Аляска, една мечта по-малко.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Човек на 71 г.на мотор,лично аз му завиждам.
С какво са правени снимките в движение,мернах гопро май...?

Малко по-късно се засякохме с друг колега на 78...
С гопро правих основно видео, аз снимах с Olympus epl 1, но носех и един Никон 5000+една сапунерка с които баща ми се заиграваше.
Снимането в движение не винаги носи желаните резултати, затова снимах много с идеята поне малка част от снимките да са на ниво.
Между трите апарата се събират около 12500 снимки, плюс 100 и няколко от телефона...

[aleyan]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Супер приключение! Ще следя с голям интерес. :-)

[lubashki777]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Майко...тема мечта.Абонат...
Дестинацията е в сънищата ми, но е прекалено висока топка за мен и моите възможности ...и въпреки това знае ли се...може пък...някой ден...
Очаквам следващата порция кеф тук...
Поздрави!

[Daniel]

Re: Аляска, една мечта по-малко.

Ще следя с интерес. Благодаря предварително за споделеното.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

За Кен нямаше ли боб с наденица та така се е начумерил?

Кен се оказа малко чешит...някак си странеше и все бъркаше да си вади неговите запаси от храна, въпреки, че се бяхме разбрали аз да заредя за всички и евентуално като свършат запасите да направиме общи зареждания на провизии.
Той самият предложи да събереме общи пари и да харчиме от тях за храна и общи къмпинг места, но си остана само с пreдложението, въпреки, че на няколко пъти го подканях да направиме обща банка...

[Purple Elephant]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Охо, чакам продължението!!

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 2ри
11 Юни
620 мили



Станахме към 5:30, днес ни очакваше един от най-дългите преходи. Беше студено и ужасно влажно, набутахме палатките в един чувал и в колата, да си мухлясват на воля.
Ремонтирах си ботуша, когато се опитах да го закопчая, ципа заяде. Свалих го за инспекция и какво да видя-ципа беше скъсан на 5 см от основата, ПРЕЛЕСТ. Нямъкнах го криво-ляво и бяхме готови.



Спряхме за бензин, след малко Кен идва при мен и вика „Давай да търсиме WIFI, липсват ми $1800 от картата, трябва да се логна с компютъра“, а така! Да вметна, че този образ беше много високо технологично развит, носеше няколко телефона и компютър, в последствие манията му за търсене на WIFI успя да рзклати дружбата ни сериозно, но на този етап, това все още беше неизвестно за нас.
Влезнахме в един McDonalds и той захапа компютъра, след 10 мин отивам при него да питам как е. „О, всичко е на ред, нещо съм се объркал“, чудесно, айде да палиме, че стана утре.
Денят беше супер, 75Ф, слънце и чисто небе. Карахме по магистрали и напредвахме по план, въпреки всичко, днес щеше да бъде дълъг ден и се разбрахме вечерта да спим на мотел.
Малко намалихме темпото около Минеаполис, но аз тотално игнорирах многократните забележки на Кен, че не спазвам ограничението за скоростта, първоначално мислех, че просто не се чувства комфортно когато кара бързо, но в последствие се разбра, че го е страх да не отнесе някоя глоба, ей т‘ва е, бръкни на човека в джоба и веднага следва ред и дисциплина.







На едно огромно табло за съобщения над магистралата чета „Внимание, лошо качество на въздуха следващите 10 мили“ още ме е яд, че не се върнах да го снимам, но мислено отбелязах да добавя и противогаз към багажа при бъдещи пътувания.
Продължавахме да отхвърляме скучни мили, никой от моите спътници не се оплакваше и аз бях твърдо решен да ги натискам здраво, първите 3-4 дни не бяха интересни и нямаше причина да се мотаеме.
При всяка спирка за бензин Кен изглеждаше така:



