Tweet
НА КЪДЕ СИ ТРЪГНАЛ...?
АМИ... ОТИВАМ ДА ПРЕСЛЕДВАМ МЕЧТИТЕ СИ!
Здравейте приятели.От доста време насам се хващам , че мисля и разсъждавам по различен начин.Дали с напредването на възрастта и оставащото ни все по-малко време на тази земя, човек променя мисленето си и мирогледа си...най-вероятно да.Поне така си го обяснявам аз.
В последно време все по-силно вярвам в това, че именно мечтите ни са двигателната сила.Когато ги има ...имаме и някаква цел за покоряване, имаме стимула да направим и невъзможното, да се случи това толкова желано нещо наречено...мечта.
Затова и все повече се стремя да преследвам мечтите си и по възможност да ги реализирам.
От близо 5 години все си купувам мотор и все нещо..."неотложно"...изниква и това не се случваше.Мечтаех за мотор още много преди въпросните 5 години.Като тинейджър бръмчахме с тогавашните соц-возила и сякаш...цял живот в кръвта ми е духа на мотоциклетиста.
Важното обаче е едно...не занемарих идеята си и с много желание и постоянство тази година в началото тази мечта я превърнах в...история.Закупих си мотор през февруари и се започна лудо препускане по пътищата на нашата родина.Навъртях доста километри и посетих доста дестинации...Това обаче не ми стигаше и често тайничко си мечтаех за момента в който ще напусна пределите на страната ни на мотора.Една също така мечтана и блянувана дестинация бяха Карпатите.
Красотата и уникалната им природа все ме дърпаха, но...някак не се чувствах подготвен за подобно пътешествие...не и все още.
Когато обаче нещо го искаш истински и вътрешно в себе си си решен на всяка цена да го реализираш рано или късно...винаги това се случва.
Така стана и при мен.От дума на дума се разговорихме с един мой клиент и той се оказа моторист с над 20 години стаж.Беше обиколил цяла Европа на мотор и сякаш това беше моя шанс.Попитах го какво ще каже да направим един мото-трип в Карпатите, като идеята е да завъртим през двата невероятно красиви проходи Трансфагараш и Трансалпина.
Миро.../така се казва колегата/, само завъртя леко глава и каза...
- Че колко му е...трябват ни 3-4 дни и малко пари.Ей го къде е...
Бях на седмото небе от щастие.Намерих с кого да реализирам тази своя мечта и то не с някой случаен човек, а с колега, който е врял и кипял и има много голям опит с пътуването с мотор.
Направихме организация...поканихме и други приятели да участват, ама...нещо един по един окапаха все с някакви извинения и причини.В крайна сметка останахме само двамата, а в последствие се уговорихме и с един колега/Румен от Дупница/ да се търсим в Румъния и да караме заедно.
Последваха приготовления от моя страна.Няма да навлизам в подробности, а само ще акцентирам, че само седмица преди старта установих/и то съвсем случайно/, че нещо зареждането на акумулатора на мотора прави проблем.Наложи се първо да изпращам релето за тест и въпреки, че той уж показа , че то е наред...в последствие буквално в последния момент успях да поръчвам да ми се изработи ново реле.Слава Богу...проблема се оказа в него и след смяната му буквално последната вечер преди отпътуването всичко си дойде на мястото.
Последва до среднощ събиране на багаж/имайте предвид, че си носехме оборудване за спане на палатка или - палатка, маса, стол, надувен душек, акумулаторна ел. помпа, спален чувал и възглавница и отделно от това дрехи , храна , инструмент и т.н../, товаренето му на мотора и ...след само няколко часа спане, вече обличах екипировката и вадех мотора от гаража.
Среща на бензиностанция в края на града...Пристигам с 10-тина мин. закъснение, но и моя човек току що пристига и пие кафенце.
Правя кадър от старта...
...и само след 2,5 часа с една почивка от 15-тина мин. сме вече в Русе.
Там се виждам с моята сестра, която беше поела ангажимента да ми обърне леи/оказва се, че в Ст. Загора това е ...почти мисия невъзможна или пък ако се получи...разликата в цената е убийствена/.Виждаме с нея, малко лаф и попълване на студена водичка в мини хладилната чанта, която си нося отзад в топ касата, зареждаме догоре...и газ към Дунав мост.
Скоро стигаме моста и лавирайки между колите, които чакаха на опашка за да си платят такса мост/за моторите такава не се иска/скоро прехвърлихме моста и бяхме на граничния пункт на Румънска територия.
С нас между колите се изнизаха и група мотористи от Швейцария.Наложи се заедно малко да почакаме.Дори единия ме заговори/аз почти нищо не разбрах де/, като ми сочеше ту моята Хонда, ту себе си и ми поясняваше ,че...било "Гууд" и "Да бест".Успях бегло да разбера, че и той е имал именно такъв мотор и обиколил много държави с него.Всичко било безпроблемно и това според него е един много добър мотор.
Не се стърпях и извадих фотото, макар, че та е забранено да се снима и дори ми направиха забележка, ама...докато го снимам този швейцарец и той потегли напред в колоната.Затова и снимах колегата му с който карахме рамо до рамо...
