където имаше красиви гледки към издигащите се над пътя върхове. Под нас имаше хотел със заведение, от което се носеше албанска чалга на високи децибели. Колко добре направихме, че се установихме да спим на място далеко от всички останали постройки.



          Масивът на Мая Радохинес (мая на албански е връх).





          Останки от съборени къщи.





          Стената на Мая Харапит, в която определено се влюбих.







          Стигнахме до горната част на центъра, спряхме колата и тръгнахме пеша.



          Видяхме няколко бора със странни образувания, висящи от тях - гнезда на някаква гадна пеперуда, която ги унищожавала.



          Величествените върхове с почти отвесни склонове се издигаха от едната страна на долината. Разликата във височините от нас до най-високата част беше "само" 1800 метра. Снимките изобщо не могат да покажат истинските мащаби. Човек се чувства направо нищожен пред природата на такова място.













          Река Тет. В началото на септември повече прилича на поточе, но камъните около коритото й показват какви порои има през пролетта, когато се топят многото метри сняг по върховете.








          Странен паметник в центъра.



          В селото има и голяма и добре поддържана църква. За съжаление беше заключена и не знам дали изобщо е действаща.











          Навсякъде в центъра кипеше бурно строителство. За съжаление след няколко години това невероятно място ще заприлича на миниатюрно Банско... Добре че поне няма къде да направят ски писти.
          Камъните и пясъка просто са част от материалите за бъдещите хотели.





          Отделните парцели в центъра на селото са заградени с огради - предполагам заради животните. Между тях има тясни пътеки, играещи ролята на улици. По които не искат да минават тревопасни. Решили са проблема по много интересен начин. На няколко пъти се наложи да се катерим по тези съоръжения, за да продължим по "уличките".



          Бяхме седнали на сянка до това нещо, за да изядем по един сандвич и да се скрием от прежурящото слънце. След малко се появи една малка госпожица (10-12 годишна), която първо си поиска шоколад (говореше приличен английски). Не получи, защото нямахме. След това ни попита искаме ли да видим музея (бях чела в нета, че има етнографски музей, а и бяхме видели една табелка, сочеща към него). Ключа бил в нея и срещу евро на човек щяла да ни го покаже. Имахме монети евро и се съгласихме. Само трябваше да почака да си доядем сандвичите.
          Тръгнахме нагоре по пътечката, прескачахме няколко пъти спиращите животните дървени съоръжения и стигнахме до музея. Той беше в стара къща, вградена в една скала.



          Жилищните помещения са на горния етаж. От тази страна на къщата нямаше вход към долния, не знам за какво служи - може би за обор. Дори и табела си има музейчето.



          Пред музея седеше една баба и тя се заприказва с госпожицата. Не само че в момичето нямаше ключ, дори и врата нямаше към музея. Но явно така припечелват по някое евро. Бабата се опита да поиска пари от нас, но й показаха монетите. По едно време двете доста се разправяха - явно не им беше лесно да си ги разделят.
          Качихме се по стръмните дървени стълби, придружени от младия ни гид и от бабата (която говореше само албански, но не млъкна през цялото време). Момичето се опитваше да ни даде колкото се може повече информация, така че честно си изработи паричките (не че имаше какво да се види).
          Жилището се състои от две малки стаички, много тъмни, с миниатюрни прозорчета, разположени ниско. Естествено, че нямаше изкуствено осветление. Имах проблеми със снимките, защото на тъмно апаратът ми не иска да фокусира въпреки асистента на светкавицата. Наложи се да мина на ръчен фокус и за това много от снимките бяха размазани (и аз имам проблеми с виждането на тъмно).
          Двете стаи бяха с дървен под с дюшеме и почти нищо в тях. Обяснението за това е или че не са запазили никакви предмети от бита си, или просто са живели невероятно бедно. Предполагам, че е по-вероятно второто да е вярно.
          По средата е огнището, а кръглото дървено е масата.



          Имаше изложен казан за ракия и дървено бебешко кошче-люлка. От една стойка висяха ръчно изработени предмети с неясно за мене предназначение - торби или нещо друго.



          Най-интересното за мене се вижда от долната ужасна по качество и не добре фокусирана снимка. Аз сама предположих за какво служи въпросната дупка и госпожицата го потвърди - примитивна тоалетна, представляваща дупка в стената, в която има дърво с издълбан в него улей. Явно многото сняг зимата и големия студ са ги принудили да измислят нещо, което да им помага да оцеляват в суровите планински зими.



          Оставихме двете дами да се разправят как да си поделят спечеленото от нас и продължихме разходката си надолу в долината. Стигнахме до автентична къща , до която се издигаше кула. Кулата има приложение, което е непонятно за нас - да защитава мъжката част от семейството от кръвното отмъщение. Включително и невръстни момчета. Живели са затворени през целия си живот, за да не бъдат убити. Странното е, че след падането на комунизма този средновековен и варварски обичай отново възкръсва и в 21 век има доста убити хора. В новата ера дори и жените не са пощадени.
          Тази кула в момента има съвсем друго предназначение - превърната е в кафене.



          Виждат се бойниците в стената без прозорци.