Започнах да си мисля, че това не ми харесва, оказах се напълно прав. Притиснах го да си каже защо не пуска телефона и той си призна като дете от началното училище.
Това бил начина да контактува с дъщерите си - с имайли, не с смс, не през социална медия, не с нормален телефонен разговор, а с имайл. Как точно се води разговор с имайл всички знаеме-бавно. Та при всяка спирка той гледаше какво са му отговорили на майла, който е изпратил преди няколко часа и пишеше нов отговор и после пак.
Нека не бъда разбиран погрешно, това да държиш семейството си в течение при такива пътувания е повече от задължително, но да пишеш майли 5-6 пъти на ден, особено когато все още бяхме в САЩ и телефона си работеше без роминг и прекрасно покритие ми дойде малко в повече. И не на последно място Кен носеше сателитен тракер с който можеше да изпраща текстови съобщения, на въпроса ми защо не го използва, той каза, че не може да изпраща снимки, ясно!
Ще изпреваря малко събитията и ще споделя, че положението стана нетърпимо в Канада, където преследването на WIFI се превърна в национален спорт за Кени, душеше с телефона напред като ловджийска хрътка, условие номер 1 във всеки къмпинг или мотел беше да има интернет, ако може фрии. Където интернета беше заключен, правеше всичко възможно да се докопа до паролата и в интерес на истината с голям успех.
В Северна Дакота ни подхвана един сериозен вятър, неприятно, но поне бяхме сами на пътя, денят продължаваше да бъде перфектен.









Към 7 бяхме в Minot, North Dakota. Разтърсихме се за мотел, на една отбивка се кипри голяма табела: CASA, мотел и къмпинг. Спираме, пълна дупка, дори и аз, който нямам никакви претенции в такива моменти се замислих защо сме там.
Офисът заключен, Кен тръгна да обикаля наоколо, по едно време една от вратите на стаите за гости се отвори и от вътре със зловещ лай изкочи едно кутре, аха, аха да сдави „ловецът на интернет“ (това е Кен за пояснение), след песът се появи една полу гола кака, пияна, напушена или и двете не се опитах да разбера и веднага се зае да помага в издирването на рецепционист с надеждата да има компания за вечерта.
В общи линии предложението и не беше лишено от логика, да звъннем на телефона, който е на витрината и да изискаме моментално някой да ни обслужи.
Кен се обади, ние само чухме как телефонът зад заключената врата в офиса започна да звъни, стига толкова, хайде да намериме нещо по-нормално, там за където сме тръгнали ще има достатъчно дупки като тази.







След 10 минути бяхме в Супер 8, културна работа, чисто, уютно и безумно ефтино.
Настанихме се, намятахме палатките да съхнат по корнизите и отидохме да мушнем по един бъргер.

[slaf4u]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Супер! Завиждам благородно...до колкото това е възможно
Такъв един въпрос - носихте ли оръжие с вас? Предполагам сте се чувствали спокойно в "цивилизацията" но за в Аляска евентуално?

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Майко...тема мечта.Абонат...
Дестинацията е в сънищата ми, но е прекалено висока топка за мен и моите възможности ...и въпреки това знае ли се...може пък...някой ден...
Очаквам следващата порция кеф тук...
Поздрави!

Любашки, ти скоро пусна една тема със заглавие "Да преследваш мечтите си", където много точно си описал какво се случва в душата на мото-пътника. Продължавай да мечтаеш, всичко е възможно. За мен Аляска беше 5 годишна мечта и въпреки трагичните обстоятелства се получи...

Супер! Завиждам благородно...до колкото това е възможно
Такъв един въпрос - носихте ли оръжие с вас? Предполагам сте се чувствали спокойно в "цивилизацията" но за в Аляска евентуално?

Носихме два спрея за мечки и въздушен морски клаксон. Кен носеше и спрей за самозащита, но му го взеха още на първата граница, защото си го декларира.
Оръжие не сме носили. До колкото разбрах през Канада може да се пренесе дългоцевно оръжие, но е свързано с много документи. Пистолет е абсурд, е това ако искаш всичко да е легално разбира се.
Можеше да изпратиме нещо по пощата в Аляска и после пак в колет в къщи, но на мен не ми се занимаваше, а и от 24 дни бяхме в Аляска само 5, така че нямаше много смисъл.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 3ти
12 Юни
500 мили



В 6:30 с баща ми се изсипахме в трапезарията за закуска, Кен тъкмо привършваше. За всичките дни заедно винаги беше готов преди нас, всичко беше прибрано, подредено и организирано точно както са ги учили в нейвито.
Ние с баща ми, като възпитаници на строителни войски само цъкахме с език и се възхищавахме какви хора излизат от елитната армия
Припалихме и поехме към Portal, ND. След по-малко от 2 часа щяхме да сме в Канада.
Утрото беше сиво, студено и дъждовно, левият ми ботуш бавно започна да се пълни с вода. Предвидливо бях обул един найлонов плик, който не допусна водата, но ми спари кракът и така или иначе след по-малко от час левият ми крак плуваше в собствен сос.
Един съвет, ако някога попаднете в подобна ситуация, пропуснете плика, краката ви така или иначе ще се намокрят с тази разлика, че с плик след спарването идва един убийствен аромат, който не мога да опиша с думи просто защото речника ми не стига до там, а и по-добре.
Наоколо нищо интересно, начупен релеф, петролни сонди тук-там, малки сиви и безлични градчета.
Снимах в движение по-скоро от скука.