Последва преминаване и скоро се носехме с Миро по маршрута към Питещи...града от който започва и прохода Трансфагараш.
След като навлезнахме на 50 километра навътре в Румъния спряхме да хапнем и да си починем.
Бяхме се чули с Румен още когато бяхме в Русе и той ни уведоми, че ще минават Дунава с ферибот, като дори и че се е срещнал с още едни колеги от Своге и ще карат заедно.
Имахме доста време, защото те имаха да минат повечко километри от нас.
Скоро продължихме, стъпахме и на магистралата и газ към Питещи.
Последва достигане на сборната точка, намерихме се с колегите, заредихме гориво до горе, напазарува всеки каквото му трябваше в магазина срещу бензиностанцията...
...и потеглихме към прохода.Решихме първата нощувка да е на палатки, което означаваше, че трябва да се намери място/понякога в летния сезон това е доста трудно в Румъния, че всички румънци масово излизат на палатки в планината/ и да си разпънем лагера.
Скоро равния и почти прав път започна да криволичи и да се изкачва нагоре.Движехме се покрай река и навсякъде си виждаха палатки и лагери на релаксиращи хора.В крайна сметка малко по-нагоре, намерихме и подходящото място, което се таксуваше разбира се, но иначе си беше почти диво.
Спускаме се от пътя надолу, паркираме вярните си кончета и си направихме лагер.
Не бяхме сами разбира се.До нас имаше млади румънци с няколко коли и дори с бус.Бяха запалили голям огън и се веселяха.Първата ми мисъл беше..."малей, тия ако се изпонапият, ще вдигат такава гюрюлтия, че няма да можем да се наспим както трябва"...Проблем обаче докато си легнахме около 23.30ч. нямаше.Хората си бяха...прилично шумни и това ни устройваше.
В крайна сметка...хапнахме, пийнахме и около 23,30ч. си легнахме по палатките.
Бях доста изморен.Километрите ни за деня бяха близо 500 и умората вече си казваше своето.Докато легнах и вече заспах...Обаче...
Около 1.00ч. през ноща се събудих от страшна врява.Тия румънци викаха, крякаха и по едно време запалиха колите и с газ и фарове започнаха да сноват наоколо.
Казах си..."ей тия трябва да се напиха и сега с тия коли като нищо могат да ни прегазят докато спим".Тъкмо щях вече да излизам да видя какво става и в глъчката от неразбираеми думи се открои българска реч.Отварям аз входа на палатката и гледам двама от нашите станали.Питам ги какво става, но първоначално не ме чуват.На втория път...отговора беше въпрос...
- Знаеш ли какво има зад палатката ти?
Аз учудено ги поглеждам и не разбирам какво ми говорят.
-Ами какво да има...откъде да знам...
- Ами има...мечка...
Аз невярващо гледам и задавам единствения логичен въпрос.
-Как мечка бре...в тази гюрюлтия...Къде е?
-Ами на 30-40м. от теб е...ровеше в контейнерите...
Не знам защо, но новината не ме парализира от страх, както винаги съм си мислел, че ще се случи.Първата ми работа беше да се опитам да си откача фенерчето висящо над главата ми, ама докато успея, глутницата улични кучета навъртащи се в лагера, изведнъж се впуснаха бясно през реката лайки стръвно.Погледнах в посоката, която вече беше може би само 20-25м. и на бледата светлина на нечие фенерче я видях...мечката...Бягаше странично по стръмния склон отсреща гледайки към нашия лагер, а кучетата я гонеха и стръвно лаеха подире и.
Някой ще каже и какво...не излезе ли от палатката...?
Ами да ви кажа не.Разсъдих съвсем трезво, че ако ще ни напада мечка, извън палатката съм по-уязвим.Нито мога да и избягам, нито има къде да се скрия, защото бяхме на мотори, а в същото време тя виждайки ме пред нея би ме възприела като заплаха и би ме атакувала.В обратния случай...вътре в палатката тя не ме вижда и не би ме възприела като заплаха и затова предпочетох да си закопчая ципа и да си легна, все едно нищо не е станало.
Даже вярвате ли ми...само след 15-тина мин. ослушване вече отново си спях, все едно нищо не е било.
Сутринта, нашите приятели ни уведомиха, че всъщност това са били 4-ри мечета, само, че не съвсем малки, а вече доста поотраснали мечета.Две са били около моята палатка, а другите две 100м. по-надолу около лагера на друга група.Само за едно бях благодарен...Никой не е видял майка им да се навърта наоколо, че тогава направо можеше да стане страшно...
През нощта беше валяло, и сутринта положението продължаваше да е такова.Ту заваляваше, ту спираше.
Трябваше да се вземе решение какво правим по-нататък.Миро взе да сгъва палатката си и каза, че облича дъждобрана и мисли да продължаваме.Въпреки лошото време се надявахме да излезем над облаците на върха на прохода и все пак да видим красотата му.