          Продължихме надолу и стигнахме до една от малкото нови постройки, които не са къщи за гости или хотели. Странно изглеждаща за това място - нещо като дървено бунгало, но покрито с метални керемиди. Единствените от този вид, които видях в Тет. Бедно жилище с луксозен покрив? Странна гледка.



          Вляво от къщата върху камък имаше малка склуптура на Богородица.



          За мене по-интересно беше нещо друго - една млада жена, която удряше упорито и с пълна сила с дървен прът нещо, поставено на маса пред нея. Като се загледах, видях че е пране! Може би преди век или два и нашите прабаби са перели така, като не е имало не само топла, но и течаща вода. При температурата на водата в Тет (близка до нулата дори и в невероятната жега) това май е единствения начин за пране, без жената да получи трайни измръзвания на ръцете.





          Стара поддържана къща, постоянно обитавана, без да е хотел. До нея руини на друга, не преживяла времето.





          И тази е изоставена и постепенно се руши.



          Имахме планове да слезем по-надолу в долината, където има интересен каньон, а високо над него водопад. Но жегата беше невероятна, трябваше да вървим по изровения камъняк, по който минават коли (на това място вече обикновена кола не можеше да мине). Решихме, че не си заслужава усилието - нямаше да видим нови върхове и красиви панорами, а ходенето по пътища и прахоляк доста километри в жегата не е от любимите ни занимания. За това тръгнахме нагоре към колата.
          Пълзейки с нея на полусъединител нагоре имахме интересно преживяване. След един завой трябваше да спрем. Няколко крави (и един бик) бяха препречили пътя и нямаха никакво намерение да се мръднат от там. При това едната крава беше разгонена и пред очите ни бикът се опита да й се качи. Докато извадя апарата вече не беше интересно. Но те продължаваха да не мърдат.
          В този момент се сетих за невероятния разказ на Дж. Джеръм "Чайници" и за силата на човешкия поглед и бързината на човешките крака. Тостестеронът в бика в момента явно беше на порядъци над нормалното... А само една тънка тенекия ни делеше от тях. Докато аз се чудех какво ли ще ни се случи, мъжката половина се ядоса от чакането и реши за мой ужас да ги разгони. Взе една щека от задната седалка (щека за ходене по планините, да не си помислите нещо друго), излезна от колата и за моя изненада без никакъв проблем за секунди освободи пътя.



          След това продължихме обратно към палатката, гледките от нея и вечерята.

          Следва продължение...

          Коментар


          • #35
            Ден осми: Тет - Круя - Берат

            ДЕН ОСМИ

            Тет - Круя - Берат





            В този ден трябваше да преминем през голяма част от Албания в посока север-юг. Очаквахме всякакви изненади по пътищата, за това станахме още по тъмно. Закусихме, събрахме и натоварихме багажа в колата. Палатката беше мокра от росата, за това не я сгънахме, а я сложихме най-отгоре на задната седалка.
            Поехме отново по черния път нагоре към превала. Ранното тръгване ни предпази от насрещния трафик - трябваше да се разминем само с една кола по тесния път.
            Малко преди превала спряхме, за да погледнем за последен път върховете на Проклетие. Този път бяха огрени от сутрешното слънце.
            На превала има ресторант.











            Над нас се издигаше хълм с обрулени дървета, устояли години на суровите природни стихии.



            На самия превал отново спряхме, за да се сбогуваме с Проклетие - най-невероятната планина, която съм виждала с очите си. Може би ще имам късмет и пак ще се върна в нея.









            Пътят до Шкодра вече ни беше познат. Единственото, което беше различно е, че беше неделя. И в село Боге празнично облечените хора се бяха отправили към църквата за неделната литургия.
            Този път на мене ми се падна да карам през безумните улици на Шкодра. Дългогодишният ми тренинг по столичните ни улици ми помогна да премина безпроблемно през града без да кача кръвно.
            Следващата ни цел беше Круя, за да видим крепостта и музея на Скендербег. Това е май единственото равно място в Албания. Пътят беше в добро състояние и нямаше никакви проблеми. Дори се сетихме, че колата има и 5-та скорост, което бяхме забравили от влизането ни в тази страна.
            Круя е на изток от главния път и поне 300 метра по-високо. Започна се поредното стръмно катерене нагоре и познатите остри завои. До тук този ден Гаргата се представяше добре и ни заведе до паркинг под крепостта.
            Тръгнахме нагоре по калдъръмена улица. Наоколо беше пълно с магазини с неща за продан, които никога не бих си купила. Може да бяха добре подредени, но определено си имаха ориенталски облик.







            Между туристките, облечени с къси панталони, имаше и забулени жени с дълги до земята роби. Съжалих ги в тази жега - температурата на сянка беше над 30, а около нас имаше напечени камъни и никаква сянка.





            Крепостта се издига над нас. За разлика от Шкодренската тя е на малка площ.



            В нея има някакви руини, така и не разбрах от кога са и какво представляват - нямаше никаква табела, която да даде информация.



            Основно място в крепостта заема музея на Скендербег (Георги Кастриоти). Новопостроена сграда в интересен стил.