Някъде към 10 бяхме на границата, заредихме за последно от ефтиния бензин и се заговорихме с местните на които единсвеното разнообразие в живота беше да висят в бензиностанцията и да зяпат трафика към и от Канада. На коментара за времето, отговора беше „радвай се, че не вали сняг“.
Ъ, къф сняг бе, нали сме Юни, те се хилят...
Както споменах в началото, това пътуване го подготвах много години, бях изчел много, ама много информация свързана с какво ли не, която беше незаменима при самото пътуване и намали изненадите до минимум. Една от причините да избера да пътувам през Юни, а не Юли или Август беше, че статистически през Юни вали по-малко в Западна Канада и Аляска, не че задължително трябва да е така, но поне на теория шансовете ни за повече сухи дни бяха значително по-високи в сравнение с Юли/Август.
А в Северна Дакота ни говорят за сняг, браво.
И едно отклонение, тип обяснение. Причината да разказвам историята така, че да изглежда, че аз карах влака при това пътуване е, че аз карах влака при това пътуване, съвсем без да искам.
Докато баща ми разчиташе основно на моята подготовка, то от Кен очаквах да бъде равноправен партньор при вземането на решения и правене на стратегии. Той от своя страна ми заяви в прав текст още първият ден, че това е моето пътуване и той е благодарен, че е с нас, да ги водя, пък той обещава да не пречи.
Как така моето пътуване, бе човек. Нали зедно го подготвяхме повече от 7 месеца...
С две думи, по нежелание поех малко повече отговорности отколкото исках...





Наредихме се на границата, имаше конвой с няколко огромни машини.







От Щатите излязохме без никакви проверки, явно не им пукаше кой излиза, в Канада спряхме на едно гише където ни провериха паспортите и ни зададоха десетина стандартни въпроса на които ние отговорихме с НЕ.
Митничарката се усмихна мило, каза чудесно, айде сега паркирайте ей там и елате в офиса...ама чакай, защо, ние нали отричахме всичко.
В офиса ни зададоха същите 10 въпроса като добавиха още един-имате ли криминални прояви в САЩ. Много ми хареса формулировката на въпроса „в САЩ“, не в САЩ нямаме.
На Кен му взеха спрея за самозащита, за който той си призна абсолютно без бой, но ни оставиха спрея за мечки и ни пуснаха.
Отново на път, вече в Канада.
Точно посегнах да сменя километража и какво да видя, четири деветки, това е втори Встром на който му прехвърлям 10000 мили. Първият път стана някъде в Скалистите планини в Колорадо, сега в Канада на път за Аляска. Хубаво е когато такива кръгли годишнини се случват на пътешествия, някак си имат повече тежест. Едва ли щях да го запомня ако се беше случило на път за кафето.





Подгонихме здраво, че тази граница с мотането ни забави малко. Наоколо нищо по-различно от САЩ-облаци, студ, вятър, McDonalds, Walmart, силузи...само знамето им различно.







Първото ни спиране в Канада беше в Moose Jaw, заредихме бензин на Кандадски цени, изтеглихме кеш и седнахме в един Tim Horton да хапнеме.
Ловецът на WIFI веднага се закачи към интернета на ресторанта и започна да чука с пръси по екрана на телефона със завидна скорост.
Съвсем чистосърдечно бих искал да го аплодирам за подготовката му къде в Канада има обществен интернет, Кен знаеше дори в кои вериги бензиностанции има интернет и естествено дърпаше да зареждаме само там, на мен нямаше да ми мине и през ум, че в бензиностанциите има интернет за обществено ползване, но той беше подготвен. Браво.