Моя милост дъждобран нямаше/мислех да си поръчам преди пътуването, ама...париците отидоха за реле регулатор
/, но пък по всички етикети на панталона и якето ми пишеше "Water Resist/, и това ме успокояваше до накъде.Казах си..."никакво назад, само напред и това е.Няма да се огъваш..."
Румен и колегите от Своге обаче предпочетоха да не се пробват в дъжда, а да търсят хотел и да останат в района, докато лошото време отмине.
Събрахме лагера, ние се екипирахме, взехме си довиждане и групата от Ст. Загора потегли нагоре в дебрите на прохода.
Първоначално не се бях облякъл много дебело.От долу по тениска, а отгоре само по яке без подплата.Потеглихме, а дъжда ни валеше вече тихо и постоянно.Първа спирка на язовирната стена на Lake Vidraru...
Слязохме въпреки дъжда да разгледаме и снимаме.Кадрите не са нещо особено, ама в тия условия толкова.
Скоро потегляме, защото ни предстои да заобиколим цялото езеро по криволичещия път около него и да се отправим към по-високата част на прохода.Карането не е много бързо, тъй като завоите и мокрия терен не го позволяват.На мен в един момент започва да ми се струва, че якето ми е пропуснало и цялата ми тениска от долу е мокра.Въпреки това обаче стискам зъби и не се отказвам.Продължаваме с изкачването, а дъжда не спира и не спира.Започвам да си мисля, че сбъркахме и не трябваше да тръгваме в това лошо време.Да не си помислите само, че тези ми мисли бяха продиктувани от некомфортното пътуване.Нищо подобно...просто се опасявах, че горе на върха нямаше да можем да видим нищо от красотата на планината...
Минаваме още километри и аз вече решавам, че ако не искам да се разболея в последствие, трябва да спрем и да се преоблека/поне този път носех към 10-тина тениски за целта/.Настигам Миро малко преди да започнем изкачването на голата част на прохода на около 1300 метра над морето, и му споделям, че трябва да спрем някъде, за да се пооправя и преоблека.Налага да се върнем половин километър назад и на едно крайпътно заведение и хотел, под чадърите на масите правя проверка на състоянието си.Установявам, че всъщност не ми е мокра тениската/е само малко около врата, където се стича водата от каската в яката ми/, а по-скоро съм много леко облечен и умирам от студ.
Миро като е видя как съм облечен...направо се ухили.
- Абе ти луд ли си...Я се обличай дебело, ще умреш от студ горе.
Ама като тръгвахме на мен си ми беше добре и пренебрегнах този момент.Последва обличане на нова суха тениска, сложих подплатата на якето, която имаше и противо-водна мембрана/т.е. ако пропусне якето тя спира водата и дрехите ми отвътре остават сухи/, навлякох и една блуза с дълъг ръкав и бях готов.
Яхваме мотоциклетите и продължаваме нагоре.Отиваме някъде там...
Полека, полека излизаме от гората и пътя започва да си вие с доста голяма денивелация и остри серпентини нагоре.Изкачваме се и достигаме водопада...
Дъжда между временно се е усилил, но въпреки това аз с фотото в едната ръка и с микрофибърна кърпа в другата се опитвам да направя някакви снимки.Процедурата е следната...бърша обектива от капките вода с кърпата и веднага опит за снимка, после пак и пак...от няколко опита все един се получаваше.Всъщност...имам само 3-4-кадъра, на които няма капки по обектива
Това се виждаше надолу от където бяхме дошли.Дори и в лошото и мъгливо време се виждаше невероятната красота на това място.
Толкова...между другото бяхме единствените мотористи, които бяха спрели да гледат и снимат.Много колеги минаха тогава, но всички транзит...
Мятаме се на мокрите мотори и потегляме към върха.
За съжаление достигайки го там ни посрещна хубава мъгла и по-лошото дъжда се усили доста.Спряхме на паркинга, ама нещо не ни се слизаше от моторите.Дъжда барабанеше по каските ни, ние бавно подгизвахме, надморската височина според GPS-а беше 2040м., а температурата едва...4 градуса над нулата.Спогледахме се и просто се разбрахме с поглед.Маневра и директно продължихме на север.Предстоеше ни спускане от северната част на прохода.Завоите бяха на къси разстояния и вървяха на серпентини...остри с голяма денивелация.Загледах красотата от север докато карахме.С една дума...уникално.Ако беше хубаво времето , вероятно бих откарал няколко часа в снимане.Навсякъде от върховете наоколо се спускаха не малки водопади, които прорязваха посредством умишлено направени канали асфалтовите серпентини и продължаваха своя бяг към долината някъде далеко надолу.Де факто въртейки по серпентините минаваш по няколко пъти покрай един и същ водопад.Неземна красота...В този момент се зарекох, че ще се върна тук...задължително и ако не случа на време ще чакам...колкото и да трябва, но ще се порадвам истински на това райско местенце.