            Пред нас вървяха четирите жени в роби, които видяхме по-долу. Оказаха се млади момичета на около 20 години. При това гримирани като за публичен дом! Не мога да проумея това. Някаква демонстрация, която не може да проумее мозъка ми, ли е? Изобщо не съм запозната с исляма, но доколкото знам, жените в тази религия трябва да са незабележими. А дали Коранът им разрешава да са така гримирани пред чужди мъже?
            Коя ли нормална християнка ще тръгне да разглежда музеи намазана с кило гримове?



            След като сме стигнали до музей, се почувствахме длъжни да влезем да го разгледаме. Груба грешка. Просто нямаше какво да правим там, както и други чужденци. Някакви изризувани пана, различни техни исторически сцени. Всичко това придружено с надписи само на албански. Имаше няколко витрини с археологически находки. Но как да разберем какво точно гледаме, след като не разбираме албански? Единствено интересни за нас бяха 3 стари икони.
            Една от забрадените нарисувани госпожици се прехласваше в музея и снимаше с телефона си (въпреки забраната за снимане).



            Много бързо излезнахме от музея. Пред него имаше интересна чешма. Като видях червено-кафявите следи, останали от водата, реших, че изобщо не трябва да я опитвам.



            Пред музея има добре поддържана градинка.



            Веднага зад крепостните стени има и друг музей, доста по-интересен за чужденци - Националният етнографски музей.



            Пред него има малка градинка с бунар, точно като нашите стари селски градини.



            Музеят е в много интересна сграда от 18 век. Архитектурата е различна от възрожденските къщи, които добре знаем.







            На приземния етаж има отделни стаи с вход от двора, където са показани различни занаяти. За съжаление след първата снимка видях служител и престанах да снимам. Защо ли винаги са забранени снимките? В случая няма стенописи и картини, които да се увредят от светкавиците.
            В този музей вече имаше надписи и на английски, така че нямаше проблем да разберем какво гледаме.



            В някои от стаите имаше много интересни ескпонати. Особено интересна беше маслобойната за правене на зехтин. Уникални машини, изработени само от дърво, с огромни дървени винтове и всякакви хитроумни приспособления. Нещо, което си заслужава да се види. Много ме е яд, че не ги снимах въпреки забраната.
            Експонатите на горния жилищен етаж са стандартните за етнографски музей - обзавеждане и дрехи.
            Интериора на стаите и малкото мебели са подобни на българските от това време. Дори по таваните имаше дърворезби, малко прилични на нашите слънца в тревненските къщи.
            Облеклото обаче показва голямата разлика между двата народа. Докато тези на обикновените селяни беше нормално, това на богатите граждани беше нещо уникално и много далечно от нашия бит. Странни бели шалвари, копринени ръчни дантели. И мъжкото беше много странно за нашите очи.
            Общото ми впечатление от Круя - заслужава си да я посетите само ако се интересувате от етнография. Друго интересно за нас просто няма там. Със сигурност в Албания има много по-интересни места.
            От Круя продължихме на юг към Тирана. Столицата няма околовръстно и влезнахме в града. По едно време Гаргата започна да проявява характера си - заби ни в някакви затворени жилищни комплекси в покрайнините, в стил мутро-барок. По тесни улици, като едвам се разминавахме с лъскави местни коли. След известно каране по междуселски път все пак излезнахме на главния. По него карахме почти до Елбасан, след което продължихме отново на юг.
            10-ина км след това глупавата птица отново ни заби в нищото! Тръгна да ни води по някакви тесни междуселски пътища с дупки. Наоколо пейзажът беше вече субтропичен - големи маслинови гори и навсякъде полиетиленови парници със зеленчуци. В едно градче направихме пълен кръг около езеро заради разкопан път, а птицата грачеше, че не сме прави!
            След това пътят стана по-надупчен и разоран дори и от най-лошите наши междуселски. Карахме така доста километри, докато отново излезнем на главния път за Берат.
            Накрая най-после стигнахме до Берат. Това беше единственото място с предварително резервирано спане през Booking.
            Гаргата отново прояви свадливия си характер и реши да ни преведе през най-високата част на града, близо до входа за крепостта. Оттам започнахме да се спускаме по много стръмна калдъръмена улица. По едно време тя заграчи, че местото ни на спане е съвсем близо. Спряхме на паркинга на един хотел и веднага ни се скараха. Питаме къде е нашата къща за гости, но не знаят. В посоката, в която трябва да се намира, НЯМА улица.
            Продължихме надолу и стигнахме най-ниската част и реката. Проклетата птица се опитва да ни насочи към място, от където няма как да мине кола. След като не се съгласихме с нея, тя ни принуди да направим един кръг от над километър и отново се озовахме на същото място. Вбесени спряхме на главната улица пред едно заведение за бързо хранене. Пред него седнал един мъж. След като разбрах, че говори английски, го запитах къде е къщата ни за гости. Не само той не знаеше, но и никой от тези, които бяха вътре. Аз изнахалствах и си изпросих паролата за Wifi на заведението. Заредих картата на Гугъл и тръгнах с телефона в ръка да търся къде е пустата куща. Започнах да се катеря по тясна стръмна калдъръмена уличка като се опитвах хем да гледам телефона, хем да не падна. След малко един слизащ надолу мъж ме попита какво търся. След като му отговорих, той се представи - управителя на мястото, където трябваше да спим. Слезна с нас до колата, след това се качи да кара и я паркира на място, където можеше да пренощува (аз си бях заявила и парко място при резервацията). Ясно беше, че няма как да се мине нагоре с колата. Първо с него се качихме до къщата без багаж (5-10 минути по много стръмни криволичещи улички), след това слезнахме отново и след чудене какво да вземем от целия катун, се отправихме нагоре вече трима с куп багаж. Но успяхме да забравим в колата четките и пастата за зъби...
            След като се настанихме, бяхме вече много гладни - беше време за вечеря. Питаме човека - дали има ресторант в хотелчето? Отговорът беше - не, но може да се видим след известно време до колата ни и да ни закара с неговата до заведение. След моя отчаян поглед се смили и ни предложи нещо - да кажем какво искаме да вечеряме, и той ще ни го донесе. Явно или семейството, или други близки имат някъде заведение, за да предложи това. Но нас ни устройваше.В жегата не ни се ядеше месо и си поръчахме салата, пържени картофи и сирене. Искахме бяло саламурено сирене, но той ни убеждаваше, че имало крем-сирене, което било по-добро. Съгласихме се.
            Реди (така се казва) тръгна за вечерята ни, а ние седнахме на откритата тераса до къщата. От там се вижда цялата нова част на града. Със студено Пиринско дочакахме вечерята. Салатата беше с домати, краставици, сурови чушки, лук и големи парчета сирене. Само че като навсякъде в Албания без сол и олио (зехтин).
            Картофите бяха много вкусни, пържени в прясна мазнина (определено не палмова). А крем-сиренето се оказа много вкусна снежанка. Единствената разлика с нашенската беше, че краставицата беше настъргана, а не нарязана. За пореден път след Тет се учудих, че толкова далеко от България киселото мляко беше наистина кисело с познатия ни от едно време вкус.