Тук вече започнахме да привличаме внимание. Хората ни заговаряха, интересуваха се на къде сме тръгнали, какви са моторите, от кога пътуваме... Кен освен всичко го играеше и малко нещо като връзки с обществеността, гледаше да започне разговор при всяка възможност, но нали малко не чуваше обикновенно разговорите не вървяха. Това не му пречеше да се помотва, започнахме да губим ценно време, наложи се да му щтракна няколко пъти с поглед да тръгва.
Най-накрая успяхме да се организираме и се газирахме на север.
Скочихме на магистралата и ни духна, направо ни отвя. Вятърът беше брутален, непрекъснато си менеше посоката и беше невероятно силен. Аз имам доста мили във вятър и си мислех, че трудно мога да бъда изненадан, но тези 200 км не спрях да кълна.
За щастие движението беше много рехаво, което според мен помогна много на един колега, който летеше ниско след нас с един GS и напираше да ни изпреварва със скорост над 150 км при страхотен страничен вятър, в момента в който ме подмина вятъра рязко смени посоката и GS-а се замята като гърмян заек, намалих за да не ставаме свидетели на грозни картини и да дам шанс на колегата хем да е от пред, хем да кара с по-умерена скорост.
След по-малко от 10км, го изпреварихме със съвсем нормална скорост и повече не го видяхме, явно разумът беше надделял над егото.









Вятърът определено ни изтощи, беше време да се огледаме за къмпинг. Денят приключи в David Liard Camp, някъде около Battleford.
Опънахме палатките, подсилих водозащитата на ботушите и се заехме с прехраната.
Интернет имаше и се ловеше най-добре в тоалетните, където един от нас прекара вечерта.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Ден 4ти
13 Юни
600 мили



Станахме в 5, не спах добре, беше ужасно студено. Започнах да си мисля, че градусите на спалните ми чували са по целзий, не фаренхайт.
Всичко наоколо беше вир-вода, комарите бяха озверели рано-рано.
Събрахме си парцалите, закусихме на две на три и се намятахме по кой с каквото се придвижваше.
Това беше последния ден от етапа наречен „Отхвърляне на скучни мили“ в случая те бяха около 2000.
Ако сте издържали до тук, имайте още малко търпение, само още 600 мили и се пренасяме в един друг свят.
Поехме с леко превишена скорост по път 16, пълна и тотална скука, никакво движение, наоколо полета и силузи.





















На един светофар в Едмонтон си подвикнахме с Кен, че преди да излезем от града трябва да заредим, да ама изведнъж се качихме на някаква магистрала и от там направо в гората. Спряхме на средата на пътя и Кен започна да чопли ГПС-а с надеждата, че ще има бензин на около. Никакъв късмет, един колега с Харли прелетя покрай нас без дори да се обърне, въпреки, че ние очевидно имахме нужда от помощ. След 5 минути мина една жена с пикап и ни упъти, оказа се, че бензина не е никак близо, явно навлизахме в районите където не трябваше да подминаваме бензиностанции.
След близо 20 км каране и тотално отклонение от нашата посока стигнахме в Onoway, малко градче в което не се случваше нищо, но имаше бензиностанция и храна.
Напълнихме резервоарите, както и тубите и седнахме да мушнем по един бъргър.
Един от нас беше в ужасно настоение, нямаше уифи...



С пълни резервоари и пълни кореми хванахме път 43 на север. Пътя започна да става интересен, перфектен асфалт, хълмове и милиони борове наоколо. Алберта започваше да става обещаваща, но се искаше още много, имахме нужда от сериозна компенсация за последните 4 дни.
Вместо това заваля, започнах да заспивам, имах определено нужда да спра и да си ударя няколко шамара.
На следващата спирка за бензин Кен за пръв път се оплака, че го боли врата, аз пих едно 5 hour energy и живнах, само баща ми държеше фронта и не се оплакваше.