Спрях да се оглеждам , защото не трябваше да се разконцентрирам. Спускането в този обилен дъжд си изискваше голямо внимание.Беше стръмно, беше мокро, беше студено..., а колите дори ни изпреварваха макар и с риск да ни отнесат по завоите
Наложи са да вкарам и още една операция при управлението на мотора, а именно...отваряне на визьора с цел да се изчисти запотяването и затваряне, защото при тази ниска температура , дори и с бонето имах чувството, че ще хвана синозит за два - три завоя.Направо ми изтръпваха скулите от студ, ако оставех отворен визьора на каската дори и само милиметър...
Докато карахме в тия трудни условия си помислих, като споделя това с познати, приятели и роднини, какво биха казали те...Сигурен съм, че повечето биха ме помислили за луд...
Да обаче за мен това си беше изпитание в което се калявах.Това значеше да си истински експедиционен моторист.Да може да издържиш всякакви атмосферни условия, на които би те подложило трасето, да не се огънеш, да се справиш с всеки проблем и да стигнеш невредим до крайната точка на дестинацията си.
Затова и стисках зъби и карах...
След не знам колко километра/20-30-40 - губят ми се/ слезнахме вече в ниското от северна страна на прохода.Спряхме в едно село да обсъдим какъв ще е плана нататък.Бях порядъчно мокър, като най-зле ми бяха...ръкавиците.Като ги свали и изстисках, трябва да източих поне по около 200-300мл. вода от всяка..., а ръцете ми бяха направо премръзнали.
Така или иначе...тази вечер щяхме да спим в хотел, защото най-малкото трябваше да се изсушим.Въпросът беше къде...
Миро ме попита дали съм много премръзнал, за да търсим ако трябва още в същото село стая под наем или мога да карам още нататък.
Отговорът ми беше непоколебим...Караме и търсим нататък, за да наваксаме километри.
Тогава взехме решение да продължим и да търсим място за нощувка чак в началото на другия проход - Трансалпина.
Може би не си дадох сметка, че до там има доста километри, а ние сме доста мокри и карането с по-висока скорост беше равносилно на добро премръзване, ама...беше поспряло да вали и някак се почувствах по-уверен.
Така продължихме и с една междинна почивка, за да хапнем скоро вече пълнехме резервоарите в покрайнините на град Sebes.
Вечерта беше наближила и ние след като напълнихме моторите с гориво до горе, се насочихме да потърсим къде ще нощуваме.Е да...ама не...
Оказа се голям препъни камък.Никъде нямаше свободни места.Въпреки, че вече започвах да се притеснявам, че ще се наложи да спим мокри някъде на палатка, онова готино чувство което усещаш в моментите като този, а именно да решиш проблема на място, а не с предварителни резервации, уговорки и т.н., ме караше да се чувствам страхотно.Един приключенски гъдел под лъжичката ме караше въпреки всичко да се чувствам супер готино.
С доста перипетии и връщане назад, както и отбиване от главния път...намерихме в последния момент една свободна стая.Буквално едва се настанихме и довтасаха едни поляци, ама...дядото който се водеше "Биг Бос" само им вдигна рамене...В последствие, те се разбраха и опънаха палатка на поляната в двора.
Разтоварихме част от багажа и започнах да си суша дрехите на едно малко маслено радиаторче , което имахме в стаята.Почти бях приключил, когато дядото влетя и говорейки превъзбудено на румънски, започна да ми обяснява нещо.Нищо не разбрах де, но...като посочи лампата и чух думата "пик"..."пик"...ми стана ясно, е явно тока им е слаб и като съм пуснал силен консуматор постоянно им мига лампата, а може и с телевизора да имат проблем.Та..."Биг Бос" дръпна контакта и изчезна .
Брей...ами сега...якето ми беше още мокро.Поседях, поседях...и викам на Миро...
- Абе, пик...пик...ама аз утре трябва да съм със сухи дрехи.
Пуснах на най-слабата степен и си доисуших нещата.Дядото така и не се появи повече.
Сутринта, небето блестеше синьо и без грам облаче.Настроението ни се подобри.
Ставам, обличам се...и минавайки покрай лятната кухня питам за кафе...Сина на "Биг Бос", инструктира жена си на румънски и тя се хвърля усмихната да ни прави кафе.Мислех, че ще ни пусне по едно експресо на кафе машина, но удивлението ми беше пълно, като видях на масата сервирано "турско " кафе в един канчок ...Беше много готино и интересно...
Пийнахме си кафето, полафихме и решихме да се стягаме за следващото предизвикателство - Трансалпина!
Попитахме за сметката, защото имахме освен наем за стаята и кафета, но...не...взеха ни само пари за стаята.
Докато товарехме моторите и се стягахме , дядото доведе едно момче..румънче, което ме попита дали говоря английски.Отговорих му, че говоря но твърде малко.Тогава то ми обясни под клепащия виновен поглед на "Биг Бос", че той се извинявал за причиненото неудобство снощи с печката и се надявал да му простим.На мен ми стана смешно...отговорих му, че няма никакъв проблем и да не се притеснява и дядото засия.Така се активизира, че след като си платихме стаята, чак накара снаха си да ни донесе визитка и...задължително касов бон за сумата...
Както и да е...разделихме се като приятели.Ето и кадър от местенцето...
Метнахме се на моторите и поехме към прохода Трансалпина.