            Следва продължание...

            Коментар


            • #36
              От: Македония и Албания 2016

              От дни чета в захлас. Много увлекателно разказваш за уникални места.
              Очаквам продължението.
              Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

              "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

              Коментар


              • #37
                От: Македония и Албания 2016

                Браво, давай Рали!
                ЪХ: "Парите си похарчих за пури, пиене и жени, а останалите ги профуках"

                Коментар


                • #38
                  Ден девети - Берат

                  ДЕН ДЕВЕТИ
                  Берат


                  Берат е малък град в южната част на Албания, свързан със средновековната българска история. Немалко време е бил в нашите граници както през Първото, така и през Второто българско царство. Българското му име е Бялград (Белиград). И до сега има български топоними. Реката, минаваща през града, е Осъм, а едната възрожденска махала носи името Горица.
                  Градът е под защитата на Юнеско и има защо.
                  Старинната възрожденска част на града, която е защитена, може да се раздели на три части. Две части на града над бреговете на Осъм - Горица и Мангалем. И цяло селище, разположено зад стените на крепостта високо горе на хълма.
                  Нашата къща за гости - Hava Baci беше в Мангалем. Стая с две легла, тоалетна и баня с душ-кабина, хладилник, телевизор, който не ни интересуваше, и WiFi с написана на едно листче парола. 20 евро на нощ за стаята плюс закуска по желание (ние си я избрахме) - 2 евро на човек.
                  След като се оказа, че на вечерта бяхме забравили доста нужни ни неща в колата, която беше паркирана далеко и много по-ниско от хотелчето ни, се наложи веднага след като се събудих, да се упътя надолу по калдъръма към колата. Можех да преживея еднократно липсата на пастата и четката за зъби, но забравянето на кафето ме принуди да предприема принудителната разходка на изгрев слънце. Взех си и апарата и снимах, слизайки надолу.
                  Прозорците, които виждате на долната снимка, са на нашата стая.



                  Уличката към хотелчето.









                  Седах да си пия кафено на откритата тераса (аз пия нес-кафе със студена вода, така че ми е много лесно) в очакване на закуската.
                  А тя беше на ниво - тост-сандвичи с кашкавал и качествен салам, огромна купа пресни плодове (нектарини, грозде, круши и ябълки) и литър и половина натурален плодов сок.
                  Гледката от терасата.



                  След като закусихме, тръгнахме надолу, за да разгледаме старата част на града. Място, на което единственият начин за пренос на товари не се е променил от векове.







                  Първото интересно нещо, което видяхме, беше дворецът на пашата, строен през 18 век. На възраст от 250 години, той е полуразрушен и по-лошо - зарязан. Само мога да предполагам колко величествено е изглеждал. В пълния с боклуци двор пасеше вързано чифтокопитно.





                  Училищен двор с интересни постройки зад него - до двореца на пашата.



                  На другия бряг на реката се издигаше църква или манастир.



                  Кварталът (или махалата) Мангалем под крепостта.







                  В центъра на града се издига православна катедрала.



                  До нея мирно съжителстват минарета на джамии.