Крайната цел за деня беше Dawson Creek, гледах картата, имаше някви врътки по едни естакади и се обърках, Кен предложи да си пусне навигацията и да ни води, ок.
Поведе ни по главният път и след 10 километра рязко сви в ляво, по път който ми се стори, че ще ни отведе до някоя ферма и ще свърши, но нали навигатора така каза...
Кен се движеше с около 120 км/ч когато в далечината забелязах нещо, което ме озадачи, намалих. Кен дори не докосна спирачката, без никакво предизвестие приятния асфалт стана разбит черен, коларски път. Не знам как не се преби, но това беше момента в който прехвърчаха първите искри. Кен твърдеше, че това е пътя, аз знаех, че не може до голям окръжен град да се стига по коларски път, баща ми се включи, че неговия ГПС дава друг маршрут, Кен искаше да вади друг ГПС, аз извадих картата и настана една суматоха в която всеки повиши глас на всеки. В крайна сметка се доверихме на ГПС-а на баща ми, но за по-сигурно аз го взех при мен и поведох колоната.
Движихме се по абсолютно празни пътища, наоколо полета и малки хълмчета, нищо не загатваше, че се приближаваме към една от най-красивите части не само в Канада, но и на континента-British Columbia.







След час каране пред нас изкочи една табела, която ме накара да забия спирачки, това беше един от моментите в който осъзнах, че всичко е реалност, че нещата наистина се случват, че не сънувам. Някак си моментално забравих скучните последни дни, в които отхвърлянето на мили, като че ли убиха тръпката от пътуването.



След 2000 мили бяхме в Британска Колумбия, истинското пътуване започваше точно в този момент, чуствах се окрилен, ентусиазма се върна на секундата, чудех се защо още не сме видели поне 2-3 мечки и къде са онези величествени планини за които бях чел толкова много...
След 30 минути бяхме в Dawson Creek.



Минахме покрай един Walmart и Кен заръкомаха да завием. Спряхме отпред, питам го какво му трябва, а той ме гледа като, че ли съм малоумен.
-Как какво, вътре има McDonalds, значи има WIFI.
-За к‘во ти е WIFI бе, днес поне 4 пъти търсехме...
-Да намерим хотел онлайн.
-Абе тоя град е 6 улици на кръст, аз от тук виждам поне 5 табели на мотели, тръгвай да не губиме време...
Видях как автоматичната врата се затвори зад него, тоя беше неспасяем.
Връщам се при баща ми, а той един надут, ходи с вирната брадичка, сочи към магазина и с въздишка отбелязва: „Ей сине, сине, това е човек да е известен, я ми щтракни едно фото“



Спряхме пред Супер 8 отново, като онзи в Minot, но доста по-луксозен.
Кен взе думата на рецепцията и разговора протече в следния порядък:
-Имате ли интернет?
-Да.
-Платен ли е?
-Не, влиза в цената на нощувките.
-Имате ли свободни стаи?
-Да.
-Добре, трябват ни две.
Не издържах и се намесих с един тъп въпрос:
-А колко струват?
-$120.
Кен:
-$80 ли каза?
-$120 с включена закуска и интернет.
Това беше достатъчно за Кен, замери рецепционистката с кредитната си карта и поиска паролата за уифи-то.
На мен хотела ми хареса така или иначе и без интернет, още повече, че курса на US долар към Канадски долар беше супер изгоден, което направи престоя ни в Канада направо без пари.
Паркирахме моторите пред входа, да не пречат на паркинга, взехме по един душ и седнахме в ресторанта.
Това беше един от малкото моменти в които Кен не успя да изкопчи паролата за уифи. Сервитьорката май се размина с бакшиша, но и прави чест, че със зъби и нокти запази корпоративната тайна.

[disko04]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Тази интернет настървеност на мен като четящ ми дотегна, на теб не мога да си представя какво ти е било.

[Mitko69]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Тази интернет настървеност на мен като четящ ми дотегна, на теб не мога да си представя какво ти е било.

За съжаление нещата ставаха все по-зле със всеки изминал ден. Кен беше абсолютно пристрастен към интернет, ако не пращаше майли със снимки на дъщерите си, си гледаше баланса в банковата сметка по няколко пъти на ден.
По време на подготовката, която мина основно с имайли, той ми отговаряше в рамките на 10 мин, което ме навежда на мисълтта, че е такъв по принцип...

[Roninn]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Кен чете ли тука,да му обясня за една нова вълшебна дума 3g,LTE или незнам как е при вас,всъщност gsm ли се ползват при вас,знам че на някакъв етап през последните 10-15 г.има по вашите ширини нещо като мобифон мрежа,в по трудно и слабо населени далечни места.

[Пламен Атанасов]

От: Аляска, една мечта по-малко.

Мечта , започна интересната част . Следя с голям интерес , това си е топ дестинация . Не си случил на спътник , другия път ще е по добре .