Следва продължение...
АМИ... ОТИВАМ ДА ПРЕСЛЕДВАМ МЕЧТИТЕ СИ!
Здравейте приятели.От доста време насам се хващам , че мисля и разсъждавам по различен начин.Дали с напредването на възрастта и оставащото ни все по-малко време на тази земя, човек променя мисленето си и мирогледа си...най-вероятно да.Поне така си го обяснявам аз.
В последно време все по-силно вярвам в това, че именно мечтите ни са двигателната сила.Когато ги има ...имаме и някаква цел за покоряване, имаме стимула да направим и невъзможното, да се случи това толкова желано нещо наречено...мечта.
Затова и все повече се стремя да преследвам мечтите си и по възможност да ги реализирам.
От близо 5 години все си купувам мотор и все нещо..."неотложно"...изниква и това не се случваше.Мечтаех за мотор още много преди въпросните 5 години.Като тинейджър бръмчахме с тогавашните соц-возила и сякаш...цял живот в кръвта ми е духа на мотоциклетиста.
Важното обаче е едно...не занемарих идеята си и с много желание и постоянство тази година в началото тази мечта я превърнах в...история.Закупих си мотор през февруари и се започна лудо препускане по пътищата на нашата родина.Навъртях доста километри и посетих доста дестинации...Това обаче не ми стигаше и често тайничко си мечтаех за момента в който ще напусна пределите на страната ни на мотора.Една също така мечтана и блянувана дестинация бяха Карпатите.
Красотата и уникалната им природа все ме дърпаха, но...някак не се чувствах подготвен за подобно пътешествие...не и все още.
Когато обаче нещо го искаш истински и вътрешно в себе си си решен на всяка цена да го реализираш рано или късно...винаги това се случва.
Така стана и при мен.От дума на дума се разговорихме с един мой клиент и той се оказа моторист с над 20 години стаж.Беше обиколил цяла Европа на мотор и сякаш това беше моя шанс.Попитах го какво ще каже да направим един мото-трип в Карпатите, като идеята е да завъртим през двата невероятно красиви проходи Трансфагараш и Трансалпина.
Миро.../така се казва колегата/, само завъртя леко глава и каза...
- Че колко му е...трябват ни 3-4 дни и малко пари.Ей го къде е...
Бях на седмото небе от щастие.Намерих с кого да реализирам тази своя мечта и то не с някой случаен човек, а с колега, който е врял и кипял и има много голям опит с пътуването с мотор.
Направихме организация...поканихме и други приятели да участват, ама...нещо един по един окапаха все с някакви извинения и причини.В крайна сметка останахме само двамата, а в последствие се уговорихме и с един колега/Румен от Дупница/ да се търсим в Румъния и да караме заедно.
Последваха приготовления от моя страна.Няма да навлизам в подробности, а само ще акцентирам, че само седмица преди старта установих/и то съвсем случайно/, че нещо зареждането на акумулатора на мотора прави проблем.Наложи се първо да изпращам релето за тест и въпреки, че той уж показа , че то е наред...в последствие буквално в последния момент успях да поръчвам да ми се изработи ново реле.Слава Богу...проблема се оказа в него и след смяната му буквално последната вечер преди отпътуването всичко си дойде на мястото.
Последва до среднощ събиране на багаж/имайте предвид, че си носехме оборудване за спане на палатка или - палатка, маса, стол, надувен душек, акумулаторна ел. помпа, спален чувал и възглавница и отделно от това дрехи , храна , инструмент и т.н../, товаренето му на мотора и ...след само няколко часа спане, вече обличах екипировката и вадех мотора от гаража.
Среща на бензиностанция в края на града...Пристигам с 10-тина мин. закъснение, но и моя човек току що пристига и пие кафенце.
Правя кадър от старта...
...и само след 2,5 часа с една почивка от 15-тина мин. сме вече в Русе.
Там се виждам с моята сестра, която беше поела ангажимента да ми обърне леи/оказва се, че в Ст. Загора това е ...почти мисия невъзможна или пък ако се получи...разликата в цената е убийствена/.Виждаме с нея, малко лаф и попълване на студена водичка в мини хладилната чанта, която си нося отзад в топ касата, зареждаме догоре...и газ към Дунав мост.
Скоро стигаме моста и лавирайки между колите, които чакаха на опашка за да си платят такса мост/за моторите такава не се иска/скоро прехвърлихме моста и бяхме на граничния пункт на Румънска територия.
С нас между колите се изнизаха и група мотористи от Швейцария.Наложи се заедно малко да почакаме.Дори единия ме заговори/аз почти нищо не разбрах де/, като ми сочеше ту моята Хонда, ту себе си и ми поясняваше ,че...било "Гууд" и "Да бест".Успях бегло да разбера, че и той е имал именно такъв мотор и обиколил много държави с него.Всичко било безпроблемно и това според него е един много добър мотор.
Не се стърпях и извадих фотото, макар, че та е забранено да се снима и дори ми направиха забележка, ама...докато го снимам този швейцарец и той потегли напред в колоната.Затова и снимах колегата му с който карахме рамо до рамо...