                  Албанците не са фанатици, трудно можеш да разбереш каква им е религията. Единственото, което показваше, че сме в страна с преобладаваща мюсулманска религия, беше тоталната липса на свинско - както по заведенията, така и по магазините.
                  Първата ни задача, преди да продължим да разглеждаме Берат, беше да обменим пари. С които да си купим коняк и други напитки, за да ги опитаме и да почерпим приятелите в България.
                  Влизането в първата банка (на няколко метра има офиси на доста банки) беше неуспешно - имали проблем с компютрите. Във втората направо ме изгониха и ме натириха към чейнж бюрата. В първото попаднало ми сменихме евро за леки на много изгоден курс за секунди, без каквито и да е формалности. След справка с местните къде има нормален магазин, влезнахме в супермаркета и излезнахме с бутилки коняк, мускатова ракия, бяло и червено вино. Оставихме ги в колата и тръгнахме пеша към крепостта. По същата стръмна калдъръмена улица, по която побърканата гарга ни прекара предишната вечер.
                  Около нас се издигаха красиви възрожденски сгради, много от които бяха хотели, а в останалите живееха местни хора. Старата част на града е жива, а не резерват или музеен експонат.







                  Малки стръмни улички се отклоняват от широката.



                  Изкачвахме се все по-високо и под нас се виждаше голяма част от града.



                  Продължихме по пътечка нагоре по хълма към крепостта, като изоставихме калдъръма. Под нас се показа етнографския музей (къщата вдясно).



                  Около нас имаше интересни растения и цветя.



                  Странно диво растение с дребни цветове.



                  Гледка към града.





                  Стигнахме до външните стени на крепостта.



                  Имаше вход, през който влезнахме. Както по-късно се оказа, по този начин сме спестили пари от таксата, която събираха на главния вход. По-важното беше, че бяхме далеко от тълпите туристи от автобусите.



                  Крепостните стени заграждат много голяма площ, в която има цяло селище с къщи и няколко църкви. И нито една джамия! Много странно за крепост от Османската империя. Селището е живо, хората си живеят в къщите, дори на някои места могат да минат коли.
                  Първо видяхме широка улица със средиземноморска растителност около нея.



                  Потопихме се в атмосферата на отминалите столетия. Ако не бяха кабелите и бетонните стълбове, можехме да сме се върнали няколко века назад във времето.











                  Стигнахме до малка средновековна църква - Св. Димитър. За съжаление дори двора беше заключен и успях да снимам само указателната табела. От високия дувар не се виждаше нищо от църквата.



                  Пред една от къщите цъфтеше красиво цвете.



                  Изведнъж излезнахме на улица, гледката от която направо ме шокира. Известно време си мислех, че това е някакъв много странен простор, на който си простират прането. Но после разбарх каква е истината - опитваха се да продават тези парцали на туристите! Дори и най-изпадналият нашенец няма и за секунда да се загледа в тях. Да не говорим за западните, които са разглезени от невероятни разпродажби на маркови стоки на смешни цени. Явно ориентът отново се проявяваше.



                  Бързо избягахме по една от страничните улички и попаднахме на църква-музей.





                  Не бяхме в настроение за музейни експозиции и продължихме по сокаците.





                  След малко попаднахме на една антика, която изглежда дори се движеше!





                  Стигнахме до главния вход на крепостта. Където беше пълно с туристи, баби, които говореха на италиански и се опитваха да ни продадат мед, сладко и какво ли още не. И навсякъде висяха парцалки и други неизяснени неща за продан. Пълен кошмар след приятната тиха и безлюдна разходка в миналото.







                  Естествено имаше и заведение, пълно с хора. И със странна статуя пред него.



                  Пред нас се появиха няколко забрадени. Освен тези на снимката имаше и друга, която беше с напълно закрито лице. Само черни очила и плат пред цялото й лице. Може да съм много крайна и нетолерантна, но не мога да възприема това. Да не говорим, че това облекло няма нищо общо с традиционното за мюсулманите на Балканите.



                  Някой местен жител беше открил идеалния гараж за колата си - на прохладно място на сянка, защитено от природните стихии.



                  Крепостните стине от вън са внушителни.



                  Тръгнахме по калдъръма надолу към колата. Имахме още какво да гледаме този ден, извън града.

                  Следва продължение...

                  Коментар


                  • #39
                    От: Македония и Албания 2016

                    ДЕН ДЕВЕТИ
                    Каньона на р. Осъм

                    Първо да благодаря на колегата automax за темата, в която е описал миналогодишното пътуване с мотори из Албания. От него разбрах за каньона, и го включих в плановете ни.
                    Каньонът се намира на около 50 км на югоизток от Берат по междуселски път.


                    Чоровода (селото преди каньона) беше разкопано, гаргата не вършеше работа и се наложи да питаме местните в кафенето в центъра. За пореден път се възхищавам от факта, че и в най-затънтеното кътче на Албания се намират хора, говорещи английски толкова, че да може да се разберем и да получим нужната ни информация.
                    Продължихме по пътя, отминахме къмпинга и се оглеждахме къде да спрем колата. След малко стигнахме до отбивка, а и теренът в посока към реката и каньона беше проходим. Но времето не беше добро за снимки - ниски облаци, причерня и можеше всеки момент да завали. За ходене приятно, защото не беше топло, но снимките са под всякаква критика.
                    Каньонът се простира на няколко километра, но ние успяхме да го видим само на едно място. Няма табели, няма екопътеки, няма нищо. Само заградени парцели, трънаци и един луд пастир, който ми изкара акъла, като се развика, когато минах през една оградка, за да се приближа до реката.
                    Все пак успяхме да стигнем до място, на което се виждаше каньона. При това без видими поражения по нас от трънаците, през които се промъквахме.