Последва преминаване и скоро се носехме с Миро по маршрута към Питещи...града от който започва и прохода Трансфагараш.
След като навлезнахме на 50 километра навътре в Румъния спряхме да хапнем и да си починем.
Бяхме се чули с Румен още когато бяхме в Русе и той ни уведоми, че ще минават Дунава с ферибот, като дори и че се е срещнал с още едни колеги от Своге и ще карат заедно.
Имахме доста време, защото те имаха да минат повечко километри от нас.
Скоро продължихме, стъпахме и на магистралата и газ към Питещи.
Последва достигане на сборната точка, намерихме се с колегите, заредихме гориво до горе, напазарува всеки каквото му трябваше в магазина срещу бензиностанцията...
...и потеглихме към прохода.Решихме първата нощувка да е на палатки, което означаваше, че трябва да се намери място/понякога в летния сезон това е доста трудно в Румъния, че всички румънци масово излизат на палатки в планината/ и да си разпънем лагера.
Скоро равния и почти прав път започна да криволичи и да се изкачва нагоре.Движехме се покрай река и навсякъде си виждаха палатки и лагери на релаксиращи хора.В крайна сметка малко по-нагоре, намерихме и подходящото място, което се таксуваше разбира се, но иначе си беше почти диво.
Спускаме се от пътя надолу, паркираме вярните си кончета и си направихме лагер.
Не бяхме сами разбира се.До нас имаше млади румънци с няколко коли и дори с бус.Бяха запалили голям огън и се веселяха.Първата ми мисъл беше..."малей, тия ако се изпонапият, ще вдигат такава гюрюлтия, че няма да можем да се наспим както трябва"...Проблем обаче докато си легнахме около 23.30ч. нямаше.Хората си бяха...прилично шумни и това ни устройваше.
В крайна сметка...хапнахме, пийнахме и около 23,30ч. си легнахме по палатките.
Бях доста изморен.Километрите ни за деня бяха близо 500 и умората вече си казваше своето.Докато легнах и вече заспах...Обаче...
Около 1.00ч. през ноща се събудих от страшна врява.Тия румънци викаха, крякаха и по едно време запалиха колите и с газ и фарове започнаха да сноват наоколо.
Казах си..."ей тия трябва да се напиха и сега с тия коли като нищо могат да ни прегазят докато спим".Тъкмо щях вече да излизам да видя какво става и в глъчката от неразбираеми думи се открои българска реч.Отварям аз входа на палатката и гледам двама от нашите станали.Питам ги какво става, но първоначално не ме чуват.На втория път...отговора беше въпрос...
- Знаеш ли какво има зад палатката ти?
Аз учудено ги поглеждам и не разбирам какво ми говорят.
-Ами какво да има...откъде да знам...
- Ами има...мечка...
Аз невярващо гледам и задавам единствения логичен въпрос.
-Как мечка бре...в тази гюрюлтия...Къде е?
-Ами на 30-40м. от теб е...ровеше в контейнерите...
Не знам защо, но новината не ме парализира от страх, както винаги съм си мислел, че ще се случи.Първата ми работа беше да се опитам да си откача фенерчето висящо над главата ми, ама докато успея, глутницата улични кучета навъртащи се в лагера, изведнъж се впуснаха бясно през реката лайки стръвно.Погледнах в посоката, която вече беше може би само 20-25м. и на бледата светлина на нечие фенерче я видях...мечката...Бягаше странично по стръмния склон отсреща гледайки към нашия лагер, а кучетата я гонеха и стръвно лаеха подире и.
Някой ще каже и какво...не излезе ли от палатката...?
Ами да ви кажа не.Разсъдих съвсем трезво, че ако ще ни напада мечка, извън палатката съм по-уязвим.Нито мога да и избягам, нито има къде да се скрия, защото бяхме на мотори, а в същото време тя виждайки ме пред нея би ме възприела като заплаха и би ме атакувала.В обратния случай...вътре в палатката тя не ме вижда и не би ме възприела като заплаха и затова предпочетох да си закопчая ципа и да си легна, все едно нищо не е станало.
Даже вярвате ли ми...само след 15-тина мин. ослушване вече отново си спях, все едно нищо не е било.
Сутринта, нашите приятели ни уведомиха, че всъщност това са били 4-ри мечета, само, че не съвсем малки, а вече доста поотраснали мечета.Две са били около моята палатка, а другите две 100м. по-надолу около лагера на друга група.Само за едно бях благодарен...Никой не е видял майка им да се навърта наоколо, че тогава направо можеше да стане страшно...
През нощта беше валяло, и сутринта положението продължаваше да е такова.Ту заваляваше, ту спираше.
Трябваше да се вземе решение какво правим по-нататък.Миро взе да сгъва палатката си и каза, че облича дъждобрана и мисли да продължаваме.Въпреки лошото време се надявахме да излезем над облаците на върха на прохода и все пак да видим красотата му.
Моя милост дъждобран нямаше/мислех да си поръчам преди пътуването, ама...париците отидоха за реле регулатор
/, но пък по всички етикети на панталона и якето ми пишеше "Water Resist/, и това ме успокояваше до накъде.Казах си..."никакво назад, само напред и това е.Няма да се огъваш..."Румен и колегите от Своге обаче предпочетоха да не се пробват в дъжда, а да търсят хотел и да останат в района, докато лошото време отмине.
Събрахме лагера, ние се екипирахме, взехме си довиждане и групата от Ст. Загора потегли нагоре в дебрите на прохода.
Първоначално не се бях облякъл много дебело.От долу по тениска, а отгоре само по яке без подплата.Потеглихме, а дъжда ни валеше вече тихо и постоянно.Първа спирка на язовирната стена на Lake Vidraru...
Слязохме въпреки дъжда да разгледаме и снимаме.Кадрите не са нещо особено, ама в тия условия толкова.
Скоро потегляме, защото ни предстои да заобиколим цялото езеро по криволичещия път около него и да се отправим към по-високата част на прохода.Карането не е много бързо, тъй като завоите и мокрия терен не го позволяват.На мен в един момент започва да ми се струва, че якето ми е пропуснало и цялата ми тениска от долу е мокра.Въпреки това обаче стискам зъби и не се отказвам.Продължаваме с изкачването, а дъжда не спира и не спира.Започвам да си мисля, че сбъркахме и не трябваше да тръгваме в това лошо време.Да не си помислите само, че тези ми мисли бяха продиктувани от некомфортното пътуване.Нищо подобно...просто се опасявах, че горе на върха нямаше да можем да видим нищо от красотата на планината...
Минаваме още километри и аз вече решавам, че ако не искам да се разболея в последствие, трябва да спрем и да се преоблека/поне този път носех към 10-тина тениски за целта/.Настигам Миро малко преди да започнем изкачването на голата част на прохода на около 1300 метра над морето, и му споделям, че трябва да спрем някъде, за да се пооправя и преоблека.Налага да се върнем половин километър назад и на едно крайпътно заведение и хотел, под чадърите на масите правя проверка на състоянието си.Установявам, че всъщност не ми е мокра тениската/е само малко около врата, където се стича водата от каската в яката ми/, а по-скоро съм много леко облечен и умирам от студ.
Миро като е видя как съм облечен...направо се ухили.
- Абе ти луд ли си...Я се обличай дебело, ще умреш от студ горе.
Ама като тръгвахме на мен си ми беше добре и пренебрегнах този момент.Последва обличане на нова суха тениска, сложих подплатата на якето, която имаше и противо-водна мембрана/т.е. ако пропусне якето тя спира водата и дрехите ми отвътре остават сухи/, навлякох и една блуза с дълъг ръкав и бях готов.
Яхваме мотоциклетите и продължаваме нагоре.Отиваме някъде там...
Полека, полека излизаме от гората и пътя започва да си вие с доста голяма денивелация и остри серпентини нагоре.Изкачваме се и достигаме водопада...
Дъжда между временно се е усилил, но въпреки това аз с фотото в едната ръка и с микрофибърна кърпа в другата се опитвам да направя някакви снимки.Процедурата е следната...бърша обектива от капките вода с кърпата и веднага опит за снимка, после пак и пак...от няколко опита все един се получаваше.Всъщност...имам само 3-4-кадъра, на които няма капки по обектива
Това се виждаше надолу от където бяхме дошли.Дори и в лошото и мъгливо време се виждаше невероятната красота на това място.
Толкова...между другото бяхме единствените мотористи, които бяха спрели да гледат и снимат.Много колеги минаха тогава, но всички транзит...
Мятаме се на мокрите мотори и потегляме към върха.
За съжаление достигайки го там ни посрещна хубава мъгла и по-лошото дъжда се усили доста.Спряхме на паркинга, ама нещо не ни се слизаше от моторите.Дъжда барабанеше по каските ни, ние бавно подгизвахме, надморската височина според GPS-а беше 2040м., а температурата едва...4 градуса над нулата.Спогледахме се и просто се разбрахме с поглед.Маневра и директно продължихме на север.Предстоеше ни спускане от северната част на прохода.Завоите бяха на къси разстояния и вървяха на серпентини...остри с голяма денивелация.Загледах красотата от север докато карахме.С една дума...уникално.Ако беше хубаво времето , вероятно бих откарал няколко часа в снимане.Навсякъде от върховете наоколо се спускаха не малки водопади, които прорязваха посредством умишлено направени канали асфалтовите серпентини и продължаваха своя бяг към долината някъде далеко надолу.Де факто въртейки по серпентините минаваш по няколко пъти покрай един и същ водопад.Неземна красота...В този момент се зарекох, че ще се върна тук...задължително и ако не случа на време ще чакам...колкото и да трябва, но ще се порадвам истински на това райско местенце.
Спрях да се оглеждам , защото не трябваше да се разконцентрирам. Спускането в този обилен дъжд си изискваше голямо внимание.Беше стръмно, беше мокро, беше студено..., а колите дори ни изпреварваха макар и с риск да ни отнесат по завоите
Наложи са да вкарам и още една операция при управлението на мотора, а именно...отваряне на визьора с цел да се изчисти запотяването и затваряне, защото при тази ниска температура , дори и с бонето имах чувството, че ще хвана синозит за два - три завоя.Направо ми изтръпваха скулите от студ, ако оставех отворен визьора на каската дори и само милиметър...