                    След малко открихме още едно достъпно място, където дори успяхме да видим реката ниско долу.











                    Освен скали, бодливи храсти и изгорели треви имаше и цъфнали цветя.



                    Тръгнахме да се качваме към шосето и колата и видяхме отблизо лудия пастир. Пасеше няколко крави и един бик, който не знам по какъв начин разбрахме, че бил разгонен. А човекът беше въоръжен с брадва! Имаше налудничав поглед и говореше почти нечленоразделно. Не знам дали и местните щяха да го разберат. Естествено, че по никакъв начин не реагира на английските думи.
                    Като видях брадвата, за части от секундата си спомних за всичко писано, колко било опасно в Албания и какво може да сполети туристите. Срещу брадвата можехме да противопоставим само туристическите щеки - нямахме никакъв шанс.
                    Не знам по какъв начин усетихме, че човекът не е агресивен към нас. Изглежда брадвата беше за защита от бика (Може би от стрес и страх придобихме отново сетива, отдавна напуснали съвременния човек. Освен чрез телепатия нямаше как да разберем мислите и намеренията на пастира. Важното беше, че бързо се успокоихме - не беше опасен за нас).
                    Успокоени, стигнахме до колата и потеглихме обратно към Берат. Изкатерихме се по тесните каменни улички и седнахме на терасата. Ракията и бирата бяха студени в хладилника. Отново си бяхме поръчали да ни донесат вечеря. Този път освен салата и пържени картофи си бяхме поръчали и нещо месно типично албанско. От телешка кайма, нещо като роле, вътре с кашкавал. Донякъде подобно на сръбската скара, но беше пържено. Много вкусно. А телето направо се топеше в устата ни, за разлика от нашенските. За пореден път се убеждавам, че почти всички балкански държави се хранят с много по-качествена и натурална храна от нас.
                    Докато вечеряхме, заваля дъжд. Големите чадъри над главите ни ни пазеха от него, но беше време да спим. На следващата сутрин ни чакаше дълъг път обратно към Македония.

                    ДЕН ДЕСЕТИ
                    Берат - Албасан - Поградец - Преспанско езеро

                    За съжаление трябваше да се прибираме към България. В този ден имахме планове да стигнем до Гърция до малкото Преспанско езеро, да разгледаме остров Св. Ахил с руините на църкви, свързани с нашата история, и да спим на бунгало на къмпинг на Преспанското езеро.
                    За съжаление природата не се интересува от нашите планове. Станахме рано сутринта, а навън валеше. Закусихме и за момент природата се смили. Успяхме да стигнем до колата в момент, в който не валеше. Потеглихме на север. Този път Гаргата не ни прекара през селски пътища, а по съвсем нови, на които и у нас можем да завиждаме. Не винаги прекият път е по-бърз и с по-малък разход на бензин.



                    Отново заваля и не спря през целия ден. Въпреки лошото време това беше единствения ден в Албания, в който нямаше проблеми с пътищата. Явно на юг са много по-добри. А и в по-голямата част от пътя теренът беше много по-равен.
                    Стигнахме до Елбасан. Град, в който по времето на Енвер Ходжа е била съсредоточена цялата промишленост на Албания. Такава вече НЯМЯ! Гледките около нас бяха трагични. Преставете си заедно руините на Кремиковци и Перник преди да ги разчистят и ще получите някаква представа сред какво се движехме.
                    Стигнахме до албанския бряг на Охридското езеро. Той е равен, за разлика от македонския. През няколко метра под полиетилени и чадъри рибари продаваха току-що уловена риба. За съжаление нямаше как да я приготвим - в дъжда не можем да палим барбекю, а газовия котлон се развали.
                    Минахме през Поградец и продължихме, като отново започнахме да се катерим в планини. Надявах се да спре да вали, за да отидем до Гърция и видим Св. Ахил. За съжаление дъждът се усили, около нас вече се носеха мъгли, и продължихме към Македония. Започнахме да изкачваме поредната планина в Албания. Този път по ново шосе, с идеален асфалт и лесно за каране. Стигнахме до КПП-то, минахме го веднага и вече бяхме в Македония. През цялото време карахме през много красиви места, но няма снимки заради ужасното време.
                    Планът ни беше да спим в бунгало в къмпинг Отешево. Това е курортно селище на брега на езерото. Бях се свързала по мейла и знаех, че има бунгала и ще ни приемат.
                    Оказа се, че не е лесно да се намери входа към къмпинга. След доста обиколки и питане най-после стигнахме до него. Пълно мъртвило. След каране напред-назад на голяма територия (на рецепцията нямаше никой), най-после намерихме една жена, която ни настани. Бунгало с 3 легла, санитарен възел с баня и бойлер, кухненски бокс с хладилник, печка и чешма и голяма тераса. За 1000 денара (32 лв.), плащахме всичките легла. Всичко в бунгалото беше от времето на бивша Югославия. Телевизор с кинескоп, на който липсваше дистанционното (искахме да видим прогнозата за времето). За нас при тези условия важното беше, че бойлера, печката и хладилника работеха. Щом видях печката, бях много нещастна, че не купихме риба от албанците. Трябваше да вечеряме, а на километри от нас нямаше заведение. Трябваше да се задоволим с остатъците от това, което ни беше останало за ядене.
                    Салатата беше заменена с бурканче домашен доматен сос (високо оценен с нашенската ракия). Вечерята беше ядене, сготвено от остатъка от варено-пушеното роле, консерва грах и сухо картофено пюре. Изненадващо стана доста вкусно. И не беше лошо мезе за бялото вино. Беше 6-ти септември и по някакъв начин трябваше да го отпразнуваме.
                    Беше много студено и влажно, а на следващия ден ни чакаше дълъг път. За това легнахме рано.

                    Следва продължение...

                    Коментар


                    • #40
                      От: Македония и Албания 2016

                      Разкошен пътепис.
                      Но му се вижда края за голямо мое съжаление.
                      Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

                      "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

                      Коментар


                      • #41
                        От: Македония и Албания 2016

                        Първоначално публикуван от s_s1 Преглед на мнение
                        Разкошен пътепис.
                        Но му се вижда края за голямо мое съжаление.
                        Така е. Всяко хубаво нещо рано или късно свършва

                        Коментар


                        • #42
                          Ден последен - прибирането

                          ДЕН ПОСЛЕДЕН
                          Прибирането

                          За съжаление времето ни свърши и трябваше да се прибираме към България.
                          Имахме планове и този последен ден да разгледаме интересни места, но дъждът ни попречи на част от тях. Ето от къде минахме.



                          За огромно наше съжаление дъждът не спря цяла нощ, както и на сутринта. Тръгнахме към Битоля с надеждата, че ако спре да вали, ще разгледаме античния град Хераклея Линкестис. Но времето беше против нас и продължихме към Прилеп. Бяхме решили поне един манастир над града да посетим, за да не мине целия ден само в каране.
                          При влизане в града в ниската част улиците бяха наводнени - явно сериозен потоп се беше изсипал. Все пак успяхме да стигнем до манастира Св. Архангел Михаил,
                          над стария квартал Варош на града.
                          По пътя към манастира видяхме малка църква.



                          Манастирът е построен върху почти отвесни скали. Много добре поддържан, в момента се реставрира. Действащ женски е. За да го разгледаме, трябваше да извадим чадърите, защото дъждът не спираше.



















                          Запалихме по свещ и тръгнахме обратно към града. Плановете да видим кулите (крепостта) на Крали Марко, които са високо над града, не се осъществиха заради потопа, който се изсипваше над нас.
                          Беше обяд и ние бяхме гладни. Решихме да хапнем в някой ресторант в града. Спряхме при първия, който видяхме.
                          Естествено, че ядохме сръбска скара. Със същото високо качество както в Сърбия и Черна гора. И на смешна цена (200 гр месо със скромна гарнитура - 100 денара - 3.20 лв). Забравили, че в чиниите ни ще има не само месо, си поръчахме и порция пържени картофи. Всичко беше приготвено след нашата поръчка. Картофите бяха много вкусни, пържени в прясна мазнина, различна от палмовото масло.
                          Изядохме половината, останалото си взехме с нас и пътем вечеряхме.
                          Дъждът спря да вали когато приближихме нашата граница.
                          А на нея една македонска митничарка ни скъса нервите. Имаме ли нещо да декларираме? Аз бях тази, която се разправяше с нея. Казвам, че нямаме. На въпроса от къде пристигаме, казвам истината - Албания. И тогава се започна. На работа ли бяхте? Естествено отговорът беше, че на екскурзия, основно в Проклетие.
                          Катунът вади очите в колата. Най-отгоре неприбраната палатка (беше мокра от росата, като тръгвахме от Тет, после нямаше къде да я сгънем и приберем), около нея раници, щеки, туристически обувки, шалтета, спални чували и какво ли още не - почти всичко в насипно състояние за по-плътно събиране.
                          Тя продължава да настоява, че пренасяме нещо за деклариране или забранено. Иска да види багажника. В него - къмпингарски фенер, газов котлон, дрехи, маса, столове, походната кухня, малко барбекю и въглища.
                          Лелката продължава да твърди, че имаме нещо, което крием. Изобщо не ни вярва какво сме правили в последните дни. Накрая аз побесняла й казвам - да ви покажа ли снимките от фотоапарата? Тогава ни пусна, като заяви, че все пак пренасяме нещо нелегално!
                          Изобщо не ми стана ясно за какво беше този цирк. Би трябвало да са психолози, а от държанието ни беше ясно, че нямаме какво да крием. Може би си просеше някой рушвет, но аз не давам пари по този начин.
                          В България влезнахме за секунди, без каквито и да е проблеми. Прибрахме се по тъмно в къщи.