Докато карахме в тия трудни условия си помислих, като споделя това с познати, приятели и роднини, какво биха казали те...Сигурен съм, че повечето биха ме помислили за луд...
Да обаче за мен това си беше изпитание в което се калявах.Това значеше да си истински експедиционен моторист.Да може да издържиш всякакви атмосферни условия, на които би те подложило трасето, да не се огънеш, да се справиш с всеки проблем и да стигнеш невредим до крайната точка на дестинацията си.
Затова и стисках зъби и карах...
След не знам колко километра/20-30-40 - губят ми се/ слезнахме вече в ниското от северна страна на прохода.Спряхме в едно село да обсъдим какъв ще е плана нататък.Бях порядъчно мокър, като най-зле ми бяха...ръкавиците.Като ги свали и изстисках, трябва да източих поне по около 200-300мл. вода от всяка...
, а ръцете ми бяха направо премръзнали.Така или иначе...тази вечер щяхме да спим в хотел, защото най-малкото трябваше да се изсушим.Въпросът беше къде...
Миро ме попита дали съм много премръзнал, за да търсим ако трябва още в същото село стая под наем или мога да карам още нататък.
Отговорът ми беше непоколебим...Караме и търсим нататък, за да наваксаме километри.
Тогава взехме решение да продължим и да търсим място за нощувка чак в началото на другия проход - Трансалпина.
Може би не си дадох сметка, че до там има доста километри, а ние сме доста мокри и карането с по-висока скорост беше равносилно на добро премръзване, ама...беше поспряло да вали и някак се почувствах по-уверен.
Така продължихме и с една междинна почивка, за да хапнем скоро вече пълнехме резервоарите в покрайнините на град Sebes.
Вечерта беше наближила и ние след като напълнихме моторите с гориво до горе, се насочихме да потърсим къде ще нощуваме.Е да...ама не...
Оказа се голям препъни камък.Никъде нямаше свободни места.Въпреки, че вече започвах да се притеснявам, че ще се наложи да спим мокри някъде на палатка, онова готино чувство което усещаш в моментите като този, а именно да решиш проблема на място, а не с предварителни резервации, уговорки и т.н., ме караше да се чувствам страхотно.Един приключенски гъдел под лъжичката ме караше въпреки всичко да се чувствам супер готино.
С доста перипетии и връщане назад, както и отбиване от главния път...намерихме в последния момент една свободна стая.Буквално едва се настанихме и довтасаха едни поляци, ама...дядото който се водеше "Биг Бос" само им вдигна рамене...В последствие, те се разбраха и опънаха палатка на поляната в двора.
Разтоварихме част от багажа и започнах да си суша дрехите на едно малко маслено радиаторче , което имахме в стаята.Почти бях приключил, когато дядото влетя и говорейки превъзбудено на румънски, започна да ми обяснява нещо.Нищо не разбрах де, но...като посочи лампата и чух думата "пик"..."пик"...ми стана ясно, е явно тока им е слаб и като съм пуснал силен консуматор постоянно им мига лампата, а може и с телевизора да имат проблем.Та..."Биг Бос" дръпна контакта и изчезна
.Брей...ами сега...якето ми беше още мокро.Поседях, поседях...и викам на Миро...
- Абе, пик...пик...ама аз утре трябва да съм със сухи дрехи.
Пуснах на най-слабата степен и си доисуших нещата.Дядото така и не се появи повече.
Сутринта, небето блестеше синьо и без грам облаче.Настроението ни се подобри.
Ставам, обличам се...и минавайки покрай лятната кухня питам за кафе...Сина на "Биг Бос", инструктира жена си на румънски и тя се хвърля усмихната да ни прави кафе.Мислех, че ще ни пусне по едно експресо на кафе машина, но удивлението ми беше пълно, като видях на масата сервирано "турско " кафе в един канчок ...Беше много готино и интересно...
Пийнахме си кафето, полафихме и решихме да се стягаме за следващото предизвикателство - Трансалпина!
Попитахме за сметката, защото имахме освен наем за стаята и кафета, но...не...взеха ни само пари за стаята.
Докато товарехме моторите и се стягахме , дядото доведе едно момче..румънче, което ме попита дали говоря английски.Отговорих му, че говоря но твърде малко.Тогава то ми обясни под клепащия виновен поглед на "Биг Бос", че той се извинявал за причиненото неудобство снощи с печката и се надявал да му простим.На мен ми стана смешно...отговорих му, че няма никакъв проблем и да не се притеснява и дядото засия.Така се активизира, че след като си платихме стаята, чак накара снаха си да ни донесе визитка и...задължително касов бон за сумата...
Както и да е...разделихме се като приятели.Ето и кадър от местенцето...
Метнахме се на моторите и поехме към прохода Трансалпина.
Следва продължение...
Коментар