                          Равносметката
                          2000 километра, 1200 снимки (само моите), общо около 1000 лева за всичко и невероятно много положителни впечатления и емоции.

                          Албания
                          Митове, легенди и лични впечатления


                          1. Бункерите - видях само 2 и основата на трети. Или изобщо не съм гледала, или са взели решение да ги премахнат, за да не се излагат пред туристите с историята си.
                          2. Мерцедесите - на доизживяване, основно в по-малките населени места. Явно си имат нова любима немска марка кола - Фолксваген.
                          3. Автомивките - много масови основно по второстепенните пътища и малките населени места. Вече знам защо са толкова много - след каране по черен път и след това две денонощия проливен дъжд колата изглежда ужасно. А до скоро много от пътищата са били черни.
                          4. Бензиностанциите - на брой почти колкото автомивките. На всяка има заведение, но за пос-терминал и дори сгъстен въздух за гумите - забравете. Няма магазини, но във всяка има заведение. Почти навсякъде може да се плаща в евро, връщат ресто в леки. Бензинът е доста по-скъп от нашенския - 2.40 - 2.50 лв.. Разликата в цените дори на две съседни бензиностанции на няколко метра една от друга може да стигне 15 и повече ст. на литър.
                          5. Пътищата - някои ужасни, дори черни, други по-добри от новите наши. Явно в последните години се работи много по подобряването им (въпреки липсата на евросубсидии).
                          6. Шофьорите - мигачите и някои от правилата за движение за тях не съществуват. Вместо мигач се използва клаксон.
                          7. Религията. Основно мюсулмани. Но с единични изключения всички жени са нормално облечени, забрадките на възрастните са еднакви за християнки и мюсулманки и не закриват врата. Алкохол се произвежда в големи количества и се продава и пие навсякъде. Мирно съжителстват джамии с църкви, след ислямското виене от говорителите се чува камбанен звън. Джамиите са по-малко на брой от нашенските в смесените райони. В много от по-малките селища няма нито джамии, нито църкви.
                          Единствените признаци, че човек е в страна с преобладаващо мюсулманско население, са липсата на свинско както в магазините, така и в заведенията, и факта, че в заведенията за местни посетителите (с много малки изключения) са само мъже.
                          8. Хората - много открити, приветливи. Всички хлапета и млади, както и доста на повече години, знаят поне малко английски. Нямахме никакъв проблем с комуникацията и на места, далеко от масовите туристи.

                          КРАЙ

                          Коментар


                          • #43
                            От: Македония и Албания 2016

                            Благодаря за фото-пътеписа. Много ми харесва и буквално преоткрих Албания за мене си. Покрай твоите епизоди имах време и попрочитах това-онова в нета.
                            Сега почвам с въпросите, защото така ме запали, че съм твърдо решен да просетя час от места
                            Кога се състоя пътуването? Края на лятото?
                            По твои впечатление кога е най-подходящият период за посещение на Проклетие?
                            Останах с впечатление, че Вълбона е за предпочитане пред Тет, така ли е?
                            Какви са възможностите и условията за пешеходен туризъм в планината? Т.е. налични ли са добре маркирани пътеки например към най-високия връх или други по-забележителни обекти. Пак от написаното разбнрха, че при хора в добра форма прехода Валбона - Тет през Кафенето е възможен за един ден
                            От коментари в друга тема подразбрах, че сте пътували и към Хърватска по интеренси места. Как виждаш (как си представяш) един трип от България - Македония (там си имам набелязани обекти) - Албания (главно Проклети - много ме грабна) и после нагоре примерно през Хърватска. Или пък в обратна посока? Това цялото примерно за седмица.
                            По твое мнение едно такова пътуване ще има ли предимства ако се извърши с джипка вместо лека кола, или +овете няма да компенсират неудобството.
                            В Албания газта познато гориво ли е?

                            Има още доста въпроси, но..... малко по малко
                            о 88 з 417 оо 4 - Стоян

                            Коментар


                            • #44
                              От: Македония и Албания 2016

                              С огромен интерес изчетох тази тема и понеже скоро в началото на септември бях в Македония и Албания но по морето много, много ми хареса отново ще ги посетя.
                              Благодаря!
                              @: stojan_defender-a Да, има газ и в Македония /там е по-евтина и от в Бг/ и в България. Накарйниците за зареждане са като тези в Бг.
                              Човешко е да се греши... Но това че грешиш, още не означава, че си станал ЧОВЕК!

                              "Когато някой не може да направи нещо, поради недостатък на сили, той вини за това случая."

                              Коментар


                              • #45
                                От: Македония и Албания 2016

                                Светльо, даже не ми е минавало през ум, че накрайниците някъде по света могат да бъдат различни! Иначе за имането - добра новина И Все пак ти бе (доколкот разбрах) в по-цивилизована част. Това проклетие както е описано тук не изглежда много цивилизовано
                                о 88 з 417 оо 4 - Стоян

                                Коментар

                                Активност за темата

                                Свий

                                В момента има 1 потребители онлайн. 0 потребители и 1 гости.

                                Най-много потребители онлайн 8,787 в 16:37 на 21-06-23.

                                Зареждам...
                                X